Деби Бедфорд
Любовен триумф (11)

Единадесета глава

Преди да сложи ножа в мивката, Линдзи облиза фъстъченото масло, полепнало по него. Докато режеше с друг, по-остър нож сандвича на четири и пълнеше пластмасовата чашка с мляко, отново прехвърли наум списъка. Свещички. Ябълков сок. Салфетки с картинки. И триколка. Това май беше всичко.

— Матю! — извика през отворената врата. — На обяд!

Видя, че момченцето се двоуми. Ами да, навън животът бе толкова хубав! Отново се бе запролетило, време за чудо и приказ! На Матю никак не му се щеше да се раздели със слънчицето, свежия въздух и размекнатия сняг.

Малкият погледна дяволито към двете си приятелчета върху люлката, сетне отново към къщата. Линдзи притаи дъх. Ето, синът й най-после тръгна към бунгалото. Усмихна се, беше се надявала малкият да я послуша. Напоследък му се случваше и да своеволничи. Растеше направо пред очите й, непрекъснато се променяше и тя имаше чувството, че и за миг да извърне глава, ще пропусне нещо.

Утре Матю навършваше три годинки и майка му бе по-развълнувана дори от него. Вече три години момченцето бе за нея всичко на този свят: нейната душа, нейната любов, с която тя го обгръщаше като с мека пелена.

Беше му се посветила докрай, изцяло. Обичаше го толкова много, че понякога чак се плашеше. Това идеше да подскаже, че бездната, зейнала след гибелта на Кендъл, още я терзае. Краткият меден месец, който бе изживяла с мъжа си, й се струваше безкрайно далечен, сякаш в някакъв приказен свят. Линдзи настръхваше при мисълта, че една-единствена нощ, прекарана с Кендъл, ще я преследва до края на живота й. И досега се будеше в тъмното, плувнала в пот, след поредния кошмар за мъртвия си съпруг и за неговите самолети.

И тогава нейна единствена утеха с мрака беше безжичният телефон върху нощното шкафче и нежният глас на Маркъс Джеймс в другия край на линията. Когато и да му позвънеше, и в четири следобед, и в четири след полунощ, той винаги вдигаше слушалката. Понякога Линдзи копнееше да го види, изпитваше такава непреодолима нужда от него, та чак й се струваше, че без Маркъс ще й се пръсне сърцето, ала не смееше да си го признае дори на себе си, камо ли на него. Опасяваше се да не би той да го изтълкува превратно и пак да си втълпи, че я обича.

Колко ли пъти го бе търсила през последните три години? Стотици? Хиляди? Разговорите, винаги еднакви и същевременно различни, се сливаха в съзнанието й и се превръщаха в незаглъхващ зов за помощ.

— Марк! — изричаше Линдзи плахо, когато той вдигаше слушалката.

— Аз съм, Линдзи. Всичко наред ли е? — я питаше неизменно той.

Странно, по което и време да го потърсеше, в гласа на Маркъс нямаше и следа от съненост, той й отвръщаше бодро, сякаш бе очаквал да му се обади.

— И аз не знам — отвръщаше Линдзи едва чуто. — Пак сънувах кошмари. Извинявай, че те безпокоя. Току-що видях колко е часът. Още е посред нощ.

— А, няма нищо. Тук сме с един час напред, тоест вече се съмва.

— Въпреки това извинявай.

— Стига си се извинявала! — прекъсна я съвсем насериозно, но и някак закачливо Маркъс. — Кажи сега. Наистина ли сънуваш отново кошмари?

— И аз не знам — изрече Линдзи бавно и тихо и той трябваше да напрегне слух, за да я чуе. — Напоследък свикнах. Непрекъснато сънувам Кендъл. Присънва ми се, че отново съм в Далас, че някакви самолети падат и точно в този момент се появява Кендъл. И всеки път си повтарям: „Знаеш, Линдзи, че това е само сън“. — Тя замълча и изхлипа. — Тази нощ обаче сънувах друго. Сънувах, че Кендъл идва в редакцията на вестника в Тейлър Парк и пуска обява, че издирва някого. Казва на завеждащия рекламата, че всъщност търси себе си. Ужасно тъпо, нали? Звучи като долнопробна комедия в някой треторазреден театър.

