Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (13)

12

Първият резултат от появата на Фермин в живота ни бързо стана очевиден: открих, че разполагам с много повече свободно време. Когато не беше на лов за някоя екзотична книга, за да задоволи изискванията на клиентите, Фермин организираше наличностите в склада, измисляше рекламни стратегии за пропагандиране на книжарницата в квартала, лъскаше до блясък фирмената табела и витрините или бършеше с напоен в спирт парцал гърбовете на книгите, докато светнеха. При това положение реших да посветя свободните си часове на две занимания, които напоследък бях занемарил: да се помъча да разбуля загадката на Каракс и най-вече да прекарвам повече време с моя приятел Томас Агилар, който бе започнал да ми липсва.

Томас беше замислено, сдържано момче. Другите се бояха от него, защото бе с вид на грубиян, суров и заплашителен. Имаше телосложение на борец, рамене на гладиатор и твърд, пронизващ поглед. Бяхме се запознали преди много години при една схватка през първата ми седмица в йезуитското училище на улица „Каспе“. Баща му бе дошъл да го вземе след часовете, придружен от едно надменно момиче, което се оказа сестра на Томас. На шега отправих глупава забележка по неин адрес и преди да разбера какво става, Томас Агилар се стовари върху мен като порой от юмручни удари, болката от които ме пареше седмици наред. По ръст, сила и свирепост Томас ме превъзхождаше двойно. В онзи дворен двубой, заобиколен от цял хор хлапета, зажаднели за кървава битка, загубих един зъб и спечелих ново усещане за пропорция. Нямах желание да кажа на баща си или на свещениците кой ме е напердашил така, нито да им обяснявам, че бащата на моя съперник наблюдаваше побоя, доволен от зрелището и пригласящ на останалите гимназисти.

— Стана по моя вина — с тези думи дадох да се разбере, че темата е приключена.

Три седмици по-късно Томас се приближи до мен по време на междучасието. Направо се парализирах, едва жив от страх. Сега вече ще ме довърши, помислих си. Замънках нещо, но след миг разбрах, че той иска само да се извини за тупаницата, понеже знаеше, че това бе неравна и несправедлива битка.

— Аз трябва да ти поискам извинение, задето се заядох със сестра ти — рекох. — Щях да го направя още оня ден, но ти ми разцепи устата, преди да успея да кажа нещо.

Засрамен, Томас сведе очи. Гледах този плах и мълчалив великан, който бродеше из класните стаи и коридорите на училището като изгубена душа. Всички останали хлапета — и най-вече аз — се бояхме от него, никой не го заговаряше и не смееше дори да срещне погледа му. Със сведени очи, почти разтреперан, той ме попита дали искам да станем приятели. Казах, че искам. Подаде ми ръка и аз я поех. Ръкостискането му бе болезнено, но го изтърпях. Същия ден Томас ме покани на следобедна закуска у тях и ми показа сбирката от странни съоръжения, направени от разни части и железарии, която държеше в стаята си.

— Сам съм ги правил — гордо обясни той.

Не бях в състояние да проумея какво представляваха или за какво служеха тези неща, но си замълчах и само кимах възхитено. Стори ми се, че тоя самотен дангалак си бе измайсторил приятели от месинг и че аз бях първият, на когото ги представяше. Това бе неговата тайна. Аз пък му разказах за майка ми и колко много ми липсваше тя. Когато гласът ми пресекна, Томас мълчаливо ме прегърна. Бяхме на десет години. От този ден нататък Томас Агилар стана моят най-добър, а аз — неговият единствен приятел.

Въпреки войнствената си външност Томас беше миролюбива и нежна душа; самият му вид му спестяваше конфликти. Заекваше доста силно, особено в извънредно редките случаи, когато разговаряше с някой друг освен майка си, сестра си или мен. Необичайните изобретения и машинарии направо го очароваха и не след дълго открих, че аутопсира какви ли не апарати, от грамофони до сметачни машини, за да разгадае тайните им. Когато не беше в моята компания и не помагаше на баща си, Томас прекарваше по-голямата част от времето си затворен в своята стая, където конструираше някакви непонятни съоръжения. Имаше ум в излишък, но му липсваше практически усет. Интересът му към реалния свят бе съсредоточен в неща като синхронизирането на светофарите по Гран Виа, загадките на осветените фонтани на Монжуик или автоматите в увеселителния парк на Тибидабо.

Томас работеше всеки следобед в кантората на баща си и когато приключеше, понякога се отбиваше в книжарницата. Моят баща винаги проявяваше интерес към изобретенията му и все му подаряваше наръчници по механика или биографии на инженери като Айфел и Едисон, които Томас боготвореше. С годините Томас силно се привърза към баща ми и прекара цяла вечност в опити да му измайстори автоматична система за архивиране на библиографски фишове, като използваше за целта частите на стар вентилатор. Вече четири години работеше по този проект, но баща ми проявяваше неувяхващ ентусиазъм към напредъка му, за да не го обезсърчи. Донякъде се тревожех каква ще бъде реакцията на Фермин спрямо моя приятел, преди да ги запозная.

— Вие навярно сте приятелят на Даниел, изобретателят. Много ми е приятно да се запознаем. Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на книжарница „Семпере“, на вашите услуги.

