Маргарет Милър
Сезонът на бедите (19)

19.

Девет часът. Откъм сушата духаше вятър, палмите се отдръпваха и превиваха пред него, размахвайки отчаяно клони.

Къщата на Балардови не се виждаше от улицата. Изникна внезапно при една извивка на засадената с кипариси пътека — красива сграда от потъмнели секвои, разположена насред симетрично подредена градина. Шарлот никога не я бе харесвала. Цветните лехи бяха прекалено педантично оформени и като че ли бяха загубили всякаква връзка с природата. Принадлежаха на Гуен, а не на земята. Моравата също изглеждаше толкова безупречна, че беше трудно да си представиш истински хора да се разхождат по нея.

И си беше така, помисли си Шарлот. Тя не беше предназначена за разходки, а да й се възхищават от нишата в трапезарията или от панорамния прозорец в хола. Даже колитата, които Гуен обичаше толкова много, не ги пускаха по тревата. Те си имаха двор зад къщата, оградени с мрежа места за тичане и миниатюрни къщички, както и специално помещение за майките с новородените кученца.

Заради кучетата държаха една лампа включена през цялата нощ. Шарлот забеляза някои от тях да я наблюдават внимателно през мрежата е вдигнати опашки, сякаш все още не са сигурни, че е приятел.

Тя им каза тихичко няколко думи и една от опашките се размаха бавно, с достойнство, като ветрило от пера в ръцете на снизходителна графиня.

Другите три колита — любимците на Гуен — бяха горе с нея в спалнята. Лежаха до леглото й, истински боен строй от защитници. Гуен им беше наредила да легнат и те се подчиниха, ала очите им бяха неспокойни, следваха всяко движение на стопанката, следяха лицето й за обезпокоителни признаци и от време на време голямото коли с черната козина надаваше тъжен вой като дете.

— Докторе, докторе… не мога да дишам.

— Прекалено много се стараете. Отпуснете се.

— Добре. Ще го направя. Нали няма да… се задуша?

— Не. Пристъпът почти е отминал. Ето вижте сама. Сложете пръстите си тук, на китката. Чувствате ли пулса си?

— Мисля, че да.

— Не е много по-ускорен от моя.

— Така ли?

— Разбира се.

Дишането на Гуен се беше нормализирало веднага щом вниманието й бе отклонено от необходимостта да си поема въздух. Шарлот често бе срещала подобна реакция у децата, които се страхуват да заспят, понеже може да спрат да дишат.

Главата на Гуен се отпусна сред дантелените възглавници. В този момент Шарлот забеляза синината отстрани на врата й, скорошна синина, все още тъмна, с размер почти колкото палец.

Гуен я забеляза, че гледа насиненото, и докосна много внимателно мястото с пръсти.

— Опита се да ме убие. Каза, че един ден ще го направи, и наистина опита. Но нещо се уплаши, може би кучетата го стреснаха с ръмженето си. Изведнъж ме пусна и се качи в стаята си. Не съм го виждала оттогава. Случи се преди две вечери, горе-долу по това време.

— Насиняването не е сериозно. — Помисли си: „Не толкова сериозно, колкото куршумените дупки в челото на Еди или лугавата, давеща вода, погълната от Вайолет в битката й за малко въздух“. Не синината беше сериозна, а намерението зад нея. Спомни си думите, произнесени от Луис последния път, когато го видя: „Не съм прекалил с пиенето. Или поне пил съм само с лечебна цел, за да се удържа и да не удуша жена си“.

Искаше й се да каже нещо ободрително на себе си и на Гуен, но единственото, което успя да измисли, бе само:

— Хората вършат странни неща в моменти на гняв.

— Той не беше ядосан. Нищо не съм направила да го ядосам. Върна се онази вечер и аз казах: „Здравей, скъпи. Къде беше?“. А той отвърна: „В ада, в ада бях“. Толкова се изненадах. Луис винаги ми е обяснявал къде е бил.

„Не е, глупачке жалка. Караш ме да мразя себе си, Луис, самия живот.“

Гуен тихо каза:

— Вие познавате моя съпруг.

