Стивън Канел
Мошеникът (3)

2.
Кралят на измамниците

Обедното слънце на Флорида нагря двата декара, изпълнени с употребявани коли в авторанчото на Боб в Корал Гейбълс. Блещукащи топлинни вълни танцуваха по паркираните автомобили, преоблечени в евтина боя. Те безсрамно молеха клиентите с призивите „Купи ме“ или „Заведи ме у вас“, написани на картончета, пъхнати под чистачките. На антените им равнодушно висяха избелели червени и сини пластмасови триъгълни флагчета — досущ спукани балони след празненство по случай рожден ден. Тази сутрин бизнесът не вървеше. Клиентите само изпробваха с крак здравината на гумите и обещаваха да дойдат пак.

Биано Бейтс беше сигурен, че Джо Рина отново ще се опита да го убие, затова изруси косата си и добави мустаци, които непрекъснато трябваше да изсветлява. Още не се бе съвзел напълно от побоя преди шест месеца. Странно, но грубото насилие не бе нанесло вреда на хубавото му лице. Само чертите му изглеждаха по-остри. Но Биано беше принуден да се крие, при това не само от братята Рина. Миналата седмица той за втори път изненадващо се появи в списъка на най-търсените от ФБР престъпници в Америка.

Биано седеше в мотелската си стая за четиринайсет долара на ден и хранеше Роджър с хамбургер, когато излъчиха информацията. Кафяво-черният териер вдигна глава и сърдито започна да лае. Наостри уши и изръмжа към телевизора, сякаш знаеше, че съобщението е пълна глупост. Биано го погледна с обич. Такава ожесточена лоялност вече не се срещаше сред криминалните партньори.

Говорителят Джон Уолш бърбореше монотонно, а на синия екран зад него се появи снимка на Биано.

— Биано Бейтс — сериозно обясни Уолш — е може би най-прословутият и способен измамник, действащ днес в Съединените щати. Той е талантлив актьор, който може набързо да ви отмъкне богатството. В средите на измамниците винаги има един общопризнат крал. В момента Биано Бейтс притежава тази позорна титла. Ако видите този човек, не купувайте нищо от него. Не му позволявайте да се доближи до парите или до банковата ви сметка и незабавно се обадете на нас или в най-близкия полицейски участък.

— Страхотен крал съм, няма що — възмутено измърмори Биано, докато увиваше полуизядения хамбургер на Роджър за по-късно.

През последните две седмици Биано продаваше раздрънкани таратайки на нищо неподозиращите наивници, дошли в авторанчото на Боб. Работеше на комисиони, не на заплата, и се опитваше да раздвижи уморената колекция от стари коли и зловещо шумни бетонобъркачки, които Боб предлагаше „в отлично състояние“. Въпреки потискащия инвентар Биано се справяше добре, защото можеше да убеди всеки във всичко. Празното бръщолевене беше най-голямата му дарба. Сприятели се с няколко привлекателни жени, посетителки на авторанчото. Определи си срещи с една-две от тях, но беше твърде уморен, за да вложи енергия в каквото и да било.

Този следобед Биано се опитваше да продаде един отровно зелен форд комби, който Боб бе взел преди десет дни. Колата беше разнебитена, но в сервиза й бяха сложили малко грим. Главният монтьор превъртя километража.

— Страхотно превозно средство. Широко и удобно. Форд знае как да ги прави — говореше Биано с искрено страхопочитание на противния старец, който обикаляше автомобила, гледаше го отзад и се мъчеше да изправи сгънатата счупена седалка. — Разбира се, всички тези дребни дефекти ще бъдат отстранени, преди да смени притежателя си.

Биано се усмихна, когато възрастният мъж се опита да вдигне мокета, за да види дали подът е ръждясал.

— Тук отзад нещо смърди — рече старецът, бърчейки нос. — Мокетът е мухлясал.

Биано го погледна. Изобщо не му пукаше дали ще продаде колата. После с половин уста изтърси една реплика, за да съживи замиращата сделка.

