Стивън Канел
Мошеникът (11)

10.
Джон Х. Бейтс

Двамата стояха на утринната слънчева светлина пред мотела, където Биано бе отседнал. От ръждясалите понтиаци и стари пикапи капеше бензин и роса.

— Ще вземем твоята кола — каза той, поглеждайки съвършено чистия нов бял нисан, паркиран зад нея.

— Кой ще плаща за всичко това? — попита тя, когато се качи в колата и седна зад волана.

Биано сложи куфарите и брезентовата чанта на задната седалка, после отвори предната врата на Роджър.

— Атлантик Сити — каза той, без да отговаря на въпроса й.

— Защо? — стоически попита тя.

— Там ще се срещна с Джон — отговори Биано, оставяйки я в още по-голямо недоумение.

Виктория гневно изсумтя и подкара колата. Роджър си намери място до Виктория и се сви до нея, подпрял глава на лапата си. От време на време доволно поглеждаше Биано.

— Искам да знам как ще финансираме тази операция и защо отиваме в Атлантик Сити. Бих желала отговор — насили се да говори спокойно тя.

Колата излезе на междущатско шосе 295 и се отправи на юг.

— Чичо ми Джон Бейтс е там. При него е караваната ми и торбата с лъжите.

Биано протегна ръка към задната седалка, взе брезентовата чанта и я сложи на коленете си. Отвори я и извади голям буркан, пълен с банкноти.

— Ето част от парите. Сигурно мислеше, че ще се опитам да използвам изтеклата ти кредитна карта.

— Никога няма да се добереш до нея.

— Вече го направих. Номерът е 596 4376 976 — издекламира той и се ухили. — Поуката е: Никога не давай чантата си на приятелски настроено куче.

Тя го погледна възмутена.

— Не се притеснявай. С остатъка от парите ти не можем да купим дори свястна вечеря за Роджър — продължи Биано и потупа буркана. — Това е всичко, което ми остана на този свят. Петдесет и две хиляди долара и малко дребни. Когато ме опандизиха в „Рейфорд“, федералните агенти конфискуваха мангизите ми, но не можаха да се докопат до тези. Това са парите за началния етап на играта, но не са достатъчно. Трябва да ги утроим.

— Нуждаем се от сто и петдесет хиляди долара за тази измама?

Виктория беше изумена от размера на сумата.

— Шашмата ще бъде голяма. Ще заложим капан. Ще заведа Томи в пасището за лосове. Това означава, че ще трябва да купим четири-пет хиляди литра боя и да създадем фалшив международен конгломерат със секретарки, ценни книжа, компютри и оригинални произведения на изкуството. Всичко ще изглежда толкова истинско, че Томи и счетоводителят му няма да се усъмнят нито за миг. Това изисква сериозна сума.

— Откъде ще вземем още десет хиляди? — попита Виктория, потискайки любопитството си да разбере какво е „пасище за лосове“.

— Мисля, че ще бъде много мило Томи и Джо да финансират това начинание. Те са гадни копелета. Убиха Карол. Ядосват ме. Затова смятам, че те трябва да осигурят парите.

— Как ще го направим?

— Ами точно в това ще се състои твоето участие, Вики.

— Предпочитам „Виктория“.

— Естествено. „Виктория“ ти подхожда. „Вики“ не е забулено в загадъчност.

Тя го изгледа студено.

— Добре, умнико, какво трябва да направя?

— Базата на Томи и Джо Рина е в Атлантик Сити. Те печелят много пари от наркотици, лихварство, проституция и така нататък. Проблемът е, че няма как да ги харчат, защото не могат да покажат на федералните власти откъде ги имат. Това означава, че някъде наблизо имат перачница за пари. Искам да намеря мангизите за измамата, като ударя перачницата им, защото после няма да се оплачат на ченгетата от страх, че ще се издадат как действат. Трябва да е някакъв бизнес, който се върти с пари в брой. Казиното е идеална перачница, но комисиите по хазарта не биха дали лиценз на онези двама клоуни заради предполагаемата им криминална дейност. Това означава, че вероятно имат верига от зали за видео игри или паркинги… Някакъв бизнес, от който изкарват по-голяма печалба, отколкото всъщност си докарват, после плащат данъци върху фантомни суми и изнасят парите, за да ги използват. Инак биха ги обвинили в укриване на доходи. Това е, когато правителството докаже, че харчиш повече, отколкото изкарваш.

— Знам наизуст обвиненията за укриване на данъчни задължения, Биано.

Той затвори очи, сетне продължи.

— Тогава знаеш какво ме интересува. Има ли нещо такова в документите ти?

— Да — отговори тя и го погледна.

Беше решила да го накара да я попита. Не харесваше свободното му отпуснато държание. Биано беше твърде самонадеян за вкуса й и щом щеше да прекара известно време с него, Виктория искаше малко да смачка самочувствието му.

— Е, да чуем тогава… или трябва да падна на колене?

— Мислех, че вие, измамниците, сте чаровни — изсмя се подигравателно тя. — Но всъщност сте само груби.

— Ти наистина искаш да те моля.

— Искам да престанеш да се държиш така, сякаш представлението е твое. Няма да те следвам слепешком. Когато ти задам въпрос, очаквам откровен отговор. Аз не съм танцьорка, която си свалил в някой бар, а прокурор, при това с доста добра аналитична мисъл.

