Али Конди
Подборът (2)

2.

Шепотът се надигна около мен като ято птици, удрящи с криле под купола на Общината.

— Твоят Партньор е тук тази вечер — каза водещата, усмихвайки се. Хората в залата също започнаха да се усмихват, шумът стана по-висок. Обществото ни е толкова обширно. Градовете ни са толкова много, че вероятността идеалният за теб партньор да бъде в твоя град е минимална. Бяха минали доста години, откакто подобно нещо се беше случвало тук.

Тези мисли се блъскаха в съзнанието ми и за миг затворих очи, защото внезапно осъзнах какво означава това за мен — не в някакъв абстрактен смисъл, а точно за мен, за момичето в зелената рокля. Може би познавах своя Партньор. Може би ходеше в същата гимназия, която посещавах и аз, може би беше някой, когото виждах всеки ден, някой…

— Ксандър Томас Кароу.

Ксандър се изправи на своята маса. Море от вперени лица и бели покривки, от искрящи кристални чаши и сияещи сребристи кутии се простираше между нас.

Не можех да повярвам.

Сънувах. Хората извърнаха лица към мен и към хубавото момче в тъмен костюм и синя вратовръзка. Не ми се струваше реално, докато Ксандър не ми се усмихна. Помислих си — познавам тази усмивка — и внезапно и аз се усмихнах, и бурята от ръкопляскания и ароматът на лилии ме убеди напълно, че това наистина се случва. Сънищата не миришат и звуците в тях не са толкова силни. Наруших малко протокола, като помахах с ръка към Ксандър, и неговата усмивка стана още по-широка.

Водещата каза:

— Може да седнете — звучеше доволна, че сме толкова щастливи; разбира се, че трябваше да сме щастливи. В края на краищата ние наистина бяхме идеалните партньори един за друг.

Когато тя ми донесе сребристата кутия, я поех много внимателно. Но вече знаех какво има вътре. Не само че с Ксандър ходехме в една и съща гимназия, ние живеехме на една и съща улица и бяхме най-добри приятели, откакто се помнех. Нямах нужда микрокартата да ми показва негови снимки като дете, защото вече имах достатъчно от тях. Нямах нужда да помня наизуст списъка с нещата, които харесва, защото вече ги знаех. Любим цвят: зелен. Любимо занимание: плуването. Любима дейност от миналото: игрите.

— Поздравления, Касия — прошепна ми татко; изглеждаше облекчен. Мама не каза нищо, но се наведе към мен и ме прегърна силно с радостно изражение на лицето. Зад нея видях как друго момиче се изправи, вперило очи в екрана.

Мъжът до татко прошепна:

— Какъв късмет за семейството ви. Няма да ви се наложи да поверите бъдещето й в ръцете на някого, за когото не знаете нищо.

Изненадах се от нотката на тъга, която прозвуча в гласа му. Коментарът беше на ръба на гражданското неподчинение. Дъщеря му, нервното момиче с розовата рокля, също го чу; явно се почувства неудобно, защото се размърда притеснено на стола си. Не я познавах. Сигурно ходеше в някое от другите училища в нашия град.

Опитах се да хвърля още един поглед към Ксандър, но имаше прекалено много хора помежду ни и не успях да го видя. Други момичета се изправяха от местата си, за да чуят името на своя партньор. Екранът светваше за всяко от тях. Не остана черен втори път. Аз бях единствената.

Преди да си тръгнем, водещата на церемонията помоли мен и Ксандър да останем заедно със семействата си и да поговорим.

— Това е необичайна ситуация — каза тя, но се поправи веднага. — Не необичайна. Извинете ме. Просто доста рядка — усмихна се и на двама ни. — Тъй като вече се познавате, нещата ще се развият различно за вас. Вие знаете голяма част от първоначалната информация един за друг — посочи към сребристите кутии. — Вътре ще откриете няколко нови указания за предстоящото ухажване, включени в микрокартите ви, така че трябва да се запознаете с тях, когато имате възможност.

— Ще ги прочетем тази вечер — обеща искрено Ксандър.

