Стивън Канел
Мошеникът (9)

8.
Интервюто

Снимките бяха по-ужасни, отколкото си бе представял. Бяха правени, докато лежеше в безсъзнание в операционната зала. Главата му беше подута, а предните два зъба липсваха. Целият бе облян в кръв. Челюстта му беше счупена. Обля го студена пот, докато ги гледаше.

— Жестоко ме е пребил, а, Роджър? — рече Биано и ги остави настрана.

Два пъти прочете материалите по делото, но без да научи нищо. Кражбата от Виктория Харт не бе дала почти никакъв резултат… само ужасните снимки, от които стомахът му се сви на топка. Обзе го безпричинен страх, който изпълни възприятията му като воня от непочистен канал.

Биано прочете стратегията й за процеса, но и това не помогна. Встъпителната й реч беше остроумна, драматична и заплетена. На паркинга пред извънградския клуб край Грийнсбъро не само бе пребит един човек. Там злобно и демонично бяха атакувани границите на самоконтрола и на човешката почтеност. Много добре. Тя не разполагаше с потърпевшия, затова обществото и човешката почтеност го заместваха. Биано прочете текста два пъти, но не намери друго, освен красиви художествени образи и три правописни грешки. Нямаше факти за Джоузеф или за Томи. Ако се готвеше да извърти номер на семейство Рина, Биано трябваше на всяка цена да знае всичко за тях. Но в материалите по делото имаше твърде малко. Той се бе устремил към „голям шлем“, а не направи нищо.

Роджър се отпусна на една страна. Спеше дълбоко. Излая тихо, изръмжа и после размаха крака. Териерът лежеше в края на леглото и явно сънуваше някакво важно кучешко приключение. Биано беше включил телевизора, но не му обръщаше внимание. Изведнъж съзря Виктория Харт. Пресегна се над Роджър и усили звука. Обезпокоено, кучето отвори очи. Биано хвана последната част на интервюто, когато Виктория смачка топките на Гил Грей, а после се обърна към камерата и обеща на Джо Рина, че ще го спипа.

Биано зачака продължението. Водещият Тед Календър беше облечен в синьо сако. Червенокосата му помощничка Шели Септембър клатеше глава в почуда.

— Страхотно интервю, Тед — каза тя.

— Да. Помолих Гил Грей за коментар и той каза, че областната прокуратура не поддържа позицията на госпожица Харт. Всъщност тя била понижена в длъжност и вероятно гневът й я е накарал да говори така. Утре щели да направят официално изявление.

— Странен край на една странна сага — с престорено удивление отбеляза Шели, сетне започна да чете другите новини.

— Какво прави онази жена, по дяволите? Как може да напада онова чудовище? Ще си изпроси куршума.

Роджър нямаше отговор на този въпрос, затова Биано стана, отиде в банята и наплиска лицето си. После започна да прибира козметиката си. Занесе всичко в спалнята, бръкна под леглото и извади една брезентова чанта. Вътре имаше дванайсетлитров буркан с херметически затваряща се метална капачка. През стъклото се виждаха навити на руло стодоларови банкноти. Той погледна скептично парите, предвидени за началния етап на плана.

— Няма да стигнат, Роджър. За онова, което съм намислил, ще ми трябват много повече. Решението е да накараме Вики Харт да ни каже къде държат парите си Томи и Джо. По-добре ние да се доберем до нея, преди фамилията Рина да са го направили.

Той продължи да събира багажа си. После отново усили звука на телевизора и започна да превърта каналите, търсейки областния прокурор, когото непрекъснато показваха по новините. Накрая го намери по Канал 2. Предаваха интервю, записано веднага след като обвинението бе размахало бяло знаме.

— Разбира се… това можеше да се очаква, след като свидетелката изчезна. Госпожица Харт допусна някои сериозни грешки в преценката си и ние ще разследваме случая.

Биано слушаше ритъма на речта на Гил Грийн и тихото му, спокойно изложение. Сетне започна да имитира гласа му. След няколко опита Роджър излая.

— Мислиш ли, че стана? — попита Биано. — Добре, хайде да опитаме.

Приближи се до телефонния указател, намери номера на Областната прокуратура, набра го и потърси Виктория Харт.

— Ало? Кой е? — попита Биано с тихия глас на Гил Грийн.

— Дона. Вие ли сте, господин Грийн? — отговори секретарката.

— Да, Дона, Гил е. Опитвам се да открия Виктория. Боя се, че съм забравил тефтера си в кабинета. Имаш ли домашния й телефон и може би адреса?

— Да, господин Грийн, но мисля, че в момента тя не е вкъщи.

— Знаеш ли къде е?

— При родителите си, в Уолингфорд, Кънектикът. Не знам телефонния номер, но мисля, че го има в указателя.

