Джули Гарууд
Дамата на Лайън (14)

Глава 13

Дневникът на Джесика: 11 октомври 1795

„Беше едва на три месеца, когато те увих и поехме на ново приключение. Тръгнах късно през нощта, така че Патрисия да не може да ме спре. Не й оставих писмо, тъй като вярвах, че ще изпрати някой след мен.

Ти беше толкова красиво бебе. Сега, като се замисля, смятам, че пътуването беше много по-тежко за мен, отколкото за теб. Ти тъкмо бе започнала да се усмихваш и беше толкова кротко мъниче.

Бях се уговорила да пътувам с Джейкъб и Емили Джаксън. Запознах се с тях в неделната служба в църквата. Бяха младоженци, които бяха продали сватбените си подаръци, за да съберат монети, с които да започнат някъде новият си живот. Съдействието им ми бе от голяма помощ. Емили се грижеше много за теб, Кристина. Пееше ти песнички и те приспиваше, докато аз готвех вечерята.

Джейкъб беше мъж със страст към пътешествията. Всяка вечер ни разказваше прекрасни истории за мъжете, които живееха на границата, в Черните хълмове. Брат му вече бе отвел семейството си там и беше изпратил вест на Джейкъб, че вече просперира като фермер.

Вълнението на Джейкъб бе заразително. Много скоро бях толкова развълнувана, колкото и той. Емили ми каза, че има много необвързани мъже, които обработват онази сурова земя и със сигурност ще намеря добър мъж, за когото да се омъжа. Бях ги накарала да вярват, че съпругът ми е умрял наскоро и искам да ти призная, срамувах се ужасно, задето ги лъжех.

Отново и отново си повтарях, че това не е лъжа. Едуард никога нямаше да ме намери в дивата пустош.

Присъединихме се към други фургони, когато стигнахме до място, за което реших, че е краят на света. Борех се с изтощението. Емили винаги бе толкова весела. И тогава, в един студен, дъждовен следобед най-после стигнахме до една долина, която се простираше пред най-прекрасните планини, които някога бях виждала.

Спомням си, че денят бе ужасно студен. Но нямаше значение. Защото двете с теб бяхме свободни, Кристина. Свободни. Никой вече не можеше да ни нарани.“

Лайън бе заминал едва преди няколко часа, когато пристигнаха писмата. И двете бяха адресирани до Кристина, и двете изискваха моменталното й внимание.

След като инструктира Катлийн да отведе пратеника в кухнята, където да му даде нещо освежаващо за пиене, Кристина отнесе писмата в кабинета на Лайън.

Първото, това, което бе значително по-дълго, бе от леля й Патрисия. Писмото бе пълно с омраза и клевети към Лайън. Графинята пишеше на Кристина, че е научила истината за маркиза и неин дълг бил да предупреди племенницата си, че се е омъжила за убиец.

След това графинята й заповядваше да се върне моментално в Лондон, за да я придружава на сбирките на обществото. Оплакваше се от безобразието, че след възмутителният брак на Кристина не е получила нито една покана.

Кристина поклати глава. Още не бе минал и месец от женитбата й, а леля й се оплакваше така, сякаш е минала цяла година.

Графинята завършваше списъка с оплаквания, че към писмото си добавя това, което е получила от мисионера Девънроу.

Надявала се Кристина да не научи лоши новини.

Кристина веднага стана подозрителна. Не беше обичайно леля й да дава толкова добри пожелания. Реши, че графинята може би е намислила нещо. Кристина бе запозната с почерка на своя учител и от начина, по който беше надписано писмото, заключи, че наистина е от него. Освен това восъчният печат на писмото бе непокътнат.

Решавайки, че писмото наистина е от скъпият й приятел, Кристина най-после го отвори.

Браун първи реагира, чувайки сърцераздирателния писък, идващ от библиотеката. Той се втурна в стаята и едва не изгуби цялото си хладнокръвие, заварвайки господарката си, изпаднала в безсъзнание на пода.

Той изкрещя няколко заповеди през рамо и коленичи до маркизата. Катлийн, камериерката на Кристина, бе следващата, която влезе в библиотеката тичешком. Когато видя господарката си, тя изпищя.

— Припаднала ли е? Какво я е накарало да извика, Браун? Наранила ли се е?

— Спри с въпросите, жено — сряза я Браун. Той бавно повдигна господарката си и забеляза, че тя стиска писмо в ръцете си. Реши, че каквато и вест да бе получила, явно тя е виновна за припадъка й. — Отивай и приготви леглото на милейди, Катлийн — прошепна той. — Не тежи повече от перце. Господ да ни е на помощ, ако е болна.

Повечето от персонала се бе събрал пред библиотеката и всички гледаха как Браун носи Кристина нагоре по извито стълбище. Катлийн забързано се насочи към стаята на маркизата, но Браун я подмина и продължи към покоите на господаря си.

