Джули Гарууд
Дамата на Лайън (18)

Глава 17

Дневникът на Джесика: 20 май 1796

„Прости ми, че не съм писала в дневника от толкова много време. Бях спокойна и не исках да си спомням за миналото. Но сега се готвим да напуснем безопасното си убежище. Няма да мога да говоря с теб чрез този дневник още дълги месеци, докато не намеря място, където двете да се установим. Планът ми е да се включа в друг керван с вагони. На запад има много новодошли. Долината под нас е единственият път, през който керваните могат да стигнат до планината. Със сигурност някой ще ни съжали и ще ни помогне.

Фантазия ли е да вярвам, че двете с теб можем да оцелеем?

Ще завърша тази страница с една молба, Кристина. Ще те помоля, мило дете. Ако оцелееш и един ден вземеш този дневник в ръце, спомняй си с добро за мен.

И помни, Кристина, никога не забравяй колко много те обичам.“

Бе дошъл момента да се изправи пред чакала. Кристина бе притеснена, но не толкова, колкото съпруга й. Изражението на Лайън бе мрачно. Пътуването им от лондонският им дом до дома на Портър измина в тишина. Когато стигнаха до крайната си цел, Лайън не изглеждаше склонен да пусне Кристина да слезе от каретата.

— Скъпа, сигурна ли си, че всичко е наред?

Кристина се усмихна на мъжа си.

— Добре съм, наистина.

— Господи, иска ми се да имаше начин да те държа настрани от това — прошепна той. — Изглеждаш ми бледа.

— Би трябвало да ми направиш комплимент за новата рокля, Лайън. Ти избра плата, помниш ли? — попита тя, отваряйки вратата на каретата.

— Вече ти казах колко си красива — промърмори Лайън.

Той най-после слезе от каретата и помогна на жена си. Помисли си, че наистина е невероятно красива. Кадифената рокля в кралскосиньо бе със скромно изрязано деколте. Косата й бе подредена в изящна фризура и прихваната с тънка синя панделка.

Кристина посегна и изтупа прашинки от сакото на Лайън.

— Ти също си много красив — каза му тя.

Лайън поклати глава, нагласяйки синьото наметало на раменете й.

— Правиш го умишлено. Спри да се опитваш да успокоиш тревогата ми. Не се получава.

— Обичаш ли да се тревожиш, съпруже? — попита тя.

Лайън не й отговори.

— Дай ми отново обещанието си — заповяда й той.

— Няма да се отдалечавам от теб — повтори тя обещанието си, което му даде вече дузина пъти. — Без значение какво ще се случи, ще стоя плътно до теб.

Лайън кимна. Той хвана ръката й и я поведе по стълбището.

— Наистина не си изплашена, нали, любима?

— Малко — прошепна тя — Ричардс ме увери, че правосъдието в Англия е равнопоставено на това на дакота. Най-добре да е прав, Лайън, или ние ще вземем нещата в свои ръце. — Гласа й стана твърд. — Почукай на вратата, съпруже. Нека да свършваме с това.

Ричардс ги чакаше във фоайето. Кристина бе изненадана от ентусиазма му. Лайън също вече не изглеждаше мрачен. Той се държеше така, сякаш отдавна не е виждал старият си приятел, тъй като искаха всички да помислят точно това.

След като поздравиха домакина си, едър мъж със сурово изражение, Кристина попита дали барон Сталински е в гостната.

— Не мога да си представя колко нетърпелива сте да се срещнете с баща си — обяви Портър развълнувано. — Все още е горе, но със сигурност ще се присъедини към нас много скоро. Погрижих се списъка с гостите да е възможно най-къс, мила моя, за да имате време да се видите на спокойствие с баща си. Със сигурност има много какво да си кажете.

Лайън махна наметалото на Кристина, подаде го на слугата, чакащ зад тях и каза на Портър, че с жена му ще изчакат барона в гостната.

Когато хвана ръката й, тя бе леденостудена. Лайън можеше да я почувства как трепери. Усмивката не слезе от лицето му, но желанието да отведе Кристина у дома и да се върне, за да се изправи сам лице в лице с баща й, едва не надви волята му.

Дакота имаха много по-правилен начин за решаване на проблемите, реши Лайън. По думи на Кристина, само една неправилна дума бе достатъчно, за да се отправи предизвикателство. Това, което следваше, бе битка до смърт. И справедливостта възтържествува. Този подход може да беше варварски, но на Лайън му допадна изключително много.

В гостната имаше само осемнадесет души. Лайън ги преброи, докато Кристина провеждаше дълъг разговор с домакинята им. Докато жена му стоеше плътно до него, той не обръщаше особено внимание на разговора им. Ричардс се приближи към тях и Лайън се опита да слуша съветите на приятеля си относно напоителните канали.

Когато домакинята им ги остави, Кристина се обърна към Ричардс.

— Наясно ли сте, че преди домакинът ни е работил за правителството, също като вас?

— Да.

Тя го изчака да каже нещо друго и му показа раздразнението си, тъй като той не каза нищо повече.

— Лайън, госпожа Портър подкрепя мнението на мъжа си, но спомена нещо, което ми направи впечатление.

— Кое е то, любима? — попита Лайън. Той обви ръка около раменете й и я притисна към себе си.

— Тя е клюкарка — започна Кристина. — Когато видяла начина, по който Ричардс те поздравява, тя ми се похвали, че мъжът й също е бил толкова почитан на младини. Попитах я дали се е оттеглил, а тя ми обясни, че не знае всички факти, но при последната му задача нещата са се провалили. Заяви, че мъжът й се е бил захванал с проект, който причинил дискомфорт на негов приятел. Тя използва точно тази дума. Дискомфорт.

— Дискомфорт? Не разбирам. А ти, Ричардс? — попита Лайън.

Ричардс погледна Кристина.

