Деби Бедфорд
Любовен триумф (15)

Петнайсета глава

Членовете на Съвета на окръг Гънизън влизаха един по един в заседателната зала. Беше сряда, двайсет и седми август, три часът следобед, последният срок да вземат решение относно проекта за Тейлър Парк.

Всички представители на „Уолкоу“ седяха доволни и щастливи в единия край на залата. От другата страна бяха собствениците на ранча, местните бизнесмени, работниците от Гънизън. Повечето не одобряваха проекта. Други го подкрепяха. Ала всички седяха заедно, сякаш за да подскажат, че каквото и решение да бъде взето, те ще са единни.

Линдзи Корнел-Алън седеше сама на масата за журналисти точно зад местата на главните архитекти на окръга. Правеше всичко възможно да изглежда самоуверена, сдържана и безпристрастна. Знаеше, че долината ще бъде спасена. Че проектът ще бъде отхвърлен. Нищо, нито бляскавите перспективи за икономическо развитие, нито тлъстите суми, обещавани за бюджета на окръга, не можеше да промени мнението на архитектите. Те знаеха какво е желанието на хората, които са ги избрали в Съвета. Линдзи вярваше в общественото мнение. Щяха да победят хората, не парите.

— Днес дневният ред на заседанието включва гласуване на предложение 28-А — оповести водещият по микрофона на подиума. — То засяга проекта на фирма „Курорти Уолкоу“ за застрояване на хиляда и шестстотин акра земя в Тейлър Парк.

Архитектите станаха и пуснаха един по един пликовете със становището си. Линдзи не слушаше какво казват. Вече бе твърде късно за речи, за мнения и преценки. Сега важен бе единствено броят на гласовете.

Когато резултатът от гласуването бе оповестен, представителите на „Уолкоу“ се потупаха взаимно по гърбовете. Последваха поздравления. Един от тях връчи на шефа си вече готовия списък с датите за различните етапи на строежа. Първата копка бе предвидена за след половин месец. Строителството щеше да започне след три седмици.

Линдзи не можеше да повярва на ушите си. Правеше всичко възможно да не ревне. После реши, че няма смисъл да се мъчи. Защо да не си поплаче на воля? Защо тия нахални бизнесмени да не видят какво са причинили на долината, на хората, които живеят в нея? С два срещу един гласа тя и окръг Гънизън бяха загубили цялото великолепие, цялата прелест на местността. Сега всичко щеше да се промени безвъзвратно. Линдзи се питаше дали, губейки долината, не е загубила и себе си.

 

 

Маркъс Джеймс мразеше до смърт деловите вечери. Не че не се вписваше в тях. Преспокойно можеше да се издокара със смокинг и да поддържа изискан светски разговор кой колко получава годишно. Членовете на управителния съвет на въздухоплавателната компания бяха пристигнали от Детройт да видят как вървят нещата в Далас и като завеждащ отдел „Авиомонтьори“ Маркъс бе длъжен да се появи на вечерята… Повечето мъже бяха довели и жените си. От първо той мислеше да покани Клариса, но после се отказа. Бе скъсал с нея преди три месеца. Смяташе, че не е честно да й вдъхва напразни надежди, след като продължаваше да не изпитва никакви чувства към нея. Е, от време на време тя пак се отбиваше да му сготви и да си побъбрят, но от решителността, изписана върху лицето й, Маркъс разбираше, че се е примирила с истината. Знаеше, че той е влюбен в Линдзи.

Линдзи! Маркъс огледа ресторанта, достолепните келнери с извадени като от кутийка червени сака, галещата ухото музика, приказните тоалети по дансинга, които проблясваха на свещите. „Ако беше тук, Линдзи щеше да удари всички в земята“, помисли си той. Беше се заричал стотици пъти да престане да пречупва всичко през нейните очи, да мисли като нея. Беше се опитвал да си наложи да не я обича, е, не съвсем, но поне малко да попритъпи чувствата си. Искаше му се да си мисли за Линдзи някак между другото, да усеща спомена за нея като лек повей на вятъра, а не да се буди и начаса, още дори преди да си е измил зъбите, да се сеща за нея.

