Али Конди
Подборът (16)

16.

Ставах все по-добра в изписването на К. Когато тази сутрин започнахме похода, направо изтичах до върха на хълма. След като Офицерът ме регистрира, побързах да се настаня на тревата до Кай. Преди да каже каквото и да било, взех една пръчка и начертах буквата К в пръстта до него.

— Коя е следващата? — попитах аз, а той се засмя леко.

— Знаеш ли, ти нямаш нужда от мен. Можеш да се научиш и сама. Можеш да гледаш буквите на клавиатурата на записвача си или на четеца си.

— Не са същите. Не са свързани една с друга като твоите. Виждала съм и преди такъв начин на изписване, но не знам как се нарича.

— Ръкописен — каза той тихо. — По-труден е за разчитане, но е по — красив. Така са писали някога в миналото.

— Затова искам да го науча. — Не исках да копирам квадратните еднообразни букви, които използвахме сега. Харесваха ми извивките и линиите на онези, които Кай изписваше.

Той погледна към Офицера, който се взираше съсредоточено към дърветата, сякаш се питаше дали някой ще се осмели да падне и да се нарани днес. Не разполагахме с много време, преди другите да пристигнат.

— Коя е следващата? — попитах отново.

— А — отвърна Кай и ми показа как да направя малко кръгче в началото и малка завита опашка накрая, за да залепвам буквата към тази, която щеше да дойде след нея. — Защото това е втората буква от името ти. — Протегна се и взе пръчката от ръката ми.

Кръгче, извивка, надолу.

Нежно, но уверено ръката му се притисна до моята, докато чертаех последните извивки. Бях съсредоточена, прехапах устни от напрежение; а може би просто не смеех да си поема дъх, преди това да бъде завършено до последната извивка. А то стана прекалено бързо.

Буквата изглеждаше съвършена. Въздъхнах и потръпнах леко. Исках да погледна Кай, но вместо това се вгледах в ръцете му, отпуснати спокойно една до друга. На тази светлина не изглеждаха толкова зачервени. Бяха кафяви, силни. Ръце, които знаеха какво правят.

Някой приближаваше от дърветата. И двамата пуснахме пръчката почти едновременно.

На полянката се появи Ливи. Тя никога досега не беше пристигала трета и беше извън себе си от вълнение. Докато говореше с Офицера, с Кай се изправихме и небрежно заличихме с крака това, което бяхме написали.

— Защо трябва да се науча да пиша първо буквите на името си?

— Защото дори да научиш само това, пак ще имаш нещо — каза той, накланяйки глава към мен, за да се увери, че ще го чуя добре. — Има ли нещо по-специално, което искаш да можеш да пишеш?

Кимнах и той ме погледна с разбиране.

— Думите от онзи лист — прошепна и очите му пробягаха към Ливи и Офицера.

— Да.

— Помниш ли ги?

Кимнах отново.

— Казвай ми по малко всеки ден — каза Кай — и аз ще ги запомня заради теб. Така и двамата ще ги знаем.

Макар да имахме съвсем малко време, преди Ливи или офицерът, или който и да е друг да дойде да си говори с нас, за момент се поколебах. Ако кажех тези думи на Кай, се излагах на много по-голям риск, отколкото преди. Щях да изложа и него на риск. И трябваше да му се доверя.

Можех ли да го направя? Взрях се в гледката, която се разкриваше под нас. Небето не ми даваше никакъв отговор. Куполът на сградата на Общината определено не можеше да ми отговори. Спомних си как си мислех за историите за ангелите от миналото, когато отивах на Тържеството на Подбора си. Не виждах никакви ангели и те не долитаха с меките си като памук криле, за да ми прошепнат отговора в ухото. Можех ли да се доверя на това момче, което пишеше букви по земята?

Някъде дълбоко в мен нещо — може би сърцето или душата ми, онази митична част от хората, за която са се грижели ангелите — ми казваше, че мога да го направя.

