Деби Бедфорд
Любовен триумф (3)

Трета глава

Когато на другата сутрин Кендъл се обади в редакцията на „Таймс Хералд“, гласът му звучеше някак превъзбудено. Скоро Линдзи разбра каква е причината: бяха му зачислили самолет и вечерта той искаше да я поразходи с него.

Още откакто се бяха запознали на лекциите по литература, тя бе очарована от разказите му за небето. Докато всички четяха „Макбет“, Кендъл учеше за скоростта на витлото и висотомерите. Рисуваше в обагрени с вълшебство краски всичко, свързано с летенето: синьото небе, усещането за свобода, чувството, че извисиш ли се веднъж над земята, можеш никога да не се връщаш на нея. Още от началото на познанството им на Линдзи й се искаше да изживее с него всичко това.

И преди Кендъл бе мислил да я поразходи със самолет, само че неизменно се натъкваше на множество въпроси. Дали ще й хареса, както на него? Дали няма да се уплаши? Ще му има ли доверие, докато управлява самолета? За негово щастие тя изобщо не се страхуваше. Другите жени, които познаваше, губеха и ума, и дума само при мисълта, че ще се издигнат в небето и ще бъдат в самолета, докато Кендъл тренира аварийно кацане. Държаха да усещат под нозете си твърда почва. Линдзи не бе такава. Беше като Сара. Обичаше да рискува, да опитва всичко ново. Бе силна и разумна, но не се страхуваше и да се смее, да политне в небесата.

Най-сетне довечера Кендъл щеше да изживее заедно с нея онова, което значеше за него повече от всичко на света. Цял ден хвърляше погледи към бяло-червената чесна 152, спряна до пистата. Регистрационният й номер бе Н-482-РЖ и колегите му авиомонтьори я наричаха Ромео и Жулиета. Името й прилягаше. Кендъл знаеше защо Маркъс бе направил всичко възможно да му зачисли точно този самолет.

Колкото повече наближаваше вечерта, толкова повече Кендъл се безпокоеше за Линдзи. Ами ако не й хареса? Ако припадне? В три и половина й звънна от хангара и й нареди да не яде нищо, защото можело да й прилошее.

— Както кажеш, господин Алън — съгласи се тя, но след като затвори, едвам се сдържа да не прихне в смях.

Знаеше, че до вечерта ще огладнее, но днес Кендъл се бе изпопритеснил ужасно и й звънеше час по час да я предупреждава за поредната опасност. Сърце не й даваше да не се вслуша в съветите му дори това да означаваше, че ще вечеря само сандвич.

При всички положения обаче не й остана време да хапне. Кендъл дойде цял час преди уговореното, за да я заведе на летището. Линдзи още се къпеше във ваната, когато чу, че на входната врата се звъни. След малко Рита почука на вратата на банята.

— Вече е тук, миличка.

— Благодаря ти, Рита — отвърна Линдзи. — Съвсем си е глътнал езика.

Пооправи набързо грима си и прихвана косата си назад с тъничка златиста панделка. Когато след десетина минути отиде при Кендъл, беше с бежов габардинен панталон и памучен пуловер в ръждиво, морскосиньо и кремаво.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна той и подсвирна възхитено. — Точно като човек, който ще докосне небето.

— Благодаря за комплимента, господин Алън. Тръгваме ли?

Тя му подаде ръка и двамата излязоха от жилището.

— Вече наближава моментът — ухили се дяволито Кендъл. — Готов съм от няколко часа.

— То оставаше да не си готов — поклати Линдзи глава, уж отвратена. — Сигурно си на нокти още от сутринта. Трябваше да тръгнем след цели трийсет минути.

— Знам — отвърна той и пак се усмихна. — Но не ме свърташе.

Ужасно приличаше на малчуган. На Линдзи й домиля от искреността му.

— Обичам те — прошепна тя.