— Бивш прокурор. И позволи ми да ти дам един съвет — никога не си прави самореклами. Остави това на друг. Стават много по-хубави.

— Ако онова, което чуя, ми хареса, може да пусна малко информация — продължи тя, без да коментира забележката му.

— Обърни — глухо каза той.

— Какво?

— Нищо няма да излезе. Това е безумие. Трябва да съм пушил нещо. Върни ме в Трентън. Ще намеря онова, което ми е необходимо от друго място.

— Не можеш да ме изхвърлиш ей така.

— Обърни. Това е най-лошата идея, която ми е хрумвала, откакто се опитах да излъжа Джо Рина на карти.

— Ако ме зарежеш, ще те предам на ченгетата. На тях им обяснявай, че ще правиш номер на фамилията Рина.

— Мислех, че държиш на Карол. Правя го заради нея.

— Държа на Карол, но не ти вярвам.

Тя продължи да кара, а Биано се нацупи като дете. Роджър гледаше ту единия, ту другия, досущ зрител на мач по тенис.

Размина се на косъм, но Виктория усети, че е спечелила тази точка.

Остави го да се успокои, преди най-после да му каже онова, което той искаше.

— Томи и Джо Рина са негласни собственици на верига от бижутерски магазини на име „Пръстени и други“. Притежател на веригата е една компания, която се нарича „Ценни метали“, също собственост на фамилията Рина. „Ценни метали“ купува сребро, злато и платина и ги продава на производителите на бижута. Когато открих това, аз се досетих, че може да е перачница, защото компанията търгува със злато и сребро из цял свят, а „Пръстени и други“ има магазин в Женева, Швейцария, която, както знаеш, е крайната точка на линията за парите в брой в една добре организирана перачница. Имат магазини и в градове като Лас Вегас, Рино и Атлантик Сити — все големи хазартни центрове.

— Най-после ми даде нещо друго, освен отношението си.

— Как ще направим удар в бижутерския му магазин? Ще си купим скиорски маски и ще нахлуем, размахвайки оръжия?

— Смяташ ме за каубой, но аз не съм такъв. Когато нанеса удара, и ако те разберат за по-малко от дванайсет часа, това означава, че съм се провалил.

— Е, тогава какво ще направиш?

— Ще измисля нещо, Вики. Току-що чух информацията. Дай ми една-две минути.

Той се отпусна на седалката и потъна в размисъл. Виктория излезе на магистралата за Атлантик Сити. Започна да ръми. Чистачките се движеха ритмично като метроном, избърсвайки мъглата от предното стъкло.

— Готово — каза Биано след десет минути. — Измислих.

После облегна глава назад и затвори очи.

— Какво ще направим? — настоя тя.

— Ще продадем на Джо и Томи перла — отговори той, без да отваря очи. И това беше всичко.

 

 

Паркингът за фургони и ремаркета „Сенчест отдих“ се намираше в покрайнините на Атлантик Сити и беше толкова занемарен, колкото можеше да допусне Министерството на здравеопазването. На шосето отпред имаше купчина гниещ боклук. Черни и зелени мухи водеха въздушни битки над вонящите отпадъци. Канцеларията беше под един бряст с голи клони. Виктория спря нисана и Биано намери синьо-бялата си каравана, паркирана под една съхнеща череша. Превозното средство беше покрито с брезент. Там бяха инструментите за поправка на покриви. Биано вече не се занимаваше с това, но традицията бе дълбоко насадена в него. Караваната беше неговият дом и именно това го разнежи, когато миналото лято я видя обявена за продажба. Беше я дал на чичо си и на съпругата му Кора Бейтс, защото семейството изживяваше труден период. Джон се бе провалил с една измама, а по злополучно стечение на обстоятелствата Кора се разболя, след като съпругът й излежа петнайсетмесечната си присъда. Диагнозата беше рак на панкреаса. Разрастваше се като речен мъх в нея. Джон не говореше много по този въпрос, но в сивите му очи се таеше дълбока болка, която никога не ги напускаше. Ченгетата го следяха отблизо. Биано даде на леля си и чичо си караваната, за да обикалят насам-натам и да бягат от полицейския надзор. Преди две седмици Кора постъпи в болница и изпадна в кома. Когато Биано се обади, Джон се възползва от възможността отново да се включи в акция. Трябваха му пари, за да плати за лечението на Кора. Биано пресметна, че ако измамата мине успешно, както я бе планирал, после ще има да делят доста пари.

Спряха до караваната. Биано протегна ръка и натисна клаксона. Вратата се отвори и по стълбите слезе един висок хубав сивокос мъж на около шейсет и пет години. Имаше искрения, самоуверен вид на изпълнителен директор на корпорация, само дето беше облечен в джинси и фланелка. Биано слезе от колата и прегърна чичо си, сетне го запозна с Виктория.

— Джон, това е Виктория Харт. Тя ще играе ролята на баламата в тази измама.

Виктория не знаеше какво означава тази роля, но думата със сигурност не звучеше ласкателно, ала се усмихна и кимна.

Джон поклати глава и я погледна изпитателно.

— Ти си прокурорката от Трентън, нали? Онази, която щеше да накара Карол да свидетелства?