Приближих се към Кай. Никой от нас не поглеждаше към другия; и двамата бяхме вперили поглед напред, към подножието на хълма, за да сме сигурни, че никой няма да заподозре, че си казваме нещо по-специално. И тогава му прошепнах думите, а сърцето ми щеше да се пръсне, защото ги казвах за пръв път на глас. И ги казвах на друг човек:

Не си отивай кротко в тъмнината!

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Кай затвори очи.

Когато ги отвори отново, едновременно пъхна нещо грубо и на допир приличащо на хартия в ръката ми.

— Виж това, за да се упражняваш — каза той. — Унищожи го, когато приключиш.

Едва изчаках да приключат часовете ми в училище и сортирането след това, за да мога да погледна какво ми беше дал Кай. Прибрах се вкъщи, влязох в кухнята, изядох си вечерята сама, защото работните ми часове бяха до късно тази вечер. Чувах как баща ми и Брам играят някаква игра на портала в дневната и се почувствах достатъчно сигурна, за да бръкна в джоба си и да извадя подаръка от Кай.

Салфетка. Първата ми реакция беше разочарование. Защо ми беше тя? Обикновена салфетка, от онези, които получавахме в столовата в училище или в Разсадника, или където и да е другаде. Кафява и мека. Малко миризлива и използвана. Изпитах желание да я хвърля веднага в инсинератора.

Но.

Когато я отворих, по нея имаше думи. Прекрасни думи. Изписани на ръка. Бяха красиви на зеления хълм, с вятъра, шумящ сред дърветата, бяха красиви и тук, в боядисаната ни в синьо-зелено кухня, на фона на бръмчащия тихо инсинератор зад гърба ми. Тъмна виеща се линия от закръглени думи по кафявата хартия. На места, където хартията беше по-влажна, думите бяха леко размазани.

И не бяха само думи. Той беше рисувал някакви неща. Цялата салфетка беше покрита с черти и фигури. Не беше рисунка, нито стихотворение, нито текст за песен, макар че свикналият ми да сортира и определя ум забеляза следи от всички тези неща. Но не можех да ги класифицирам съвсем точно. Не приличаха на нищо, което бях виждала досега.

Осъзнах, че дори не знам какво беше използвал, за да ги направи. Всички букви, които упражнявах, изписвах във въздуха или в прахта по земята. Тук обаче явно Кай беше писал с някакво истинско средство за писане, но не знаех какво. Дори четките ни за рисуване бяха прикрепени към арт екраните, а рисунките ни бяха изтривани почти незабавно, след като ги завършвахме. Отнякъде Кай знаеше тайна, по-древна от дядо и от неговата майка, и от хората преди тях. Как да го прави. Как да създава.

Два живота, беше написал.

Два живота, прошепнах на себе си. Думите се пропиха в стаята, но бяха прекалено тихи, за да ги чуе порталът сред останалите звуци в къщата. Прекалено тихи, за да ги чуя дори аз сред ударите на бързо биещото си сърце. По-бързо, отколкото при тичането ми из гората или на пистата на Следотърсача у дома или в залата.

Трябваше да отида в стаята си, да се скрия в привидната усамотеност на това малко място, с моето легло, с моя прозорец… Но не можех да спра да се взирам в салфетката. Трудно ми беше да разбера какво представляват тези очертания, но после открих. Беше той. Кай. Нарисуван два пъти, от всяка страна на салфетката. Линията на изпъкващата напред челюст, формата на очите, слабото му и същевременно силно тяло. После малко празно пространство, ръцете му, които не държаха нищо, със свити юмруци, протегнати към небето и на двете рисунки.

Това беше единствената прилика между тях. На първата той гледаше към нещо в небето и изглеждаше по-млад, лицето му беше открито. Явно мислеше, че ръцете му все още могат да хванат нещо там, горе. На втората беше по-голям, лицето му изглеждаше по-мрачно, гледаше надолу към земята.