— Щеше да е смешно, стига да не бе така мъчително, нали? — попита Марк.

— Да — кимна Линдзи, макар че той нямаше как да я види. — Но лошото бе, че не знаех, че е сън. Скочих като попарена, бях много уплашена, бях готова да започна живота си отначало. После изведнъж си спомних, че Кендъл е мъртъв. Божичко, Марк, сякаш отново и отново умира.

— Лин? — повика я Марк, дочул по телефона, че тя плаче. — Искаш ли да ти кажа какво е моето мнение?

— Да, искам.

— Според мен това е добро предзнаменование. — Гласът му бе ведър, действаше и невероятно успокояващо. Тя вече се чувстваше по-добре.

— Защо? Защото всяка нощ се будя и изживявам отново целия този ужас ли? — попита ядосано. Марк обаче знаеше, че тя се ядосва на себе си. — Защото се опитвам да си докажа колко съм силна ли?

— Не, Лин. Но сега Кендъл ти се присънва на места, с които си свързана само ти. В редакцията на вестника. В планината. Вие двамата никога не сте били там заедно. Свързваше ви само Далас.

— И летенето — поправи го Линдзи. — Свързваше ни небето.

— Така е — съгласи се Маркъс. — Сега обаче ти имаш свой живот. И от сънищата ти личи, че отдаваш повече значение на новите си изживявания. Това показва, че се отърсваш от всички спомени. Вярвам ти, Лин. Ти ще се справиш!

— Благодаря ти, Марк! — Стиснала очи, тя си представи усмивката му и въздъхна. — Знаеш ли, понякога се чувствам като малко момиченце. Когато бях пет-шестгодишна, се плашех до смърт от тъмното, защото си мислех, че под леглото ми живее една ръка. Непрекъснато си представях, че докато спя, ще се подаде отдолу, ще ме сграбчи за крака и ще ме дръпне. Честичко си поплаквах. Тате чуеше ли ме, че пак плача, идваше, хващаше ме за ръката и ме държеше, докато събера смелост да надзърна под леглото. Това е един от най-ужасните ми спомени — как се навеждам и надничам под леглото.

— Смелчага си ми ти — каза Марк и в гласа му се долови смях.

— Благодаря ти — рече съвсем сериозно Линдзи.

— Благодаря за какво?

— Задето тази нощ ми помогна да надникна под леглото.

— Заповядайте пак, госпожо! — Наистина му стана приятно. — Предай на Мат, че го прегръщам. Виждаш ли го поне от време на време? — пошегува се той.

— Виждам го, виждам го, Марк — засмя се тя на нелепия му въпрос. — Виждам го от сутрин до вечер всеки божи ден. Всъщност не се отделям и на крачка от него.

Беше истина.

Само във вестника ходеше без сина си. Беше се върнала в редакцията на „Вали Ревю“ почти веднага след като роди и оттогава не бе пропуснала и ден да не се яви на работа. Бе наела една грижовна като квачка жена — Нина, която да се грижи за момчето й, докато я няма.

Докато гледаше как Мат яде сандвича, усети, че днес следобед ще й е много трудно да се раздели с него. Идеше й да зареже всичко и да поиграе с децата на пясъка или в размекнатия сняг. Но нямаше как да не иде на заседанието на главните архитекти. Животът й напоследък сякаш се измерваше с тези безкрайни заседания. Някаква фирма от Калифорния възнамеряваше да построи голям курорт в Тейлър Вали и вече от седмици въпросът се бе превърнал в ябълка на раздора. Никой не искаше в окръга да се правят такива драстични промени. На Линдзи й бе неописуемо трудно да бъде безпристрастна. Идеята за курорта й се струваше налудничава.

