Джули Гарууд
Дамата на Лайън (3)

Глава 2

Дневникът на Джесика: 1 август 1795

„Баща ти беше толкова красив мъж, Кристина. Можеше да избере всяка жена в Англия и все пак избра мен. Мен! Не можех да повярвам, че съм извадила такъв късмет. Не бях красавица, а както биха ме определили в обществото, бях хубавичка, невероятно срамежлива и наивна, пълна противоположност на баща ти. Той бе толкова обигран, изтънчен, мил и любящ. Всички мислеха, че е най-прекрасният мъж.

Но всичко това бе една ужасна лъжа.“

Лондон, Англия, 1814

Очертаваше се една ужасно дълга нощ.

Маркизът на Лайънууд въздъхна тихо и се облегна на камината в приемната на лорд Карлсън. Не че му се случваше за пръв път тази вечер. Променяйки позата, Лайън успя да се намести така, че да смени центъра на тежестта и да облекчи малко болката в крака си. Травмата му бе постоянен дразнител и сега стрелкащата болка, която се придвижваше по прасеца му, за да се забие в коляното му, въобще не допринасяше за намаляване на мрачното му настроение.

Лайън беше принуден да присъства на този бал. Като по-голям брат имаше дълг да придружи малката си сестричка Диана на това събитие. Не е нужно да се споменава, че въобще не бе доволен от това. По едно време си бе помислил, че вероятно ще е добре да се усмихне или поне да изкриви лицето си в подобие на усмивка, но просто не му се получи. В момента изпитваше прекалено силна болка, за да се интересува дали някой забелязва киселата му физиономия, или не. Вместо това предпочете да се намръщи — изражението, което често се появяваше на лицето му тези дни. След което скръсти ръце на масивните си гърди в жест на пълно примирение със съдбата си.

Граф Рон, добър приятел на Лайън от Оксфорд, стоеше до него. Двамата бяха смятани за едни от най-красивите мъже в Лондон. Рон бе тъмнокос мъж с бледа кожа, висок около метър и осемдесет. Фигурата му бе слаба и гъвкава, винаги бе облечен по последна мода и надарен с толкова чаровна крива усмивка, че щом я видеха, дамите забравяха за не особено правия му нос. В повечето случаи обаче, бяха толкова омагьосани от удивителните му зелени очи, че не забелязваха почти нищо друго във вида му.

Рон определено бе любимец на дамите. Майките слухтяха, мъчейки се да разберат нещо повече за репутацията му, бащите се тревожеха за намеренията му, а през това време дъщерите им игнорираха всички съвети на родителите си и най-нагло се бореха да спечелят вниманието му. Рон привличаше жените така, както медът привлича гладните мечки. Той бе мошеник, всеки го знаеше, и все пак бе толкова неповторим, че не можеше бъде отхвърлен.

Лайън, от друга страна, създаваше точно противоположния ефект, що се отнасяше до младите момичета, и без много усилия ги караше да бягат пищейки, за да намерят скривалище. Всеизвестен факт бе, че маркизът на Лайънууд можеше да изпразни цяла бална зала само за минута, насочвайки към гостите ледения си поглед.

Лайън бе с една педя по-висок от Рон. А тъй като имаше масивен гръден кош и широки рамене, оставяше впечатлението, че е много по-висок. Размерът му сам по себе си не бе достатъчен, че да сплаши всички онези сърцати девойки, опитващи се да се докопат до титлата му. Не бяха достатъчни и чертите на лицето му, ако се разглеждаха самостоятелно една от друга. Косата му бе с невероятния тъмнозлатист цвят и малко по-дълга, отколкото бе модерно. Профилът му бе изсечен, като от статуя на римски воин. Скулите му бяха аристократични, а устните му — перфектно оформени.

Мекият цвят на косата обаче, бе единствената топла нотка във външността на Лайън. В кафявите му очи се отразяваше студен цинизъм. Разочарованието бе придало на лицето му постоянна намръщена гримаса, а белегът никак не разведряваше лицето му. Тънка нащърбена линия пресичаше челото му, завършвайки с дъга надолу към края на дясната му вежда. Белег, който караше Лайън да прилича на пират.

Дори из обществото да се носеха слухове, в които наричаха Рон мошеник, а Лайън пират, никой никога не дръзваше да им го каже в лицата. Никоя от глупавите дами, разпространяващи тези слухове, не бе осъзнала, че тези прякори допадат много на двамата мъже.

Един слуга се приближи към маркиза и каза:

— Милорд? Ето брендито, което поръчахте. — Възрастният мъж обяви това с церемониален поклон, поднасяйки им две кристални чаши на сребърен поднос.

Лайън взе чашите, подаде едната на Рон и изуми слугата, като му благодари. Прислужникът се поклони отново, преди да се обърне и да остави господата насаме.

Лайън изпразни чашата си на един дъх.

Рон забеляза това.

— Да не би кракът пак да ти създава проблеми? — попита той, смръщил притеснено вежди. — Или си решил да се напиеш?

— Никога не се напивам — отбеляза Лайън. — Кракът ми все още се лекува — добави той, свивайки рамене, избягвайки да отговори на приятеля си.

— Този път извади късмет, Лайън — каза му Рон. — Ще си вън от длъжност поне за шест месеца, ако не и повече. Благодаря на Господ за това — добави той. — Ако не се бе случило това, вероятно още утре Ричардс щеше да те изпрати нанякъде, където отново да рискуваш живота си. Вярвам, че е истинска благословия това, че корабът ти бе унищожен. Сега няма да можеш да обикаляш, където си поискаш, докато не си построиш нов.

— Много добре знам рисковете — отвърна му Лайън. — Ти не харесваш особено Ричардс, нали, Рон?

— Не биваше да те изпраща на последната мисия, приятелю.

