Маргарет Милър
Сезонът на бедите (15)

15.

Обърна колата и се отправи обратно към мотела. Почуди се дали Истър вече е пристигнал в града и какво ли замисля. Може би момичето, Сали, ще се уплаши да не си загуби работата и няма да му каже за вратовръзката, взета от Ролс. А може и въобще да не се срещне с нея, да си е заминала, когато се добере до апартамента на госпожа Райърлинг, а тя едва ли ще му каже за приятелката си и Сали няма да има възможност да повтори историята си.

Почувства известно удоволствие, че Истър може никога да не научи за епизода в мотела, но не й стана ясно защо. Нямаше лично участие в случката. Тя засягаше само някакъв безименен мъж без лице, забравил вратовръзката си в мотелската баня, и един зародиш в утробата на Вайолет. Осъзна, че Истър я плаши. Въпреки че той не можеше да я нарани, даже с пръст да я докосне, страхът й растеше, глупаво и необяснимо. Какво всъщност беше казал снощи по телефона… Че пътува „неофициално“. Това би могло да означава, че официално разследването е приключено. Изведнъж й се прииска да е така, случаят да е закрит, а папките прибрани в някое стоманено чекмедже.

Вечеря рано в ресторанта за автомобилисти на Главната улица. Когато се върна в мотела, слънцето потъваше сред възглавницата на розовите облаци, а господин Кумс бе включил червения неонов надпис, обявяващ, че има свободни места. Все така седеше на кухненския стол, странно смален на фона на огромните дървета. Беше свършил комиксите си за деня и ги бе подредил спретнато на купчинка върху дървените стъпала, притиснати с камък, да не би нощният бриз да издуха мечтите му. Пленени, те пърхаха и шумоляха на надигащия се вятър.

Господин Кумс кимна и й свали невидимата си шапка.

— Здравейте.

— Добър вечер.

— Позахладнява. Вътре обаче все още е горещо. Ако искате да поседите навън, ще ви изнеса стол.

— Не, благодаря, няма нужда.

Мъжът плесна един комар на ръката си.

— Свързахте ли се с Мъртъл Райърлинг?

— Да.

— Сестричката й починала. Истинска трагедия.

— Чух за нея.

— О’Горман, така й беше името. Познавам мъжа й от училище. Работеше в един бар на около половин километър нагоре по пътя, но чух, че офейкал от града.

— Какъв бар?

— На Съливан. Самият Съливан е мъртъв от десет години, ама пак му викат така. — Спря с леко притеснен вид. — Ако искате да пийнете, има по-добри места оттам. Искам да кажа, не е много престижно заведение, така де.

Една кола с лодка на покрива сви от магистралата и господин Кумс се затъркаля към нея да я посрещне.

Табелата „Колибата на Съливан“ беше окачена на два стълба съвсем до магистралата, ала самата сграда се намираше на стотина метра по-навътре сред секвоена горичка. Отляво на табелата беше разчистено място за паркиране. Шарлот остави колата си там и тръгна по пътечката към бара. Някога по протежението й е имало гирлянди от светещи лампи, но крушките бяха изгорели или счупени, та бяха останали само жиците, празните фасонки и парченцата стъкло, хрускащи под краката й.

Въпреки свежия ветрец от земята се носеше някаква кисела миризма, сякаш един куп пияници са минали, залитайки, оттук, спирали са да повърнат и са продължавали нататък. На изток изгряваше кръглата луна, но бледата й светлина не проникваше през дърветата и Шарлот трябваше боязливо да опипва пътя си.

Спря внезапно и погледна назад през рамо. Движението й беше инстинктивно, не беше чула нищо зад себе си, но изпитваше непреодолимото желание да се огледа.

Някакъв мъж се появи иззад едно дърво — висок мъж с едри отпуснати рамене, които придаваха на тялото му заплашителен вид.

— Здравей, Шарлот.

— О, уплашихте ме.

— Надявам се — отвърна Истър. Гласът му звучеше ядосано. — Хубав номер ми погоди, като си пристигнала преди мен.

— Нямах намерение да погаждам никому „номер“. Просто дойдох да…

— Подишаш чист въздух, знам. Е, след като съдбата и любовта към чистия въздух са ни събрали, нека да те почерпя едно питие.

— Не, благодаря.

— Не беше ли тръгнала към бара на Съливан?

— Не.

— Просто се разхождаш, а?

— Именно.

— Не ми се зъби. Не ти отива. — Хвана я за ръка. — Хайде, Шарлот. Аз и ти имаме да си поговорим за някои неща.