Въпреки мнението на местните хора, фирмата от Западния бряг не даваше и дума да се издума срещу проекта, бранеше го със зъби и нокти. Бе купила хиляда и шестстотин акра в сърцето на местността. Плановете предвиждаха да се построят игрище за голф, тенис корт, плувен басейн с олимпийски размери, три ресторанта, нощно заведение, мотел, луксозен хотел и район от хиляда акра, предвиден за скиори и любители на мотошейните. Управителният съвет на фирмата бе в ужас от състоянието на пътищата и бе готов да отпусне на окръга милиони долари, за да се подобри инфраструктурата. Архитектите на Гънизън се бяха видели в чудо. Приемеха ли проекта, икономиката на окръга щеше да получи мощен тласък, но Линдзи, както и мнозина други бяха убедени, че това ще е огромна грешка. Хората, които всяка година летуваха в Тейлър Парк, идваха тук, за да избягат от цивилизацията, да ловят пъстърва, да правят преходи в планината, над която времето сякаш нямаше власт. Долината не привличаше тежкарите, които по цял ден блъскаха тенис, а нощем чак до зори вдигаха купони. Човекът, решил да вложи тук пари, си бе направил лошо сметките. Линдзи вече бе пуснала материал срещу проекта, подготвяше и втори. Може би щеше да й хрумне нещо на заседанието днес следобед.

— Не обичам туршия — изписука Мат зад гърба й.

Бе хванал в ръка краставичка от туршията, която бабата на Линдзи им бе пратила от Тексас.

— Кой те кара да я ядеш? Ти имаш ли краставица? — попита Линдзи и се помъчи да погледне строго сина си, макар че й стана много драго.

Понякога се питаше дали не се вдетинява, като приказва на плюшените мечета или лази на четири крака, изобразявайки извънземно чудовище. Едва ли! Имаше усещането, че така открива някаква нова страна в характера си, за която дори не бе подозирала.

— Не, нямам краставица — потвърди Мат и посочи одеялото върху пода, на което си бяха направили нещо като пикник.

— Значи не си длъжен да я ядеш. Изяж само каквото съм ти сложила в чинията.

— А ти защо ги ядеш тия кисели краставици?

— Защото ги обичам, вкусни са. И защото знам, че прабаба ти ги е правила с много любов.

Матю присви устнички и се взря подозрително в зелените нещица в чинията на майка си. Не я разбираше. Как така имало много любов в тази горчилка!

Момченцето още гледаше с погнуса краставичките, когато Линдзи стана с въздишка от пода.

— Трябва да тръгвам, Мат. Ще ида да потърся Нина. Хайде, наяж се бързо, та да те целуна за сладък сън, преди да тръгна.

Мат погледна майка си и пак присви устни. Ужасно му се искаше тя да остане при него днес следобед. Щяха да се гушкат в огромното легло с балдахин, а щом се свечереше, щяха да накладат голям огън в камината и тя щеше да му разказва за междузвездните войни и за извънземните. Защо трябваше изобщо да се разделят? Какво от това, че той вече бе на три годинки? Да, утре щеше да навърши три. Все забравяше, та се налагаше да си припомня. Всички му повтаряха, че става много голям. Той вече знаеше, че майка му е красива, направо съвършена. Колко хубаво си играеше с него, когато бяха заедно!

Но ето че другите деца си имаха бащи, а той — не. Майка му беше добра, съвършена и хубава, ала Мат искаше да си има и татко. Не кой да е татко. Неговия си татко. Майка му непрекъснато му разказваше за самолети и как те двамата с баща му са летели в небето, преди да се появи Мат, но един ден самолетът паднал, а с него паднал и баща му и никога вече не се върнал. На малчугана му беше много трудно да проумее как така баща му няма да си дойде. Ето на, и той падаше непрекъснато, пък винаги си идваше вкъщи. Мислеше си, че баща му все пак ще си дойде някой ден, и го казваше на майка си, за да я зарадва, но тя само се разплакваше и Мат ужасно се натъжаваше. Случваше се понякога тя да го вдигне на огледалото, да посочи кафявите му очи, вирнатото носле и ушенцата и да казва, че те били на баща му и докато Мат ги имал, тати щял да бъде винаги с тях. И в такива мигове майка му бе щастлива и Мат бе доволен, че е нейно дете.