— Ричардс поставя интересите на страната над личните отговорности.

— Искаш да кажеш въпреки нашите лични отговорности — поправи го Рон. — Наистина трябваше да се оттеглиш, когато го направих аз. Ако не бе толкова жизнен…

— Напуснах, Рон.

Приятелят му не успя да скрие удивлението си. Лайън знаеше, че не трябваше да чака толкова време, за да съобщи новината на приятеля си, защото знаеше, че Рон е искрено загрижен за него.

— Не изглеждай толкова изумен, Рон. От доста време ме преследваш, карайки ме да се оттегля.

Рон поклати глава.

— Преследвам те, защото си мой приятел и защото вероятно аз съм единствения човек, който го е грижа какво ще се случи с теб — заяви той. — Специалните ти умения те принудиха да изпълняваш дълга си много по-дълго, отколкото обикновен мъж би могъл да издържи. Истината е, че аз не бих могъл да го понеса. Наистина ли си го направил? Действително ли се оттегли? Каза ли на Ричардс?

Рон шепнеше удивен, а очите му гледаха напрегнато към Лайън.

— Да, Ричардс знае и не е особено доволен.

— По дяволите, ще му се наложи да свикне — промърмори Рон. Той вдигна чашата си. — Тост, приятелю, за един дълъг и пълноценен живот. Желаят ти да намериш щастие и спокойствие. Заслужаваш да получиш и двете, Лайън.

След като чашата му бе празна, Лайън не сподели тоста. Така или иначе, съмняваше се, че пожеланията на Рон биха могли да се сбъднат. Щастието… от време на време бе… възможно, но спокойствието… не, миналото никога нямаше да позволи на Лайън да намери спокойствие. То бе толкова невъзможна цел, колкото и любовта. Лайън се бе примирил със съдбата си. Бе направил това, което според него бе нужно, и част от него не изпитваше вина за стореното. Едва в тъмните часове на нощта, когато бе сам и раним, миналото се връщаше, за да го преследва. Не, той никога нямаше да намери спокойствие. Кошмарите му нямаше да го позволят.

— Отново го правиш — заяви Рон, побутвайки Лайън по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво правя?

— Мръщиш се и гониш дамите от залата.

— Хубаво е да знам, че все още го умея — заяви сухо Лайън.

Рон поклати глава.

— Смяташ да се мръщиш цяла вечер ли?

— Вероятно.

— Липсата ти на ентусиазъм е ужасяваща. Аз съм в страхотно настроение. Новият сезон винаги загрява кръвта ми. Сестра ти сигурно много се вълнува от това ново приключение — добави той. — Господи, не мога да повярвам, че малкото девойче е пораснало толкова.

— Диана е доста развълнувана — призна Лайън. — Вече е достатъчно възрастна и може да започне да си търси съпруг.

— Все още ли е толкова… спонтанна? Измина година, откакто я видях за последен път.

Лайън се усмихна на тактичния начин, по който Рон се изрази за сестра му.

— Ако искаш да ме попиташ дали тя все още се забърква в какви ли не ситуации, без дори да замисли кое е редно и кое не, то да, тя все още е толкова спонтанна.

Рон кимна. Огледа се наоколо и въздъхна.

— Просто си помисли за това. Свежа реколта от най-красивите дами, чакащи някой да ги опита. Кълна се, смятах, че майките им ще ги накарат да си останат у дома, след като Джак и бандата му от обирджии са все още на свобода.

— Разбрах, че крадците са навестили Уелингхам миналата седмица — изкоментира Лайън.

— Причинили са доста неприятности — отвърна Рон с усмивка. — След случилото се лейди Уелингхам се оттеглила в покоите си и заявила, че няма да стане от леглото, докато не върнат изумрудите й. Странна реакция, ако питаш мен, като всички сме наясно, че съпругът й пропиля много по-голямо богатство на игралните маси. Мъжът й е тотален мошеник.

— Дочух, че Джак е ограбил единствено Уелингхам, вярно ли е, че не е взел нищо от гостите?

Рон кимна.

— Да. Мъжете явно доста са бързали.

— На мен ми изглежда така, сякаш иска да го хванат — каза Лайън.

— Не съм съгласен — отвърна приятеля му. — Досега той е крал само от тези, които според мен имат нужда от разтърсване. Всъщност се възхищавам на този човек.

Когато Лайън му хвърли объркан поглед, Рон предпочете да смени темата.

— Дамите ще се доближават към нас, ако се усмихнеш. Дори може да си прекараш добре.

— Мисля, че най-после се случи. Изгуби си ума. Как може да се преструваш, че се наслаждаваш на целият този фарс?

— Истината е, че според всички тук, ти си този, който си е изгубил ума, Лайън. Сам си от прекалено дълго време.

— Не, истината е, че прекарваш много време на подобни абсурдни мероприятия — не му остана длъжен Лайън. — Умът ти е станал на пихтия.

— Глупости. Умът ми стана на пихтия още в училище, когато се наливахме с вкиснат джин. Но аз наистина се наслаждавам на сезона. И ти би могъл, ако си спомниш, че това е само една игра.

— Не играя игрички — каза му Лайън. — Войната и това, което се случва тук, са две еднакви неща.

Рон се изсмя достатъчно високо, че да привлече любопитни погледи.

— Кажи ми нещо, приятелю. Това значи ли, че ще се борим срещу дамите.

— Определено.

— И каква е тяхната цел? Какво се надяват да постигнат, ако ни завладеят?

— Брак, разбира се.

— Ох — възкликна Рон. — Предполагам, че вместо оръжия, те използват телата си. Техния боен план да не би да е така да ни побъркат от желание, че да сме готови да им дадем всичко, което поискат?

— Това е всичко, което могат да предложат — заяви Лайън.

