Деби Бедфорд
Любовен триумф (17)

Седемнайсета глава

Подпряна на възглавниците, Линдзи седеше в леглото. Главата още я болеше от сътресението и лекарите я държаха под наблюдение, да не би да се появят усложнения, засега обаче всичко, слава богу, изглеждаше наред. Сега единственото, което трябваше да прави, бе да лежи, да се усмихва чаровно на лекарите и да не роптае срещу грижите на медицинските сестри, които бдяха над нея като квачки.

Сякаш бе заобиколена от всички хора на тоя свят, които обичаше. Маркъс купи на Мат електрическо влакче и те двамата часове наред сглобяваха железопътната линия, промушваха завоите под пердетата и прокарваха тунели под леглото. Линдзи затваряше очи, отпускаше се върху възглавниците и заслушана във веселата свирка на локомотивчето и в несекващия звънък смях на Мат, си мислеше, че никога през живота си не е била на по-прекрасно място. Бе на седмото небе от щастие.

Единственото, което виждаше от сина си, бяха двете му пълни крачета, подаващи се изпод леглото. Гласът на Марк бе приглушен, сякаш долиташе от много далеч, едва ли не от другия край на света.

— Помогни ми, Мат! Бутни тази част на линията насам.

— Да де, ама опира в стената.

— Не опира — обясни търпеливо Марк. — Ей така ще я направим.

Последва поредният взрив от смях.

Линдзи се усмихна на Нина, която плетеше сънено в ъгъла. Сети се как предния ден бавачката бе внесла неусетно Фелисия за кратко свиждане. Линдзи се изпопритесни, че персоналът на болницата ще изрита и четиримата не само от стаята, но и от града. Ала нежното коте не можеше да направи кой знае какви бели. Поразходи се из стаята и проучи всички кътчета и скришни местенца. Сетне се просна на едно огряно от слънцето място на пода и спа, докато сестрата не влезе с подноса с обяда на Линдзи. Фелисия се шмугна под кревата, а после се отърка в нозете на сестрата доволно и нежно, както може само една планинска котка.

Сестрата пребледня като платно, измърмори нещо нечленоразделно и изхвърча от стаята заедно с подноса с обяда.

— Ех, писанко, видя ли сега! — изпуфтя Линдзи. — Заради теб останах без обяд.

— Не си изтървала кой знае какво — намеси се Маркъс.

Но и той реши, че котката се е напалувала достатъчно и й е време да се прибира. Пъхна я под якето си и, по живо, по здраво, я отнесе в бунгалото.

След десет минути в стаята връхлетя друга сестра с друг обяд за Линдзи и огледа кръвнишки помещението.

— Има ли тук животно? — изръмжа тя.

— Не, госпожо — отвърна Линдзи, ни лук яла, ни лук мирисала — безупречното й южняшко възпитание си каза думата.

Всъщност не лъжеше. В стаята нямаше животно.

Днес Марк и Мат се надяваха да довтаса същата ръмжаща сестра. Линдзи я гризеше съвестта. Медицинските сестри капваха от работа, по цял ден се грижеха как ли не за болните, но на нея й се струваше, че заслужават и да се позабавляват. А и много й се искаше да им представи семейството си.

И тази нейна мечта се сбъдна — сестрата, която този път й донесе обяда, бе снажна и хубава, нещо като женски вариант на Дядо Коледа — другите медицински сестри бяха излъчили тъкмо нея да обслужи тази стая, понеже обичаше да се шегува с пациентите. Жената влезе и огледа всички в помещението. Забеляза завоя на мъничката железница, щръкнал изпод кревата, и стъпи много внимателно, та когато влакчето се покаже, да мине покрай глезена й. Щом локомотивчето се появи, жената нададе радостен вик, усмихна се и подаде на Линдзи обяда, все едно не е станало нищо.

Марк, Мат и Нина също прихнаха да се смеят и сестрата остана доволна, че са пратили именно нея в тази стая. Тук бе толкова слънчево, радостно, прекрасно! Чак й се прииска да остане до вечерта при Линдзи.

— Имате много мило семейство, моето момиче — рече жената. — На ваше място нямаше да се разделям и ден с никого от тях.

— Така и смятам да направя — отвърна Линдзи и намигна на сестрата.

— Но все пак се нуждаете от почивка. — Медицинската сестра размаха показалец към малкото момче и към голямото момче, та да мълчат. — Смятам, че известно време бихте могли да си поиграете и другаде.

— Разбира се, госпожо — кимна Маркъс от немай-къде. После гушна Мат и хвана Нина за лакътя. — Хайде, деца! Да оставим грохналата бабичка, дето се е опнала на леглото, да си подремне.

