Деби Бедфорд
Любовен триумф (7)

Седма глава

Часовете се нижеха мъчително бавно и Маркъс започна да разбира какъв ужас е изживял Кендъл, докато е наблюдавал как Сара лети към своята гибел. Сигурно се е изплашил до смърт, почувствал се е съвсем сам на тоя свят и много виновен. Маркъс се замоли да открият час по-скоро нещо. Но членовете от спасителния отряд намериха останките от самолета на Кендъл едва след трийсет и четири часа. Ромео и Жулиета бе регистрирана на името на Маркъс, така че се обадиха със страховитата новина първо на него. От Чесна 152-482-РЖ не било останало почти нищо, пилотът бил загинал на място. Казвал се Кендъл Алън. Имал ли е разрешително за полет? Имал ли роднини, на които да се съобщи за смъртта му?

„Не, поне такива, които да са важни“, помисли си горчиво Маркъс. От новината се бе строполил на колене пред телефонния апарат. А, да, има майка, която живее в Далас. И сестра и зет в Сан Диего. И жена, за която току-що се ожени, някъде в Колорадо е.

Маркъс сам предложи да се обади на Линдзи. Притъмня му при мисълта, че някой непознат ще й съобщи с хладен глас за гибелта на нейния Кендъл. Нямаше избор, трябваше да й каже той. Бе длъжен поне отчасти да поеме отговорността за случилото се. В известен смисъл тъкмо той бе виновен за всичко.

На Маркъс му идеше да заплаче, когато чу приглушения глас на Линдзи в другия край на линията. Защо точно на нея да се случи всичко това? Искаше му се, ако може, той да изживее мъката от загубата. Но бе невъзможно. Бе в състояние единствено да й съобщи какво са открили и да изчака реакцията й.

Ако можеше отнякъде да я види, щеше да забележи как при думите му лицето й се обезобразява и заприличва на грозна маска на сатир. Линдзи бе стиснала слушалката толкова силно, че още малко, и кокалчетата на пръстите й щяха да изскочат от ставите.

— Благодаря ти, че се обади, Маркъс — изрече тя възпитано и заучено, сякаш говореше кралицата на Великобритания.

Или може би сякаш Линдзи стоеше в другия край на помещението и се наблюдаваше отстрани. Не можеше да е истина! Кендъл не можеше да е мъртъв. Мъртъв! Небето го бе погубило. Линдзи дълго не сваляше поглед от плаката с шест кучета, играещи покер, закачен на стената. Сетне отвори уста и издаде някакъв сподавен, гърлен, утробен стон.

Докато се връщаше в Далас за погребението, най-трудно й бе да се качи на пътническия самолет на летището в Гънизън. Вече две нощи сънуваше кошмари със самолети, които се разбиват, възпламеняват и падат. Присънваха й се всякакви самолети и огромни пътнически лайнери, и мънички частни машини, които се забиваха с взрив в земята и от тях се сипеха багаж и трупове. Линдзи изживяваше отново и отново тези страховити сцени, докато пристягаше колана и се подготвяше за излитането, което, знаеше, никога няма да стане. Просто нямаше начин самолетът да не се разбие. Тя нямаше да иде на погребението, понеже машината щеше да хлътне във въздуха и да падне с оглушителен тътен. И бе доволна. Нямаше да изпитва повече пърлещата мъка, самотата, копнежа. Затвори очи и се облегна в очакване на неизбежното. То обаче така и не настъпи. Огромният самолет се засили по пистата и спокойно се издигна нагоре. След два часа кацна меко на международното летище Далас — Форт Уърт.

Тъй като бракът й с Кендъл бе траял съвсем кратко, Линдзи нямаше почти никакви спомени от съвместния им живот. Движеше се като в унес, в просъница. С погребението се зае майката на Кендъл, Анджела Алън.

Опелото бе в огромния методистки храм на Белт Лайн Роуд, близо до центъра на Ричардсън. От цялата страна пристигнаха хора, познавали малко или повече Кендъл. От Сан Диего дойде сестра му Ники заедно с мъжа си Рон и Линдзи щеше да припадне, когато видя малката Ейпръл, която влезе в черквата заедно с майка си. Тук бе и майката на Сара, която побърза да се представи на Линдзи — в друга обстановка тя щеше да е поласкана, днес обаче стоеше като попарена на едно място и само кимаше, сякаш бе настъпил свършекът на света. Колегите на Кендъл от хангара на авиомонтьорите също й поднесоха един по един съболезнованията си. Приличаха й на воини, оцелели в някаква далечна безсмислена битка. Линдзи се насили да размени дума-две с всеки и да го докосне с мъничката си ръка в бяла ръкавица. Колко би се зарадвал Кендъл да ги види всички, събрани тук, мина й през ума.