Наистина го обичаше, въпреки че стомахът я присвиваше от глад. През целия път към летището Кендъл стискаше ръката й до крака си на седалката в колата и я засипваше с какви ли не смехории. Когато пристигнаха, паркира автомобила и поведе Линдзи към хангара — искаше да я представи на колегите. Стана му драго, когато видя, че всички извръщат очи към тях.

Маркъс Джеймс ги посрещна във вестибюла и Линдзи му се усмихна. Сега, когато вече бе сигурна в чувствата на Кендъл, гледаше на Маркъс като на добър и скъп приятел. Привличането между тях бе прераснало в закачливост и на нея винаги й бе приятно в компанията му.

— Как сме напоследък с Бамя Трансилванска? — изкикоти се тя.

Маркъс изпуфтя.

— Слушай, Линдзи… — поде той и я потупа дяволито по рамото. — Погрешно си изтълкувала интереса ми към твоята бамя. Преди да се запозная с теб, не съм попадал на бамя, която да не ми харесва.

— Много изтъркано, Маркъс.

— Как да съм оригинален, когато на крачка от мен стои такава жена! — Той й намигна и се обърна към Кендъл. — Какво те е прихванало, та си я довел тук? Ако в хангара се навъртат жени като нея, надали мога да очаквам от своите подчинени да си гледат съвестно работата.

Кендъл се засмя и не каза нищо.

— Извинявай… — рече Линдзи невинно, но и изкусително.

— Да де — каза Маркъс и потупа приятеля си по рамото. — Искаш да се изфукаш. В правото си си. А сега я разкарай оттук, иначе и аз ще се кача с вас на самолета.

— И да флиртуваш, и да не флиртуваш с моето момиче, все тая. Тя е влюбена до полуда в тялото ми.

— В тялото и душата ти — уточни Линдзи и им намигна. — И в неговата бамя — допълни, извърнала очи към Маркъс.

— Хайде, вървете — ухили се той. — Ето пътния лист.

Подаде на приятеля си дъсчица, към която бяха прикрепени лист и химикалка. Сетне им махна за довиждане и двамата излязоха от хангара.

Когато отидоха при червено-бялата чесна, Кендъл гордо позволи на Линдзи да му помага, докато проверява двигателите — тя държеше дъсчицата, а той натискаше някакви бутони, проверяваше светлините и дърпаше някакви ръчки. Линдзи го наблюдаваше съсредоточено — бе очарована от начина, по който приятелят й боравеше със сложната машина. Седеше в самолета и преизпълнена от любов, не сваляше очи от него, щастлива, че Кендъл споделя с нея подобно изживяване.

Накрая и той седна в кабината, затвори вратите и целуна лекичко Линдзи по бузата.

— Готова ли си за небето, Слънчице?

Тя му се усмихна закачливо.

— Само ако обещаеш, че когато се извисим, ще включиш автопилота. Никога не съм се целувала на четиристотин метра височина.

— Дадено!

Той също я погледна дяволито. Сетне извърна поглед към уредите. Още преди Линдзи да е разбрала какво става, самолетът започна да набира скорост по пистата. Кендъл дръпна някаква ръчка, Линдзи я присви лекичко коремът и ето че се извисиха в небесата. Тя се наведе и загледа как светлините на летище „Лъв Фийлд“ се смаляват все повече. Прелетяха над небостъргачите в центъра на Далас и Линдзи забеляза летящото червено конче върху сградата на „Мобил Ойл“, река Тринити и езеро Далас — долу се бе открила фантастична гледка. Младата жена не успя да сподави възторжения си възглас, бе толкова щастлива, че й идеше да запее.

Вечерта бе приказна, направо вълшебна. Прелетяха над Грийнвил и Луисвил, над Форд Уърт, над Арлингтън, където на стадиона „Тексас Рейнджърс“ играеха бейзбол. Префучаха веднъж и над къщата й в Ричардсън. Линдзи се надяваше, че Рита държи бюфета със стъкларията. И друг път Кендъл се бе стрелкал току над покрива и Рита неизменно хукваше да подпре вратичките на бюфета, та да не изпопадат чашите и чиниите. При тази мисъл Линдзи се подсмихна.

