Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La sombra del viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Сянката на вятъра

Испанска. Първо издание

Издателство „Изток-Запад“, 2007

Коректор: Сенка Симеонова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Емил Трайков

ISBN: 978–954–321–309–2

 

Формат: 16/60/90

Обем: 57,5 п.к.

Дадена за печат: март 2007

Излязла от печат: март 2007

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

На Жоан Рамон Планас, който заслужаваше нещо по-добро

Гробището на забравените книги

Още си спомням онова ранно утро, когато баща ми ме заведе за пръв път в Гробището на забравените книги. Ронеха се първите дни от лятото на 1945, а ние вървяхме по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се лееха по Рамбла[1] де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.

— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого — предупреди ме баща ми. — Даже и на твоя приятел Томас. На никого.

— Даже и на мама ли? — промълвих полугласно.

Баща ми въздъхна, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследваше в живота като сянка.

— На мама може, разбира се — унило отвърна той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.

Малко след гражданската война един взрив от холера бе отнесъл майка ми. Погребахме я в Монжуик[2] в деня, в който навърших четири години. Спомням си само, че тогава цял ден и цяла нощ валя, и когато попитах баща ми дали небето плаче, не му достигна глас да ми отговори. Шест години по-късно отсъствието на майка ми за мен все още бе мираж, крещящо мълчание, което не се бях научил да усмирявам с думи. С баща ми живеехме в малко жилище на улица „Санта Ана“, близо до площада с църквата. Домът ни се намираше точно над специализираната книжарница за антикварни книги и издания за букинисти, наследена от дядо ми — вълшебен базар, който някой ден щеше да премине в моите ръце, както се надяваше баща ми. Растях сред книгите, срещах невидими приятели по страниците, които се разсипваха на прах и чиято миризма още усещам по ръцете си. От дете свикнах да заспивам, разказвайки на майка ми в полумрака на стаята си дневните си преживелици: какво ми се е случило в училище, какво съм научил през тоя ден… Не можех да чуя гласа й или да усетя докосването й, ала нейната светлина и топлина сгряваха всяко кътче на къщата и аз, с доверчивостта на онези, които все още броят годините си на пръстите на ръцете, вярвах, че ако затворя очи и й говоря, тя ще ме чуе оттам, където се намира. Баща ми понякога ме слушаше от столовата и плачеше скришом.

Спомням си, че в онова ранно юнско утро се събудих с викове. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш душата искаше да си пробие път и да се втурне по стълбите нагоре. Баща ми дотича изплашен в стаята ми и ме взе в обятията си, като се мъчеше да ме успокои.

— Не мога да си спомня лицето й. Не мога да си спомня лицето на мама — мълвях аз, останал без дъх.

Баща ми ме прегърна с всички сили.

— Не се тревожи, Даниел. Аз ще си спомням и за двама ни.

Гледахме се в здрача, търсейки несъществуващи думи. Тогава за пръв път си дадох сметка, че баща ми остарява и че очите му, замъглени очи, пълни със загуба, винаги гледат назад. Той се надигна и дръпна завесите, за да пусне в стаята хладната светлина на зората.

— Хайде, облечи се, Даниел. Искам да ти покажа нещо — рече.

— Сега? В пет часа сутринта?

— Има някои неща, които могат да се видят само в сумрак — подхвърли баща ми със загадъчна усмивка, която навярно беше заимствал от някоя творба на Александър Дюма.

Улиците още чезнеха сред влажните нощни мъгли, когато излязохме през портала. Фенерите на Лас Рамблас рисуваха алея от пара, намигайки на онзи час, в който градът се раздвижва и захвърля своите акварелни одежди. Щом стигнахме до улица „Арко дел Театро“, поехме към квартала Равал под нейната аркада; над нас се издигаше свод от гъста синя мъгла. Следвах баща си по този тесен път — по-скоро белег, отколкото улица, — докато отблясъците от Лас Рамблас се стопиха зад гърбовете ни. Сиянието на зората се процеждаше от балконите и корнизите като полегати ивици светлина, които не успяваха да одраскат земята. Накрая баща ми спря пред масивна дървена резбована врата, почерняла от времето и влагата. Пред нас се издигаше нещо, което ми се видя като изоставения труп на дворец или музей, пълен с отгласи и сенки.

