Стивън Канел
Мошеникът (17)

16.
Клуб „Залива на сабите“

Законите на Бахамските острови изискваха Роджър да има инжекция против бяс и удостоверение от ветеринарната служба. Излязоха от летището и поеха по едно шосе с палми от двете страни. Кучето седеше на предната седалка на взетия под наем форд с климатична инсталация и страдаше от инжекцията, която току-що му бяха направили. На нашийника на териера имаше нова зелена пластмасова табелка, на която пишеше, че е прегледан от Министерството на земеделието и транспорта на Бахамските острови.

Напуснаха района на летището, завиха надясно и поеха към клуб „Залива на сабите“, намиращ се в най-източния край на острова. Минаха покрай Пеликан Пойнт и през едно прашно село на име Маклийн Таун, осеяно с останки от архитектурата на петнайсети век от времето на Колумб. Ярко боядисаните дървени сгради от последвалите години бяха засенчени от огромни кипариси. Имаше тесни ламаринени колиби със сенници, подпрени на греди, които приличаха на старци, приведени над бастуните под лъчите на убийственото тропическо слънце.

Онзи, който бе проектирал клуб „Залива на сабите“, познаваше добре тропическия разкош. Сградата беше разположена досами края на острова, за да може да се възползва от атлантическите ветрове.

Биано зави и навлезе в очертанията на курорта, минавайки под огромен свод в европейски стил, охраняван от статуите на Колумб и Магелан. Посипаният със ситно натрошени мидени черупки бял път се виеше покрай великолепно игрище за голф. Накрая се видя и самият клуб — смесица от архитектурни стилове, по чудо преливащи в едно. В брошурата, която Виктория купи на летището, пишеше, че входът и арката са изградени от развалините на манастир в готически стил, датиращ от четиринайсети век. Уилям Рандолф Хърст бе открил вече разградената постройка в един склад в Лурд, Франция. Както били складирани в сандъци, останките били продадени на Хънтингтън Хартфорд, който ги пренесъл с кораб на Бахамските острови. Произведенията на изкуството бяха намерили място в алеята за коли пред клуб „Залива на сабите“. Ефектът беше поразителен — старинно феодално величие, примесено с ветровитото безразличие на Бахамите. Ято свободно разхождащи се розови фламинго допълваха колоритната атмосфера.

Портата беше отворена и от алеята се виждаше фоайето, а през него — изумруденозеленият Атлантически океан.

— Не са пестили средства, а? — отбеляза Виктория, нарушавайки мълчанието.

— Пари от наркотици. Всичко е дошло от иглата на спринцовката — отговори Биано.

Тя го погледна. В гласа му прозвуча кипящ гняв, който не бе чувала дотогава.

На знака до входа пишеше, че бар „Хемингуей“ е в източната част на хотела, а клуб „Билфишинг“ — долу на кея. Клубът по голф елегантно се кипреше под горичка наклонени от вятъра палми, които постоянно се полюшваха от морския бриз. Отнякъде се чуваше тупането на топки за тенис.

— Да се махаме оттук, преди да съм решил да вкарам форда във фоайето и да го паркирам в басейна — каза Биано.

Минаха покрай розовите фламинго и двете каменни фигури на изследователи и се върнаха на магистралата.

 

 

Взеха си стаи в хотел „Ксанаду Бийч“ във Фрийпорт. Сградата се намираше на широка плажна ивица с малко вътрешно пристанище. Едната страна на хотела гледаше към плажа с бял пясък и бурния Атлантически океан, а другата — към старомодния яхтклуб. Регистрираха се и Биано помогна да занесат чантите им в стаите, после каза, че отива да намери Дакота и Дъфи и след час ще се срещнат в бар „Уикър“. Взе Роджър и тръгна да търси братовчедите си.

Виктория се качи в стаята си и разопакова багажа. Излезе на тесния балкон и се вторачи в красивото зеленикавосиньо море. Свежият вятър разроши късите й коси. Затвори очи. Главата й се замая. Съзнаваше, че се е въвлякла в игра, която нямаше правила, или ако имаше, тя не ги разбираше. Запита се как ли ще свърши всичко това и дали щеше да е жива, за да види края. Приключението с хора, които само до преди две седмици би настоявала да бъдат обвинени и съдени, беше едновременно обезпокоително и вълнуващо. Преоблече се и час по-късно слезе в бар „Уикър“.

Заведението беше малко, с изглед към океана. Хладен тропически вятър подухваше през плетените мебели и бавно въртящите се вентилатори на тавана. Виктория влезе, погледна към прозореца и видя Биано и Дакота, които седяха на една маса с някакъв старец, който имаше вид на току-що умрял, а после размислил и решил да излезе от ковчега и да изпие едно за последно. Къдравите му бели коси бяха разрошени като на Айнщайн, а сините вени изпъкваха тягостно под бялата съсухрена кожа. Имаше чаровната усмивка на фамилията Бейтс и й я показа, когато Виктория седна.