— Би се справила доста добре, ако работеше за нас. За нула време разбра това, което на мен ми отне часове проучване.

— Лайън, можеш ли да познаеш името на приятеля на Портър?

— Сталински — отговори й Лайън.

— Портър не е бил виновен за грешките, Кристина. Единствената му грешка е било приятелството му с барона. Вярвал му е… всъщност все още му вярва. Баронът е гост в дома му, не го забравяйте. Когато най-после се запознаете с барона, ще видите колко е лесно да му повярва човек.

— По английските стандарти, вероятно — отвърна Кристина. — Но не и по моите. Външността и маниерите често покриват като плащ черната душа. Все още ли не сте сигурен, че аз и Лайън сме прави за барона?

— Напротив, сигурен съм, че сте прави. Съдът, обаче, може да не го види по нашия начин и по тази причина ние заобикаляме собствената си съдебна система. Има хора, които вярват, че майка ти е била луда. Смятат, че майка ти си е измислила…

— Измислила ли си е белега, който е направила на дясното око на барона, когато се е опитал да я убие? Измислила ли си е, че той е прерязал гърлата на приятелите й? Измислила ли си е, че е откраднала бижутата и ги е заровила в лехата с розите? Видя камъните, Ричардс. И ти ли си си ги измислил?

Ричардс се усмихна на Кристина.

— Наистина трябва да работиш за мен — отвърна на предизвикателството й той. — Сега относно аргументите ти. Първо, баронът може да намери хора, които да свидетелстват, че има друга причина за белега му. Второ, Джесика е била единствената, която е видяла убийството на съпрузите. Съдейки по написаното в дневника й, никой нищо не е видял. Ще бъде невъзможно да издирим хората, които са били там, за да ги разпитаме за смъртта на двойката. Имаме само дневника на Джесика, който да ни покаже какво се е случило. Според нашата съдебна система това няма да е достатъчно. Трето, бижутата са неоспорим факт, но — добави той шепнешком — имаме само думите на Джесика, че съпругът й е получил по непочтен начин камъните. Но той е крал, не го забравяйте, бижутата може да са част от съкровището му. Остана ни само фактът, че е бил безжалостен диктатор, а това ще има малка тежест в съда. Баронът просто ще води свидетел след свидетел, които ще дадат показания за добротата му.

— Ще признае греховете си пред мен — прошепна Кристина.

— А съпругът ти и аз ще направим така, че справедливостта да възтържествува, без значение дали баща ти ще признае или не.

— Кристина, баща ти току-що влезе в стаята. — Лайън каза това с широка усмивка, но прегръдката около жена му се стегна.

Моментът беше настъпил и тя усети свеж прилив на гняв. Кристина се насили да се усмихне, обръщайки гръб на съпруга си и тръгвайки към мъжа, застанал в средата на входа.

В мига, щом го погледна, разбра посланието на позата му. Барон Сталински бе мъж, който изискваше внимание. Беше остарял красиво. Косата му не бе бяла, а леко посребряла. Годините не бяха извили раменете му надолу, прегърбвайки го, нито бяха заоблили корема му. Не, той все още беше висок, слаб и царствен. Цветът на очите му бе това, което най-много привличаше вниманието. Те бяха пронизващо сини. Кристина бе разочарована, че си приличаха толкова много.

Баронът й се усмихваше. Очите му бяха изпълнени с непролети сълзи и със сигурност всички в стаята можеха да видят трапчинката на лявата му буза.

Кристина впи поглед в белега под дясното му око.

Тя спря на метър от него и направи официален реверанс. И през цялото време се молеше гласа й да не я предаде.

Знаеше, че трябва да му позволи да я прегърне. Мисълта накара кожата й да настръхне. Всички гости в стаята бяха насочили погледи към тях. Тя не откъсна поглед от чакала нито за миг, защото щеше да й прилошее, като види усмихнатите лица на хората, смятащи, че тази семейна среща е сладка и емоционална.

На Кристина й се стори като цяла вечност, докато двамата стояха и само гледаха един към друг, без да проговорят. Тя можеше да почувства Лайън до себе си и щом той хвана ръката й, Кристина успя да възстанови спокойствието си.

Помисли си, че Лайън се опитва да й даде силата си.

— Добър вечер, татко. Много съм щастлива най-после да те срещна.

Едва тогава барона явно успя да се отърси от унеса си. Той се пресегна и хвана Кристина за раменете.

— Извън себе си от радост съм да се срещна с теб, Кристина. Дори не мога да се сетя какво да ти кажа. Толкова много пропилени години — прошепна той. Една сълза се спусна по бузата му. Кристина пусна ръката на Лайън и се пресегна да я изтрие. Докосването й бе видяно от всички и от тълпата се понесе колективна доволна въздишка.

Тогава тя му позволи да я прегърне.

— Мислих, че си мъртва, дъще — призна той. — Знаеш ли колко съм щастлив, че отново си при мен, детето ми?

Кристина продължи да се усмихва. Усилието предизвика болка в корема й. Тя бавно се отдръпна от баща си и отново застана до Лайън.

— Сега съм омъжена жена, татко — обяви тя. После бързо представи Лайън и се помоли той да поеме разговора поне за минута-две. Имаше нужда да си поеме дъх.

— Не можете да си представите изненадата ни, когато научихме, че все още сте жив, бароне — намеси се Лайън. Гласът му бе ентусиазиран като на зелен хлапак. Той наистина се зае да поддържа разговора, докато останалите гости, водени от семейство Портър, не се приближиха, за да ги поздравят.

Кристина успя да изиграе добре ролята си. Тя се усмихваше и се смееше, където бе удачно.

Успяваше да понесе всичко, само защото Лайън стоеше плътно до нея. Измина час, а след това още един, преди Кристина и Лайън да успеят да останат насаме със Сталински.

— Татко, как получи този белег под окото си? — попита Кристина, преструвайки се на бегло заинтересована.