— Познай какво е утре… освен че имаш рожден ден — подкани Линдзи и го целуна по ухото.

Мат лежеше сам-самичък под пухената завивка.

— Мисля, че знам — отвърна детето с разширени очи и кимна делово.

— Виж ти! — изненада се Линдзи.

— Нина ми каза днес сутринта. Утре са анимационните филмчета. Значи няма да ходиш във вестника.

Линдзи кимна. Точно така, утре бе събота. Мат бе едва тригодишен, но вече разпознаваше дните на седмицата по сутрешната програма на телевизията. Тя се опитваше да не му разрешава да гледа много телевизия, ала невинаги успяваше. Линдзи не бе поспалана, но обичаше в събота да се излежава.

Всяка събота чуваше как синът й се размърдва до нея и знаеше, че много скоро, още щом слънцето надникне иззад планината, малчуганът ще се заметне с вече износеното си бяло бебешко одеялце и ще излезе на пръсти от спалнята заедно с Руфус, плюшеното тигърче, увиснало върху свивката на лакътя му. По всички програми имаше анимационни филмчета. Ако се случеше Мат да е подранил, той сядаше пред схемата за настройка на приемниците и разказваше шепнешком приказки на Руфус, докато започне програмата. Намаляваше звука, та да не събуди майка си, и до осем часа единственият звук в къщата обикновено бе тихото му самотно гласче. Линдзи понякога си мислеше, че шепотът на Мат кънти по-високо от нормалния му глас, но после отсъждаше, че само така й се струва, понеже се напряга да разбере какво говори синът й.

— Вълнуваш ли се за тържеството утре? — попита тя момченцето и вдигна от челото му кичурите коса с цвят на мед. На малкия вече му се спеше. — Искаш ли довечера, като се прибера, да ми помогнеш да направим курабийки човечета?

— А ще им сложим ли ушенца и копчета?

— Че може ли без ушенца и копчета! На връщане от редакцията ще се отбия до гастронома да купя шоколадови пръчици, с които да ги украсим.

— А ще направим ли едно човече и за чичо Марк? — попита сънено Мат.

— Разбира се — кимна Линдзи. — Той много ще се зарадва. Все едно че е бил на рождения ти ден.

Наведе се и отново целуна детето по ушенцето. Чу равномерното му дишане — Мат заспиваше. Излезе на пръсти от спалнята и отиде в кухнята, където грабна куфарчето и прошепна на Нина:

— Приятен следобед!

Заседанието бе дълго и скучно. Бе учудена от доброто впечатление, което й направиха представителите на фирма „Курорти Уолкоу“, пристигнали да защитят проекта си. И тя не знаеше защо днес се чувства толкова безпомощна. Не проумяваше и на какво се дължи яростната й съпротива срещу намеренията на фирмата. Долината значеше за нея много, беше и нещо като последно убежище, където да се скрие от останалия свят. Позволеше ли в Тейлър Вали да построят този курорт, тук неминуемо щяха да се появят и някои от нещата, от които тя искаше на всяка цена да избяга.

В началото на заседанието нямаше намерение да взима думата. Но след като изслуша специалистите от фирмата, разбра, че трябва да се включи в обсъждането. Говори много претеглено, без да дава воля на емоциите си. Каза, че не отхвърля изцяло проекта, но че призовава съветниците да го одобряват етап по етап. Била сигурна, че курортът ще преобрази Тейлър Вали, но че още след първите промени и архитектите на окръга, и неговите жители ще бъдат ужасени. Надяваше се с думите и предложенията си да осуети проекта. И когато видя израза върху лицата на представителите на „Курорти Уолкоу“, разбра, че е улучила право в целта.

— Голяма скандалджийка сте! — подметна и един човек от фирмата, след като заседанието бе отложено. — Доколкото разбрах, сте редакторка в местния вестник.

Линдзи кимна. За миг се уплаши. Фирмата бе много мощна. Ами ако сложеха бомба в редакцията, за да й запушат устата?

