Али Конди
Подборът (9)

9.

Два дни по-късно стоях с група ученици пред главната сграда на Разсадника. Около нас се носеше ранна утринна мъгла и дърветата и фигурите на хората се появяваха сякаш от нищото.

— Правила ли си го преди? — попита момичето до мен. Не го познавах, така че сигурно беше от друг квартал, от друга гимназия.

— Не съвсем — казах, леко разсеяна от факта, че една от фигурите, появили се от мъглата, приличаше на Кай Маркъм. Движеше се спокойно и уверено. Внимателно. Когато ме видя, вдигна ръка, за да помаха. Очевидно и той се беше записал за туристическия поход като свободна активност за лятото. След кратка пауза — колкото да се усмихна и да помахам на Кай, добавих: — Не. Само съм ходила из гората, никога не съм се катерила.

— Никой не го е правил преди — каза Лон, едно досадно момче, което познавах от училище. — Не е било предлагано като възможност от години.

— Дядо ми знаеше как — казах аз.

Лон не спираше.

— Знаеше? В минало време? Да не е мъртъв?

Преди да отговоря, един Офицер в армейска зелена униформа прочисти гърлото си, заставайки пред нас. Беше възрастен, с късо подстригана ръка и маслинова кожа. Тенът на лицето му и стойката му ми напомниха за дядо.

— Добре дошли — каза Офицерът със също толкова строг и остър глас като косата си. Всъщност не звучеше особено приветливо и осъзнах, че приликите с дядо свършваха до външния му вид. Трябваше да спра да търся дядо във всички по-възрастни хора. Нямаше да се материализира от дърветата, колкото и да ми се искаше това да стане. — Аз съм вашият инструктор. Ще се обръщате към мен със „сър“.

Лон не успя да се въздържи.

— Ще отидем ли на Хълма?

Офицерът му хвърли леден поглед и Лон буквално клюмна целият.

— Никой няма да говори без мое разрешение. Ясно ли е?

Всички кимнахме.

— Нямаме време за губене. Да започваме.

Посочи зад гърба си към един от плътно залесените хълмове на Разсадника. Не Хълмът, не най-големият, а един от по-малките и по-ниски, достъпът, до които също беше забранен, освен за служителите в Разсадника. Тези малки хълмове не бяха толкова високи, но мама ми беше казвала, че и те стават за катерене и по тях има много високи дървета и храсталаци.

— Вървете и стигнете до върха му — каза офицерът, завъртайки се на пети. — Ще ви чакам там.

Той сериозно ли говореше? Без напътствия? Без някакво обучение, преди да започнем?

Офицерът изчезна в храсталака в подножието на хълма.

Явно говореше сериозно. Усетих как на устните ми се появява усмивка и тръснах глава, за да я прикрия. Тръгнах след Офицера. Храстите бяха много гъсти, все още яркозелени, и когато си проправях път през тях, миришеха като дядо. Може би все лак той беше някъде тук, сред дърветата. И ако някога се осмеля да отворя онзи лист хартия, помислих си аз, това ще е идеалното място.

Чувах как другите се движеха между дърветата около мен и зад мен. Гората — дори тази почти опитомена гора — беше шумно място, особено с цялата тълпа хора, обикалящи из нея. Храстите плющяха, съчките се чупеха в краката ни, а някой наблизо изруга. Вероятно Лон. Ускорих крачка. Трябваше да се боря с някои от клоните, но напредвах сравнително бързо.

Привикналият ми да сортира всичко ум искаше да може да идентифицира птиците по техните песни и да даде имена на растенията и цветята, които виждах. Майка ми вероятно познаваше повечето от тях, но аз никога няма да получа това специализирано познание, освен ако не бъда назначена в Разсадника.

Катеренето ставаше все по-трудно, все по-стръмно, но не беше невъзможно. Малкият хълм беше част от територията на Разсадника, така че местността не беше напълно дива. Обувките ми се изцапаха с кал, земята беше покрита с борови иглички и листа. Спрях за миг и се огледах за място, където да почистя поне част от калта по подметките си, за да се движа по-бързо. Но тук, в Разсадника, всички паднали дървета и клони бяха почиствани незабавно. Трябваше да се задоволя с грапавата кора на едно дърво, на която изстъргах донякъде подметките си. Когато тръгнах отново, почувствах краката си много по-леки и ускорих крачка. Видях гладък, кръгъл камък, приличащ на полирано яйце — като подаръка, който Брам даде на дядо. Оставих го там, малък и кафеникав в тревата, и тръгнах дори още по-бързо, като отмествах клоните от пътя си, без да обръщам внимание на драскотините по ръцете си. Дори когато една борова клонка се върна рязко назад и ме зашлеви през лицето, не спрях. Щях да стигна първа на върха на хълма и бях много щастлива от това. Дърветата пред мен се разреждаха и знаех, че съм близо, защото зад тях вече се виждаха небето и слънцето вместо още гора. Бях почти там. Виж ме, дядо, помислих си аз, но разбира се, той не можеше да ме чуе.