— Здравейте — каза тя, поглеждайки Дакота.

Младата жена вече имаше слънчев загар, който я правеше още по-ослепителна.

Дакота беше в бяла риза, завързана на кръста и розови шорти. Разкошните й лъскави черни коси падаха на раменете. Пиеше с дълга сламка някаква островитянска напитка. Не отговори на поздрава й. От държанието й беше очевидно, че няма доверие на Виктория.

— Виктория, бих искала да се запознаеш с чичо ми, Дъфи Бейтс — официално каза Биано.

— Дъфи Припадъка? — попита тя, спомняйки си как го бе нарекъл Биано.

— Прякор, без който мога да мина — отново се усмихна старецът.

— Снощи са огледали казиното — продължи Биано. — Дъфи дори е откраднал чифт зарове и ги е изпратил на брат си в Маями. В клуб „Залива на сабите“ използват скъпи зарове, които се наричат „идеални“. Братът на Дъфи ще поръча да му направят две дузини, които на пръв поглед ще заблудят управителя на казиното. Няма да ги проверят твърде задълбочено, защото в началото ще губим. Трябва да отмъкнем най-малко дванайсет чифта от истинските, за да ги пробием и напълним. Освен различни дефекти в изписването на буквите, заровете на казиното в „Залива на сабите“ сигурно имат и белези от черна светлина или някакви други знаци за разпознаване.

— Черна светлина? — учуди се Виктория.

— В пластмасата се слага боя, която се вижда, щом прегледаш заровете на ултравиолетова светлина. Дъфи каза, че сменят заровете веднъж на денонощие, около девет вечерта. Всеки нов комплект вероятно има различна маркировка за разпознаване. Трябва да ги свием, да ги пробием и да ги напълним, после да ги върнем и да направим удара в същия период от двайсет и четири часа, преди да сменят заровете. Според изчисленията на Дъфи сутрешната смяна ще има над два милиона печалба. Веднага щом влезем в казиното, Дакота ще се отдели от нас и ще свали Томи. Ще го омотае и ще го направлява. Той е тук. Отседнал е в частната вила на брат си. Билетите, които изпратихме на Калиопа, свършиха работа. Ако всичко върви добре, Дъфи и аз ще направим удара в три часа след полунощ. Ще грабнем двата милиона и после ще си плюем на петите, защото планът е Томи да се ядоса. Дакота трябва да остане, след като ние избягаме, за да „разкаже приказката“ на Томи и да контролира осъществяването на измамата.

— Осъществяването е когато мишената усети какво става и те погне, след като го оскубеш — обясни Дъфи.

— Утре от Маями ще долети един наш братовчед. Трябва да го посрещнем в шест сутринта на летището за частни самолети край Дийп Уотър, на около петнайсет километра от „Залива на сабите“ — добави Биано.

— А аз какво ще правя? — попита Виктория.

— Не си ли донесе плетивото, скъпа? — каза Дакота с дрезгавия си чувствен глас.

— Дразня ли те, госпожице Бейтс?

— Не ме дразниш, само дето нямаш никаква роля. Ти си само един потенциален проблем. Ако Томи се хване на въдицата, аз ще бъда най-близо до… Аз ще съм тази, която ще яде дървото.

— Намерих ви това място. Ако не бях аз, нямаше да сме тук. Аз казах на Биано за Анонимното дружество за рефинансиране на парични операции и за Търговската банка в Насо, където братята Рина държат парите си от наркотиците.

— И какво искаш? Почести и тържествен парад?

— Бих желала да се откажеш от това си държание — озъби се Виктория.

Биано и Дъфи мълчаливо наблюдаваха сцената. Дакота внезапно надигна чашата си и изпи съдържанието й с шумно сърбане. Всички се втрещиха. Остави чашата и се ухили.

— Смученето е най-доброто ми умение — сухо подхвърли тя. — А кое е твоето, Вики?

— Да понасям простотии.

Словесният дуел напомни за климата в северните ширини.

— Трябва да се приготвям за срещата си с Томи. Конкурентката ми е някоя си Калиопа Лав.

Дакота излезе от бара. Всички извърнаха глави след нея.

— Това ли е най-доброто й настроение? — студено попита Виктория.

— Не се заяждай с Дакота — предупреди я Биано. — Тя играе най-опасната роля в измамата. Трябва да омотае онзи психопат и да го държи до края.

— Необходимо ли е да спи с него? — отвратена попита Виктория.

Биано не отговори. Гледаше яхтите.

