Али Конди
Подборът (1)

1.

След като вече мога да летя, накъде да поема в нощта? Крилете ми не са бели, нито са с пера; цветът им е зелен, те са копринени, трептят от вятъра и се извиват, когато се движа — първо в кръг, после в линия, а най-накрая в причудливи форми, създадени от въображението ми. Пълният мрак зад гърба ми не ме притеснява, нито звездите над мен.

Усмихнах се сама на себе си, на глупостта на фантазиите си. Хората не могат да летят, макар да има легенди отпреди времето на Обществото, че някои от живелите тогава можели да го правят. Виждала съм ги на картини. Бели криле, синьо небе, златни кръгове над главите, очи с изненадано изражение, сякаш не могат да повярват в това, което рисува художникът, сякаш не вярват, че краката им не докосват земята.

Тези истории не са истина. Знам го. Но тази нощ е лесно да го забравиш. Въздушният влак се плъзгаше в звездната нощ така меко и сърцето ми биеше така силно… Имах чувството, че всеки миг самата аз ще се понеса към небето.

— На какво се усмихваш? — попита Ксандър, докато приглаждах гънките на зелената си копринена рокля.

— На всичко — отвърнах и беше вярно. Толкова дълго бях чакала това: моята празнична вечеря. Тържеството на Подбора. Където ще видя за пръв път лицето на момчето, което ще бъде мой Партньор до края на живота ми. За пръв път ще чуя името му.

Нямах търпение. Въздушният влак се движеше бързо и все пак не беше достатъчно бързо. Той заглъхваше в нощта, звукът му беше като фон за ниския шепот от гласовете на нашите родители и за стремително биещото ми сърце.

Може би и Ксандър беше чул как сърцето ми бие, защото ме попита:

— Нервна ли си?

До него по-големият му брат беше започнал да разказва на майка ми как е протекло неговото Тържество на Подбора. Скоро и ние с Ксандър ще имаме какво да разказваме.

— Не — казах аз.

Но Ксандър е най-старият ми приятел. Познава ме прекалено добре.

— Лъжеш — заяде се той. — Нервна си.

— А ти не си ли?

— Не. Готов съм — отсече без колебание и аз му повярвах. Ксандър е от хората, които винаги знаят какво искат.

— Няма значение дали се притесняваш или не, Касия — каза по-нежно той. — Почти деветдесет и три процента от младежите, които отиват на своя Подбор, показват признаци на притеснение.

— Да не си запомнил наизуст всички официални материали за Подбора?

— Почти — отговори Ксандър и се ухили. Вдигна рамене, сякаш казваше: А ти какво очакваше?

Жестът ме разсмя, освен това аз самата бях запомнила цялата информация. Лесно е, когато си я чел много пъти и когато решението е толкова важно.

— Значи ти си от малцинството — казах аз. — От онези седем процента, които не показват никакви признаци на нервност.

— Разбира се — съгласи се той.

— А защо смяташ, че аз съм нервна?

— Защото не спираш да отваряш и затваряш това — посочи златния предмет в ръцете ми. — Не знаех, че притежаваш артефакт.

Малък брой съкровища от миналото бяха оцелели и се предаваха от ръка на ръка сред нас. На всички граждани на Обществото е позволено да притежават по един артефакт, но е трудно да се сдобиеш с такъв. Освен ако някой от по-възрастните ти роднини не се е постарал да запази артефакт и да го предаде на потомците си.

— Допреди няколко часа нямах — казах аз. — Дядо ми го даде за рождения ми ден. Бил е на майка ми.

— Как се нарича? — попита Ксандър.

— Пудриера — отвърнах. Харесвах как звучи името: пуд-ри-е-ра. Сякаш повтаряше отсеченото и рязко движение, което правех — отварянето и затварянето на капака, отново и отново.

— Какво означават тези инициали и числа?

— Не съм сигурна — прокарах пръста си по буквите АКМ и числото 1940, гравирани в златистата повърхност на артефакта. — Но виж! — задържах пудриерата отворена, за да му покажа вътрешността й: малко огледалце, направено от истинско стъкло, и плитка вдлъбнатина, в която някога собственичката е поставяла пудрата за лицето си, според разказите на дядо. Сега държах в нея трите таблетки, които всеки човек от Обществото винаги носеше със себе си — зелена, синя и червена.