— Готова ли си да те инструктирам като пръв спец? — попита Кендъл.

Момичето кимна и той му показа как да разчита данните върху висотомера, как да познае колко гориво остава, как да дърпа ръчката, за да изкачи самолета, и как да натиска с крака педалите.

— Браво! — похвали я Кендъл гордо. — Ето че сега ти караш самолета.

Когато се снишиха, за да тренират на летище Шайло в Плейноу аварийно кацане, Кендъл се свърза с диспечерската кула и Линдзи чу името на самолета.

— Тук 482 Ромео и Жулиета. Аварийно кацане!

— Тук Роджър — му отговориха. — Имате писта за аварийно кацане.

Линдзи се извърна към Кендъл и му се усмихна.

— Как се казва самолетът, Ромео и Жулиета ли?

— Ъхъ.

— Ти си го измислил, знам си аз.

— Може да съм го измислил аз — отвърна той, след като приземи безупречно машината и после отново се извиси. — А може и Маркъс. Пада си по такива шегички.

— Да де — съгласи се тя. — Не е зле да си намери приятелка. С никого ли не излиза?

— Прекалено зает е. Женен е за двеста самолета.

— Точно като теб — вметна Линдзи.

— А, не си права — поклати глава Кендъл. — Този път ще се приземя и ще идем да се поразходим. Имам нужда да се поразтъпча.

Линдзи кимна в знак на съгласие и не след дълго самолетът вече бе на окъпаната в светлина писта. Кендъл подаде на Линдзи ръка и й помогна да скочи от крилото, сетне минаха заедно между частните самолети, прихванати с метални вериги към земята. Кендъл започна да разказва за всеки поотделно, Линдзи го слушаше развеселена. Приятелят й знаеше къде точно е произведена всяка една машина, добре ли лети и на кого принадлежи. Наистина бе като женен за тези двеста самолета. Или те му бяха като двеста деца. Линдзи бе като омагьосана — искаше й се тази вечер да не свършва никога.

Кендъл забеляза замечтания израз върху лицето й, приближи се до нея и я целуна нежно. И двамата извърнаха очи към звездите.

— Колко красиви са! — въздъхна Линдзи.

— Нашето място е там, при звездите — пророни Кендъл, без да откъсва поглед от нея.

— Какво крехко равновесие, нали? Оттук, от земята, виждаш звездите, а от горе, от небето, виждаш земята. Между тях има мъничко черно пространство, където можеш да летиш и да се чувстваш частица и от небето, и от земята.

Кендъл я погледна разнежено. Всичко, което тя изричаше, бе толкова мило, толкова мъдро и духовно. Веднъж й подметна на шега да напишела книга, сборник с всички свои мъдрости. Предложението му бе нелепо, разбира се, но сега, решеше ли той, че някоя нейна фраза трябва да влезе в сборника, и двамата прихваха да се смеят.

— Тръгваме ли? — попита Кендъл и й протегна ръка, която Линдзи пое някак вяло.

Не й се тръгваше. Отново се качиха в самолета и Кендъл я целуна по устните. Веднага включи двигателите на малката машина и те пак се извисиха в небето.

Самолетът се насочи на югозапад; Линдзи не смееше да пророни и дума от страх да не прогони вълшебството, обгърнало нощта, светлините, които образуваха тъничка нежна дантела и горе в небесата, и долу на земята. Не забелязваше, че Кендъл час по час се извръща към нея, нито дяволитата усмивка върху лицето му. Беше й приготвил още една изненада. Не бе сигурен, че е уместно да подлага Линдзи и на това, но забелязал колко щастливо е лицето й в този техен малък свят, реши, че ще й допадне. Извърна поглед към светлинното табло, провери скоростта на витлото, височината и посоката. Сетне бавно и незабелязано намали скоростта. Пак стрелна с очи Линдзи и този път тя го усети.

— Какво си намислил? Пак ли ще ми показваш какъв ненадминат ас си?

