Али Конди
Подборът (3)

3.

Винаги съм се чудила как ли изглеждат сънищата ми на хартия, записани в числа. Някой там отвън може би знае, но не и аз. Свалих датчиците за сън от себе си, като внимавах да не дърпам прекалено силно онзи зад ухото ми. Там кожата е по-фина и винаги ме боли, когато отлепям дисковото устройство, особено когато косъмчета от косата ми попаднат под датчика и залепнат. Радвах се, че моята смяна свърши, и прибрах екипировката си отново в кутията. Тази нощ беше ред на Брам да бъде наблюдаван.

Не сънувах Ксандър. Не знам защо.

Спах до късно и щях да закъснея за работа, ако не побързах. Когато влязох в кухнята, носейки в ръце роклята си от вчера, видях, че мама вече беше сервирала на масата определената ни за днес закуска. Овесена каша, сиво-кафеникава на цвят, с добре познатия блудкав вкус. Ядем, за да бъдем здрави и ефективни, не за да изпитваме удоволствие от вкуса на храната. Празниците и официалните тържества са изключение. Тъй като калориите, които приемаме, са строго определени и нашите бяха намалени през тази седмица, миналата вечер на Подбора можехме да изядем цялата поднесена храна, без това да навреди на режима ни.

Брам ми се ухили лукаво, все още облечен в дрехите си за сън.

— Е — избоботи той, докато пъхаше последната лъжица каша в устата си, — да не би да се успа, защото сънува Ксандър?

Не исках да разбере колко близо беше до истината — че макар да не бях сънувала Ксандър, желаех да беше станало.

— Не — казах аз. — Не трябва ли да се тревожиш, че ще закъснееш за училище, вместо да се занимаваш с мен? — Брам все още е малък и в събота ходи на училище, а не на работа, и ако не тръгнеше скоро, щеше да закъснее. Отново. Надявах се да не го порицаят публично.

— Брам — каза мама, — отиди да се преоблечеш, моля те. — Щеше да въздъхне с облекчение, когато той се преместеше в гимназията, където уроците започват с половин час по-късно.

Докато Брам се изнизваше бавно от стаята, мама взе роклята от ръцете ми и я повдигна, за да я огледа отново.

— Изглеждаше толкова красива миналата вечер. Неприятно ми е, че трябва да я върнем. — И двете се загледахме в зелената рокля. Възхищавах се на начина, по който материята улавяше и отразяваше светлината, сякаш и светлината, и дрехата бяха живи същества.

И двете въздъхнахме едновременно и мама се разсмя. Целуна ме по бузата.

— Ще ти изпратят парче от плата, нали помниш? — каза тя и аз кимнах.

Роклите се шият с вътрешна подплата, която може да се нареже на парчета, за да се изпрати по малко на всяко от момичетата, които са ги носили. Парченцето и сребристата кутия, в която се съхранява моята микрокарта, ще бъдат спомените ми от моя Подбор.

И все пак. Никога повече няма да видя тази рокля, моята зелена рокля. Никога. В момента, в който я забелязах, знаех, че тя е за мен. Когато правех избора си в Разпределителния център за облекло, жената се усмихна, след като натисна номера й — седемдесет и три — на екрана на комуникационния портал.

— Това е роклята, която беше най-вероятно да избереш — каза тя. — Личните ти данни предполагаха, че ще я харесаш, както и простата психология. Ти избираш неща, които излизат донякъде от харесвания от мнозинството модел, а и момичетата обичат дрехите да подчертават очите им.

Усмихнах се и се загледах как изпраща асистента си да донесе роклята. Когато я пробвах, разбрах, че е била права. Роклята сякаш беше създадена специално за мен. Дължината й беше идеална, линиите й следваха съвършено точно извивките на тялото ми. Обърнах се към огледалото и не можах да не се възхитя от образа си.

Жената ми каза:

— Засега ти си единственото момиче, което ще носи тази рокля на Тържеството на Подбора през този месец. Най-харесваният модел е в розово, номер двайсет и две.

— Добре — казах аз. Нямах нищо против да се отличавам малко от другите.

Брам се появи отново на входната врата, униформата му беше измачкана, косата — разрошена. Почти виждах мислите, които се въртяха в главата на мама: Дали е по-добре да го задържа, за да го среща, и да закъснее, или да го пусна да ходи така?

Брам взе решението вместо нея.

— Ще се видим довечера — провикна се той към нас и се затича навън.

— Не е достатъчно бърз. — Мама гледаше през прозореца към спирката на въздушния влак; светлините над линиите показваха, че влакът наближава.