— Не трябва да ви казвам това, защото Боб пази в тайна известните ни клиенти, но тази кола беше на… — Той млъкна и внимателно погледна възрастния човек. — Знаете ли какво? Този автомобил не е подходящ за вас. Имаме най-малко още десетина кандидати.

— На кого е била? — попита човекът. Тънката му като хартия кожа почервеня от лек интерес, докато гледаше Биано с пожълтелите от годините и от лошото хранене очи.

— Ами, не бива да казвам… — рече Биано и поклати глава. — Не мога… съжалявам.

— Кой е? Умея да пазя тайна.

На изразителното актьорско лице на Биано се разигра безмълвна битка със съвестта.

— Този автомобил принадлежеше на Вини Теставерде — изплю камъчето той. — От времето, когато играеше защитник. Вини ми каза, че трябвало да паркира зад факултета по лека атлетика в университета в Маями, защото хората непрекъснато разбивали стъклата, за да вземат сувенири. Когато валяло дъжд, мокетът се намокрял. Оттам идва странната миризма.

В продължение на няколко сърцераздирателни мига сделката започна да кръжи над пропастта на този нов факт, докато старецът обмисляше възможността да кара колата на Вини Теставерде.

— Моля ви, не казвайте на никого, защото Боб не издава кои са предишните собственици. Мисля, че това е безумие, но той гледа много сериозно на въпроса.

Главата на Биано се замая, защото още не се беше съвзел напълно от побоя и обедното слънце му действаше пагубно. Искаше му се да седне на металния стол под сенника, да пийне чай с лед от термоса и да напсува Джон Уолш, задето го накара да живее като бездомен беглец.

Накрая старецът вдигна глава. В жълтите му очи се четеше лукаво предизвикателство.

— Искате хиляда и петстотин долара… Ще се съглася на хиляда и двеста — рече той, подемайки познатия танц, който търговците на употребявани коли наричаха „кълчене“.

— Дори да не беше на Вини Теставерде, Боб пак нямаше да ми позволи да я продам за хиляда и двеста — отговори Биано.

Виеше му се свят. След злобния побой непрекъснато виждаше двойно. Старецът пред него се раздвои. Брадатият му череп се придвижи леко надясно и заприлича на неясна снимка. Въпреки това Биано знаеше, че е успял да продаде колата. После изведнъж почувства угризение на съвестта заради сприхавия си клиент, защото фордът всъщност беше купчина старо желязо. Преди не изпитваше подобни пристъпи. Никога не се беше замислял за съдбата на набелязаната мишена, но откакто го пребиха на паркинга, поради някаква забравена от бога причина, бе започнал да разсъждава какви неприятности причинява на другите хора. Винаги си бе казвал, че доверчивите хора се раждат, за да бъдат мамени и той и Роджър трябва да ядат, но напоследък тези оправдания изглеждаха неубедителни. Затова се хвана на работа в авторанчото на Боб, където можеше да използва чара и таланта си да дрънка празни приказки в една полулегална търговия. Това беше временна спирка по пътя му към нов живот.

В шест часа сделката приключи на хиляда и четиристотин долара и старецът изкара форда от паркинга. Биано обеща да опита да му намери снимка с автограф на Вини Теставерде, което нямаше да е трудно, защото в бюрото му имаше десетина. Беше писал до университета, че създава клуб на почитателите му. След десет дни получи снимките на бившата суперзвезда. Похарчи още сто долара и поръча топка с автограф на Вини от „Балтимор Рейвънс“, където футболистът играеше. Биано вече бе усъвършенствал подписа му. Следващата седмица щеше да изпрати на противния дъртак снимката с посвещение от Вини Теставерде колко му липсва старата ръждясала таратайка, която всъщност беше жълто такси от аерогарата, преди в сервиза на Боб да я боядисат в зелено.