Огледа още веднъж ресторанта. Бяха в „Къркланд Хаус“, най-престижното заведение в Далас на върха на трийсет и две етажната кула до „Къркланд Ин“, един от най-скъпите хотели в Тексас. Най-хубавото на ресторанта бе, че се върти. Седиш си, хапваш си от безбожно скъпите ястия, говориш празни приказки с безбожно скучните колеги и виждаш Далас от край до край, разпрострял се пред теб като на тепсия. Гледката бе неописуема. Но не чак такава, както от самолет.

Маркъс се усмихна. Отново мислеше като летец. Той и колегите му бяха единствените хора, които смятаха, че в тоя живот няма нищо по-прекрасно от гледката, разкрила се от десет хиляди метра височина. Той пак се сети за Линдзи. Може би я обичаше тъкмо за това. Защото и тя бе невероятна и от близо, и когато той се опитваше да я погледне от различни ъгли. И Линдзи не се нуждаеше от допълнителна височина, от още светлина или нови измерения — винаги бе най-прелестното създание.

Маркъс започна да си играе с кибрита, оставен в пепелника до него. Как само му липсваше Линдзи тази вечер! Колко му се искаше да дойде на това изискано място заедно с нея! Дали да не се поддаде на чувствата си и да й прати този кибрит? Стига да набереше смелост, можеше дори да й признае колко му е липсвала. Отново взе кибрита. Тъкмо се канеше да го пусне в джоба си, когато нещо в надписа върху кутийката привлече вниманието му. Отгоре със сребърни букви и красив шрифт пишеше: „Къркланд Хаус“, а отдолу с по-ситни букви — „Курорти Уолкоу“.

Толкова му докривя, че му се прииска да си тръгне. Или да запокити в стената красивата кристална чаша пред себе си, което едва ли бе особено прилично. Преди две вечери Линдзи му се бе обадила и разплакана му бе разказала за някакъв широкомащабен проект на същата фирма, одобрен за Тейлър Парк. Бе направо съсипана и той не проумяваше защо. Сега отново се вгледа в красивите жени около себе си с техните скъпи-прескъпи дрехи, с лица, които от фон дьо тена, ружа и перлените сенки за очи изглеждаха гладки като порцелан, и най-сетне разбра всичко. Ако беше тук, Линдзи щеше да е най-хубавата. Но бе толкова земна, че дори нямаше да обърне внимание на това.

Маркъс се засмя. Обзе го облекчение, прилично на огромна неудържима вълна. Още имаше надежда. Защото тази вечер бе прогледнал за нещо невероятно. Бе проумял от какво точно се крие Линдзи Корнел-Алън.

 

 

— Не мога и не мога да се примиря — отсече Линдзи и се смръщи на Джъстин. Когато младежът не обърна внимание на думите й, тя отметна глава и през покрова на боровете, разпрострял се над нея, се взря в ясното небе. — Сигурно не мога да се примиря с куп неща, които би трябвало да приемам за нормални. С това, че децата порастват. Че светът се променя. А защо да не си мечтая долината да си остане такава винаги? Всички я харесват такава. Защо тогава да бъде преобразявана? От къде на къде ще ни се изтърсва някакъв бизнесмен от Калифорния, който да решава вместо нас?

— Не знам, Линдзи — почти прошепна Джъстин.

И той не одобряваше проекта на „Уолкоу“. Всички се бяха борили честно и почтено срещу него. Сега обаче нямаха друг избор, освен да гледат как всичко наоколо се променя. Джъстин вече се бе примирил, докато Линдзи — не.

— Сигурно греша, Джъстин. Мислиш ли, че… — Тя млъкна насред изречението, сетне добави с усмивка: — Защо не ми теглиш куршума, поне да не се мъча? Нали постъпвате така с конете? Сигурно вече ти е дошло до гуша от моите хленчове.

— Да — призна той и също й се усмихна, но някак тъжно. — До гуша ми дойде да слушам за този курорт. Но нямам нищо против да слушам теб. Всичко изглежда по-смислено, когато го изричаш ти.

— Благодаря ти — каза тя и го помилва по бузата. — Цена нямаш като приятел, много търпелив си с мен.

