Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шпиони на короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 196 гласа)

Информация

Редактори: galileo414, 2015; ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Дневникът на Джесика: 5 октомври 1795

„Срещата със сестра ми Патрисия, не бе особено радостна. Тя се държа също като баща ни. Беше щастлива да ме види, докато не разбра, че Едуард не е с мен. Съпругът й, Алфред, бе както винаги много мил и се постара престоя ми да бъде приятен, доколкото е възможно. Патрисия ми каза, че е отхвърлила всичките си ангажименти, за да останат у дома с мен, но скоро осъзнах истината. Те нямаха никакви приятели. Патрисия мразеше хората в Бостън и вярвам, че те изпитваха същото към нея.

Сестра ми копнееше да се върне в Англия. Дори измисли най-нелепият план, който бях чувала. Щом се убеди, че съм решена да остана в колониите и че никога няма да се събера отново със съпруга си, тя обяви, че трябва да й дам бебето си. Искаше да отгледа детето като свое.

Опита се да ме накара да вярвам, че копнее да бъде майка, и че животът й никога няма да е пълноценен, докато не има дете, което да нарече свое. Аз, разбира се, знаех истината. Патрисия не се бе променила през времето в което бяхме разделени. Не, тя просто искаше внук, който да даде на баща ни. Наследник. Татко би простил греховете й, тъй като щеше да иска най-доброто за единственият си внук.

Аз се възпротивих бурно на решението й, Кристина. Знаех, че алчността е единственият мотив на сестра ми. Казах й, че никога няма да изоставя детето си. Патрисия игнорира протестите ми. Видях я да унищожава писмата, които бях дала на съпруга й, за да ги изпрати в Лондон вместо мен. Въпреки всичките й опити да ми попречи, успях да изпратя едно от писмата си, но и да не се бе случило, знаех, че баща ми ще намери съобщението, което бях оставила в зимният му гардероб.

Алфред ми носеше всеки ден вестници, за да ме разсейва, докато чаках деня на раждането ти, и по една случайност попаднах на статия, разказваща за хората, живеещи на границата.“

Лайън и Кристина потеглиха за провинциалното му имение скоро след пикника в кабинета му, който Кристина настоя да си направят. Ядоха хляб, сирене, парчета овнешко месо и пухкав ябълков пай. Седяха върху голямо меко одеяло, което Кристина бе довлякла от горния етаж. Лайън инстинктивно бе посегнал към панталоните си, за да се облече, но съпругата му му се бе присмяла заради скромността му и бързо бе успяла да го убеди, че не нужно да бързат толкова много.

И двамата бяха покрити с прах, когато най-после стигнаха в имението, благодарение на желанието на Кристина да пътуват с открит кабриолет и решението на Лайън да й угажда, каквото и да му поиска.

По пътя той няколко пъти опита да повдигне въпроса за баща й, но Кристина всеки път го избягваше. А веднъж щом напуснаха града, красотата на природата напълно грабна вниманието на Кристина. Изумлението й бе очевидно. На Лайън не му отне много да осъзнае, че досега тя е мислела, че цяла Англия е като Лондон.

— Защо въобще би отишъл в града, след като можеш да си сред подобно великолепие? — попита го Кристина.

Великолепие? Лайън никога не бе мислил за провинцията по този начин, но вълнението на съпругата му му отвори очите за красотата, която ги заобикаляше.

— Взимаме за даденост това, с което сме свикнали — обясни той.

— Огледай се, Лайън. Виж даровете на боговете — настоя Кристина.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Кристина? — попита я той.

— Ако е по силите ми — отговоря тя.

— Никога не се променяй — прошепна й той.

Той го каза като комплимент и по тази причина бе объркан от реакцията й. Кристина стисна ръце в скута си и наведе глава надолу. Когато най-после го погледна, тя се мръщеше.

— Скъпа, държиш се така, сякаш съм те помолил да изплатиш дълговете на Англия — отбеляза той. — А и молбата ми бе неуместна. Аз ще се погрижа никога да не се промениш.

— И как ще го направиш? — попита Кристина.

— Ще отстраня от пътя ти всички изкушения — обяви той, кимайки.

— Изкушения ли?