Линдзи им махна сънено. Ще не ще, трябваше да признае, че наистина й се спи. В болницата се говореше, че вдругиден лекарят може би ще я изпише. Тя, разбира се, се зарадва, но и бе натъжена. Толкова хубаво си бе прекарала в болницата след злополуката, никак не й се искаше Маркъс да си занимава. Когато той си тръгнеше за Далас, Линдзи щеше да страда много, сякаш с него си тръгваше и частица от нея, сякаш зейваше бездънна пропаст… Отново раздяла. Тя не бе сигурна, че ще го понесе още веднъж. Преди бе толкова силна! Може би вече нямаше такава воля. Всъщност обаче изобщо не ставаше дума за сила или за воля. Ставаше дума за нещо много, много по-различно.

Тъкмо когато я обгърна мъглата на унеса, на вратата се почука тихичко. На Линдзи й отне цели десет секунди да се разсъни и да изрече:

— Кой е?

— Аз, Маркъс.

— Влизай!

— Знам, имаш нужда да си починеш, но все не можем да останем поне мъничко сами — усмихна се той тъжно. — Оставих Нина и Мат долу при шадравана. Нося ти подарък.

Подаде й поизмачкан плик от амбалажна хартия и се усмихна самодоволно и щастливо.

— Благодаря ти! — изписка радостно Линдзи, след като отвори плика. — Ах, Маркъс Джеймс… какъв хитрец си! Откъде знаеш, че си умирам за тези шоколадчета с ядки?

Тя извади едно от шоколадчетата и лакомо го разгъна.

— Ако искаш вярвай, но ми каза котката Фелисия.

— Не, не ти вярвам — грейна тя. — Но съм готова да повярвам, че едно малко момченце ти е подшушнало да ги купиш за майка му просто защото по една случайност и той умира за тези шоколадчета. Обичам те, Маркъс! — намигна му закачливо Линдзи.

Изведнъж лицето на Маркъс придоби сериозно изражение. Тя не осъзнаваше какво му е казала току-що. Колко дълго я бе чакал да изрече тези думи! Колко дълго бе копнял да ги чуе от нейните уста!

— Наистина ли ме обичаш? — възкликна той и й дръпна шоколадчето. — Няма да ти го върна, докато не ми кажеш истината.

— Аз, такова…

— И помни, всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

Маркъс се усмихваше някак сковано, но въпреки това в очите му проблясваха дяволити пламъчета. Тялото му бе напрегнато като изопната струна. Ето, най-сетне бе настъпил моментът за решителния разговор! За окончателната присъда. Началото на края на една история, започнала тук, пак в тази болница, в деня, след като се роди Мат. Марк имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето от вълнение.

— Марк… — прошепна Линдзи, понавела към него глава.

Всичко, което изпитваше, всичко, което й бе на душата, всичко, от което имаше нужда, пролича в изпълнените й с копнеж очи, които тя извърна към Маркъс.

— Какво има, Линдзи? — Страхуваше се дори да я докосне, ала забелязал погледа й, се престраши и с трепереща ръка вдигна косата от слепоочията й. — Линдзи! Погледни ме!

Обгърна с длани лицето й и се взря в него с трескавата надежда да види какво се е изписало върху него.

— Ти не си добре! Да биеш толкова път колкото да поседиш с мен. Нали го знаеш? — попита го младата жена.

— Не, Линдзи, не си права — поклати той глава. — И стига си ми повтаряла, че не съм добре. Дойдох просто защото нямах друг избор. Обичам те. Знам, че имаш нужда от мен.

Линдзи се усмихна лукаво. Чудеше се дали да не се пошегува и този път с него, или да бъде пределно откровена.

— Кой ти го каза?

— Джъстин Тредуей.

Линдзи се усмихна щастливо.

— Така си и знаех. Джъстин прави всичко възможно да ми угоди. И сега какво, ще си обявите заради мен дуел ли?

— Той е влюбен в теб, Линдзи — изрече Маркъс с безизразно лице.

За миг младата жена се натъжи.

— Той ли ти каза?

— Нямаше да ме повика, ако не те обичаше. Обади ми се, защото смяташе, че имаш нужда от това. Правилно ли е постъпил, Линдзи?

Известно време тя мълча и Маркъс се притесни, че ще чуе как сърцето му бумка като обезумяло, още малко, и ще изскочи от гръдния му кош. След тягостната тишина Линдзи се пресегна и го целуна по връхчето на носа.

— Да, постъпил е правилно.

— Наистина ли смяташ така? — Очите на Марк се бяха разширили от вълнение, но след миг той ги присви и в тях проблесна весело пламъче. — Открай време умееш да привличаш към себе си прекрасните хора. Направо се чудя как още си жива след толкова доброта, с която всички те обграждат?