Сякаш в отговор самолетът хлътна надолу и Линдзи усети как сърцето й се свива, досущ като на водна пързалка. Кендъл дръпна с все сила ръчката и отново подкара право напред, само на двеста-триста метра от земята.

— Беше страхотно! — засмя се Линдзи и очите й заблещукаха като на дете, открило нещо ново. — Хайде пак!

Беше опиянена. За нея нямаше по-прекрасно нещо от това да лети със самолет. Аеродинамиката и науката не я интересуваха. Просто искаше да остане до края на живота си заедно с Кендъл горе в небето.

На него му беше приятно. Току-що бе имитирал аварийна ситуация и на Линдзи й хареса. Повечето хора направо изтръпваха, ако самолетът хлътнеше малко надолу. Нищо чудно, че Кендъл се влюбваше в Линдзи. Дори и да забравеше колко я обича, някоя нейна дума или дребен жест, само погледът й го подсещаха, че е влюбен до полуда в нея.

Върнаха се над летището и загледаха как белите светлинки стават розови, после червени. Колесникът изтрака, крилете на самолета се разклатиха и когато се приземиха на пистата, Линдзи усети някаква празнота и огромна тъга.

Докато се прибираха със златистия корвет на Кендъл, светлините по магистралата им се струваха някак странни и умити. Покрай тях профучаваха други автомобили, които проблясваха, някъде свиреше радио, по което звучеше протяжна кънтри песен. На Линдзи й бе неприятно да гледа и слуша всичко това. Още бе в някакъв друг свят много далеч оттук, където цареше пълна тишина. Осъзна с усмивка, че вече никога няма да са й достатъчни дребните делнични неща. Бе летяла с мъжа, когото обича. Представите й за света — и за душевното спокойствие, се бяха променили безвъзвратно.

 

 

Всички лампи в кухнята светеха, а Линдзи похапваше доволна сандвич с бекон, маруля и домат. Искаше й се да сподели с Рита и най-малката подробност от великолепната вечер, която бе прекарала, но същевременно й се щеше да запази изживяването единствено за себе си, сякаш щеше да се лиши от частица от него, ако го разкажеше на някого. Ето защо съобщи на приятелката си само откъслечни впечатления: че са прелетели над Грийнвил, Луисвил и Форт Уърт. Да, Рита гледала сериала „Магнум“ по телевизията, когато самолетът профучал над къщата. Да, скочила и подпряла бюфета — нямало счупени чаши и чинии. Но изтървала цели три минути от „Магнум“. Надявала се, че Кендъл се чувства горд със своите въздушни подвизи.

Стана и изплакна чашите, натопени в мивката.

— Е, Лин — поде Рита, подготвяйки се за поредния взрив от писъци. — Не знам колко добри новини можеш да поемеш за един ден, но имам да ти съобщавам още една.

— Какво? — извърна се Линдзи и погледна предизвикателно приятелката си.

— Преди малко те търси Джийн Оливър. Видял някаква твоя статия и иска да я препечатат. До понеделник трябвало да уточни съдържанието на броя. Затова помоли да му се обадиш в редакцията още утре сутринта.

Тя взе едно листче с номера в Лос Анжелос, сгъна го на самолетче и го запокити през стаята. Линдзи го улови във въздуха. Погледна името и телефонния номер, които бе записала съквартирантката й. Джийн Оливър бе главен редактор на списание „Уест Стайл“. По принцип в подобно обаждане нямаше нищо необичайно. И друг път материали на Линдзи бяха излизали в списания, разпространявани в цялата страна. Този път обаче ставаше дума за нещо по-различно. Списанието щеше да й плати баснословен хонорар, ала тя не бе написала въпросната статия за пари.

Идеята за нея й беше хрумнала една вечер, когато тя се бе затъжила за планината и Тейлър Парк. Бе описала хората там, които обичаше, забавите, студа, играта на карти, която обикновено продължаваше до посред нощ, печеното с планински подправки. Бе най-добрият й материал, но тя не можеше да го осъзнае. Седнеше ли да го редактира, не бе в състояние да гледа на него обективно, бе вложила в статията цялата си душа.