— Милостиви боже, ти си преситен като всички други мъже наоколо. Боя се, че може да се заразя от това твое отношение.

Рон потръпна, докато казваше това, но ефекта бе провален от усмивката му.

— Не ми изглеждаш твърде разтревожен — сухо отбеляза Лайън.

— Тези жени застрашават свободата, но не и живота ни — каза Рон. — Не е нужно да участваш в играта, ако не желаеш. Освен това, аз съм само един незначителен граф. Ти, от друга страна, един ден наистина ще трябва да се ожениш, ако искаш кръвната ти линия да продължи.

— Знаеш дяволски добре, че никога няма да се оженя повторно — изръмжа Лайън. Гласът му бе станал твърд, завладян от спомените, които го връхлетяха. — Смени темата, Рон. Щом стане въпрос за брак, не мога да проявявам чувство за хумор.

— Ти въобще не притежаваш чувство за хумор — посочи весело Рон и Лайън нямаше как да не се усмихне.

Рон тъкмо смяташе да продължи да изброява недостатъците на Лайън, когато вниманието му бе привлечено от невероятно привлекателна червенокоса дама. Той й посвети цялото си внимание, докато не забеляза малката сестра на Лайън да се приближава към тях.

— По-добре спри да се мръщиш — посъветва го Рон. — Диана идва насам. Господи, тя току-що се сблъска с графиня Серингхам.

Лайън въздъхна и се насили да се усмихне.

Когато Диана спря рязко пред брат си, късо подстриганите й кестеняви къдрици се залюляха около лицето й. Кафявите й очи блестяха развълнувано.

— О, Лайън, толкова се радвам да видя, че се усмихваш. Това ме кара да се заблуждавам, че се наслаждаваш на бала. — Тя не изчака брат й да й отговори, а се завъртя, заставайки пред Рон. — Радвам се, да те видя отново — каза тя, а гласът й звучеше доста задъхано.

Рон кимна с глава вместо поздрав.

— Не е ли невероятно, че успях да убедя Лайън да присъства на бала тази вечер? Той наистина не обича да излиза много, Рон.

— Нима? — попита Рон и гласът му прозвуча толкова учудено, че Лайън се засмя.

— Не се шегувай с нея — нареди му Лайън. — Забавляваш ли се, Диана? — попита той сестра си.

— О, да — отговори развълнувано тя. — Мама щеше да бъде много доволна. Надявам се все още да е будна, когато се прибера у дома, за да й разкажа за цялата вечер. Току-що научих, че принцеса Кристина ще присъства. Признавам, ужасно съм любопитна да се срещна с нея. Чух прекрасни истории за нея.

— Коя е принцеса Кристина? — попита Лайън.

Рон побърза да отговори на въпроса му.

— Изолираш се прекалено дълго, Лайън, ако не беше така, досега щеше да си чул за нея. Като се замисля, аз всъщност не съм я срещал, но ми казаха, че е много красива. Тя е обгърната от някаква мистерия. Баща й бил крал на някакво малко княжество близо до границите на Австрия. Бил свален по време на гадна малка революция — продължи Рон. — Лейди Кристина, тя използва титлата на майка си, е обиколила целият свят. Брюмел я срещнал и бе напълно завладян от нея. Той пръв я нарече принцеса. Жената нито прие, нито отрече тази титла.

— Ами майка й?

Диана бе като омагьосана от историята за принцесата. Рон се усмихна на ентусиазма й.

— Казаха ми, че било истинска трагедия. Тя не била наред с главата и…

— Какво значи, че не е била наред с главата? — прекъсна го Диана.

— Била е луда — обясни Рон. — Когато майка й научила, че е бременна, избягала. Допреди три месеца всички вярвали, че и майката, и детето са мъртви.

— А какво е станало с бащата на принцеса Кристина? — попита Диана.

— Напуснал Англия скоро след изчезването на съпругата си. Оттогава никой не е чувал за него. Вероятно вече е мъртъв — сви рамене Рон.

— О, горката принцеса — прошепна Диана. — Дали има някой, който да нарече свое семейство или е напълно сама?

— За бога, Диана, дори не познаваш жената, а си готова да се разревеш заради нея — каза Лайън.

— Но това е толкова тъжна история — заоправдава се Диана. Обърна гръб на Рон и добави: — Помня колко трудно бе за всички ни, когато Джеймс умря. Майка все още не се е възстановила. Седи скрита в стаята си, преструвайки се, че боледува от каквото й хрумне, когато истината е, че скръбта я държи затворена там.

Рон забеляза студеното изражение на лицето на Лайън и веднага смени темата на разговора.

— Да, Джеймс липсва на всички ни — излъга той. — Аз също съм много любопитен да срещна принцеса Кристина, Диана. Никой досега не е успял да се добере до някаква информация за миналото й. Това е една загадка, която ще е забавно да разкрием, не мислите ли?

Рон намигна на Диана и тя цялата се изчерви. Сестрата на Лайън бе все още толкова наивна. Освен това, сега, когато Рон я огледа отблизо, осъзна, че е и доста привлекателна. Вече не бе кльощаво девойче, тялото й се бе закръглило нежно на точните места. Осъзнавайки това, той се раздразни, без да може да разбере защо.

— Девойче — неочаквано каза той, — тази вечер си много красива. — Рон се намръщи, дочувайки дрезгавината в гласа си.

Диана изглежда не я забеляза. Тя се усмихна на комплимента му, поклони се и каза:

— Благодаря ти, Рон. Много мило от твоя страна, че забеляза.

Рон се намръщи към Лайън.

— Деколтето на роклята й е твърде изрязано. Къде ти бе ума да й позволиш да се появи така пред хората? По-добре я дръж под око.

— Ако държа теб под око, Диана ще бъде в достатъчна безопасност — заяви Лайън.