— Няма значение, скъпа. Спри да се мръщиш. Всичко ще бъде наред.

— Лети промени ли се?

Веднага разбра, че въпроса й не му допадна. Това я подразни, тъй като бе първият въпрос, който някога му бе задавала.

— Обичаше ли много жена си, Лайън? — попита тя.

— Лети е мъртва, Кристина. Само това има значение за мен в момента.

— Защо ти може да ме разпитваш за миналото ми, но не желаеш аз да те питам за твоето? Ядосаното ти мръщене не ме плаши, Лайън. Моля те, отговори ми. Обичаше ли Лети?

— Измина много време оттогава — каза Лайън. — Мислех, че я обичам… поне в началото…

— Преди тя да се промени — прошепна Кристина. — Тя не е била такава, за каквато си я мислел, нали?

— Не, не беше. — В гласа му се прокрадна познатата студенина.

— Все още не си й простил, нали, Лайън? Какво е сторила, че да те нарани толкова много?

— Започваш да си въобразяваш разни неща — заяви Лайън. — Как, за бога, стигнахме до тази тема?

— Опитвам се да разбера — обясни Кристина. — Сестра ти ми каза, че си обичал Лети. Толкова ли е болезнено, че не можеш да изговориш името й?

— Кристина, нима искаш да се държа като майка ми? Тя не говори за нищо друго, освен за Джеймс — добави той.

— Лайън, искам да си щастлив през времето, в което ще сме заедно. Ако знам как се е променила Лети, може би ще мога да избегна нейните грешки.

— Обичам те, такава каквато си. И дяволски ми писна да чувам, че бракът ни ще бъде краткотраен. Набий си го в главата, жено. Бракът ни е, докато смъртта ни раздели.

— Или докато не се променя като Лети — отговори тя. Гласът й бе толкова висок и ядосан, колкото неговият.

— Няма да се промениш.

Лайън изведнъж осъзна, че й крещи.

— Този разговор е абсурден. Обичам те.

— Обичаш принцесата.

— Не давам пукната пара дали си принцеса, или не. Обичам те.

— Ха!

— Какво, за бога, трябва да значи това? — Лайън посегна, за да я прегърне. — Не мога да повярвам, че си крещим така един на друг.

— Лайън, аз не съм принцеса — прошепна тя срещу рамото му. Господи, звучеше толкова отчаяна. Гневът на Лайън се стопи на мига.

— Добре — прошепна той.

— Защо да е добре? — попита го Кристина.

— Защото вече не можеш да ми казваш, че обичам принцеса — усмихна й се той — Не се ожених за теб, заради някаква си титла.

— Тогава защо? Ти ми каза, че не съм подходяща, че ще те подлудя…

— Заради парите ти.

— Какво? — Кристина се отдръпна, за да погледне в очите му. Там блестяха весели искри. — Шегуваш се с мен. Не знаеше, че имам пари, преди да се венчаем.

— Колко прозорливо от твоя страна, че го помниш — каза й Лайън. Той целуна лицето й, за да прогони смръщването й и обви ръка около раменете й.

Кристина се притисна към рамото му. Монотонното тропане на конските копита и лекото клатене на файтона я успиваха.

— Лайън? Не ме попита защо се омъжих за теб — прошепна тя няколко минути по-късно.

— Аз вече знам защо, любима.

Тя се усмихна на арогантното му заявление.

— Тогава, моля, обясни ми защо. Аз все още не съм го разбрала.

Той я стисна леко, показвайки й, че не развеселен от думите й.

— Първо са белезите ми. Очевидно обичаш белязаното ми тяло.

— Откъде може да знаеш това? — попита тя, правейки се на възмутена.

— Не можеш да си държиш ръцете далеч от мен — каза й той. — Второ, напомням ти на воин.

Кристина поклати глава.

— Не притежаваш и капка скромност — каза му тя. — И ти си воин, Лайън. Доста суетен воин, но все пак воин.

— Ах, суетен — въздъхна Лайън. — Това значи ли, че ще използваш ножа си върху мен?

— За какво говориш?

— Лейди Сесили. Ти заплаши да…

— Значи наистина си слушал разговора ни в библиотеката. — Кристина изглеждаше удивена. — Излъга ме. Колко срамно от твоя страна.

