Дон Уинслоу
Сатори (99)

99.

Николай седеше на задната седалка на велорикшата, която си проправяше път по улица Сисавангвонг.

Велорикшата го остави до Нощния пазар — стара забележителност на Луанг Прабанг, открит пазар със стотици сергии, от които човек можеше да си купи топчета сладък лепкав ориз, пържена риба, чаши димящ чай и няколко дузини деликатеси, които Николай не успя да разпознае. Други сергии предлагаха изящни чадърчета, ярко оцветени хартиени фенери, памучни ризи, панталони, сандали, свещи и статуетки на Буда.

Наситените аромати, гледките и звуците бяха в главозамайващ контраст с несгодите на дългото пътуване по реката. Търговците гръмко рекламираха достойнствата на стоките си или се пазаряха с купувачите, парливата миризма на дървени въглища се съревноваваше с аромата на цвърчащ чили сос от сергиите и шумната търговия се въртеше шеметно дори под светлините на фенерите в тъмните алеи.

Николай с лекота си пробиваше път през тълпата. Макар и с глава по-висок от повечето купувачи, той не будеше подозрения. Местните жители бяха свикнали с френските колонисти, а Николай изглеждаше и се държеше точно като такъв.

Спря пред сергия, продаваща малки птички. Създанията бяха красиви и твърде малки, за да стават за ядене. Николай си избра една с електрическо сини и зелени пера, развърза я и птичката отлетя в нощта, макар и без будистката молитва, която обикновено трябваше да отнесат освободените птици.

Продължи навътре в пазара, изпи чаша горещ зелен чай, купи няколко дреболии, опита малко пържена риба с лютиво чили и кориандър. Още не беше свършил, когато някакъв мъж се промъкна до него и тихо каза на френски:

— Последвайте ме.

Излязоха от пазара по тясна алея и нервите на Николай се обтегнаха в този потенциален капан. Но това не беше като да се провираш през тесен проход в някоя пещера. Успокои духа си и остави сетивата си да следят за евентуална опасност.

Излязоха от алеята на малка прашна улица. Николай долови характерния аромат на опиум, докато влизаше след мъжа в някаква паянтова постройка. Вътре бе тъмно, предната стая беше осветена само от огънчетата на лулите. Пушачите, които седяха или лежаха покрай стените, се бяха зареяли в опиумните си сънища и дори не го погледнаха, но усещането за близост на Николай го накара да застане нащрек.

Третият пушач на опиум, онзи с мръсната черна риза, беше тук, за да го убие, ако се наложи. Николай сграбчи малкия нож за писма от слонова кост с изобразен слон на дръжката, който бе купил на Нощния пазар.

— Ванбадан — каза той на китайски.

Кучи син.

Мнимият човек на Виет Мин го разбра — усети го по мимолетния проблясък в очите му. Онзи обаче бързо се окопити и попита на френски:

— Какво?

Бялото острие излетя от ръкава на Николай и опря шията на мнимия агент.

— Ако онзи човек мръдне, ще те убия — каза Николай на кантонски.

Агентът го разбра. Погледна към „пушача на опиум“ и бавно поклати глава. После се обърна към Николай.

— Не ви видях да купувате това.

— Знам — отвърна Николай. — Къде е човекът, с когото трябваше да се срещна?

— Аз съм онзи, с…

Николай притисна острието в сънната му артерия.

— Няма да питам втори път.

— Мъртъв е.

Николай по-скоро усети, отколкото видя пистолета под черната риза на „пушача“ и хвърли ножа. Острието се заби в гърлото на стрелеца и той се свлече на пода.

Другият бин суйен се възползва от възможността да нанесе удар с коляно в слънчевия сплит на Николай. Николай се обърна да блокира, после кръстоса ръце, сграбчи главата на мъжа и рязко дръпна в двете посоки. Вратът се счупи и човекът клюмна безжизнено в ръцете му.

Николай го пусна да падне и в същия миг през задната врата нахлуха трима мъже с картечни пистолети.

— Впечатлен съм, мосю Жилбер.

Външно шефът на бин суйен представляваше невзрачна гледка.

Дребен и слаб, с оплешивяваща, но иначе напълно черна коса, ужасно кривоглед с лявото око, сякаш костта около него е била чупена. Носеше проста ленена риза в цвят каки, светли панталони, бели чорапи и сандали.

Изгледа Николай за момент и попита:

— На френски ли предпочитате да говорим, или на китайски?

— Както желаете — отвърна Николай на френски.

— Знаете ли кой съм аз? — попита мъжът на кантонски.

— Предполагам, че сте от бин суйен — отвърна Николай.

— Не съм от бин суйен — каза дребният мъж. — Аз съм бин суйен.

— Бай Виен.

Бай кимна.

— Би трябвало да сте поласкан, че лично ви обръщам внимание. Обикновено възлагам подобни задачи на свои подчинени, но така или иначе дойдох по работа тук, така че… Току-що убихте двама от хората ми, мосю Жилбер.

Николай знаеше, че моментът не е подходящ да се опита да се измъкне. Подобен опит означаваше смърт.

— По принцип убивам онези, които първи се опитват да ме убият.

— Значи не са следвали заповедите — рече Бай. — Надявах се това да мине без насилие. Просто да ви накарат да продадете стоката си на човек, когото да вземете за член на Виет Мин, да си получите парите и да си вървите по пътя. Но сега…

Бай поклати глава с нещо като съжаление.

— Моля да разберете, че това е само бизнес.

Беше ясно, че камъните на дъската са се разместили. Обещанието му пред полковник Ю да достави оръжието на Виет Мин вече изглеждаше невъзможно за изпълнение, а собствената му смърт нямаше да промени крайния резултат.

Почти чу мекия съвет на Отаке сама.

Когато непосредствената ситуация е неудържима, Нико, за какво играеш?

За време, Отаке сама.

За дългата игра.

— Да, доста мижав бизнес — каза Николай.

— В смисъл?

— Петдесет гранатомета ще направят бин суйен много могъщи — отвърна Николай. — А сто? Или двеста?

Бай Виен се изсмя пренебрежително.

— Не можете да осигурите толкова много.

— Не и ако съм мъртъв — съгласи се Николай.

Буквално видя какво си мисли Бай Виен. На бин суйен рано или късно щеше да им се наложи да се сражават с милицията, с други банди и може би с Виет Мин. В бъдеще можеха дори да се окажат изправени срещу сегашния си съюзник Бао Дай и редовната виетнамска войска. Тези оръжия можеха да определят изхода на битката по улиците на Сайгон.

И разсъжденията на Бай Виен, каза си Николай, ще решат дали ще живея или ще умра.