— Инцидент от детството — отвърна барона с усмивка. — Паднах от коня си.

— Имали сте късмет — намеси се Лайън, — можело е да изгубите окото си.

Баронът кимна.

— Аз си мислех същото за твоя белег, Лайън. Какво се е случило?

— Бой в кръчма — каза Лайън. — Първото ми сбиване — добави той ухилено.

Една лъжа за друга, помисли си Кристина.

Лайън стисна леко рамото й. Тя разпозна сигнала.

— Татко има толкова много въпроси, които искам да ти задам, и съм сигурна, че ти също имаш. Графикът ти позволява ли да обядваш утре с нас?

— С радост, дъще — отвърна барона. — Дъще! Колко прекрасна дума.

— Дълго ли ще останете в Лондон, бароне? — поинтересува се Лайън.

— Нямам други планове — отвърна барона.

— Много се радвам да го чуя — каза Кристина. Постара се гласът й да прозвучи ентусиазирано. — Вече изпратих вест до доведения ми баща. Когато получи съобщението ми и се върне от Шотландия, трябва да седнете двамата и да успокоиш страховете му.

— Доведен баща? — удиви се барона. — Графинята не ми спомена нищо за доведен баща, Кристина. Тя ме накара да вярвам… — Барона прочисти гърлото си, преди да продължи. — Беше една много странна история, за която разбрах, че е лъжа в мига, в който те видях, защото тя казваше, че ти… кажи ми за доведеният си баща. От какво се бои мъжът и защо?

— Татко, първо трябва да задоволиш любопитството ми — каза Кристина. В гласа й се долавяха весели нотки. — Какво ти е казала онази ужасна стара жена за мен?

— Да — въздъхна барона, — тя е ужасна жена. — Думите му прозвучаха разсеяно.

— Да не би да се изчерви, татко? — попита тя.

— Боя се, че да, дъще. Виждаш ли, току-що осъзнах колко лековерен съм бил, тъй като повярвах, че историята й е истина.

— Разпалихте и моето любопитство — каза Лайън. — Графинята е много ядосана на Кристина. Тя беше против брака ни заради наследството на жена ми. Графинята явно е смятала, че тя ще контролира парите на Кристина — обясни Лайън. — Сега, кажете ни каква измислица ви е разказала.

— Разигравала ме е като глупак — отвърна барона, клатейки глава. — Каза ми, че Кристина е била отгледана от диваци.

— Диваци ли? — объркано попита Кристина.

— Индианци от Америка — обясни барона.

Кристина и Лайън се спогледаха. След това едновременно се обърнаха към барона и избухнаха в смях.

Барона също се засмя.

— Наистина съм бил наивен да повярвам на тази история — заяви той, докато се кикотеше. — Но получих вест от колониите… преди много години… че Джесика е заминала с новороденото си момиченце към дивите земи и че пътувала с керван от вагони.

— Но тя го е направила — потвърди Кристина — Така срещнала Терънс МакФинли. Той станал неин защитник. Терънс — добави тя с мека усмивка — не знаел, че майка ми все още е омъжена. Казала му, че си мъртъв. Умът на майка ми не беше много… силен. — Кристина направи лека пауза, вътрешно разярена, че барона кима, съгласявайки се. — Терънс беше добър мъж. Той ми разказа за нея.

— Но какво имаше предвид, като каза, че трябва да успокоя страховете на доведеният ти баща?

— О, нищо особено — каза Кристина. — Джесика е умряла, когато съм била още бебе — продължи тя. — Терънс ме отгледа. В един от съзнателните моменти на майка ми, тя го накарала да обещае, че ще се грижи за мен и когато порасна, ще ме върне в Англия.

— Как е умряла? — попита барона. Гласът му бе тих и пълен с емоция. В очите му отново блеснаха сълзи. — Обичах майка ти. Виня себе си за смъртта й. Трябваше да разпозная знаците за състоянието й.

— Знаци ли? — попита Кристина.

— За лудостта й — обясни той. — Плашеше се от всичко. Когато осъзна, че чака дете, мисля, че това я избута до ръба на лудостта. Тя избяга от мен.

— Тръгна ли след нея, татко?

— Не веднага — призна барона. — Имах неотложни бизнес дела. Все пак управлявах кралство. Три седмици по-късно абдикирах и се върнах в Англия. Очаквах да намеря жена си в дома на баща й. Когато стигнах до дома на граф Актън, разбрах, че Джесика отново е избягала. Беше се отправила към колониите. Аз, разбира се, реших, че се е запътила към дома на сестра си в Бостън и изпратих кораб след нея.

— Мама умря от треска — каза Кристина.

— Надявам се, че не е страдала — отбеляза барона.

— Сигурно е било ужасно за вас да търсите жената, която сте обичал — заяви Лайън.

— Да, беше тежко — съгласи се барона. — Но миналото е зад нас, Кристина. С радост ще поговоря с Терънс. Колко дълго е останал с майка ти, преди тя да умре? — поинтересува се той.

— Не съм много сигурна — каза Кристина. — Една нощ, когато керванът спрял да нощува в подножието на Черните хълмове, Джесика била събудена от крадец — каза Кристина. — Двойката, с която споделяла вагона, била убита от злодея. Джесика решила, че това си бил ти, татко, който я преследваш.

Кристина спря, за да поклати глава.

— Взела ме и избягала в хълмовете. МакФинли я видял да бяга. Разбира се, тръгнал след нея, тъй като я обичал силно. Ще бъда напълно откровена с теб, татко. Не разбирам как Терънс е можел да обича майка ми. От това, което ми разказа за нея, стигнах до заключението, че просто я е съжалявал.

— МакФинли ми звучи като честен мъж — каза барона. — С радост ще се срещна с него, за да му благодаря. Поне е направил по-леки последните часове на Джесика, нали?