Гласът му беше плътен и приятен, но изпълнен с язвително обвинение.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Нещата се объркаха. Затова съм тук.

Джон продължи да я гледа. Присвитите му очи не издаваха нищо. После се обърна към Биано.

— Имам малък проблем с наема за караваната. Онзи безделник, собственикът на паркинга, се нуждае от успокояване. Иска сто долара в аванс. Ще ме изхвърли, ако не му ги дам.

— Аз ще се погрижа за това. После ще отидем в един бижутерски магазин на име „Пръстени и други“. Намери адреса в телефонния указател — рече Биано и посочи телефонната кабина край масите за пикник.

Сетне извади сто долара от буркана и отиде в канцеларията да плати наема за караваната.

 

 

Първото разногласие избухна същата вечер. Биано, Джон и Виктория бяха намерили бижутерския магазин, който беше под един покрив с казино „Бали“. Отидоха до хотела — висок паметник от лош вкус и електричество. Главният вход блестеше в примигващи светлини. Казиното гледаше към тъмносините води на Атлантическия океан. Бижутерският магазин беше вътре. Огромните вътрешни витрини бяха обърнати към масите за хазарт и бяха отрупани с пръстени и гривни. Според Виктория бижутата бяха невероятно грозни — грубо изработени дрънкулки с твърде много диаманти. Блестяха безвкусно и се надпреварваха за внимание.

Биано предложи да ядат в ресторанта на казиното. Намериха маса в дъното. Помещението беше оскъдно осветено. Биано обясни, че в цял свят казината нямат часовници и прозорци, за да не виждат играчите кога е нощ и кога ден. Времето в казиното спираше. Управата не искаше губещите да гледат часовниците си.

Най-приемливото в менюто бяха пържола и бира.

— И така, Виктория — каза Биано, след като им сервираха храната, — трябва да знам повече за онези типове.

— Какво искаш да знаеш?

— Авоарите им извън страната. Имат ли сметки в банки, спестявания или заеми. Трябва да стигнем до големите им пари.

Тя се вторачи в него, после започна да разрязва препечената пържола.

— Мислех, че ще продаваме на Джо и Томи перла, каквото и да означава това.

— Да, ще им продадем перла, но това няма да е същинската измама, а само ще я финансира. Първият ход ще бръкне дълбоко в джобовете им. Ще им отмъкнем над един милион долара и ще направим така, че да започнат взаимно да се обвиняват. Нужен ни е екип от оперативни работници. Трябва да привлека повече хора.

— Разкажи ми първо за перлата — настоя Виктория, опитвайки се да прикрие изумлението си.

— Тя не ни помага много — отбеляза Джон.

— Адвокат е. Какво очакваш?

— Забравих — привидно сериозно каза Джон.

— Ще ми кажете ли какво ще правим или ще седим тук и ще си губим времето?

— Добре — съгласи се Биано. — Ние с теб ще се правим на влюбени. Харесва ли ти дотук? Аз съм каубой от Тексас, а ти — местна мадама. Ще се облечеш като проститутка и ще залепнеш за мен като мокра дреха. Ще се кикотиш на всичко, което кажа, а аз ще те щипя по задника и ще те наричам най-голямата сладурана на света. После, докато се хилиш глуповато и ми се умилкваш, ще ти купя двайсетмилиметрова черна перла.

— Нима? — безучастно попита тя.

— Да.

— Не и в най-хубавия ден от живота си.

— Мислех, че искаш да участваш в играта.

— Искам, но стомахът ми не е от най-здравите.

— Виж какво — понижи тон Биано, навеждайки се към нея. Тя наистина го ядосваше. — Ако мислиш, че намерението ми е да те опипам безплатно, грешиш. Не търся това. Нужна ми е само помощта ти. Мога да наема проститутка, но тогава ще имаме съучастничка — не много умна и готова да ни предаде за пари. Щом искаш да участваш в играта, трябва да се научиш да я играеш.

— Няма да се облека като проститутка.

— Много неща не искаш да направиш, нали? Но желаеш да получиш по малко от всичко. И няма да ми кажеш нищо, освен онова, което ти прецениш. Независимо, че не си откраднала нищо през живота си, ти ще бъдеш специалистът и ще одобряваш всеки ход. Искаш да ни поучаваш как да изпълним номера? Да отпускаш информация като милостиня? Каква полза има от това, по дяволите? — повиши тон той.

— Успокой се, Биано — каза Джон.

Биано се облегна назад и потърка очи.

— Имаш право, Джон. Тя ме дразни. Може би, защото съм скапан заради Карол… или просто Виктория и аз сме олио и вода. Знам ли. Искам да направя номера, а госпожица Харт само ми задава глупави въпроси и ме поучава. Така нямаме координация. Ще се провалим.

Биано скочи от стола си и се втурна към тоалетната.

Не го бяха планирали предварително, но бяха участвали в множество измами през живота си. Джон знаеше, че Биано ще изпадне в истерия, веднага щом Виктория прояви упорство. Джон щеше да поеме ролята на „певеца“ и да направи рекламата вместо Биано.

— Не съм виждал някой да го ядосва толкова много — започна той, внушавайки първите угризения на чувство за вина.

— Господин Бейтс, ако вие двамата мислите, че ще бъда мълчалив партньор, очаква ви потресаващо разочарование.