— Да.

— Вие го познавате такъв, какъвто сте го видели, а не какъвто е. Той е жесток човек. Няма чувства. Другите за него са камъни: може да ги вземе в ръка, да ги захвърли или да ги подритва. За минутка не се замисля, че те са човешки същества и също изпитват болка и отчаяние.

Съвсем не е такъв, искаше й се на Шарлот да възрази. Луис е добър човек, но характерът му е бил изкривен от твоята ограниченост, вкиснат от вечно миличкото ти поведение. Не обвинявай него, пък и себе си. Никой не е виновен. Съдбата е измамила и двама ви, а също и мен, та дори и Истър. Четворна измама.

Мъничката уста на Гуен бе стисната недоумяващо.

— Толкова е странна тая негова жестокост. Колкото повече се старая да му угодя, толкова повече ме презира. Гледа ме през масата по време на вечеря, а на мен сърцето ми се обръща. Мъча се да бъда умна и забавна, както подобава на една съпруга. Даже чета една книга с разни историйки за разказване, интересни факти и разни такива. Но… — Тънката й ръка се вдигна и падна в израз на безпомощност. — И най-смешните неща, които разказвам, не са смешни, а глупавите прозвучават още по-глупаво, когато ме гледа така — сякаш съм червей, който с удоволствие би размазал с обувката си.

— Досега не сте ми говорили за това.

— И аз си имам гордост — каза сковано Гуен, — и репутация.

— Разбира се.

— Никой не може да ми ги отнеме, въпреки че Луис се опитва. — Тя заопипва възглавниците. Те бяха миниатюрни, съобразени с нейния ръст подобно на всичко останало в спалнята. Стая на малко момиченце, помисли си Шарлот, като погледна плюшеното мече, подпряно на орнаментираното гардеробче, и усмихнатата френска кукла, поставена седнала до прозореца. Годините минаваха, а малкото момиченце се страхуваше да порасне. Тук, в стаята си, то беше недосегаемо за времето. Въпреки че вече не си играеше с мечето, играчката си беше на място: ако поискаш, да я вземеш, а мекото й пухкаво телце създаваше чувство за комфорт и служеше за символ на сигурност и невинност. Само че момиченцето беше започнало да остарява, а с възрастта бе се появил и страхът. Страхът от тъмното, от спирането на дъха, други безименни страхове, познати на сърцето й — и то се блъскаше безпомощно като обезумяло в гърдите й, сякаш е душата на уплашено птиче.

— Май не вярвате, че Луис се е опитал да ме убие — каза Гуен. — Но наистина е така и аз знам защо. Той си има друга. Ама вие изглеждате изненадана, доктор Кийтинг, почти колкото мен самата, когато разбрах. Въпреки че сигурно не е трябвало да се учудвам. Случва се и в най-добрите семейства. Съпругът се отегчава от жена си и се хваща, с която му попадне, някоя сервитьорка или продавачка, от ония евтини повлекани, дето имат морал колкото една разгонена котка.

Лицето на Шарлот беше каменно.

— Озлобена ли ви се виждам, доктор Кийтинг? Е, добре, така е. Ужасно, ужасно е да знаеш за тази жена и все пак да нямаш понятие коя е тя, за да отида и да поговоря с нея, да я накарам да осъзнае.

— Какво?

Гуен примигна.

— Какво ли? Ами че разрушава един дом, един брак.

Не е такава, аз не съм такава и нищо не разрушавам, помисли си Шарлот. Този дом принадлежи на теб и на кучетата, а бракът бе съсипан отдавна, още преди да ме запознаеш с Луис тук, в тази къща. И не съм повлекана. Аз съм почтена жена, работя много и когато ми провърви, дори успявам да направя някому добро.

— Мисля, че сега се намира точно там — продължи Гуен. — С оная. Не го казах на полицията, когато им се обадих сутринта. Срам ме беше. Просто им съобщих, че съпругът ми е изчезнал. А после, късно следобеда, един от тях дойде у нас. Обясни, че искал да се поогледа, за да види дали няма да намери някаква следа къде може да е отишъл Луис. Името му беше необичайно — Истър. Разбирате ли нещо от полицейската работа, доктор Кийтинг?

