Майкъл Конъли
Плашило (10)

10. На живо в пет сутринта

В събота изобщо не мръднах от хотелската стая, даже когато неколцина репортери от дежурния екип ми се обадиха, за да ме поканят на по коктейл в „Червеният вятър“. Празнуваха поредния ден, в който нашата история излиза на първа страница. Последният репортаж се отнасяше за първия ден на Алонзо Уинслоу на свобода и за придобиващото все по-големи мащаби издирване на заподозрения за убийствата. Не ми се празнуваше за история, която вече не е моя. А и вече не ми се ходеше в „Червеният вятър“. Някога там окачваха първите страници над писоарите в мъжката тоалетна. Сега имаха плазмени плоскоекранни монитори, включени на Фокс, Си Ен Ен и Блумбърг. Всеки екран сипваше сол в раната и напомняше, че нашият бизнес е на смъртно легло.

Вместо това се заех с работа — използвах записките на Рейчъл като конспект. Не ми се щеше да оставям психологическата характеристика на безименни, безлики агенти от следствената група или чак от Куонтико, докато тя е във Вашингтон и е отстранена от случая. Разследването си беше мое и имах твърдото намерение да вървя на крачка пред всички останали.

Работих до късно вечерта — слепвах детайлите от живота на две мъртви жени, търсех онзи общ знаменател, какъвто според Рейчъл със сигурност имаше. Те бяха родени в две различни градчета, бяха се преселили в два различни града, в два различни щата. Доколкото можех да преценя, пътищата им изобщо не се бяха пресичали, освен ако не допуснех, че Дениз Бабит е ходила в Лас Вегас и случайно е гледала „Фаталните жени“ в „Клеопатра“.

Имаше ли вероятност това да е връзката между убийствата? Струваше ми се съмнително.

Накрая изчерпах този подход и реших да започна от съвсем нова гледна точка. Гледната точка на убиеца. На чист лист от бележника на Рейчъл започнах да записвам всичко, което неизвестният извършител е трябвало да знае, за да може да убие жертвите си, с оглед на начин, време и място. Тази задача се оказа тежка и към полунощ окончателно се изтощих. Заспах облечен върху завивките, сред пръснатите наоколо документи и бележки.

Позвъняването от рецепцията в четири сутринта ме сепна, ала и ме спаси от постоянно повтарящия се кошмар за Анджела.

— Ало? — изхриптях в слушалката.

— Лимузината ви очаква, господин Макавой.

— Каква лимузина?

— Шофьорът казва, че е от Си Ен Ен.

Съвсем бях забравил. В петък го бяха уредили от службата за връзки с медиите на „Таймс“. Трябваше да се явя на живо пред нацията в едно предаване, което течеше в събота от осем до десет сутринта. Само че от осем до десет на Източното крайбрежие. Което означаваше от пет до седем на Западното. В петък продуцентът още не беше наясно точно кога ще ме включат, затова трябваше да съм готов за пет.

— Предайте му, че слизам след десет минути.

Всъщност минаха петнайсет, докато се замъкна под душа, а после се избръсна и облека последната си изгладена риза. Шофьорът невъзмутимо подкара към Холивуд. Нямаше никакво движение и щяхме да стигнем навреме.

Колата не беше точно лимузина, а линкълн „Таун Кар“. Преди година бях написал серия репортажи за един адвокат, който използваше същия модел като офис, докато негов клиент го возеше, за да отработи таксите си. Пътуването на задната седалка започваше да ми харесва. Реших, че това е чудесен начин да разглеждаш Лос Анджелис.

Сградата на Си Ен Ен се намираше на Сънсет Булевард, недалеч от холивудския полицейски участък. Минах през контролния пункт във фоайето и се качих в студиото, където се очакваше дистанционно да ме интервюират от Атланта в предаването „Съботно издание“. Една млада особа ме заведе в чакалнята, където заварих Уанда Сесъмс и Алонзо Уинслоу. Кой знае защо, ме порази мисълта, че са станали толкова рано и са ме изпреварили — мен, професионалния журналист.

Уанда ме погледна така, сякаш не ме познава. Алонзо едва си държеше очите отворени.

— Спомняте ли си ме, Уанда? Аз съм Джак Макавой, репортерът. Миналия понеделник идвах у вас.

Тя кимна и изщрака със зле пасващото си чене. Когато ходих у тях, не го носеше.

— Аха. Ти написа онез лъжи за моя Зо във вестника.

Тези думи изведнъж разсъниха Алонзо.

— Е, обаче сега е на свобода, нали? — побързах да контрирам.

Приближих се и подадох ръка на внук й. Той колебливо я пое и се ръкувахме, но момчето явно се колебаеше относно моята самоличност.

— Радвам се най-после да се запознаем, Алонзо. Радвам се и че те пуснаха. Аз съм Джак, репортерът, който разговаря с баба ти и започна разследването, довело до твоето освобождаване.

— Баба ми ли? К’ви ги плещиш, да го еба?

— Тоя не знае к’во говори — решително се намеси Уанда.