Същата вечер Биано заведе Роджър да се почерпят по случай сделката. Териерът седеше на предната седалка на наскоро купения син „Форд Ескорт“, модел 1988, лочеше бира от голяма чаша и дъвчеше панирано пилешко. Облизваше се и сякаш се усмихваше. Биано го имаше почти от една година. Обучаваше го да бъде поставено лице, което да привлича купувачи — да изпълнява команди и да изглежда скъпо, което обикновено беше трудна работа за десетдоларовите псета, но Роджър притежаваше вроден талант. Знаеше как да предизвиква възхищение. Можеше да се перчи. Биано бе усъвършенствал различни измами с участието на куче. Имаше фалшиво удостоверение от Клуба на собственици на кучета, в което пишеше, че Роджър е Баунчатрейнски териер и името му е сър Антъни Аквитански. Освен това кучето беше много общително. Докато набелязаната жертва се усмихваше и го чешеше зад ушите, Роджър предприемаше първия си ход. Още един плюс беше, че при провал, умееше да си държи устата затворена. Териерът никога не би свидетелствал в съда срещу Биано. Роджър наистина показваше признаци, че е мошеник от световна класа, но това беше преди Биано, използвайки картата за самоличност на един мъртвец, да бъде хванат от Джо Рина, че лъже на карти и да бъде пребит от бой със стик за голф.

— Недей да пръскаш слюнки, Роджър — каза Биано и кучето сякаш го разбра и започна да пие по-бавно. — Трябва да си намерим някакво развлечение. Знам, че обещах на Том Дженър да поиграем голф, но той не умее да губи, пък и с това раздвояване на зрението не мога да уцеля и кошче за боклук.

Роджър спря да лочи бира и погледна Биано като обирджия на банка, който усеща, че шофьорът му се паникьосва. Кучето определено изглеждаше разтревожено.

Дълбоко в душата на Биано, покрай оправданието със зрението и глупостите за най-търсените престъпници в Америка, се таеше едно прозрение. Той съзнаваше, че побоят, нанесен му от Джо Рина, го е запознал с един смразяващ и сковаващ страх, какъвто не бе изпитвал дотогава. Парализираше се всеки път, когато си спомнеше за нападението. Обземаше го необяснима паника. Най-обезпокоителната нотка в този душевен оркестър беше струнната секция на наскоро откритата му съвест. Започна да си спомня лицата на жертвите си. Забрави алчността и за пръв път започна да гледа на тях като на хора, които бе измамил и ограбил. Опита да се освободи от това чувство за вина, припомняйки си оправданието на измамника: не можеш да излъжеш един честен човек, но това не помогна. В спокойните мигове след работа, когато лежеше в евтиния си едностаен апартамент в мотела, на две преки от океана, и Роджър хъркаше в леглото му, Биано се чудеше дали да не се откаже от мошеничествата. Напоследък се чувстваше много самотен. Професията му го бе изолирала от всички. Нямаше приятели, само познати. Един измамник не можеше да си позволи да бъде уязвим. Проблемът му беше какво да направи със себе си, ако се откаже от измамите. Беше проницателен, ала не притежаваше други достойни за уважение умения.

Всичко започна, когато беше шестгодишен и работеше за майка си и за баща си. Извършваха измами с покриви. Семейство Бейтс беше един огромен разпокъсан престъпен синдикат. Националният информационен център по престъпността и ФБР предполагаха, че на територията на Съединените щати действат над три хиляди фамилии Бейтс. Биано не можеше да потвърди или да отрече този факт, защото познаваше само стотина от братовчедите си, но в телефонния указател на всеки по-голям град, който бе посетил, имаше членове на семейство му. Баща му каза, че всички се занимават с мошеничества. Измамите бяха фамилният бизнес. Бащините имена на всички започваха с инициала Х и само като погледнеше телефонния указател, Биано можеше да намери роднините си. Повечето Бейтс се занимаваха с измами по магистралите и с покриви. Бяха превърнали тези две шмекерии в изкуство.

Родителите на Биано бяха скитници. Бродеха из страната, живееха в каравана по паркингите и бягаха от закона. Обикаляха улиците с ръждясалата си каравана и търсеха къщи с разместени дървени покривни плочки. После баща му спираше пред дома на бъдещата жертва, изваждаше инструментите и изпращаше прелестния шестгодишен Биано да потропа на вратата.

— Господине — казваше детето с приятното си гласче на хорист, — татко поправя покрива на един ваш съсед.

