Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (7)

VII

Въздухът бе хладен, а пясъкът под краката — твърд, на пръв поглед условията бяха подходящи за продължителен поход. Лиа се оказа непредвидената пречка. Сътресението изглежда бе прекъснало временно връзката с центъра на логика в мозъка й, оставяйки незасегнато управлението на гласните връзки. Докато се препъваше унесено в тъмнината, тя непрестанно описваше всички измъчващи я опасения и кошмари. Щели да се загубят, да умрат от жажда, никога нямало да открият пътя за града, чакала ги гладна смърт, замръзване или прегряване. Успоредно с това изплуваха и страхове от миналото й, потопени доскоро в океана на подсъзнанието. Някои от тях Брайън бе в състояние да разбере, други предпочиташе да не чува. Опасения, че ще загуби доверието на околните, няма да получи най-добрата оценка, ще се провали в един свят, предназначен за мъже, ще напусне университета и ще остане сама, лишена от каквито и да било перспективи, сред сивата, безименна тълпа, населяваща градовете-държави на Земята.

Имаше и още, но от останалото твърде малко бе разбираемо за човек роден и израсъл на Анвхар. Какви бяха тези наркоманци, от които толкова се боеше? Какво означаваше канцерия? Стражари и апаши? Кой беше Манстан, чието име се появяваше, неизменно придружено със стенание?

Брайън спря и я вдигна на ръце. Жената въздъхна, отпусна се на мускулестите му гърди и мигновено заспа. Въпреки допълнителната тежест сега вече се придвижваха по-бързо и Брайън ускори крачка за да се възползва от предимствата на нощния хлад, докато все още го имаше.

Някъде по пътя, сред камънаците и пясъчните насипи, той изгуби дирите на пустинохода. Реши, че не си заслужава да ги търси. След като разгледа внимателно посоката на движение на звездите, той определи приблизителния географски север. Дис изглежда нямаше полярна звезда, но на същото място бавно се въртеше съзвездие с форма на квадрат. Като се стараеше дясното му рамо неизменно да сочи към него, Брайън пое право на запад, накъдето очакваше да е разположен градът.

Когато почувства, че ръцете му започват да отмаляват, той положи Лиа на пясъка, но тя не се събуди. Брайън се протегна, за да разкърши схванатите си мускули и едва сега забеляза колко ужасно самотна изглежда пустинята. От устните му се отделяше пара и изчезваше нагоре към звездите, а наоколо цареше само мрак и тишина. Колко далече беше сега от своя роден дом, от приятелите, от планетата! Дори съзвездията в нощното небе бяха съвсем различни. Беше привикнал към самотата, но тази тук сякаш пробуждаше в него някакъв отдавна задремал инстинкт. Той потрепери, не толкова от среднощния хлад и почувства, как кожата на гърба му настръхва.

Време беше да продължава. Опита се да прогони тревожните мисли, вдигна внимателно Лиа и я обгърна с якето си. Завърза здраво ръкавите и я метна на гърба — оказа се, че така е много по-лесно да върви. След камънаците отново навлезе в пустиня, а дюните сякаш се простираха до безкрая. Мъчително трудно беше да се изкачва до върха на всяка една, почти толкова трудно бе и да се спуска надолу, към подножието на следващата.

Когато на изток се зазори, той спря, усещайки задъхана болка в гърдите си, за да се ориентира на светло за посоката преди да избледнеят звездите. Начерта с ръка в пясъка стрелка, сочеща на север, сетне ориентира маршрута си по нея, а когато приключи, отпи глътка вода за да промие устата си и приседна в пясъка, до отпуснатото тяло на жената.

Хладни огнени пръсти се пресегнаха в небето и разгониха звездите. Гледката беше великолепна, от възхищение Брайън забрави умората си. Де да имаше някакъв начин да я увековечи. Най-добре в четиристишие. Достатъчно късо, за да бъде запомнено и достатъчно сбито, за да изразява каквото е необходимо. Беше се представил доста добре в състезанието по четиристишия, също част от Двайсетобоя. Но тази гледка изискваше нещо по-особено. Тейнд, неговият учител по поезия, вероятно щеше да остане възхитен.

— Какво си дърдориш? — попита го Лиа, докато разглеждаше профила му на фона на бледнеещия мрак.