— Как се казва баща й?

— Хари Харт. Съпругата му е Елизабет.

— Типични американски имена — снизходително отбеляза той и затвори, без да каже довиждане.

След няколко минути намери номера им. Позвъни, но никой не се обади. Опита пак в седем и десет, в седем и четирийсет и в осем вечерта, но напразно. Вероятно са излезли някъде да вечерят, помисли си Биано, а може би вече съм закъснял.

 

 

Ресторантът се намираше на девет километра от Уолингфорд. Хари и Елизабет жадно слушаха разказа на дъщеря им.

Хари беше пенсионер, бивш застрахователен агент. Имаше червендалесто лице и сребристобели коси. Обличаше се в старомодни сака и бели ленени панталони — дрехи, които според Виктория никога не би носил преди десет години. Много се гордееше с дъщеря си.

Инвалидният стол на Елизабет беше спрян до масата. Тя държеше ръката на дъщеря си. Ръцете й бяха тънки и гъсто осеяни с кръвоносни съдове. Беше загубила способността си да върви след последния сърдечен удар. Умът й все още работеше, но наситеният й с тексаски акцент говор беше нечленоразделен. На Виктория й беше много трудно да я гледа в това състояние. Майка й беше толкова жизнена и красива. Все се караше на Виктория, че учи твърде много и я насърчаваше да играе. Борбата беше храбра, но безрезултатна.

— Предполагам, че интервюто вече е излъчено. Слава богу, че тук, в Кънектикът, не хващате Дабъл Ю Ти Ар Ен — добави Виктория, после тримата се умълчаха, докато сервитьорът прибираше чиниите.

— Постъпила си правилно, Виктория — рече баща й. — Трябва да правиш онова, което смяташ за правилно. А Гил Грийн явно не е добър ръководител.

Хари отново се вживяваше в ролята си на делови експерт отпреди двайсет години.

— Но тя работи там вече пет години, Хари — каза майка й. Провлеченият тексаски говор правеше речта й още по-неразбираема. — Къде ще отиде сега?

Както винаги, Елизабет бе схванала същността на проблема: къде можеше да практикува право Виктория след всичко това?

— Ще изчакаш, докато бурята премине — отговори Хари. — Познавам едни хора, които ще ти дадат работа. Договори за покупко-продажби на недвижими имоти.

— Но аз съм специалист по наказателно право, татко. Имам и още един проблем… Може би… трябва да направя нещо относно онези убийства, да докажа онова, което се случи с Карол.

— Остави това на полицията — смъмри я Хари и Елизабет стисна ръката й под масата.

— Но, татко, те няма да могат да направят нищо. Джоузеф Рина е много хитър. Не допуска грешки. Според мен единственият му пропуск беше, че преби онзи човек на паркинга пред свидетел. Трябва да намеря начин да разоблича Рина. Полицейското разследване няма да се справи. Там има твърде много правила плюс доказателствени и процедурни препятствия. Няма да го хванат така. Нужно ми е нещо друго… нещо… — Тя се поколеба, търсейки подходящата дума, после избра онази, с която свързваха името й в пресата. — Хитро.

— Дума да не става — възрази баща й. — Щом Джо Рина е такъв, какъвто казваш, а аз съм убеден в това, не се закачай с него. Знам, че вече не мога да ти нареждам какво да правиш, но, миличка, не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не е твоя работа да уреждаш дълговете на обществото.

Тя го погледна и кимна.

Докато излизаха от ресторанта, клетъчният й телефон иззвъня. Обаждаше се Дейвид Франкфуртър.

— Наистина разлая кучетата — рече той.

— Обзалагам се, че доста хора са бесни.

— Да. Слушай, има и нещо друго, което трябва да знаеш. Получих сведения от Националния информационен център по престъпността.

— Това вече няма значение, но дай да ги чуем.

— Баща му се казва Джейкъб Бейтс. Семейството е известно. Около три хиляди са. Повечето се занимават с измами. В компютъра има данни дори колко от тях са арестувани през последните шест години. Ако искаш, мога да ти ги кажа, но това е все едно да четеш телефонен указател.

— Зарежи тази работа. Може би по-нататък. Това ли е всичко?

— Обаждам ти се и за друго. Моминското име на майката на Биано Бейтс е Сесник.

— Какво?

Гласът й изведнъж се извиси в коридора. Баща й и майка й се обърнаха да видят какво става.

— Карол Сесник му е роднина — продължи Дейвид.

— Мислиш ли, че Биано е откраднал документите ми, защото се опитва да отмъсти на Джо Рина за убийството на Карол?

— Е, със сигурност не ги е откраднал, за да се упражнява… Между другото, семейство Сесник също фигурира в компютъра. Те са джебчии и гледат на карти таро и на ръка. Действат в Средния Запад.

