Стивън Канел
Мошеникът (27)

26.
Големият брат

Тримоторният „Чалънджър“ тихо бръмчеше. Томи седеше в богато обзаведената кабина на самолета на брат си и размишляваше. Никога не бе разсъждавал толкова дълго. Джо се занимаваше с тези неща. Томи беше ударната сила. Още когато бяха на десет и на дванайсет години, малкият му брат винаги измисляше най-добрите идеи и Томи го оставяше да съставя плановете. Но на моменти, особено по-късно, Томи ненавиждаше начина, по който Джо се отнасяше с него. В края на краищата Томи беше по-големият. Бе позволил на Джо да поеме ролята на водача и от години не се беше замислял над този факт. И двамата израснаха в престъпния свят на Коза Ностра — Джо до нивото на бос, а Томи — на негов доверен съветник. Имаха пари и власт. Но напоследък Джо се държеше грубо с Томи, сякаш не го смяташе за свой човек. Все едно Томи беше свръхбагаж, с който Джо бе натоварен. Джо забравяше за черната работа, която Томи бе свършил, за да помогне на брат си в пътя му до върха.

Томи погледна към седалката срещу него, където увита в хавлия стоеше гарафата. Беше се обадил на Боу Тейлър от Тексас. Тейлър беше чест посетител в клуб „Залива на сабите“ и залагаше големи суми. Двамата с Томи се сприятелиха. Размениха си дори няколко мадами. Но в момента по-важен беше фактът, че Боу Тейлър се занимаваше с петрол в Далас и бе натрупал милиони, след като намери залежи там. Томи му разказа малкото, което можа да си спомни за стратиграфската моноклинала и за кладенеца. Не му каза къде се намират залежите, нито името на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Не искаше да доверява никому тази тайна. Онова, което мигновено го смая, беше вълнението на Боу. Тейлър потвърди, че данните са точни и Федералната комисия по регулиране на енергията изисква над големите стратиграфски моноклинали да се построи събирателна станция, преди да се пусне сонда в кладенеца. Боу го засипа с въпроси за залежите, за участъка със сондите, за мострата и за седемдесетте хиляди литра, които вече били изпомпани. Тони не спомена нищо друго, освен общите факти. Излъга, че кладенецът е на северния калифорнийски бряг. Попита го дали познава някой геолог и приятелят му каза едно име от Мидланд, Тексас.

Томи се обади на геолога и уреди анализа на мострата. Уговориха се да кацне в Мидланд и да му остави петрола. Томи беше убеден, че ще се окаже точно както му бе обяснил доктор Кларк. Щеше да покаже на брат си, че е способен на нещо повече, отколкото да убива и непрекъснато да се разхожда надървен. От сега нататък щеше да поеме ролята си на по-голям брат, да проверява, да планира. Смяташе да остави мострата в Мидланд, после да отлети за Насо и когато му съобщят резултата от анализа, да изтегли пет милиона долара от Търговска банка „Анонимно дружество за рефинансиране на парични операции“ и да купи контролния пакет от акции на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Реши да не казва на Джо. Дори онзи тъп учен доктор Кларк беше чувал, че Джо взима решенията. Е, това вече нямаше да е така. Ако сделката наистина се окажеше успешна и залежите бяха най-големите в Северна Америка, не Джо, а големия брат Томи щеше да направи нещо за семейството. Щеше каже на Джо, след като сключеше сделката и всички се къпеха в черно злато. И тогава малкият му брат щеше най-после да прояви уважението, което Томи заслужаваше.

Приземиха се в Мидланд. Геологът ги чакаше. Томи бе изстъргал етикета на цилиндъра с мострата, за да не разбере откъде е взет петролът. Томи играеше хитро. Точно така би постъпил Джо, помисли той.

Даде мострата на геолога, който беше облечен досущ като доктор Кларк. Вратовръзката се вееше на рамото му, а роговите му очила просветваха на слънчевата светлина. Имаше дори същата писалка. Странно племе са тия учени.

— Би трябвало да са готови след няколко часа — каза геологът. — Имате ли номера ми?

Томи кимна, показа лист хартия и му даде хиляда долара в брой, както се бяха споразумели.