— Поема — отвърна той. — Шшт. Почакай малко.

За Лиа това беше прекалено, след всичко преживяно от предишната нощ. Тя започна да се смее, заливаше се, особено след като я погледна намръщено. Едва когато долови надигащата се истерия, направи опит да спре напиращия в нея смях. Слънцето изскочи на хоризонта, окъпа всичко в неочаквана топлина и Лиа извика уплашено.

— Гърлото ти е прерязано! Ще умреш от кръвозагуба!

— Нямам намерение — отвърна той и докосна с върховете на пръстите засъхналата кръв по шията си. — Трябва да съм се одраскал.

Ненадейно го споходиха неприятни спомени за среднощната битка и убийствата. Лицето му се сгърчи. Лиа не забеляза промяната в настроението му, беше заета да рови във вързопа с дрехи, който Брайън бе взел. Брайън вдигна ръце и се зае да масажира с пръсти изкривеното си лице, за да прогони неприятната гримаса. Споменът се оказа дори по-болезнен от раната. Колко лесно бе да убиваш! Трима. И колко близко до под повърхността на цивилизования човек се криеше животинското! Неведнъж беше използвал снощната хватка в критични моменти, но винаги бе въздържал да прилага смъртоносен натиск. Знаеше, че не бива да пресича границата, че умението да се бие е само част от играта — макар именно на него да дължеше победата си в Двайсетобоя. А ето че беше достатъчно да загине негов приятел и той се бе превърнал в убиец. Вярваше в ненасилието и свещения дар на живота, но само до първото изпитание, на което беше подложен. А след това бе убил без колебание. И най-странното беше, че не изпитва никакво чувство за вина, дори сега. Вярно, шокът от неочакваната промяна си казваше своето. Но не беше само това.

— Повдигни брадичка — нареди Лиа, докато отвърташе капачката на шишето с антисептик, което бе открила в аптечката. Той я послуша и почувства как хладната течност облива шията му, а кожата около раната започна да го смъди. Беше напълно замърсена, така че повече работа биха свършили няколко таблетки антибиотик, но Брайън реши да премълчи разсъжденията си. Докато се грижеше за него, Лиа бе забравила за малко тревогите си. Брайън на свой ред постави малко антисептик на охлузеното й чело, а тя изписка и се отдръпна. Накрая и двамата глътнаха по една таблетка антибиотик.

— Слънцето вече взе да напича — рече Лиа, докато сваляше дебелото си яке. — Какво ще кажеш, ако потърсим някоя прохладна пещера, или някоя уютна заличка с климатична инсталация, където да изчакаме до вечерта.

— Едва ли ги има наоколо. Виждам само пясък. Ще трябва да вървим…

— Знам, че трябва да вървим — прекъсна го тя. — Няма какво да ми изнасяш лекции. Квадратен си като сградата на земната банка. Отпусни се. Брой до десет и опитай отначало. — Лиа се опитваше да го разсее, докато същевременно се вслушваше внимателно в чувствата си, търсейки следи от доскорошната истерия.

— Сега не е време за това. Най-добре да тръгваме. — Брайън се надигна и събра всичко във вързопа. Проследи отново очертаната в пясъка стрелка, но не видя нищо, по което да се ориентира на хоризонта — само море от дюни. Помогна на Лиа да се изправи и пое към тях.

— Я почакай малко — спря го Лиа. — Накъде си тръгнал всъщност?

— Ей в тая посока — той вдигна ръка. — Надявах се, да открия подходящ ориентир, но няма нищо. Ще трябва да разчитаме на късмета. А и слънцето може да ни помогне. Звездите през нощта вършеха по-добра работа.

— Ще вървим на празен стомах? А какво ще кажеш за закуска? Гладна съм — и жадна.

— Няма нищо за ядене. — Той разклати манерката, имаше съвсем малко вода на дъното. — Водата е на свършване. Ще ни трябва по-късно.

— На мене ми трябва още сега — каза пресипнало тя. — Устата ми мирише на пепелник и е суха като шкурка.

— Само една глътка — предупреди я той след кратко колебание. — Нямаме повече.

Лиа отпи и затвори очи с благодарност. Брайън прибра манерката във вързопа, без да пие. Още докато изкачваха първата дюна, телата и на двамата се покриха с пот.