— През цялото това време наистина мислех… — Рон млъкна насред изречението си, тъй като видя кой току-що влезе в залата. Мъжът подсвирна тихо. Диана побърза да се обърне, за да види кой е привлякъл вниманието на Рон.

— Принцеса Кристина — прошепна удивено Диана, а гласът й издаваше страхопочитание.

Лайън последен реагира на случващото се. Щом зърна видението, стоящо в другия край на залата, той буквално се отблъсна от камината. Тялото му инстинктивно зае бойна стойка, мускулите му се напрегнаха в готовност.

Беше му трудно да възвърне контрола си. Осъзна, че ръцете му са стиснати силно в юмруци, а краката му са раздалечени, готови за бой, затова се насили да запази спокойствие. Неочакваното движение накара болката в коляното му да запулсира. Точно сега Лайън нямаше какво да направи за болката, която изпитваше, нито за лудешкия ритъм, който подхвана сърцето му, блъскайки силно в гърдите му.

И без значение колко усилено се опитваше, не можеше да откъсне поглед от принцесата.

Тя наистина бе прекрасна. Обвита в сребро от главата до петите. Цвят, предназначен за ангел, който подчертаваше красивата й руса коса.

Без съмнение тя бе най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Кожата й бе безупречна и въпреки голямото разстояние помежду им, Лайън ясно виждаше цвета на очите й. Те бяха с най-невероятният син цвят.

Принцеса Кристина нито се усмихваше, нито се мръщеше. Изражението й показваше само бегло любопитство. Жената очевидно осъзнаваше собствената си красота, заключи Лайън, надявайки се, че циничната му природа ще го спаси, ако сърцето му го провали. Не бе никак доволен от начина, по който тялото му откликна на присъствието й.

— Брюмел беше прав — обяви Рон. — Дамата е невероятна.

— О, надявам се, че ще мога да се запозная с нея — каза Диана. Думите й бяха изречени шепнешком, сякаш се намираше в църква. — Погледни всички останали, Рон. Всеки гледа към нея. Мислиш ли, че принцесата ще се съгласи да й бъдем представени?

— Спокойно, Диана — каза Рон. — Принцеса Кристина не би посмяла да те игнорира. Очевидно забравяш кой е брат ти.

Диана погледна към Рон и кимна.

— Добре, Диана, стегни се, изправи рамене. Престани да стискаш ръцете си, ще си направиш синини. Спокойно, ще намерим кой да ни представи пред принцесата.

Рон знаеше, че малката сестра на Лайън не чу последните му думи. Тя вече повдигаше полите си и тръгна към другия край на залата.

— Какво ще правим сега? — попита той, когато Лайън хвана ръката му и му попречи да последва Диана.

— Ще изчакаме и ще видим — заяви Лайън. Гласът му звучеше доста раздразнено.

— Сестра ти е твърде импулсивна — промърмори Рон, клатейки глава. — Обръща гръб на всичко, което са я учили…

— Крайно време е Диана да се научи да бъде по-дискретна.

— Да се надяваме, че този урок няма да бъде много болезнен.

Лайън не отвърна нищо на думите му. Вниманието му бе насочено към красивата принцеса. Възрастна двойка се насочи към жената, когато Диана ги подмина, изпреварвайки ги с няколко сантиметра.

Сестра му така се бе засилила, че едва не събори Кристина на колене. Рон простена шумно. Възрастната двойка дори не опита да скрие раздразнението си от това, че бяха прекъснати толкова грубо. И двамата се обърнаха настрани, не можейки да скрият неудобството си.

— О, боже, Диана току-що отряза пътя на херцога и херцогинята — каза Рон.

Лайън се разгневи на сестра си. Той се накани да отиде, за да спаси сестра си от по-нататъшно унижение, когато принцесата взе ситуацията в свои ръце. При това го направи много изтънчено. Тя поздрави сестрата на Лайън с една доста искрена усмивка и хвана ръцете й, докато й казваше нещо. Лайън осъзна, че принцесата се държи така умишлено, оставяйки впечатлението, че с Диана се познават отдавна и са много близки приятелки.

Забеляза как Кристина нежно измести Диана до себе си, за да могат двете заедно да поздравят херцога и херцогинята на Девънууд. Освен това принцесата включи и Диана в разговора им, ефективно заличавайки грешката, която сестра му бе направила.

Рон въздъхна облекчено.

— Виждаш ли това? Тя все още държи ръката на Диана. Доста умен начин да попречи на Диана отново да се опита да я събори.

Лайън отново се облегна на камината, усмихвайки се на думите на Рон.

— Диана наистина доста често използва ръцете си, докато говори — призна той.

— Принцесата има добро сърце. Господ да ми е на помощ, мисля, че съм влюбен.

— Ти винаги си влюбен — заяви Лайън.

Маркизът не успя да скрие раздразнението в гласа си. Много странно, но по някаква причина думите на Рон го подразниха. Не му се искаше принцеса Кристина да бъде добавена в списъка със завоеванията на Рон. Още щом си го помисли, Лайън осъзна колко нелепо е всичко това. Какво го интересуваше дали приятелят му щеше да спечели тази жена, или не?

Въздъхна, когато осъзна, че няма отговор на този въпрос. И все пак го интересуваше. Изключително много. В интерес на истината това още повече развали настроението му. По дяволите, той бе твърде стар и твърде уморен за подобно сляпо увлечение.

 

 

Кристина нямаше никаква представа какви вълнения бе причинила. Тя стоеше спокойно в центъра на приемната и търпеливо чакаше леля й Патрисия да довърши разговора си с домакините им. До нея стоеше една ентусиазирана млада дама, която не спираше нито за миг да говори толкова оживено, че почти нищо не й се разбираше. Кристина търпеливо кимаше, когато бе нужно, и се усмихна, когато момичето, което се казваше Диана, спря за миг, за да си поеме дъх.