Кристина кимна.

— Да, но не мисля, че тя наистина е знаела, че той е с нея. Терънс ми каза, че през повечето време е трябвало да ме защитава от нея. Била толкова обезумяла, че не помнела, че има дете. Постоянно говорела за греха, който извадила от някаква стена.

Тя отново спря, наблюдавайки реакцията му. Баронът изглеждаше объркан.

След една дълга минута той каза:

— Това няма никакъв смисъл. Как така е извадила грях от стена?

— И за Терънс нямаше никакъв смисъл. Каза ми, че се опитвал да разпита майка ми, но тя постоянно казвала, че взела греха и го заровила. Трагичен край, не мислиш ли?

— Нека повече не говорим за това — предложи Лайън. — Тази среща трябва да е щастливо събитие — добави той.

— Да, съпруже, прав си. Татко, трябва да ми разкажеш всичко за изминалите години, къде си бил…

— Чакай! — заяви барона остро. На мига обаче омекоти тона си и дари Кристина с усмивка. — Все още не съм задоволил любопитството си — обясни той. — Случайно майка ти да е казала на Терънс къде е заровила този грях?

— Под кървавите рози в дома на баща й — отговори Кристина, свивайки рамене. — Кървави рози. Горката жена. Моля се за душата й всяка нощ и се надявам да е намерила мир.

— Аз също се моля за моята Джесика — каза барона.

— Терънс успял да види мъжа, който се промъкнал през вагона на Джесика.

Лайън изрече лъжата и зачака реакцията на мъжа. Тя не закъсня.

— Искаш да кажеш крадецът? — попита барона.

Дори окото му не мигна. Кристина бе леко разочарована, че той не се издаде.

— Да — каза тя. — Той се вини, защото е решил, че мъжа е един от пазачите. Терънс се присъединил по-късно към кервана и не познавал още всички мъже. Кълне се, че никога няма да забрави лицето на мъжа. — Благодарение на дневника на Джесика, Кристина можеше да опише дрехите, които е носил крадеца.

И все още нямаше никаква ответна реакция от барона.

— Макар да знаеше, че майка ми е луда, той все още има едно на ум, че този мъж може да си ти. Ето защо бих искала да се срещнеш с него и да го успокоиш.

— Утре двамата може да продължите — каза Лайън. Можеше да почувства как Кристина трепери и знаеше, че трябва да я отдалечи от барона възможно най-скоро.

Господи, колко горд беше с нея. Тази вечер бе изиграла ролята си блестящо. Беше се изправила пред чакала, без да покаже страх.

— Ще отидем ли да вземем нещо освежаващо? — предложи Лайън.

— Да — съгласи се барона.

Кристина, придружена от съпруга и баща си, влезе в трапезарията. Тя седна между двама им на дългата маса, отпивайки от чашата си с пунш. Не искаше да яде нищо, но баща й я наблюдаваше отблизо, затова тя се насили да преглътне храната, която Лайън бе поставил пред нея.

— Къде получи образованието си, Кристина? Маниерите ти са безукорни — обяви баронът — Не мога да повярвам, че Терънс МакФинли те е научил на това — добави шеговито.

— Благодаря за комплимента — отвърна Кристина. Тя се усмихваше на баща си, но пръстите на лявата й ръка се бе впили в бедрото на Лайън под масата. — МакФинли и близкият му приятел Девънроу се грижеха за мен, докато не навърших седем години. Тогава ме изпратиха в манастир в Южна Франция. Сестрите ме учеха на маниери — добави тя.

— Значи наистина Девънроу съществува — каза барона. — Графинята ми каза, че бил мисионер, който живял с теб в селото на индианците.

— Бил е мисионер за кратко, беше много добър учител. Докато бях в Бостън, Девънроу често идваше в дома на леля ми, за да ме посещава. Графинята не го харесва. Дори не бих се учудила той да е казал на леля ми, че съм била отгледана от диваци, само за да я провокира — добави Кристина, смеейки си. — Да, не бих се учудила Девънроу да й го е казал. Той има доста странно чувство за хумор.

Лайън сложи ръка върху тази на Кристина. Ноктите й се бяха забили доста силно в бедрото му. Пръстите му се сплетоха с нейните и той я стисна окуражително. Нямаше търпение да изведе Кристина от дома на Портър и все пак знаеше, че трябва да изчака, докато не бъде изречена и последната лъжа.

Кристина не можеше повече да понася това представление.

— Татко, вълнението от тази вечер ме изтощи. Надявам се, че няма да си разочарован, ако си тръгна. Утре ще кажа на готвачката да приготви специален обяд само за нас тримата. Ще имаме цял следобед заедно. И, разбира се, МакФинли ще е тук след два, най-много три дни. Тогава отново ще се видим.

— Най-рано след два дни? — попита барона. Той изглеждаше доволен от новината.

— Да — отвърна Лайън, вместо Кристина. — Терънс живее на границата — обясни той. — Със сигурност вече е получил писмото на Кристина. Вероятно дори в момента, докато говорим, той пътува към Лондон.

— Лайън, Терънс не може да пътува през нощта — заяви му Кристина. — Готов ли си да се прибираме у дома, съпруже? Ужасно изтощена съм — добави тя, пърхайки с мигли.

Няколко минути по-късно те се сбогуваха. На Кристина й се наложи да изтърпи още една прегръдка от барона.

Когато най-после се озоваха в каретата си, Лайън я сложи да седне в скута му. Той се канеше да й каже, колко много я обича, колко смела е била, но каретата едва бе завила зад ъгъла, когато Кристина скочи от скута му и го помоли веднага да спре каретата.

Лайън не разбираше защо, преди Кристина да започне да се дави. Той изкрещя на кочияша да спре, и отвори вратата точно навреме. Лайън се почувства напълно безпомощен, докато държеше жена си за раменете. Тя повърна вечерята си, плачейки, без да успее да се спре между мъчителните спазми.