— Доста е удобно — забеляза Ксандър. Протегна ръцете си напред, сякаш за да се изпъне, и видях, че и той има артефакт — чифт блестящи платинени копчета за ръкавели. — Татко ми ги зае за тази вечер, но в тях не можеш да сложиш нищо. Напълно са безполезни.

— Обаче са красиви.

Погледът ми се плъзна по лицето на Ксандър, към яркосините му очи и русата коса над тъмния костюм и бялата риза. Винаги е бил хубав, дори когато бяхме съвсем малки, но никога досега не го бях виждала облечен така. Момчетата нямат голяма свобода при избора на дрехи, както момичетата. Всички костюми си приличат. Все пак можеха да изберат цвета на ризата и на вратовръзката си, както и плата за костюма, който е много по-фин в сравнение с материите на всекидневното им облекло.

— Изглеждаш добре. — Момичето, което ще разбере, че той ще му бъде Партньор, ще бъде приятно впечатлено.

— Добре? — повдигна въпросително вежди той. — Само толкова?

— Ксандър — обади се уж укорително майка му, която седеше до него, но беше ясно, че и тя се смее.

— А ти изглеждаш невероятно — обърна се Ксандър към мен и усетих, че се изчервявам, макар да го познавах през целия си живот. Чувствах се красива в тази дреха: яркозелена, свободно падаща до земята. Необичайната мекота на коприната, допираща се до кожата ми, ме караше да се чувствам лека и грациозна.

Майка ми и баща ми до мен въздъхнаха тежко едновременно, когато сградата на Общината се появи пред очите ни, издигащи се в бяло и синьо, специално осветена от светлини, които показваха, че там ще се проведе празненство. Все още не виждах мраморното стълбище, но знаех, че то ще бъде лъскаво и бляскаво. През целия си живот бях чакала да настъпи точно този момент, в който ще мина по чистите мраморни стъпала и ще вляза през вратите на Градската община, която бях виждала от разстояние, но никога досега не бях приближавала толкова.

Прииска ми се да отворя пудриерата и да погледна в огледалото, за да съм сигурна, че изглеждам възможно най-добре. Но не исках и да изглеждам прекалено суетна, затова само хвърлих бегъл поглед на отражението си в блестящата повърхност. Заобленият капак на пудриерата изкривяваше малко чертите ми, но все пак си бях аз. Зелени очи. Меднокестенява коса, която изглеждаше по-златиста, отколкото е в действителност. Прав малък нос. Брадичка с намек за трапчинка, също както при дядо ми. Всичките отличителни външни белези, които ме правят Касия Мария Рейес, точно седемнайсетгодишна.

Завъртях пудриерата в ръцете си, гледайки колко съвършено си пасват двете й страни. Времето на моя Подбор наближаваше и бях сигурна, че той ще бъде идеален — началото вече беше поставено. Аз бях тук точно в тази вечер. Тъй като рожденият ми ден е на петнайсето число — датата, на която всеки месец се провеждаше Подборът, тайно се бях надявала моята церемония да съвпадне с истинския ми рожден ден, но знаех, че може и да не стане така. Могат да те призоват за Подбора по всяко време, след като навършиш седемнайсет години. Когато известието пристигна в дома ни преди две седмици и в него пишеше, че Подборът ми ще съвпадне с рождения ми ден, почти чух как двете парчета на моя живот се затварят и се напасват едно с друго — като капака на пудриерата, както бях мечтала от толкова дълго време.

Защото макар да не бях чакала дори и един цял ден за моята церемония, в известен смисъл се бях готвила за нея през целия си живот.

— Касия — обърна се майка ми към мен с усмивка. Примигнах и се изправих, леко замаяна. Родителите ми също станаха, готови да слязат от влака. Ксандър се надигна до нас и придърпа надолу (тъканите на сакото си. Чух го как си поема дълбоко дъх и се усмихнах на себе си. Може би все пак беше поне малко притеснен.

— Ето ни тук — каза ми той. Усмивката му беше толкова мила и красива; радвах се, че бяхме извикани в един и същи месец. Споделяхме много неща през детството си и ми се струваше логично да споделим и края на този период от живота си.

Усмихнах му се в отговор и му отправих най-доброто пожелание, което се употребява в Обществото.

— Пожелавам ти най-добри резултати.

— Да ти се връща, Касия — каза той.

Щом слязохме от влака и се запътихме към Общината, родителите ми вървяха от двете ми страни с ръце върху раменете ми. Бях обгърната от любовта им, както винаги е било.