Лейди Диана обяви, че ще доведе приятелки, с които да я запознае и остави Кристина сама. Тя се обърна, за да погледне хората, които открито я зяпаха, и се насили да се усмихне.

Не мислеше, че някога ще успее да свикне с всичко това. Тази Англия й бе толкова чужда. Макар да живееше в Лондон вече три месеца, тя все още бе объркана от странните правила, които бе длъжна да спазва.

Мъжете тук бяха точно толкова глупави, колкото и жените им. Освен това всички бяха облечени точно по един и същ начин. Белите парчета плат бяха омотани около вратовете им толкова здраво, че създаваха впечатлението, че ги задушават до смърт, а това впечатление бе засилено от червеният цвят на лицата им. Не, те не се наричаха парчета плат, а… шалчета, поправи се на ум тя. Да, това бе правилното им наименование. Не биваше да го забравя.

Имаше толкова много неща, които трябваше да научи. Кристина не бе спирала да учи, откакто леля й бе пристигнала в Бостън преди една година. Тогава тя вече говореше перфектно английски и френски език. Беше ги научила от мисионера, който Черния вълк бе заловил преди години.

Уроците, които започна да учи в Бостън, бяха как да се държи като изтънчена лейди. Кристина се стараеше — от една страна, за да зарадва леля си, а от друга, за да успокои някои от страховете си. По-късно, когато се научи да чете достатъчно добре, че да разбира всичко написано в дневника на майка й, мотивите й се промениха. Драматично при това. Сега бе изключително важно Кристина да спечели поне за кратко мястото в това странно общество. Не можеше да си позволи никакви грешки, докато не спазеше обещанието, което бе дала.

— Готова ли си, Кристина?

Въпросът бе зададен от леля й Патрисия. Възрастната жена застана до Кристина, хвана ръката й, забивайки ноктите си в кожата й.

— По-готова никога няма да стана — отвърна Кристина. Усмихна се на своята настойница и се обърна, за да се смеси с тълпата непознати.

 

 

Лайън гледаше напрегнато към нея. Забеляза колко защитнически настроена е възрастната жена, която държеше ръката на Кристина, и колко внимателна и прецизна е принцесата с всичко, което вършеше. Лайън помисли, че действията й приличаха на заучена хореография. Принцесата посрещаше всеки, който се изправеше пред нея с лека усмивка, която обаче не достигаше до очите й. Следваше обичайната размяна на любезности, след което мило, но ефективно ги отпращаше.

Лайън не можеше да отрече, че е впечатлен. Дамата бе наистина добра. Нищо чудно, че дори Брюмел се бе захласнал по нея. Принцесата следваше като по учебник правилата за правилно поведение в обществото. Но Рон грешеше. Тя не бе чак толкова различна. Тя бе точно толкова твърда, полирана и повърхностна, като всички останали представители на обществото. Брюмел обожаваше повърхностните хора. Лайън ги ненавиждаше.

Не беше разочарован, разгадавайки същността на принцесата. Дори напротив, беше доволен, че не му е по вкуса, тъй като не му допадна начина, по който загуби контрол в мига, в който я зърна. Сега отново бе възвърнал равновесието си. Дори успя да се усмихне облекчено. Тогава видя, че Рон си пробиваше път през множеството, опитвайки се да стигне до принцесата. Лайън залагаше многобройните си имения, че жената ще обърне повече внимание на Рон, и няма да го отпрати, както досега бе направила с останалите мъже. Всеки в Лондон познаваше семейството на Рон, и макар той да не бе мъжът, притежаващ най-знатната титла, то поне бе един от най-богатите в страната.

Ако бе заложил наистина, Лайън току-що изгуби именията си. Рон не изтрая по-дълго от останалите мъже, които се навъртаха около нея. Искри на задоволство блеснаха в очите на Лайън.

— Изгубил си силите си — отбеляза той, щом Рон застана отново до него.

— Какво имаш предвид? — Рон се обърна към него, правейки се, че не разбира намека.

Лайън обаче го познаваше прекалено добре. Дори можеше да види как скулите на Рон се бяха зачервили.

Лайън осъзна, че наистина започва да се забавлява. Дълг на всеки добър приятел бе в такъв момент да сипе сол в раната, затова той не се поколеба.

— Дали си въобразявам, или принцеса Кристина се отнесе с теб точно както и с останалите мъже в залата? Тя наистина не изглеждаше особено впечатлена от чара ти, старче.

— Ти също не би могъл да се справиш — предрече Рон. — Тя наистина е мистерия. Много добре си спомням, че й зададох няколко определени въпроса, и все пак, когато се отдалечих…

— Имаш предвид, когато тя се отдалечи, нали?

Рон изгледа Лайън накриво, след което сви рамене.

— Ами, да, когато тя се отдалечи от мен, осъзнах, че не съм получил нито един отговор на въпросите си. Или поне не мисля, че получих.

— Беше по-заинтересован от външността й — отговори Лайън. — Хубавите личица винаги те разконцентрират.

— О? — попита Рон, останал без думи. — Е, старче, нека да видим колко отговора ще успееш да измъкнеш ти от нея. Ще заложа бутилка от най-доброто си бренди срещу бутилка от твоето най-добро.

— Става — обяви Лайън. Той се огледа в залата и веднага забеляза принцеса Кристина. Той имаше преимуществото да е най-високият мъж в тази зала, а тя бе единствената русокоса жена.

Тя стоеше до най-добрия приятел на баща му, сър Рейнолдс. Лайън бе доволен да види, че строгата покровителка на Кристина е решила да направи обиколка из залата.

Когато Лайън успя да улови погледа на сър Рейнолдс, той му кимна арогантно с глава, и мъжът веднага разбра, че Лайън иска да бъде представен на дамата.