Когато свърши, Лайън отново обви ръце около нея. Той я притискаше към себе си и й шепнеше нежни любовни думи.

Лайън не каза нищо за баща й. Кристина бе преминала през достатъчно мъчения за една вечер. Господ да й е на помощ, щеше да има и още.

 

 

Барон Сталински напуснал резиденцията на Портър няколко минути след зазоряване. Лайън научи за тръгването му петнадесет минути по-късно. Ричардс бе поставил къщата на Портър под наблюдение, защото и той като Лайън бе убеден, че баронът няма да губи време и ще хукне към имението на граф Актън, за да изрови съкровището си.

Кристина бе представила лъжите си убедително. Лайън се гордееше с нея, макар че се надяваше, че това повече няма да се случи и Кристина повече никога няма да е принудена да лъже.

Барон Сталински бе много добър в смъртоносната си игра. Нито Кристина, нито Лайън бяха забелязали промяна в изражението му, когато отново бяха споменали МакФинли. А когато Кристина каза, че МакФинли е видял лицето на мъжа, убил приятелите на Джесика, барона дори не мигна.

Разбира се, МакФинли не съществуваше, но спокойствието и честността в гласа на Кристина, докато разказваше историята, явно бяха убедили барона. Той напълно бе повярвал на историята до такава степен, че с пукването на зората бе хукнал да търси съкровището.

На сутринта след срещата им Лайън изпрати бележка на барона с молба да отложат обяда си за след три дни, тъй като Кристина не се чувствала добре. Баронът бе върнал писмо по пратеника на Лайън, заявявайки че се надява дъщеря му да се оправи скоро, и че с радост ще изчака няколко дни.

Същата вечер Ричардс изпрати вест на Лайън, съобщавайки му, че барона си е купил билет за кораб, който ще пътува за Западните Индии. Корабът щеше да отплава след два дни.

Сталински нямаше никакво намерение отново да види дъщеря си. Толкова за бащината любов, помисли си Лайън.

Маркизът побърза да се облече в тъмни дрехи. Изчака до възможно последната минута, за да събуди Кристина.

Когато не можеше да се забави нито минута повече, той се наведе над леглото, въздъхна неохотно и побутна жена си, за да я събуди.

— Скъпа, събуди се и ме целуни за довиждане. Трябва да тръгвам — прошепна той, целувайки нежно челото й.

Кристина се събуди стреснато.

— Трябва да ме изчакаш — заяви тя с дрезгав от съня глас.

Скочи от леглото, но само след миг падна отново на него замаяна. Отново й се гадеше и неприятното усещане я заля като вълна. Можеше да почувства жлъчката в стомаха си.

— О, господи, отново ми призля, Лайън.

— Свий се на една страна, скъпа. Снощи ти помогна — напомни й Лайън. Гласът му бе изпълнен със симпатия. — Поеми си дълбоко дъх — инструктира я той, разтривайки раменете й.

— Вече съм по-добре — прошепна Кристина няколко минути по-късно.

Лайън седна на края на леглото.

— Именно.

— Какво именно? — попита Кристина. Тя не посмя да повиши гласа си, страхувайки се, че усилието ще накара гаденето да се завърне.

— Именно затова оставаш тук, Кристина — обяви Лайън. — Виждайки баща си, ти се поболя. Два дни след пристигането му не си спряла да повръщаш.

— Глупавото легло е виновно, че ми е зле — излъга тя.

Лайън погледна раздразнено към тавана.

— Каза ми, че дървените летви са направили матрака по-удобен — напомни й той. — И няма да ходиш никъде, любима, освен в леглото.

— Обеща ми, че ще дойда с теб — проплака тя.

— Излъгах.

— Лайън, аз ти се доверих.

Лайън се усмихна на начина, по който жена му му съобщи признанието си. Гласът й бе доста силен.

— Все още ми вярваш, жено. Ще изкопча признанията му, обещавам ти.

— Разстроения ми стомах е само извинение, нали, Лайън? Никога не си смятал да ме вземеш. Това е истината, нали?

— Да — призна той. — Нямаше да те пусна да дойдеш. — Гласът му стана твърд, когато заяви: — Мислиш ли, че някога бих те поставил в подобна опасност? Кристина, ако нещо се случи с теб, животът ми ще свърши. Ти си по-добрата половина от мен, скъпа.

Кристина се обърна към него, за да му покаже смръщеното си изражение. Лайън осъзна, че милите думи няма да я вразумят, затова реши да пробва друга тактика.

— Воините на дакота взимат ли жените си със себе си, когато отиват да се бият? Черния вълк взима ли със себе си Мери?

— Да.

— Сега ме лъжеш — заяви Лайън. Той й се намръщи, показвайки й недоволството си.

Кристина се усмихна.

— Ако някой беше сторил зло на семейството на Мери, Черния вълк щеше да я вземе със себе си, за да може тя да види справедливостта да възтържествува, съпруже. Лайън, дадох обещание на баща си и майка си.

— На Черния вълк и Мери?

Кристина кимна. Тя се изправи бавно от леглото и с удоволствие установи, че стомахът й не се възпротиви на движението. Игнорирайки протеста на Лайън, тя стъпи на пода и се изправи.

— По дяволите, Кристина, сега си моя жена. Обеща, че ще станеш моя в мига, в който се венчахме. Принадлежиш ми, нали?

Предизвикателството в гласа му не можеше да бъде игнорирано.

— Започваш да звучиш много повече като воин и това не ми харесва — промърмори тя. — Искам да те помоля поне да ми донесеш чаша чай, преди да тръгнеш. Поне това можеш да направиш за мен — добави тя.

Лайън се усмихна, смятайки, че е победил.

— Ще се поправя — обяви той.

Кристина го изчака да излезе от стаята. Облече се за рекордно кратко време, поемайки си дълбоко дъх, за да контролира стомаха си.