Това беше лъжа, но Биано посочваше с късата си пухкава ръчичка към караваната на баща си, който оживено правеше нещо. Жертвата се усмихваше и извиваше врат да го види.

— Татко забеляза, че и на вашия покрив има много разместени дървени плочки — продължаваше Биано, като винаги гледаше будалите право в очите, за да внуши коварна искреност. — Имаме повече плочки, отколкото ни трябват, затова, ако искате, татко може да оправи и вашия покрив, при това на много добра цена.

— Не трябва ли да си на училище, младежо? — беше обичайният въпрос, след което малкият Биано се приближаваше до жертвата.

— Сестричката ми е много болна и това лято трябва да изкараме достатъчно пари, за да започне химио… Как беше?

— Химиотерапия? — услужливо подсказваше набелязаната мишена и Биано кимваше тъжно.

Този факт надвисваше над предложението като ангел на смъртта. Биано винаги успяваше да трогне жертвата.

Баща му, Джейкъб, идваше по обед и внимателно разглеждаше покрива. Отказваше дарения за химиотерапията на несъществуващата си дъщеря, позовавайки се на семейна гордост.

— Не обичаме милостинята, но благодаря и Господ да ви благослови — казваше Джейкъб, често избърсвайки сълзите, бликнали в очите му.

После се качваше на покрива, потъркваше брадичка и се съгласяваше да го оправи за две хиляди долара, което по всички изчисления беше страхотна сделка. По онова време новите покриви вървяха между пет и десет хиляди. В този момент всички мисли на жертвата за болната от рак сестричка на Биано се засенчваха от алчността: Тези тъпи селяни ще оправят покрива ми за по-малко, отколкото струва материалът. Осъзнавайки това, будалата налапваше въдицата.

На следващия ден семейство Бейтс пристигаха рано. Биано изваждаше от караваната инструментите и стълбата и ги занасяше в къщата. Собствениците гледаха от прозорците и се удивляваха на това нещастно трудолюбиво семейство и особено на сладкото усърдно момченце. В девет сутринта Джейкъб вече усилено чукаше на покрива, вдигайки такъв шум, че принуждаваше обитателите да излязат. След като заминеха, Кони, майката на Биано, и той се качваха при баща му. Наместваха дървените плочки и бързо боядисваха покрива с гъсто моторно масло. Когато жертвата се прибереше вкъщи, „новият“ му покрив беше тъмнокафяв и лъскав. Джейкъб Х. Бейтс взимаше парите от благодарния собственик заедно с пожеланията за излекуване на дъщеричката му и семейството изчезваше от града. Първият силен дъжд напълваше дневната с машинно масло, но дотогава те вече бяха в друг щат.

Когато порасна, Биано демонстрира умения за много повече. Научи се да върши измами на едро от чичо си, Джон Бейтс, който се занимаваше с шашми с бойлери, недвижими имоти и зеленчуци. Биано се преобличаше и се правеше на какъвто поиска. Имаше слух и можеше да имитира почти всеки акцент и диалект. Беше майстор по маскировките — ту шампион по голф, ту ненадминат картоиграч — и винаги намираше начин да наклони везните в своя полза.

Но сега, на трийсет и четири, след като се бе издигнал до върха на избраната от него професия и по националната телевизия Джон Уолш го бе нарекъл Крал на измамниците, Биано изглежда бе изпаднал в плен между скалите на необяснимата паника. Това беше невероятно и го потресе, но той наистина беше загубил смелостта си.

— Престани да ме зяпаш — кресна Биано на кафяво-черния териер, който още седеше на предната седалка на форда и го гледаше с кучешко безпокойство. — Като се откажа, поне на тебе няма да ти се налага да ходиш по нужда по команда. Няма и да се опитваш да приличаш на Баунчатрейнски териер от пет хиляди долара.

Роджър изглеждаше разочарован. Погледна през прозореца към осветените в златисто сводове на ресторанта. Подуши бирата, но не прояви интерес. Сетне направи три кръга на седалката, легна и сложи муцуна на лапите си. Не откъсваше поглед от Биано. Наблюдаваше го като угрижен родител.