— На вашите услуги! — намигна й Джъстин и се взря в нея.

След два дена му предстоеше да се върне във Форт Колинс — започваше новата учебна година. Не беше сигурен, че отново ще събере сили да се върне тук. Това лято бе наистина невероятно. Едва ли бе имал в живота си по-щастливи мигове от времето, което прекара с Линдзи Корнел-Алън. Винаги щеше да помни как са си бъбрили и са се заяждали един с друг, как са препускали с конете през дъбрави и ручеи, как са танцували до премала. Те с Линдзи бяха изживели истинско вълшебство, което никога нямаше да се повтори, да се върне. Джъстин бе сигурен, че някой ден и той ще намери любовта на своя живот. Знаеше обаче и че оттук нататък във всяка жена, в която ще се влюбва, ще търси нещичко от божественото момиче, с което му предстоеше да се раздели. Погледна я. Застанала до жребеца, Линдзи прокара ръка по хълбока му. Джъстин искаше да запомни всяко нейно движение, всяка извивка на гласа й, всеки израз, пробягал по лицето й.

— Е, готов ли си? — попита Линдзи, наклонила лукаво глава — цял следобед го предизвикваше да се надбягват с конете.

— И още как! — кимна Джъстин.

Тя се метна на жребеца — казваше се Гранде, и младежът я последва. Запътиха се на запад, към Наполеоновия проход, и Джъстин се взря в небето. Слънцето вече се бе скрило зад най-високите върхове. Сигурно беше шест и половина. Джъстин настигна Линдзи, наведе се от седлото и я целуна лекичко по бузата.

— Ха сега да те видим! — извика й и пришпори кобилата. — Нали искаше да се надбягваме?

— А, не е честно! Ти ме изпревари на старта.

— Полага ми се — провикна се той през рамо. — Гранде е по-бърз от Сивуша. Чакам те при оградата — кимна Джъстин към края на пасището.

Линдзи пришпори жребеца и Джъстин разбра, че е решила да го изпревари. И двамата се втурнаха в галоп напред и не след дълго младата жена профуча като хала покрай Джъстин и Сивуша — имаше чувството, че лети. Докато препускаше по пасището в подножието на планината, за миг забрави за всичките си проблеми, страхове, грижи, дърпащи я надолу. Чувстваше се силна. Смела. И свободна. След като стигна при оградата и се извърна да изчака Джъстин, отметна назад глава и се засмя звънко, така, че смехът й отекна като планински поток.

— О, Джъстин! — извика Линдзи.

Той се обърна и се взря в очите й. Щастието, прозвучало в гласа й, бе изместено от едва доловима тъга, от съжаление и щом проследи погледа й, Джъстин разбра каква е причината. Линдзи гледаше езерцето, в което бяха видели патицата с малките патенца. Днес ги нямаше, водата не бе набраздена от весели вълнички. Птиците бяха отлетели една по една на юг и сега над езерото се чуваше единствено вятърът, който шумолеше в избуялата дива трева.

Линдзи се извърна към Джъстин. Макар да се усмихваше, по страните й се стичаха сълзи, които тя не се опитваше да скрие.

— Извинявай. Сигурно си мислиш, че съм ужасно объркана. Но наистина се чувствам като тези глупави патици. Плача от всичко. Ако съм жена на място, би трябвало да се обърна и да забравя за езерото. Но чуй колко тихо е на пасището! И аз като тях не знам какво ще оставя след себе си. Как ще разбера къде съм отишла?

Джъстин скочи от кобилата и протегна ръце към Линдзи. Тя се опря на него и също скочи долу, но не се дръпна от прегръдката му.

— Погледни ей натам, Линдзи! — рече младежът и опрял пръст в брадичката й, вдигна главата й, така че тя да вижда небето, ширнало се необятно и пусто, след като слънцето бе залязло зад Скалистите планини. — Ще бъдеш ей там — прошепна й Джъстин и тя за пръв път долови в гласа му любов. — Там са и твоите патици. Реят се свободни и честити. Нима мислиш, Линдзи, че са си представяли колко необходни са небесата? Ала ето че успяха, ще успееш и ти.