Пустинята беше напълно безжизнена, двамата с Лиа бяха единствените движещи се обекти под немилостивото слънце. Сенките им се простираха далеч напред, а колкото повече се скъсяваха, толкова по-непоносима ставаше жегата. Никога досега Лиа не бе изпитвала подобна горещина, усещаше я като тежест, притискаща гърдите й. Дрехите й бяха подгизнали от пот, солената влага дразнеше неприятно очите й. От ярката светлина и топлината беше почти невъзможно да вижда и тя се облегна на Брайън, оставяйки той да я води. Брайън крачеше ритмично, без да обръща внимание на покачващата се температура и изглежда без да изпитва неудобство.

— Чудя се — дали тези неща стават за ядене — или съхраняват вода? — произнесе дрезгаво Брайън. Лиа премигна и присви очи към дребната фигура на върха на дюната. Трудно беше да определи дали е животно, или растение. По размер бе колкото човешка глава, сбръчкано и сивкаво като изсушена кожа, цялото покрито с дебели бодли. Брайън го побутна с върха на обувката и за миг пред очите им се мярна нещо белезникаво и меко, преди съществото да изчезне в пясъка. Беше се свило навътре като прибран език. Малко преди да се изгуби под повърхността, от върха му изскочи нещо и удари твърдата подметка. Изкуствената материя се покри със ситни зеленикави капчици.

— Сигурно отрова — отбеляза Брайън и обърса обувката си в пясъка. — Това нещо е твърде опасно, за да го преследваме — ако нямаме сериозна причина. Да тръгваме.

Малко преди обед Лиа падна. Искаше да продължи, но тялото й отказваше да я слуша. Тънките подметки на обувките й не можеха да я предпазят от нагорещения пясък и ходилата й се бяха покрили с болезнени мехури. Топлината я смазваше, извираше от пясъците и полъхваше като от нагорещена фурна. Въздухът беше с металически привкус и изсушаваше непрестанно лигавицата на устата. Всеки удар на сърцето й отекваше болезнено в охлузеното място, струваше й се, че главата й ще се пръсне от болка. Беше разкопчала късата туника — въпреки възраженията на Брайън, че щяла да я запази от топлината — и сега я усещаше, прилепнала плътно по тялото й, пропита от пот. Вдигна ръце и я разкъса, в отчаян опит да си поеме дъх. Нищо не можеше да я скрие от тази нетърпима горещина.

Напеченият пясък изгаряше болезнено коленете й, но Лиа нямаше сила да се надигна. Силите й се бяха стопили с падането. Затвори очи и пред нея се завъртяха някакви гигантски кръгове.

Брайън премигна през свитите като цепки клепачи и едва сега забеляза, че Лиа е паднала. Вдигна я на ръце и я понесе — също като предната нощ. Остана изненадан от горещото докосване на тялото й. Кожата й беше ярко розова. Късата туника бе разкъсана, едната й гърда стърчеше нагоре, повдигаше се и се спускаше в неравен ритъм. Брайън обърса потната си длан, докосна кожата и почувства колко е нагорещена и изсъхнала.

Термичен шок, с всички присъщи симптоми. Суха, зачервена кожа, неритмично дишане. Температурата й се покачваше бързо, което означаваше, че тялото й се е отказало да се бори с топлината.

Нищо не можеше да стори, освен да се помъчи да я предпази от жегата. Отмери мъничка доза вода, наля я в устата й и тя преглътна конвулсивно. Тънката дреха не можеше да я предпази от слънцето. Притисна я до себе си и закрачи към хоризонта. Една по-висока скала хвърляше миниатюрна сянка и Брайън се насочи към нея.

Скрит от преките лъчи на слънцето, пясъкът в подножието на скалата изглеждаше почти студен. Когато я положи върху него, Лиа отвори очи и го погледна през мъгла от болка. Искаше да му се извини за своята слабост, но не можа да прокара нито дума през пресъхналото си гърло. Тялото му се полюшваше в нагорещения въздух като разлюляно от вятъра дърво.

