А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (57)

54.

— Искате ли да ви закараме? — попита Сернига.

Предложението я свари неподготвена. Калвин стоеше до него и Дебора видя как бързо отмести очи. Агентът го беше изпреварил с поканата си и тъй като колата й все още беше на паркинга на Темпъл, освен ако не я беше взел „паякът“, тя не можа да измисли причина да откаже.

— Трябва да уредя документите на Тоня, преди да тръгна. Ще ми отнеме няколко минути — отговори Дебора, без да смее да погледне Калвин.

— Ще почакам — рече Сернига.

Дебора се усмихна насила и благодари, а после се обърна към бюрото си и многозначително взе да размества листовете отгоре.

— Тогава аз тръгвам — каза Калвин.

Дебора вдигна глава. За секунда очите им се срещнаха и изстенаха от безмълвно отчаяние.

— Добре — каза тя. — Предполагам, че ще се видим утре.

Не знаеше какво мисли той, нито беше сигурна в собствените си намерения, но Калвин очевидно беше разочарован от професионалното кавалерство на Сернига. Тя предположи, че това означава нещо.

— Да — отвърна той и се поколеба, сякаш се готвеше да добави още нещо, но се забави в нерешителност и когато Сернига го погледна, започна да отстъпва назад. Вратата се затвори зад него с категоричност, от която Дебора изпита желание да изкрещи.

— Нали искахте да говорите с чистачката?

— Да — съвземайки се, отговори тя. — Ей сега ще се върна.

Излезе от стаята колкото можа по-бързо. Калвин беше стигнал до вратата на фоайето. Тя го извика и той спря и се обърна.

— Какво става? — попита Калвин.

— Съжалявам, че трябва да… — Дебора посочи неопределено към кабинета.

— Няма проблем. Ще се видим утре.

— Да — отвърна тя и изведнъж се почувства глупава като хлапачка.

Той остана още малко в някакво изчакване. Горната част на тялото му леко се олюляваше, сякаш се колебаеше между противоречиви импулси. След това се усмихна примирено и се дръпна назад.

— До утре.

— Ще чакам с нетърпение — отговори Дебора, без да е сигурна какво точно иска да каже.

 

 

Тоня беше в кухнята и изцеждаше парцала в мивката. Когато видя, че Дебора влиза, тя бързо се приближи до нея, погледна над рамото й и затвори вратата.

— Хей — каза чернокожата жена и я прегърна. — Как си?

— Добре. Само съм уморена.

— Естествено. — Изражението на Тоня беше като на загрижена приятелка и Дебора се зачуди на факта, че обтегнатите им отношения се бяха променили неузнаваемо от срещата им в Микени. — Извинявай за държането ми преди. Нали не им каза, че ме видя там?

— Не.

— Слава богу.

— Защо? Знаела си, че Сернига е от ФБР, нали?

— Да. Той ми го каза веднага щом се върнах, сякаш да ме стресне и да ме накара да споделя всичките си тайни. Не му повярвах и се обадих да проверя. Наистина е агент на ФБР. Но защо ФБР разследват случая? Няма логика.

— Споменах само за маската, но трупът е бил изнесен от щата, вероятно прекаран нелегално по международни канали. Това е федерално престъпление, нали?

— Разбира се. Но кога са разбрали?

Дебора осъзна какво има предвид Тоня и млъкна, сякаш изпита същата паника, както когато чу разговора между Кийн и Сернига през отдушника в банята.

— И двамата дойдоха да разследват убийството на Ричард — каза Тоня. — На този етап никой не знаеше нищо за контрабанда или откраднати предмети, или поне не споменаха такова нещо. Тогава защо е замесено ФБР? Обадих се на мой приятел, който работи в полицията на окръг Клейтън, и го попитах кои са най-често срещаните причини ФБР да се включи в разследване на убийство. И знаеш ли какво отговори?

— Да?

— Престъпления от омраза. Не се поколеба. Това беше първото, което каза. Престъпления от омраза.

Дебора отново изпита чувството, че е на абсолютно погрешен път, търси погрешни улики и подрежда друг ребус…

— Но как е възможно убийството на Ричард да е престъпление от омраза? — попита тя, като се опитваше да се отърси от объркаността си. — Той беше бял, от мъжки пол, и доколкото знам, не беше извратен. Жена му беше починала отдавна, но… Не. Не беше извратен.

— Възможно е престъплението от омраза, което разследват, да не е свързано с Ричард? Ако е било извършено преди години?

О, боже — помисли Дебора. — Пак се започва.

— Баща ти? — попита тя. — Мислиш, че разследват смъртта на баща ти?

— И аз си зададох много въпроси — леко отстъпи Тоня. — Свързах се с военните власти и дори споменах за ексхумирането му. Просто се питам дали някой не е решил да разследва случая.

— Тогава защо пазят разследването в тайна? Особено от теб?

— Наистина. Но предпочитам да бъда предпазлива.