Джъстин млъкна, взря се в лицето й и забеляза израз, какъвто не бе виждал дотогава — малко по малко Линдзи осъзнаваше колко е силна.

— Ще успееш, Линдзи! — продължи Джъстин. — Но няма да можеш да го постигнеш сама. Трябва да се въоръжиш с вяра. С много, много вяра. И тя ще те окрили.

— Не знам… — промълви Линдзи и захлупи лице в дланите си. — Сега вече всичко е много сложно. Опитвам се да не мамя никого, да съм честна.

— Стига с тази честност — сопна се Джъстин и дръпна ръцете от лицето й. — Проумей най-сетне, че животът не се състои единствено от честност. Крайно време е да направиш още нещо. Да идеш при него.

Тя го погледна изумена.

— При Маркъс ли?

— Досетлива си, моето момиче. — Джъстин я хвана за раменете. — Да, на теб и на мъжа, когото обичаш, ви предстои да изживеете невероятни мигове.

Линдзи се притисна до Джъстин и се засмя, сетне прегърнати, двамата плакаха дълго.

— Толкова си добър с мен! Направо се чудя какво ще правя без теб.

— Няма какво да тъгуваш за мен — прошепна едва чуто той. После се наведе, целуна я нежно и я тупна закачливо по дупето. — Качвай се на коня! Трябва да се прибираме в конюшнята.

— Слушам, господине! — извика Линдзи, след което отвърза жребеца и за последен път огледа пасището, потънало в неземно спокойствие и ведрост.

Още се любуваше на пейзажа, когато забеляза над дърветата на изток зловещо зарево. Мислеше, че сиянието ще угасне след броени мигове, щом слънцето се скрие зад гората. Но изведнъж я побиха ледени тръпки — слънцето бе залязло преди цели двайсет минути. Заревото бе от друго, от нещо страховито.

— Джъстин! — извика уплашено Линдзи и младежът веднага дойде при нея. — Виж! Какво е това?

Той погледна в посоката, накъдето сочеше младата жена.

— Божичко! — простена Джъстин и подуши въздуха.

Долови почти незабележимата миризма на пушек и изтръпна от ужас.

— Да вървим! — викна той на Линдзи.

Преди да се качи на Сивуша, се наведе и откъсна малко трева. Бе съвсем спаружена и суха, както всъщност и цялата гора. До средата на юли кажи-речи всеки ден бяха валяли проливни дъждове, оттогава обаче не бе паднала и капка дъжд, а първият сняг се очакваше чак към средата на септември. Министерството на горите непрекъснато предупреждаваше летовниците да внимават с огъня. Сега и една угарка бе достатъчна, за да погинат огромни горски масиви заедно с животните в тях. През август всичко в Колорадо бе изсъхнало и бе достатъчна и една-единствена искра, за да настане истински ад.

— Пожар ли има, Джъстин? — попита разтреперана Линдзи. Там, където бе сиянието, се намираше един от най-гъсто населените райони на долината.

— Мисля, че да. Побързай!

Препуснаха заедно през пасището и навлязоха в гората. Сигурно и други бяха забелязали пожара. Долу при водоема лесничеите разполагаха с една пожарна кола. Ако пожарът бе голям, както предполагаше Джъстин, на помощ трябваше да се притекат жителите на Гънизън. А пътят през каньона бе труден за изкачване. Колко ли дървета, колко животни щяха да погинат?

— Джъстин! — повика го Линдзи, докато се провираха през шубрака. — Виждаш ли накъде вървим?

Той бе загубил ориентация. Но не и Линдзи. Кошмарът ставаше все по-ужасен.

— Гори земята на „Уолкоу“ — изкрещя младата жена.

Джъстин бе като попарен от думите й. Да, сега вече всичко бе ясно. Пожарът не бе избухнал, защото някой летовник бе проявил небрежност. Земите, откупени от строителната фирма, бяха подпалени умишлено. В страстното си желание да спаси долината с нейното спокойствие някой бе готов на всичко, дори да я унищожи. Какво налудничаво, какво грозно и излишно вандалство! На Джъстин чак му се доплака.