Криво-ляво се държеше, но когато видя Маркъс, рухна. Двамата с мъжа й бяха толкова близки и едва днес тя осъзна колко си приличат в жестовете, движенията, думите.

— О, Лин! — проплака Маркъс, след което я притисна до себе си и я целуна лекичко по темето.

Бе забелязал колко съсипана е. Очите й бяха помръкнали и за миг Маркъс се запита дали тази крехка хубост ще издържи на всичко, което се е стоварило върху Линдзи.

— Благодаря ти, че дойде, Маркъс! — каза тя простичко, сякаш бе репетирала фразата.

През последните два часа я бе изрекла най-малко стотина пъти. За него обаче тя значеше много. Линдзи му говореше с очите си, тези дълбоки пламтящи езера, които проблеснаха спокойно, когато тя прошепна единствено на него:

— Благодарение на теб той дойде при мен. Без теб нямаше да бъда негова жена. Признателна съм ти.

Без да промълви и дума, Маркъс я обгърна с ръце и разридан, я прегръща дълго, а тя стоеше вдървено и решително. Още от Гънизън, откакто се бе качила на самолета за Далас, не бе проронила и сълза. Мъката бе погребана дълбоко в душата й и на Линдзи й се струваше, че тя никога няма да се измъкне от тясното си, спарено убежище. Кендъл бе мъртъв. Мъртъв! Бе толкова алогично и странно! Бяха прекарали само една нощ заедно и после всичко свърши. За кой ли път Линдзи съжали, че и тя не е била с него в самолета, че не е загинала неусетно и безболезнено като мъжа си. Сега й предстоеше цял живот да живее с мъката, с непоносимата болка. Разплачеше ли се, не знаеше дали някога ще спре. Искаше й се да изживява мъката си по своя любим мълчаливо, безмълвно. Дадеше ли воля на чувствата си, те щяха да я удавят. Не си струваше да рискува.

Дни наред се движеше като призрак из ранчото на Хауардови. Зае се с неистова енергия да чисти бунгалата. Преди сватбата бе гледала през пръсти на задълженията си с мисълта, че след като си иде Кендъл, ще им посвети повече внимание. След като си иде… Завинаги…

Половин месец след като се върна в Гънизън, по пощата се получи пратка за нея. Върху адреса на подателя пишеше „Гънизън“ и в началото тя не се сети за какво става дума, затова отвори пакета. Съдържанието му се разпиля по масата. Линдзи изпъшка горчиво — беше забравила. На сватбата един приятел на Дан бе дошъл с фотоапарат. И ето, сега пред Линдзи лежаха снимките, запечатали разбитите й мечти, любовта й, която би трябвало да продължи цял живот. Фотографът бе уловил всичко. Как булката и младоженецът си разменят халките. Как се целуват вече като мъж и жена. Всичко това сега й се струваше нереално. Булката сякаш бе някаква непозната.

Имаше и други снимки, които й причиниха много по-остра болка. Снимки, на които Линдзи прегръщаше Дан, а Кендъл ги гледаше гордо. И друга една, на която тя си похапваше тайно от ментовите сватбени сладки, а Кендъл я наблюдаваше уж възмутено. Имаше неща, които Линдзи не бе забелязала на самата сватба — някои от фотографиите бяха предназначени за това, младоженците след време да ги разглеждат заедно и да се смеят на забавните сценки. Линдзи не бе усетила, че Кендъл я гледа как краде от сладките. Обективът бе съхранил толкова много нови негови жестове и изражения, които Линдзи не бе забелязала дотогава.

Изведнъж осъзна какво е загубила — не само съпруга си, любовта си, но и своя най-добър приятел. Изпълни я някакво непознато чувство, домъчня й за старците, за хора като баба й и дядо й, живели заедно повече от шейсет години. Какво ли е да изгубиш някого, с когото толкова дълго си споделял радост и тъга? Сигурно опознаваш всеки жест, всяко движение, всяка мисъл на другия. И когато той си отиде, губиш не само голямата си любов. Губиш и частица от себе си.