От изненада тя отвори очи и за миг съзнанието й се проясни. Брайън наистина се полюшваше. Изведнъж Лиа си даде сметка, колко безропотно бе разчитала на неизчерпаемата му сила, а ето че сега краят бе близо. Мускулите по цялото му тяло се свиваха мъчително и Брайън всеки миг щеше да изгуби равновесие. Той изви шия и разтегна устни в безгласен вик, по-ужасен от какъвто и да било звук. А сетне изкрещя и тя, когато видя как очите му се обръщат, оставяйки само празните бели ябълки, които се вторачиха безжизнено в нея. Брайън се строполи назад, с глух тътен, като отсечено дърво. Дали беше в безсъзнание, или мъртъв, не можеше да определи. Дръпна го за крака, но беше прекалено тежък, за да го изтегли на сянка.

Брайън лежеше проснат под слънцето, целият облян в пот. Едва когато зърна потта, Лиа си даде сметка, че е още жив. Какво му имаше? Затърси отчаяно някаква следа из обърканите си медицински познания, но нищо не можеше да обясни случилото се. Потните жлези, на всеки квадратен сантиметър от тялото му, изглеждаха обхванати от необичайна активност. Мътни маслени капки бликаха от всяка пора на кожата му. Ръцете на Брайън трепереха и Лиа с ужас забеляза, как космите по тях се движат, сякаш внезапно бяха оживели. Гърдите му се повдигаха учестено, въздухът свистеше на пресекулки през здраво стиснатите му устни. Лиа можеше само да се взира през червеникавата мъгла към него, уверена, че преди да умре, ще обезумее.

Брайън се закашля мъчително, а когато спазмите отминаха, дишането му изглеждаше малко по-спокойно. Тялото му бе все така покрито с пот, а едрите капки се събираха в ручейчета, които се стичаха надолу и изчезваха в пясъка. Той помръдна, претърколи се на една страна и лицето му се обърна към нея. Очите му бяха отворени, дори се усмихваше.

— Не исках да те плаша. Стана неочаквано, макар сега да не е сезонът. Ударът трябва да е бил доста тежък за организма ми. Ей сега ще ти дам вода — мисля, че остана малко.

— Но какво стана? Когато падна одеве, изглеждаше сякаш си…

— Само две глътки, не повече — каза той, като й подаваше манерката. — Ами, това е сезонна промяна. Преживяваме я всички на Анвхар, когато дойде лятото, макар и не толкова тежко. През зимата трупаме по няколко слоя мазнина под кожата за да се предпазим от студа и отделянето на пот почти се преустановява. А когато времето се затопли, процесът протича в обратна посока. Мазнините се преработват, а потните жлези се уголемяват и започват да функционират с удвоена сила, за да може тялото да се нагоди към предстоящите два месеца тежка на физическа работа, горещина и малко сън. Предполагам, че местната жега е предизвикала преждевременно сезонната промяна.

— Искаш да кажеш… че сега си адаптиран към тази ужасна планета?

— Нещо такова. Макар да ти призная, малко ми е хладно. Скоро ще се нуждая от вода, така че не можем да останем тук. Как мислиш, ще издържиш ли на слънцето, ако те нося?

— Поне ще съм по-добре, отколкото тук. — Чувстваше главата си олекнала, почти не осъзнаваше какво говори. — Най-добре да продължаваме. Така ми се струва.

Едва напуснаха сянката под скалите и слънчевата светлина я заля като нетърпимо гореща вълна. Не изминаха три-четири крачки и Лиа изгуби съзнание. Брайън я вдигна и продължи напред, като се полюшваше под тежестта й. Само след няколко метра почувства, че краката му затъват в пясъка. Знаеше, че почти е на предела на силите си. Крачеше все по-бавно, всяка следваща дюна му се струваше по-висока от предишната. На места през пясъка се подаваха назъбени и напукани от горещината камънаци, които се налагаше да заобикаля. В основата на една по-висока скала зърна някакво щръкнало растение. Подмина го, сетне спря — някаква мисъл се оформяше съвсем бавно в неговия сварен от жегата мозък. Какво бе онова там? Изглеждаше различно. Като че ли не беше виждал подобно растение досега.

С огромна неохота се извърна, приближи се и впери поглед отблизо в растението, като примигваше изтощено. Знаеше, че нещо важно го е накарало да спре. Едва сега забеляза, че няколко стръка бяха прерязани съвсем ниско над пясъка. Не пречупени, нито изтръгнати от каквито и да било сили на природата, а отрязани гладко, като с нож, или нещо подобно. Това беше първата следа от обитатели на тази нажежена до червено планета. Каквато и да беше причината, накарала тайнствения непознат да отреже част от растението, тя можеше да се окаже спасителна. Храна — или може би вода? При тази мисъл ръцете му се разтрепериха и той положи Лиа на пясъка, в сянката на скалата. Младата жена не помръдна.