Сър Рейнолдс кимна, според Лайън малко по-ентусиазирано, отколкото бе нужно, и се наведе към принцесата, за да й прошепне нещо. Кристина бе с гръб към Лайън, но той я видя да кима леко. Изминаха няколко дълги минути, преди напудрената матрона пред принцесата да млъкне за миг, за да си поеме въздух. Сър Рейнолдс веднага се възползва от възможността и се сбогува с жената. Докато се бе сбогувал с матроната, сър Рейнолдс явно бе споменал името му, защото жената се завъртя, изгледа го злобно, повдигна полите си и тръгна в противоположната посока. Движеше се като дебела мишка, преследвана от котка.

Усмивката на Лайън се разшири. Това, което бе казал по-рано на Рон, не бе лъжа. Наистина не бе изгубил уменията си.

Той прогони глупавата жена от ума си, щом принцеса Кристина застана пред него. Сър Рейнолдс пърхаше около нея като нервен ангел пазител. Лайън се отмести от камината, на която досега се бе подпирал лениво, и търпеливо я изчака да направи перфектният реверанс, който правеше от началото на вечерта.

Главата й бе леко приведена, но въпреки това, той можеше да види, че кожата й все пак не бе толкова перфектна. По носа й имаше цяло съзвездие от лунички. Те я караха да изглежда по-малко като порцеланова кукла и бе някак по-достъпна.

На височина жената достигаше едва до рамото му. Реши, че изглежда прекалено деликатна и прекалено слаба за неговия вкус. Тогава тя погледна към него. Погледът й бе директен, непоколебим и обаятелен.

Лайън забрави собственото си име.

Помисли си, благодарен на Господ, че сър Рейнолдс я бе довел, за да го представи. Можеше да чуе монотонния глас на мъжа да изрежда безбройните титли на Лайън. Дългият списък даде време на Лайън да се възстанови.

Никога досега не му се бе случвало нещо подобно. Невинният й поглед го държеше застинал, сякаш е под властта на силна магия. А също и очите й. Те имаха най-невероятния син цвят, който някога бе виждал.

Знаеше, че трябва да се стегне. Лайън умишлено склони поглед към устните й и на мига осъзна каква ужасна грешка беше направил. Тялото му отново реагира бурно на тази гледка.

Сър Рейнолдс привърши с изреждането на титлите му и добави:

— Вярвам, мила моя, че вече бяхте представена на граф Рон.

— Да — намеси се Рон, усмихвайки се на Кристина.

— Лайън, мога ли да ти представя принцеса Кристина? — Гласът на сър Рейнолдс звучеше ужасно официален.

Очите й я издадоха. Нещо, казано по време на представянето, я накара да се почувства несигурна. Тя бързо се възстанови и ако не я бе наблюдавал толкова внимателно, Лайън нямаше да забележи изненадата в погледа й.

— За мен е чест да се запознаем, сър — прошепна Кристина.

Гласът й му хареса. Той бе мек, чувствен. В него се забелязваше необичаен акцент. Лайън бе пътувал по целият свят и все пак не успя да определи откъде е акцента й. Това го заинтересува толкова, колкото и желанието да я грабне и да изчезне с нея в нощта, да я заведе някъде, където да са сами, за да я прелъсти.

Слава на бога, че тя нямаше никаква представа какво се върти в главата му. Вероятно, ако знаеше, щеше да изпищи и да изпадне в несвяст. Лайън не искаше да я плаши. Или поне не все още.

— Рон е дългогодишен приятел на Лайън — обади се сър Рейнолдс, тъй като тишината бе неловка.

— Аз съм единственият му приятел — коментира Рон с усмивка. Лайън почувства как приятелят му го ръгва с лакът. — Не е ли така?

Той не отвърна на въпроса.

— Наистина ли сте принцеса? — обърна се той към Кристина.

— Повечето хора смятат така — отвърна му тя.

Лайън осъзна, че тя въобще не отговори на въпроса му. Рон хлъцна — опит да потисне смеха си, а Лайън се намръщи.

Кристина се обърна към приятеля му.

— Наслаждавате ли се на вечерта?

— Изключително много — обяви Рон. След това погледна към Лайън и каза: — Твоите въпроси?

— Въпроси ли? — попита Кристина и се намръщи.

— Просто се чудех къде живеете — каза Лайън.

— При леля ми Патрисия — отвърна Кристина.

— Лайън, сигурно си спомняш лорд Алфред Къмингс — намеси се ентусиазирано сър Рейнолдс. — Той беше познат на баща ти.

— Да, спомням си името му — отвърна Лайън. Той се опита и все пак не успя да откъсне погледа си от Кристина, за да се обърне към Рейнолдс, докато му отговаряше. Вероятно бе грубо от негова страна, но Лайън осъзна, че няма намерение да направи нищо по въпроса.

— Много добре — заяви сър Рейнолдс. — Алфред бе заминал за колониите преди няколко години. Умря в Бостън, Господ да бди над душата му, преди около две-три години и графинята се върна у дома в Англия с прекрасната си племенница.

— Значи сте в Англия от две години? — попита Лайън.

— Не.

На Лайън му отне цяла минута да осъзнае, че тя няма намерение да даде по-нататъшни обяснения.

— Значи сте отгледана в колониите. — Това бе заключение, не въпрос, и Лайън вече кимаше с глава.

— Не.

— Тук ли сте родена?

— Не — отвърна Кристина и погледна нагоре към него с намек за усмивка на лицето си.

— Но сте живяла с Бостън?

— Да.

— Да?

Той наистина нямаше намерение да повишава глас, но принцеса Кристина се бе оказала изключително дразнеща. Сподавения смях на Рон не му помагаше особено.