За пръв път от три седмици Линдзи усети как сълзите се стичат, меки като кадифе, по страните й. Бе загубила по-малко от един възрастен съпруг например, прекарал цял живот с човека, когото обича, но от друга страна, загубата й бе много по-тежка. Тя завинаги бе лишена от възможността да се превърне в частица от Кендъл, да обикне смешните му движения и мимики, дебелашките му шегички, дразнещите навици. Сълзите се стичаха ли, стичаха по бузите й, ала Линдзи дори не се опитваше да ги спре. Изведнъж й олекна, тя се почувства някак пречистена.

Напъха снимките обратно в плика и забърза към пасището зад къщата, където бе старата ръчна количка. Извърна се към небето и тихичко извика името на Кендъл, сетне захлупи лице върху дланите си и се разрида неутешимо.

 

 

Усмихна се мило на Марджи, която седеше срещу нея от другата страна на масата.

— Няма нищо — рече й и разплакана, потупа възрастната жена по ръката.

— Извинявай — поклати глава Марджи. Дори не помнеше какво точно е казала. Нещо за мъжете. За Дан. Нещо, при което мъката отново заля лицето на Линдзи. Наистина трябваше да мери всяка своя дума. И най-дребният намек, и най-безобидният оттенък бяха достатъчни, та Линдзи да избухне в плач. Но сълзите лекуваха момичето. Първите няколко седмици след погребението бяха ужасни за хората около нея. Линдзи бе заприличала на старица. От мекотата и лъчезарността на израза й не бе останала и следа, те бяха отстъпили място на ъгловатите, изпити черти. Ала в деня, когато се получиха снимките от сватбата и Линдзи най-сетне даде воля на сълзите, лицето й си възвърна мекотата. Сега тя плачеше за щяло и нещяло. Избухваше в сълзи от всяка дума, от всяко движение и жест, които й напомняха за Далас и за погиналата й любов.

Имаше обаче и мигове, когато се усмихваше. Тримата с Дан и Марджи се смяха до премала за линолеума в мокрото помещение. Линдзи и Дан го бяха слагали цял ден и много се гордееха с работата си. Но на другата сутрин, когато още в зори влезе да сложи прането, Линдзи още малко, и щеше да се пребие — точно в средата на помещението се бе вдигнала огромна бабуна. Линолеумът явно се бе разтегнал. Никой не знаеше защо, но сега издатината стърчеше от единия до другия край на стаята, точно пред петте перални. Налагаше се да купуват нов линолеум, който да прекрояват и да слагат, но на Марджи не й се свидеха парите — възрастната жена бе готова на всичко, само и само пак да види радост върху лицето на Линдзи.

Ала имаше и друго, което безпокоеше Марджи. От ден на ден чувствата на Линдзи ставаха все по-силни, но едновременно с това момичето слабееше все повече. Вечер бе капнало от умора, виеше му се свят. Не се хранеше добре и на два пъти Марджи чу, че повръща в банята. Точно сега Линдзи трябваше да е здрава, та тялото й да се пребори с душевните демони, разяждащи душата й. Разболееше ли се, с нея бе свършено.

— Ето, вземи! — каза Марджи и подаде на Линдзи още една зелена салфетка от кутията. — Другия път, като ида в града, ще купя още.

— Благодаря ти, Марджи — усмихна се едва-едва Линдзи. — Извинявай, но непрекъснато ми се гади.

— Нищо, нищо, тъкмо да се облекчиш.

— Вечно ли ще ме боли? — попита момичето и погледна вилицата.

Сетне я завъртя в ръцете си и я огледа от всички страни. Непрекъснато си задаваше наум този въпрос. И неизменно си отговаряше по един и същи начин. Щеше да я боли до гроб. Мъката щеше да тлее в душата й, а сетне с времето щеше да набъбне, да стане още по-непоносима. Линдзи искаше Кендъл непрекъснато да е пред очите й. Да си спомня как я е гледал. И милвал.

— Някой ден, Лин — усмихна и се нежно Марджи, — вече няма да чувстваш мъката. Кендъл винаги ще живее в душата ти, но мъката ще си иде.

Линдзи впери поглед във възрастната жена.

— Откъде знаеш?

— Докато станеш на моите години, ще се разделиш с много неща. Всяка загуба оставя в душата на човека невероятна пропаст. Ала с времето почваш да вършиш нещата машинално, докато една прекрасна сутрин се събудиш и разбереш, че дори не си усетил кога се е притъпила мъката.

— Значи тя неусетно те напуска?