— Биано го бива, госпожице Харт. Може да продаде на Чичо Скрудж коледна елха. На тази планета няма измамник с по-голям вроден талант, а аз ги познавам почти всичките. — Гласът му стана мек като кадифе. — Може би трябва да знаеш, че Биано израсна с Карол Сесник. От деветгодишни са като брат и сестра. Той я обичаше. Няма да ти покаже колко, защото е мошеник, а мошениците никога не показват чувствата си. Ала сърцето му е при нея. Лично аз мисля, че това е много опасно, когато извършваш ужилване. Трябва да бъдеш безпристрастен. Гневът му е лош знак. Ако се провалим с Томи Рина, ще се озовем на дъното на някое езеро.

Виктория не отговори, но когато Биано най-после се върна, видя, че косата му е мокра. Тя се запита дали не бе подложил главата си под струята на чешмата, за да се охлади. Тримата седяха, без да разговарят, и ядяха препечените пържоли.

— Добре — рече Виктория. — Ти спомена, че Рина нямат казино, защото комисията по хазарта не им дава лиценз.

— Точно така — измънка Биано.

— Само че грешиш. Те имат казино.

Биано и Джон едновременно вдигнаха глави.

— Няма ги в регистрите на собствениците — продължи тя, — но според моята информация братята Рина негласно притежават огромно ново казино на Бахамските острови. Казва се клуб „Залива на сабите“. Не можах да докажа съществуването му, защото не фигурира в официалните документи, но подозирам, че имат и дял от Търговска банка АДРПО в Насо, на Бахамите. АДРПО е съкращение на Анонимно дружество за рефинансиране на парични операции.

— О-ла-ла — възкликна Биано и погледна Джон. — Онази банка може да е перачницата.

— Ако е така… това ще улесни нещата — отбеляза Джон и Биано кимна.

— Тогава ще можем да измъкнем няколко милиона от казиното на Бахамските острови. Трябва да намерим Дъфи Припадъка. Той е най-добрият мошеник на зарове в семейството. Ще ми трябва и жена стръв, за да направлява Томи.

— Дамата купа.

Двамата говореха на език, който Виктория не разбираше.

— Не — грубо възрази Биано.

— Само не се будалкай този път. Щом искаш стръв, тя е най-добрата. И най-красивата. Не е нужно да минава покрай Томи повече от веднъж.

— По дяволите, стига сте говорили неща, които не разбирам — намеси се Виктория. — Казах ви за казиното. Какво е „стръв“? Коя е Дамата купа? Искам да знам за какво става дума.

Джон се обърна към нея.

— Стръвта е мошеник, който се занимава с любовни измами.

— Някоя евтина проститутка, която се омъжва за тъпи пенсионери, а после свива парите им и изчезва?

— Да — отговори Биано. — Нещо такова. Говорим за братовчедка ми Дакота Бейтс. Тя е вдовица. Беше омъжена за един друг мой братовчед, Калвин Бейтс. Той умря в затвора. Наричат я Дама купа, но тя няма да участва в тази измама.

— Просто този път не й давай сърцето си — посъветва го Джон. — Сториш ли го, тя ще се обърка. Няма да знае какво да направи с него, освен да изстиска от него мангизите и да го хвърли на земята. Тя обичаше Карол и мисля, че ще иска да участва. Пък и е най-добрата. Откога започнахме да използваме заместители в опасни ужилвания като това?

— Добре, обади й се — склони Биано. — Мисля, че е в Калифорния.

— Тук е, в Атлантик Сити. Дои тигрите в клубовете край Бродуок.

— Този път няма да попитам — каза Виктория.

— Навърта се покрай масите за фаро и търси богати типове, които идват в града с искрящи диаманти и кадилаци — обясни Биано. — Много я бива.

Настъпи дълга минута на мълчание, после Биано погледна Виктория.

— И така, какво решаваш? Ще залепнеш ли за мен? Ще се кикотиш ли на шегите ми? Ще ми позволиш ли да ти купя перла? Или да рискувам, наемайки някоя проститутка? Или ще участваш в играта, или се отказвай. Последно повикване.

Чувстваше се уморен. Зрението му отново се раздвои. И всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху братята Рина, усещаше пристъп на паника. Чудеше се дали ще издържи на една пряка конфронтация с Джо или с Томи. Биано отхвърли тези обезпокоителни мисли, пийна бира и опита да се успокои.

Виктория отряза още едно парче от твърдата пържола и се помъчи да го сдъвче, но напразно. Накрая го пъхна в един ъгъл на устата си и каза:

— Добре. Ще направя каквото искаш.

— Страхотна сделка — измърмори Биано.

 

 

Спряха пред един магазин и Биано инвестира още петдесет долара в дрехи. Купи си скъпо каубойско яке, широкопола шапка и голям колан с катарама за родео.

Джон държеше буркана с парите в брезентовата чанта на коленете си. Двамата с Виктория седяха на обсипаното с месингови кабари канапе, когато Биано излезе от пробната, леко полюшвайки се на каубойските ботуши с петсантиметрови токове.

— Здравейте, хлапета — каза той и се поклони.

— Кой би трябвало да си сега? — без да се усмихва, попита Виктория. Според нея той изглеждаше глупаво.