— Аз съм те излъгал? — Гласът на Лайън се покачи с една октава. — Разбира се, нали ти винаги си много честна с мен.

— Ще ти се наложи да прогониш лейди Сесили — обяви Кристина, отново сменяйки темата на разговора им. — Нямам намерение да бъда омъжена за скитник.

— За какво?

— Мъж, който преследва други жени — обясни Кристина. — Аз ще ти бъда вярна и ти също трябва да си ми верен. Макар да знам, че в Англия е модерно да си имаш любовник, ти няма да си вземаш любовница. И това е краят на тази дискусия.

Той бе изненадан от страстната й тирада. Не беше подозирал, че може да е толкова изискваща. Истината бе, че думите й му харесаха изключително много.

— Ти си една малка диктаторка, нали? — прошепна той и се наведе, за да я целуне отново.

Кристина осъзна, че не й е дал обещанието си, но реши да не го притиска. Скоро отново щеше да повдигне тази тема.

Тя се канеше да заспи, когато пристигнаха в Лайънууд. Лайън я разбуди внимателно.

— Кристина, у дома сме.

Каретата зави по пътя. Дивата природа сякаш изчезна на мига.

Земята бе покрита с тучна, добре поддържана трева. Имаше храсти, внимателно изваяни от човешки ръце, които обграждаха пътя от двете страни, а между дърветата се виждаха диви цветя в смели цветове. А на върха на леко извития хълм се бе изправил великолепният дом на Лайън.

Кристина помисли, че срещу себе си има палат. Къщата бе направена от сив и кафяв камък на два етажа, предната част на които бе цялата в огромни прозорци. Светлозелен бръшлян пълзеше по камъка на дома.

— Лайънууд е толкова красив, колкото и господарят му — прошепна Кристина. — Никога няма да се науча да се ориентирам в него.

— С мен се научи доста бързо — отбеляза Лайън. — Сигурен съм, че ще свикнеш с новия си дом също толкова бързо.

Кристина се усмихна на шеговитите му реплики.

— Колко от членовете на семейството ти живеят тук с теб? Мислиш ли, че ще се срещна днес с всичките ти роднини?

— По-скоро не — отговори той, — живея сам. — Той се засмя, виждайки изуменото й изражение. — Сега, разбира се, скъпата ми съпруга ще живее с мен.

— Колко спални има там?

— Само дванадесет — отвърна Лайън, свивайки рамене. Кабриолетът спря точно пред входното стълбище в мига, в който вратите се отвориха. Икономът на Лайън, здрав, чернокос млад мъж на име Браун, водеше шествие от слуги надолу по стълбището. Служителите се наредиха след него. Униформите им бяха строго официални, също като израженията на лицата им, и макар да се стараеха да скрият любопитството си, погледите им бяха насочени към новата им господарка.

Лайън отказа помощта на слугите и сам помогна на жена си да слезе от кабриолета. Ръцете й бяха ледени, а носа зачервен заради бриза. Той реши, че вероятно е леко притеснена от срещата със слугите му, затова, след като я свали от кабриолета, продължи да я държи за ръка.

Не му отне много време да осъзнае, че не е никак изнервена. Маниерите й бяха като на кралица… или на принцеса, помисли си той с усмивка. Сякаш я обгръщаше аура на достойнство. Тя отдели време да се запознае с всеки човек от персонала му и търпеливо изслушваше обясненията им за това кой какви задължения има.

И, разбира се, за нула време успя да ги заплени, точно както бе запленила него. Дори Браун, неговият винаги сериозен иконом бе засегнат от чара й. Когато Кристина го хвана за ръката и обяви, че за нея е очевиден факта, че вършел идеално работата си, на лицето му изгря спонтанна усмивка.

— Нямам намерение да се меся в работата ви, мистър Браун — обясни тя.

Браун изглеждаше облекчен от думите й. Той се обърна, за да погледне към работодателя си.

— Милорд, приготвил съм двете ви стаи и съм подредил свързаната с вашата спалня за маркизата.