— Томас Агилар — заекна моят приятел с усмивка, като стисна ръката на Фермин.

— Внимавайте, че то вашето не е ръка, а хидравлична преса, а на мен ми трябват пръсти на цигулар за работата ми в тая фирма.

Томас пусна ръката му и се извини.

— Впрочем, какво е мнението ви за теоремата на Ферма^[1]? — попита Фермин, като разтриваше пръстите си.

В следващия момент вече се бяха впуснали в непонятна дискусия за математически тайни, която на мен ми звучеше като китайски. Фермин винаги се обръщаше към него на „вие“ или с титлата „доктор“ и се държеше така, сякаш не забелязваше заекването на момчето. В отговор на безкрайното търпение, което Фермин проявяваше към него, Томас му носеше кутии с швейцарски шоколадови бонбони, върху чиито обложки имаше снимки на невъзможно сини езера, крави сред яркозелени пасища и часовници с кукувичка.

— Вашият приятел Томас е талантлив, но му липсва посока в тоя живот и мъничко нахалство, а без тия неща не се прави кариера — разсъждаваше Фермин Ромеро де Торес. — Ех, това е то умът на учения. Вижте например дон Алберт Айнщайн. Да измисли толкова чудесии, а първото, на което намериха практическо приложение, беше атомната бомба, и то без негово съгласие. Пък и с тоя вид на боксьор на Томас ще му е много трудно в академичните кръгове, защото в живота предразсъдъците играят главна роля.

Загрижен да спаси Томас от живот на оскъдица и липса на разбиране, Фермин бе решил, че трябва да насърчава латентното му красноречие и общителност.

— Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото поведение — изтъкваше той. — Това си е чиста биология.

— Не преувеличавате ли малко?

— Ех, какъв наивник сте понякога, Даниел.

Томас бе наследил суровата си външност от своя баща, преуспяващ управител на агенция за недвижими имоти, който имаше кантора на улица „Пелайо“ до универсалния магазин „Ел Сигло“. Господин Агилар спадаше към онази порода от привилегировани умове, които винаги имат право. Човек с непоклатими убеждения, той вярваше — наред с много други неща, — че синът му страда от малодушие и умствена недостатъчност. За да компенсира тези позорни дефекти, той ангажираше какви ли не частни учители с едничката цел да вкарат в по-нормално състояние първородния му син. „Искам да се отнасяте към сина ми, сякаш е имбецил, ясен ли съм?“ Неведнъж го чувах да изрича тези слова. Учителите опитваха какво ли не, включително и молби, но Томас имаше навика да се обръща към тях само на латински — език, който владееше с достойна за самия папа лекота и на който говореше, без да заеква. Рано или късно, домашните наставници напускаха от отчаяние и от страх, че момчето е обсебено и може да им отправи някакви демонични заповеди на арамейски. Единствената надежда на господин Агилар беше, че военната служба ще направи от сина му полезен човек.

Томас имаше сестра, с година по-малка от нас — Беатрис. На нея се дължеше нашето приятелство, защото, ако не я бях видял в онзи далечен следобед, уловила ръката на баща си в очакване на края на часовете, и не ми бе хрумнало да отправя безвкусна шега по неин адрес, моят приятел никога нямаше да ме напердаши и аз никога не бих се осмелил да разговарям с него. Беа Агилар беше живо копие на майка си и баща й я ценеше като зеницата на очите си. Червенокоса и извънредно бледа, тя винаги носеше най-скъпи рокли от коприна или фина вълна. Имаше фигура на манекен и ходеше изправена като бастун, самомнителна и убедена, че е принцеса от някаква собствена приказка. Очите й бяха сини със зеленикав оттенък, но тя самата настояваше, че цветът им бил „изумруден и сапфирен“. Въпреки че бе прекарала дълги години в строго католическо училище, или може би тъкмо поради това, когато не бе под погледа на баща си, Беа пиеше анасонлийка във висока чаша, носеше копринени чорапи от елегантния магазин „Сивата Перла“ и се гримираше като онези филмови вампирки, които смущаваха сънищата на моя приятел Фермин. Аз изобщо не можех да я понасям, а тя отговаряше на неприкритата ми враждебност с вяли погледи, пълни с презрение и безразличие. Беа имаше годеник, които отбиваше военната си служба като младши лейтенант в Мурсия. Той бе зализан фалангист^[2] на име Пабло Каскос Буендия и произхождаше от стара фамилия, която притежаваше множество корабостроителници в устията на галисийските реки. Младши лейтенантът Каскос Буендия, които през повечето време бе в отпуск благодарение на един свой чичо във Военното правителство, вечно държеше скучни речи за генетичното и духовно превъзходство на испанския народ и неминуемия залез на болшевишката империя.

— Маркс умря — тържествено заявяваше той.

— През 1883 г., ако трябва да бъдем точни — казвах аз.

— Ти да мълчиш, нещастник такъв, че като те фрасна, ще отхвърчиш до Ла Риоха^[3].

Неведнъж улавях Беа да се усмихва на себе си пред глупостите, които дрънкаше нейният приятел, младши лейтенантът. В такива случаи тя вдигаше поглед и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Аз й се усмихвах с онази вяла сърдечност, характерна за врагове във временно примирие, но бързо отвръщах очи. По-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но в дълбините на душата си се боях от нея.