 

 

Линдзи лежеше в тъмното и малко по малко си възвръщаше самообладанието. Било е само сън! Цветен, ужасен, но все пак сън! За самолети.

Тя зарови глава във възглавницата. Погледна към сина си, за да се увери, че не го е събудила. Той бе потънал в сладък сън.

Напоследък все по-рядко й се присънваха кошмарите със самолетите, но този се стовари изневиделица с цялата си мощ върху нея. В него нямаше пожари, катастрофи и взривове. Тя пътуваше със самолет, когато усети как машината хлътва във въздуха и жената до нея изпищя: „Божичко, падаме!“.

Тази нощ й се присъни един от най-страховитите кошмари. Самолетът наистина падаше. Само след две минути щеше да се разбие. Кендъл седеше до нея и държеше върху коленете си Матю, а Линдзи се смееше, понеже всички й разправяха, че мъжът й е мъртъв, но той не можеше да бъде мъртъв, нали седеше до нея. Изведнъж Линдзи се озова насред Тейлър Парк. Гледаше чудовищно голям Боинг 747, който се носеше право към нея. Помиташе с огромните си криле дървета, бунгала, деца, планини, всичко, което му се изпречеше на пътя. Сетне телефонът иззвъня — обаждаше се главният архитект, който й каза да напише статия, понеже фирмата вече била започнала строителството. После единственото, което чуваше Линдзи, бе бученето на крилете и писъците на хората вътре в самолета. Сред гласовете тя разпозна и гласа на Маркъс Джеймс, който крещеше: „Искам да се грижа за теб! Искам да се грижа за теб!“, докато самолетът не се изгуби от поглед.

Телефонът продължаваше да звъни. Линдзи се опита да го заглуши, като се пъхна под завивките, но пак го чуваше. Е, който и да я търсеше, щеше да се откаже. Всъщност колко ли бе часът? Беше събота, да бе най-много шест и половина. Линдзи отново се сети за кошмара.

Погледна леглото до себе си и видя, че Мат вече е станал. Пресегна се и взе от нощното шкафче безжичния телефон, след което пак се отпусна върху възглавницата и промърмори „ало“.

— Ти ли си, Лин?

Търсеше я мъж. Кой ли? Тя се разсънваше много трудно.

— Извинявай, че звъня толкова рано. Виждам, още спиш, но ти се обаждам колкото да ти кажа, че губиш много.

— Виж ти!

— Ако можеше да зърнеш отнякъде колко прекрасен е днес Тексас, щеше да си скубеш косата, че си го напуснала.

— Ти ли си, Маркъс? — попита Линдзи и се надигна на лакът.

— Да, Маркъс Джеймс е на вашите услуги, госпожо! — пошегува се той.

— Единствената услуга, която предлагаш, е „Събуждане“ — опита се тя да го скастри, ала Маркъс долови, че едвам се сдържа да не прихне. — Е, хайде, от мен да мине. Дължиш ми едно-две събуждания.

— Сигурно съм забравил часовата разлика. Тук е седем и половина. Грее страхотно слънце. С няколко колеги отиваме за уикенда на езеро Далас. Синчецът и маковете са направо невероятни. Сигурно покрай слънцето и цветята се сетих за теб.

— Много сладникаво, Марк, не може да ти се отрече — заяде се тя, както често напоследък, въпреки че й стана приятно от комплимента. — Знам, че се обаждаш колкото да ме провериш. Хайде, признай си!

— Признавам си! И щях да го правя всеки ден, ако бях сигурен, че няма да ми затвориш.

— Да де — засмя се Линдзи. Не му се беше обаждала кажи-речи от половин месец. — Ако те интересува какво ям на закуска, бих могла да ти пратя менюто.

— Е, и без меню ще минем. Знам, че се справяш чудесно. Всъщност се обаждам на малкия. Ако не ме лъже паметта, днес е националният празник, известен като третия рожден ден на Матю Лорънс Алън.