Ножът бе достатъчно остър, просто ръцете му се оказаха съвсем отмалели. Въздухът излизаше на пресекулки от засъхналото му гърло. Брайън опря острието в основата на един стрък и натисна, колкото сила имаше. След това вдигна прерязаното клонче и го разгледа отблизо. Няколко капчици бяха бликнали върху повърхността на отрязания край. Брайън опря лакът в коляното, за да успокои треперенето на ръката си и сви дланта си в шепа. Не след дълго шепата му се изпълни със сок от растението.

Течността беше приятно прохладна, без съмнение, в основата си се състоеше предимно от даряващата живот вода. Брайън се поколеба за миг, преди да доближи шепата до устните си и да докосне течността с върха на езика.

В началото нищо — после разяждаща болка. Беше толкова внезапна и силна, че той започна да се задушава. Стомахът му се сви и от устата му бликна горчилка. Брайън се свлече на колене, преви се и повърна, осъзнавайки, че губи скъпоценната телесна течност.

По-лошо от болката дори бе отчаянието. Сигурен бе, че сокът от растението е бил употребен по някакъв начин — може би след пречистване и преработка. Но Брайън, чужденец на тази планета, вероятно щеше да загине от жажда далеч преди да открие този способ.

Отслабен от болезнения гърч, той се помъчи да прогони мисълта за наближаващия край. Този път да вдигне жената се оказа почти непосилна задача, дори за миг бе изкушен от мисълта да я остави в пясъка. Но още докато обмисляше тази възможност, той я преметна през рамо и продължи напред. Всяка крачка изискваше нечовешки усилия, и въпреки това Брайън продължаваше да следва избраната посока сред дюните. Изкатери болезнено задъхан поредния пясъчен хълм и се изправи лице в лице с дисианеца.

И двамата бяха твърде изненадани от неочакваната среща, за да реагират. За един кратък миг се разглеждаха напрегнато, без да помръдват. А когато преминаха към действие, бяха подтикнати от завладелия ги страх и инстинкта за самосъхранение. Брайън изпусна жената и измъкна пистолета от кобура. Дисианецът сграбчи късата тръбичка, затъкната в пояса и я доближи до устните си.

Брайън не натисна спусъка. Един човек, който вече не беше сред живите, му бе помогнал да усъвършенства емпатията си и да й се доверява. Въпреки страха, който го подканяше да стреля, Брайън се съсредоточи върху чувствата на човека отсреща. Усещаше неговия страх, омразата. Но над всичко това властваше едно-единствено желание — да не прибягва до насилие, поне този път да се помъчи да общува с чужденеца. За по-малко от секунда Брайън долови и осъзна всичко това. Трябваше да предприеме незабавно нещо, за да избегне неизбежния трагичен развой. Той разтвори ръка и изпусна пистолета в пясъка.

Почти веднага съжали за решението си. Рискуваше живота и на двамата, разчитайки на една все още неовладяна и непроверена способност. Пистолетът тупна на земята, а дисианецът продължаваше да държи тръбичката опряна в устните си. На лицето му се изписа изненада, сетне туземецът повтори жеста на Брайън и напъха тръбичката в пояса си.

— Имаш ли вода? — запита го Брайън, а гърлените дисиански думи одраскаха гърлото му.

— Вода има — отвърна човекът. Все още не беше помръднал. — Ти кой си? Какво търсиш тук?

— Ние сме от друга планета. Стана… авария. Трябва да отидем в града. Нужна ни е вода.

Дисианецът погледна проснатата на пясъка жена и взе решение. През едното му рамо бе преметната зеленикавата тръба, която Брайън бе видял на снимката. Туземецът я дръпна и тя се сгърчи около ръката му като змия. Беше жива — плътна, зелена, подобна на лиана. Единият й край се разтваряше като венчелист. Дисианецът измъкна от пояса нещо подобно на кука и го заби в средата на разширението. После завъртя куката с ловко движение, а зелената тръба се нави около ръката му. Туземецът изтегли нещо дребно и черно с куката, а след това подаде сгърчената лиана на Брайън.

