А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (37)

35.

Дебора се дръпна инстинктивно, но първият й импулс беше не да потърси прикритие, а да размаха ръце и да изкрещи ядосано. Предположи, че тази стрелба е някаква глупава грешка: някой кретен е решил да убива катерици или нещо подобно и тя случайно се е озовала наблизо. Вторият куршум изсвистя покрай ухото й и част от византийската плочка на стената зад нея се пръсна на парчета.

Какво става, по дяволите?

Дори когато се хвърли на земята, претърколи се към купчината камъни в ъгъла на постройката и чу, че третият куршум рикошира точно там, където беше стояла допреди секунда, Дебора все още мислеше, че това е грешка.

В лудешки туптящото й сърце се прокрадна недоумение и възмущение.

Кой може да стреля по мен!

После настъпи тишина.

Не мърдай. Ослушвай се. Дишай.

Тя зачака. Усещаше болка в китката и в охлузеното си рамо. Беше се ударила, когато се хвърли на земята. Косата й беше полепнала по очите и тялото й беше обляно в пот, по която полепваше прахоляк. Пълно безумие. Дори да се прицелваха нарочно в нея, това беше работа на луд. Някакъв ненормален тип стреляше по туристи. Идеята, че мишената беше тя, Дебора Милър, беше твърде непоносимо тревожна, за да мисли в момента за нея. Тя я прогони и разкърши китката си. Май беше изкълчена.

Къде е стрелецът?

Дебора погледна към арката и крепостната стена, откъдето беше минала, като се опитваше по дупките от куршумите да направи някакъв извод за мястото на стрелеца, съдейки по траекторията им. Точно така трябваше да се справи с положението — да принуди трезвия си разум да надделее над нарастващата вълна от паника. Да, логика, умозаключения, разсъдливост. Беше добра в тези неща. Те щяха да спасят живота й…

Господи, дали ще се стигне дотам — да спасява живота си?

Реши, че стрелецът трябва да е някъде нависоко, и погледна нагоре, като се опитваше да прецени къде би могъл да се намира.

Четвъртият куршум попадна в камък на няколко сантиметра от главата й и го разцепи на три. Едното парче я удари в слепоочието. Дебора се долепи до земята. Почувства болка и за миг се запита дали куршумът не я е улучил. Докосна главата си и пръстите й се навлажниха от собствената й кръв.

Не извира като гейзер. Раната явно е повърхностна.

Зави й се свят. Мозъчно сътресение? Страхотно.

Дебора положи усилия и предпазливо се огледа, опитвайки се да не привлече вниманието на стрелеца. Трябваше й по-добро прикритие.

Но кой стреляше по нея? Инстинктивно предположи, че е мъж. Маркъс? Кой друг знаеше, че тя е там? Освен ако изстрелите не бяха произволни, предназначени за всеки, който се появи там горе…

Искаше й се да вярва в тази неясна хипотеза, но по всичко личеше, че на куршумите е написано нейното име — абсурден и изтъркан израз, който бе чула във филм на Хичкок. Лежеше в прахоляка, усещаше парещите лъчи на слънцето върху кожата си, мислеше трескаво и объркано, като имаше чувството, че наблюдава някой друг и слуша размишленията му, сякаш гледа филм.

Трябва да се махнеш оттук.

Ако останеше там до залез, стрелецът щеше да слезе и да я намери. Нямаше да се наложи да я търси дълго. Прикритието й не беше надеждно и ако той се придвижеше няколко метра, щеше да я види ясно. Дебора можеше да разбере дали е сменил позицията си едва когато нападателят я вземеше на прицел и откриеше огън. Той обаче може би не предполагаше, че тя ще се придвижи. Сигурно очакваше, че ще се държи като заек, вцепенен и застинал неподвижно, за да не може хищникът да проследи движенията му. От една страна тази реакция беше стратегия, а от друга се дължеше на панически страх. Това очакваше от нея стрелецът. Ето защо реши да бяга.

Да, това беше единственият начин. Дебора се надигна, наведе се и хукна. Измина четири дълги крачки, когато отново отекна изстрел. Тя не видя къде попадна куршумът, затова предположи, че е някъде зад нея. След още две крачки се приближи до нащърбен от вековете зид, висок до кръста й. Тя го прескочи и в същия миг край нея прелетя поредният куршум. Каменна отломка се заби в бедрото й. Дебора извика и се хвана за крака. В камъка в бърза последователност рикошираха още два куршума и после отново настъпи тишина.

Колко патрона беше изстрелял? Нямаше значение. Дебора не разбираше от оръжия, но като че ли последните изстрели прозвучаха по-скоро отчаяно. Може би стрелецът нарочно беше изпразнил пълнителя и сега зареждаше друг, следователно Дебора временно беше в безопасност. Може би сега беше моментът отново да побегне.

Не! Стой зад стената. Тук си в безопасност.

Тя обаче усещаше, че първата й мисъл беше по-разумна. Положи усилия да се изправи бързо и притича още няколко метра надолу по пътеката.

Оказа се, че е взела правилното решение. След шест-седем крачки отново проехтя изстрел. Куршумът падна на няколко метра вдясно от нея и Дебора се усмихна: неизвестният нападател очевидно бързаше и стреляше неточно. Тя продължи да върви, като се движеше на зигзаг и подскачаше като газела по неравната земя. Дългите й щъркелови крака за десет секунди си отмъстиха за всяка обида и язвителна забележка, отправяна дълги години по техен адрес. Когато се разнесе поредният изстрел, Дебора вече се беше върнала при вътрешната порта. Ако слизаше внимателно и на пресекулки по склона, потенциалният убиец не би могъл да я засече.

Но надолу към града водеше един-единствен път. Ако я настигнеше с кола, нападателят щеше да навакса за неточната си стрелба. Тя беше сигурна, че когато пристигна, на паркинга нямаше коли. Той се беше качил горе или пеша, или го бе оставило такси или друго превозно средство, скрито някъде. Дебора прецени възможния си избор, докато минаваше под свода на крепостната порта и се отправяше надолу към паркинга.

Чакай. Поеми си дъх. Може би, ако се скриеш ще се появи помощ…

Не виждаше коли, нито някакво възможно скривалище. Помисли, взе решение и хукна по прашния паркинг и по спираловидния път надолу по възвишението. Щеше да се движи плътно до склона, така че стрелецът да не може да се прицели отгоре, и нямаше да спира да бяга. Слизането до града щеше да й отнеме половин час, ако можеше да издържи и да не спира, въпреки че беше нервна и уплашена, обезводнена и изтощена. Бедрото й болезнено пулсираше, но Дебора все още не куцаше и вероятно щеше да измине половината път, преди да започне да я безпокои. Може би някой щеше да се появи и да й помогне…

Стига убиецът да не го изпревареше. Тя ускори крачка и се остави инерцията да я поеме надолу, докато почти загуби контрол и започна да се препъва по пътя. След две минути вече не чувстваше болката в крака си. Изминаха още няколко минути, а после още няколко — и тогава го чу: далечно бръмчене на малък мотор. От върха се спускаше мотоциклет.