Маргарет Милър
Сезонът на бедите (9)

9.

Обади се на Луис от едно малко кафене в подножието на вълнолома, където понякога се срещаха.

— Аз съм долу, в заведението на Сам, Луис. Налага се да се видим.

— Не се ли обаждахте пак вие преди малко? Пак сте набрали грешен номер.

Колко е съобразителен, помисли си Шарлот. Гуен може да заподозре, ако два пъти има грешка за толкова кратко време, но от негова страна да се престори, че и двете обаждания са от един и същ човек. Прекалено умно. Говори за опит в дребните измами.

— Моля те, побързай, и за двама ни е важно — изрече тя бързо и затвори, без да му даде възможност да отговори.

Изчака отвън в колата си, загледана в лодките, закотвени при вълнолома. Цяло градче, като човешките, с всякакви видове и от всякакъв клас — елегантни, луксозни яхти с примигващи светлинки, здрави рибарски корабчета, спретнати малки катери, бързи като стрела, плоскодънки и стари, препатили лодки, които едва се крепят на водата.

Някаква кола мина бавно и спря на метър-два пред нея. Луис излезе и сви рамена срещу вятъра. Едва го позна. Облечен бе с палто и мека шапка, а на врата му бе увит плътно шал.

Повървяха мълчаливо към фара на края на вълнолома.

— Даже не предполагах, че имаш такава шапка — обади се накрая тя.

— Сега знаеш.

— Добре те… дегизира, нали?

— Не можах да си намеря фалшивите бакенбарди. Наложи се да се примиря с шапката.

— О, Луис!

Бяха сами на вълнолома, а единствената слаба светлина наоколо идваше от непълната луна и зеления сигнал, присвяткващ на върха на фара. Тя го хвана за ръка, притисна се към него и скри лице в ръкава му.

— Господи, Луис.

— Какво има, мила. Хайде, седни.

Той я придърпа на една от каменните пейки по протежението на вълнолома. Беше мокра, от пръските на отдръпващите се вълни, но и двамата не обърнаха внимание.

— Казвай сега — подкани я той и приглади косите й с ръка. — Какво има, Чарли?

— Загазила съм.

— Съжалявам.

— Ти също…

— Нищо ново — иронично подхвърли Луис. — Откак те срещнах преди година, влязох вътре и с двата крака.

— Това е нещо по-лошо.

— Разкажи ми.

— Не зная как да започна.

— Започни от началото и продължавай, докато стигнеш до края.

Усмивката й беше бледа и тъжна.

— От „Алиса в страната на чудесата“ е, нали?

— Да.

— Де да бях Алиса.

— Защо?

— Щях да се събудя и да разбера, че всичко е било лош сън и никога всъщност не съм виждала… — Тя замлъкна, заслушана в шума от вълните, разбиващи се в скалите под тях. — Шантажират ме.

— Защо?

— Има някой, който знае за нас двамата.

— Виж ти — тихичко каза той. — Виж ти. Кой?

— Двама мъже.

— Непознати?

— Не съвсем. С единия съм се срещала вече. Вчера.

— Онази „домашна визита“, която си направила, след като си тръгнах ли?

— Да. Отчасти.

— Не беше съвсем точно домашна визита, нали… Не, не се извръщай. Отговори ми. Така ли е, Чарли?

— Отидох да видя дали мога да открия бременното момиче, за което ти говорих снощи.

Наложи се да му разкаже цялата история — за Вос и стареца Тидълс, за Вайолет и Еди, за посещението на Истър в кабинета й с изцапаната с водорасли чантичка на момичето, за грозната сцена на верандата пред дома й, когато Вос й поиска пари за погребението на Вайолет.

Когато свърши, Луис попита:

— Значи тя се е самоубила?

— Така смята полицията.

— Нима не знаят със сигурност?

— Още е рано за резултатите от аутопсията. Намерили са я едва тази сутрин.

— Ясно. — Той извади запалката от джоба си и започна разсеяно да си играе с нея, като я палеше и гасеше в несъзнателен синхрон със сигнала на фара. — Със страхотни типове си се забъркала.

— Изглежда.

— И преди съм те предупреждавал за проявите ти на дружелюбие към непознати. Добре. — Луис въздъхна. — Предполагам, че вече е късно да ти чета конско като стара леля. Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Плащането на пари при шантаж е незаконно деяние.

— Знам. Аз… всъщност донякъде ми се иска да му платя и да приключа с тая работа. Триста долара не са чак толкова много, ако от тях зависи спокойствието ми. Само да можех да съм сигурна, че всичко ще спре дотук…

— Да не си луда, Чарли! — Той надзърна в лицето й, отчасти ядосан, отчасти озадачен. — Ти се страхуваш от тези мъже. Така ли е?

— Малко, предполагам.

— И защо?

— Не съм сигурна. — Въпреки че по природа беше откровена, не можеше да даде израз на съмненията си. Разлюляното море, което винаги бе обичала, се бе превърнало в заплаха за нея, а циментовият вълнолом й изглеждаше несигурен, подвижен.

Ръката на Луис на рамото й бе сигурна и здрава, но не със сила, на която да се облегне, а такава, която може да бъде използвана срещу нея.

— Чуй ме — каза той грубо. — Ако имаш желание да плащаш на всеки, разбрал за нас двамата, накрая ще се разориш. Поне десетина души вече знаят. Няма нищо престъпно в това да…

— Обаче си сложи шапка и шал тази вечер.

