А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (20)

19.

В тоалетната нахлу Тоня.

— О, извинете — не много сърдечно каза тя, но после забеляза пребледнялото лице на Дебора. — Не видях светлина под вратата, затова предположих… Добре ли сте? Имате такъв вид, сякаш сте видели призрак.

— Всичко е наред — отвърна Дебора. — Просто съм… малко уморена. Последните два дни бяха много напрегнати. Мисля да…

Не знаеше какво да каже. Махна неопределено с ръка и се опита да се усмихне, но загриженото изражение на Тоня показа, че не е успяла да я убеди.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не.

— Искате ли да повикам ченгетата?

— Не — настойчиво отговори Дебора. — Не е необходимо. Всичко е наред. По-късно ще говорим.

Тя излезе, тръгна по коридора, отдалечи се от стълбището, водещо към кабинета на Ричард и тръгна надолу към музея. Постепенно усети нарастваща решителност и ускори крачка. Докато минаваше покрай ужасяващите образци на препарирани животни от викторианската епоха, вече тичаше. Влезе в кабинета на музея, отвори сейфа и извади паспорта си. Две минути по-късно вече беше във фоайето с тиранозавър рекс и корабния нос със страховитата жена, а след още четири седеше зад волана на колата си и натискаше докрай педала.

Мобилният й телефон беше изключен и Дебора го остави така.

Трябваше да се прибере у дома си или поне да отиде в хотела, да се наспи и да проясни съзнанието си.

Това не променя чутото през отдушника.

Вярно, но може би щеше да открие логика в доловените реплики, ако се отдалечеше от музея с неговите странни съкровища. Трябваше да остане сама.

Дебора прекоси кръстовището на Бъфърд Хайуей и се насочи към магистралата.

Докато завиваше на юг към центъра на града, тя се стресна от свистене на гуми по асфалта зад нея. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза тъмен микробус, който рязко потегли, когато светофарът светна в зелено, като бързо подкара след нея.

Ето това са шофьорите в Атланта — помисли тя. — Ще рискуват живота си, само и само да се приберат вкъщи пет минути по-рано.

Дебора остана в дясната лента, за да предостави на бързака повече място, и се запита къде да отиде. Инстинктивно се беше насочила към апартамента си, отдалечавайки се от „Холидей Ин“.

Все още съм твърде близо до музея. И до Сернига и Кийн. Може да карам един час напосоки. Или да отида да се разходя в парка Пиедмонт. Да. Ще се движа по маршрута за дома, ще паркирам на Джунипър и ще се разходя край езерото.

Идеята й вдъхна чувство за цел и Дебора малко се отпусна, докато шофираше. Потокът на уличното движение още повече разсея безпокойството й. Съзнанието й се успокои и отново се съсредоточи върху разговора, който бе чула в тоалетната. Възможно ли беше да е разбрала погрешно? Може би, но беше готова да се обзаложи, че е чула правилно. Дали пък не беше някаква шега между двамата? Едва ли. Кийн подозираше, че Сернига, водещият разследването за убийството на Ричард, не е ченге? Беше ли възможно? И какво означаваше това?

Тя зави по Грейди, навлезе в поредния завой, като все още караше в дясната лента. Частта от съзнанието й, която се беше съсредоточила в шофирането, прекъсна другите й мисли, отбелязвайки познатия знак „Дясната лента свършва след четиристотин и петдесет метра“.

Дебора погледна в страничното огледало и започна да се придвижва наляво, но рязко свърна обратно, когато видя микробус наблизо.

Внимавай!

Тя прогони всички останали мисли и вкопчи пръсти във волана.

Микробусът от лявата й страна не мръдна от посоката си. Шофьорът очевидно не бе забелязал факта, че тя едва не се блъсна в него. Увеличи скоростта, за да се отдалечи — но микробусът направи същото.

Типично.

— Добре, откачен кретен — измърмори тя и намали, за да му даде възможност да я изпревари. Нямаше достатъчно място, за да оспорва предимството си.

Микробусът също намали, като остана да се движи успоредно с нея. Дебора се обърна, за да изгледа гневно шофьора, но стъклата му бяха тъмни и не успя да види нищо.

Микробус?

Тя прозря две неща в бърза последователност. Това беше същият микробус, който я настигна, когато излезе на магистралата. И шофьорът вляво не беше вманиачен малоумник, който си играеше на преследване с шеметни скорости.

„Лентата свършва след триста метра — предупреждаваше знакът над главата й. — Минете вляво.“

— Опитвам се — каза Дебора, подаде мигач и натисна клаксона.

Микробусът не помръдна. Но тя и не очакваше, че ще го направи. Беше я проследил от музея и нарочно я беше притиснал. Дебора увеличи скоростта на осемдесет и после на деветдесет и пет километра. Лентата отпред се превръщаше в тясна ивица, обозначена с оранжеви конуси покрай бетонната стена срещу нея.

Микробусът също увеличи скоростта и се приближи. Изтласкваше я към тъмната стена вдясно. Пространството се стесняваше. Паниката й нарасна. Дебора разбра, че ако микробусът не помръдне, тя ще се удари в стената със смъртоносен сблъсък.

„Лентата свършва след сто и петдесет метра.“

Дебора удари спирачки. Задната част на тойотата леко се завъртя и се закачи в бетонната стена. Разнесе се трясък, последван от пронизително стържене на метал. За миг микробусът продължи напред, но после също удари спирачки, като намали, очевидно за да не й даде възможност да избяга.

Дебора се движеше с тридесет километра в час, но стената се извисяваше отпред застрашително.

Е, добре — помисли тя. — Спирам.

И после какво? Ами ако и шофьорът на микробуса спреше? А ако слезеше?

Тя си представи трупа на Ричард, прострян на пода. Убийците му очевидно не биха се спрели пред нищо.

Дебора се втренчи в бетонната стена отпред и настъпи докрай педала на газта.