— Не — призна откровено Марджи. — Има дни, когато от една-единствена дума, доловено ухание, песен тя се стоварва изневиделица върху теб с цялата си тежест. Ала с времето тези дни стават все по-малко и някоя сутрин се събуждаш и разбираш, че си спомняш за някого с любов и радост, а не с тъга и отчаяние. Тъкмо от този миг спомените се превръщат в нещо прекрасно.

— Значи има надежда — въздъхна Линдзи облекчено и отпи от портокаловия сок. — Слава богу!

Дните ставаха все по-къси, нощите — все по-студени и ранчото бе обгърнато от пелената на спокойствието. След като почистиха и зазимиха бунгалата, Линдзи изпита някакво ново ведро усещане. Щеше да остане тук, в планината, докато всичко наоколо бъде сковано от пукащ студ. Сега животът в Далас й се струваше много лекомислен. Виждаше й се странно, че е умувала кое костюмче да си сложи за работа или как да се гримира „научно“. В края на краищата лицето си беше нейно и тя искаше то да грее и да сияе отвътре, а не заради разните мазила, които си е сложила по бузите. Тук, в планината, знаеше, че степенува правилно нещата. Погледна през прозореца, видя обагрените в мораво назъбени върхове и още веднъж си припомни защо ги обича толкова много. Те се извисяваха, неподвластни на никакви промени… Същите като вчера… Същите, както по времето, когато като малко момиченце тя за пръв път бе дошла в ранчото. Същите, както преди много, много години, когато първопроходците бяха прекосили Скалистите планини и се бяха заселили в долината. Щяха да си останат същите, все така насечени от падини и чуки, и след столетие, когато нейните потомци щяха да дойдат тук. Който и да умреше, който и да я напуснеше и изоставеше, планината щеше да си остане непроменена. Тя й вдъхваше сила и сигурност. И през ум не би й минало да се махне оттук. Най-малкото на първо време. Планината значеше твърде много в живота й. Може би престоят й тук бе своеобразно бягство от света. Линдзи обаче не мислеше така. Всъщност единствена долината я свързваше с реалността.

 

 

Кендъл бе мъртъв и малко по малко Линдзи се бе примирила с тъпата болка, заседнала като буца на гърлото й. Ето че светът около нея се преобразяваше направо пред очите й. Зима в планината! Земята бе застлана с покрова на кристално белия сняг, време само за ски. Вече дни наред Линдзи излизаше рано сутрин и се пързаляше покрай застаналите сякаш на стража борове и потъналата в сладък сън гора. На два пъти среща елен и кошута, които гризяха кората на трепетликите. Друг път чу в далечината лос. Сега горските животни идваха по-близо до цивилизацията, сякаш студът разсейваше страха им. Зиме ловци и дивеч сякаш се привличаха взаимно. Всяка година те участваха заедно в своеобразна церемония в прослава на живота. След лютата зима в Тейлър Парк човек и звяр още веднъж щяха да посрещнат заедно пролетта.

Дните ставаха все по-приказни и Линдзи копнееше да сподели с някого новите си открития. Колкото повече си мислеше за това, толкова по-сигурна бе на кого иска да разкаже за чудно хубавата зима. Нахлузи апреските, заметна се с розовия вълнен шал, който й бе дала Марджи, сложи си шапката от пухкава ангорска вълна и изтича през дълбоките преспи до централната постройка, където беше телефонът. Още преди Марджи да е успяла да я попита какво прави, набра номера на хангара на авиомонтьорите на летище Лъв Фийлд в Далас. Свърза се веднага и изобщо не й се стори странно, когато в другия край на линията чу познатия глас.

— Ти ли си, Маркъс?

— Да — отвърна той смутен. Трябваше му известно време да се сети кой се обажда.

— Аз съм.

— Разбрах — почти прошепна младежът. Идеше му да изкрещи, че се радва ужасно, задето се е сетила за него.

След дълго мълчание Линдзи изрече:

— Всъщност не знам защо се обаждам. Тази сутрин е толкова хубаво тук, че ми се прииска да го споделя с някого. Изведнъж се почувствах откъсната от целия свят.

— Как си? — попита той вече по-силно и самоуверено. — Тъй и тъй си се обадила, поне да разбера как се чувстваш.

— Добре съм.

— Радвам се… че още си жива.

Линията пукаше и свистеше, не се чуваше почти нищо.

— Жива съм, и още как! — засмя се Линдзи. — Жалко, че не можеш да видиш каква прелест е тук. Нямам думи да ти опиша колко красиво е, след като наваля първият сняг. Изгрее ли слънцето, сякаш целият свят е обсипан с елмази.