— Ще е по-спокойна, ако се събуди там — прошепна той. — Господарите са много близки. Тя спи в стаята му всяка нощ.

— Да изпратим ли вест на маркиза? — попита през сълзи Катлийн.

— Доведи Софи — нареди Браун, — тя ще знае какво да направи за припадъка. Пратеникът още ли е тук?

Когато Катлийн кимна, Браун каза:

— Ще изпратя послание до маркиза по него. Луис — обърна се към градинаря, — отиди и се погрижи да изчака.

Кристина отвори очи, точно когато Браун я покриваше със завивката.

— Недей да се суетиш около мен, Браун.

— Боли ли ви нещо, милейди? — попита с разтревожен глас Браун. — Изпратих да повикат Софи. Тя ще знае какво да направи — добави, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

Кристина се мъчеше да седне в леглото, когато в стаята влетя едра сивокоса жена. Тя грабна две възглавници и ги намести зад гърба на Кристина.

— Какво мислиш, че й има, Софи? — попита Катлийн. — Тя нададе ужасяващ писък и я намерихме припаднала.

— Чух я — обяви Софи. Тя постави опакото на ръката си на челото на Кристина с отработено движение и се намръщи силно.

— Най-добре изпрати да доведат Уинтърс, Браун. Мисля, че има треска. Уинтърс е лекаря на съпруга ви — обясни тя на Кристина.

— Не съм болна — възрази маркизата. Дори в собствените й уши гласът й прозвуча слаб. — Браун не изпращай за лекаря. Вече съм добре. Но трябва да замина веднага за Лондон. Моля те, нареди да приготвят каретата. Катлийн, би ли опакова няколко от роклите ми?

— Милейди, не можете да напуснете леглото. Болна сте, без значение вярвате ли го, или не — обясни Софи. — Бледа сте като платно. Да, така е.

— Трябва да отида при съпруга си — настоя Кристина. — Той ще знае какво да направи.

— Писмото бе причината за припадъка ви, нали? — попита Катлийн, кършейки ръце.

Браун се обърна да изгледа лошо камериерката. Катлийн веднага се извини.

— Простете ми, че се меся, милейди, просто всички се разтревожихме за вас. Изплашихте ни, грижа ни е за вас.

Кристина опита да се усмихне.

— Мен също ме е грижа за всички вас — каза тя. — Да, Катлийн, беше писмото.

— Лоши новини ли? — попита камериерката.

— Разбира се, че са били лоши новини, глупаво момиче — промърмори Браун. — Всеки с половин мозък може да го види. — И добави: — Милейди, мога ли да направя нещо, с което да успокоя тревогите ви?

— Да, Браун — отвърна Кристина. — Не ме ли чу, когато ти казах, че веднага трябва да замина за Лондон. Моля те, помогни ми Браун. Умолявам те.

— Ще направя всичко за вас — заяви разпалено Браун. Мъжът се изчерви и добави: — Маркизът ще се разстрои, че го правим без позволението му, но ако сте убедена, че искате да заминете, ще наредя четирима силни мъже да ви придружат. Катлийн, побързай и приготви багажа на милейди.

— Аз ще идвам ли с вас? — обърна се камериерката към господарката си.

— Да — заяви Браун, преди Кристина да откаже на нетърпеливата си камериерка.

— Бих искала да остана няколко минути насаме — прошепна Кристина. — Имам нужда да съм сама.

И тогава те разбраха. Някой близък на господарката им бе починал.

Браун моментално изведе прислугата от стаята. След като затвори вратата зад себе си, той се поколеба, но остана на пост, чувствайки се безсилен и недостоен, докато чуваше как господарката му плаче измъчено.

Той не знаеше как да й помогне. Браун изправи рамене и побърза да слезе долу. Добруването на господарката му сега бе негова отговорност. Нямаше да остави нищо на случайността. Вместо четирима, той реши да изпрати шестима мъже, които да защитават маркизата.

И макар да бе много необичайно един иконом да напусне поста си на пазител на дома, Браун не го бе грижа. Нямаше намерение да остави господарката си сама, докато не я предаде невредима в обятията на съпруга й. Да, той също щеше да я придружи заедно с антуража й. А ако си спомнеше как се язди кон, можеше и да води цялата процесия.

 

 

Кристина не подозираше колко тревоги бе причинила на персонала си. Тя се бе свила под завивките, притиснала възглавницата на Лайън до корема си и плачеше тихо.

Когато сълзите й пресъхнаха, тя бавно слезе от леглото и отиде да търси ножиците си. Щеше да отреже косата си и да започне ритуала по оплакването.

От този момент нататък леля й Патрисия бе мъртва за нея. Кристина никога нямаше да признае съществуването й.

Задачата да отреже няколко сантиметра от дългата си коса не отне много време. Катлийн се втурна в стаята, понесла в ръце светлозелена рокля. Очите й се разшириха, виждайки какво е направила господарката й с косата си, но не каза нищо и й помогна да се облече.