Лайън веднага съжали, че й е показал раздразнението си, сигурен, че тя ще се опита да се отдалечи от него при първа възможност. Знаеше колко заплашителен може да бъде.

— Сър, да не би да сте разочарован, че не съм родена в колониите? — неочаквано го попита тя. — Намръщеното ви изражение ме навежда на тази мисъл.

Той дочу веселието в гласа й. Дори в очите й сега имаше някаква закачлива искрица. Очевидно бе, че тя не беше ни най-малко изплашена. Ако не знаеше по-добре, щеше да си помисли, че му се присмива.

— Разбира се, че не съм разочарован — обяви Лайън. — Но смятате ли да отговаряте на всичките ми въпроси само с „да“ и „не“? — поинтересува се той.

— Да, така възнамерявам — каза Кристина. Тя го дари с искрена усмивка и зачака реакцията му.

Раздразнението на Лайън се изпари. Искреността й бе освежаваща, а усмивката пленителна. Той дори не се опита да сдържи смеха си.

Буботещия звук отекна из залата, карайки гостите да го изгледат изумени.

— Когато се смеете, сър, звучите като лъв — каза му Кристина.

Коментарът й го извади от равновесие. Беше толкова странен.

— А чувала ли си рева на лъвовете, Кристина? — попита той, минавайки на „ти“.

— О, много пъти — отвърна тя, преди да се замисли.

Тя звучеше така, сякаш наистина го имаше предвид. В това, разбира се, нямаше никакъв смисъл.

— И къде си чула този звук?

Усмивката мигновено напусна лицето й. Неволно бе издала повече, отколкото трябваше.

Лайън чакаше отговора й. Кристина го изгледа внимателно, след което се обърна към сър Рейнолдс. Тя му пожела лека нощ, обяснявайки че с леля й са обещали да присъстват на още едно парти преди края на вечерта. Обърна се към Лайън и Рон и ги отпрати с леденият маниер на кралица.

Лайън не бе мъж, свикнал да бъде отпращан.

Принцеса Кристина бе изчезнала, преди да има възможността да й спомене този факт.

 

 

Тя знаеше, че трябва да се отдалечи от него. Можеше да почувства как спокойствието й се изпарява. Настойницата й стоеше на стол близо до стената. Кристина се насили да върви бавно, докато не стигна до леля си.

— Смятам, че е време да си тръгваме — прошепна тя.

Графинята бе живяла достатъчно дълго с племенницата си, за да разбере веднага, че нещо не е наред. Напредналите години не се бяха отразили зле на острия й ум или на физическата й издръжливост. Тя скочи от стола си, хвана Кристина под ръка и се насочи към изхода.

 

 

Лайън стоеше до Рон и сър Рейнолдс. Тримата наблюдаваха как Кристина и леля й бързат да напуснат залата.

— Ще се отбия утре да ти донеса бутилката с бренди — обяви Рон, ръгвайки с лакът Лайън.

— Рон, ако още веднъж навреш лакътя си в ребрата ми, ще ти счупя ръката — заплаши Лайън.

Рон изглежда не се разтревожи особено. Той побутна приятеля си по рамото.

— Вярвам, че трябва да отида и да пазя сестра ти вместо теб, Лайън. Така като те гледам, ти няма да успееш да се справиш.

Веднага щом Рон се отдалечи, Лайън се обърна към сър Рейнолдс.

— А сега да поговорим за защитницата на Кристина. Какво можете да ми кажете за нея? Със сигурност я познавате от години.

— Разбира се — отвърна Рейнолдс. — Засичали сме се често по различни мероприятия. Знам, че това, което ще ви споделя, няма да бъде повторено, затова ще ви кажа ужасната истина. Тази жена е зла. Не я харесвах преди, не я харесвам и сега. Явно красотата й бе повлияла на… държанието й — каза той. — Омъжи се за Алфред, когато по-възрастният му брат се разболя. Вярваше, че мъжът скоро ще умре. Патрисия бе като лешояд, дебнещ да наследи именията и титлата. Но брата на Алфред я провали. Живя още десет години, никой не го очакваше. Алфред бе принуден да замине за колониите, защото тук го чакаше затвор за неплатени дългове.

— Ами бащата на Патрисия? Той защо не е платил дълговете на зет си? Бих решил, че поне от неудобство би трябвало да го направи, освен ако не е имал достатъчно пари.

— О, той бе доста богат — обяви сър Рейнолдс. — Но вече бе обърнал гръб на дъщеря си.

— Защото се е омъжила за Алфред ли?

— Не, слухът е друг — каза Рейнолдс, клатейки глава. — Патрисия винаги е била алчна жена. Беше отговорна за много злини. Една от малките й шегички завърши с трагедия. Млада дама, станала обект на шегите й, се самоуби. Не искам да навлизам в детайли, Лайън, но нека само да кажа, че не мисля, че се е променила през всичките тези години. Забеляза ли как гледаше към племенницата си? Само като се сетя и настръхвам.

Лайън бе изненадан от емоциите, които долавяше в гласа на сър Рейнолдс. Старият приятел на баща му обикновено бе много спокоен и открит човек. И все пак сега той буквално трепереше от гняв.

— Вие бил ли сте жертва на някоя от нейните жестокости? — попита го Лайън.

— Да, бях — призна Рейнолдс. — Племенницата й изглежда толкова мило, ранимо малко цвете. Не е била отгледана от леля си. Сигурен съм. Съжалявам клетото дете. Ще й се наложи доста да се потруди, ако иска да удовлетвори старата кучка. Графинята със сигурност ще я продаде на купувача, предложил най-високата цена.

— Никога не съм ви чувал да говорите така — прошепна Лайън. — Един последен въпрос, сър, тъй като виждам, че разговора ви разстройва.

Сър Рейнолдс кимна.