— Допри устни в този край и пий — нареди той.

Лиа се нуждаеше повече от вода, но Брайън реши да пие пръв, тъй като все още не смееше да се довери напълно на непознатия. Надзърна вътре и забеляза, че малката розова кухина е изпълнена с прозрачна течност. Вдигна я към устата си и отпи. Водата беше топла и имаше застоял дъх. Неочаквана остра болка около устата го накара да дръпне зелената лиана. От венчелиста бяха щръкнали мънички пипалца, обагрени с кръвта му. Брайън вдигна глава и впери гневен поглед в дисианеца, но забрави яда си в мига, когато зърна лицето на другия. Устните му бяха обкръжени от дребни белезникави рани.

— Ваедата не обича да дава водата си за нищо — произнесе туземецът.

Брайън пи отново, сетне опря ваедата до устата на Лиа. Тя изстена, без да дойде на себе си и засмука жадно с уста животоспасяващата течност. Брайън я остави да се напие на воля, едва тогава пи отново. Дисианецът бе приклекнал и ги разглеждаше с каменно изражение. Брайън му подаде ваедата, сетне извади от вързопа дрехи и покри Лиа. Накрая приседна, по подобие на туземеца, и започна да го разглежда.

Приклекнал неподвижно в пясъка, дисианецът изглеждаше сякаш не забелязва изгарящото слънце. Нямаше и следа от пот по голата му, мургава кожа. Косата му бе достатъчно дълга, за да покрива и раменете, а очите му бяха необичайно сини и хлътнали в орбитите. Единствената дреха, която носеше, бе широкият, привързан около кръста пояс. Ваедата вече бе преметната през рамо, макар да продължаваше да се гърчи като змия. На пояса бяха прикачени, или затъкнати вътре, познатата колекция от причудливи каменни, кожени и медни предмети с неясно предназначение. Всъщност, два от тях вече бяха познати на Брайън — тръбичката за стрели и специално извитата кука, с която бе продупчил ваедата. Зачуди се дали и останалите предмети нямат подобно напълно практическо приложение. Ако ги приеме като сечива, създадени с конкретна цел — а не като туземски украшения — това би означавало, че техният собственик е нещо повече от дивака, какъвто изглеждаше на пръв поглед.

— Казвам се Брайън. А ти…

— Не можеш да научиш името ми. Защо си тук? За да убиваш моите хора?

Брайън се опита да прогони спомените за предната вечер. Въпросът бе попаднал право в целта. Но все пак, в държанието на непознатия се долавяше някаква изчаквателност, спотаена надежда и Брайън реши да говори истината.

— Дойдох тук за да спася хората ти от убийство. Вярвам, че ще сложа край на войната.

— Докажи го.

— Отведи ме в града, в сградата на Фондацията за културно подпомагане и аз ще го докажа. Нищо не мога да направя в пустинята. Освен да умра.

За първи път от началото на срещата им, на лицето на дисианеца се изписа нещо неясно. Той сбърчи вежди и си промърмори. Брайън зърна ситните капчици пот над веждите му и изведнъж си даде сметка, че непознатият се бори със себе си. Изглежда взе някакво решение, защото се изправи и Брайън го последва.

— Върви след мен. Ще те отведа в Хоувстад. Но първо ми кажи — от Ньорд ли идваш?

— Не.

В отговор безименният дисианец изсумтя и му обърна гръб. Брайън метна отпуснатото тяло на Лиа и го тръгна подире му. Вървяха близо два часа, още от началото дисианецът наложи убийствено темпо. Най-сетне пустинята свърши и навлязоха в камениста земя. Туземецът посочи една скала, изсечена като кула и каза:

— Чакай там. Ще дойдат за теб.

Той проследи с поглед Брайън докато настаняваше жената в сянката на скалата и му подаде за последен път ваедата. Малко преди да си тръгне се спря разколебан.

— Казвам се… Улв — рече той. След миг изчезна.

Брайън нагласи Лиа да лежи удобно, доколкото бе възможно сред камъните. Знаеше, че се нуждае от спешно лечение, инак щеше да загине. Шокът и загубата на течности се бяха съюзили, за да я погубят.

Слънцето клонеше към залез, когато от запад се разнесе характерният грохот на пустиноход.