— Джъстин Маккуийд, мадам, в случай, че не си се досетила — отговори Биано със съвършен тексаски акцент. — Току-що дойдох от Локадейшъс, Тексас, и водя най-голямата сладурана на света.

Той се ухили очарователно и Виктория усети, че на устните й мигновено заигра лека усмивка.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Това не е ли малко прекалено?

— Дай им каквото искат. Дълбоко в душата си всички тези янки мислят, че тексасците са тъпи милионери. И точно това ще им предложа. Един голям, тъп, червив с пари тексаски идиот. — Той погледна критично Виктория. — А сега, бонбонче, ще издокараме теб.

Намериха един магазин до казиното, където продаваха дрехи за стриптийзьорки и компаньонки. На витрината имаше внушителна колекция от ластични мини поли и обувки с високи платформи.

Виктория не можа да повярва на очите си, когато видя какво е избрал Биано. Преоблече се в пробната и излезе. Движението в малкия бутик сякаш спря. Роклята й прилепваше като втора кожа и едва покриваше бикините й. Тя непрекъснато я придърпваше надолу.

Биано се усмихна.

— Гълъбче — провлечено каза той, — изглеждаш по-добре от петдесет декара с бременни свине.

 

 

Десет минути по-късно те спряха пред ярко осветения вход на „Бали“. Биано даде на пиколото ключовете от белия нисан на Виктория и тримата влязоха в казиното. Джон носеше брезентовата чанта с буркана на Биано. Вътре се разделиха. Джон се отправи към касата на хотела. Биано и Виктория тръгнаха по пурпурночервения килим и се качиха по стълбите, където се намираше бижутерският магазин. В отсрещната страна на залата Джон депозира петдесет хиляди в банковата сметка на казиното на името на Джъстис Маккуийд и махна на Биано, когато приключи с операцията.

— Какво да правя? — попита Виктория, вече обзета от предсценична треска.

— Забавлявай се. Обичаш златото и си играеш с мен. Каквото и да се случи, дори да не можеш да измислиш нещо, само трябва да се кикотиш. Ако те попитам нещо и не знаеш какво да отговориш, просто речи: „Както кажеш, татенце“.

— Да те наричам „татенце“?

— Да… но не като „татко“, а в смисъл „благодетел“. Да звучи колкото може по-курвенски.

— Добре.

Виктория пое дълбоко въздух. Едва се крепеше на дванайсетсантиметровите платформи. Какво преобразяване, помисли тя. От сериозен прокурор, вкопчил се в юридическа битка с Джо Рина, Виктория се бе превърнала в проститутка, издокарана в ластична рокля с размерите на салфетка. Допреди два дни самата мисъл да изпълни такъв фокус щеше да е достатъчна, за да предизвика у нея силна парализираща депресия. Но сега сърцето й биеше от несдържано вълнение.

— С тези обувки имам чувството, че съм смешник на кокили в цирка.

— Имай ми доверие по този въпрос — ухили се Биано, — съвсем не изглеждаш така.

Той я хвана за ръката и двамата влязоха в бижутерския магазин.

— И да не съм те чул да казваш нито дума повече. Аз вече реших, гълъбче — извика той. — Тук има страхотни дрънкулки, а?

Биано изглеждаше леко пиян и от време на време фъфлеше. Промяната беше удивителна.

— Готина работа, а? — продължи той, посочвайки едно особено грозно колие с диаманти.

— Както кажеш, татенце — предпазливо рече тя.

Продавачът съзря широкополата му шапка и се устреми към него като топлинно насочваща се ракета.

— Аз съм Матю. Мога ли да ви помогна, господине?

— Ами, мисля, че трябва да купим една дреболийка за това сладурче тук, нали?

— Както кажеш, татенце — усмихна се глуповато Виктория.

— Точно така. Каквото кажа — ухили се Биано на Матю. — Тази госпожичка ми донесе голям късмет. Вчера губех ли губех. За малко да извадя пищова от кобура. И тогава се запознах с тази сладурана и днес съм толкова щастлив, сякаш си седя на оградата и птичките ме хранят. Нали ще продължим с късмета, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория чувстваше, че трябва да разнообрази отговорите си.

— Какво имате предвид? — попита младият продавач, когато Биано започна да разглежда бижутата.

— Ами, много си падам по амулетите. Живея в квартал „Черна перла“ в Локадейшъс, Тексас, и искам да подаря на тази малка дама най-голямата черна перла, която имате тук.

— Мога ли да ви предложа диамантената огърлица, на която се възхищавате в момента?

— Не знаеш много за амулетите, а? Трябва да купя нещо, което е свързано с късмета ми, затова ще бъде черна перла.

— О, това ще бъде трудно — рече Матю. — Извинете.

Младият продавач се втурна нанякъде и след малко се върна с един висок мазник в черен костюм на ситни райета от три части. Погледна веднъж Биано и започна да кърши ръце — досущ богомолка.

— Аз съм Доналд Щайн, управител на този магазин. Матю ми каза, че търсите черна перла.

— Точно така, Доналд. Аз съм Джъстин Маккуийд — представи се Биано, протегна ръка и когато Доналд Щайн я пое, кокалчетата му изпукаха — тексаски стил. — Ще купя най-голямата черна перла, която имаш.

— Черните перли са много редки.

— Тогава сме дошли на друго родео. Хайде, бонбонче.