Бе възпитавана като всички девойки от Юга. Знаеше как да поддържа фигурата си… Умееше да свири криво-ляво на пиано, да се гримира така, че да не изглежда просташки, да си подбира дрехите според последната мода. Планината й бе разкрила един друг, по-различен свят. В гимназията, когато всички други момичета от Далас се учеха да ходят на токчета, Линдзи се разхождаше със сиви туристически обуща с яркочервени връзки. Броеше дните до мига, когато отново ще е горе в планината. Там бе душата й. Та във въпросната статия се бе опитала да опише какво й е дала планината.

На сутринта се обади на Джийн Оливър. Той вдигна слушалката веднага.

— Съгласна ли си да ни я дадеш? — попита маститият редактор, след като си размениха няколко банални фрази.

После й каза, че много е харесал статията и се надява тя да бъде оценена и от критиците. Смятал това да бъде основният материал в броя. Имал нужда от снимка за корицата и от няколко фотографии като илюстрации към публикацията. Било спешно.

Линдзи имаше няколко хубави снимки от туристическото селище на Хауардови в Тейлър Парк, но нито една не ставаше за корица. Познаваше неколцина фотографи в Колорадо, работеха за „Гънизън Кънтри Таймс“, но не искаше да се уговаря по телефона. Материалът бе много важен. Линдзи държеше да провери през обектива всяка снимка така, както тя щеше да се появи в „Уест Стайл“.

Погледна календара върху писалището и се усмихна самодоволно. Имаше една седмица платен отпуск. Звънна на Рекс Мартин в „Таймс Хералд“ и го помоли да й намери за известно време заместник. Сетне се обади в Абилин, на Том Йоргенсън, най-добрия фотожурналист на свободна практика. Разбраха се да се срещнат в Денвър.

Накрая звънна на летището и запази билет отиване и връщане от Далас до Гънизън.

Когато Рита се събуди, тя почти си бе стегнала багажа.

— Какво правиш? — попита я съквартирантката й, както стоеше на вратата с чаша димящо кафе в ръката.

— Познай, де! — извика Линдзи и извади няколко чифта синьо зимно бельо от чекмеджето.

— Не думай! Планините ли? Покрай материала май ти е домъчняло за тях? И се налага да заминеш незабавно, инак ще умреш.

— Почти позна! — заподскача Линдзи из стаята. Рита имаше чувството, че приятелката й лети. — Искат снимка към материала, която да сложат на корицата. Това означава, че планината ще ни озарява от всяка вестникарска будка. Налага се да осигуря няколко хубави фотографии.

— Моите поздравления! — каза Рита. — Кога заминаваш?

— Следобед, в четири и пет. Връщам се следващата неделя. Погрижила съм се за всичко.

Рита кимна одобрително, Линдзи бе много организирана. Разполагаше с четири часа, за да се приготви за едноседмичната си отпуска, и сто на сто щеше да успее.

— Да те закарам ли на летището? — предложи приятелката й.

— Благодаря ти, съкафезничке! — ухили се Линдзи. — Ще взема автобуса. Имам само един куфар. Все ще се оправя някак. Мислех да ме закара Кендъл. Днес има почивен ден. Търсих го вкъщи, но не се обажда. Може би Маркъс го е извикал сутринта под пара. Ако не го открия, ще се помъча да се справя сама.

— Горкият Кендъл! — изстена Рита. — Открий го на всяка цена. Направо се чудя какво ще прави без теб цяла седмица.

— Стига си го оплаквала — засмя се Линдзи и метна единия си пантоф по посока на своята приятелка, която се дръпна, за да не разлее кафето. — Мен ако питаш, ти се грижиш по-добре за Кендъл Алън.

— Е, все някой трябва да се грижи за клетото момче, докато ти кокетираш на другия край на страната.

— Пак ще го потърся вкъщи.