— Има вятър и е студено.

— Чак толкова не е.

Шарлот извърна лице настрана. Скалите под тях бяха плъзгави от водораслите, оголени от отлива. Не ги виждаше в тъмнината, но долавяше мириса им. Той й напомни за чантичката на Вайолет и за смъртта.

— Не ми казваш всичко — рече Луис. — С какво още те заплаши Вос?

— Нищо определено.

— Но е намекнал за нещо.

— Да.

— Кажи ми го.

— Той… — Тя наблюдаваше лицето му, докато му разправяше. Беше бледо и неясно в мрака. — Каза, че не било зле да си помисля за възможностите, че Вайолет, ти и аз сме били… трио.

— Трио? — Устата му се отвори в неподправено изумление. — Какво, за бога, е имал предвид?

— Не зная. Реших, че навярно иска да каже, че ти… че познаваш Вайолет отнякъде.

— Не бях чувал за нея, докато ти не я спомена снощи.

Шарлот беше сигурна, че той казва истината. Изведнъж й стана леко, сякаш камък й падна от гърба.

— Исках да съм сигурна, Луис. Не се сърди.

— Как ли пък не — простичко отговори той. — Този Вос е направо луд. Трябва да бъде спрян. — Стана от каменната пейка и вдигна яката на палтото си. — Къде живее?

— „Маслините“ 916. Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се видя с него. Ще си поговорим. Няма да позволя да те тревожи. Ще му изкарам ангелите, ако е необходимо.

— Нали няма да се стига до неприятности?

Той погледна сериозно към нея.

— Естествено, че ще се стигне. Ти какво очакваш? Тоя тип те шантажира и аз смятам да му попреча.

Дъхът заседна в гърлото й.

— Предпочитам да му платя, отколкото да се наложи да се биеш с него.

— Що за мекушавост, Чарли? — Усмивката му бе по-неприятна от намръщване. — Това ти е проблемът. Забъркваш се с хора като Вос и О’Горман, а после не знаеш как да се оправиш с тях. Нямаш никакви защитни средства, понеже те не боравят с твоите оръжия.

Въпреки свежия бриз Луис се потеше. Лицето му бе набраздено от пот, а когато посегна да хване ръката му, Шарлот усети, че дланта му е лепкава. Знаеше, че се притеснява, дори навярно се страхува. Адвокатската му практика не бе свързана с престъпността или с престъпници — ограничаваше се със завещания, опекунства и имоти, както и някое случайно, дискретно и много скъпо дело за развод. Тя осъзна какво огромно усилие за него е да се заеме и да отиде да се срещне лично с Вос.

— И аз ще дойда — обяви Шарлот.

— За какво?

— Защото искам. Понеже…

— Не си ли се забъркала в достатъчно голяма каша? — попита той. — Виж. Ти не можеш да се справиш с такива изпечени мошеници. Чувствителна си и си жена. Приписваш на тези типове чувства, мисли и морал, каквито нямат. Попаднала си сред крадци, Чарли, а пък си симпатично, мило момиче въпреки всичките ти знания.

— Ще дойда — повтори тя.

— Ама че си упорита…

— Малко. Налага се.

— Защо държиш да дойдеш? Нямаш ли ми доверие?

Тя се поколеба за секунда, преди да отговори:

— Нямам доверие на нервите, на настроението ти.

— Ясно. Смяташ, че ситуацията ще има нужда от умиротворителното влияние на жена.

— Навярно. Защо се ядосваш от това?

— Не се ядосвам.

— Ядосан си… Да не си се скарал с Гуен?

— Тя никога не се кара — произнесе той натъртено. — Просто си седи с много, много обиден вид.

— Видях я днес следобеда.

— Каза ми.

— Не мога да продължавам да я лекувам — примоли се Шарлот. — Луис, измъкни ме някак си.

— Как?

— Кажи й, че според слуховете съм пияница или нещо такова. Все едно какво.

— Това е абсурдно — възрази Луис. — Отказвам да го направя.

Върнаха се към кафенето, без повече да си проговорят. Шарлот вървеше малко пред него с твърда и непреклонна крачка.

Той я заведе до колата й.

— Предполагам, че няма смисъл да те разубеждавам. Идваш, така ли?

— Да. Не разбираш ли, може да успея да помогна, може да…

— Може, може, може… Добре, няма да споря с теб. — Луис затвори вратата. — Ще се срещнем там след двадесет минути.

— Толкова дълго ли ще се бавиш? Съвсем близо е, на „Маслините“.

— Трябва да се отбия в кабинета. Налага се да уредя първо една работа.

— По това време вечерта?

— Да. Върн ме беше помолил да се погрижа за нещо, а пък аз забравих. — Върн Джонсън му беше партньор в адвокатската кантора. — Искаше да добавя храна в аквариума.

— Аха. — Убедена бе, че лъже. Върн никога не би позволил някой друг да храни скъпоценните му рибки.

— Значи среща след двадесет минути.

— Добре.

— И паркирай на улица „Джуниперо“ — поръча й той. — Няма нужда да бием тъпаните, че пристигаме.

Луис постоя още минута, загледан с наклонена глава в нея през отворения прозорец. Шарлот реши, че ще я целуне. Искаше го. Но той се извърна внезапно и отиде при колата си.