— Ще сме готови за тръгване след десет минути — прошепна Катлийн, преди да остави Кристина насаме.

Кристина отиде до прозореца и погледна навън към природата. Мислеше за семейството си. Как Мери би обикнала тази земя. Как Черния вълк щеше да бъде впечатлен, но, разбира се, нямаше да го признае. Беше прекалено арогантен, че да го направи. Освен това, щеше да бъде объркан, ако знаеше колко земя притежава Лайън.

Белия орел, щеше да се впечатли най-вече от конюшните на Лайън. Конете бяха развъждани заради силата и елегантността си, а няколко от малките жребчета бяха толкова великолепни, че бяха живото доказателство за внимателната селекция на Лайън.

— Не са мъртви — прошепна тя с глас, пълен с гняв.

Отново започна да плаче. Не, не бяха мъртви. Писмото бе една голяма лъжа. Иначе би разбрала, в сърцето си щеше да знае, ако нещо лошо бе сполетяло семейството й.

— Щях да знам — прошепна тя.

Да, всичко бе измама. Кристина не знаеше как леля й бе извършила злото си дело, но точно тя стоеше зад измамата. Злата жена искаше Кристина да вярва, че индианското й семейство е мъртво.

Кристина не можеше да разбере мотивите на графинята.

Но Лайън щеше да й обясни. Той бе воин, който познаваше триковете на всички чакали по света.

Тя почувства отчаяна нужда да се добере до съпруга си.

Кристина щеше да му заповяда да я прегърне и да й каже колко много я обича. После щеше да поиска от него да я целуне. Докосването му щеше да прогони болката и скръбта.

Тя щеше да иска, а Лайън да дава. Беше негов дълг.

 

 

Когато Лайън пристигна в лондонския си дом, сър Фентън Ричардс го чакаше на стълбите.

Мъжът не се усмихваше.

Лайън веднага застана на нащрек.

— Наедрял си — каза той вместо поздрав.

— Да, така е — призна Ричардс с усмивка. Той погали корема си, за да покажи точно къде са отишли излишните килограми.

Лайън започна да се успокоява. Държанието на приятеля му му каза всичко, което искаше да знае. Вероятно имаше проблем, Ричардс не би го чакал на входа, само за да му дойде на гости. И все пак държанието му показваше, че проблема не е някой ужасно важен.

Ричардс се обърна и почука на вратата. Тя веднага се отвори от един слуга. Лайън махна на мъжа да вземе юздите и да се погрижи за коня му, преди да поведе приятеля си към библиотеката.

Ричардс се движеше тежко зад него. Той бе едър мъж с гъста брада и посивяла коса. Говореше спокойно, обикновено бе с приведени рамене, а по лицето му не се четеше никаква емоция. Освен когато беше в компанията на Лайън. Само тогава възрастният мъж можеше да се отпусне, тъй като вярваше безрезервно на младият си приятел.

— Целият ад се отприщи, и то отмъстително.

Лайън повдигна една вежда заради спокойно изречените думи.

— Рон е под домашен арест — обяви Ричардс. Той се настани в едно от големите кресла пред бюрото на Лайън. — Опитах се да се намеся, но обвиненията вече бяха отнесени към Уелингхам. Сега от теб зависи да се справиш с този проблем.

— Как го разкриха? — попита Лайън. После седна зад бюрото си и започна да разглежда писмата, които бяха подредени в средата.

Ричардс въздъхна.

— Приемаш много лесно положението на приятеля си — отбеляза той.

— Както каза, всичко зависи от мен. Аз ще се погрижа. Кажи ми какво стана. Как…

— Уелингхам забелязал превръзката на китката на Рон. Едно предположение води до второ и така. Рон предприе много рискове — обяви Ричардс. — Налетял на Уелингхам, когато се връщал от сватбата ти. Съжалявам, че изпуснах церемонията — добави той. — Нямаше как да дойда. Върнах се в Лондон едва преди два дни.

— Беше малка церемония — каза Лайън. — Трябва да дойдеш в Лайънууд, за да се запознаеш с Кристина — добави той. — Рон как приема ситуацията? — попита той, връщайки темата към належащия проблем.

— По обичайния за него начин — сухо заяви Ричардс. — След като не може да излиза от дома си, всяка вечер организира партита. Впрочем тази вечер ще има едно парти. Мисля да се отбия.

Ричардс спря, за да погледне многозначително към Лайън.

Лайън се ухили.

— Ще бъда там — каза той на приятеля си. — Не носи никакви ценности със себе си, Ричардс, не искаш да бъдеш ограбен от Джак, нали?

— О, нима Джак ще се появи?

— Може да разчиташ на това.