— Казахте, че бащата на графинята е бил заможен мъж. Кой управлява богатството му сега?

— Никой не знае. Бащата се посвети на по-малката си дъщеря. Името й бе Джесика.

— Джесика ли е майката на Кристина?

— Да.

— А тя беше ли луда, както твърдят всички?

— Не знам, Лайън. Срещал съм Джесика само няколко пъти. Тя бе пълна противоположност на сестра си. Беше с мил нрав и срамежлива, изключително стеснителна. Когато се омъжи, баща й бе изключително доволен. Перчеше се като паун. Все пак дъщеря му бе уловила крал. Още си спомням великолепния бал, който даде в тяхна чест. Богатството им бе смайващо. Но нещо ги почерни. Никой не знае какво всъщност се бе случило. — Възрастният мъж въздъхна. — Мистерия, която според мен никога няма да бъде разгадана.

Макар да бе обещал това да е последния му въпрос, Лайън не успя да сдържи любопитството си.

— А познавахте ли бащата на Кристина? Казахте, че е крал и все пак никога не съм чувал за него.

— Срещал съм го, но никога не успях да го опозная. Името му беше Едуард — спомни си Рейнолдс с кимане. — Не помня фамилията му. Харесвах го. Всички го харесваха. Той бе винаги внимателен. Не се надуваше. Вместо да се перчи пред нас, той ни караше да се обръщаме към него с „бароне“, а не с „кралю“. Все пак бе загубил кралството си.

Лайън кимна.

— Загадка е, не мислите ли? — отбеляза той. — Това с Джесика ме заинтригува.

— Защо?

— Омъжила се е за крал, но после е избягала от него.

— Джесика отнесе тайните си в гроба — каза Рейнолдс. — Вярвам, че е загинала скоро, след като е родила Кристина. Никой не знае това, което току-що ви разказах, Лайън. И след едностранният ви разговор с принцесата, подозирам, че тя смята да запази тайните си за себе си.

— Само ако й позволя — отвърна Лайън, ухилвайки се заради арогантните си думи.

— О, значи принцесата привлече вниманието ви? — попита сър Рейнолдс.

— По-скоро събуди любопитството ми — отвърна Лайън, свивайки рамене.

— Това ли е истината, Лайън, или се опитвате да ме заблудите?

— Самата истина.

— Разбирам — каза Рейнолдс и се усмихна по начин, който накара Лайън да реши, че възрастният мъж всъщност нищо не е разбрал.

— Случайно да знаете къде още ще ходят Кристина и леля й тази вечер? Чух принцесата да казва, че ще посетят още един бал.

— Дома на лорд Бейкър — каза Рейнолдс. — Да не смятате да го посетите и вие? — попита любопитно той.

— Рейнолдс, не си мислете, че това е нещо повече, отколкото е в действителност — каза му Лайън. — Просто искам да разбера повече за принцесата. До сутринта любопитството ми ще се е изпарило.

Твърдостта в гласа на Лайън показа на Рейнолдс, че не трябва да задава повече въпроси.

— Все още не съм видял сестра ви. Смятам, че трябва да отида да я поздравя.

— Тогава побързайте — каза му Лайън. — С Диана си тръгваме след няколко минути.

Лайън последва Рейнолдс през тълпата. Даде на Диана няколко минути да си поговори с мъжа и обяви, че си тръгват.

Разочарованието на Диана бе очевидно.

— Не тъжи, миличка — каза й сър Рейнолдс. — Смятам, че няма да се прибирате все още у дома — каза той, едва успявайки да скрие усмивката си.

На Лайън не му бе никак забавно.

— Да, Диана, реших, че може да се отбием и на бала на Бейкър, преди да се приберем у дома.

— Но, Лайън, ти отклони поканата им — възрази Диана. — Каза, че ще е крайно скучно.

— Промених решението си.

— Че няма да е скучно? — попита Диана, изглеждайки напълно объркана.

— За бога, Диана — промърмори Лайън, поглеждайки намръщено към Рейнолдс.

Диана се намръщи притеснено, стресната от грубия тон на брат си.

— Хайде, Диана. Не искаме да закъсняваме — заяви по-спокойно Лайън.

— Да закъснеем ли? Лайън, лорд Бейкър дори не знае, че ще ходим на бала му. Как бихме могли да закъснеем?

Когато брат й само вдигна рамене, тя се обърна към сър Рейнолдс.

— Знаете ли какво му става на брат ми? — попита тя.

— Вярвам, че е завладян от любопитство, мила моя — отвърна Рейнолдс. След това се обърна към Лайън и каза: — Ако приемете малка намеса от един възрастен човек, бих искал да ви предложа Диана да остане тук още малко. С радост ще я прибера в дома ви.

— О, да, Лайън, моля те, може ли да остана? — попита Диана.

Звучеше като нетърпеливо малко момиченце. Лайън нямаше да се изненада, ако започнеше да подскача, пляскайки с ръце.

— Има ли определена причина, поради която държиш да останеш? — попита той.

Когато сестра му се изчерви, Лайън нямаше нужда от друг отговор.

— Как се казва мъжът? — поиска да узнае той.

— Лайън — прошепна Диана, изглеждайки притеснена, — не ме засрамвай пред сър Рейнолдс.

Лайън въздъхна раздразнено. Сестра му току-що бе повторила думите му, че бала на Бейкър ще е скучен, а след това му направи забележка, че я засрамвал. Младия мъж се намръщи към нея.

— Ще обсъдим този въпрос у дома — заяви той. — Благодаря ви, Рейнолдс, че ще наглеждате Диана.

— Лайън, нямам нужда от пазач — възрази Диана.

— Все още не си доказала, че е така — заяви той, преди да кимне за довиждане към сър Рейнолдс и да напусне залата.

Изведнъж почувства, че няма търпение да се добере до скучният бал.