Тази вечер бяхме само тримата. Брат ми, Брам, не можеше да присъства на церемонията, защото беше прекалено млад — нямаше навършени седемнайсет години. Първото Тържество, което посещаваш, винаги е твоето собствено. Аз, от своя страна, ще мога да присъствам на неговото, защото съм по-голямата сестра. Усмихнах се и се запитах какво ли ще бъде Тържеството на Брам. След седем години ще разбера.

Но това е моята нощ.

Лесно беше да се познае кои ще бъдат подбрани тази вечер; не само бяхме по-млади от останалите, но освен това се носехме наоколо с красиви рокли и шити по поръчка костюми, докато родителите ни и другите ни роднини бяха облечени в делничните си униформи, фон, на които ние просто разцъфтявахме. Служителите на Общината ни се усмихваха с гордост, а сърцето ми щеше да се пръсне, докато влизахме в ротондата. Освен Ксандър, който ми помаха за довиждане и пресече залата, за да отиде от другата страна, където беше мястото му, видях и едно друго момиче, което познавах, Лея. Беше избрала яркочервена рокля. Подхождаше й, защото Лея беше красива и цветът беше в хармония с целия й външен вид, но си личеше, че е притеснена; непрекъснато докосваше своя артефакт — червена гривна със скъпоценни камъни. Изненадах се, че виждам Лея тук. Бих я подбрала за Самотница.

— Виж порцелана — каза баща ми, когато открихме местата си на една от масите в залата. — Напомня ми на парчетата „Уеджууд“^[1], които намерихме миналата година…

Майка ми ме погледна и изви очи нагоре в престорена гримаса. Дори на Тържеството на Подбора баща ми не можеше да се удържи да не коментира тези неща. Той прекарваше месеци наред в близките околности, които бяха възстановени и превърнати в нови Райони за обществена употреба. Претърсваше ги за реликви от общества, не толкова отдалечени в миналото, колкото изглеждаше на пръв поглед. Сега например работеше по особено интересен реставрационен проект; стара библиотека. Татко сортираше предмети, които Обществото беше отбелязало като ценни, и отделяше онези, които не отговаряха на изискванията.

Но след това се разсмях, защото мама също не се удържа и направи коментар за цветята, тъй като те влизаха в нейната област на интереси — тя работеше в Разсадника.

— О, Касия! Виж онези в средата! Лилии… — Стисна ръката ми.

— Моля, седнете — обърна се към всички ни Служителката от подиума. — Вечерята ще бъде сервирана.

Беше направо смешно колко бързо заехме местата си. Защото може и да се възхищавахме на порцелана и цветята и да бяхме тук заради Подбора, но освен това нямахме търпение да опитаме храната.

— Казват, че храната, която сервират на кандидатите по време на Подбора, винаги е пропиляна — обърна се към нас мъж с добродушно и приветливо лице, седящ на срещуположната страна на масата. — Толкова са развълнувани, че не успяват да хапнат нито залък.

Беше прав; едно от момичетата по-надолу на нашата маса, облечено в розова рокля, гледаше втренчено в чинията си, без да опита нищо.

Аз обаче нямах този проблем. Не че се тъпчех, но пробвах от всичко — печените зеленчуци, овкусеното месо, свежата салата и мекото сирене. Топлият лек хляб. Храната сякаш танцуваше, все едно знаеше, че това е нещо повече от тържествена вечеря, че е нещо като бал. Сервитьорите плъзгаха чиниите на масата с грациозни движения. Ястията бяха украсени с билки и гарнитури — накипрени също като нас. Вдигахме белите платнени салфетки, сребърните вилици и сияйните кристални чаши с високи столчета, инстинктивно следвайки ритъма на музиката.

Баща ми се усмихна доволно, когато в края на вечерята сервитьорът постави пред него чиния с парче шоколадова торта със сметана.

— Прекрасно — прошепна той толкова тихо, че само майка ми и аз можехме да го чуем.

Мама се разсмя леко, пошегува се с него за тази му слабост, а той се протегна и я хвана за ръката.

Щом опитах от тортата, разбрах причината за ентусиазма му — вкусът й беше богат, но не прекалено натрапчив, дълбок и тъмен, ароматен. Беше най-вкусното нещо, което някога бях яла след традиционната вечеря за Зимния празник преди месеци. Искаше ми се Брам да може да опита малко от тортата и за секунда си помислих дали да не му запазя малко парченце. Но нямаше как да го направя. Не можеше да се побере в пудриерата ми, а щеше да бъде много лоша проява да я скрия в чантата на майка ми. Не че тя щеше да се съгласи. Мама никога не нарушаваше правилата.