— Дали Рон няма да се учуди? — коментира Ричардс. Той се изправи в стола си и поведението му се промени с едно мигване. — Сега, след като измислихме решение за проблема на Рон, има още нещо, за което трябва да говорим. Бащата на жена ти, за да съм точен.

Сега вече Ричардс привлече пълното внимание на Лайън. Той пусна писмата и се наведе напред.

— Знаеш ли, че бащата на жена ти е на път към Лондон?

Лайън поклати глава.

— Откъде го познаваш? — попита той.

— Името му е Едуард Сталински, но, разбира се, ти вече знаеш това — каза Ричардс.

Лайън кимна. Наистина знаеше цялото име на тъста си, но само защото гледаше как Кристина подписва брачното им свидетелство.

— Да, барон Сталински — каза той.

— Преди много години мъжът ни направи голяма услуга. Аферата Брисбейн. Спомняш ли си да си чувал за тази злополука?

Злополука?… Лайън поклати глава.

— Помня, че си казвал, че битката при Ватерло е била злополука за Наполеон — каза той. — Кажи ми за делата на Брисбейн. Не се сещам нищо за него.

— Тогава си бил още много млад. И все пак, мислех, че може да си подочул нещо — каза Ричардс с лек шепот. — Все забравям, че съм с поне двадесет години по-стар от теб. Предполагам, че трябва да предам управлението на по-младите — въздъхна той.

— Откакто работя за теб, се опита да се оттеглиш няколко пъти — каза му Лайън.

Той бе нетърпелив да научи от Ричардс какво се е случило и да разбере всичко за бащата на Кристина, но познаваше старият си приятел достатъчно добре, за да знае, че мъжът ще действа бавно, както обикновено.

— Аз съм като стара хрътка — каза Ричардс. — Все още мога да доловя миризмата на беда, когато се зададе. Брисбейн беше англичанин — продължи той, най-после по същество. — За нас той бе нещо като Бенедикт Арнолд. Превърна се в предател, продаде някои наши тайни, след което, заради семейството му, съвестта започна да го измъчва. Имаше жена и четири малки момиченца. Дойде при нас и ни призна за предателството. Ние, или по-скоро моят предшественик, даде обещание на мъжа. Разбираш ли, тогава преследвахме по-голямата риба. С пълното съдействие на Брисбейн заложихме капан на по-висшестоящите. Барон Сталински беше нашия посредник. Не си спомням как се замеси — добави той, свивайки рамене. — Казаха ми, че баронът направил всичко по силите си, взел всички предпазни мерки, но планът се провали.

— Как? — попита Лайън.

— Жената и децата на Брисбейн бяха убити. Бяха прерязали гърлата им. Властите бяха подведени да смятат, че Брисбейн ги е убил и е насочил острието към себе си.

— Не вярвам, че се е случило точно това, а ти? — попита Лайън.

— Разбира се, че не. Мисля, че мъжете над Брисбейн са разбрали за капана — отвърна Ричардс. — Или е станало случайно, или им е било казано.

— Ами барон Сталински? Продължи ли да работи за правителството?

— Не. Скоро след случилото се с Брисбейн се ожени и замина за дома. Беше потресен от ужаса, на който бе станал свидетел. Той първи открил телата и отказа да остане в Англия след всичко това. Не можем да виним мъжа. Не бях там, но мога да си представя кошмара, на който е станал свидетел Сталински.

— След случилото се поддържаше ли връзка с барона?

— Не, никой от нас не го стори — отвърна Ричардс. — Но някои от най-старите му приятели са получили писма, че скоро идва в Англия.

— Чудя се дали знае, че има дъщеря.

— Мили боже, искаш да кажеш, че не знае? — попита Ричардс.

— Бащата и дъщерята никога не са се срещали. Мисля, че според барона, жена му и детето му са умрели много отдавна. В този ред на мисли, всички с които говорих, смятаха, че барона също е мъртъв. Сър Рейнолдс беше този, който го предположи.

— Да, всички се изненадахме, когато научихме за писмата — каза Ричардс.

— Чудя се къде е бил барона през всичките тези години.

— Чух, че около година след заминаването си от Англия, Сталински изгубил кралството си. След това изчезнал. Никога не сме имали причина да го проследим — добави Ричардс. Смръщване изкриви лицето му. — Нещо те тревожи. Какво има?

— Имал ли си причина да не се доверяваш напълно на барона?

— Ах, това ли е проблема?

— Кажи ми всичко, което знаеш за този мъж — нареди Лайън. — Абсолютно всичко, което си спомниш. Знам, че е било отдавна — добави той.

— Мога да кажа много малко. По онова време бях млад и впечатлителен, помня, че изпитвах страхопочитание към мъжа. Не беше много по-възрастен от мен. Но имаше силно присъствие. Завиждах му. Лайън, по дяволите, изнервяш ме. Веднага ми кажи какво знаеш ти за барона — нареди той.

