Маргарет Милър
Сезонът на бедите (18)

18.

По улицата мина кола, не профучавайки, както обикновено правеха шофьорите по „Маунтин Драйв“ нощем, а несигурно, сякаш търси определена къща или човек. Спря, даде на заден и спирачките изскърцаха пред нейния дом.

Тя изтича от гаража и дръпна надолу вратата точно в момента, в който Истър мина пред дървената портичка и влезе в двора. Той не каза нищо в продължение на минута. Очите му обходиха лицето й, после буика с неизгасените фарове и затворената врата на гаража.

— Ще ти отворя вратата — предложи той.

— Не! — Тя инстинктивно направи движение на несъгласие, от което цялото й тяло се стегна, сякаш ударено от електричество. — Не, благодаря.

— Добре тогава, отвори си я сама. — Той добави нещо под сурдинка, което звучеше като „пустите му еманципирани жени“.

— Аз… предпочитам да оставя колата навън. — Гласът й беше неестествен, висок и напрегнат, сякаш някаква ръка е стиснала ларинкса й. — Никога не съм сигурна, че няма да ме извикат при пациент.

— Пациентите ти ги пое Блейк.

— Престани да спориш с мен. Аз… аз съм уморена. Ако не възразяваш, бих искала да си отидеш.

— Все искаш да си ходя. Обидно е. Истър, Истър, върви си, Истър, и не идвай никой друг…

— Моля те. Наистина съм уморена.

— Знам. Няма да те задържам. Дойдох да се убедя, че си се прибрала без проблеми.

— Ами ето. Тук съм. Както виждаш.

— Виждам много неща — бавно произнесе той. — Нервна си до невъзможност. Какво има?

— Нищо. Ти… ти всъщност не си дошъл да се убедиш, че съм се прибрала жива и здрава. Ти ме шпионираш.

— Защо да го правя?

— Понеже смяташ, че съм замесена в онези ужасни истории.

— Не са чак толкова ужасни — самоубийство, естествена смърт, няма убийства. — Истър повтори „Няма убийства“ с многозначителен тон, сякаш очакваше тя да го опровергае.

Шарлот не каза нищо.

Той отиде при колата й, изгаси фаровете и извади ключовете от таблото. Подхвърли й ги. Връзката падна в тревата до нейните крака и тя я погледна тъпо, сякаш съзнанието й е твърде зашеметено и не може да се справи с понятието хващане на нещо, хвърлено към теб.

— Ключовете ти — каза Истър.

— Ключове ли? А, да, разбира се.

Двамата клекнаха едновременно да ги вдигнат и ръцете им се докоснаха. Тя се дръпна, като че ли той се е опитал да я удари.

Истър пръв вдигна връзката.

— Да не би да съм отрова за теб, а?

— Не. Не си отрова. — Сгъваем нож, пистолет, газ.

— Нощес няма да ходиш при никакви пациенти. Ще ти прибера колата и ще ти донеса багажа в къщата.

— Не! Няма да ти позволя…

— Какво има? Да не би в къщата да има нещо, което не искаш да видя?

— Не.

— Балард навярно?

— Вътре няма нищо — презрително каза тя. — Ела и се убеди. Души колкото си искаш.

— След като ме каниш толкова чаровно, ще го направя.

Той извади сака й от багажника, докато тя отключваше входната врата.

Шарлот запали всички лампи в хола.

— Ето. Нещо да виждаш?

— Не.

— Оръжия, т-тела?

Той я погледна насмешливо.

— Не съм очаквал да намеря нито оръжия, нито тела. Само Балард.

— Защо искаш да се видиш с Луис?

— Най-малкото, понеже съпругата му се е обадила, че е изчезнал тази сутрин.

— Изчезнал? Луис?

— Но тази е само една от причините. Има и други. Къде е той?

— Не знам. И ако Луис желае да замине някъде, това не ми влиза в работата, нито пък на вас, господин Истър.

— Може да бъдеш изненадана.

— Единственото, с което разполагаш срещу него, е, че аз го обичам.

— По мое убеждение никак не е малко. Дори и само то да беше.

Напрежението в гласа му я разтревожи. Не знаеше какво да каже или направи. Стоеше до вратата, все още с ръкавици, шапка и чанта под ръка. Най-накрая изрече:

— Седни, а аз ще потърся нещо за пиене.

— Благодаря, ще постоя. Чувствам се повече като полицай, когато съм прав, и по-малко като човек, наминал при жената, която обича. Аз съм и двете. Но в момента стоя прав. Къде е Балард?