Но и този път не отговори никой. Реши да види дали не е на летището. Още след второто позвъняване телефона вдигна Маркъс.

— Ти какво, да не си се преселил в хангара? — попита Линдзи. — Напоследък, обадя ли се, все на теб попадам.

— Ами да! — Маркъс явно бе радостен, че я чува. — Монтирал съм си автоматичен сигнал — почва да писука веднага, щом апаратът улови гласа ти. — Линдзи бе доста изненадана от топлотата в гласа му. — Признателен съм ти за загрижеността. Да, преселих се в хангара. Самолетите не спят никога.

— Аз също — пошегува се Линдзи. — Цяла сутрин търся Кендъл. Там ли е?

— Не. Днес му е почивен ден. Снощи добре ли мина?

— Беше страхотно — каза Линдзи; веднага се разнежи при спомена за предната вечер.

— Да предам ли нещо на Кендъл? Може и да се отбие следобед.

— Не, благодаря. Пак ще го потърся вкъщи. Не го ли намеря, ще ти звънна.

Цял следобед Линдзи не подви крак: поливаше цветята, чистеше. Опита още веднъж да се свърже с Кендъл в три часа, преди да тръгне, и после в четири без петнайсет от летището. Телефонът му продължаваше да дава свободно. Отчаяна, звънна повторно на Маркъс и го помоли да предаде на приятеля й, че заминава. Дано не й се разсърди, че е тръгнала толкова внезапно.

Огромният самолет се засили по пистата и се извиси в небето. Линдзи затвори очи и се усмихна — вече бе сигурна, че Кендъл я обича. Рита обеща да му обясни всичко за статията в „Уест Стайл“. Линдзи знаеше, че и той ще се зарадва не по-малко от нея.

 

 

Кендъл продължаваше да крачи като звяр в клетка. Само така можеше да попритъпи глождещата мъка. Отново бе сънувал онзи сън. Чу вледеняващите кръвта писъци на Сара, носеща се право към земята. Мислеше, че се е преборил с отчаянието. Вчера бе качил Линдзи на самолета и на нея й бе харесало. Обичаше я. Но не така, както му се искаше. Още не се бе отърсил от миналото си. Доказваше го и сънят от нощес.

Той бе един душевно осакатен човек. Тези сънища направо го изпепеляваха. Не беше честно. Спрямо него. Спрямо Линдзи. Спрямо Сара. Още не бе казал на Линдзи за Сара. Преди време щеше да е по-лесно. Неведнъж и два пъти тя се бе опитвала да разбере защо Кендъл гледа толкова покрусено, ала той все премълчаваше истината. Сега вече бе твърде късно.

Снощи, докато бяха летели със самолета над Северен Далас, разбра, че Линдзи е достатъчно силна да знае истината. Но дали той бе достатъчно силен да й я каже? Беше един смазан човек, а тя заслужаваше нещо по-добро.

— Хей! — повика го Маркъс един час по-късно, когато Кендъл отиваше към хангара. — Имам да ти съобщавам нещо. Твоето момиче те заряза, Алън. А ти дори не знаеш. Къде се губиш цял ден?

— Мотах се — махна с ръка Кендъл.

— Линдзи те търси под дърво и камък. Преди четвърт час замина за Гънизън, щата Колорадо. Било за хубаво, от Рита си щял да научиш повече.

Кендъл поклати глава. Не бе го очаквал. Но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е за добро. Така щеше да има възможност да подреди мислите си. А довечера, ако вземеше приспивателно, може би нямаше да сънува кошмари. От месеци не бе взимал лекарства.

Щом се прибра, сложи във фурната замразен пилешки пай и извади от гардероба три огромни кутии. В тях бе вместен животът на Сара, всичките й двайсет и четири години. Кендъл знаеше какво има във всяко пликче: излинели от времето писма, сухи цветя, напукани снимки, някакви брошки и герданчета. Идеше му да драсне клечка кибрит и да подпали цялата купчина. Бе готов да умре, само и само да се отърси от бремето на миналото, ала не знаеше как да го стори.