— Звучиш ми бодра, Линдзи. Много по-бодра, отколкото последния път, когато разговаряхме.

Линдзи се засмя. Маркъс не бе чул и думица за елмазите, с които е обсипан светът. Още бе твърде разтревожен за нея. Оказа се, че е много грижовен. Мереше всяка своя дума, винаги бе готов да й окаже помощ. За миг Линдзи отново се натъжи. Огромното значение на всичко, което я бе сполетяло през последните месеци, я заля като мощна вълна.

— По-добре съм, Маркъс. Мисля, че ще се оправя.

Той долови тъгата, внезапно появила се в гласа й.

— Няма ли да се прибираш вкъщи?

— Моята къща е тук — отвърна тя внимателно, но категорично. — Не се безпокой — усмихна се Линдзи и Маркъс го усети по гласа й. — Тук е прекрасно. И на теб ще ти хареса, стига да намериш време да останеш повече от два часа.

— Знам, че на Кендъл му харесваше.

Каква болка! Дори при звука на името му в сърцето сякаш я прониза нож.

— Просто се опитвам да те предпазя от самата теб — продължи Маркъс. — Може би ще е по-добре, ако си дойдеш и погледнеш нещата в очите.

— Слушам, господине — усмихна се тя за трети път. Маркъс явно смяташе, че е решила да става отшелница. — В момента виждам най-прекрасната планина на този свят. На всяка цена ела някой път да й се порадваш. Защо не отскочиш довечера? — пошегува се Линдзи. Да отскочел. От хиляда и двеста километра. Каза го на шега, но й се прииска той наистина да дойде. — Ако се отзовеш на поканата, ще ти сготвя бамя. По рецептата, дето прапрабаба ми е донесла отвъд океана. Е, ще се наложи, разбира се, ти да донесеш бамята. Тук не се намира.

— И таз добра, място, където няма бамя! — прихна Маркъс. — Тръгвам.

Докато Линдзи се смееше, той усети как му хрумват лудешки мисли. Момичето го канеше на вечеря и той щеше да приеме. Изгаряше от желание да види Линдзи, да се убеди с очите си, че лицето й вече не е белязано от непоносимото отчаяние и мъка. Тези неща ставаха само в книгите и по филмите, ала той щеше да го направи.

— Е, хайде да свършваме, че те забавих много — засмя се пак Линдзи.

— Чакай — почти изкрещя Маркъс. — Хрумна ми нещо. Знам, налудничаво е, но сериозно ли ме покани на вечеря?

— Само ако донесеш бамята — каза през кикот Линдзи. Още не бе осъзнала, че той й говори сериозно.

— Кое е най-доброто заведение в Гънизън? — попита Маркъс.

— Странноприемница „Катълман“ — отвърна начаса Линдзи. — Защо?

— Чакай ме там в пет довечера. Приемам поканата. Само че аз ще платя сметката. Приготви се за една тлъста пържола. Крайно време е някой да те поохрани.

— Маркъс Джеймс! — изписка Линдзи. — Нима ще биеш целия този път, колкото да вечеряш с мен? Ти не си добре!

— Знам — засмя се той. — Но ти ме покани и нямам намерение да ти отказвам.

— Маркъс Джеймс…

— Млъкни най-после! — прекъсна я младежът. — Чака ме работа. Трябва да излетя след два часа.

— О! — възкликна Линдзи ужасена. — Със самолет ли ще дойдеш?

— Малко трудно е да стигна пеша.

— Внимавай.

— Не се тревожи. — Онова, което тя премълча, се разбираше от само себе си. Последното нещо, което искаше Линдзи, бе да изгуби и него. — Ще се видим в пет.

След като затвори, Маркъс дълго не сваляше очи от апарата. Усмихна се. Какво го прихвана? Защо толкова държеше да я види? Защото преживяването щеше да е ново и прекрасно. И защото се тревожеше за нея. И защото изведнъж се натъжи, че тя няма да си дойде скоро в Далас.

След като затвори в Тейлър Парк, Линдзи бе щастлива, но едновременно с това и тъжна, и объркана. Маркъс бе много внимателен с нея, беше й и добър приятел, но този внезапен полет до Колорадо явно излизаше извън рамките на отговорността, която изпитваше към нея. На Линдзи й се струваше, че знае защо той толкова държи да я види — за да се увери, че е добре. Тъкмо той бе накарал Кендъл да се върне на работа ден след сватбата. Тъкмо неговият самолет се бе разбил на източните склонове на Колорадския хребет. Сигурно сега се чувстваше отговорен за съдбата й. И макар да не знаеше защо, тя бе много, много щастлива, че младежът се отнася така към нея.