Виж ме.

Внезапно промених посоката си и се забих сред най-гъстите храсталаци. Проправих си път и се свих в средата на малко парченце земя, върху купчина окапали листа, където се надявах да остана скрита от погледите на другите. Тъмнокафявите ми дрехи ми помагаха да се слея с гората.

Ръцете ми трепереха, докато разгъвах листчето хартия. Дали бях планирала това, когато сутринта пъхнах пудриерата в джоба на униформата си? Дали знаех някак си предварително, че ще открия правилното място сред гората?

Не знаех къде другаде бих могла да го прочета. Ако опитах у дома, някой можеше да ме види. Същото важеше и за въздушния влак, за училище или за работното ми място. В тази гора, гъмжаща от растения, сред плътния, мъглив, влажен сутрешен въздух, който полепваше по кожата ми, също не беше спокойно. Насекомите бръмчаха невидими около мен, птичките пееха. Докоснах с ръка едно листо и капчица роса падна върху хартията, издавайки звук като от зрял плод, падащ върху земята.

Дядо, какво ми даде?

Товарът на тази тайна тежеше в дланта ми. Разгънах листа.

Бях права, думите бяха стари. Но макар да не познавах шрифта, разпознах вида на написаното.

Дядо ми беше дал поезия.

Разбира се. Баба. Стоте стихотворения.

Знаех, дори без да съм проверила в училищните данни, че това стихотворение не е едно от тях. Тя беше поела голям риск, скривайки този лист, а заедно с дядо бяха рискували още повече, като го бяха задържали. Кое беше това стихотворение, заради което си струваше да загубиш всичко?

Щом прочетох първия ред, спрях да мисля за тези неща и на очите ми се появиха сълзи. Не разбирах защо едно-единствено изречение ми въздейства така; абсолютно нищо никога досега не ми беше казвало толкова много с толкова малко думи.

Не си отивай кротко в тъмнината!^[1]

Препрочитах го, отново и отново, макар да не разбирах напълно някои от думите.

Знаех защо е било толкова скъпо на дядо, знаех какво му е казвало:

Не си отивай кротко в тъмнината!

Пред здрача да беснее старостта!

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

И докато продължавах да го чета, разбирах какво казва и на мен:

Мъдрецът, в края си приел съдбата,

не смогнал с реч да освети нощта,

не си отива кротко в тъмнината.

Моите думи бяха изкривени, лишени от светлина. Дядо ми го беше казал, преди да умре, когато му подарих онова писмо, което не бях написала сама. Нищо, което бях написала или направила досега в живота си, не беше от значение за света, нищо не беше променило някого дори за малко. Внезапно осъзнах какво означава да си бесен, да си изпълнен с гняв и копнеж, да мечтаеш…

Прочетох цялото стихотворение, изгълтах го наведнъж, изпих го. Прочетох за метеоритите, за зелен плаж и яростни сълзи и макар да не разбрах всичко — езикът беше прекалено архаичен — това, което схванах, ми беше достатъчно. Разбрах защо дядо беше обичал това стихотворение, защото го обикнах и аз. Цялото. С гнева и с копнежа вътре.

Под заглавието на стихотворението пишеше — Дилън Томас, 1914–1953.

На гърба на листа имаше друго стихотворение. Наричаше се „Да пресечеш границата“ и беше написано от човек, живял по-отдавна дори и от Дилън Томас — сър Алфред Тенисън, 1809–1892.

Толкова отдавна, помислих си аз. Живели са и са умрели толкова отдавна. И те, също като дядо, никога повече няма да се върнат. Нетърпеливо изчетох и второто стихотворение. Прочетох думите и от двете страни на листа отново и отново, по няколко пъти, докато изведнъж чух близо до себе си пращенето на съчки. Бързо сгънах листа и го прибрах в пудриерата. Бях се забавила прекалено дълго. Трябваше да побързам, за да наваксам изгубеното време.

Трябваше да тичам.

Нямаше причина да го правя, не бяхме на състезание, никой не ме преследваше, но се впуснах стремително нагоре към хълма през гъстите клони на дърветата. Думите от стихотворението на Томас бяха толкова силни и красиви, че продължавах да си ги повтарям наум, докато тичах. Постоянно си повтарях не си отивай кротко, не си отивай кротко, не си отивай кротко. Почти бях стигнала върха на хълма, когато една мисъл ме осени толкова рязко, че дъхът ми спря: имаше причина да не са запазили това стихотворение.

То ни казваше да се борим.