Известно време Линдзи мълча. Беше си спомнила за деня преди три години, когато Марк бе дошъл и бе стоял с нея през цялото време в предродилното отделение. Тогава имаше огромна нужда от него. Сега той й липсваше още повече. Но имаше ли право да му го каже? Преди три години бе попарила всичките му надежди и го бе отпратила и й се видя несправедливо сега да го занимава с чувствата си. Пък и самата тя не бе съвсем сигурна какво точно изпитва. Не можеше да си играе с Маркъс. Държеше на него прекалено много.

— Там ли си, Лин? Дай ми детето. Станало ли е вече?

— Май чувам по телевизора в другата стая Мечока Бъгс. В събота Мат е на крак още от пет часа. Почнат ли телевизионните програми, не го търси в леглото.

— Ей на това му се вика мъж на място! — засмя се Марк. — Признай, Лин, детето проявява добър вкус. Приятно е да узнаеш, че още някой е оценил приноса, който Котаракът Силвестър има за културата.

— Да де, открай време подозирах, че имате нещо общо помежду си — изсмя се Линдзи. — А то било естетският вкус. И аз съм една, да не забележа! — Беше й много приятно от този разговор — днес се чувстваше като в гнездо, заобиколена от всички, които обича. — Чакай да повикам Мат. Току-що пуснаха реклама. Ще успея да го отскубна поне за шейсет секунди. Стига, разбира се, да не рекламират витамини като за участниците в междузвездни войни. Мат умира за тази реклама.

Линдзи отново се заяждаше с Маркъс. Нищо не можеше да спре Мат, ако момченцето узнаеше, че на телефона е Марк. През последната година те двамата бяха станали първи приятели.

— Чичо Марк! — възкликна сладко хлапето. Последва пауза. Маркъс явно възхваляваше достойнствата на рисуваните филмчета.

— Днес имам рожден ден, ще ми дойдат гости — оповести Мат.

Линдзи се подсети, че е време да става — днес следобед щеше да посреща дванайсет тригодишни малчугани, които щяха да играят, да си поднасят подаръци и да похапват.

— Вече съм голям — продължи да чурулика Мат. — Висок съм ей толкова.

Той вдигна ръчичка над главата си и Линдзи едвам се сдържа да не прихне.

— Ще ядем пастети — уточни малчуганът. — Ще му фрасна на тоя Томас едно кюфте по главата. Завчера ми взе камиончето.

— Мат! — скара му се Линдзи и поклати недоволно глава.

Дума да няма, никак не бе учтиво да поканиш някого на рожден ден колкото да му фраснеш кюфте по главата. Трябваше да държи малките под око.

— Снощи направихме за всички курабийки човечета, направихме и…

— Шшт! Не му казвай — прекъсна го майка му. — Това е изненада.

— Не мога да ти кажа, защото е изненада — изшушука в слушалката момченцето. Щом Линдзи се обърна, продължи съзаклятнически: — Направихме човече и за теб, ужасно си приличате. Мама каза, че е много хубаво.

Линдзи въздъхна и сви рамене. Съберяха ли се синът й и Марк, нямаше отърване — щяха да си бъбрят до припадък. Но тя не се оплакваше. Напротив, беше доволна.

— И аз те обичам, чичо Марк. Ето я мама — рече Мат и й подаде слушалката.

— Значи сте направили красиво човече курабийка, което ужасно приличало на мен? — попита Марк. — Звучи страхотно.

— Чакай малко — каза Линдзи и закрепи слушалката между рамото и врата си, за да прихване косата си с шнола. — Всички човечета са еднакви. Ако не се брои това, че по твоето има няколко червени захарни пръчици. Мат реши, че ще ти допадне.

— Доколкото разбирам, организирате голям купон — засмя се Марк.

— Нещо такова. Ти не искаш ли да дойдеш?

— На драго сърце — Марк се замисли. — Знаеш ли… — поде след малко, но млъкна насред изречението — не знаеше откъде да подхване новата тема. — Отдавна се каня да те питам…

— Цялата съм в слух — насърчи го Линдзи.

— Обаждам се, за да поканя Мат в Далас. Всички тук сме се затъжили за него. А тъй като майка му отказва категорично да го доведе, съм длъжен да взема драстични мерки.