— Господи!

— Имам снимки на Биано. Ако искаш, мога да ти ги изпратя по факс до дома на родителите ти.

— Добре.

Тя му каза номера, после се вторачи в изхода на ресторанта. Баща й изкара инвалидната количка с майка й.

— Готова ли си? — попита той.

— Ей сега идвам, татко — отговори Виктория.

Хари избута количката навън и даде на пиколото билета за паркиране, за да докара колата.

— Слушай — добави Дейвид, — обадиха ми се разни хора. Тук настъпи голям смут. Онова твое изказване по телевизията беше смело, но може би не много умно.

— Знам… Съжалявам. Нищо не можех да направя. Беше глупаво, но стореното — сторено.

— Не позволявай на онези тъпаци да те смачкат, Виктория. Те искат да раздават правосъдие на килограм. Ти си от онези, които никога не са допускали това.

— Благодаря, Дейвид. Не се тревожи, държа се — излъга тя.

И двамата знаеха, че Гил Грийн няма да й позволи да се върне на работа.

 

 

Същата вечер Джо Рина празнуваше в луксозния ресторант в Трентън Хаус. Около масата бяха годеницата му Стейси ди Мантия, баща й Пол, Томи и една проститутка, на която бе платил петстотин долара, за да присъства като негова партньорка. Заведението във френски стил се казваше „Ла Резерве“, сервитьорът — Жиро льо Муса, а проститутката на Томи — Калиопа Лав. Тя се смееше силно и го наричаше „най-добрият ездач, който ме е яхал“. Джо се ядоса на вулгарността й и се накани да каже нещо, но управителят влезе и му прошепна, че го търсят по телефона. Танцьора отиде във фоайето. Обаждаше се Джералд Коен.

— Само искам да знаеш, че тази вечер по телевизията те обвиниха в убийство на свидетел и на две ченгета.

— Я стига, Джери, нямат доказателства… Сигурен ли си? Кой е бил толкова глупав да каже такова нещо?

— Вики Лисицата. Имам запис на предаването. Ще ти го изпратя.

— Тя не е толкова глупава. Какво си мисли, че прави?

След вечерята Томи и Джо гледаха записа сами в директорския кабинет в Трентън Хаус. Когато свърши, Томи кипеше от гняв.

— Шибана кучка! Къде е тръгнала? Ще я пречукам!

— Успокой се и внимавай какво говориш — равнодушно каза Джо. После вдигна крака на бюрото и се вгледа в жълто-кафявите копринени чорапи, които бяха внесени от Хонконг и струваха шейсет долара. — Засега няма да предприемаме нищо. Ясно ли е, Томи?

— Джо, стават нещастни случаи — замоли го брат му. — Падащи сейфове удрят хората… Коли се запалват и хоп — всичко става на кайма.

— Няма да правиш нищо. Успокой се, чу ли? Аз ще измисля нещо… Ще се погрижим за нея в подходящия момент.

Томи явно мислеше, че подходящият момент е настъпил, но не каза нищо. Двамата станаха. Джо извади касетата от видеото, после се обърна към по-големия си брат.

— И още нещо, Томи. Онази банка за сперма, която си довел… Можеш ли да я накараш да млъкне?

Томи погледна красивия си брат. Понякога Джо му лазеше по нервите. На него не му беше необходимо да полага усилия, за да чука някоя готина мадама. Трябваше само да щракне с пръсти. Томи преглътна гнева си от забележката. Знаеше, че по-малкият му брат е шефът. Това беше утвърдено още когато бяха тринайсетгодишни. Засега Томи нямаше намерение да променя нещата, но от време на време Джо наистина го вбесяваше.

 

 

Часът беше едва девет, но Виктория бе изтощена. Вероятно това се дължеше на душевните терзания от случилото се през последните два дни. Радваше се, че е вкъщи, в спалнята си. Облече старата памучна нощница, която имаше от ученическите години. Спря на път за леглото и погледна снимките си като мажоретка. Беше капитан на отбора. Единствената, която не се усмихваше на снимката. Очите й обходиха стаята. Никога не си беше позволявала да мързелува там. Непрекъснато учеше. Искаше да бъде съвършена.

Правото беше идеалната кариера за една красива, амбициозна млада жена. Завърши с отличие и отхвърли предложенията на няколко престижни адвокатски кантори, за да стажува в областната прокуратура. Там я кръстиха Лисицата, макар че това едва ли беше най-подходящото определение за нея. По-уместната дума беше „непреклонна“. Не се предаваше, ако смяташе, че обвиняемият е виновен. Търсеше, проучваше и ровеше до изтощение. Често измисляше нестандартни стратегии, които имаха успех. И сега, на трийсет и пет години, всичко се проваляше заради някакъв дребен къдрокос мафиот, който стъпваше на пръсти. Виктория не можеше да разбере как един толкова внимателно подготвен и старателно избран път може да доведе до такава катастрофа.