Когато наближиха мястото, озарено от сиянието, се потвърдиха и най-ужасните им опасения. Земята на „Уолкоу“ бе обхваната от огромен пожар, който бе излязъл от контрол. Пожарната кола на лесничейството вече бе тук, мнозина от жителите на долината бяха дошли кой с джипове, кой с пикапи. Джъстин и Линдзи чуха от близо три километра виковете на хората, опитващи се да обуздаят огъня. От развилнелите се пламъци и пушека не се виждаше почти нищо, но Линдзи различи в далечината лица и силуети. Трийсетината мъже бяха образували жива верига, подаваха си от човек на човек кофи с вода, която лискаха върху пламтящия шубрак, копаеха диги, разчистваха просеки в гъсталака. Там бяха Джейк Нелсън и Дан Хауард, както и Ранди Карвър от кафене „Нъжит“, Джо Шърман от гребната база и Върджи Джаксън от гастронома.

Жребецът на Линдзи се приближи към мъжете, докато кобилата, която бе яхнал Джъстин, се дръпна.

— Ти върви с Гранде — провикна се Джъстин. — Аз няма да мога със Сивуша. Джейк е гасил полски пожари с жребеца и него не го е страх от огъня, докато моята стара кобилка не е виждала досега такива ужасии — поясни младежът и потупа Сивуша по хълбоците.

Линдзи не чу последните му думи. Гледаше като омагьосана бушуващия огън, извисил бе пред нея. Беше като жив, прехвърляше се от дърво на дърво и сякаш се присмиваше на хората, толкова безпомощни пред него. Беше ужасяващо.

Джо Шърман забеляза Линдзи и Джъстин и се запрепъва през разкаляната дига към младежа.

— За колко време ще стигнете с конете до езерото? — изкрещя той, та да надвика пукота и прашенето на повалените дървета.

— За десет минути — извика Джъстин.

— Радиостанцията в пожарната не прави връзка, а се налага да повикаме помощ. Има опасност пожарът да изпепели цялата долина. Трябва да вдигнем на крак всички в Гънизън. Кажи им да докарат хеликоптерите, да се опитат с вода от въздуха да локализират пламъците. Съмнявам се, че ще успеят да качат дотук голямата цистерна. Обясни на Розмари кой си, нека настрои радиостанцията.

— Ти остани тук — каза Джъстин на Линдзи. — Ако ида сам, ще спестим време. Гранде се оправя добре по време на пожар, може би ще се наложи да го използват. Нали колите са с бензин, опасно е да ги приближават до пламъците.

Той я целуна и препусна с все сила надолу.

Пожарът се разпростираше бързо. Още малко, и щеше да стигне откъм запад бреговете на Върбовия поток. На помощ се притичаха още и още местни жители, но бяха дошли с подръчни средства, от които нямаше особена полза. Джъстин бе тръгнал с коня преди три-четири минути. Сигурно бе преполовил пътя до езерото и радиостанцията, помисли си Линдзи и избърса с ръкав капчиците пот, избили по челото й. Съжали, че не носи фотоапарата. Мъжете, правещи всичко възможно да потушат ужасния пожар, безспорно щяха да бъдат централна тема в следващия брой на „Вали Ревю“. Линдзи никак не обичаше да наблюдава подобни бедствия и да ги разглежда само като поредната „новина“. В минути като тези имаше чувството, че е просто страничен наблюдател. Неизменно бе на мястото на събитието, за да снима и да черпи материал за статиите си, но гледаше да не дава воля на емоциите си. Тъй като сега нямаше фотоапарат или бележник, в който да записва, попиваше и най-дребната подробност с поглед. Вече описваше наум сцените на мъка, къртовски труд, мъжество и сълзи. Изведнъж всичко това й се стори нереално, заприлича й на картина, на филм, прожектиран на много бавни обороти. Както бе напрегнала всичките си сетива, най-неочаквано чу нещо, което не забеляза никой друг — сподавено гърлено хлипане, заглушавано от трясъка, тътена и тракането на машини, лопати и кофи.