Когато Лайън се върна в спалнята, той откри Кристина облечена в черен костюм за езда. Той изрече тихо едно проклятие и въздъхна примирено.

— Трябва да го направя заради Джесика, Лайън. Моля те, разбери.

Лайън кимна. Изражението му бе мрачно.

— Ще правиш ли точно каквото ти кажа, когато ти кажа? — попита той.

— Да.

— Обещай ми.

— Обещавам.

— По дяволите!

Тя игнорира ругатнята му.

— Взимам ножа си със себе си. Под възглавницата ми е — каза тя и се върна до леглото.

— Знам къде е — сухо заяви Лайън. — Наистина ми се иска да не настояваше да спиш с него. Масата е достатъчно близо.

— Ще помисля върху предложението ти — отвърна Кристина. — Сега ти трябва да ми дадеш думата си, Лайън. Аз няма да поемам никакви рискове, ти също, нали? Не му обръщай гръб нито за секунда. Освен това не оставяй съдбата си в ръцете на Ричардс. Доверявам му се, но повече доверие имам в твоите инстинкти.

Тя щеше да продължи със списъка си с изисквания, ако Лайън не я бе прегърнал и целунал.

— Обичам те, Кристина.

— И аз те обичам, Лайън. Ето, ти носи това. Пасва ти, тъй като е изработено от воин, когото обичам. Брат ми ще иска да го вземеш.

Лайън взе оръжието и го пъхна в ботуша си. Кристина кимна доволна и тръгна към вратата.

— Лайън? — извика тя през рамо.

— Какво пък сега? — промърмори той.

— Трябва да го накараме да каже думите.

— Ще го накараме, Кристина. Ще го накараме.

 

 

Ричардс го чакаше пред входната врата. Приятелите на Лайън бяха яхнали конете си и държаха юздите на жребеца му. Наложи им се да почакат няколко минути, докато доведат кон за Кристина.

Лайън крачеше по пътеката, докато чакаше.

— Имаме много време — обяви Ричардс, виждайки мрачното изражение на Лайън. — Помни, дори да е взел хора със себе си, има стотици от тези проклети рози, които трябва да се изкопаят отново.

Лайън се насили да се усмихне.

— Не мисля, че Сталински ще вземе някой със себе си — заяви той, помагайки на Кристина да яхне коня си. После с едно мощно движение се метна на гърба на своя жребец. — Колко човека си изпратил там?

— Четирима от най-добрите ми мъже — отвърна Ричардс. — Бенсън ги води. Баронът няма да заподозре, че са там, а те няма да се намесят, докато той не тръгне да си ходи — добави той. — Мила моя, сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Сигурна съм.

Ричардс хвърли дълъг поглед към Кристина и кимна.

— Хайде, деца. Да свършваме с това. Капитана на кораба Пърси чака пътниците си.

— Пътници ли?

— И аз реших да отида. Обещах на жена ти, че справедливостта ще възтържествува. Макар че, така да се каже, ще мина през задната врата и ще съм там, за да съм сигурен, че всичко ще стане, както го искаме. Разбираш ли какво имам предвид?

Лайън кимна рязко.

— Да.

— Аз не — заяви Кристина.

— Ще ти обясня по-късно, скъпа.

Те не проговориха повече, докато часове по-късно не стигнаха до дестинацията си. След като слязоха от конете, Ричардс даде на Лайън плесенясалата кутия, която бяха изровили от земята при последната си визита в именито Актън.

— Замених истинските камъни с имитация от стъкло. Изчакай да застана на позиция, преди да се конфронтираш с него.

Лайън поклати глава. Подавайки кутията на Кристина, той каза на Ричардс:

— Тя ще се изправи пред него.

Един от мъжете на Ричардс се приближи, за да отведе конете им. Той размени няколко думи с началника си, преди да отведе животните в гората зад тях.

— Беше прав, Лайън. Сталински е дошъл сам.

Тогава те се разделиха. Ричардс мина по главния път и заобиколи къщата от дясната й страна. Лайън и Кристина минаха отляво. Преди да завият зад ъгъла той спря, отвори кутията в ръцете на жена си, и взе две парчета стъкло. От пръв поглед изглеждаха истински. Бяха достатъчно добре направени, че да заблудят барона, реши Лайън, той искаше да го заблуди само за минута.

След това обясни на Кристина какво трябва да прави.

 

 

Барон Сталински бе коленичил на земята с приведени рамене. Той сипеше ругатни, докато изтръгваше един голям храст от земята. Носеше черни ръкавици, с които да предпазва ръцете си и работеше с решителна бързина. До него лежеше плоска лопата.

— Търсиш ли нещо, татко?

Баронът се обърна, все още на колене, за да погледне Кристина. По челото и бузите му бе полепнала пръст.

Сега не изглеждаше никак овладян. Със сигурност приличаше на чакал. Изражението му напомняше на Кристина на ядосано животно, което показва зъбите си. Погледът му бе достатъчен, да й прилошее, и тя не би се изненадала, ако мъжът започнеше да ръмжи.

Кристина се изправи сама пред баща си. Стоеше на около седем метра от него. Бе привлякла пълното му внимание и когато си помисли, че той ще се хвърли напред към нея, тя вдигна кутията и взе един от фалшивите камъни. Тя спокойно подхвърли едно от бижутата във въздуха.

— Тези ли търсиш, татко?

Барон Сталински бавно се изправи на крака. Очите му се насочиха наляво от нея, после надясно. Тя реши да отговори на незададения му въпрос.

— Лайън? Вярвам, че баща ми търси теб.

Лайън се появи от сенките и застана до Кристина. Той взе кутията от ръцете й и й махна да се отдалечи. Кристина бързо направи няколко крачки назад.

— Тази битка е между мен и теб, бароне.