Линдзи се засмя и го помилва плахо по лакътя.

— Прав си — призна, грейнала. — Наистина привличам прекрасните хора, теб например. Навремето изпитвах угризения на съвестта, все едно че си присвоявам нещо, което не ми принадлежи. Но вече не се чувствам гузна. И аз имам какво да дам в замяна. Аз също съм прекрасен човек!

— Радвам се, че имаш такова самочувствие — ухили се гордо Марк. — Отдавна ми се искаше да повярваш в себе си. — Върху лицето й отново се мярна сянка на тъга.

— Понякога ми се струва, че съм се преборила със себе си, Марк. Друг път обаче не съм чак толкова сигурна. Например в случая с курорта на „Уолкоу“… Борих се срещу него как ли не. А когато купените от фирмата земи бяха опожарени, бях едва ли не щастлива… Ужасно ме е срам. — Тя стисна очи и се отпусна върху възглавницата. — А най-тъпото е, че не проумявам защо хвърлих толкова усилия да осуетявам проекта.

Марк стана от леглото и отиде до прозореца. Дълго не сваля очи от върховете, от планината, която Линдзи бе предпочела за свой дом. Сетне се извърна отново към нея и рече:

— Аз пък знам защо, Линдзи Корнел-Алън.

Тя го погледна и се усмихна унило.

— Е, и защо?

— Виж планините, Линдзи! — Маркъс показа с ръка гледката, ширнала се зад прозореца, и младата жена погледна в посоката, в която сочеше той. — За теб това място е свещено, то се е превърнало в нещо като убежище. Тук ти, Лин, се криеш от всичко, което те плаши в Далас: от тоалетите и грима, от образа на идеалното даласко момиче, от чувствата, които си изпитвала към Кендъл, от онова, за което си мечтала. Това място е вечно, то не се променя и тъкмо там е заложена силата, от която черпиш. Но искам да ти кажа нещо. — Марк се извърна към нея. — Вече нямаш нужда от това място, Лин.

Тя се изправи в леглото, върху лицето й се изписа почуда. После протегна към Марк и двете си ръце. Когато той дойде при нея, прехапа връхчето на езика си, замисли се и се усмихна лъчезарно.

— Защото го нося в себе си, нали? Не е задължително да стоя в планината, нали? Защото нейната сила и мощ са вътре в мен!

Изведнъж Линдзи се почувства толкова щастлива, че й идеше да запее.

Възторгът, обзел Маркъс, се изписа в погледа, който той й отправи. Най-накрая Линдзи бе открила онова, в което младежът бе сигурен толкова отдавна. Прегърна я и я замилва като малко дете.

— Ето защо се страхуваше така от „Уолкоу“, Лин. Понеже всяка промяна в долината е равнозначна и на промяна вътре в теб. Но това невинаги е страшно. Промените означават, че израстваш.

— Знам.

По страните й се стичаха сълзи. Марк бе толкова добър с нея, толкова силен и сигурен, познат до болка. Тя знаеше, че с него може и да не се държи надуто като принцеса и да мери всяка своя дума. Той я обичаше такава, каквато е, независимо дали дрънкаше глупости, плачеше, докато очите й станеха червени като на заек, или печелеше първото място на конкурса „Мис Америка“. Марк я бе обичал в Далас, обичаше я и сега, а тази толкова простичка мисъл преобразяваше живота й.

Линдзи го погледна и прехласната забеляза за кой ли път колко ослепително красив е той. Бе палав малчуган и същевременно хубав мъж и на нея изведнъж й стана неописуемо приятно при мисълта да се буди до него всяка сутрин, а той да я милва по разрошената коса и сънените очи.

— Ела, Марк! — повика го и когато той се приближи, й се прииска да изкрещи, толкова щастлива се чувстваше. — Обичам те, Маркъс Джеймс.

Младежът само я погледна. Бе сигурен, че не я е чул добре. Ала Линдзи се пресегна и го докосна с два пръста по бузата, сетне долепи устни до врата му и той разбра, че всичките му мечти са се сбъднали.

— Прегърни ме, Марк! — прошепна Линдзи в къдравата му коса.

Идеше му да я притисне с все сила до себе си, но все пак се сети овреме, че тя е в болница и че още не се е възстановила напълно, ето защо я хвана плахо за раменете и я притегли към себе си.

— Заповядай! — целуна я Маркъс и й пъхна под носа шоколадчето. — Заслужи си го! Сега можеш да го изядеш. Похапвай си, а през това време аз ще ти изложа своя план.

— Хмм! — отхапа тя от шоколада и наведе глава към Маркъс досущ като момиченце, изгарящо от нетърпение да чуе някоя невероятна тайна. — И какъв е твоят план?