— Тя ще направи каквото трябва, за да го накара да повярва в играта — рече Дъфи. — Дори и да спи с него.

— Аха — обади се Виктория.

Сините очи на Биано бяха някъде надалеч.

— Виктория може да изиграе ролята на банката — предложи Дъфи.

Биано ги погледна.

— Ще го направя, пък каквото ще да става — заяви тя.

— Вчера изпратихме на кредитния отдел на казиното новия финансов справочник — обясни Дъфи. — Списъкът включва всички финансови и банкови институции в Америка. Казината ги ползват, за да проверяват платежоспособността на играчите. Препечатахме една от страниците и добавихме банка във Фресно на име Централна калифорнийска банка на скотовъдите. Когато се обадят във Фресно, една автоматична линия ще пренасочи разговора към уличен телефон, намиращ се пред клуб „Залива на сабите“. Искаш ли да поемеш обаждането и да изиграеш ролята на певеца?

— Разбира се — отговори Виктория.

 

 

Заровете пристигнаха от Маями по специален куриер в три часа следобед. Биано и Дъфи ги сложиха в облегалките на инвалидния стол и наместиха подвижната тоалетна. После се качиха в микробуса, който Дъфи бе взел под наем. Биано натовари инвалидния стол в багажника. Роджър скочи на предната седалка до Виктория, която седна зад волана.

Задачата й беше да чака в микробуса до телефонния автомат край магазина до игрището за голф и да наблюдава предния изход. Трябваше да бъде готова, в случай че се наложеше бързо „измъкване“. Тази роля не й харесваше. С нетърпение очакваше да бъде „певицата“. В чантата й беше цялата информация, която щеше да съобщи на кредитния управител на казиното, когато се обадеше. Виктория не можа да оспори логиката им. Томи веднага щеше да я забележи. Познаваше я от делото срещу брат си. Ако Виктория се приближеше достатъчно, за да я видят, телохранителят му вероятно щеше да сложи край на цялата игра. Но тя знаеше, че не може да стои настрана. Настървено се опитваше да измисли някакво решение.

Всички бяха готови. Седяха пред хотел „Ксанаду Бийч“ в горещия следобед и чакаха Дакота, която още не беше слязла. Когато най-после се появи и тръгна към микробуса, Виктория се втрещи. Дакота беше облечена в секси жълта вечерна рокля с дълбоко деколте и с цепки от двете страни. През тънкия копринен плат се виждаше всичко. Зърната на гърдите и бедрата й се очертаваха. Резултатът беше потресаващ.

Дакота се качи в микробуса, съзирайки изражението на Виктория.

— Тоалетът е малко курвенски, но ми е позволено да заложа стръвта само веднъж.

Виктория подкара микробуса. Роджър се сгуши до нея. Малкият териер явно се бе влюбил. Поеха по магистрала „Гранд Бахама“ и се насочиха към клуб „Залива на сабите“. Беше почти осем и трийсет, когато стигнаха до източния край на острова. Слънцето залязваше — огнено оранжево кълбо на фона на тропическата зеленина. После изведнъж се спусна зад хоризонта.

Биано погледна часовника си.

— Наближава девет. Къде е нощната смяна, по дяволите?

Няколко хотелски микробуса спряха на служебния паркинг. Десетина мъже и жени, облечени в черно, слязоха и се отправиха към страничния вход на казиното.

— Нощната смяна — каза Биано. — Готови ли сте, Дъфи? Дакота?

Старецът кимна. Дакота също. Пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото за обратно виждане.

Биано извади инвалидния стол и го докара до страната на Дъфи. Отвори плъзгащата се врата и му помогна да седне. В пластмасовото легенче на преносимата тоалетна беше постлана една от хотелските хавлии, за да заглушава звука на заровете, когато Дъфи ги пуснеше между краката си. Той се приведе на стола и си сложи капки за очи, собствено производство. Очите му станаха червени и воднисти, сякаш беше болен. Сетне започна да трепери с отработени движения.

— Готов ли си, чичо Хари? — попита Биано, употребявайки псевдонима, за който се бяха уговорили.

И двамата имаха фалшиви карти за самоличност, според които бяха Хари Прайс и племенникът му Дъглас.

— Да тръгваме — отговори Дъфи.

— На 107.6 има хубава радиостанция — каза Дакота на Виктория, докато слизаше от микробуса.

— Хей, Дакота… Желая ти успех, малката — рече Виктория.

Дакота кимна сериозно и тръгна след Биано, който буташе инвалидната количка към казиното.

Виктория ги гледа, докато влязоха в клуб „Залива на сабите“, после закара микробуса пред магазина до игрището за голф. Слезе и се приближи до телефонния автомат, откъдето можеше да наблюдава предния вход. Застана там и търпеливо зачака реда си в измамата.