Кристина погледна към съпруга си, очаквайки да поправи мъжа. Когато Лайън само кимна и я хвана под ръка, за да изкачат стълбището, тя се насили да се усмихне, за да не позволи на прислугата да види колко е недоволна от мъжа си.

— Няма да имам собствена стая, Лайън. Сега съм твоя съпруга. Трябва да споделям постелята ти. И определено не искам камериерка. — Тя се огледа наоколо и добави: — Небеса, Лайън, преддверието ти е голямо колкото цялата ти градска къща.

Кристина нямаше да се изненада, ако бе чула ехо. Преддверието бе гигантско. Подовете бяха полирани до блясък. Отляво имаше огромна приемна, а отдясно още една със същите размери. Коридорът продължаваше наляво под извитото стълбище. Лайън й обясни, че до приемната се намира трапезарията, а след нея градините. Кухнята била в срещуположната страна.

Спалните им бяха свързани с врата.

— Ще наредя да донесат дрехите ти в моята стая — каза й Лайън, щом Кристина го изгледа намръщено. Той махна към леглото, повдигнал едната си вежда и я попита иска ли да изпробва дали е достатъчно удобно.

— Изглеждаш точно като скитник — засмя се Кристина. — Бих искала да се изкъпя, Лайън, а след това да видя конюшните ти. Държиш коне тук, нали?

— Но ти не обичаш да яздиш — напомни й той.

— Добре, няма значение — отвърна Кристина.

— Кристина, ако не харесваш Катлийн, ще назнача друга прислужница за твоя камериерка.

— О, Катлийн изглежда много способна — отвърна Кристина. — Просто не искам да имам камериерка.

— Но ще ти се наложи — обяви той. — Любима, няма всеки път да съм близо до теб, че да закопчавам роклите ти, затова спри да настояваш.

Кристина се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, че си голям диктатор? — попита тя.

Лайън застана зад нея, прегърна я и започна лекичко да целува шията й.

— Наистина настоявам да изпробваш леглото.

— Сега?

Кристина се обърна да види, че Лайън отива към вратата. Когато я заключи и се обърна към нея, тя бе сигурна, че не се шегува. Поглеждайки я с най-заплашителния си поглед, той арогантно кимна с глава.

— Покрита съм с прах.

— Аз също.

Тя вече едва дишаше, а Лайън дори не я бе докоснал.

Кристина изрита обувките си и тръгна към леглото.

— Винаги ли ще се държиш толкова заповеднически с жена си? — попита го тя.

— Да — бе моменталният му отговор. Той свали обувките и сакото си и тръгна към Кристина. — Жена ми винаги ли ще бъде толкова покорна? — попита той, взимайки я в обятията си.

— Това е дълг на жената, нали, да се покорява пред съпруга си? — попита Кристина.

— Така е — отговори той, а ръцете му се плъзнаха към закопчалките на роклята й. — О, да, точно така е.

— Тогава ще съм покорна, Лайън — обяви Кристина. — Когато ми изнася.

— Един мъж не може да желае повече от това — ухили й се Лайън.

Кристина обви ръце около тила му и го целуна страстно. Вече не беше покорна. Езикът й се промуши в устата му, галейки неговия. Знаеше, че Лайън обича, когато е агресивна. Ръцете му се стегнаха около кръста й и той простена от удоволствие.

— Любима, на път съм да скъсам още една от роклите ти — прошепна той.

Гласът му не бе особено разкаян. А мекият смях на жена му му показа, че и за нея няма особено значение, че ще скъса роклята.

 

 

Следващите две седмици бяха прекрасни и магически за Кристина като началните страници в книгата „Камелот“ на сър Томас Малъри. Времето сътрудничеше на фантазията й, тъй като валеше само през нощта.

Кристина и Лайън прекарваха по-голямата част от слънчевите дни в изследване на природата около дома му.

Тя бе изумена от факта, че един човек може да притежава толкова много земя.

Той бе изумен, че една жена може да знае толкова много за дивата природа.

Кристина му даваше дарът на познанието и нов поглед към дивата природа, която ги заобикаляше.

Лайън започна да разбира колко важна е свободата за нея. Тя бе най-щастлива, когато бе навън. Радостта й бе заразителна. Лайън се улавяше, че се смее също толкова щастливо, колкото и тя, докато се провираше между храстите, търсейки я.