— Страх ли те е още от самолети?

— Не знам — отвърна замислена Линдзи. Доста отдавна не бе сънувала, че всеки момент ще катастрофира, и не се бе будила с писъци, плувнала цялата в пот. Може би дълбоко в себе си се бе преборила и с това. Но защо ли Маркъс й задаваше такъв странен въпрос? Линдзи го гледа дълго, преди да отговори. Колко хубав, колко силен и верен бе той! Наложеше ли се, винаги бе до нея, притискаше я до себе си, без да го е еня, че го гледа целият свят. За миг й се прииска да го помилва по къдравата коса, по блестящите очи, по закачливите трапчинки, да усети мечтите и решителността му, да го притисне до себе си. Беше й дал толкова много просто защото си бе такъв и едва сега Линдзи проумя откъде е намерил силата да е така щедър през всички тези години.

— Обичам те до полуда — промълви тя още веднъж съвсем тихо и Маркъс трябваше да се наведе към възглавницата, за да я чуе.

Идеше му да изкрещи от радост, да грабне Линдзи и да я завърти в стаята, така че косата й с цвят на тъмен мед да се разпилее във всички посоки. Целият му живот сякаш се вмести в този единствен миг. Всичките му пътища сякаш водеха към една-едничка цел — тази жена, тази любов.

Вместо да я завърти, трябваше да се задоволи с това да подскача като обезумял насред болничната стая и да пее колкото му глас държи „Ода на радостта“. Легнала в кревата, Линдзи се превиваше от смях така, че още малко, и щеше да й се пръсне сърцето. Допреди броени минути се притесняваше до смърт Марк да не й каже, че вече е късно да я обича.

— Линдзи! — извика той, както танцуваше към леглото, после се строполи на колене пред нея. — Чуй сега плана. Не знам какво ще кажеш, но ти предлагам да се прибереш с мен в Далас.

— За колко време?

Очите й се бяха превърнали в огромни питащи езера. Маркъс ги харесваше такива. В тях имаше нещо ново, което той не бе забелязвал преди. Вяра. Надежда. На Маркъс му се прииска да запее.

— За колкото искаш — отвърна той радостно. — За седмица. За месец. Завинаги.

Линдзи не се помръдна. Никога дотогава не бе мислила за това. Рискът бе прекалено голям.

— Не знам какво ще каже Мат — изрече тя.

— Ще го направя пръв запалянко на „Тексас Рейнджърс“. Не ми отнемай тази радост, Линдзи — примоли се Маркъс. — Ами котката…

Той отметна глава и прихна в неудържим смях. След тази седмица, през която бе нападала медицински сестри, бе опознала болницата и се бе спасила на косъм от електрическото влакче, котката бе в състояние да се справи с всичко.

— Слушай какво — наведе се отново Маркъс към Линдзи, сякаш се канеше да й повери свръхсекретна тайна. — Клетото коте ще умре от скука. Сутринта сподели с мен, че е готово за нови приключения и патила.

— Ах, ти!…

Линдзи фрасна Маркъс с възглавница по главата. Усмихна се, сетне избухна в смях, толкова заразителен, че и Маркъс не се сдържа и прихна. Смяха се дълго, накрая Линдзи го погледна и прошепна:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Отивам.

— Къде?

Маркъс още се превиваше от смях за котката и вече бе забравил за какво са говорили.

— Как къде? Вкъщи, естествено. В Далас. С теб. С теб, Мат и котката.

Маркъс застина — това сигурно бе сън. Беше си мислил, че Линдзи ще умува с часове дали да тръгне с него. В миг тази нова решителност да обвърже живота си с него му се стори безценна. Знаеше, че това ще преобрази живота му.

— О, Линдзи! — Маркъс я сграбчи в обятията си и положил главата й върху свивката на лакътя си, я залюля като малко дете. — Чудя се дали някога ще успея да ти покажа всичко, което изпитвам към теб.

— Вече го показа! — възрази Линдзи, след което се пресегна и го погали с пръсти по бузата. — През изминалите години го доказа многократно. Нито веднъж не ме подведе. Имаше моменти, когато ми се струваше, че ще умра без теб, и ти неизменно бе до мен. Сега е мой ред да ти докажа някои неща.

— Ще ги доказваме заедно, скъпа. — Очите му излъчваха мека нежна светлина, когато той се наведе и я целуна лекичко по устните. — Обичам те, Линдзи. Направо не мога да повярвам, че ме обичаш и ти.