— Може и да успее — отвърнах аз, наблюдавайки как Брам нарушава още едно правило — за тичането на обществени места. Почти чувах стъпките му, вдигащи шум по тротоара, докато препускаше надолу по улицата с наведена глава, а ученическата му раница се удряше в слабия му гръб.

Когато стигна до спирката, намали темпото. Приглади косата си и се запъти с нормален ход към влака. За щастие никой друг не го видя да тича. След секунда въздушният влак потегли, а Брам се беше настанил спокойно вътре.

— Това момче ще ме довърши. — Мама въздъхна тежко. — Трябваше да го събудя по-рано. Всички се успахме тази сутрин, но пък миналата вечер беше толкова специална.

— Така е — съгласих се аз.

— Трябва да хвана следващия влак до Града. — Майка ми метна чантата си на рамо. — Какво ще правиш в свободните си часове тази вечер?

— Сигурна съм, че Ксандър и другите ще искат да отидем на игри в Младежкия център — отвърнах аз. — Всичките демонстрации, музиката… — Свих рамене.

Майка ми се засмя и довърши изречението ми:

— Това е за възрастни хора като мен.

— В последния свободен час ще посетя дядо. — Служителите не позволяват често отклонения от възможните занимания в препоръчителните свободни часове, но в навечерието на нечие Последно тържество посещенията при роднините са разрешени и даже се насърчават.

Очите на мама заблестяха от нежност.

— Ще му хареса.

— Татко каза ли му за Подбора ми?

Мама се усмихна.

— Смяташе да се отбие при него на път за работа.

— Добре. — Бях доволна, исках дядо да научи колкото се може по-скоро. Знаех, че той мисли за мен и за моето тържество толкова, колкото аз — за него и неговото.

Разбързах се и изядох почти наведнъж закуската си, излязох и хванах влака в последната секунда. Макар да не бях сънувала Ксандър, докато спях, можех да си помечтая за него сега. Гледах през прозореца и си припомнях колко красив изглеждаше миналата вечер в костюма си; влакът прелиташе покрай множеството квартали по пътя към Града. Зеленото още не беше отстъпило съвсем на камъка и бетона, когато забелязах бели снежинки да се носят из небето.

Всички във влака ги забелязаха.

— Сняг? През юни? — попита жената, която седеше до мен.

— Не може да бъде — промърмори мъжът от другата страна на пътеката.

— Но прилича на сняг — каза тя.

— Не може да бъде — повтори мъжът. Хората се въртяха, обръщаха се към прозорците, развълнувани и изненадани. Може ли нещо погрешно да бъде истина?

Със сигурност обаче се виждаше как малките бели снежинки изминаваха своя път до земята. Имаше нещо странно в този сняг, но не бях сигурна какво точно беше. Усетих, че се усмихвам леко, докато лицата на хората наоколо изглеждаха притеснени. Би трябвало и аз да съм разтревожена, нали? Може би. Но беше толкова красиво, толкова неочаквано и поне за един кратък миг — толкова необяснимо.

Въздушният влак стигна до спирка. Вратите се отвориха и няколко от белите снежинки влетяха вътре. Улових една на ръката си, но тя не се разтопи. За разлика от загадката, защото видях малко кафяво семенце в центъра на „снега“.

— Това е пухче от топола — казах на всички. — Не е сняг.

— Разбира се — допълни мъжът срещу мен; в гласа му звучеше удоволствие от факта, че загадката намери своето обяснение. Сняг през юни щеше да бъде необяснимо явление. Пухчетата от топола — да.

— Но защо са толкова много? — попита друга жена, явно все още притеснена.

За момент никой не отговори. Един от току-що качилите се пътници изтупа грижливо тополовите пухчета от косата и дрехите си.

— Садим горички с тополи по протежението на реката — обясни той. — Обществото иска да залеси с по-полезни дървета района.

Всички други приеха с готовност обяснението му; те не знаеха нищо за дърветата. Коментираха тихичко помежду си колко са доволни, че това не е знак за ново Затопляне, слава богу, че Обществото държи нещата под контрол, както обикновено.

Но благодарение на майка ми, която не можеше да спре да говори за работата си като уредник в Разсадника, знаех, че думите му не се връзват. Не можеш да използваш тополата за гориво, нито пък даваше плодове. А семената и пухчетата и са доста неприятни. Летят надалече, закачват се за всичко, могат да израснат навсякъде. Досадни дървета, като бурени, казваше майка ми. Все пак изпитваше особена привързаност към тях заради семенцата, които бяха малки и кафяви, но и изящни, и красиви, обвити в тези фини бели пухчета. Малки перести парашутчета, които забавят падането им на земята и им помагат да летят, за да уловят повея на вятъра и да стигнат някъде, където могат да се развиват.