Винаги завършваха дните си при един спокоен поток, на който се бяха натъкнали неочаквано още на първия си ден в имението. Обикновено топяха голите си крака в студената вода и се хранеха с вечерята, приготвена за тях от готвачката.

Един следобед Лайън реши да се пошегува с жена си. Той взе едно листо от най-близкият храст и се престори, че смята да го изяде. На Кристина не й беше забавно. Тя издърпа листото от ръката му, карайки му се заради невежеството му, и обясни, че тези листа са отровни, но и да не бяха, не биваше да пъха в устата си растения. Ако все още бил гладен, тя с радост щяла да му даде от своята порция.

Петък сутринта дойде прекалено рано по мнението на Лайън. Налагаше му се да се върне в Лондон, за да се срещне с Рон и жертвите им за играта на карти.

Лайън не бе особено склонен да напусне нежната си съпруга, дори за една вечер.

Той се събуди рано и удивен, отново намери жена си да спи на пода. Веднага я вдигна на ръце и я постави в леглото им. Кожата й му се стори студена и той използва ръцете и устните си, за да я стопли.

Когато Кристина най-после отвори очи, той бе твърд и треперещ. Устните му се спуснаха над гърдите й, езикът му като гладко кадифе започна да гали зърното й. Той започна да го смуче, докато ръцете му запалваха клада в тялото й.

Знаеше къде точно да я докосне, как да я накара да полудее. Пръстите му се плъзнаха в нея, изтръгвайки задъхан стон от устните й, след това отдръпна ръка, дразнейки и измъчвайки я, преди отново да се потопи в нея.

Кристина изгаряше от желание да го докосне.

— Лайън — тя едва успя да прошепне името му. Устата му се премести към корема й, полагайки мокри, горещи целувки, докато пръстите му вършеха магията си.

Кристина не можеше да си поеме дъх.

— Кажи ми, че го искаш — заповяда Лайън с дрезгав глас. Главата му бавно се накланяше към местенцето, където се събираха краката й. — Кажи ми, Кристина — прошепна й той. Дъхът му бе топъл срещу нежната й кожа. Пръстите му се притиснаха дълбоко, миг преди да ги извади и на тяхно място да застанат устните и езика му.

Това, което правеше, я накара да забрави да диша. Очите й бяха затворени, а ръцете впити в чаршафите. Удоволствието растеше в нея, докато накрая не я превзе. Емоциите преминаваха през нея като пламък, напълно извън контрол.

— Лайън!

— Харесва ли ти това, любима?

— Да. О, богове, да… Лайън, аз ще…

— Остави го да се случи, Кристина — заповяда й той с твърд, дрезгав глас.

Той нямаше да й позволи да запази контрола си. Удоволствието беше почти непоносимо, като огън, обхванал тялото й.

Кристина се изви срещу него и простена нежно името му. Все още бе обхваната от невероятните усещания, когато Лайън проникна в нея.

Той бе прекалено ненаситен, за да се въздържа. Дъхът му излизаше накъсано до ухото й.

— Харесва ти това, нали, любима? — попита той.

— Да, Лайън — прошепна в отговор Кристина.

— Обвий крака около мен, поеми ме… — Краят на заповедта му се удави в силния му стон. Кристина обви ръце и крака около него, придърпвайки го дълбоко в себе си. Ноктите й се забиха в раменете му в стегната и сладка хватка, толкова стегната и сладка, колкото и горещината й, която го обгръщаше плътно.

Той простена от удоволствие. Кристина бавно размърда бедрата си.

— Това харесва ли ти, Лайън? — прошепна, преди да се тласне отново към него.

Той не можеше да й отговори. Но тялото му й показа точно колко много му харесва. А когато изля семето си в тялото й, помисли, че е умрял и се е озовал в рая.

 

 

Час по-късно Лайън слезе долу с Кристина, а ръката му бе обвита собственически около раменете й.

Браун ги чакаше в подножието на стълбището. След като ги уведоми, че главният коняр на Лайън е приготвил жребеца му, който го чака пред къщата, икономът се оттегли дискретно, за да може маркизът да остане насаме със съпругата си за още няколко минути, за да могат да се сбогуват подобаващо.