— Няма какво да ти кажа. Никога не съм го срещал. Кристина също, но се бои от него. Когато се запознаеш с нея, ще разбереш пълното значение на това. Кристина не е жена, която се плаши лесно.

— Вече знам много за нея — каза Ричардс.

— Как?

— Тя се омъжи за теб, нали?

Лайън се ухили.

— Да, така е — каза той. — Не особено доброволно, но…

Ричардс се засмя.

— Може би се бои от баща си заради необичайните обстоятелства — каза след малко той. — Да не познаваш баща си и изведнъж най-после да се срещнеш с него…

— Не — каза Лайън, клатейки глава. — Страхът й е много по-различен. Тя го нарече чакал. Внимавай, когато си около барона, Ричардс. Инстинктите ми и страха на Кристина са достатъчни, че се готвя за най-лошото.

— Чак толкова ли си разтревожен?

— Да.

— Защо Кристина не ти е обяснила истинската причина за страха си?

— Тя е много упорита — обяви той с усмивка, за която Ричардс предположи, че според Лайън тази черта на жена му е много ценена. — И тепърва започва да ми се доверява. Границата е много тънка, Ричардс. По тази причина няма да я притискам. Кристина ще ми каже всичко, когато е готова и нито минута по-рано.

— Но се доверяваш на преценката й, нали? — попита Ричардс. — Имаш ли й доверие.

— Напълно — заяви Лайън без грам колебание.

И тогава той осъзна това с ума… и сърцето си. Той й имаше доверие. Напълно.

— По всички възможни начини — заяви Лайън тихо. — Само Господ знае защо, но е така — каза на приятеля си, преди да започне да се смее.

— Има ли нещо забавно?

— О, да. Аз и малката ми съпруга досега играехме една игра един с друг — призна Лайън. — И смешното е, че никой от нас не го е осъзнал.

— Не разбирам — призна Ричардс.

— Аз самият едва сега започвам да разбирам — каза Лайън. — Кристина крие миналото си от мен… аз крия своето от нея. Смятам, че според нея, по някакъв начин ще я сметна за недостойна — добави той. — Разбира се, това няма как да се случи, но тя трябва да се научи да ми вярва достатъчно със сърцето си.

— С радост бих разследвал миналото на жена ти вместо теб — доброволно заяви Ричардс.

— Не. Изпратих хора във Франция, за да направят проучване, но ще ги отзова. Няма да се ровя в миналото й, не искам и ти да го правиш, Ричардс. След време, когато тя пожелае, ще ми каже.

— А ти ще й кажеш ли своите тайни? — попита тихо Ричардс. — Няма защо да се тревожиш, Лайън. Никога не съм се доверявал на някой, както вярвам на теб. Лоялността ти към държавата никога не е била под въпрос. Точно затова винаги ти даваха най-трудните задачи.

Лайън бе изненадан от страстта в гласа на приятеля си. Ричардс не беше мъж, който даваше лесно комплименти. През всичките години, през които работиха заедно, никога не бе хвалил Лайън.

— Сега обаче ме разтревожи за Сталински — обяви Ричардс. — Ще започна да преглеждам веднага досието му. Но има и друг проблем — добави той, почесвайки по навик брадата си. — От департамента се надяват да се съгласиш да почетеш тъста си, щом пристигне. Господ да ни е на помощ, дори говорят дали да не го провъзгласят за рицар. Някои от по-възрастните помнят благородните дела на барон Сталински, които е извършил за доброто на Англия. Наистина трябва да разгледам тези дела много добре — добави той, кимайки.

— Награждаването няма да се отрази добре на Кристина — каза Лайън.

Ричардс кимна кратко и каза:

— Лайън, аз наистина не съм този, който трябва да ти казва какво да правиш с брака си, но според мен, просто трябва да разпиташ жена си за баща й при първа възможност. Нареди й да ти обясни от какво се бои. Накарай я да отговори на въпросите ти, синко.

Да я разпита? На Лайън му се прииска да се засмее. Откакто срещна Кристина, не правеше нищо друго, освен да я разпитва.

— Няма да има никакви въпроси. Тя ще ми каже…

— Да, знам, знам — прекъсна го Ричардс с дълга въздишка. — Когато сама реши.

— Точно така — отвърна Лайън. — А дотогава мой дълг е да я пазя.

— Да я пазиш ли?

— Кристина вярва, че баща й ще иска да я убие, щом разбере, че е жива.

— О, боже.

— Именно. И по тази причина разбираш колко обидени ще сме, ако на барона бъде дадена титлата рицар.

— Лайън, настоявам да разпиташ жена си, ако има опасност…

— Аз ще се погрижа. Няма да я разпитвам отново.

Ричардс игнорира раздразнението в тона на приятеля си.

— Не съм човек, който трябва да съди, но смятам, че имаш много необичаен брак.

— Имам много необичайна съпруга. Ще я харесаш, Ричардс.