Под рисунките беше написал: „Кой е истинският? Аз не питам, те не казват“.

Два живота. Стори ми се, че го разбирах — животът му, преди да дойде тук и животът му след това. Но какво имаше предвид с последния ред думи, какво представляваха те — песен, поезия, молба…

— Касия? — баща ми ме повика от вратата, зад мен. Прикрих салфетката под кутията от вечерята си и ги понесох заедно към инсинератора и кошчето за рециклиране.

— Да?

Дори да я види, това е просто салфетка, казах си, гледайки към подаващата се кафява хартия в подноса ми. Хвърляме ги в инсинератора след всяко ядене, а и тя е съвсем нормална хартия, не като онази, която дядо ми даде. Тръбата на инсинератора няма да регистрира нещо необичайно. Кай е помислил за моята безопасност. Вдигнах поглед към татко.

— Има съобщение за теб на портала — каза той. Не погледна изобщо към това, което носех в ръце; гледаше ме само в очите, за да види какво мисля. Може би истинската опасност тепърва предстоеше. Усмихнах се, като се опитвах да изглеждам спокойна.

— От Ем ли е? — Пъхнах кутията в рециклатора. На подноса остана само салфетката.

— Не — каза баща ми. — Служител от Министерството на Подбора.

— О — съвсем небрежно бутнах салфетката в тръбата на инсинератора. — Ей сега идвам — казах на татко. Усетих лек намек за топлината от огъня, изгарящ историята на Кай, и се зачудих дали някога ще имам силата да задържа нещо. Стихотворенията на дядо. Историята на Кай. Или винаги ще бъда човек, който унищожава.

Кай ти каза да я унищожиш, напомних си сама. Хората, написали онези стихотворения, вече ги няма, но Кай е тук. Трябва да продължиш по този начин. Трябва да пазиш Кай, не някакво парче хартия.

Последвах татко в дневната. Брам ме погледна недоволно, докато се изнизваше от стаята, защото съобщението беше прекъснало играта му. Като се надявах, че успявам да прикрия колко съм нервна, го побутнах шеговито и отидох до портала.

Служителят на екрана не беше онази жена, която бях видяла преди. Беше приятен едър мъж, който нямаше нищо общо с аскетичните, сериозни хора, които в моите представи отговаряха за Подбора.

— Здравей, Касия — каза той. Яката на бялата му униформа сякаш пристягаше прекалено врата му, а в ъгълчетата на очите му имаше бръчици от смях.

— Здравейте.

Искаше ми се да погледна надолу и да видя дали ръцете ми не са изцапани от рисунките и думите по салфетката, но не го направих.

— Мина повече от месец от Подбора ти.

— Да, сър.

— Другите подбрани двойки вече уговарят своята първа среща, която ще протече по комуникационния портал. Разбира се, ще бъде доста нелепо вие с Ксандър да проведете такъв вид среща — искрено се разсмя служителят. — Не мислиш ли?

— Съгласна съм, сър.

— С другите Служители от Комисията по Подбора решихме, че за вас е по-подходящо да излезете на среща навън. Естествено, под надзора на Служител, както ще бъдат осъществени и другите дистанционни срещи.

— Естествено.

С ъгълчето на окото си виждах как татко стои до вратата на своята стая и ме наблюдава. Радвах се, че е тук. Макар една среща с Ксандър да не беше нещо ново или страшно, мисълта, че с нас щеше да има и Служител, беше малко странна.

Надявам се, не няма да бъде Служителката от градинката, помислих си внезапно.

— Чудесно. Утре ще вечеряте навън. Ксандър и Служителят, определен да наблюдава Подбора ви, ще те вземат във времето за редовната вечеря.

— Ще бъда готова.

Служителят се изключи, а порталът бипна отново, показвайки, че имаме още едно обаждане.

— Много сме търсени тази вечер — казах на татко, доволна от малката отсрочка, защото не ми се искаше да обсъждаме срещата ми с Ксандър. Баща ми застана до мен нетърпелив. Беше майка ми.