— Битка? Аз съм възрастен мъж, Лайън. Битката няма да е равна. Освен това нямам никаква разправия с теб или дъщеря ми. Тези бижута ми принадлежат — добави той, махвайки с ръка към кутията. — Джесика ги открадна от мен. В съда много лесно ще мога да докажа, че са мои.

Лайън не откъсваше поглед от барона.

— Няма да прекараме нито ден в английския съд, бароне. Всъщност, веднага щом отговорите на един въпрос на Кристина и на няколко мои, ще сте свободен да си отидете. За вас ще е по-лесно. Няма да позволя жена ми да бъде забъркана в скандал — излъга той.

— Скандал? Не знам за какво говориш — отвърна барона. Гласът му бе авторитетен.

— Един процеса за убийство ще разстрои Кристина. Няма да позволя да бъде унижена по този начин — обясни Лайън, хвърляйки кървавочервен рубин през рамо. — Ще ти отнеме цял ден да намериш всичките. Ако не се съгласите да отговорите на въпросите ми, бароне, ще изсипя останалите в потока отзад. Бързо ще се изгубят.

— Не! — изкрещя баронът. — Не осъзнаваш ли колко са скъпи? Държиш състояние в ръцете си! — Гласът му бе увещаващ и алчен.

Лайън забеляза как дясната ръка на барона бавно посяга зад гърба му.

С невероятна бързина маркизът измъкна своя пистолет от палтото си и стреля точно когато Сталински насочваше пистолета си към него.

Куршумът уцели ръката на барона. Пистолетът му падна на земята. Лайън пусна кутията, измъкна ножа на Кристина от ботуша си и го опря в гърлото на барона, преди мъжът да е успял да изкрещи от болка.

— Кристина иска да кажеш истината. Знае, че Джесика не е била луда и иска да го чуе от теб — инструктира го Лайън, притиснал ножа в гърлото му, преди да го бутне да падне назад. Той се изправи над плячката си и я зачака да погледне нагоре. — След като отговориш на въпросите ми, може да вземеш безценните си камъни и да се махнеш оттук. Купил си билет за Западните Индии, аз убедих капитана да тръгнете още днес. Той чака теб и прилива, бароне.

Очите на барона се присвиха. Той се вгледа в кутията за миг, после се обърна към Лайън, прокарвайки език по долната си устна.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти. Всеки знае, че Джесика беше луда. Когато отида при властите…

— Лайън — повика го Кристина, — не мисля, че схваща добре ситуацията.

— Тогава нека му помогна — каза Лайън. — Бароне, ако не ми кажеш каквото искам да знам, няма да отидеш никъде. Ще прережа гърлото ти. Подобаващ край, не мислиш ли, след всичките гърла, които ти си прерязал?

— За какво говориш? — попита барона объркано. Той притисна ранената си ръка към гърдите.

— Хайде, бароне. Знаете за какво говоря — отвърна Лайън. — През всичките тези години сте успели да се измъкнете от много убийства. Никога ли не сте искал да се похвалите с уменията си? Разбира се, не сте можел досега. Егото ви толкова незначително ли е, че да нямате нужда да споделите това, което никога не сте мислели, че ще разкажете?

Сталински се престори, че се опитва да стане. Лайън го забеляза как бръкна в ботуша си и извади малък пистолет, такъв, какъвто би носела някоя жена. Той се смееше срещу Лайън, докато насочваше оръжието напред. Лайън изрита пистолета от ръката му, след това замахна отново, забивайки пета в раненото му рамо.

Болезненият писък отекна из околността.

— Това е последният ти шанс, бароне. Търпението ми се изчерпа. — Той започна да подхвърля ножа от едната в другата си ръка. — Джесика беше ли луда?

— Кристина — изкрещя барона, — как може да му позволяваш да ме тероризира така? Аз съм ти баща, за бога. Нямаш ли милост? Наистина ли искаш той да ми пререже гърлото?

— Не, татко — заяви Кристина, — не искам да ти пререже гърлото. Бих предпочела да ти изтръгне сърцето, но мъжът ми има своите предпочитания, затова трябва да го оставя да стане по неговият начин.

Баронът погледна към дъщеря си и се изправи. Очите му заблестяха и той започна да се смее.

— Не, Джесика не беше луда. — Той отново се засмя и звукът накара Кристина да настръхне. — Но вече е твърде късно да направиш каквото и да е, Лайън.

— Терънс МакФинли ще те разпознае като крадеца, промъкнал се в кервана, нали? — предизвика го Лайън.

— Умозаключенията ти са направо невероятни — изкиска се баронът. — Да, Терънс е забелязал мен.

Лайън побутна с ботуша си кутията с бижута към Сталински.

— Един последен въпрос. Ти ли стоиш зад убийствата на Брисбейн?

Очите на барона се разшириха.

— Как знаеш…

— Надхитри военният департамент, нали? — попита Лайън, опитвайки се гласа му да прозвучи впечатлено, а не отвратено. Нарочно ласкаеше суетата на барона, надявайки се, че мъжът ще се почувства достатъчно спокоен да му признае истината.

— Наистина ги надхитрих, нали? Оставих парите, които Брисбейн беше получил, след като продаде тайните. О, да, Лайън, бях по-умен от всички тях.

— Портър беше ли замесен в мръсните ти дела, или действаше сам? — попита Лайън.

— Портър? Той беше глупак като всички останали. Винаги действам сам, Лайън. Това е причината да оцелея толкова дълго, причината да съм толкова заможен човек.

Лайън не мислеше, че може да понесе повече да гледа този мъж. Той махна към кутията и изсипаните няколко камъка.

— Събери си ги и се измитай оттук. Ако някога те видя отново, ще те убия.

Баронът хукна към кутията. Отвори я, хвърли бегъл поглед към съдържанието й и я затръшна, сумтейки доволно.

— Свърши ли, Лайън?