Биано я поведе към изхода. Виктория разбра защо момичетата с обувки с високи платформи изглеждаха глупаво. Беше невъзможно да се върви с тях, само можеше да влачи крака като идиот. Тя закрета до Биано, когато Доналд Щайн ги спря.

— Имаме няколко малки черни перли в обков… но е почти невъзможно да се намерят подобни на тях в какъвто и да е размер и качество.

— Говоря само за една перла, Доналд. Имам само едно момиче и искам една перла — широко се ухили Биано. — Готов съм да дам петдесет хиляди долара. Как ти звучи това, кукличке?

— О, татенце, колко си сладък! Както кажеш.

Доналд Щайн се разсея. Не можеше да откъсне поглед от гърдите й. Виктория трябваше да признае, че късата черна ластична рокля зареждаше с енергия.

— Мога да се обадя и да проверя какво имаме в другите магазини.

— Бързам, Доналд. Дай да сключим сделката. Така действаме ние в Тексас.

— Заповядайте, седнете, а аз ще видя какво ще мога да намеря за десет-двайсет минути.

— Е, тогава да почакаме.

Управителят бързо се отдалечи. Биано и Виктория започнаха да се разхождат из магазина, гледайки долнокачествените бижута във витрините. Матю ги следваше по петите като ловджийска хрътка. След няколко минути Щайн се върна. На устните му трептеше алчна усмивка.

— Провървя ни. Както вероятно знаете, перлите се измерват в милиметри.

— Не, никога не съм купувал перла.

— Намерихме една двайсет и два милиметра, съвършено овална матова черна перла. Има красив тъмен блясък и струва само четирийсет и седем хиляди плюс данък добавена стойност.

— Дай да я видим.

— Нека първо да изясним как ще сключим сделката, за да не губим време. Как ще платите — ако, разбира се, перлата отговаря на изискванията ви?

— Имам сметка тук, в хотела — гордо заяви Биано.

Докато двамата с Доналд Щайн уреждаха плащането на касата в казиното, Виктория отиде в тоалетната. После, когато излизаше, се случи нещо ужасно — едва не се сблъска с Томи Рина.

— Гледай къде вървиш, да ти го начукам — изръмжа той.

— Извинете… — каза тя и побърза да отмине.

Не посмя да се обърне, за да види дали я е познал. Насочи се право към изхода. Несдържаното й вълнение изведнъж се превърна в разяждащ страх. Когато се увери, че Томи вече не може да я види, тя се върна в бижутерския магазин. Молеше се той да не влезе там. Доналд Щайн вече беше при Биано, затова нямаше възможност да го предупреди.

Час по-късно видяха перлата. Биано я огледа внимателно. Имаше опит със скъпоценните камъни, защото в края на 80-те прекара две години в Невада като крадец на бижута. Отказа се, след като една вечер нощният пазач едва не го застреля. Знаеше, че естествените перли никога не са съвършено овални. Стойността им се определяше от размера, формата, цвета и матовия блясък. Предполагаше, че перлата, която ще му покажат, струва трийсет и пет — четирийсет хиляди. Надуха цената, но това нямаше значение.

— Прелестна е. Черна като кафе — каза той, после я даде на Виктория. — Какво ще кажеш, бонбонче?

— О, татенце, прекрасна е. Обичам я.

Очите й се стрелкаха навън, търсейки Томи Рина.

— Да я сложим ли в огърлица? — попита Щайн, опитвайки се да увеличи печалбата. — Може би една хубава платинена верижка?

— Първо да видим колко ще ми провърви, после ще мислим за верижка. Трябва да поработим още, нали, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория загуби равновесие и го хвана под ръка.

Сделката беше сключена бързо. Петдесетте хиляди бяха мигновено прехвърлени в „Пръстени и други“.

Биано и Виктория излязоха на слънчевата светлина. Носеха черната перла в грозна пурпурночервена кутия, подплатена със зелено кадифе. Томи Рина не се виждаше наоколо. Атлантическият океан искреше от другата страна на Бродуок. Беше късен следобед и Виктория започна да трепери. Биано съблече каубойското яке и го метна на раменете й.

— Онзи тип малко наду цената. Перлата струва най-много четирийсет хиляди — каза той.

Джон седеше зад волана на белия нисан.

— Тогава защо платихме петдесет хиляди? — попита тя, смутена, докато Биано я увиваше в якето.

— Защото увеличаваме, като намаляваме и задържаме, като пускаме. Нали ти казах? — Той се усмихна, съзирайки изражението й. — Не се притеснявай. Имай ми доверие. Днес ни върви.

Качиха се в колата и тя му каза, че е видяла Томи.

— Позна ли те? — попита Биано.

— Не знам. С тези дрехи, вероятно не.

Той се умълча, после се обърна към нея и се усмихна.

— Тогава ще се преструваме, че това не се е случило. Ще ускорим началото и ще налеем малко газ в сделката — каза Биано с надеждата, че късметът ще остане на тяхна страна.