Отпърво реши, че само така й се е сторило, но след малко отново чу как някой ридае. Явно никой от другите не го бе забелязал. Линдзи пришпори жребеца и той пристъпи към реката, отвъд която бушуваше пожарът. От дима и танцуващите отражения на пламъците отсрещният бряг почти не се виждаше. Линдзи дълго се взира, докато накрая, на третия път, съгледа жена, сгушена до скалистия бряг — бе стиснала в ръце мъничко дете.

— Ранена ли сте? — извика й Линдзи и пришпори поуплашения кон, за да се приближи още малко до бушуващите пламъци.

— Аз не, но дъщеря ми е зле — отвърна колкото й глас държи жената, ала Линдзи не я чу.

Знаеше, че няма избор, трябва да прекоси реката. Течението тук бе много бързо, бе трудно и за здрав човек да го прекоси или преплува, камо ли една изнемощяла жена с дете на ръце. Ала Гранде бе достатъчно як, за да ги прехвърли всичките на отсамния бряг.

— Джо, Дан! — извика тя на двамата мъже, работещи най-близо до нея. — На отсрещния бряг има някой. Отивам да помогна. Хвърляйте по едно око, да не би да стане нещо.

Дан Хауард вдигна ръка, за да потвърди, че я е чул. А Джейк Нелсън се провикна така, че гласът му отекна над цялата какофония:

— Бог да ти е на помощ, Линдзи! Смелчага си ти! Дръж изкъсо жребеца. Той ще те прехвърли на другия бряг.

Тя пришпори Гранде. Четири месеца го бе яздила, бе катерила с него чукарите, бе наглеждала кравите и знаеше, че жребецът й има вяра. Камъните по дъното на реката бяха хлъзгави и Гранде първо пробваше дъното и чак тогава правеше следващата крачка. Вече бяха по-близо до жената и Линдзи видя, че тя е горе-долу на нейна възраст и че цялата е изподрана. Косата й се бе превърнала в сплъстено валмо, явно жената бе вървяла дълго. Лицето й бе катраненочерно от саждите, по бузите й обаче се белееха вадички, оставени от сълзите.

— Ранена ли сте? — извика отново Линдзи.

— Не — повтори жената. — Но дъщеря ми е зле. Не може да ходи. Изглежда си е счупила крака. Падна и се наложи да я нося през целия път.

Сега Линдзи бе на източния бряг на Върбовия поток. Слезе от коня и без да изпуска юздите, отиде при жената. Жегата бе непоносима и Линдзи се опасяваше, че жребецът няма да издържи, ще хукне.

— Отдалеч ли идвате?

— И аз не знам, но пожарът ни следваше по петите. Бяхме опънали палатка ей там. — Жената кимна на изток. — Готвех вечерята, когато мъжът ми забеляза пламъците. Зарязахме всичко и хукнахме да бягаме.

— Къде е съпругът ви? — попита Линдзи и се заозърта. Ако беше някъде наблизо, мъжът щеше да им помогне да прекосят бързея.

— Изгубихме се. Но не ме е страх за него. Той познава гората по-добре от мен.

— Да се махаме оттук! — прикани Линдзи и се замисли какво да предприеме. — Трябва да ви прехвърля някак през реката. Дърветата наоколо вече са съвсем овъглени, ще паднат всеки момент.

Линдзи погледна момиченцето — беше около седем-осемгодишно и въпреки че бе със счупен крак, сигурно щеше да се закрепи на седлото. Майката щеше да помогне да го качат на жребеца.

Бе много обезпокоена за жената. Беше в шок, кой знае колко дълго бе носила на ръце детето. Но Гранде едва ли щеше да ги издържи и трите. Налагаше се Линдзи да пренесе първо момиченцето и сетне да се върне. Трябваше да го направи спокойно и бързо. Вятърът се усилваше, пожарът напредваше като хала към тях. Точно в този момент Линдзи се сети за чантите, прикрепени отстрани на седлото. Пресегна се рязко и почти разкъса чантата отляво. Слава богу, вътре имаше две памучни одеяла, навити на руло. Извади едното и го натопи в реката, после заметна с него жената. Повтори същото и с второто одеяло, с което уви детето. Не искаше да рискува.