Неочакващ шум, идващ от преддверието, ги прекъсна. Лайън погледна нагоре, точно когато вратите на библиотеката се отвориха.

Браун, верният му иконом, се втурна в стаята.

Лайън скочи от стола си. Сърцето му заблъска силно в гърдите и усети как дъха засяда в гърлото му.

Нещо се бе случило с Кристина. Била е наранена… отвлечена…

Чувството на паника бавно изчезна. Щом Кристина връхлетя в стаята, а златната й коса се стелеше по раменете, Лайън падна обратно в стола си.

Тя беше добре. Очите й бяха зачервени и пълни с непролети сълзи, а по изражението й личеше колко е измъчена. Да, беше разстроена, но все пак не бе ранена.

Можеше да диша отново.

— Лайън, просто ми кажи как е направено — заповяда Кристина. Тя премина покрай Ричардс, очевидно дори не го забеляза, че е в стаята, стигна до съпруга си и пусна двете писма в ръцете му. — Познавам почерка му и в началото наистина повярвах, че е истина. Но в сърцето си знам, че не е така. Щях да знам, ако нещо им се беше случило. Щях да знам.

Лайън хвана ръцете на Кристина.

— Скъпа, успокой се и започни отначало.

— Първо прочети писмото — каза Кристина. Издърпа ръцете си от него и посочи към писмото на графинята. — Ще разбереш защо мисля, че е измама.

— Маркизата припадна, милорд — обади се Браун.

Лайън се обърна към иконома си. Браун стоеше пред вратата.

— Тя какво? — изкрещя Лайън.

— Тя припадна — каза Браун, кимайки бурно.

— Тогава защо си я довел в Лондон?

Лайън изведнъж побесня. Погледна към иконома си, а след това към Кристина.

— Трябва да си у дома, в леглото — изкрещя й той.

— Не ми викай — нареди му Кристина. Гласът й бе също толкова силен, колкото и неговият. — Браун знае, че не бива да спори с мен. Бях решена да дойда при теб, Лайън. Моля те, прочети писмата. Знам, че всичко е лъжа.

Лайън се насили да се успокои. Кристина започна да плаче. Реши, че ще се заеме със здравето й, след като реши проблема.

Лайън прочете първо писмото на графинята. До момента, в който свърши, ръцете му трепереха.

Господ да му е на помощ, бе научила истината за него. Графинята бе разбрала за миналото му и бе описала някои много неприятни детайли в писмото до племенницата си.

Сега Кристина искаше той да отрече. Бе дошла до Лондон, за да се изправи пред него, за да й каже, че всичко това е лъжа.

Нямаше да я лъже. Въпреки че истината щеше да го унищожи.

Без повече лъжи, без преструвки… нима не му бе обещала това тази сутрин?

Заслужаваше той също да е честен с нея.

— Кристина… — започна Лайън, вдигайки бавно погледа си към нея. — Правим всичко, каквото можем, щом сме изправени пред опасност и аз…

Той не успя да довърши обяснението си.

Кристина можеше да види болката и гнева му. Нуждата да го утеши превъзмогна всички други чувства. Тя инстинктивно посегна към него.

И тогава напълно се обърка. Ръката й увисна помежду им.

— За какво говориш?

— Какво?

— Защо ме гледаш така?

— Опитвам се да ти обясня — промърмори Лайън. После се обърна и погледна към Браун. Икономът разбра съобщението и затвори вратата.

Лайън насочи погледа си към Ричардс. Приятелят му грубо игнорира неизречената заповед и остана на мястото си.

— Лайън, отговори ми — заповяда му Кристина.

— Кристина, трудно ми е да ти обясня, докато имаме публика, която ни слуша — каза той, поемайки дълбоко дъх. — Вярно е. Всичко. Направил съм точно това, което ти е казала леля ти. Мотивите ми обаче бяха благородни и щях да…

Тя най-после разбра. Кристина затвори очи и се помоли за напътствие. Знаеше, че вероятно не се държи като добра съпруга и че Лайън очевидно имаше нужда да снеме товара на тайните си. Обаче избра много странен момент да й сподели за тревогите си. Макар да бе егоистично от нейна страна, наистина й се искаше първо да решат нейния проблем.

Когато Кристина затвори очи, Лайън се почувства така, сякаш забиха нож в сърцето му.

— Мила, аз бях войник. Правих това, което трябваше…

Тя най-после го погледна. Погледът й бе директен и изпълнен с нежност.

Той бе прекалено удивен, за да каже и дума.

— Ти си воин, Лайън. Но освен това си нежен, любящ мъж. Не бил убил някой, който не те е предизвикал. Не, преследвал си само чакали.

Очевидно му бе трудно да мисли.

— Тогава защо дойде в Лондон да…

— Знаех, че ще ми помогнеш да науча истината — каза Кристина.

— Опитвам се да ти кажа истината.

Той отново крещеше. Кристина поклати глава.