— За кога? — попита тя и се отпусна тежко на стола.

Не знаеше какво да каже. Помъчи се да не изпада в ужас само при мисълта, че може да се раздели с детето. Вече от година майка й я убеждаваше как ли не да пусне Мат в Далас. Мат имаше нужда и от другата си баба. Но Лин все не намираше време да остави за малко вестника, да се качи със сина си на самолета и да замине. Всъщност причината май бе, не че няма време, а че я е страх да пусне Мат със самолет. Имаше чувството, че ще полудее, докато гледа как самолетът набира скорост по пистата и отнася сина й в небето. Още отсега виждаше сензационните заглавия по вестниците: „Умопобъркана майка гони по пистата самолет на авиолинии Фрънтиър“. Сърцето й се свиваше при мисълта да се раздели и за ден с Мат.

Маркъс обаче не се предаваше, продължаваше да излага най-спокойно плана си. Бил купил билети за бейзболния мач на пети юни, смятал да заведе малчугана на лунапарк и на новото изкуствено езеро. Майката на Линдзи настоявала внук й да спи при нея, а Анджела Алън искала да го води на зоологическа градина. Той си давал сметка, че момчето е твърде малко, за да пътува само, ето защо успял да си издейства за по-следващата събота самолет, и с удоволствие щял да отскочи до Гънизън, за да пийне кола с Линдзи и после да откара Мат в Тексас, където всъщност му е мястото.

Още малко и Линдзи щеше да избухне. Виж ги ти, да си рече човек, че са се събрали на вечеря и са предначертали грандиозни планове за нея и за сина й, без изобщо да си направят труда да я попитат за нейното мнение! А сега, когато всичко е решено, Маркъс й се обажда да й иска, моля ви се, разрешение!

— Пусни го! — примоли се Маркъс. — Детето има нужда от това. Ти също.

Изведнъж Линдзи се сети за нещо, което попритъпи отчаянието й — Маркъс пак щеше да дойде в Гънизън!

— Просто не мога да повярвам, че си готов да дойдеш и да го вземеш.

— Защо се инатиш и не искаш да взема и теб?

— Не мога, Марк — отвърна тя тъжно.

Маркъс въздъхна. Беше опитал. Линдзи бе ужасно вироглава и не искаше и да чуе да иде в Далас. Стана му малко съвестно, задето в известен смисъл се опитва да й отнеме сина.

— Ако го пусна, ще получа ли прегръдка от пилота? — попита смутено Линдзи.

Сърцето на Маркъс се разтуптя като полудяло. При мисълта, че ще я види отново, направо му идеше да се разкрещи от радост. Не бе мигнал, откакто му бе хрумнал този план.

— Стига да се съгласиш, ще получиш не една, а цели десет прегръдки — засмя се той плахо. — Може дори да се наложи да усмиряваш пилота, току-виж му се усладило и решил да те прегърне двайсет пъти. Е, да идвам ли в Гънизън?

— Голям изнудвач си — рече Линдзи притеснено. — Нека помисля.

Известно време мълча. Не сваляше поглед от тила на сина си, който пак се бе захласнал по анимационните филмчета. Трябваше да признае, че момчето расте по-бързо, отколкото си бе представяла. Времето, прекарано с Марк, щеше да му се отрази добре, детето щеше да се радва много. Клетото, не знаеше дори какво е бейзболен мач. А за него бе важно да прекара известно време и с бабите и дядовците. Бе сигурна, че Мат ще се прибере с прекрасен напевен тексаски акцент и с ново отношение към щата. Какво пък, нямаше нищо страшно, призна си Линдзи. Детето щеше да е на седмото небе от щастие, докато чичо му Марк го кара със самолета към Далас. Ако всичко беше наред, синът й можеше да се върне с някой редовен полет на гражданските авиолинии. Изведнъж й се стори ужасно несправедливо да му откаже това удоволствие.

— Добре — пророни едва чуто и Маркъс трябваше да напрегне слух, за да я разбере. — Довечера ще се обадя на мама да доуточним нещата. Божичко, цяла седмица без него! Имам чувството, че ще умра.