Джъстин се бе върнал от гребната база и я насърчаваше с викове от другия бряг на реката. Жената със сетни сили помогна на Линдзи да вдигнат момиченцето върху седлото. Сякаш след цяла вечност успяха да привържат детето към гърба на коня и Линдзи се метна отзад на седлото.

— Хайде, приятелю! — подкани тя Гранде и доловило припряността в гласа й, едрото животно нагази във водата.

Джъстин и Дан Хауард ги чакаха на отсрещния бряг. И други се притекоха да помагат, ала Дан ги отпрати. По-наложително бе да гасят огъня, вместо да се къпят в реката. На две места пожарът вече се бе прехвърлил от другата страна на Върбовия поток, напредваше и от трета посока.

Дан развърза разплаканото момиченце, а Джъстин го гушна и почна да го успокоява.

— До половин час спасителните коли ще са тук — каза той на Линдзи.

Вече бе забелязал, че в небето кръжи и хеликоптер. Ако имаше пострадали, щяха да ги откарат с въртолета в града. Ала единственото, от което се нуждаеше малката госпожичка, бе да я отведат с пикала до Гънизън и някой добър лекар да намести крачето й.

Линдзи погледна към другия бряг. Пламъците вече бяха съвсем близо до майката на детето, която се бе свила досами водата и гледаше трескаво като подплашено животно.

— Трябва да се върна.

— Знам — каза Джъстин и поклати глава, после я целуна по ръката. — Пази се!

— Добре! — усмихна се Линдзи. — Хайде, Гранде!

Говореше на животното така, сякаш бе хубаво пролетно утро и тя го извеждаше на разходка. Дори и да бе уплашена, не пролича от гласа й. Джъстин наблюдаваше как жребецът послушно изпълнява нарежданията й и отново тръгва през реката.

Бяха насред бързея, когато едно пламтящо дърво падна. Жената на отсрещния бряг нададе вик, от който се смръзна кръвта на всички. Борът бе стар и изкорубен и пламна като факла, за да се превърне за броени минути в овъглен ствол.

— Линдзи! — извика Джъстин с примряло сърце, когато видя как огромното столетно дърво полита към нея.

Тя също го бе видяла, ала нямаше време да се дръпне. Гранде се юрна с все сила напред по хлъзгавото речно дъно, но щом съгледа пламтящия бор изцвили, вдигна се на задни крака, сетне политна и се свлече във водата. Усети, че ездачката не е върху седлото, едва когато дървото рухна на хвърлей от него с тътен, огласил цялата долина.

Джъстин бе парализиран от ужас. Доколкото успя да забележи, борът не падна върху Линдзи, бе сигурен обаче, че жребецът я е хвърлил. Сега тя се бе проснала с лице във водата.

Проряза го остра като нож болка. След миг някой го стисна здраво за рамото. Беше Джейк Нелсън, който викаше нещо на коня, тръгнал към брега.

— Извадете Линдзи от водата! — изрева Дан Хауард.

Тя приличаше на парцалена кукла — смачкана и безпомощна, която се носи надолу по бързея.

Дан скочи във водата, последван подир миг и от Джейк, който заплува редом с Гранде. Огромното животно трепереше, сковано от страх. Но дори и уплашено, щеше, ако се наложи, да им помогне.

Джъстин се метна отново на Сивуша и препусна назад към гребната база и радиостанцията. Трябваше на всяка цена да се свърже с града, за да пратят вертолет с лекари, които да откарат Линдзи. Ако искаха да спасят живота й, нямаха и минута за губене.

Когато доплаваха до Линдзи, Джейк и Дан видяха, че тя не диша, не се усещаше и пулсът й. Дан отиде на отсрещния бряг на Върбовия поток и се притече на помощ на уплашената до смърт жена. Джейк обърна Линдзи по гръб и я изтегли от реката.

На брега ги чакаше един човек от фирма „Уолкоу“. Току-що бе изкарал шестседмичен курс по оказване на първа помощ и веднага направи на момичето изкуствено дишане. Тъкмо когато всички бяха изгубили надежда, тя си пое въздух, а Джейк напипа едва доловим пулс и изкрещя от радост. Линдзи бе жива, макар и да се бе разминала на косъм със смъртта.