След няколко минути „Чалънджър“ отново се понесе във въздуха. Томи се вторачи в зеленикавосините води на Мексиканския залив. Пилотите казаха, че след три часа ще пристигнат в Насо и той се облегна назад. Обзе го непознато чувство за енергичност и целеустременост. Беше нещо много повече от самоходен надървен пенис. Бизнесмен, който имаше план. Томи още веднъж обмисли подробностите, търсейки пропуски. Щеше да пристигне в Насо в пет часа следобед, точно преди търговската банка да затвори. Щеше да накара управителя Тони Вака да отвори сейфа, съдържащ парите, които още не бяха изпрани. Томи знаеше, че тази сума не фигурира никъде. Колкото до американските данъчни власти, тези пари дори не съществуваха. Щеше да вземе малко повече от необходимото, за всеки случай. Пет милиона в брой. Пресметна, че ще ги побере в два куфара. Щеше да предупреди Тони Вака, че ако каже нещо на Джо, ще смаже главата му с чук. Внимателно планира всичко в малкия си маймунски мозък. Обмисли всеки детайл, съсредоточавайки се върху бизнеса, както би направил един по-голям брат. От време на време се сещаше за Дакота. Само два пъти си спомни гладката й като коприна кожа и щръкнали зърна. И едва тогава сложи ръка между краката си, потърка възбудения си пенис и си пожела да му предостави възможност за още едно посещение.

Горе-долу по същото време, когато Томи се приземяваше в Насо, Виктория Харт се качи на самолета от Чикаго за Атлантик Сити, където беше Джо Рина. Биано я целуна за довиждане на летището във Фресно и я предупреди да не преиграва. Разказа й за онзи ужасен миг на яхтата на Дъфи, когато Томи бе загубил контрол и едва не го застреля.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Прекарах почти шест месеца с Джо Рина, подготвяйки се за процеса. Знам как разсъждава онова лайно. Той не е като Томи. Не губи контрол. За него това е признак на слабост.

Двамата дълго стояха в коридора на чакалнята и се държаха за ръце. Виктория носеше проявените снимки на Томи с Биано и Дъфи. Биано я целуна отново. Той долавяше уханието й, а тя — ударите на сърцето му. Притискаха се един до друг, сякаш се страхуваха да се разделят, докато накрая стюардесата потупа Виктория по рамото и предупреди, че самолетът излита.

Виктория намери мястото си, седна, сложи куфарчето под седалката и отвори плика, който й бяха дали от фотоателието. Скъса снимката на братята Съмърланд. После се вторачи в останалите шест фотографии на Биано, Дъфи и Томи. Тримата вървяха към лимузината, а на едната Томи се бе усмихнал, а Биано беше сложил ръка на рамото му. В онзи миг Биано бе позирал, като се обърна към фотоапарата и се усмихна. Виктория избра четирите снимки, които й харесаха най-много и унищожи другите. На преден план се виждаше неясното, но четливо заглавие на първата страница на „Фресно Хералд“ — „Конгресът отрязва бюджета на отбраната“. Това щеше да е достатъчно, за да удостовери датата.

Самолетът излетя и тя облегна глава назад. Утре щеше да използва коза. Това щеше да е началото на края на братята Рина. Най-сетне щеше да се изправи пред дребния мафиот с къдрави коси, убил приятелите й Карол Сесник, Тони Короло и Боби Манинг. Виктория изгаряше от нетърпение да отмъсти. После се замисли за Биано и за всичко, случило се през последните десет дни. Беше твърде много. Чувствата й бяха противоречиви. Възприятията й се опитваха да се придържат към променящите се емоции. Още усещаше лъчите на следобедното слънце върху кожата си.

Биано излезе от летището на Фресно и тръгна към паркинга. Качи се в караваната и погледна Роджър, който се бе свил на канапето. С белите си превръзки приличаше на копринена буба. Териерът се вторачи в Биано с умните си очи.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — каза Биано на малкото куче, което размаха опашка в очакване на нещо повече. — Не ме гледай така. Едва се грижа за нас двамата. Как ще се грижа и за нея? Дали изобщо ще иска да го направя?

После седна зад волана и докато още мислеше по въпроса, включи на скорост и потегли към Сан Франциско.