— Знам.

— Хайде, съобщи му го ти — въздъхна Линдзи и Маркъс за кой ли път се запита дали не постъпва грешно. — Тъкмо пуснаха поредната реклама.

Този ден домът на Корнел-Алънови бе същинска лудница. Мат бе толкова превъзбуден, че не хапна и залък на закуска. Изгаряше от нетърпение следобед да си види подаръците, но вече знаеше, че най-големия подарък ще получи след половин месец. Чичо Марк щеше да го повози със самолет! Щеше да го заведе в Тексас! Където живеят каубоите. И бабите и дядовците. Щеше да замине без майка си. При тази мисъл се натъжи, но и се зарадва. Ето, вече е голям, по-голям от всякога!

Линдзи едва ли щеше да се справи с вълнението на момченцето, ако и тя не бе мъничко развълнувана. Разбърка разсеяно соса за спагетите върху печката — толкова се бе улисала по всичко, което ставаше около нея. Реши да не се вайка отсега, задето й предстои да се раздели с Мат, и да си мисли за срещата с Маркъс. Само след половин месец той щеше да е в Гънизън!

Нина й предложи да остане и да й помогне с гостите. Мат бе в центъра на вниманието. Наистина се опита да замери Томас с кюфте, но Нина го забеляза овреме и му отправи през масата такъв кръвнишки поглед, че би възпряла с него цяла войска.

След спагетите с кайма и млечната салата — двете любими яденета на Мат, поднесени с домашно месен хляб с чесън, всички се нахвърлиха на десерта — огромна торта и ментов сладолед, който бе хитът на рождения ден. Вътре във всяка порция имаше зелени и червени бонбончета и досущ като пирати, търсещи скрито съкровище, всички хлапетии бъркаха в купичките да ги намерят. Сладоледът почти се разтопи, докато малчуганите брояха и си сравняваха бонбончетата.

Линдзи обикновено се караше на сина си, ако бърникаше в десерта, но сега го остави да се налудува. Освен това не само той, но и Нина, и всичките гостенчета ровичкаха като кокошки из купичките и нямаше как Линдзи да направи забележка на всички, включително на бавачката.

Мат бе неописуемо щастлив от подаръците, които получи. Томас му донесе установка с ракета, насочена към планета — ако на върха й се сложеше монета и се натиснеше едно лостче, монетата тупваше върху планетата. Друго приятелче му подари надуваема лодка в защитен армейски цвят, а една от бабите му бе пратила пижамка с картинка на Супермен. Но детето се зарадва най-много на триколката, подарък от майка му, и на бейзболната бухалка и шапка, които му бе пратил чичо Марк.

Последният подарък беше от Нина. Грижовната добродушна бавачка намигна Линдзи и внесе в стаята малка кутия от обувки. Мат се учуди защо по кутията има дупки и тя не е загърната в шарена хартия. Този подарък нещо не бе като другите. Той мърдаше и дращеше по кутията. Искаше да излезе.

Мат махна капака и изписка от радост, когато отвътре се показа мъничка мяукаща черно-бяла главичка. Линдзи се усмихна на Нина — бе дала съгласието си за този подарък преди няколко дни, когато забелязаха в кухнята мишка. Не бе виждала по-мъничко, по-дебело котенце. Приличаше на пухче с очички — разположи се важно-важно върху кухненската маса и заблиза предната си лява лапичка.

След като повечето гостенчета си тръгнаха и Мат се заигра отвън с котето, Линдзи се усмихна благодарно на Нина и й разказа по-подробно за пътуването на детето до Далас.

— Знам, пускаш го със свито сърце — кимна съчувствено Нина, — но постъпваш правилно.

— Да, да, така е — почти изстена Линдзи. — Ала все пак ми го повтаряй от време на време. Май забравям тази малка подробност.

Нина хвърли последните три мукавени чинии от гощавката в камината и ги загледа как пламват.

— Когато се върне, ще е пораснал. И в прекия, и в преносния смисъл. Ще е с цяла педя висок.