Майкъл Конъли
Плашило (7)

7. Фермата

Карвър напрегнато наблюдаваше екраните на охранителните камери. Двамата мъже на рецепцията показаха служебни карти на Дженива. Не видя от коя служба са — докато увеличи образа, вече бяха прибрали легитимациите си.

Дженива вдигна телефона и набра трицифрен номер — обаждаше се в кабинета на Макгинис. Проведе кратък разговор, затвори и даде знак на новодошлите да почакат на една от кушетките.

Карвър се опита да овладее тревогата си. Импулсът за борба или бягство изгаряше мозъка му, докато анализираше последните си ходове и търсеше евентуална грешка. Нямаше опасност. Нищо не го заплашваше. Планът беше добър. Единствената причина за безпокойство си оставаше Фреди Стоун — единственият аспект, който можеше да се смята за слабо звено — и трябваше да вземе мерки, за да ликвидира този потенциален проблем.

На екрана Йоланда Чавес, заместничката на Макгинис, се появи във фоайето и се ръкува с двамата мъже. Те пак показаха картите си, после единият извади сгънат документ от вътрешния джоб на сакото си и й го подаде. Тя го прочете, върна го и им даде знак да тръгнат с нея. Тримата влязоха през вратата към вътрешността на сградата. Като превключваше от камера на камера, Карвър ги проследи до административния отдел.

Отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра вътрешния номер на рецепцията.

— Дженива, Карвър се обажда. Случайно гледах камерите и съм любопитен кои са онези двамата, които току-що влязоха. Видях ги да показват служебни карти. Какви са?

— Агенти на ФБР.

Думите вледениха сърцето му, но той запази самообладание. Рецепционистката продължи:

— Казаха, че имали някаква съдебна заповед. Самата аз не я видях, но я предявиха на Йоланда.

— Каква заповед?

— Не съм сигурна, господин Карвър.

— С кого искат да се срещнат?

— С никого конкретно. Просто с някой шеф. Позвъних на господин Макгинис и Йоланда дойде да ги вземе.

— Добре, Дженива. Благодаря.

Карвър отново насочи вниманието си към екрана. Въведе команда, с която отвори нови зони в мултиплексен режим, така че да следи четирите офиса на висшето ръководство. Камерите бяха скрити в детекторите за дим на тавана и обитателите на въпросните кабинети изобщо не подозираха за съществуването им. Образът вървеше със звук.

Видя двамата федерални агенти да влизат в офиса на Деклън Макгинис, кликна с мишката и образът изпълни целия екран — изглед отгоре и под ъгъл, от сферична леща. Агентите — чернокож и бял, представиха се като Бантъм и Ричмънд — седнаха с гръб към обектива. Йоланда зае стола отдясно. Карвър виждаше Макгинис изцяло, след като шефът му се ръкува с новодошлите и отново се настани на мястото си.

— Съобщиха ми, че имате някаква съдебна заповед — започна президентът на фирмата.

— Да, господине — потвърди Бантъм, извади документа и му го подаде.

— Вие хоствате уебсайт на име „Труп в багажника“. Необходима ни е цялата информация за него, с която разполагате.

Макгинис, който четеше заповедта, не отговори. Карвър вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Трябваше да разбере какво пише в документа и колко са близо. Опита се да се овладее, напомни си, че е подготвен за този момент. Дори го очакваше. Знаеше повече за ФБР, отколкото Бюрото знаеше за него. Можеше да започне още сега.

Изключи камерата, а после и екрана. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади купчината ежемесечни доклади за сървърите, подготвени от служителите му по-рано същата седмица. Обикновено ги прибираше, докато Макгинис ги поиска, и тогава му ги пращаше по някой сървърен администратор, който отиваше навън да пуши. Този път щеше да му ги занесе лично. Потупа листовете върху бюрото, за да подравни краищата им, после излезе и заключи вратата.

В контролната зала каза на двамата дежурни администратори Мазу и Кърт къде отива и мина през шлюза. Слава богу, Фреди Стоун щеше да застъпи на смяна чак вечерта — всъщност изобщо нямаше да застъпи. Карвър знаеше как действат във ФБР. Щяха да вземат имената на всички служители и да проверят в компютрите си. Щяха да установят, че Фреди Стоун не е Фреди Стоун, и да решат да го приберат.

Карвър нямаше да го допусне. Имаше други планове за Фреди.

Качи се с асансьора и влезе в административния отдел с наведена глава, зачетен в горката страница от докладите. На прага небрежно вдигна поглед, видя през отворената врата на кабинета на Макгинис, че вътре има хора, обърна се кръгом и отиде до бюрото на секретарката.

— Дай ги на Деклън, когато се освободи. Не е спешно. После тръгна към вратата. Надяваше се, че идването му ще привлече вниманието на президента.

Хвана дръжката на вратата.

— Уесли?

Макгинис. Карвър се обърна. Шефът седеше зад бюрото си и му махаше с ръка.

Карвър влезе, кимна на двамата мъже и не обърна никакво внимание на Чавес, която смяташе за абсолютно ненужна — реверанс към преференциите за назначаване на цветнокожи служители. Нямаше къде да седне, ала това го устройваше идеално. Фактът, че е единственият прав, му осигуряваше контрол над ситуацията.