Опитах се да не го погледна иронично, защото прозвуча по същия начин, както когато учителят в училище му даваше задача за четене. Щеше да прочете и наизусти новите указания, както беше направил с всички официални материали за Подбора. И тогава се изчервих, защото си спомних един параграф от тези материали:

Ако решите да приемете партньора, подбран за вас, брачният договор влиза в сила, след като навършите двайсет и една години. Проучванията показват, че плодовитостта и на мъжа, и на жената стига своята връхна точка около двайсет и четвъртата година. Системата на Подбора е създадена, за да позволи на двойката да има деца приблизително в този период и по този начин да се осигури най-голям шанс за здраво потомство.

Ксандър и аз щяхме да се обвържем с Брачен договор. Щяхме да имаме деца.

Нямаше да ми се наложи да прекарам следващите години, опитвайки се да науча всичко за него, защото вече го знаех. Познавах го добре, почти както познавах себе си.

Лекото чувство на разочарование, което прониза сърцето ми, ме изненада. Връстниците ми щяха да прекарат следващите няколко дни, ахкайки над снимките на подбраните за тях партньори, да ги обсъждат по време на обяда в училище, тръпнейки в очакване да научат още и още информация. Тази загадка не съществуваше за мен и за Ксандър. Нямаше да се чудя какво харесва, нито да мечтая за първата ни среща.

Но тогава Ксандър ме погледна и попита:

— За какво си мислиш?

А аз отговорих:

— Че сме големи късметлии.

И наистина го мислех. Все още имаше много неща, които да откриваме един за друг. Досега познавах Ксандър само като приятел. Сега беше моят Партньор.

Водещата ме поправи веднага:

— Не е късмет, Касия. Няма такова нещо като късмет в Обществото.

Кимнах. Разбира се. Трябваше да се сетя, че не е уместно да използвам такъв архаичен, неточен термин. Сега имаше само вероятности. Как е възможно нещо да се случи, а не как е невъзможно.

Водещата заговори отново:

— Беше важна вечер и става късно. Можете да прочетете указанията за ухажването и по-късно, в друг ден. Разполагате с достатъчно време.

Беше права. Именно това ни даваше Обществото: време. Живеехме по-дълго и по-добре от всички граждани в историята на света. И до голяма степен това се дължеше на Системата на Подбора, която произвеждаше физически и емоционално здрави поколения.

И аз съм част от всичко това.

Майка ми, баща ми и родителите на Ксандър не спираха да ахкат и коментират колко прекрасно е станалото, докато слизахме заедно по стъпалата на Общината. Ксандър се наведе към мен и каза:

— Човек може да помисли, че те са уредили всичко.

— Още не мога да повярвам.

Чувствах се превъзбудена и леко замаяна. Не можех да повярвам, че това съм аз, момичето с красивата зелена рокля, държащо злато в едната си ръка и сребро в другата, крачещо до най-добрия си приятел. Момчето, подбрано за него. Партньорът му.

— Аз мога — каза Ксандър, закачайки се с мен. — Всъщност знаех го от самото начало. Затова не бях нервен.

Реших да не му оставам длъжна.

— О, и аз знаех. И затова бях нервна.

Смяхме се толкова много, та никой от двамата отначало не забеляза, че въздушният влак беше пристигнал, и после настъпи кратък момент на сепване и осъзнаване, докато Ксандър ми подаваше ръка, за да се кача.

— Ето, заповядай — каза той със сериозен тон. В първия миг не знаех какво да направя. Докосването ни вече носеше някакъв друг смисъл, а и двете ми ръце бяха заети. После Ксандър ме хвана за ръката, над китката, и ме издърпа във влака.

— Благодаря ти — казах аз, докато вратите се затваряха.

— Винаги на твоите услуги — отвърна той. Не пускаше ръката ми; малката сребриста кутия, която държах, създаваше преграда между нас двамата, сякаш за да компенсира тази, която вече не съществуваше. Не бяхме държали ръцете си така, откакто бяхме деца. С този жест пресякохме невидимата граница, разделяща приятелството от нещо друго. Усещах как ръката ми изтръпва; да бъда докосвана от моя Партньор беше лукс, който другите двойки от обявените на Тържествата тази вечер не можеха да си позволят.