Загледах се в семенцето, лежащо върху дланта ми. Все още имаше загадка в тази малка кафява сърцевина. Не знаех какво да правя с него, затова го пъхнах в джоба си, при цилиндъра ми с таблетките.

Този почти — сняг ми напомни за един ред от стихотворение, което изучавахме тази година по Език и литература: Спиране в гората в снежна вечер^[1].

 

То е сред най-любимите ми от всичките Сто стихотворения, които нашето Общество е избрало да запази в онези времена, когато хората решили, че културата ни е прекалено натоварена, направо задръстена от информация. Създали комисии, които да изберат стоте най-добри неща от всичко: Стоте песни, Стоте картини, Стоте истории, Стоте стихотворения. Всички останали били унищожени. Изчезнали завинаги. Така е най-добре, казало Обществото и всички повярвали, защото звучало логично. Как можем да оценим нещо по достойнство, когато сме претрупани с толкова много неща?

Моята прабаба била една от историците на културата, които преди почти седемдесет години е трябвало да изберат Стоте стихотворения. Дядо ми е разказвал историята поне хиляда пъти — как майка му помагала да се реши кои стихотворения да изчезнат завинаги и кои да се запазят. Имала навика да му пее като приспивни песнички откъси от стихотворенията. Тя ми ги нашепваше, пееше ги, казваше той, и аз се опитвах да ги запомня за времето, когато нея нямаше да я има.

Когато си отидеше. Утре и дядо щеше да си отиде.

Когато и последното пухче от топола остана зад гърба ни, се замислих за това стихотворение и колко много го харесвах. Харесвах думите „дълбок“ и „сън“ както и „лес“, и начина, по който се повтаряха и римуваха. Помислих си, че от него може да стане чудесна приспивна песен, ако не се вслушваш само в думите, а и в мелодията им. Защото ако слушаш само думите, няма да почувстваш останалото: … да мина път преди съня.

 

 

— Днес ще сортираш числа — каза надзорничката ми Нора.

Въздъхнах леко, но тя не добави нищо повече. Прокара картата ми през скенера и ми я върна. Не ме попита за Тържеството, макар със сигурност да знаеше от данните ми, че е било миналата вечер. Но това не беше изненадващо. Нора почти не общуваше с мен, защото бях един от най-добрите сортировачи. Всъщност бяха минали почти три месеца от последната ми грешка, което беше и последният път, когато двете бяхме разговаряли истински.

— Чакай — каза тя, докато се насочвах към работния си пост. — Порталът показва, че е почти време за твоя официален сортировъчен тест.

Кимнах. Мислех затова от месеци; не чак толкова, колкото мислех за Подбора си, но все пак често. Макар че някои от тези сортирания на числа бяха досадни, самото сортиране водеше до възможности за много интересни работни позиции. Може би щях да стана надзорник по реставрацията като татко. Когато е бил на моята възраст, неговата работна дейност е била същата — сортиране на информация. Така е било и с дядо ми и — разбира се — с прабаба ми, онази, която участвала в едно от най-големите сортирания на всички времена като член на Комисията на Стоте.

Служителите, които надзирават Подбора, също са започнали в сортирането, но не се интересувам от това. Обичам моите истории и информацията; нямам желание да отговарям за сортирането на реални хора.

— Увери се, че си готова — каза Нора, но и двете знаехме, че съм.

Жълтите светлини се спускаха през прозорците близо до нашите работни места в сортировъчния център. Хвърлях сянка над кабинките на другите работници, докато минавах покрай тях. Никой не вдигна глава, за да погледне кой върви по пътеката.

Настаних се на мястото си, което беше ужасно тясно — побираше само маса, стол и сортиращ екран. После от двете ми страни се издигнаха тънки сиви стени и вече не виждах никого другиго. Бяхме като микрокартите в библиотеката в гимназията — всеки от нас беше като пъхнат в тесен прорез. Правителството имаше компютри, които можеха да сортират по-бързо от нас, разбира се, но ние все още бяхме важни. Никога не знаеш кога технологиите могат да те провалят.

Точно това се беше случило с обществото преди нашето. Всички притежавали технологии в изобилие и последиците били ужасни. Сега ние разполагаме с технология за основните неща — носители на информацията, четци, записвачи — и данните, които поемаме, са много по-конкретни. Специалистите по храненето например не трябва да знаят как да програмират въздушните влакове, а инженерите на свой ред не е нужно да са наясно как се приготвя храната. Тази специализация пази хората от натрупване на излишна информация и пренатоварване. Не е необходимо да разбираме всичко. И както ни напомня непрекъснато Обществото — съществува огромна разлика между познание и технология. Познанието няма да ни предаде.

