Маргарет Милър
Сезонът на бедите (4)

4.

Сънуваше, че се вози в дълъг сив автобус заедно с Луис, Вос, Вайолет и стареца — Тидълс. Другите ужасно се караха, а тя се опитваше да ги помири, да ги вразуми. Но от устата й излизаха съвсем неподходящи думи: „Трябва да се успокоите и да повърнете. Спрете с това синтетично акне и родилни болки. Ще повикам полиция и всички ще бъдете карциномирани. Спрете автобуса, спрете гнойта!“

Когато дойде в съзнание, лежеше на кушетката в собствения си хол, а Луис, на колене до нея, я караше да пие от бутилката със скоч и я държеше под носа й, сякаш самата му миризма има медицинско въздействие като амоняка.

Тя направи гримаса и я отблъсна.

— Не… не…

— Чарли, скъпа, добре ли си?

— Да. — От едната страна на главата й имаше болезнено място, но без да е подуто и кожата да е сцепена: увитите около главата й плитки бяха смекчили удара.

— Намерих те припаднала пред гаража. Все това ти казвам, Чарли, преуморяваш се от работа.

Тя се изправи и усети зашеметяване и гадене.

— Някой ме удари — изненадано каза Шарлот. — По главата.

— Легни си, скъпа.

— Не…

— Ударила си главата си при падането.

— Не. Някой го направи — къде ми е чантата?

— Чантата ли? Не знам.

— Не я ли намери?

— Просто не съм я търсил, естествено — отвърна Луис и се намръщи. — Върнах се да се извиня, задето се държах сприхаво, и те намерих пред гаража.

— Луис, донеси ми фенерчето.

— Защо?

— Искам да проверя дали чантата ми е някъде навън.

— Не бива да се движиш. Аз ще отида.

— Не. Остави на мен.

— Непременно ли трябва да си толкова дяволски независима? Никога нищо ли няма да мога да направя за теб? По дяволите, Чарли…

Изражението на лицето й бе твърдо и упорито. Той намери фенерчето в чекмеджето за инструменти в кухнята и двамата излязоха да потърсят чантата. От нея нямаше и следа.

Луис попита:

— Колко пари имаше вътре?

— Четиридесет и няколко долара.

— Ще трябва да уведомиш полицията.

— На сутринта — каза Шарлот.

Не му обърна внимание на това, което бе забелязала пред вратата на гаража, на мястото, където бе паднала. Там имаше нанесен мокър пясък. От месеци не бе ходила на брега, така че нямаше как пясъкът да се е озовал тук случайно. Влажен пясък, насипан в чорап, помисли си тя. Хубавичко саморъчно оръжие, само дето понякога оставя следи.

Върнаха се в къщата и Луис заключи:

— В качеството си на адвокат те съветвам да телефонираш на полицията. Въоръженият грабеж е сериозна работа.

— Не мога, поне не тази вечер. Ще дойдат, ще заразпитват, а аз не съм в състояние да им отговарям.

Изпитваше известно облекчение, че чантата й е открадната. Наскоро в квартала бе имало поредица от дребни кражби и й се искаше да вярва, че и тази е от тях, а извършителят няма нищо общо с Вос, Вайолет или лицето между перилата на стълбището. Съвпадението между грабежа и посещението й на улица „Маслините“ е съвсем случайно.

Луис я изгледа остро.

— А ти какво всъщност правеше вън пред гаража? Мислех, че ще си лягаш, когато си тръгнах.

— Трябваше да направя едно посещение.

— Спешен случай?

— Да, струва ми се.

— Нещо криеш.

— Не мога да обсъждам пациентите си с теб, Луис.

— Не вярвам, че е бил пациент.

— Италианец е — каза Шарлот. — Възрастен човек на около осемдесет. — Това не беше съвсем лъжа, Тидълс донякъде наистина беше пациент. Заболя я, че лъже Луис, макар и на дребно, но понякога той я принуждаваше с крайните си реакции по отношение на истината. Той не би одобрил посещението й при Вайолет.