— Кристина, когато преодолееш страха си от конете, ще ходим да яздим заедно всяка…

— Не ме е страх от конете — прекъсна го Кристина. Гласът й звучеше раздразнено. — Говорили сме по този въпрос и преди, Лайън. Боя се от седлата, не от конете. Има съществена разлика.

— Няма да яздиш без седло — обяви Лайън. — И това е краят на тази дискусия.

— Прекалено упорит си — промърмори тя.

— Не искам да паднеш и да си счупиш малкия красив врат.

Лайън отвори входната врата, хвана Кристина за ръката и я повлече навън.

Кристина се намръщи. Реши, че отново я бе обидил. След това обаче си спомни, че той няма как да знае колко добре може да язди. Може би в крайна сметка не я бе обидил, а просто бе притеснен за безопасността й, или както той се изрази току-що, за малкия й хубав врат.

Зачуди се какво ли ще си помисли, ако разбере, че язди почти всяка сутрин. Вероятно щеше да се разстрои. Тя въздъхна, мислейки за малката си лъжа, но после бързо я прогони от ума си. Винаги се връщаше в леглото му, преди да се е събудил и да се е разтревожил, че не е до него. Уендъл, главният коняр, нямаше да каже нищо на Лайън. Не, Уендъл не беше от най-приказливите. Освен това, той мислеше, че Лайън й е позволил да язди.

— Кристина, ще се прибера у дома утре по пладне — каза Лайън, прекъсвайки мислите й. Той повдигна брадичката й, за да я целуне.

Когато заслиза надолу по стълбите, Кристина хукна след него.

— Все още не разбирам защо не мога да дойда с теб. Бих искала да видя сестра ти и майка ти, Лайън.

— Следващият път, скъпа. Тази вечер Диана ще ходи на партито на Мартин.

— Леля Хариет също ли ще ходи?

— Вероятно — отвърна Лайън.

— Мога да отида с тях — предложи Кристина.

— Мислех, че ти харесва в провинцията — отвърна Лайън. — Харесва ти, нали?

— Да, страшно много. Но аз съм твоя съпруга, Лайън. Трябва да изпълнявам задълженията си към роднините ти. Знаеш ли, макар да е странно да го призная, някои от партитата ми харесаха. Има някои много мили хора, с които с радост бих се срещнала отново.

— Не.

Гласът му бе толкова твърд, че Кристина на мига стана подозрителна.

— Защо не искаш да дойда с теб? Да не съм направила нещо, което да те ядоса?

Лайън долови тревогата в гласа й. Той спря, за да погледне надолу към нея и се поддаде на желанието да я целуне отново.

— Нищо, което направиш, не може да ме ядоса. Ако искаш да посетиш някой бал, ще изчакаш, докато мога да те придружа.

— А мога ли да играя карти с теб и измамниците? — попита го тя. — Никога преди не съм играла, но не мисля, че ще ми е трудно да се науча.

Лайън успя да скрие веселието си. Жена му явно наистина мислеше това, което казваше. Сериозността в гласа й го потвърждаваше.

— Ще те науча някой друг път, Кристина. Ако искаш, ще те изчакам да напишеш писмо до Диана и леля Хариет.

По държанието му Кристина разбра, че няма да успее да го разубеди да не заминава сам.

— Вече писах на всички, дори на Елбърт и на леля ми Патрисия — информира го тя. — Браун изпрати пратеник с писмата ми още вчера.

Двамата вървяха ръка за ръка. Когато стигнаха до коня му, Лайън се обърна към нея.

— Вече трябва да тръгвам, скъпа.

— Знам.

Не искаше гласа й да прозвучи толкова жален. Фактът, че Лайън я оставяше, я бе разстроил, но не чак толкова, колкото небрежното му, снизходително държание. Не мислеше, че той има нещо против раздялата им. Тя обаче имаше, и то много.

Не беше привично за нея да се обвързва толкова дълбоко. И все пак, сякаш не можеше да пусне ръката му. Какво, за бога, й ставаше? Небеса, май всеки момент щеше да се разплаче. Разделяха се само за една нощ, каза си тя, не завинаги.