Ричардс, обграден от мъжете си, се показа от скривалището си.

— Чу ли?

— Всичко — обяви Ричардс. Той докосна рамото на Лайън, преди да се насочи към барона.

— Проклет да… — кресна баронът, но млъкна насред изречението, поглеждайки Лайън. — Ще се погрижа унижението на жена ти да е пълно. Обещавам, че в съда ще кажа всичко за майка й и това ще…

— Затвори си устата — заповяда му Ричардс. — Водим те към пристанището, бароне. Аз и Бенсън ще те придружаваме по пътя към родината ти. Сигурен съм, че ще те посрещнат подобаващо. Новото правителство с радост ще се съгласи да започне съдебен процес.

Лайън не остана, за да изслуша настояванията на барона да бъде съден в Англия. Той хвана ръката на Кристина и без да каже и дума, тръгна към конете им.

Ричардс беше прав. Бяха използвали задната врата, за да може справедливостта да възтържествува. Барон Сталински ще бъде върнат в родината си, където ще бъде съден от бившите си поданици. И ако се окаже, че новото правителство е корумпирано, Ричардс и Бенсън щяха да се погрижат за барона.

 

 

Докато двамата с Кристина се върнат в лондонският си дом, тя бе станала ужасно бледа.

Лайън игнорира протестите й и я отнесе в спалнята им.

— Веднага се връщаш отново в леглото — каза й той и й помогна да свали дрехите си.

— Вече ще съм по-добре — каза му Кристина. — Всичко свърши.

— Да, любима. Свърши.

— Никога не съм вярвала, че Джесика е била луда — каза Кристина на Лайън. Тя облече копринената си нощница и обви ръце около кръста на съпруга си. — Никога не съм вярвала.

Тъгата в гласа й сякаш раздра сърцето му.

— Знам, че не си — утеши я Лайън. — Сега Джесика може да почива в мир.

— Да. В мир. Иска ми се да вярвам, че душата й се рее над дакота. Може би чака Мери да се присъедини към нея.

— Не мисля, че Черния вълк би се съгласил с теб — каза й Лайън.

— О, но той също ще се присъедини към тях — отвърна Кристина.

Тя въздъхна, притиснала лице към палтото му и го целуна леко в основата на гърлото.

— Съдбата му е да се срещне с Джесика в отвъдното — обяви тя.

— Да, съдба — каза Лайън. — Сега твоята съдба е да престане да ти прилошава всяка сутрин и всяка вечер, любима. Удържа обещанието към майка си. Съкровището ще бъде върнато на собствениците си. Ричардс ще се погрижи за продажбата на камъните и разпределението на парите. Сега си отиваме в Лайънууд и ти ще станеш заоблена и дръзка. Заповядвам го.

 

 

Кристина наистина се опита да изпълни нарежданията на мъжа си. След време прилошаването изчезна. Тя наистина наддаде на тегло, и то до такава степен, че бе започнала да мисли, че се клати като патица. Обаче не беше особено дръзка, тъй като прекарваше почти цялото си време в опити да утешава тревогите на съпруга си.

Тя отказваше да признае, че е бременна, докато не стана напълно очевидно. Горкият Лайън се ужасяваше от предстоящото раждане. Кристина разбираше страховете му. Беше видял Лети да се раздира от страшните болки. Бе умряла по ужасяващ начин с бебето, заклещено в тялото й.

Кристина обикновено отричаше думите му и му обясняваше разумните си доводи. Казваше му, че е силна, че състоянието, в което се намира, е много нормално и че в сърцето си тя е дакота и знае какво да направи, за да може раждането да мине леко. Жените от дакота рядко умирали по време на раждане.

Лайън бе оспорил всеки неин аргумент. Беше й заявил, че е прекалено дребна за такава непосилна задача, че не е никак естествено толкова нежна жена да преминава през толкова ужасяващи болки, и че тя бе англичанка, не дакота, там, където имаше най-голямо значение… в утробата й, за бога, не в сърцето й.

Невероятно, но точно майката на Лайън бе тази, която успя да успокои страховете му. Възрастната жена бавно се бе върнала в семейството си. Напомни на сина си, че е дребна точно колкото Кристина, и все пак бе дала на баща му три здрави бебета, без дори да издаде звук.

Кристина беше благодарна за намесата й. Вече не й се налагаше да заплашва възрастната жена, че ще я завлече в гората. Майката на Лайън най-после бе признала, че все още не е готова да умре. Жената все още обичаше да говори за Джеймс, но вече разказваше истории и за Лайън и Диана.

Девънроу дойде да посети Кристина. Той остана един месец, след което замина с шест прекрасни коня, подарък за дакота. Трима мъже с желание за приключения се съгласиха да му помогнат.

За кратко мисионерът беше успял да отвлече ума на Лайън от раждането на Кристина, но след като мъжът си замина, съпруга й отново започна да се мръщи и да ръмжи на всеки.

Барон Уинтърс, семейният лекар, се премести в дома им две седмици преди раждането на Кристина. Тя нямаше никакво намерение да позволи на лекаря да я докосне, и все пак, реши, че е най-добре да остави тази информация за себе си.

Болките започнаха след вечерята и се увеличиха през нощта. Кристина не събуди мъжа си до последната възможна минута. Лайън имаше време само да се събуди и да получи инструкциите на жена си. Няколко минути по-късно държеше новороденият си син в ръце.

Кристина бе прекалено изтощена, за да заплаче, затова Лайън плака и за двама им, докато великолепният малък воин известяваше появата си на този свят със силен рев.

Той искаше да кръсти сина си Александър Даниел.

Тя не желаеше и да чуе. Искаше да кръсти детето Крещящ черен орел.

Лайън не желаеше и да чуе.

Накрая и двамата направиха компромис. Бъдещият маркиз на Лайънууд бе кръстен Дакота Александър.