— Какви?

— Някакви — отвърна неопределено той.

Ръката му държеше нейната твърдо и й действаше неочаквано успокоително. Осъзна, че това странно, мрачно място я е уплашило и страхът й от Истър се е разтворил в по-непосредствения страх да върви сама по тъмната пътечка.

Той нагоди крачките си спрямо нейните.

— Говорих с госпожа Райърлинг. Спомена ми за една „симпатична дама“, която твърдяла, че е приятелка на Вайолет.

— Нима?

— Общо взето, единственият допълнителен факт, който научих, е, че Вайолет не е можела да плува. Но… в апартамента с нея имаше още едно момиче, някоя си госпожица Морис. Изглеждаше много притихнала, изключително нервна.

— Е, не съм аз причината да е притихнала и нервна, ако за това намекваш.

— Не съм намеквал нищо. Но си струва да се замисля — може пък да е заради теб.

— Как?

— Ти ми кажи — предложи Истър.

— Обичам да гледам как гадаеш — бива те.

— Добре, предполагам, че ти е дала някакви сведения и ти си я помолила да не ми казва поради някакви съображения. Ти си доста неискрен човек, Шарлот, независимо от това твое невинно личице и поглед, който уж говори „хайде да си разкрием картите“.

— Ти май си доста сприхав, а?

— Не мисля така. Разбирам се много добре с другите.

— Аз също. Между другото никак не обичам да ми изскачат иззад дървета. Може да е забавно и момчешко и така нататък, но аз се дразня.

Зъбите му се бялнаха в тъмнината.

— Ще трябва да продължа да те дразня, ако не мога да получа друга реакция.

Барът на Съливан представляваше дълга, тясна постройка, направена от дървени трупи със зелен неонов надпис по цялата дължина на витрината: „Наливна бира Акме“. Вътре мъж на средна възраст в дънки играеше на два автомата, редувайки ги така бързо и точно, сякаш не се забавлява, а работи на машина в някоя фабрика. На бара двама мъже разглеждаха обявите за конни надбягвания, ограждаха части от тях с молив, консултираха се шепнешком и пак ограждаха. В заведението цареше атмосфера на убийствена сериозност.

Барманът беше млад и отегчен.

— Бира, ако обичате — поръча Шарлот.

— Да бъдат две. — Истър подхвърли една монета на плота. — Май не е много оживено тази вечер, а?

— Всяка вечер е така по това време. Още е рано. Следобедните пияници не са успели да изтрезнеят и да се върнат.

Истър отпи от бирата си. Имаше метален вкус.

— Гледам, че О’Горман нещо го няма.

— Напусна миналата седмица. Да не сте му приятел?

— Имаме разни общи неща.

— Току-що тази вечер чух, че се бил върнал — каза барманът.

— Браво. Ще ми се да се видим отново.

— Ама според мен е само слух. Оня, дето го видял, твърди, че бил карал нов форд с подвижен покрив. Той имаше един стар плимут, дето не можеше да вдигне осемдесет даже по нанадолнище. А пък от стоене на бара не се печелят пари, вярвайте ми.

— Странно, да е в града и да не ми се обади. Малко съм разочарован.

— Така ли? — Барманът примигна. — На ваше място не бих бил толкова разочарован.

— Ако се появи, предайте му, че Истър го търси, Джим Истър.

— Няма да дойде. Пробута ми фалшив чек за десет долара. Тая работа и фордът не се връзват. Освен ако не е крадена.

— Може и да е.

— Ама вие май сте ченге.

— Аха.

— Не искам да си имам неприятности.

— Няма.

— Това е обещание, надявам се. — Барманът отиде пъргаво на другия край и се заприказва с двамата, надвесени над обявите за конни състезания.

— Значи това е истинската причина за идването ти тук — обади се Шарлот. — Не да се срещнеш със сестрата на Вайолет, а да потърсиш Вос и О’Горман.

— И двете. Съществуваше една далечна възможност О’Горман да сглупи и да се прибере. Всъщност той може даже да не знае, че има заповед за арестуването им. Последните ми сведения за него бяха, че се е отправил на север. Продал плимута си, модел ’38 година, в Кресънт сити за сто и петдесет долара, с петдесет долара по-малко от пазарната цена, и след приключването на сделката собственикът малко се усъмнил. Обадил се в местната полиция, а те се обадиха на нас. — Той пресуши чашата си. — За пръв път чувам за форда с подвижен покрив обаче. Това определено доказва, че се навърта тук някъде, не с намерение да остане навярно, а да се поизфука пред хората в родния град.