На долния етаж вратата на малкия асансьор се затвори. Баща й го бе инсталирал преди две години, когато майка й получи първия удар. Асансьорът забръмча и спря горе. После се чу гласът на Елизабет.

— Виктория?

— Да, мамо.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя стана от леглото и запали лампата.

— Миличка, искам да прочетеш това — каза Елизабет, замазвайки думите, и й даде лист хартия, запълнен с неравен, но четлив почерк.

Виктория прочете написаното на глас.

— Хората трябва да решават собствената си съдба. Понякога само ти знаеш какво трябва да направиш. Дългият живот е хубаво нещо и аз ти го пожелавам, защото те обичам. Но живот, изпълнен с избор, наложен ти от други, не е достоен.

Майка й я бе спасявала хиляди пъти в тази стая. Седеше и търпеливо й помагаше в домашните и в живота.

Виктория се приближи до нея, наведе се и я прегърна.

— Голяма късметлийка съм, че имам такива родители.

— Ние сме късметлиите — отговори Елизабет.

Телефонът на долния етаж иззвъня. Виктория не му обърна внимание. Сетне баща й я извика. Тя отиде в коридора, където на масичка във френски провинциален стил стоеше телефонът.

— Ало… — предпазливо каза Виктория.

— Обажда се Мартин Кушбъри. Надявам се, че петното се е изпрало. Би трябвало. Цитрусовите сокове обикновено не оставят следи.

— Какво искаш? — ядосано попита тя.

— Наистина пъхна дръжката на метлата си в сицилианското гнездо на оси, Вики.

— Искам да ми върнеш документите по делото.

— Не съм сигурен дали аз бих предизвикал Джо Рина по телевизията, но изпълнението ти беше чудесно. Пък и беше време някой да поразтърси Гил Грийн.

— Изпрати ми документите. В тях няма нищо, което можеш да използваш. Освен това нямам какво друго да ти кажа.

— Не бъди толкова сигурна. Питах се дали ще може да се срещнем и да поговорим за братята Рина.

— Няма да се срещнем. ФБР те издирва. Не искам да разберат, че общувам с един беглец и му помагам.

— ФБР? — попита той така, сякаш не бе чувал за тях.

— Ти си умен тип, но пропусна нещо. Остави на масата чашата от портокалов сок. Взех отпечатъците ти. Когато направих компютърна разпечатка за теб, списъкът на престъпленията ти стигна чак до пода.

— Ами, не обичам да седя със скръстени ръце — безрадостно каза той.

— Съвсем не се шегувам. Знам също, че Карол Сесник е член на семейството ти. Мога да се съглася да се срещнем и да се появя с придружители от ФБР.

— Можеш да ми имаш доверие, Вики. От онова, което чух, мисля, че и двамата искаме едно и също.

— Изпрати ми документите. Адресът е на кафявия плик. И не ми се обаждай повече.

Тя затвори и видя, че баща й стои в коридора. На лицето му беше изписано въпросително изражение. В ръката си държеше факс от Дейвид Франкфуртър. Подаде й го.

Тя погледна разпечатката от Националния информационен център по престъпността и факса със снимката на Биано. На нея той беше с черна коса и без мустаци. Виктория не искаше да разисква този въпрос с родителите си, затова ги целуна и се прибра в стаята си. Легна и придърпа завивката до брадичката си. Но въпросите не секнаха. Мислеше за Биано Бейтс. Кой беше той? Близък ли бе на Карол? Как беше възможно Карол да е от семейство на цигани, които обикаляха Средния Запад и крадяха? Защо не й беше казала какво става? Излъга ли я? Всичко това премина през главата й и после изведнъж я осени една идея. Вгледа се отблизо в снимката на Биано Бейтс. Опита се да си припомни фотографиите на Франк Лемей от болницата. Зачуди се дали Биано Бейтс не е Франк Лемей. Беше трудно да се каже. Мъжът в болницата бе пребит до неузнаваемост. Но и двамата бяха на една и съща възраст, а цветът на косите — сходен. Тя се върна в леглото и отново се мушна под завивките. Нови въпроси изпълниха съзнанието й. Ако Биано беше Франк, тогава не беше ли твърде голямо съвпадението, че братовчедка му Карол се е намирала на паркинга и е станала свидетелка на побоя? Излъга ли Карол? Направила ли бе приятелката си Виктория на глупачка? Щеше ли Карол да даде лъжливи показания в съда, защото знаеше, че животът на Биано още е в опасност? Беше ли Виктория преценила толкова погрешно ситуацията?

Пълната луна беше ниско над хоризонта и през отворения прозорец струеше студена сребриста светлина.