Плъзнах картата си в скенера и сортирането започна. Въпреки че харесвам най-много асоциациите с думи, рисунки или изречения, също толкова добра съм и с числата. Екранът ми каза какво се предполага да търся и числата започнаха да се появяват като малки бели войници на черното поле, очаквайки да ги сваля долу. Докосвах ги едно по едно и ги сортирах в различни кутии. Ударите на пръстите ми по клавишите на записвача издаваха тих, мек звук, почти недоловим като падането на снега.

И създадох буря. Числата полетяха към местата си като снежинки, понесени от вятъра.

По средата на работния процес характеристиките, за които следяхме, се промениха. Системата проследяваше колко бързо забелязваме промените и как адаптираме към тях сортирането си. Никога не знаехме кога ще има промяна. Две минути по-късно характеристиките се промениха отново и още веднъж улових промяната при първата редица от числа. Не знам как, но винаги предусещах промяната, преди да се случи.

Когато сортирам, имам време да мисля само за това, което виждам пред себе си. Така че тук, в моето малко сиво пространство, аз не мислех за Ксандър. Не копнеех за допира на зелената рокля до кожата ми, нито за вкуса на шоколадовата торта върху езика си. Не мислех за това как дядо ми щеше да изяде последната си вечеря на утрешното си Последно тържество. Не мислех за сняг през юни, нито за други неща, които не би трябвало да съществуват и все пак ги имаше. Не си представях как слънцето ме заслепява или как луната ме охлажда, или как кленовото дърво в нашата градина сменя листата си в зелено, златисто, червено… Щях да мисля за всички тези неща и за много други по-късно. Но не и сега, когато сортирах.

Сортирах и сортирах, и сортирах, докато вече не останаха никакви данни за мен. Екранът ми беше чист. Само аз успявам да постигна това.

На връщане с въздушния влак към Квартала на кленовете забелязах, че пухчетата от тополите бяха изчезнали. Исках да разкажа на мама за тях, но когато се прибрах у дома, тя, баща ми и Брам вече бяха излезли за своите свободни часове. Имаше съобщение за мен: „Съжаляваме, че се разминахме, Касия“. Екранът на комуникационния ни портал примигна: „Прекарай хубава вечер“.

От кухнята се чу звън; вечерята ми беше пристигнала. Станиолената кутия се плъзна по улея за доставка на храна. Взех я бързо, тъкмо навреме, за да чуя звука от хранителната кола, която поемаше пътя си към другите къщи от квартала.

Вечерята ми още димеше, когато я отворих. Сигурно имахме нов хранителен отговорник. Преди храната винаги беше изстинала, когато пристигаше. Сега направо пареше. Изядох я набързо, като дори изгорих малко устните си, защото знаех какво искам да направя по време на тази изненадваща дупка в програмата ми в почти празната къща. Никога не можех да остана напълно сама; порталът бръмчеше леко на заден фон, продължавайки да следи, продължавайки да наблюдава. Но всичко беше наред. Имах нужда от него за това, което щях да правя. Исках да погледна микрокартата си, без родителите ми или Брам да надничат през рамото ми. Исках да прочета повече за Ксандър, преди да се срещна с него тази вечер.

Когато пъхнах микрокартата във входящото устройство на портала, бръмченето премина в по-целенасочен звук. Екранът светна и сърцето ми заби учестено в очакване, макар да познавах Ксандър толкова добре. Какво ли беше решило Обществото, че трябва да знам за него, за човека, с когото бях прекарала по-голямата част от живота си?

Дали наистина знаех всичко за него, както си мислех, или имаше нещо, което бях пропуснала?

„Касия Рейес, Обществото с удоволствие ти представя твоя Партньор“.

Усмихнах се, когато лицето на Ксандър се появи на екрана незабавно след записаното съобщение. Снимката му беше хубава. Както винаги, усмивката му изглеждаше сияйна и естествена, сините му очи гледаха мило. Изучавах внимателно лицето му, опитвах се да си представя, че никога преди не съм виждала тази снимка; че само веднъж съм хвърлила поглед към него, предишната вечер на Тържеството. Оглеждах очертанията на лицето му, формата на устните му. Красив е. Никога не се бях осмелявала да помисля, че той може да бъде моят Партньор, разбира се, но сега, след като се беше случило, бях заинтригувана. Беше ми любопитно. И малко страшно от това как станалото щеше да повлияе на приятелството ни, но най-вече бях щастлива.

Протегнах се да докосна думите „Указания за ухажване“ на екрана, но преди да го направя, лицето на Ксандър потъмня и после изчезна. Екранът издаде бипкащ звук и гласът каза отново:

„Касия Рейес, Обществото с удоволствие ти представя твоя Партньор“.

Сърцето ми спря. Не можех да повярвам на това, което виждах. Пред мен се появи лице на момче.

И то не беше Ксандър.