Още един клон ме зашлеви през лицето, докато си пробивах път към поляната на върха, но не спрях — отместих го и продължих. Излязох на откритото пространство. Огледах се за Офицера, но той не беше там. Друг обаче вече беше тук. Кай Маркъм.

За моя изненада бяхме само двамата. Офицерът не се виждаше никъде. Нямаше и други катерачи.

Кай изглеждаше по-отпуснат от всеки друг път, излегнат на земята, подпрян на лакти, с повдигнато към слънцето лице и затворени очи. Изглеждаше различен, отпуснат. Докато го гледах така, осъзнах, че той пазеше дистанция с другите хора най-вече чрез очите си. Защото щом ме чу, ги отвори, погледна ме и то почти се случи. Почти улових отблясък от нещо истинско, преди да видя отново само това, което той искаше да видя.

Офицерът се появи от близките до мен дървета. Ходеше спокойно, по-скоро гледайки зад себе си, и се зачудих какво ли търси сред гората? Дали ме беше видял? Взираше се в апарата в ръката си и после вдигна поглед и към мен.

— Касия Рейес? — попита мъжът. Очевидно данните сочеха, че ще пристигна втора. Явно моето непредвидено спиране не е било толкова дълго, колкото си мислех.

— Да.

— Седни тук и чакай — каза Офицерът и махна с ръка към полянката на върха на хълма. — Наслади се на гледката. Според това ще мине известно време, преди някой друг да се появи. — Посочи към апарата и после изчезна отново сред дърветата.

Останах на място няколко секунди, преди да се запътя към Кай, като се опитвах да се успокоя. Сърцето ми все още биеше бързо от тичането ми из гората. И от звуците, които се носеха навсякъде около нас.

— Здрасти — каза Кай, когато приближих.

— Здрасти. — Седнах на тревата до него. — Не знаех, че и ти си се записал на походите.

— Мама реши, че е добър вариант. — Забелязах колко лесно използва думата „мама“, говорейки за леля си Айда. Замислих се как се беше вписал в живота тук, как се беше превърнал в този, когото всички в квартала ни очакваха да бъде. Въпреки че беше нов и различен, той се сля много бързо със средата. Всъщност, като се замисля, никога досега не го бях виждала да завършва първи в нещо. Обадих се, може би малко припряно:

— Днес победи всички ни. — Сякаш не беше очевидно.

— Да — отвърна той и ме погледна. — Точно както е предвидено. Израснал съм във Външните провинции и имам най-голям опит в дейности като тази. — Говореше спокойно, сякаш цитираше данни от някаква официална информация, но забелязах капчици пот по лицето му; начинът, по който беше изпънал краката си напред, ми се стори познат. Кай също беше тичал, и то бързо. Да не би да правят състезания във Външните провинции? Ако нямаха, защо беше тичал? Да не би да са имали причина да бягат от нещо?

Преди да помисля, се чух как го питам нещо, което не би трябвало:

— Какво се е случило с майка ти?

Очите му ме стрелнаха изненадано. Разбра, че не говоря за Айда, и бях убедена, че никой досега не му беше задавал този въпрос. Не знам какво ме накара да го направя сега; може би смъртта на дядо и думите, които бях прочела в гората, ме бяха извадили от равновесие и ме бяха направили по-уязвима. Може би не исках да се тормозя с мисълта за това дали някой не беше видял как се криех сред дърветата.

Трябваше да му се извиня. Но не го направих; не знам защо, но не мислех, че ще ме сметне за лоша или за зле възпитана. Имах чувството, че може би самият той иска да ми каже. Но грешах.

— Не бива да ми задаваш такъв въпрос — каза Кай. Не погледна към мен, така че виждах само едната му страна — профила му, тъмната му коса, мокра от влагата и от водата, капеща от дървета, докато беше минавал под тях. Миришеше на гора и аз повдигнах ръцете си към лицето, за да ги помириша — за да видя дали и аз съм поела аромата на гората. Може би беше от въображението ми, но ми се стори, че дланите ми миришат на мастило и хартия.

Кай беше прав. Знаех много добре, че не е позволено да се задават такива въпроси. Но после той ме попита нещо, което ни би трябвало:

— Кого си загубила?

— Какво имаш предвид.

— Личи си — каза простичко той. Сега вече ме погледна. Очите му бяха все още сини.

Слънцето беше сгряло тила ми и върха на косата ми. Затворих очи, както беше направил по-рано Кай, и наклоних глава назад, за да усетя топлината по клепачите и по цялото си лице.

Никой от нас не проговори. Държах очите си така дълго време, а когато ги отворих, за един кратък миг не виждах нищо, заслепена от ярката слънчева светлина. В този миг разбрах какво искам да кажа на Кай.

— Дядо ми почина миналата седмица.

— Неочаквано ли беше?

— Не — отвърнах аз, но всъщност в известен смисъл беше. Не очаквах дядо да каже нещата, които беше казал. Но очаквах смъртта му. — Не — повторих аз. — Беше осемдесетият му рожден ден.