 

 

Вечеряха в един рибен ресторант-градина на кея, врязващ се на двеста метра навътре в Атлантическия океан. Залезът в седем и трийсет обагряше сивото като каменна плоча небе и белите гребени на вълните в бледо, но красиво фламингово розово. Биано спря да говори, за да се наслади на гледката — нещо, което изненада Виктория. Тя никога не спираше да погледа цветята или залеза. Майка й веднъж й направи забележка за това. Тези неща били дар божи и не бивало да ги пренебрегва. Виктория виждаше красотата другаде — във внимателно подготвените инструкции, постигнатата цел, в добре свършената работа и в точната подреденост на мислите си. Тя погледна Биано, който се бе умълчал и наблюдаваше променящите се цветове на залеза. Приличаше на дете, захласнало се по чуден нов подарък. Виктория се зачуди дали майка й би го харесала. Не можа да прецени.

Масата им беше до прозореца и през отворената врата проникваше солен морски въздух. Виктория се бе преоблякла в джинси и сако — дрехи, подхождащи повече на индивидуалността й. Перлата беше заключена в сейфа в караваната и Роджър я пазеше, докато тримата ядяха миди. Биано поръча пържола и бира за кучето.

Виктория усещаше, че Биано и Джон все още не й казват всичко. Но тази нощ се чувстваше в странно приповдигнато настроение. И през ум не й беше минавало, че ролята на тъпа проститутка може да е толкова забавна. Подейства й разтоварващо, а срещата с Томи наистина „наля газ в сделката“. Часове наред майка й я бе карала да се отпусне. Но този измамник с ослепителна усмивка бе успял да го стори само за един следобед. За пръв път Виктория изпита вълнуващата тръпка на безразсъдния риск.

— Тази работа с перлата — каза тя, — още не ми е ясно защо го правим. Как ще се сдобием със сто и петдесет хиляди долара? Платихме петдесет хиляди, макар че перлата струва четирийсет. Знам, че увеличаваме, като намаляваме, но нищо не разбирам. Дотук само губим пари, а не печелим.

— Умножаваме, като делим, затова няма значение каква е истинската й стойност — отговори Биано. — Утре сутринта ще отида в същия магазин и ще се опитам да купя още една като нея. Ще трябва да платим, колкото ни поискат.

— Но вече нямаме пари — напомни му тя.

— Ах… каква засечка — ухили се той. — Как не се сетих за това.

— Престани да се будалкаш с мен, Биано. Не съм свикнала да бъда мишената. Ако ще участвам в играта, искам да знам какво ще правя. Убедена съм, че нарушаваме половин дузина закони.

— Може би ще се наложи да нарушим още толкова до края на тази измама. Но в случая с перлата не вършим нищо незаконно. Поне още не.

— Не забравяй, че съм чела информацията за теб. Съвсем не си ангел.

— Как да не е — сериозно каза Джон. — Биваше го още от десетгодишен. Трябваше да го чуеш как изнася проповеди в църквата. Можеше да измоли пари и от банкер.

Биано се изчерви.

— Хайде — настоя Виктория, — разкажи ми за перлата. Как ще спечелим от загубата?

И той й разказа. Когато свърши, тя го гледаше с леко отворена уста. Планът беше гениален и наистина нямаше да нарушат нито един закон.

— Увеличавай, като намаляваш — бавно каза Виктория. — Задържай, като пускаш. Умножавай, като делиш. Вярно е, нали?

— Ако го правиш както трябва — рече Джон.

Сетне започнаха да разговарят за членовете на фамилията Бейтс. Преценяваха качествата и уменията им и отхвърляха и приемаха кандидати. Според Виктория това беше един изключително колоритен избор на съдебни заседатели. Освен Дъфи Припадъка и Дакота, имаше и някакви Бейтс от Хог Крийк. Не говориха много за тях, но те явно играеха важна роля, ако възникнеха неприятности. Имаше и „певци“, които щяха да предават информация на Томи Рина, докато проверяваше Биано, и „вътрешни хора“ — звездите на измамата. Биано и Джон бяха вътрешни. Имаше и „външни“. Те омотаваха жертвата, после я насочваха или блъфираха. Задачата им беше да контролират движенията на мишената. За нейна изненада тези участници бяха предимно допълнителни играчи. Виктория реши да повиши категорията си. Джон и Биано задълбочено обсъждаха всеки кандидат, преди да включат името му в списъка. Отделиха половин дузина имена и се разбраха да им се обадят сутринта.

Виктория Харт седеше, ядеше варени раци и се чудеше дали тази ситуация ще бъде най-неприятната в живота й… или най-хубавата.

 

 

На сутринта Биано облече каубойския си екип — якето с ресните, ботушите и широкополата шапка — и отиде в „Пръстени и други“. Малко след девет той отвори вратата и подаде глава.

— Хей — извика Биано в безлюдния магазин.

Никой не купуваше бижута в девет сутринта, затова персоналът пиеше кафе в задната стая. След миг оттам излезе Доналд Щайн.

— Добро утро… господин Маккуийд, нали?

— Точно така. Запомнил си ме. Разполагаш ли с минутка? Имам един малък проблем…

— Какъв проблем? Не е свързан с перлата, нали?

Доналд изглеждаше разтревожен, дори малко уплашен.

— Онази перла ме устрои като персийски принц. Моята гълъбица каза, че ще ми дойде на гости.

Управителят въздъхна облекчено.

— Това е чудесно. Радвам се, че всичко е наред.

— Е, освен ако не промени решението си… Нали ги знаеш какви са жените.