— Запознайте се с Уесли Карвър. Това са агенти Бантъм и Ричмънд от офиса на ФБР във Финикс. Тъкмо се канех да ти се обадя в бункера.

Карвър се ръкува с двамата, като всеки път любезно повтаряше името си.

— Уесли изпълнява няколко функции във фирмата — представи го Макгинис. — Той е технически директор и проектант на почти всичко тук. Освен това отговаря за сигурността…

— Проблем ли имаме? — прекъсна го Карвър.

— Възможно е — отвърна шефът му. — Господата тъкмо ми съобщиха, че хостваме уебсайт, който представлява интерес за тях. Имат съдебна заповед, която им позволява да проучат цялата ни документация и архиви, свързани с неговото създаване и функциониране.

— Тероризъм?

— Казват, че това било поверителна информация.

— Да ида ли да доведа Дани?

— Не, засега не искат да разговаряме с никого от отдела за уебдизайн и хостинг.

Карвър пъхна ръце в джобовете на бялата си лабораторна престилка, защото знаеше, че това му придава много интелигентен вид. После се обърна към агентите.

— Дани О’Конър е шеф на нашия отдел „Уебдизайн и хостинг“. Би трябвало да го уведомим. Нали не смятате, че е терорист или нещо подобно?

Усмихна се на абсурдността на такова предположение.

Отговори му Бантъм, по-едрият агент.

— Не, не смятаме нищо подобно. По-скоро търсим улики и колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Особено от вашите служители, които се занимават с хостинга.

Карвър кимна и за миг стрелна с очи Чавес. Само че агентите не го забелязаха и тя остана на срещата.

— Какъв е уебсайтът? — попита той.

— Казва се „Труп в багажника“ — отвърна Макгинис. — Току-що проверих, той е част от по-голям пакет. Клиентът е от Сиатъл.

Карвър отново кимна и запази самообладание. Имаше готов план. Превъзхождаше ги, защото винаги имаше план.

Посочи монитора на Макгинис.

— Може ли да го погледнем, или това е…

— Предпочитаме засега да не го правим — спря го Бантъм. — Според нас това може да предупреди обекта. Сайтът не е завършен. Няма нищо за гледане. По-скоро смятаме, че е капан.

— И ние не бива да попадаме в него — прибави Карвър.

— Точно така.

— Може ли да видя заповедта?

— Разбира се.

Бантъм за пореден път извади документа и му го подаде. Карвър разгъна листа и го прочете, надяваше се, че лицето му не издава нищо. Едва се сдържаше да не затананика.

Заповедта се отличаваше по-скоро с информацията, която не разкриваше. Бюрото явно разполагаше с изключително услужлив федерален съдия, това беше сигурно. В най-общи линии се говореше за разследване на неизвестен извършител, който действал в няколко щата и използвал интернет с цел престъпен сговор, изразяващ се в кражба на информация и измама. Думата „убийство“ не се споменаваше никъде. Документът изискваше да бъде осигурен пълен достъп до уебсайта и цялата информация, свързана с неговото създаване, функциониране и финансиране.

Карвър кимна. Знаеше, че агентите ще останат неприятно изненадани.

— Можем да ви осигурим всичко това — каза им. — Кой е клиентът в Сиатъл?

— Компания „Сий Джейн Рън“ — обади се Чавес.

Карвър се обърна да я погледне, сякаш едва сега забелязваше присъствието й. Тя усети отношението му и поясни:

— Господин Макгинис преди малко ме помоли да я проверя.

Е, поне я биваше за нещо друго, освен да развежда клиенти из фирмата, когато шефа го няма. Карвър отново насочи вниманието си към агентите, като демонстративно й обърна гръб и физически я изолира от разговора.

— Добре, ще ви осигурим каквото ви трябва.

— За колко време ще го направите? — попита Бантъм.

— Защо не идете да си вземете по кафе в нашето прекрасно барче? Ще дойда при вас, преди да е изстинало достатъчно, за да можете да го изпиете.

Макгинис се подсмихна.

— Иска да каже, че нямаме барче. Имаме кафемашини, които прекалено загряват водата.

— Благодаря за предложението, но трябва да присъстваме на изпълнението на съдебната заповед — отвърна Бантъм.

— Тогава ме последвайте и ще ви дам нужната информация — каза Карвър. — Само че има един проблем.

— Какъв проблем? — повдигна вежди агентът.

— Трябва ви цялата информация за този уебсайт, но не искате да научат в „Уебдизайн и хостинг“. Така няма да стане. Гарантирам за Дани О’Конър. Той не е терорист. Мисля, че трябва да му съобщим, ако искате да получите всичко необходимо.

Бантъм кимна и взе предложението предвид.

— Ще действаме стъпка по стъпка. Когато се наложи, ще съобщим на господин О’Конър.

Карвър мълчеше, преструваше се, че е очаквал повече. Накрая кимна.

— Както кажете, агент Бантъм.

— Благодаря.

— Тогава да слезем в бункера.

Двамата агенти се изправиха, Чавес също стана.

— Успех, господа — пожела им Макгинис. — Надявам се да заловите престъпниците. Готови сме да ви помогнем с каквото можем.

— Благодаря, господине — каза агент Ричмънд.

На излизане от административния отдел Карвър задържа вратата на агентите, но когато Чавес понечи да ги последва, й препречи пътя.

— Ние ще поемем оттук, благодаря.

Прекрачи прага и затвори вратата.