Луис имаше малко старомодни разбирания по отношение на жените. Гуен посвоему отговаряше на неговия идеал: тя обичаше дома си, поддържаше го изрядно, кучетата й бяха чисти и послушни, градината — спретната и ухаеща. Но Луис никога не си оставаше у дома, за да им се порадва. Гуен го отегчаваше до смърт, а пък Шарлот много често го шокираше. За мъжката му гордост беше удар фактът, че една жена може да бъде дотолкова емоционално и физически независима като Шарлот. Добър лекар, тя печелеше доста добре, наблюдаваше отстрани най-мъчителни болести и смърт, караше сама из най-съмнителните квартали на града и вземаше в колата когото си пожелае, дали от любопитство или съжаление, ходеше на посещение в домове, където децата спяха по пет на дюшек върху пода. Подобни дейности би трябвало да бъдат извършвани само от мъже, според Луис. Няма нищо лошо в това една жена да бъде лекар, но практиката й би следвало да се ограничи сред определен слой от обществото, хора със солидни доходи. Никога не би могъл да разбере, че нейният произход е различен от неговия. И по темперамент, и по образование тя бе подходяща за работата, която вършеше. Обичаше да общува с всякакъв вид хора и го правеше с една непреднамерена лекота, без никакви преструвки.

— Не бива да оставаш сама тук тази нощ — каза Луис. — Обади се на госпожица Шилър и я помоли да дойде.

— Не, не! Тя сигурно си е легнала.

— Пак ще стане. Бъди разумна, Чарли.

— Ще ми се суети цяла нощ.

— Нищо.

— Добре, Луис — съгласи се уморено Шарлот. — Ще й се обадя.

Сестрата пристигна с такси пет минути след заминаването на Луис. Залиташе под тежестта на куфар с размерите на гардероб. Лицето й лъщеше от нощен крем, а в кока на тила й бяха забучени две железни куки за плетене. Беше в състояние на неистова възбуда.

— Представете си, моля — не спираше да повтаря. — Само си представете!

На приятелите на госпожица Шилър непрекъснато нещо им се случваше — хората се сгодяваха, разболяваха, женеха, развеждаха, оставаха без работа — това бяха доста чести събития. Но крадец да удари по главата някой от нейните познати и жертвата да бъде оставена да умре през нощта — такива работи не ставаха всеки ден.

Тя беше малко разочарована от размера и сериозността на травмата на Шарлот. Поне една цицина да имаше — все пак безмилостен обирджия напада беззащитна жена и я оставя, смятайки я за мъртва. А то — нито цицина, нито капка кръв. Госпожица Шилър преглътна разочарованието си и напомни на Шарлот, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Тонът й намекваше недвусмислено, че е много вероятно нападателят да намине през нощта да си довърши работата.

— Де да знаеш — заключи тя. — Той може да ни наблюдава през пердетата дори в този момент.

— Тогава би трябвало да има очи като рентген. Щорите са дръпнати.

— Никога не съм харесвала венецианските щори — решително каза сестрата. — Със сигурност знам, че се вижда през лентите.

Тя отказа да приеме предложението да спи в стаята за гости. След като изгаси лампата на Шарлот, зае позиция на кушетката. Оттам можеше да наблюдава всичките прозорци и те нея.

Извади куките от косата си и ги постави наблизо върху холската масичка. Предназначени бяха не за плетене, както бе предположила Шарлот, а за самоотбрана. А в големия куфар в краката й се намираха някои от най-ценните вещи на госпожица Шилър. (След като има един крадец в града, възможно е да има и друг, следователно не бива да се поемат рискове.)

Госпожица Шилър прекара неспокойна, но много удовлетворителна нощ. Тя определяше източника на шумовете, проучваше сенките, патрулираше из къщата и я обливаха някакви топли вълни, поради което се налагаше да си налива студена вода от хладилника. На всеки десет-петнадесет минути се промъкваше в стаята на Шарлот да я пита дали спи и да я увери, че всичко за момента е наред.

Да слушаш как сестрата прави обиколките си из къщата беше по-лошо от капането на хиляда чешми или сбиването на котараци под прозореца ти. Призори Шарлот заспа, изпълнена с недобри чувства и към Луис, и към госпожица Шилър.