— Даниел, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого. Даже и на твоя приятел Томас. На никого.

Един дребен човечец с черти на граблива птица и посребрени коси ни отвори вратата. Непроницаемият му орлов поглед се впи в мен.

— Добър ден, Исаак. Това е синът ми Даниел — обяви баща ми. — Скоро ще навърши единайсет и някой ден ще поеме дюкяна. Вече е достатъчно голям, за да познава това място.

Въпросният Исаак с леко кимване ни покани да влезем. Синкав здрач обгръщаше всичко, едва загатвайки очертанията на мраморно стълбище и на галерия с фрески, населени с ангели и приказни създания. Поехме след пазителя по този дворцов коридор и стигнахме до голяма кръгла зала, където истинска базилика от сенки лежеше под един купол, изпъстрен със снопове светлина, падащи от висините. Лабиринт от коридори и рафтове, препълнени с книги, се издигаше от основата към върха, очертавайки същински кошер, изваян от тунели, стълбища, платформи и мостове, които загатваха една исполинска библиотека с невъзможна геометрия. Зинал от изумление, погледнах към баща си. Той ми намигна с усмивка.

— Даниел, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

Съзрях десетина души, които крачеха безредно по коридорите и платформите на библиотеката. Някои се извърнаха да ни поздравят отдалече и аз познах лицата на различни колеги на баща ми от съюза на антикварните книжари. В моите очи на десетгодишно дете тези хора изглеждаха като тайно братство от алхимици, които крояха някакъв заговор срещу света. Баща ми коленичи до мен и, задържайки погледа ми, заговори с онзи лековат глас, с който се дават обещанията и признанията.

— Това място, Даниел, е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш тук, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, неговият дух израства и укрепва. Още преди много години, когато моят баща ме доведе тук за пръв път, това място вече беше старо. Старо колкото самия град, навярно. Никой не знае със сигурност откога съществувало или кои са неговите създатели. Ще ти кажа същото, което баща ми каза на мен. Когато някоя библиотека изчезне, когато някоя книжарница затвори дверите си, когато някоя книга потъне в забрава ние, пазителите, които познаваме това място, имаме грижата те да пристигнат тук. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно — в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух. В дюкяна ги продаваме и купуваме, но в действителност те нямат собственик. Всяка книга, която виждаш тук, е била най-добрият приятел на някого. Сега сме им останали само ние, Даниел. Смяташ ли, че ще можеш да запазиш тази тайна?

Погледът ми се изгуби в безкрая на това място, в омагьосаната му светлина. Кимнах и баща ми се усмихна.

— А знаеш ли кое е най-хубавото? — запита той.

Мълчаливо поклатих глава.

— Според обичая, когато някой посети това място за пръв път, трябва да си избере една книга — която си ще — и да я приеме, да се погрижи тя никога да не изчезне, завинаги да си остане жива. Това е много важно обещание, обещание за цял живот — обясни баща ми. — Сега е твой ред.

В продължение на близо половин час се разхождах сред тайните на онзи лабиринт, който миришеше на стара хартия, на прах и вълшебство. Плъзгах ръка по дългите редици с изложени книги, като се мъчех да направя своя избор. Внимателно проследявах сред поизтритите от времето заглавия думи на езици, които ми бяха познати, както и десетки други, които не бях в състояние да определя. Извървях цели коридори и спираловидни галерии, населени със стотици, хиляди томове, които сякаш знаеха повече неща за мен, отколкото аз за тях. Не след дълго ме връхлетя мисълта, че зад обложката на всяка от тези книги се разгръща необятна вселена за изследване, и че отвъд стените на това място хората пропиляват живота си във футболни вечери и радиосериали, доволни да виждат само докъдето се простира пъпната им връв, или може би мъничко по-надалече. Не зная дали поради тази мисъл, дали поради слепия случай или неговата изтънчена роднина, съдбата, ала тозчас разбрах, че вече съм избрал книгата, която щях да осиновя. Или може би трябваше да кажа — книгата, която щеше да осинови мен. Тя плахо се подаваше в самия край на един рафт, подвързана с виненочервена кожа и шепнеща името си с позлатени букви, пламнали на светлината, която обливаше купола отвисоко. Приближих се до нея и погалих думите с връхчетата на пръстите си, като прочетох мълчаливо:

Сянката на вятъра
Жулиан Каракс

Никога не бях чувал заглавието или пък автора му, но това никак не ме засягаше. Решението бе взето — и от двете страни. Взех книгата извънредно внимателно и я прегледах, като оставих страниците й да се разлистват сами. Освободена за миг от килията си, тя издиша цял облак от златен прах. Доволен от своя избор, поех обратно по същия път из лабиринта с книгата под мишница, залепил усмивка на лицето си. Може би вълшебната атмосфера на мястото ми бе повлияла, ала бях уверен, че тази книга е стояла там и ме е чакала години наред, навярно още отпреди да се родя.

 

 

Същата вечер, когато се прибрахме в жилището на улица „Санта Ана“ потърсих убежище в стаята си и реших да прочета първите редове от моя нов приятел. Преди да си дам сметка, вече бях безвъзвратно завладян от него. Романът разказваше историята на един човек, впуснал се в търсене на истинския си баща, когото никога не е познавал и за чието съществуване е разбрал само благодарение на последните думи, изречени от майка му на смъртния й одър. Историята на това дирене се превръщаше във фантастична одисея, в която главният герой се бореше да си възвърне изгубените детство и младост; в хода на перипетиите полека се разкриваше и сянката на една прокълната любов, споменът за която щеше да го преследва до края на дните му. С разгръщането на разказа структурата му започна да ми напомня някоя от онези руски кукли — матрьошките, които крият във вътрешността си безброй миниатюрни изображения на самите себе си. Стъпка по стъпка повествованието се разлагаше на хиляди истории, сякаш разказът бе попаднал в галерия с огледала и неговата идентичност се разцепваше на десетки различни отражения, които същевременно представляваха един-единствен образ. Минутите и часовете отлитаха като мираж. Часове по-късно, погълнат от разказа, едва дочух камбаните на катедралата, чийто звън отброяваше полунощ в далечината. Потопен в медната светлина, която хвърляше нощната лампа, потънах в свят на непознати за мен образи и усещания. Герои, реални в моите очи досущ като въздуха, който дишах, ме въвлякоха в тунел от приключения и мистерии, от който не ми се искаше да избягам. Страница след страница, изцяло се оставих да ме завладее вълшебството на историята и нейния свят, докато дъхът на зората погали прозореца ми и уморените ми очи се плъзнаха по последния лист. Проснах се в синкавия зрак на ранното утро с книгата върху гърдите и се заслушах в глъчката на все още спящия град, която полека се издигаше над опръсканите с пурпур покриви. Сънят и изнемогата чукаха на вратата ми, ала аз не им се поддадох. Не ми се щеше да изгубя магията на историята, а и все още не исках да се сбогувам с героите й.

 

 

Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент в книжарницата на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно — независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили — ни предстои да се завърнем. За мен такива вълшебни страници винаги ще бъдат онези, които намерих сред коридорите на Гробището на забравените книги.

Бележки

[1] Ла Рамбла (или Лас Рамблас (исп.), Лес Рамблес (кат.)) — емблематична оживена улица в централна Барселона, която свързва Пласа де Каталуня с паметника на Христофор Колумб при Порт Вел. Официално тя представлява серия по-къси улици, оттук и мн.ч. Лас Рамблас. — Бел.прев.

[2] Монжуик — широко възвишение (212 м) на югоизток от центъра на Барселона. През XVII в. там е построена крепост, запазила се и до наши дни; често служела като затвор, особено за политически затворници. През XIX в. на Монжуик е разположено и голямото гробище на града. — Бел.прев.