Влакът ни отнасяше далече от искрящото, леко студено бяло сияние на Градската община към по-меките жълтеникави светлини от домовете и уличните лампи на кварталите ни. Докато те проблясваха по пътя към нашия дом в Квартала на кленовете, хвърлих поглед към Ксандър.

Златото на светлините отвън беше със същия цвят като косата му, лицето му беше красиво, вдъхващо доверие, добро. И познато в известна степен. Ако вече сте свикнали да гледате на човек по един начин, е странно, когато ситуацията се промени. Ксандър винаги е бил някой, когото не можех да имам, и аз бях същата за него.

Сега всичко беше различно.

Десетгодишният ми брат Брам ни чакаше на верандата пред къщата. Когато му казахме какво се беше случило на Подбора, не можеше да повярва.

— Партньорът ти е Ксандър? Вече познавам човека, за когото ще се омъжиш? Толкова е странно.

— Ти си странен — пошегувах се аз; престорих се, че ще го сграбча, и той избяга. — Кой знае, може би твоята партньорка живее също на тази улица. Може би е…

Брам запуши ушите си.

— Не го казвай! Не го казвай!

— … Серена — довърших аз, а той се извърна, преструвайки се, че не ме е чул. Серена живееше до нас и с Брам не спираха да се заяждат един с друг.

— Касия — каза укорително майка ми и се огледа, за да провери дали някой друг не ме е чул. Не се допускаше да говорим с пренебрежение за другите живеещи на нашата улица и изобщо в общността ни. Нашият малък квартал бе известен със сплотения си дух и с образцовите си граждани. Не че Брам спомага много за тази репутация, помислих си аз.

— Шегувам се, мамо.

Знаех, че не може да ми се сърди дълго. Не и в нощта на моето Тържество на Подбора, което й беше напомнила колко бързо съм пораснала.

— Прибирайте се — каза баща ми. — Вечерният час почти наближава. Можем да говорим за всичко утре.

— Имаше ли торта? — попита Брам, докато баща ми отваряше вратата. Всички погледнаха към мен в очакване.

Не помръднах. Още не исках да влизам вътре.

Ако го направех, това щеше да означава, че вечерта е свършила, а аз не го исках. Не исках да сваля роклята и да облека униформата си, не исках да се завръщам към обичайното си ежедневие, което беше добро, но не и нещо толкова специално като случилото се днес.

— Ей сега идвам. Само още няколко минути.

— Не се бави — каза баща ми нежно. Той не искаше да нарушавам вечерния час. Беше градска разпоредба, не негово правило, и разбирах притеснението му.

— Няма — обещах аз.

Седнах на стъпалата на къщата ни, внимателно, разбира се, заради взетата назаем рокля. Загледах се в гънките на красивата материя. Роклята не ми принадлежеше, но вечерта беше само моя, това време, което беше и тъмно, и ярко, едновременно изпълнено с изненади и с толкова познати неща. Взирах се в току-що родената пролетна нощ, а после повдигнах лице към звездите.

Не се бавих по-дълго навън, защото утре беше събота и ни очакваше тежък ден. Трябваше да докладвам, че съм на разположение за работа в Разпределителния център рано сутринта. След това вечерта щях да имам няколко препоръчително свободни часове, които да прекарам с приятелите си извън гимназията.

И Ксандър щеше да бъде там.

След като се прибрах в стаята си, разтърсих леко таблетките в пудриерата си. Преброих ги — една, две, три; синя, зелена, червена — и ги поставих отново в обичайния им метален цилиндър.

Наясно бях за какво са синята и зелената таблетка. Не познавах човек, който да знае със сигурност какво е предназначението на червената. От години се носеха слухове за това.

Пъхнах се в леглото и отблъснах мислите си за червеното хапче.

За пръв път ми беше позволено да сънувам Ксандър.