А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (1)

Пролог

Германия, 1945 година

Андрю Мълигру притисна слушалките към ушите си. Може би не беше чул правилно. Двигателят на танка „Шърман“ ревеше и беше истинско чудо, че изобщо чува нещо по радиопредавателя.

— Повтори! — в паника изкрещя той.

— На юг бързо се придвижва германска колона, точно отпред — отново извика командирът. — Води я бронирана кола, голяма, без оръдие. Може би е „Ягпантер“.

Сърцето на Мълигру се сви. Точно това беше чул. Въпреки дрънченето и скърцането на танковата гъсенична верига, той усети, че в другия край на линията настъпи мълчание. Някой отляво, може би беше Уилямс Разбойника — всички от взвода бяха изписали прякорите си на корпуса — попита какво друго има в конвоя. Гласът му бе смесица от примирение и страх.

— Два камиона, бронирани коли и най-малко два танка, вероятно „Панцер 4“, и „Пантер“.

Нашите четири танка „Шърман“ — помисли Мълигру. — Единият от които се движи с половин мощност, плюс два „Стюарт М5“, въоръжени само с тридесет и седем милиметрови оръдия — срещу най-доброто германско въоръжение. Можем да ги обстрелваме само от близко разстояние. Немските танкове имат оръдия, които бият от петстотин метра. А „Ягпантер“-ът може да ги размаже от три пъти по-голямо разстояние.

Какви ги вършеха швабите? Защо изпращаха на юг елитен взвод, след като използваха последните си хора и техника, за да забавят съюзническото настъпление от север? Берлин падаше, но на някаква първокласна част се разрешаваше да отстъпва на юг, точно на пътя на неговия уморен от битките взвод.

Преди пет дни танкът на Мълигру и останалата част от взвода бяха отделени от общия състав на 761-ви танков батальон, докато напредваха на изток през Регенсбург. Намираха се на седемдесет и пет мили североизточно от Мюнхен, близо до Австрия и остатъците от Чехословакия, както и недалеч от швейцарската граница. Швейцария беше красива страна с великолепни заснежени планински върхове и романтични замъци. Най-после бяха започнали да вярват, че кошмарното им пътуване от Нормандия към Германия през Ардените се приближава към победен край, който почти правеше поносим факта, че бяха загубили половината си другари — когато неочаквано бяха пресрещнати от вражеска артилерия. Взводът на Мълигру получи заповед да се отдели и да прекъсне снабдителните линии на врага, но два дни по-късно се оказаха изолирани. На останалата част на батальона беше разпоредено да се придвижи бързо и колкото е възможно по-скоро да стигне до Щайер на река Енс, за да се срещне с руснаците.

Мълигру и хората му напредваха сами на север. Като се изключеше преминаването по претъпканите с бежанци пътища, той вече мислеше, че са се разминали сравнително леко. След Регенсбург не бяха дали нито един изстрел и се надяваха, че повече сражения няма да има. Всички вече бяха убедени, че войната беше свършила.

Но ето че сега се натъкнаха на германски конвой.

Мълигру задейства вътрешната верига на танка и започна да крещи заповеди, да върти дулото на оръдието и да иска бронебойни патрони. Излязоха от шосето и видяха, че бронираната кола се насочва към тях. Движеше се най-малко с петдесет мили в час, плъзгаше се и буксуваше, като се мъчеше да намери укритие. Но не бронираната кола, а онова, което се движеше зад нея, го накара да пребледнее като смъртник.

Германският „Ягпантер“ беше огромен, нисък и заплашителен като акула. Предната му броня беше полегата, дебела поне десетина сантиметра. Седемдесет и шест милиметровото оръдие на „Шърман“-а нямаше абсолютно никакъв шанс срещу него дори от близко разстояние. А ако германският танк насочеше осемдесет и осем милиметровото си оръдие към тях, те бяха мъртви.

Мълигру изкрещя на подчинените си да вкарат танка в нивата и да завъртят оръдейния купол. Единственият им шанс беше да се промъкнат до „Ягпантер“-а и да го ударят няколко пъти отблизо и отстрани. Другите „Шърман“-и зад него трябваше да се справят с останалите германски танкове.

Те вече излизаха от канавката край пътя, когато осемдесет и осем милиметровото оръдие стреля. Облакът дим и пламъците от дулото заслепиха Мълигру, който неволно отмести очи от визьора. За секунда установи, че не са улучени, и изрева заповед за стрелба. В същия миг видя, че вражеското оръдие пробива в предната им част дупка с размерите на кофа за боклук, снарядът рикошира вътре и…

Петнайсетина дълги минути по-късно Мълигру стоеше прав върху германския камион и гледаше димящите развалини, осеяли пътя и близката нива. Два „Шърман“-а и един „Стюарт“ бяха извън строя, а трети беше сериозно повреден. Уилямс и останалите от екипа — с изключение на един — бяха мъртви. Смит, Дженкинс и Пол също. Роджърс беше без единия си крак, а Лъмпкин беше ранен в окото. Но живи.

Германците не спряха. Вместо да сменят позициите си, да се прегрупират, да се окопаят и да ги обстрелват с далеч по-мощните си оръжия, те очевидно искаха само да минат, сякаш отчаяно се мъчеха да се движат и да напредват. Американските „Шърман“-и се наредиха в права линия, опитвайки се да поразят фланговете им. Немците обаче не предприеха нищо, за да отвърнат на маневрата и продължиха на юг, оголвайки отстрани и отзад чудовищния „Ягпантер“, който вероятно би се справил с целия взвод, ако се бе обърнал и ги бе допуснал да се приближат до него. Във всичко това нямаше логика. Още повече, когато сражението беше започнало да се обръща в полза на съюзниците, германците плътно бяха обградили този единствен камион, и го пазеха така, сякаш бяха твърдо решили да се уверят, че ако нещо изобщо оцелее, това ще бъде очуканият, малък „Опел“.

— Да видим дали си заслужаваше — каза Мълигру.

Танкистът Том Морис развърза платнището от каросерията на камиона. Лицето му беше бледо, а очите му широко отворени от стъписване пред странната престрелка.

Мълигру се прехвърли горе и прекрачи младия германец, който се беше опитал да ги задържи с картечница, докато обстрелваха камиона с патрони тридесети калибър.

Вътре имаше някакви странни неща, както и голям сандък, щампован с германския орел и свастиката. Мълигру използва кирката от танка си и повдигна капака, който се напука и разцепи. Отмести го и се вторачи изумено в съдържанието на сандъка.

Какво е това, по дяволите?

— Какво има там, Андрю? — попита Морис. — Какво виждаш?

— Не знам — отвърна Мълигру с дрезгав от стъписване и като че от страх глас. — Нямам представа. Нещо откачено.

— Какво?

— По-добре извикай военната полиция. Веднага.

Въпреки тежката битка, труповете и мъката, заместила първоначалния ужас, Мълигру не помръдна от камиона. Когато линейките пристигнаха да приберат мъртвите, той още стоеше там и гледаше втренчено като хипнотизиран.