— Точно така — каза Кай замислено, по-скоро на себе си. — Хората тук умират на осемдесетия си рожден ден.

— Да. Не е ли същото там, откъдето си дошъл?

Изненадах се, че думите излязоха от устата ми — само преди две секунди той ми беше напомнил, че не бива да питам за миналото му. Този път обаче ми отговори.

— Осемдесет години… трудно се достигат у дома.

Надявах се, че изненадата ми не беше прекалено очевидна. Да не би в различните райони на Обществото да имаше различно време на смъртта?

От края на гората се чуха викове на хора и шум от стъпки. Офицерът излезе от храстите и започна да пита всеки от стигналите до поляната за името му.

Надигнах се, за да се изправя, и се кълна, че чух как пудриерата в джоба ми издрънча, когато се удари в цилиндъра ми с таблетки. Кай се извърна да ме погледне и спрях да дишам. Зачудих се дали той може да отгатне, че в главата ми има думи, думи, които се опитвах да запомня и наизустя. Защото знаех, че няма да мога никога вече да отворя този лист хартия. Трябваше да се отърва от него. Седейки тук до Кай, опиваща се от лъчите на слънцето, съзнанието ми беше напълно ясно и сега вече със сигурност осъзнах какво означаваше онзи звук там, в гората. Звукът от сухи счупени съчки.

Някой ме беше видял.

Кай си пое дъх и се наведе към.

— Видях те — каза той с глас, мек и дълбок като вода, падаща в далечината. Подбираше внимателно думите си, говореше много тихо, за да не го чуе някой друг. — В гората.

Тогава. За пръв път той ме докосна. Ръката му се допря до рамото ми, топла, с бързо, леко движение. И изчезна, преди да усетя истински докосването му.

— Трябва да внимаваш. Нещо такова…

— Знам. — Исках и аз да го докосна, да поставя ръка на рамото му, както беше направил той, но не го направих. — Ще го унищожа.

Лицето му остана спокойно, но усетих напрежението в гласа му.

— Можеш ли да го направиш, без да те хванат?

— Така мисля.

— Мога да ти помогна — погледна небрежно към Офицера, докато казваше това, и внезапно осъзнах нещо, което не бях забелязвала досега, защото го прикриваше много добре. Кай винаги се държеше така, сякаш някой го наблюдаваше. Очевидно той също държеше хората под очи.

— Как ме изпревари на върха? — попитах изведнъж аз. — Ако си ме видял там в гората?

Кай изглеждаше изненадан от въпроса ми.

— Тичах.

— Аз също тичах.

— Явно съм бил по-бърз — каза той и за секунда видях следа от нещо различно на лицето му, почти усмивка. После отново стана сериозен, предпазлив. — Искаш ли да ти помогна?

— Не. Не, мога да се справя сама. — После, защото не исках да си помисли, че съм идиотка и че поемам риск заради самия риск, казах повече, отколкото трябваше. — Дядо ми го даде. Не трябваше да го пазя. Но думите бяха толкова красиви…

— Можеш ли да ги запомниш без листа?

— Засега. — Имах ум на сортировач все пак. — Но знам, че няма да мога да ги запомня завинаги.

— А искаш ли?

Смяташе, че съм тъпа.

— Те са толкова красиви — повторих колебливо.

Офицерът се провикна, все повече хора излизаха от дърветата, някой повика Кай, друг — мен. Разделихме се, казахме си „довиждане“ и се запътихме към различни места на върха на малкия хълм.

Всички гледаха нещо в далечината. Кай и неговите приятели се взираха в купола на сградата на Общината и обсъждаха нещо; офицерът гледаше към Хълма. Групата, в която стоях, се беше обърнала към главната столова на Разсадника И говореше за предстоящия обяд, за това как ще се върнем в училище, дали въздушният влак щеше да дойде навреме или не. Някой се разсмя, защото влаковете винаги бяха точни. Един ред от стихотворението се появи в съзнанието ми: И ти, мой татко, сам на висотата.

Наклоних отново глава назад и погледнах към слънцето през полузатворените си клепачи. То беше по-силно от мен, грееше червено сред тъмнината.

Въпросите в главата ми се блъскаха един в друг, бръмчаха като буболечките в гората по-рано.

Какво се е случило с теб във Външните провинции? Какво Нарушение е извършил баща ти, за да станеш Отклонение? Смяташ ли, че съм луда, защото искам да задържа стихотворението? Кое е това нещо в гласа ти, което ме кара да искам да те слушам непрекъснато как говориш?

„Ти ли е трябвало да бъдеш мой Партньор?“

По-късно осъзнах, че единственият въпрос, който не мина през ума ми, беше всъщност най-важният от всички:

Ще запазиш ли тайната ми?