Не можех да му запазя парченце за по-късно. Тортата беше само за мен, сега или никога.

Тъкмо пъхах последната хапка в устата си, когато говорителят каза:

— Готови сме да обявим подбраните двойки.

Преглътнах изненадано и за миг изпитах неочакван яд: не успях да се насладя пълноценно на изумителната торта.

— Лея Аби.

Лея въртеше бясно гривната си, докато се изправяше, за да види лицето, което щеше да се появи на екрана. Стараеше се обаче да държи ръцете си ниско долу, така че момчето, което щеше да зърне за пръв път в някоя друга Градска община своята партньорка, да види само красивото русо момиче, а не и притеснените ръце, въртящи и извиващи тази гривна. Странно е как се вкопчваме в парченцата от миналото, когато очакваме бъдещето си.

Има система, естествено, за Подбора на партньорите. Във всички сгради на Общините, изпълнени с хора, из цялата страна двойките се обявяват по азбучен ред според последните имена на момичетата. Изпитвах леко съжаление към момчетата, които нямаха никаква представа кога ще чуят името си и кога трябва да се изправят, за да видят момичето в другата Община, което ще бъде тяхната партньорка. Тъй като последното ми име е Рейес, щях да се падна някъде в края на средата. В началото на края.

На екрана проблесна лице на момче, русо и красиво. То се усмихна, когато видя лицето на Лея на своя екран там, където беше, и Лея също се усмихна.

— Джоузеф Петерсън — каза говорителят. — Лея Аби, Джоузеф Петерсън беше подбран за твой Партньор.

Водещата на нашата церемония донесе на Лея малка сребриста кутия; на екрана се виждаше, че същото ставаше и при Джоузеф Петерсън. Когато Лея седна на мястото си, погледна към кутията замечтано, сякаш искаше да я отвори веднага. Не я винях. В кутията имаше микрокарта с пълната информация за нейния Партньор. Всички получавахме такива. По-късно в кутиите се съхраняваха пръстените за Брачния договор.

На екрана отново се появи стандартното изображение: снимка на момче и момиче, усмихващи се един на друг, ярки светлини, Служител в бяло сако на заден фон. Макар че Обществото се стараеше Подборът да протече колкото се може по-ефективно, все пак имаше моменти, когато екранът угасваше и се появяваше общата снимка, което означаваше, че всички чакахме някъде нещо да се случи. Толкова беше сложно — Подборът; отново си припомних заплетените стъпки на танца на сватосването, който хората някога са играели. Сега само Обществото можеше да създава хореографията на този танц.

Снимката проблесна отново.

Говорителят обяви друго име; друго момиче се изправи.

Скоро все повече и повече хора имаха пред себе си малки сребристи кутии. Някои ги поставиха върху белите покривки на масите пред себе си, но повечето ги държаха много грижливо в скута си, нежелаещи да пуснат бъдещето си толкова скоро след като го бяха получили.

Не виждах някое друго момиче да носи зелена рокля като мен. Нямах нищо против. Допадаше ми мисълта, че поне за една нощ не приличам на никого другиго.

Чаках, в едната си ръка стисках пудриерата, с другата държах ръката на майка ми. Дланите й бяха потни. За пръв път си дадох сметка, че и тя, и баща ми бяха нервни.

— Касия Мария Рейес.

Беше мой ред.

Изправих се, пуснах ръката на мама и се обърнах към екрана. Усещах как сърцето ми бие и се изкушавах да извивам ръцете си като Лея, но останах неподвижна, с вдигната брадичка и вперени в екрана очи. Гледах и чаках, твърдо решена момичето, което моят Партньор щеше да види на своя екран някъде там, да бъде уравновесено, спокойно и очарователно, най-добрият образ на Касия Мария Рейес.

Но нищо не се случи.

Стоях и гледах екрана, секундите минаваха и аз можех само да стоя неподвижно и да продължавам да се усмихвам.

Из залата се понесе шепот. С ъгълчето на окото си видях как мама се протяга, за да ме хване отново за ръката, но после се дръпна.

Момичето в зелена рокля пред екрана чакаше, сърцето му биеше до пръсване.

Аз.

Екранът беше тъмен и оставаше такъв.

Това можеше да означава само едно нещо.