— Как ще ми я кажеш, като още не си прочел другото писмо?

— Ако вие двамата простите намесата на стареца… — прекъсна ги Ричардс.

— Какво има — озъби се Лайън.

— Кой е този мъж? — попита Кристина.

— Фентън Ричардс — каза Лайън.

Кристина разпозна името. Тя се намръщи на госта на Лайън и каза:

— Лайън не може да се върне да работи за вас. Кракът му още не се е възстановил достатъчно, че да съм доволна. И може да отнеме доста години да се излекува напълно — добави тя.

— Кристина, откъде знаеш за Ричардс?

— От Рон — отвърна тя. — А и понякога говориш насън — добави тя. — Не смятах да споменавам този твой недостатък пред чужди хора, но…

— О, по дяволите — промърмори Лайън.

— О, боже — прошепна Ричардс.

— Не се тревожете, сър — каза тя на Ричардс, — аз ще пазя тайните му.

Ричардс се вгледа в нея и бавно кимна.

— Вярвам, че ще го направите — съгласи се той.

— Откъде знаеш за крака ми? — попита Лайън, привличайки вниманието на Кристина. — Не съм се оплаквал. Излекуван е, по дяволите. Да не би Рон…

— Първата нощ, в която се срещнахме, знаех, че изпитваш болка. Личеше по погледа ти. Постоянно се облягаше на камината. Това бе другият знак. По-късно разпитах Рон и той сподели, че си с ранено коляно. И че не се е излекувало — добави, поглеждайки директно към Ричардс.

Ричардс скри усмивката си. Жената на Лайън бе много чаровна.

— Целите ви май намериха пресечна точка — отбеляза той. — Лайън, не мисля, че жена ти е разстроена заради новините в писмото на леля й. Има нещо друго, нали, мила моя?

— Да — отговори Кристина. — Графинята ми изпрати писмо от един мой близък приятел. Пликът е написан от неговата ръка, сигурна съм, хартията на писмото изглежда същата като на плика, но…

— Не смяташ, че е така. Това е измамата, за която говориш, нали? — попита Лайън.

Тя кимна.

— Виждаш как завършва писмото на графинята, Лайън? Пише, че се надява приятелят ми да не носи лоши новини.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Лайън бързо прочете писмото от Девънроу. След това сложи писмото и плика един до друг, за да сравни начина на писане. Кристина задържа дъха си.

Не му отне много да види разликите.

— Подобен е, но не точно същият. Ричардс, ще погледнеш ли това? — попита Лайън. — Второ мнение ще успокои Кристина.

Ричардс стана от стола си, едва сдържайки любопитството си и взе плика и писмото. Много скоро и той видя разликите.

— О, да. Писмото е писано от друг човек. Измама е.

След това той прочете съдържанието. Погледа му изразяваше симпатия, когато погледна към Кристина.

— Тези хора, в дивите земи… те са ти като семейство, нали?

Кристина кимна.

— Какво е петнист тиф? — попита тя намръщена. — В писмото пише, че са умрели от…

— Един господ знае — каза Лайън.

— Кой е отговорен за това? — попита Ричардс. — Какво чудовище би сторило нещо такова.

— Лелята на Кристина — гневно заяви Лайън.

Ричардс пусна писмото на бюрото.

— Прости ми, че ще го кажа, Кристина, но вярвам, че леля ти е…

— Може да си го помислиш, но не го казвай — Лайън го прекъсна, преди Ричардс да успее да се изкаже.

Кристина се облегна на стола на Лайън. Съпругът й обви ръце около кръста й.

— Все още не разбирам как са подменили писмото, печата беше недокоснат.

Ричардс бе този, който й обясни колко е лесно да се отвори плика, без да се счупи печата.

— Един експерт по фалшификациите веднага щеше да го разбере, мила моя — каза й той.

Няколко минути по-късно възрастният мъж си отиде. В мига, в който вратата се затвори зад него, Кристина избухна в сълзи. Лайън я придърпа в скута си и я прегърна силно.

Не се опита да я успокои. Тя плака дълго, преди сълзите й най-после да секнат.

— Намокрих ризата ти — хълцайки, прошепна Кристина.

Въпреки думите си, очевидно не бе готова да направи нещо по този въпрос. Тя се притисна към него, с глава, сгушена под брадичката му и въздъхна тежко.

Дълго време Кристина не помръдна. Лайън дори реши, че може да е заспала. Нямаше нищо против. Ако беше нужно, щеше да я държи в обятията си през целият ден. Истината бе, че вероятно това време щеше да е нужно, за да охлади гнева си.

Ричардс щеше да нарече графинята кучка, реши Лайън. Старият прилеп бе именно това, нищо повече.

Очевидно мислите на Кристина бяха насочени в същата посока, защото неочаквано тя прошепна:

— Знаеш ли, преди мислех, че всички англичани са като леля ми.