— Не знам. Не съм го виждала отпреди два дни по вечерно време. Казах му, че смятам да отида в Орегон с колата.

— Спомена ли защо?

— Да.

— И той не искаше да заминаваш?

— Не го интересуваше.

— Лъжеш.

— Не го заинтересува особено.

— Айде бе!

— Престани да говориш със заобикалки — каза с чувство тя. — Ако въобще пътуването ми го е развълнувало, то е, защото това би означавало, че няма да се виждаме ден-два. Каква друга причина би имал да се интересува дали ще ходя в Ашли или не?

— Мога да ти изредя няколко.

— Ти. Ти си в състояние да измислиш какво ли не срещу Луис. Той ми каза какъв си — опак човек.

— Точно така. — Истър запали цигара. В стаята не се долавяше никакво течение. Димът се издигна право нагоре, целенасочено, към тавана. — Между другото, имам новини за Вос и Еди.

Тя усети как кръвта се изтегли от лицето й. Обърна се и започна да си сваля ръкавиците и шапката, да рови из чантата си — каквото и да е бързо движение, което би отклонило вниманието от бледността й.

— Изчезнали са. Безследно. Малко съм разочарован, че ги изтървах. Надявах се да задам на Еди няколко въпроса откъде се е сдобил с парите за новата си кола.

„Пак можеш да го попиташ. Само че няма да ти отговори.“

Телефонът иззвъня. Тя го погледна зашеметено, сякаш за пръв път в живота си чува подобен звук и е изненадана, че странният черен предмет издава шум.

— Вдигни — предложи Истър. — Или аз да вдигна, ако предпочиташ.

— Не. Не. Аз. — Тя прекоси стаята и се обади. — Ало?

— Доктор Кийтинг, аз съм, Гуен Балард. Цял ден се опитвам да се свържа с вас. Госпожица Шилър все повтаря да се обадя на доктор Блейк. Но аз не искам. Казах не, доктор Кийтинг е моят лекар и няма да ходя при никой друг.

Шарлот хвърли поглед през рамо към Истър. Той не беше помръднал, но тялото му се бе напрегнало, като че ли с всяка нервна клетка се стреми да долови какво се говори на другия край на жицата.

— Това е частен разговор с една пациентка. Надали ще ти е интересно.

Той не каза нищо, само я погледна, без да мига.

Шарлот дръпна ръка от слушалката.

— Има ли някакъв проблем?

— Пак получих пристъп. — Дишането на Гуен бе затруднено, а гласът й слаб и треперлив. — Сама съм. Страх ме е.

— Няма нищо тревожещо. Успокойте се и…

— Трябва да ви видя. Моля, елате, доктор Кийтинг… Шарлот, нужно ми е да говоря с някого, с приятел.

Приятел. Гуен сама, ужасена, й се обажда точно на нея от всички останали хора в града, като на приятелка. Шарлот усети как от стомаха започва да й се повдига и в гърлото й закиселява.

— Нещо случило ли се е?

— Той се опита да ме убие. Да! Опита се да ме убие! Каза, че ме ненавижда и винаги ме е мразил!

Височината и силата на гласа на Гуен се бяха увеличили. Шарлот видя, че Истър я е чул, може би не самите думи, но истеричните нотки. Налагаше се да успокои Гуен, преди той да е заподозрял нещо.

Тя каза:

— Веднага идвам. Само десетина минути.

— О, благодаря ви, доктор Кийтинг, благодаря.

Шарлот затвори.

— Трябва да отида при пациент.

— Чух.

— Ще ме извиниш, но… — Тя погледна подчертано към вратата.

Истър повдигна едната си вежда.

— Искаш да си тръгна.

— Така се прави.

— Представи си, че на мен ми харесва тук. Уютно и топло е, пък и очаквам Балард да се обади.

Реакцията му бе непредвидена за Шарлот. Смяташе, че той ще си тръгне с нея и ще й даде възможност да обмисли по-късно какво да прави с Вос и О’Горман. Нямаше друг начин да го принуди да напусне, освен — и иронията на положението я уязви — да повика полиция.

Шарлот мълчаливо взе шапката и чантата си и излезе. Не се обърна назад и Истър нищо не каза.

Докато изваждаше колата на улицата на заден ход, видя, че е допуснала фатална грешка.

В бързината да затвори вратата на гаража, когато чу пристигането на Истър, бе забравила да загаси лампата. Тя светеше весело през малкото прозорче отстрани, сякаш канеше, който иска да влезе и сам да се огледа.