Целуваше я нежно отново и отново. Най-накрая се отдръпна и я погледна. Имаше усещането, че е мъничко момче, зърнало за пръв път коледна елха. Какво чудо! Какво вълшебство! Блещукащи светлини, чудни-пречудни подаръци. И ето, сега получаваше всичко това. Бавно, но сигурно Линдзи, тази малка фея и вълшебница, озаряваше живота с ослепителна радост.

 

 

Линдзи огледа още веднъж бунгалото. Сега то бе толкова голо и тъжно. Не искаше да го помни такова. Искаше то да остане в съзнанието и като уютен, изпълнен с обич дом, където са живели те със сина й.

Навън Маркъс товареше багажа в колата, а Мат бе отишъл да прекара следобеда у Нина. Сутринта добродушната възрастна жена го бе поканила да се сбогуват и момченцето се бе примолило да остане у нея и за обяд. Линдзи бе доволна, че е останала за малко сама. През последните няколко дни всичко се бе развило толкова шеметно, че сега й се искаше да се отпусне и да осмисли промените, които щяха да настъпят в живота им. Прекоси празните стаи — все едно вървеше през гора, в която не е стъпвала никога. Сетне тръсна глава да прогони тъжните мисли и отиде в спалнята.

Не можеше да повярва, че са приключили толкова бързо с прибирането на багажа. Всички стаи без тази бяха опразнени. Линдзи издърпа горното чекмедже на тоалетката и се зае да прехвърля бельото в куфара. Оставаше й да прибере в кашоните и постелното бельо от дрешника в антрето и да сгъне одеялата, с които още бе покрито леглото. После Марк можеше да разглоби мебелите и да извика транспортната фирма, която щеше да ги докара в Далас. През това време Линдзи щеше да плати последните сметки за електричеството и да помоли в пощата да препращат писмата й на новия адрес.

Щом приключи и с дрешника, въздъхна дълбоко и погледна през прозореца на запад. Не искаше да се натъжава. Радваше се, че заминава. Всъщност през последните няколко дни тъкмо тя даваше зор на Матю и Марк да тръгват час по-скоро. Но гледката от този прозорец наистина щеше да й липсва ужасно. Пред нея, докъдето поглед стига, се бяха разпрострели острите планински зъбери, открояващи се на фона на лазурното утринно небе. Септемврийското слънце бе обагрило в оранжево-розово голите им върхове. Линдзи дълго не откъсва поглед от тях. Сетне се извърна и затвори очи. Пак ги виждаше, врязали се завинаги в паметта й. Наистина щеше да отнесе със себе си в Далас и планините. Те винаги щяха да са в душата й, да й вдъхват сила и да я окрилят.

Когато влезе в бунгалото, Маркъс я завари така — да стои със стиснати очи насред празната стая. Стори му се, че плаче, и не знаеше какво да й каже. Всеки път, когато си сменяха жилището, майка му си поплакваше и Маркъс все я взимаше на подбив. Но при Линдзи бе друго, с нея не можеше да си прави шеги. Сега, докато той подреждаше навън багажа в колата, за кой ли път му мина през ума, че Линдзи се разделя с толкова много неща, само и само да дойде с него в Далас. Почувства се благословен от нея, горд, че тя разчита на него да я направи щастлива, и му се видя нелепо да се подиграва с неща, които значеха толкова много за младата жена.

— Марк! — повика го Линдзи и се извърна към него с нежна усмивка.

Марк бе изненадан, че тя не плачеше — очите й бяха ведри и лъчезарни.

— Какво правиш тук?

— Сигурно ще ми се смееш, но се сбогувам с планините. — Тя хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед през прозореца. — Виж колко красиви са. Винаги ще ги помня. Но едва ли ще се върна скоро при тях.

— Тъжно ли ти е, Линдзи? — попита Марк, след което отиде при нея и я прегърна.

— Не — поклати тя глава, облегна се на гърдите му, а после се дръпна да го погледне в очите. — Не ми е тъжно. Напротив, радвам се.

Марк се взря в лицето й, в меката светлина, която излъчваха нейните очи.

— Щастлив съм, Лин.

— Хайде, че ни чака работа — подкани Линдзи, преди той да е успял да промълви и дума.

— Боже, каква експлоататорка! — прихна Маркъс.

— Няма как — присви устни тя дяволито, но и невинно. — Готвя се да се прибера вкъщи.

— Добре! Кажи какво още има да се върши — изпляска Марк с ръце.

— Остава само тази стая. — Тя го заведе в спалнята. — Приключих с шкафчетата. Ще подредя нещата от дрешника в кашона, а ти виж какво още има да се вземе оттук. О, сетих се, остава и едно чекмедже в кухнята.

— Значи му се вижда краят — кимна той.

— Да се чуди човек колко много багаж има да се събира, когато едно семейство си сменя жилището! — отбеляза Линдзи.