Лайън я целуна по челото.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, преди да тръгна, Кристина?

Гласът му звучеше така, сякаш се надява тя да има какво да му каже. Кристина пусна ръката му.

— Не.

Лайън изпусна дълга въздишка. Отново хвана ръката й и я издърпа встрани от пътя, така че коняря да не ги чуе.

— Ще ми липсваш — каза й той. Гласът му не бе умоляващ, а бурен и изпълнен с емоции.

Кристина се усмихна.

— По дяволите, жено, и аз искам нежни думи — промърмори той. Веднага се почувства като кръгъл идиот заради нелепото си признание.

— По дяволите, Лайън, искам да дойда с теб.

— Кристина, оставаш тук — отсече той. Пое си дълбоко дъх, преди да зашепне ядосано: — Обичам те, Кристина. Сега и ти ми кажи, че ме обичаш. Чакам да произнесеш думите вече цяла седмица.

Тя го погледна недоволно. Лайън я чакаше.

— Чакам, Кристина.

— Лек път, Лайън.

Лайън не бе осъзнавал колко важно е било за него да чуе думите, докато тя не игнорира напълно молбата му. Той стоеше там, чувствайки се ядосан и победен, докато гледаше как Кристина се отдалечава от него.

— По дяволите — промърмори на себе си. Той яхна коня, поемайки юздите от Уендъл, но сякаш не можеше да се насили да го подкара. Не можеше да откъсне поглед от упоритата жена, стояща пред входната врата.

Кристина не можеше да го отпрати този път. Тя поклати глава, поставяйки ръка на дръжката на вратата. Лайън бе толкова упорит. Постоянно я притискаше. Нямаше да й позволи да защити чувствата си от него. Но той не осъзнаваше важността на това, което искаше от нея. Веднъж изречеше ли думите, нямаше да има връщане назад.

Нямаше да може да се върне у дома.

Полуусмивка промени изражението й. Истината бе едновременно горчива и сладка. Та на нея никога не й бе даден шанс сама да реши. От мига, в който бе видяла Лайън, сърцето й бе разбрало истината. Защо на ума й му бе отнело толкова време?

Кристина погледна през рамо. Сълзи замъгляваха погледа й.

— Прибери се бързо у дома, Лайън. Ще те чакам.

— Кажи думите, Кристина — този път й изкрещя той, на лицето му имаше гневно изражение.

— Обичам те.

Изминаха няколко секунди, преди той да осъзнае признанието й. След това й кимна кратко. О, колко арогантен бе той, но изражението му вече бе нежно, грижовно, толкова любящо.

Това беше достатъчно. Кристина скри усмивката си. Задоволство и радост изпълваха цялото й същество. Изведнъж се почувства като листенце, носещо се по вятъра.

Истината я бе освободила.

Кристина отвори вратата и понечи да влезе в къщата, когато съпругът й изкрещя след нея.

— Съпруго?

— Да, съпруже?

— Кажи ми и че ми се доверяваш.

Тя отново се обърна към него, слагайки ръце на кръста си. Надяваше се, че той можеше да види изражението й.

— Не ме притискай, Лайън. Задоволявай се с по една победа, като всеки достоен воин.

Лайън се засмя високо.

— Да, Кристина, по една победа. Този път те хванах, нали? — попита, а гласът и очите му блестяха весело.

Мъжът й отново сияеше.

Кристина направи крачка, заставайки на най-горното стъпало.

— Да, Лайън, хвана ме. И като се прибереш от Лондон, ще научиш точно какво си уловил. Без повече измислици, съпруже. Без повече лъжи.

— Не бих могъл да бъда по-щастлив — отбеляза Лайън.

— Наслаждавай се на чувството, Лайън. Боя се, че няма да продължи дълго.

Последното предупреждение тя изкрещя през рамо. Входната врата се затръшна, преди Лайън да успее да я разпита по-подробно.

Лайън се почувства така, сякаш огромна тежест се бе свлякла от раменете и сърцето му. Тя го обичаше.

— Останалото ще се нареди, съпруго — прошепна той на себе си. — Аз ще се погрижа за това.

Никога преди не се бе чувствал толкова уверен, толкова спокоен.

Това чувство нямаше да продължи дълго.