Той не й отговори. Но дъхът заседна в гърлото му и той се молеше мълчанието му да я окуражи да му каже повече.

Търпението му бе възнаградено няколко минути по-късно.

— Баща ми мрази белите хора. Когато заживях в Бостън с графинята, единственият ми приятел беше мистър Девънроу. Той беше този, който ме заведе при леля ми, и идваше всеки ден в дома й, за да ме обучава. Беше ми забранено да излизам от къщата. Графинята постоянно ми казваше, че се срамува от мен. Бях много объркана. Не разбирах защо тя вярва, че съм недостойна.

— Ти си достойна, любов моя — страстно заяви Лайън. — Много, много достойна.

Кристина кимна.

— Добре е, че си го забелязал — каза тя.

Той се усмихна на прямотата в гласа й.

И след това зачака да му каже още.

Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.

— Нощем тя ме заключваше в стаята ми. Опитвах се да не я мразя заради това.

Лайън затвори очи и си пое накъсано дъх. Можеше да почувства мъката й. Чувствата й го заливаха като гореща лава, извиквайки сълзи в очите му.

— Не можех да понасям да стоя заключена. Най-накрая сложих край.

— Как, скъпа?

— Махнах пантите на вратата — призна Кристина. — Оттогава графинята започна да заключва стаята си отвътре. Страхуваше се от мен. Нямах нищо против. Тя е стара, Лайън, и по тази причина се опитвах да я уважавам. Това би искала майка ми.

— Джесика?

— Не, никога не съм познавала Джесика.

— Тогава коя?

— Мери.

Лайън не успя да се сдържи да не й зададе друг въпрос.

— И тя също ли мразеше белите?

— О, не, Мери не мрази никой.

— Но мъжа, когото наричаш свой баща, ги мрази?

Той не мислеше, че ще му отговори. Мълчанието между тях продължи една дълга минута.

Не биваше да я притиска, каза си той. По дяволите, преди малко се бе зарекъл да не й задава въпроси.

— Да, мразеше ги — прошепна Кристина. — Не и мен, разбира се. Баща ми ме обича с цялото си сърце.

Кристина чакаше реакцията му. Главата й пулсираше болезнено.

Лайън не каза нито дума. Кристина реши, че не я е разбрал.

— Имам брат.

Нищо. Нито дума, нито знак, че я е чул.

— Името му е Бял орел.

Бавна усмивка разцъфна на лицето на Лайън.

— Разбираш ли какво ти казвам, Лайън? — попита тя.

Той я целуна по темето.

— Разбирам — прошепна той. Той хвана лицето й с две ръце и целуна нежно устните й.

И чак тогава прогони страховете й.

— Разбирам това, че съм най-щастливият мъж на този свят. Никога не съм мислел, че мога да открия жена, която да обичам така, както обичам теб, Кристина. Длъжник съм на семейството ти, скъпа. Те са те пазили в безопасност, докато те срещна.

— Не ги познаваш, и все пак, сякаш те е грижа за тях — прошепна Кристина. Гласът й трепереше от вълнение.

— Разбира се, че ме е грижа — каза Лайън. — Майка ти трябва да е много нежна, любяща жена, а баща ти…

— … е горд воин — заяви му Кристина. — Толкова горд, колкото си и ти, Лайън.

— Обичам те, Кристина. Наистина ли вярваше, че миналото ти ще ме накара да мисля, че си по-малко достойна…

— Никога не съм се чувствала недостойна. Никога. Аз съм лъвица. Истината е, че смятах Англия за недостойна… докато не срещнах теб.

Лайън се усмихна.

— Придобила си част от арогантността на баща си — отбеляза той. — Това ми харесва.

— Няма да ти е лесно, Лайън. Имам много различни от твоите навици. Не искам да се преструвам повече. Или поне не, когато сме сами…

— Хубаво. Не искам да се преструваш за каквото и да си се преструвала досега — обяви Лайън. След това се засмя, защото и сам не знаеше какво точно каза.

— Обичам те, Лайън — прошепна Кристина. Пръстите й се заровиха в косата на тила му — Лайън? Искам…

— Аз също — простена Лайън. Той я целуна отново, вече много по-гладно. Езикът му се плъзна в устата й, за да вкуси и подразни. Кристина обви ръце около тила му. Имаше намерение да му каже, че иска да си отиде у дома в Лайънууд, но целувките му скоро прогониха всичките й мисли. Устата му се притискаше към нейната, отново и отново, докато дъхът й стана задъхан и забързан.

— Лайън, нека се качим горе — прошепна тя между страстните му целувки.

— Нямаме време, Кристина.

— Лайън!

Той се опита да се усмихне заради заповедническият й тон, но бе зает с това да не изгуби контрол. Кристина се потъркваше срещу възбудата му, хапейки леко ухото му, галейки го с ръце.

Нямаше да може да стигне до стълбите, дори ако от това зависеше животът му.