Дебора кимна бавно и замислено. Престъпление от омраза? Не вярваше в такава версия, но знаеше, че ако го каже на Тоня, ще разклати основите на новото им приятелство. За чернокожата журналистка историята за смъртта на баща й беше прекалено важна и свързана със силно емоционални проблеми, за да приеме каквото и да било недоверие. Познаваше Тоня достатъчно добре и знаеше как би реагирала. Щеше да се обиди, да се ядоса, да се разсърди и да се затвори в себе си.

Дебора мълчеше. Изражението й беше сериозно.

— Като стана дума за тайни, забелязах, че си започнала да си слагаш грим и парфюм, а? — Тоня изведнъж започна да се държи фамилиарно. Тонът й стана весел и закачлив. — Запитах се кога ще проумееш, че университетът няма да ти вземе дипломата, ако от време на време се държиш като жена.

Дебора махна с ръка и се изчерви. Беше си сложила малко червило и две капки „Шанел №5“ — неща, които държеше неизползвани почти от епохата на Шлиман.

— А някога чистачките си знаеха мястото — с шеговита надменност отбеляза тя.

— Хубави времена бяха. — Тоня подсили забележката си със силен ироничен смях и излезе от стаята.

Дебора се замисли върху разговора им и загатнатото в него обещание за бъдещи неприятности.

Престъпления от омраза?

— Между другото — каза Тоня, като подаде глава на вратата, — как се наричаше онзи град до швейцарската граница?

— Магдебург.

— Така си и мислех. Не е той. Поне аз не можах да го намеря. Има Магдебург близо до Берлин, но едва ли е имало смисъл да се опитват да пренасят нелегално товар чак дотам, ако Съюзниците са дишали във врата им, нали?

— Да — намръщи се Дебора. — Може би има и друг град със същото име.

— Може би — каза Тоня и излезе.

Дебора включи компютъра и написа „Магдебург“. Първите страници бяха на немски. Едната като че ли разказваше за театър, а друга за туристическа забележителност, но никоя не съдържаше географски карти. Опитът да намери с търсачката „Магдебург“ също не даде резултат. Следващата страница показа нещо като сайт на търговска камара, който за щастие беше на английски. Указанията я препратиха към географска карта.

Тоня имаше право. Магдебург наистина се намираше в средата на страната, на около сто и петдесет километра от Берлин, в провинция Саксония-Анхалт. Да изпратят трупа в онази посока би означавало да го предадат на Съюзниците от Запада. И дори ако намерението на германците е било да го отдалечат от руснаците, които са приближавали от изток, това пак не обясняваше как трупът се бе озовал на двеста и петдесет мили по-нататък на юг.

Дебора не се отказа от търсенето и прегледа друга страница. Една-единствена статия на английски изпъкваше сред останалите. Тя щракна на нея и озадачеността й нарасна.

„Кръв и цветя. Масов гроб, открит в Магдебург. По време на изкопните работи за полагането на основите на сграда в германския град Магдебург през 1994 година строителите с изумление отрили масов гроб със скелети на тридесет и двама души. Всички са загинали от насилствена смърт в периода 1945–1960 година. Сега нов съдебномедицински метод ще определи точната дата. Отначало изследователите смятаха, че гробът в Магдебург е изкопан от Гестапо, но за нацистката тайна полиция не е било обичайна практика да прави масови гробове в центъра на града, с изключение на последните седмици на войната. Убийствата, изглежда, са станали през юни, 1953 година, и са били извършени от съветската тайна полиция. Криминалистите често използват метода с полена, намерен върху жертвите, за да определят кога е станало убийството, но Райнхард Зибор, биолог и специалист по съдебна медицина в университета «Ото фон Герик», е установил, че поленът може също да се използва, за да се определи кога е настъпила смъртта — важен момент в случая с масовия гроб в града. Както страдащите от алергия знаят, поленът се отделя от различни растения в различно време на годината, в зависимост от цъфтежа им. Всеки, който умира в определен момент, има полен в носа си — обяснява Зибор. Той е промил носните кухини на двадесет и един черепа от магдебургския гроб. Седем са съдържали големи количества полен от живовляк и по-малки количества от липа и ръж. Всички тези растения отделят полена си през юни и юли. Жертвите са починали през лятото, и този факт предполага, че екзекуцията се е състояла след поражението на нацистите, затова вината пада изцяло върху съветското разузнаване.“

Това беше всичко. Дебора беше по-озадачена от всякога. Защо вината автоматично се приписваше на Съветския съюз и имаше ли някаква връзка с историята на Волошинов, предполагаемият бездомник, убит близо до музея? Имаше ли връзка между масовата екзекуция и нейното собствено издирване на убийците на Ричард? Или връзка между тях и следата от фалшиви антики, която очевидно ги оплиташе? Изглежда старите кости бяха свързани по някакъв начин, сякаш всеки труп, открит от нея, беше част от по-голямо и по-странно човешко образувание, чиято истинска същност щеше да се изясни едва когато Дебора се отдръпнеше назад от сглобения скелет.