Цели три пъти на Линдзи й идеше да грабне слушалката и да го помоли да не идва. Бива ли да е такава егоистка! Утре Маркъс ще е капнал от умора. Не беше честно да бие толкова път колкото да хапнат заедно и той да се увери, че планината наистина й се отразява добре. Ала колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че иска да види Маркъс, да му покаже, че си възвръща силата. Така че в крайна сметка не му се обади. Цял ден се радва като врабче на снега, а когато стана време да иде в Гънизън и да посрещне Маркъс, затопли буика и се спусна надолу по каньона. Днес часовете се нижеха бавно като години и тя вече изгаряше от нетърпение да види приятеля си. Когато той влезе в ресторанта, Линдзи не знаеше да се смее ли, или да плаче. Само при вида му си спомни всичко за Кендъл и Далас и сърцето й се сви от мъка, но и от радост. Тя изтича и го прегърна, а Маркъс я държа дълго в обятията си.

— Ти не си добре! — възкликна и поклати глава, а когато видя посърналия поглед в морскозелените му очи, й идеше да се разридае.

Пресегна се и разроши светлите му къдри, а когато той се наведе да я целуне още веднъж, си даде сметка, че този миг е не по-малко мъчителен и за него.

— Права си, Линдзи — прошепна Маркъс на ухото й, докато келнерката ги водеше към масата. — Не съм добре. Но въпреки това се убеждавам, че планината наистина ти се отразява благотворно. Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Линдзи седна и взе листа с менюто. — Защо не поостанеш? Мястото наистина е вълшебно.

— Само не ме изкушавай! — засмя се Маркъс. — Че нали виждаш колко насериозно взимам всяка твоя покана!

Загледа я как чете менюто. Беше си мислил, че цял живот ще я помни с онзи измъчен поглед, който бе видял в очите й на погребението. А тя бе толкова издръжлива, толкова силна! За кой ли път Маркъс се учуди от невероятния й дух. Сякаш от всички ужаси, които я сполитаха, израстваше още повече и черпеше жизненост. Той се гордееше неописуемо с нея.

Но се чувстваше и виновен за всичко, което й се бе случило. Приятелството му с нея бе неразривна част от неговия живот. Още преди Кендъл да загине, често си говореше с нея, когато тя идваше в хангара. Тогава му стигаше просто да я познава. Толкова пъти я бе гледал как върви с Кендъл между самолетите, а косата й се развява от вятъра и смехът й оглася всичко наоколо. Понякога вечер се прибираше сам вкъщи и седеше пред бумтящия в камината огън, измъчван от ревност към най-добрия си приятел.

Когато Кендъл загина, Маркъс не взе някакво съзнателно решение за Линдзи. Вече не се налагаше да сподавя чувствата, тлеещи дълбоко в душата му, но пак внимаваше много. Втълпяваше си, че е нелепо да изпитва такива чувства към нея. Те обаче бяха факт. Желанието да я закриля срещу житейските несгоди не беше ново, той го усещаше, много преди Кендъл да се ожени за Линдзи. Точно затова Маркъс бе накарал приятеля си да иде при нея. Не бе наясно защо държи толкова на Линдзи, а и засега не искаше да си го изяснява. Но през последните два месеца те двамата с нея бяха минали заедно през тежки изпитания. Единственото, което сега знаеше Маркъс, бе, че иска да я предпази от нови страдания. Това бе най-важното за него.

— Нося ти подарък — рече той и тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли, след което подаде на Линдзи мъничка бяла кутийка.

Беше я купил днес следобед. Нямаше навика да прави такива внезапни подаръци, този обаче бе избрал в миг на странно отчаяние. Познаваше се. Знаеше какво ще му бъде, когато види Линдзи, и й бе купил тази дреболия, та да му е по-лесно да се засмее.

— Ах, Маркъс Джеймс, хитрец такъв! — намигна му тя, докато вадеше от кутийката малкото нежно украшение.

Беше тъничка, излята от сребро бамя и Линдзи я доближи до очите си, за да я разгледа. Лицето й се озари от първата истинска лъчезарна усмивка след гибелта на Кендъл.

— Нали ми каза да донеса бамя? — погледна я невинно той.

— Сега омразата ти към този зеленчук вече е документирана за поколенията — оповести Линдзи, след като се наведе към него.