— Много малко.

— Просто се питах. Стори ми се, че този полицай се държа доста странно. Качи се в кабинета на Луис и го чух да печата на пишещата му машина. Не е ли необичайно? Защо му е да пише на машината на Луис?

— Не знам — отвърна Шарлот. — Но е имал причина, той винаги има причина.

— После слезе пак долу и ми зададе куп чудати въпроси.

— Чудати ли?

— Такива ми се видяха. Попита ме какви пътувания сме предприемали с Луис от Коледа насам. Е, аз естествено не съм ходила никъде. От една страна, сърцето ми, пък и, от друга — обичам моя малък дом. Тук се чувствам щастлива. Не се нуждая от вълненията, по които Луис, изглежда, копнее… Казах го и на полицая. Той поясни, че се интересувал от кратките му разходки и командировки, понеже можело да отиде на някое от същите места. Хората се повтаряли според него. — Тя заувива кичур коса с тънките си, нервни пръсти. — Не му съобщих, че Луис се е опитал да ме удуши. Имам си гордост.

Настъпи дълго мълчание. Шарлот си представи как Истър шари из кабинета на Луис с поглед, изострен от омраза… Истър, който я чака у дома и навярно, докато се мотае, отива в кухнята и вижда запалената лампа в гаража.

— Ако знаех къде се намира — обади се Гуен, — щях да мога да спя спокойно и да спра да се тревожа толкова. Само че той се държи странно почти цяла седмица вече. Когато за последен път вечеряхме заедно пред две вечери, едва ли каза и дума. Опитвах се да поддържам някакъв разговор, та госпожа Питърс да не заподозре, че нещо не е наред — тя е готвачката ни и е страхотна клюкарка. Пък и току-що бях прочела за момичето, дето се удавило, и го споменах пред Луис — мислех, че ще го заинтересува, но той ме сряза да млъквам, и то точно пред госпожа Питърс… Ужасна история е тая с момичето.

— Да.

— Чудя се дали… се е мъчила?

— Сигурно.

— Но всичко е свършило бързо, нали? Разбира се. Така трябва да е било. Много бързо. Просто не мога да понасям страданието. Никога не бих могла да стана лекар като вас. Само че докторите, предполагам, свикват да гледат болки и смърт.

— В известен смисъл.

— Аз пък никога не бих могла. Много съм чувствителна. — Долната й устна затрепери. — Поне момичето е мъртво. Сега е вън от нещата. Няма повече проблеми. О, толкова съм уморена. Толкова ужасно уморена.

— Ще ви дам хапче за сън.

Очите на Гуен веднага се разтвориха панически.

— Не. Не. Няма да вземам нищо. Трябва да съм нащрек, да не би да си дойде и да се опита…

— Опасността е много малка. Но мога да се обадя на госпожа Питърс и да я помоля да стои при вас тази нощ.

— Не. Тя си има семейство и собствени грижи. Доктор… доктор Кийтинг, какво бихте направили на мое място?

— Не знам. Бих отишла на хотел навярно.

— Ами кучетата? Няма кой да се грижи за тях?

— Все едно, аз не мога да ви посъветвам — бавно каза Шарлот. — Личните проблеми невинаги биват разрешавани чрез обективни разсъждения. Начинът, по който аз бих постъпила, може да е обратен на поведението, което би било добро за вас.

— Май че е така. Божичко, толкова сте разумна и интелигентна! Ще ми се да познавахте съпруга ми по-добре. Той харесва умните жени, може би защото аз съм глупава. — Едното ъгълче на устата й се изкриви в тъжна усмивчица. — Как ми се иска всичко в живота ми да е под контрол, както навярно е при вас. Обзалагам се, че нямате никакви проблеми.

За Шарлот това беше върхът на иронията. Погледна френската кукла на прозореца. Тя се усмихваше многозначително с нарисуваните си уста.