Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (54)

9

Онази нощ, когато Жулиан се изгубил в мрака, един неидентифициран фургон пристигнал в отговор на обаждането на полицая, който убил Микел. Никога не научих името му, а и не мисля, че той самият е разбрал кого е убил. Подобно на всички войни, били те лични или мащабни, и тази война бе като марионетен театър. Двама мъже отнесли телата на мъртвите агенти и се постарали да втълпят на управителя на заведението, че е най-добре да забрави за станалото, ако не иска да си има сериозни проблеми. Никога не подценявай таланта да се забравя, който войните пробуждат, Даниел. Трупът на Микел бил изоставен в една уличка на квартала Равал дванайсет часа по-късно, за да не може да се направи връзка между неговата смърт и тази на двамата полицаи. Когато тялото най-сетне попаднало в моргата, той вече бил мъртъв от два дена. Преди да излезе, Микел бе оставил всичките си документи у дома. Служителите на моргата открили у него само един сериозно пострадал паспорт на името на Жулиан Каракс и екземпляр от „Сянката на вятъра“. От това полицията заключила, че убитият е Каракс. Паспортът все още посочвал като местожителство апартамента на семейство Фортуни на Ронда де Сан Антонио.

По това време новината достигнала и до ушите на Фумеро, който отишъл в моргата, за да се сбогува с Жулиан. Там се натъкнал на шапкаря, доведен от полицията, за да идентифицира тялото. Господин Фортуни, който от два дена не бил виждал сина си, се страхувал от най-лошото. Когато познал в мъртвеца онзи мъж, който едва преди седмица потропал на вратата му, за да разпитва за Жулиан (и когото шапкарят взел за някой от копоите на Фумеро), побягнал с крясъци оттам. Полицията изтълкувала тази реакция като знак, че е разпознал тялото. Фумеро, който присъствал на сцената, се приближил до трупа и го разгледал мълчаливо. От седемнайсет години не бил виждал Жулиан. Когато познал Микел Молинер, само се усмихнал и подписал съдебния доклад, потвърждаващ, че въпросното тяло е на Жулиан Каракс. После наредил незабавно да го погребат в общ гроб в Монжуик.

Дълго време се чудех защо на Фумеро му е трябвало да постъпи така. Но това всъщност идеално отговаряше на неговата логика. Умирайки със самоличността на Жулиан, Микел неволно бе предоставил на Фумеро съвършеното алиби. От този миг нататък Жулиан Каракс не съществуваше. Не би могла да се открие никаква официална връзка между Фумеро и човека, когото той се надяваше рано или късно да намери и убие. Беше военно време и малцина биха търсили обяснение за смъртта на някого, който нямаше дори и име. Жулиан бе изгубил самоличността си. Бе се превърнал в сянка. Прекарах два дена вкъщи, като чаках Микел или Жулиан и си мислех, че ще полудея. На третия ден, понеделник, отидох на работа в издателството. Господин Кабестани бе постъпил в болница няколко седмици преди това и нямаше да се върне в офиса си. Най-големият му син, Алваро, се бе нагърбил с бизнеса. Не казах нищо на никого — нямаше към кого да се обърна.

Същата сутрин един служител на моргата, Мануел Гутиерес Фонсека, ми се обади в издателството. Господин Гутиерес Фонсека ми обясни, че тялото на някой си Жулиан Каракс било откарано в моргата. Когато сравнил паспорта на покойника с името на автора на книгата, открита у него, служителят, подозирайки ако не явно нарушение на правилника, то най-малкото известно нехайство от страна на полицията, сметнал за свой морален дълг да се обади на издателите, за да ги осведоми за станалото. Едва не умрях, докато го слушах. Първото, което си помислих, бе, че това е някакъв капан, устроен от Фумеро. Господин Гутиерес Фонсека се изразяваше с типичната прецизност на съвестен обществен служител, но в гласа му се долавяше още нещо, нещо, което и той самият надали би могъл да обясни. Бях приела обаждането в кабинета на господин Кабестани. Слава Богу, Алваро бе излязъл да обядва и аз бях сама, иначе трудно щях да му обясня сълзите си и треперенето на ръцете, докато държах телефона. Гутиерес Фонсека каза, че е сметнал за уместно да ни информира за станалото.

Благодарих му за обаждането с фалшивата формалност на този род разговори. Щом оставих слушалката, затворих вратата на кабинета и захапах юмруците си, за да не закрещя. Измих си лицето и незабавно се прибрах вкъщи, като оставих на Алваро съобщение, че не се чувствам добре и че на следващия ден ще отида по-рано на работа, за да наваксам с кореспонденцията. На улицата трябваше да полагам усилия, за да не тичам, а да вървя с пестеливи крачки, с онова анонимно и сиво спокойствие на хората, които нямат тайни. Когато пъхнах ключа във вратата на апартамента, осъзнах, че ключалката е била разбита. Замръзнах на място. Някой полека завъртя дръжката отвътре. Запитах се дали ще умра така, на едно тъмно стълбище, без да узная какво е станало с Микел. Вратата се отвори и видях тъмните очи на Жулиан Каракс. Бог да ми прости, но в този миг се почувствах отново жива и благодарих на небесата, че ми връщат Жулиан вместо Микел.

Сляхме се в една безкрайна прегръдка, но когато потърсих устните му, Жулиан се отдръпна и сведе поглед. Затворих вратата, улових го за ръка и го поведох към спалнята. Легнахме на кревата, прегърнати мълчаливо. Свечеряваше се и сенките в апартамента пламнаха в пурпурно. В далечината се чуваха откъслечни изстрели, както всяка нощ, откак бе избухнала войната. Жулиан плачеше, отпуснал глава на гърдите ми, и аз почувствах как ме наляга една умора, която думите са безсилни да опишат. По-късно, когато нощта се спусна, устните ни се намериха и под прикритието на напрегнатия мрак се освободихме от дрехите, които миришеха на страх и на смърт. Исках да си спомня Микел, но огънят на онези ръце върху корема ми открадна целия ми срам и мъка. Исках да се изгубя безвъзвратно в тях, макар и да знаех, че призори, изтощени и може би сразени от презрение към себе си, не бихме могли да се погледнем в очите, без да се запитаме що за хора сме станали.