 

 

Във всичко това имаше точно толкова логика, колкото и в новата идея на Тоня за престъпленията от омраза. Докато крачеше обратно към Сернига, Дебора опита да се отърси от тази мисъл. Помъчи се да се убеди, че идеята не се основава на реални доказателства. Спомни си обаче мършавия бял младеж, който два пъти се беше опитал да я убие в Гърция, злобното му, самодоволно изражение, обръснатата глава, татуировките…

Престъпления от омраза?

Сернига я закара до дома й, като през целия път мълча. Изчака, докато Дебора отвори вратата на апартамента си и се увери, че вътре няма никого и нищо не е докосвано. Тя разбра, че не е така едва след като той си тръгна.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но след час и нещо Дебора започна да забелязва дребни несъответствия — окачени на закачалки дрехи, които беше хвърлила в коша за пране, чекмедже на бюрото, оставено незаключено и разместени книги на лавиците. Маркъс беше споменал, че не е пипал нищо в апартамента й, и тя му вярваше. Ако той беше казал истината, тогава някой друг бе влизал там, докато я нямаше, и очевидно беше търсил нещо. Тайнственият посетител не беше бързал, сякаш знаеше, че Дебора няма да се върне скоро, и умело се бе опитал да прикрие претърсването. Ако не беше нейната педантичност, граничеща с обсебеност, Дебора вероятно нямаше да забележи дребните размествания. Нямаше обаче представа какво са търсили.

Тя се обади на Сернига да му съобщи, но добави, че не желае никой да я безпокои отново. Огледа повторно апартамента си и след малко размисъл, прикова със стари гвоздеи вратата.

— Вероятно сутринта ще ми трябват десетина минути, докато изляза — измърмори Дебора и остави чука на масата, за да й е под очи.

Обгърната от тишината на стаята и влажната лятна нощ в Атланта, тя отново и отново се запита дали изобщо има представа защо Ричард беше убит. В Гърция нещата сякаш се бяха изяснили, макар че всичко вече й се струваше толкова отдавна и толкова далеч… Очакваше, че нещата ще се доизяснят със завръщането й у дома — но полицаите все още се мотаеха из музея и Тоня развиваше странни теории. Празнотата, зейнала след смъртта на Ричард, все още не беше запълнена, и Дебора се чувстваше напълно объркана.

Тя взе телефонната слушалка и набра номер.

— Ало?

— Здравей, Калвин. Обажда се Дебора. Съжалявам, че звъня толкова късно.

— Мислех, че като се върнеш от Гърция ще мога да спя спокойно.

Дебора се усмихна и неудобството й се изпари, когато чу удоволствието в гласа му.

— Не ми казвай, че се нуждаеш от сън за разхубавяване. — Тонът й загатваше „точно ти“. Тя прехапа устни, когато той се засмя.

— Тъй като си будна по всяко време, независимо в кой континент се намираш, сънят за разхубавяване очевидно е мит.

Дебора се изчерви и смени темата на разговора, преди да развали всичко, като подхвърли някаква мъглява забележка колко лесно Калвин флиртува.

— Намираш ли за странно, че именно федералните агенти се появиха да разследват убийството на Ричард, и то преди някой да е казал нещо за контрабанда или за някакви международни престъпления?

— Не — отговори той, като бързо се съсредоточи. — Но сега, като спомена за това… Какво имаш предвид?

— Сещаш ли се за някаква възможност убийството на Ричард да е свързано с престъпление от омраза?

Калвин млъкна, сякаш нещо изкара въздуха от белите му дробове.

— Престъпление от омраза? Срещу Ричард? Как?

— Не знам — неубедително отвърна тя. — Просто се питам.

— Странна мисъл за посред нощ.

Дебора усети, че той отново се усмихва. Добре че поне не беше добавил: „в хубавата ти главица“.

— Знам. Съжалявам. Не трябваше да те безпокоя.

— Няма проблем. Радвам се, че говоря с теб. Преди… докато бяха ченгетата… — Гласът му постепенно заглъхна. — Сега е по-добре.

— Да.

— Добре ли си? Искаш ли да дойда?

Дебора се поколеба секунда по-дълго, отколкото трябваше, но отговори безгрижно, че всичко е наред и не е необходимо. И се е залостила здраво…

— Щом си сигурна.

— Искаш ли утре да се разходим с кола? Ще попитам Сернига дали не му трябвам, но мисля да отида на едно място.

— Така ли? Разбира се. Къде?

— Атина.

— Пак в Гърция? — Калвин беше наистина стъписан. И може би разтревожен и дори паникьосан.

— Атина, Джорджия — засмя се тя. — Родината на местните булдози. Там между другото се намира и Центърът за приложни изотопни изследвания.

— Какво е това, за бога? — попита той, но вече облекчено.

— В този Център разполагат с една много голяма и скъпа машина, където може би е бил закаран за анализ трупът на Агамемнон, след като е бил изнесен от спалнята на Ричард.

— Чий труп???

И Дебора му разказа.