Марк не каза нищо. Продължи да стои насред спалнята с тъжен израз върху лицето.

— Марк! — обърна се Линдзи към него. — Какво има?

Той се подвоуми, после поклати глава.

— Просто си мислех, чудех се дали ние сме семейство.

Линдзи седна на леглото и го погледна.

— Не знам, Маркъс Джеймс. Искаш ли да бъдем?

— Да. — Очите му срещнаха нейните. Тъгата върху лицето му бе отстъпила място на надеждата и страха. — Искам детето, искам теб, искам малка къщичка недалеч от Лъв Фийлд.

— Какви ги говориш, Марк? — попита едва чуто Линдзи.

Той седна до нея на леглото и отново я хвана за раменете.

— Говоря ти, че искам да ми станеш жена.

За миг Линдзи затули лице с длани, сетне гледа дълго Маркъс.

— О! — въздъхна и за миг на него му се стори, че тя ще му откаже. — Да знаеш само колко те обичам! И съм ужасно развълнувана, че се връщам в Далас. Мисля си за нещата, които имам да върша там, за приятелите, с които ще се видя. Например за Рита, моята най-добра приятелка. За всичко ми дава такива разумни съвети! Докато бяхме в Лос Анжелос, ми даде прекрасен съвет и за теб.

— Какъв? — полюбопитства плахо Маркъс.

— Ами… — Линдзи извърна очи и се зае да очертава с пръст контурите на цветята по чаршафа. — Че ако имам някакъв шанс да ти принадлежа…

— Какво, ако имаш такъв шанс? — прекъсна я той, изнервен от това, че тя протака с отговора.

— Рита каза, че не бива да го пропилявам — поклати Линдзи глава. — И съм склонна да я послушам.

Маркъс направо подскочи от радост и прихна да се смее.

— Моята жена! Моето семейство! Просто не мога да повярвам. Обичам те! Ти направи така, че през последните седмици се сбъднаха всички мои сънища. Знаеш го, нали! — възкликна младежът и я целуна по челото.

— А какво щеше да направиш, ако ти бях отказала?

— Щях да повикам адвоката си и да му възложа да уреди да осиновя теб и сина ти, при това незабавно.

— А, такава ли била работата! — засмя се младата жена и намота около показалеца си една от къдриците му. — Излиза, че не съм имала никакъв избор.

— Не, абсолютно никакъв — потвърди Марк и вдигна брадичката й, така че очите им да се срещнат. — Просто исках да видя какво ще ми отговориш.

— Ах, какъв гадняр си! — понечи да го шляпне Линдзи, ала той я изпревари и хвана ръката й.

Придърпа я към себе си и я замилва по главата.

— От толкова време искам да те обичам, да те направя моя — прошепна младежът.

Линдзи го погледна.

— И аз, Маркъс, съм си мечтаела как ще бъдем заедно!

Притегли го нежно при нея върху матрака и го зацелува бавно по лицето, по ушите и врата. Бе направо изненадана от невероятната страст, която я бе обзела. Бе останала без дъх. Едвам се сдържа да не изстене от наслада. Къде ли се е спотайвало това прелестно чувство, защо никога досега през живота си не го бе изпитвала?

— Линдзи! — промълви Марк и й зададе един-единствен въпрос и с поглед, и с лице, и с глас.

— Желая те, скъпи — изрече тя само с устни, с дъх. — Както не съм желала нищо друго досега.

Маркъс се пресегна и започна да развързва бавно връзката на розовата й сатенена блузка. Никога дотогава не бе я докосвал така и се разтрепери от уханието й, от нежната й като свила кожа. Докато я събличаше, тя прехапа горна устна и му се усмихна свенливо. Опитваше се да прикрие нетърпението, непреодолимото си желание към него. Идеше й да избяга и да се скрие под одеялото, което току-що бе сгънала, ала у нея се надигаше някакво меко като кадифе невероятно усещане, заради което тя не можеше да се откъсне от Марк. Отвърна начаса на първите му милувки. Маркъс бе като замаян от всичко, което можеше оттук нататък да му даде тази жена. Чак му се доплака, когато видя с каква готовност му предоставя и любовта, и живота си.

— О, любов моя! — промълви младежът и се наведе да целуне мъничката сребърна бамя, окачена на верижка около врата й. — О, Линдзи!

— Никога не ме напускай, Марк — прошепна тя и обхвана с длани главата му, за да се взре в неговото лице. — Понякога ме дострашава само при мисълта колко много значиш вече за мен.

— Твой съм — отвърна Марк с усмивка. Думите му я галеха досущ като неговите длани, плъзгащи се под бельото и от коприна и дантела. — Обещавам да съм вечно твой. Както искам и ти да си моя до гроб, Лин.