Той едвам устоя на изкушението да я целуне.

— Още ли работиш? — побърза да смени темата.

— В момента не — отвърна момичето и прибра мъничкото украшение в кутийката. Реши още утре да купи за него верижка. — През зимата туристическото селище е затворено. Разполагам с уютно малко бунгало и смятам да се върна към писането. Може би ще напиша някоя и друга статия за туристическите списания.

— Мен ако питаш, трябва да работиш нещо — рече Маркъс, като се наведе и я погледна с разширени очи, с което може би за пети път днес й напомни за баща й. — Да имаш постоянна работа, заради която да ставаш сутрин.

— Ето заради тази планина бързам да стана — показа Линдзи с ръка пейзажа, сега забулен от мрака.

— Имаш нужда от нещо повече. От постоянна работа.

— А, натам ли биеш? Да се включа в работната сила?

— Слушай, Линдзи — поде Маркъс, ала не успя да довърши изречението — тя вече му говореше за нещо друго и на него му се отщя да й чете лекции.

— А ти как си? — попита внезапно Линдзи и се понамръщи. — Какво става в хангара?

Тази вечер се чувстваше особено силна, инак не би задала подобен въпрос. Но Маркъс Джеймс й беше приятел и тя искаше да разбере как живее, дори с риск да чуе за онова, от което се страхуваше и което мразеше най-силно на тоя свят. Пак сънуваше всяка нощ ужасни самолетни катастрофи. Непоносимо й бе дори да гледа кацнал самолет. Каква смъртоносна машина! Беше се зарекла да не стъпва никога повече в самолет.

На Маркъс му стана приятно от въпроса й. Даваше си сметка колко тежко й е все още да слуша за летища. Това, че се опитваше да превъзмогне чувствата си, значеше много за него. За първи път й разказа нещичко за себе си. Старателно избягваше да споменава за работата си, но й разправи как като малък е тормозел своите две по-големи сестри, как, преди да тръгнат на училище, им е криел обувките и е оповестявал, че някакво чудовище ги е излапало за закуска. Разказа й за своя лимоненозелен открит автомобил марка „Мустанг“, който е карал в гимназията, как му е нарисувал на предното стъкло фалшиви следи от куршуми и всички са се струпали да ги разглеждат, как не е имало по-прекрасна кола до момента, в който е започнала да се лющи — отдолу била боядисана в цикламено розово.

— И така, разкарвах се с този прекрасен зелен автомобил на розови точки — засмя се Маркъс и Линдзи също прихна. — А Кендъл повтаряше, че не е виждал по-голяма грозотия. Завалеше ли дъжд, вратите се пълнеха с вода, Кендъл сядаше отпред, затваряше вратата и слушаше как водата вътре се плицика. И знаеш ли какво ми казваше? „Вече знам какво е да се возиш в аквариум, боядисан в жабуняво зелено!“ Виж, бях забравил тази му реплика.

Маркъс погледна замечтано.

— А как се запознахте? — попита Линдзи, също натъжена.

— Честно да ти кажа, вече не помня. Дойдохме да живеем в Далас, когато бях на пет години, сигурно сме се запознали тогава. Дълго време живеехме на една улица. Странно, замислиш ли се за миналото, важното ти убягва, сещаш се за някакви неща, които тогава са ти се стрували дреболии. Непрекъснато ритахме топка на игрището зад тях. Помня, една година на деня на Вси светии майка му ни завърза очите и ни накара да играем на нещо като сляпа баба — да пипаме различни предмети и да познаем какво са. Напипахме нещо кръгло, тя ни каза, че било очи, а то беше чепка грозде.

— Ето такива случки не се забравят никога — вметна Линдзи.

— Из цялата му стая имаше накачени моделчета на самолети, непрекъснато ги пренареждахме. Веднъж за рождения ден ми подари три. Бях най-щастливото хлапе на земята.

Линдзи мълчеше. Бе научила нови неща за Кендъл, нови неща и за Маркъс и късчетата от живота на двамата мъже наподобяваха мозайка, която Маркъс сякаш редеше пред очите й.

— В началото на гимназията често стояхме по цели нощи заедно. Опъвахме в задния ни двор стара армейска палатка и до зори играехме карти или си приказвахме за самолети. В неделя следобед татко ни водеше с колата на Лъв Фийлд и гледахме като омагьосани как самолетите излитат и кацат. По онова време, много отдавна, това бе главното летище на Далас… — Маркъс погледна някъде в пространството. — Тогава самолетите бяха по-важни от жените.