— Касия, може ли да говоря с баща ти насаме за малко? — попита ме тя, след като си разменихме първоначалните поздрави. — Нямам много време тази вечер. Трябва да му кажа нещо.

Изглеждаше уморена и все още носеше униформата и служебните си знаци.

— Разбира се — казах аз.

На вратата се потропа и отидох да отворя. Беше Ксандър.

— Имаме няколко минути преди вечерния час — каза той. — Искаш ли да дойдеш да си поговорим на стълбите за малко?

— Добре.

Затворих вратата зад себе си и излязох навън.

Светлината от верандата светеше ярко над нас и бяхме напълно открити пред света — поне пред света на Квартала на кленовете — както седяхме на циментовото стълбище един до друг. Чувствах се добре, че съм тук с Ксандър. Чувствах се добре и когато бях с Кай, но усещането беше различно.

И все пак… Да бъда с Кай, да бъда с Ксандър — и двете ми се струваха напълно правилни, сякаш стоях сред ярка светлина, пред очите на всички. Различен вид светлина, но нито едното, нито другото чувство не бяха помрачени от нищо, никаква сянка не падаше върху тях.

— Явно утре ще излизаме на вечеря — каза Ксандър.

— Тримата — казах аз и добавих, защото той ме погледна изненадано: — Не забравяй Служителя.

Ксандър се ухили.

— Вярно. Как можах да забравя?

— Искаше ми се да можехме да излезем само двамата.

— И на мен.

Никой от нас не каза нищо известно време. Вятърът духаше и люлееше листата на кленовите дървета по нашата улица. На вечерната светлина те изглеждаха сиво-зелени; цветът им беше изчезнал, като че ли нощта го беше изсмукала. Спомних си за вечерта, когато седях навън с дядо и си мислех абсолютно същото; замислих се за заболяването от миналото, при което човек не е виждал определени цветове естествено, тази болест отдавна не съществуваше — и как ли е изглеждал светът на тези хора.

— Мечтаеш ли? — попита ме внезапно Ксандър.

— През цялото време.

— Мечтала ли си някога за своя Партньор? Преди Тържеството?

— Понякога — казах аз. Спрях да гледам как вятърът си играе с листата на дърветата и вдигнах поглед към Ксандър.

Трябваше да го направя по-рано, преди да му отговоря. Сега беше прекалено късно. Очите му казваха, че това не беше отговорът, на който се беше надявал, че думите ми затвориха една врата, вместо да я отворят. Може би той беше мечтал за мен и искаше да разбере дали и аз бях мечтала за него. Може би изпитваше моменти на несигурност — като мен — и имаше нужда да му кажа, че аз съм сигурна за нашия Подбор.

Това беше проблемът да сме уникални Партньори. Ние се познавахме прекалено добре. Усещахме колебанията си при всяко случайно докосване, виждахме ги в очите на другия. Не трябваше да се борим с тях сами, на километри разстояние от подбрания за нас партньор, както го правеха всички останали. Те не се виждаха всеки ден. За разлика от нас.

И все пак ние бяхме Партньори, ние бяхме подбрани един за друг и сред целия този хаос от емоции между нас имаше истинско, дълбоко разбирателство. Ксандър се протегна, за да хване ръката ми, и аз преплетох пръстите си с неговите. Беше познато усещане. Беше хубаво. Представях си как седя на такава веранда заедно с него във всички останали нощи, които щяхме да имаме през своя живот, и картината ми се струваше красива, изпълнена с щастие. Това беше моят живот.

Исках Ксандър да ме целуне отново. Беше късно и във въздуха дори се носеше аромат на новорози, както беше при първата ни целувка. Исках да ме целуне отново, за да се убедя, че това, което изпитвам към него, е истинско. За да проверя дали е повече или по-малко истинско от лекото докосване на ръката на Кай на върха на малкия хълм.