— И как така си е купил нова кола? Той нямаше пари.

— Вече има. Бих искал да знам откъде ги е получил. Да имаш някаква представа?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Естествено.

— Ни най-малка?

— Не! Какво намекваш? Аз… ти ме объркваш. Нали не мислиш, че аз съм му дала парите? Не съм. Когато отидох там, с Вос вече бяха заминали.

— Хайде тогава заедно да се объркаме — пошегува се Истър. — Да знаеш, доста труд положих, за да се сдобия с привилегията да те черпя една бира.

— Труд?

— Естествено, не мислех, че ще се стигне дотук. Аз съм неизлечим оптимист. Реших, че ще ме придружиш и ще ми дадеш възможност да ти демонстрирам остроумието, чара си и така нататък, после ще се върнем у дома — ти с първите рози от любов по страните си, а аз със същите чувства както в началото. И както в момента. Е — добави той, — не се получи.

— Започва да ми просветва.

— Нима? Разкажи ми.

— Отнася се за един познат лекар, Бил Блейк.

— Блейк ли? Струва ми се, че го познавам. — Истър се усмихваше. — Всъщност заедно учихме в колежа. Аз го представих на момичето, за което се ожени.

— Представил си му и идеята да ми се обади и да ми предложи…

— Хайде, не се впрягай.

— Не се впрягам. Цялата кипя.

— Би трябвало да се чувстваш поласкана.

— Ти си планирал всичко това.

— Не съвсем всичко — сухо възрази той. — Подцених ината ти или каквото там качество кара жена като теб да не вижда кое е добро за нея.

— И доброто за мен си ти, нали?

— Да, аз — потвърди Истър. — А Балард не е.

— Моля те, не намесвай и него.

— Как бих могъл? Ти мислиш, че си влюбена в него.

— Мисля и съм.

— Възнамеряваш да се ожениш за него.

— Когато стане възможно, да, естествено, че ще се оженим.

— Направо ми призлява от тази мисъл. — Той поръча още една бира, но когато тя пристигна, не отпи от нея. Непрекъснато изписваше една буква по запотеното стъкло на чашата. „Б“, „б“ и пак „б“. — Имам интересна теория по отношение на теб, Шарлот.

— Нима?

— Смятам, че си избрала Балард, понеже подсъзнателно искаш да избегнеш женитбата. Като си се влюбила в мъж, който не може да се ожени за теб, проблемът ти е бил решен, поне временно. Докато жена му умре. Или нещо друго.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Просто нещо друго. — Той изтри всичките „б“-та от чашата си с едно движение на ръката. — Хората все пак умират. Като Вайолет.

Тя го погледна враждебно.

— Ако намекваш, че Гуен Балард може евентуално да се самоубие, уверявам те, че грешиш. Не е такъв човек.

— Значи я познаваш, а?

— Пациентка ми е от година.

— Виж ти, виж ти. Много интересно. Предполагам, не си се изкушавала да й добавиш, малко циановодороден разтвор в лекарството за кашлица.

— Не — отговори тя твърдо. — Никога. И намирам забележката за изключително дебелашка.

Лицето му изведнъж бе станало сериозно.

— Радвам се, че си шокирана. Такова ми беше намерението. Ако някога нещо се случи с госпожа Балард, ще чуеш много подобни забележки. Търсиш си ги. Не само си й лекар, но и приятелка на съпруга й. И това не е много изтънчено.

Когато тя се извърна, без да отговори, той добави:

— Предлагам ти изключително сериозно да прехвърлиш госпожа Балард на друг лекар.

Шарлот беше твърде горда и не можеше да му каже, че вече е опитала.

— Благодаря за съвета.

— Можеш много да загубиш, Шарлот. Спри да се хвърляш напред с главата. Сега, предполагам, пак се впрегна.

— Не съм преставала. Ти си просто… ти си просто невъзможен.

— Много глупава забележка — възрази търпеливо Истър. — Аз съм най-възможният мъж, ако искаш да знаеш.

— Искам да си ходя.

— Вратата е отворена. — Забеляза колебанието й. — Какво има, да не те е страх от тъмното?

— Не.

— Ами хайде тогава. Тръгвай си.

— Благодаря, ще го направя.

— Между другото, ако ме търсиш, отседнал съм в мотела „Розовата градина“. Там работи и госпожица Морис. Реших, че ще е добре да отседна при тях. Тя е толкова интересен човек.

Шарлот отиде до вратата. Усещаше погледа на Истър на гърба си и се почуди дали ръбът на чорапите й е прав.