После се наведе и я целуна със страст, засенчила всичко на този свят, изпълнила го единствено със спокойствие, любов и плам.

Докато я любеше, я докосваше с такава нежност, с такова състрадание, че Линдзи имаше чувството, сякаш потъва във вата. След онази единствена нощ с Кендъл правеше любов за пръв път и сега откри цял нов свят от усещания. Любенето с Маркъс бе толкова различно от ласките на Кендъл! Сега тя не се страхуваше, искаше само да му покаже чувствата, напиращи в душата й, бликнали от нея като чист планински поток. Дори тялото й бе по-различно. Линдзи бе раждала. Гърдите й бяха по-големи и по-отпуснати. Бе по-широка в ханша. И най-прекрасното на тези промени бе, че те бяха съпроводени и с промяна вътре в нея. Тя се любеше с Маркъс като жена във всеки смисъл на думата. Никога нямаше да загуби безгрижния си смях, радостта си от живота. Ала след онзи първи път, когато каза на Маркъс Джеймс, че иска да са приятели, явно се бе разделила с момиченцето у себе си.

Линдзи се бе отдала на Маркъс докрай, изцяло. Принадлежеше му телом и духом. Галеше го с плам, със страст, които изненадаха и двамата. Сякаш бе извадила на показ всичко, което усещаше към него, и му го даваше с ръцете си. Любеше се нежно, но и добре, и когато свършиха едновременно, вече бе забравила всички мъки, всички поражения, които бе претърпяла. След като му се отдаде, сякаш се отърси от всичко лошо и то излетя като подплашена птица от душата й.

 

 

Линдзи не можеше и не можеше да се откъсне от хората, които я бяха наобиколили и ридаеха. Сбогуване. Как само мразеше тази дума. Ето, пред нея като безценни камъни стояха всички, които я бяха обичали в тази планина. Линдзи си обеща, че няма да позволи приятелството им да помръкне от времето или от немарливост. Сърцето й се късаше, че трябва да каже довиждане на Дан и Марджи. Те й бяха като семейство. Прегръщаха се отново и отново с Марджи, и на двете им бе непоносима мисълта, че следващата прегръдка ще е последна… Макар да не пророни и сълза, Дан гледаше като буреносен облак и дори не пусна нито една шега на изпроводяк.

Линдзи знаеше, че най-трудно ще й е да си вземе сбогом с Нина. Но бавачката обеща, че много скоро ще им иде на гости в Далас. Мат веднага предложи да я заведе на лунапарк, при козичката, а Линдзи й каза, че ще идат заедно да попазаруват в „Галерия“. Голям майтап щеше да падне, докато тази красива старица се върти в пробната на „Сакс“ с рокля за четири хиляди и петстотин долара. Да, ето от това се състоеше нейният дом: от „Саковиц“, „Найман-Маркъс“, от разпродажбите, на които щяха да ходят с майка й. От срещите по американски футбол на „Тексас Аджи“. От шествието на „Котън Боул“ в първата мразовита утрин след Нова година. Линдзи имаше чувството, че животът започва отново. За всички. Съдбата й предоставяше още един шанс. И тя нямаше никакво намерение да го проиграва.

— Не се преуморявай — заръча на Марджи и я млясна за трети път по бузата, като гледаше да не забелязва сълзите в очите на възрастната жена.

— Хайде, Линдзи! — повика я Маркъс от самолета.

Вече бе готов за полета. Мат бе пристегнат с колана и държеше върху коленете си клетката с Фелисия. Котката се скъсваше да мяука и малчуганът се опитваше да я усмири, като й разправяше как ще си лови раци в потока зад къщата в Тексас.

— Идвам, идвам, Марк!

Линдзи махна още веднъж на изпращачите, застанали на входа на летището, и се запъти към самолета. Бе направила само десетина крачки, когато някой я извика по име.

— Чакай!

Джъстин Тредуей тичаше колкото му крака държат вече три пресечки — мислеше си, че няма шанс да я завари. Тази сутрин бе шофирал цели пет часа и се молеше как ли не да не я изтърве. Все така ставаше. Сети се как е гонил джипката, за да покани Линдзи на забава, после колата й, за да й предложи да идат заедно на вечеря и на оня ужасен филм. А сега гонеше самолета, за да й каже „довиждане“.

Ето, най-после я съгледа на пистата. Линдзи бе с бял вълнен костюм и небесносиня шемизета. Никога не я бе виждал облечена така. Спря. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя се извърна към него — бе някак по-различна, по-самоуверена и спокойна. Носеше костюма, сякаш той е износени джинси. През последния половин месец тя бе открила онова, което Джъстин смътно бе долавял у нея. Беше се преобразила. Изглеждаше фантастично, грееше цялата.