Биано остави моментът да назрее, докато на лицето на Щайн се изписа пълна паника. Никак не му се искаше да си взима обратно перлата. Беше я купил от търговския център за бижута и продал на тексасеца. Знаеше, че една двайсет и два милиметрова черна перла е скъпа, но безполезна вещ. Никога нямаше да може да се отърве от нея. Щеше да остане негова до края на живота му.

— Да промени решението си ли? — хлъцна той.

— Е, не точно да го промени… Искам да кажа, че кукличката иска още една такава перла. Същата. Да си направела обеци. Мисля, че вече ме води като кученце на каишка.

Биано бръкна във вътрешния джоб и извади портфейла си.

— После ще ти дам двете перли да ги сложиш в платинен обков, както предложи — добави той.

— О, ами… перлите с такъв размер и цвят са голяма рядкост. Разбирате ли, те се добиват от миди.

И Доналд Щайн изнесе лекцията си по естествознание. Биано прибра празния си портфейл и го изслуша търпеливо.

— Както вероятно знаете, в черупката на мидата попада зрънце пясък и мидата прави перлата, за да се защити от него. Това е много бавен и индивидуален процес. Размерите и цветът са различни. Да се намери същата перла е почти невъзможно. Трябва да извадим изключителен късмет.

— Парите винаги надделяват над късмета — ухили се Биано.

— Моля?

— Искам тя да дойде с мен в Тексас и обеците ще я накарат да се съгласи. Затова трябва да й намерим още една такава перла на каквато и да е цена.

— Лесно е да се каже, но се опасявам, че природата не прави две перли с еднакъв нюанс и големина.

— Ще ти платя сто и шейсет хиляди долара за перла, която прилича на първата.

— Сто и шейсет хиляди? — удиви се Доналд. Алчността измести разума. — Чакайте да изясним нещата… Не е необходимо да е същата, така ли? Само да си приличат?

— По дяволите, синко, това се обеци. Да не би да имам печатница за пари. Нали ще ги носи от двете страни на главата си.

— Това ще отнеме известно време. Онази перла беше огромна. Ще трябва да изпратя факс до Международната борса за скъпоценни камъни.

— Колко ще се наложи да чакам?

— Не знам, господин Маккуийд… Може би никога няма да стане.

Биано го погледна тъжно.

— Но нали ще опиташ?

— За сто и шейсет хиляди долара ще глътна зрънце пясък и сам ще я направя — ухили се Щайн.

Шегата не беше лоша, помисли си Биано. Но изречени от устата на този тип с хлътнали гърди, който непрекъснато потриваше ръце като насекомо, тези думи можеха да звучат само обезпокоително.

Биано обеща да се отбие по-късно през деня. Доналд Щайн отиде в задната част на магазина на Томи Рина и изпрати факс до Международната борса за скъпоценни камъни и до Ню Йорк и Ню Джърси. Питаше ги дали имат двайсет — двайсет и четири милиметрова овална черна перла с матов блясък и предлагаше да я купи за шейсет хиляди долара, оставяйки за себе си сто хиляди печалба, в случай че му провървеше.

След два часа някой си Робърт Хамбълтън от една бижутерска компания, извършваща продажби на едро, отговори на запитването му. Фирмата му се намираше в Ню Йорк, от другата страна на реката. На факса бе изобразена матова черна перла, а в текста пишеше, че е двайсет и два милиметра и половина, но инкрустирана в обков с диаманти, който ще трябва да бъде разчупен, за да се извади перлата. Господин Хамбълтън искаше сто и петдесет хиляди, без пазарене. Имаше и телефонен номер. Доналд Щайн си помисли, че десет хиляди долара печалба е по-добре от нищо, затова се втурна към телефона и му се обади.

— „Хамбълтън, Дийтс и Банбри“ — отговори женски глас.

— Бих искал да говоря с господин Робърт Хамбълтън. За снимката на перлата, която ми изпрати по факса.

— Изчакайте момент, ако обичате. Ще проверя дали е тук.

След малко се обади един тънък глас.

— Робърт Хамбълтън на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

Доналд разказа защо клиентът му има желание да плати толкова много за перлата. Хамбълтън отговори, че ще му я изпрати следобед и господин Щайн може да я купи от техния представител, някой си Карл Форбс.

В пет часа, точно преди да затворят, един изискан на вид мъж с посивели коси и скъп костюм влезе в магазин „Пръстени и други“ и потърси Доналд Щайн. На служебната му карта пишеше, че се казва Карл Форбс от търговския център за бижута. Отвори металното си куфарче и извади перлата. Щайн можеше да се закълне, че камъкът е абсолютно идентичен с онзи, който бе продал на каубоя от Тексас. Възхити й се, после даде на Форбс чек за сто и петдесет хиляди и получи перлата. Карл Форбс прибра чека в куфарчето си и излезе.

Естествено, цялата работа беше организирана от Биано, който използва телефонната система, прехвърляща разговорите, която вече съществуваше в Ню Йорк. Системата препрати обаждането от номера на факса в Ню Йорк до уличния автомат в паркинг „Сенчест отдих“. Биано беше мъжът с тънкия глас, а Джон се представи като изискания Карл Форбс.

Биано току-що продаде отново на Доналд Щайн собствената му перла, а Джо и Томи Рина инвестираха сто хиляди долара в собственото си унищожение.