В очите на Линдзи проблесна лукаво пламъче.

— Не знаех, че е имало време, когато самолетите са могли да изместят жените в живота ви.

— Защо ли ти разказвам всичко това! — ухили се той. — В гимназията всяка година имахме бал, за който момичетата избираха своя кавалер. Имаше една Джули, която си избра Кендъл, а той се уплаши да й откаже. Та в деня на бала ме накара да звънна на майка й и да й кажа, че съм неговият лекар и че той е тежко болен, затова няма да иде на забавата. — Младежът поклати глава. — Клетият Кендъл! Жената веднага разбра за какво става дума. Обади се на майка му и го принуди да заведе щерка й на бала. Беше ужасно.

— А какъв беше със Сара? — попита едва чуто Линдзи.

— Как да ти кажа, след като се запознаха, престанахме да се виждаме толкова често. За известно време загубихме връзка. Беше ми много мъчно, все пак такъв приятел не се среща всеки ден. Е, виждахме се от дъжд на вятър, когато идваше на летището да наеме самолет, но не сме имали време да седнем и да си поприказваме. Бях там в деня, когато загина Сара. Тръгнаха с другите парашутисти от Лъв Фийлд. Няма да забравя никога израза върху лицето на Кендъл онзи ден. Беше като издялано от камък, пепеляво, изопнато, сякаш бе умрял той, а не Сара. Беше се сврял в ъгъла и повтаряше като курдисан: „Защо тя, а не аз… Защо тя, а не аз…“. Имах чувството, че ще полудее.

— И на мен ми беше същото — въздъхна Линдзи. — Не можех да си избия от главата, че и аз е трябвало да загина с Кендъл. Толкова тежко е да надживееш някого…

Маркъс я хвана за ръката.

— Просто не мога да повярвам, че вече го няма. Непрекъснато го виждам насън. Присънва ми се, че е станала някаква грешка, че това е някаква жестока шега. После се събуждам и… — той преглътна — и разбирам, че е било само сън. Че Кендъл е мъртъв. Бих дал всичко на тоя свят, само и само той да не ми липсва толкова.

Маркъс се разрида, както седеше насред ресторанта; Линдзи стана, отиде при него и за да го утеши, го прегърна през раменете. И на нея й се плачеше, но не можеше да си го позволи точно сега. Бе длъжна да вдъхне сила на Маркъс. Приятелството й с него ставаше все по-ценно. Върху лицето й отново се мярна отчаяние. Дали не бе започнала да държи прекалено много на него? Но бе сигурна, че ако Кендъл можеше да ги види отнякъде, щеше да е доволен. Линдзи се чувстваше по-силна само при мисълта, че и на други им се плаче.

Най-сетне Маркъс се успокои и до края на вечерта те двамата се шегуваха за бамята и за разни други зеленчуци, а Линдзи му разправя надълго и нашироко за патилата си със ските. По едно време той погледна часовника си и натъжен, видя, че отдавна е трябвало да си тръгне.

— Време е да вървя, Лин — рече й и за пръв път от два часа. Тя не отвърна нищо.

— Знам — каза му накрая. — Доколкото разбирам, едва ли ще те убедя да се качиш с мен на ранчото и да пренощуваш тук. Сигурно си уморен.

— Благодаря ти за поканата — отвърна Маркъс, сетне я хвана, за да й помогне да стане и да излезе от сепарето. — Утре рано сутринта трябва да съм в хангара. По-добре да тръгна сега, после ще ми е трудно да се разделя с теб.

— Знаех си, че ще ми отговориш така. Дано не си много уморен, все пак ти предстои да караш самолет.

Кой знае защо, Линдзи се разплака.

— И таз добра, само това оставаше, да плачем! — възкликна той и избърса сълзите й.

— И аз не знам какво ме прихвана.

Линдзи искаше да му каже, че се радва ужасно, задето е дошъл да я види. Но знаеше, че ще се разплаче още повече.

— Пази се, Лин! — пророни Маркъс, след което я погледна в очите и още веднъж я притисна до себе си за довиждане.

— На всяка цена — прошепна Линдзи, както бе опряла глава върху рамото му, после се пресегна и го докосна по бузата. — Благодаря ти за вечерята, Маркъс! Довиждане.

Той не каза нищо. Просто се обърна и пое към изхода. Знаеше, че погледне ли Линдзи още веднъж, няма да има сила, която да го накара да си тръгне.