— Джъстин! — възкликна Линдзи и го прегърна, а той я целуна.

— Трябваше да дойда на всяка цена, Линдзи, за да ти пожелая на добър път. — Едвам говореше, бе останал без дъх от тичането. — И да ти дам това. — Подаде й средно голяма кутия, увита в лъскава сребриста хартия и прихваната със синя панделка. — Не очаквай някакъв скъп подарък. Не е нищо особено.

Джъстин въздъхна. Ето че успя да й поднесе на сбогуване този малък подарък и да я целуне. Тя го заслужаваше. Линдзи понечи да развърже панделката, но Маркъс я повика отново.

— Извинявай, Лин, но вече съм запалил моторите. Не мога да те чакам повече.

— Знам, знам — рече Линдзи и пак се извърна към Джъстин.

— Хайде, на добър път! — усмихна се той. — Ще го отвориш в самолета. Сигурен съм, че ще ти хареса. И си мисли за мен, когато следващия път правиш в „Марио“ фокуси със сгънати салфетки.

Очите на Линдзи се напълниха със сълзи.

— Едва ли ще правя фокуси без теб, Джъстин.

— И таз добра, нямало да прави! — Джъстин я придърпа и я сграбчи в мечешките си лапи, точно както подобава на последния истински каубой в Колорадо. — Знам те аз теб. Ще правиш фокуси със салфетки, и още как!

Сетне пое към входа на летището и се скри сред тълпата.

Линдзи се качи бързо в самолета и Маркъс й помогна да си пристегне добре колана, след което седна до нея в кабината.

— Готова ли си за това?

Докато затваряше плътно вратата, в очите му се четяха безброй въпроси.

— Да — кимна Линдзи.

Сетне двигателите ревнаха, пилотът махна с ръка на тригодишния втори пилот на задната седалка и самолетът се понесе по пистата, за да набере скорост и да се извиси в небето.

Издигаха се нагоре и нагоре. „Вече съм го изживявала“, помисли си Линдзи. Не, не го бе изживявала. С това излитане всичко започваше отначало.

Седеше смълчана, пъхнала тъничката си длан в ръката на Маркъс. Докато гледаше как планините отдолу се смаляват все повече, се сети за подаръка на Джъстин в скута й. Под лъскавата хартия се показа разкривена мукавена кутия. Линдзи вдигна капака и надзърна вътре.

— Божичко! — изписка тя. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

Ето защо се смя много и си поплака малко. Извади подаръка от кутията и го подаде на Марк да го види.

— Това пък какво е? — ахна той.

Беше смачканата ръждива тенекиена кутия от бира, цялата на дупки от сачми. От няколко месеца се бе мъдрила на полицата върху камината в Тинкъп. Трофеят на Джъстин. Навремето Линдзи го бе хвърлила на боклука, защото бе решила, че е мръсен и грозен. А сега той й го бе поднесъл на изпроводяк. И най-прекрасното от всичко бе, че Линдзи знаеше какво иска да й каже с него.

— Ръждясала стара кутия от бира — засмя се Марк. — Много оригинален е този твой приятел, Лин. Наистина.

— Не гледаш правилно на подаръка, Марк. — Линдзи вдигна тенекиената кутийка срещу слънцето и се засмя през сълзи. — Погледни го пак и ми кажи какво виждаш.

— Смачкана грозна тенекия.

— Добре де, ще ти кажа какво трябва да видиш. Дупките.

— Какво толкова им е на дупките? — изсмя се Марк.

— Някой е трябвало да се упражнява със седмици, дори с месеци, за да надупчи така кутията. Това е трофей. Мечта, която се е сбъднала. Доказва нещо, стига да я гледаш в правилна светлина.

Маркъс извърна очи към Линдзи. Погледнеше ли я, сърцето му всеки път се преизпълваше с любов, която струеше като блещукащ на слънцето планински водопад. Сега, докато наблюдаваше тази прелестна жена, се запита дали ще издържи под напора на всичко, което изпитваше към нея. Цялото му същество сияеше, озарено от простичките мъдри неща, които изричаше тя. Чувстваше се горд, че Линдзи е споделила с него тайната на трофея. Понеже сега, докато летяха на около пет хиляди метра над земята, техният живот заедно също се бе превърнал в нещо като трофей. Тяхното бе мечта, която до съвсем скоро бе невъзможна, но която въпреки всичко се бе сбъднала. Маркъс винаги бе вярвал на жената, която сега седеше до него. И знаеше, че заедно те двамата са доказали всичко, което един човек трябва да знае за силата надуха… и за любовта.