Надолу по улицата последният въздушен влак за Града спря на спирката. Няколко секунди по-късно видяхме фигурите на работниците от късните смени, бързащи по тротоарите, за да се приберат по къщите си преди вечерния час.

Ксандър се изправи.

— По-добре да тръгвам. Ще се видим утре в училище.

— До утре — казах аз.

Той стисна ръката ми, присъедини се към останалите пешеходци по тротоара и се запъти към дома си.

Не влязох вътре. Гледах хората и махнах с ръка на някои от тях. Знаех кого чакам. Тъкмо когато си мислех, че няма да го видя, Кай спря пред нашата къща. Почти в същата секунда аз се изправих и слязох по стъпалата, за да поговоря с него.

— От няколко дни се каня да го направя — каза Кай. Първо си помислих, че ще ме хване за ръката и сърцето ми спря, но после видях, че ми подава нещо. Плик от кафява хартия, какъвто хората, които работеха в офисите, понякога използват. Сигурно го беше взел от баща си. Досетих се, че пудриерата ми е вътре и протегнах ръка, за да го взема. Ръцете ни не се докоснаха, а ми се искаше да бе станало.

Какво не ми е наред?

— У мен е твоята… — Млъкнах, защото не знаех как се нарича кутийката с въртящата се стрелка.

— Знам — усмихна се той. Луната, надвиснала тежко и ниско в небето близо до хоризонта, приличаше на яркожълт резен — като пъпеша, който ядохме по време на Есенния празник. Лунното сияние осветяваше леко лицето на Кай, но усмивката му го караше да грее много повече.

— Вътре е — махнах с ръка зад гърба си, към стъпалата и осветената веранда. — Ако искаш, остани тук, ще изтичам вътре и ще я взема.

— Няма проблем — каза Кай. — Мога да почакам. Ще ми я върнеш по-късно. — Говореше спокойно, почти свенливо. — Исках да имаш възможност да я разгледаш по-добре.

Чудех се какъв ли цвят са очите му в този момент. Дали отразяваха черното на нощта или светлината на луната?

Приближих се по-близо, за да се опитам да видя, но в същото време се разнесе камбанният звън, предупреждаващ за началото на вечерния час, и двамата се стреснахме.

— Ще се видим утре — каза Кай и се обърна, за да си тръгне.

— До утре.

Имах право да постоя навън още пет минути, затова останах на място, без да помръдна. Гледах го как вървя по целия път до дома си, а после вдигнах глава към луната в небето и затворих очи. В мислите си видях думите, които бях прочела по-рано:

Два живота.

От деня, в който стана грешката с моя Партньор, не бях сигурна кой е истинският ми живот. Въпреки уверенията на Служителката в градинката мисля, че част от мен не беше намерила покой. Може би защото за пръв път видях, че животът може да се разклони на множество пътеки, да поеме в различни посоки.

Когато се прибрах вкъщи, извадих пудриерата си от кафявия плик и измъкнах артефакта на Кай от тайното ми място — вътрешната страна на джоба на една от допълнителните ми униформи. Когато ги сложих една до друга, разликата между двата златни кръга пролича ясно. Повърхността на артефакта на Кай беше гладка, но издраскана. Пудриерата искреше по-ярко, а гравираните букви върху капака и ме запленяваха.

Внезапно се сепнах, отворих пудриерата, завъртях основата й и погледнах в тайника. Знаех, че Кай ме беше видял да чета стихотворенията в гората.

Дали ме беше видял и как отварях пудриерата?

Може би беше оставил вътре нещо за мен?

Нищо.

Върнах я обратно на лавицата.

Реших да задържа плика, за да сложа вътре артефакта на Кай, преди да го прибера в джоба на дрехите си — така щях да го защитя по-добре. Но преди да го направя, отворих капака на кутийката и се загледах във въртящата се стрелка. В един момент тя се спря и вече сочеше само в една посока, но аз все още се лутах и не знаех накъде да поема.