Моментално разбрах грешката си. Уанда му беше баба, обаче се правеше на негова майка, мамчето, защото истинската му родителка беше клошарка. Той сигурно я смяташе за своя сестра, ако изобщо я познаваше.

— Извинявай, обърках се — поправих се аз. — Както и да е, май ще ни интервюират заедно.

— Тебе пък що ше те интервюират, еба ти? — поинтересува се Алонзо. — Нали аз киснах в панделата?

— Сигурно защото аз те измъкнах на свобода.

— Да бе! Господин Майър вика, че той ме бил измъкнал.

— Нашият адвокат го измъкна — потвърди Уанда.

— Тогава защо вашият адвокат не е тук и няма да го дават по Си Ен Ен?

— Ше дойде.

Кимнах. Това беше нещо ново за мен. Когато в петък си тръгвах от работа, в предаването щяхме да участваме само ние с Алонзо. Сега се появяваха мамчето и Майър. Реших, че няма да се получи добре на живо. Твърде много хора, с поне един от които цензорите на предаването щяха да берат ядове. Отидох при масата с кафеварката и си налях кафе. Чисто. После бръкнах в кутията с донъти и си избрах един с глазура. Опитах се да се дистанцирам от другите двама в чакалнята и се загледах в монтирания високо на стената телевизор, включен на Си Ен Ен — скоро щеше да започне шоуто, в което щяхме да участваме. След малко се появи асистент, който ни закачи микрофони на яките, постави ни по една слушалка в ухото и скри жиците под горните ни дрехи.

— Може ли да разговарям с продуцента? — прошепнах му. — Насаме?

— Веднага ще му предам, господине.

Седнах си на мястото, зачаках и след четири минути чух мъжки глас да произнася името ми.

— Господин Макавой?

Огледах се и със закъснение разбрах, че гласът идва по слушалката ми.

— Да?

— Аз съм Кристиан Дюшато от Атланта. Продуцент съм на днешното предаване и искам да ви благодаря, че станахте толкова рано, за да участвате.

Ще обсъдим всичко след няколко минути, когато влезете в студиото. Налага ли се да разговаряте с мен преди това?

— Да, само почакайте един момент.

Излязох в коридора и затворих вратата.

— Искам само да се уверя, че вашият човек със заглушителя си разбира от работата — казах тихо.

— Не ви разбирам — озадачи се Дюшато. — Какъв заглушител?

— Не съм сигурен точно как се казва, но трябва да знаете, че Алонзо Уинслоу може и да е едва шестнайсетгодишен, обаче използва на всяка втора дума „еба ти“.

Последва мълчание, ала не задълго.

— Ясно — въздъхна Дюшато. — Благодаря за предупреждението. Опитваме се да разговаряме с гостите си преди предаването, но понякога не остава време. Адвокатът му там ли е вече?

— Няма го.

— Явно не можем да го открием, не отговаря на мобилния си телефон. Надявах се той да… хм… овладее клиента си.

— Е, засега го няма. И трябва да сте наясно с нещо, Кристиан. Хлапето не е извършило това убийство, което обаче не означава, че е невинна душица, ако разбирате какво искам да кажа. Той е член на улична банда. Крипс. Носи дънки, синя тениска и синя кърпа за глава.

Този път отсреща нямаше никакво колебание.

— Добре, ще се погрижа за това — отвърна продуцентът. — Готов ли сте да излезете пред камерата сам? Тази част от предаването е осем минути, с видеорепортаж по средата. След като извадите репортажа и вашето представяне, остават между четири и половина и пет минути ефирно време с нашия водещ в Атланта. Съмнявам се, че ще ви питат нещо по случая, за което още не са ви питали.

— Няма значение, готов съм.

— Добре, тогава до скоро.

Дюшато се изключи и аз се върнах в чакалнята. Седнах на кушетката до стената срещу Алонзо и неговата майка/баба. Не го заговорих, но накрая той се опита да го направи.

— Викаш, ти си я задействал цялата таз работа, а?

Кимнах.

— Да, след като твоята… след като Уанда ми се обади и ми каза, че не си виновен.

— И що тъй? Дос’а никой бел не ме е ебавал за нищо.

Свих рамене.

— Просто такава ми е работата, Уанда ми каза, че полицията е допуснала грешка, и аз направих проверка. Натъкнах се на още случаи като твоя и събрах две и две.

Алонзо замислено кимна.

— И ше ти шитнат един милион кинта, нали?

— Моля?

— Нали ти шарят затуй, че си тука? Мене не ми шарят. Поисках им неколко кинта, ама те не щат да ми бутнат и цент, да го еба.

— Ами да, в новинарските телевизии обикновено не плащат.

— Обаче правят пари от него — включи се Уанда. — Защо да не платят на момчето?

Отново свих рамене и предложих на Алонзо:

— Поискай им пак.

— Аха, мисля да поискам, докато ме интервюират на живо. К’во ше каже оня шибаняк тогаз, а?

Само кимнах. Съмнявам се, че Алонзо беше наясно, че микрофонът му е включен и че някой в коридора или чак в Атланта го слуша. Минута след като той съобщи плана си, вратата се отвори и асистентът ме повика. На излизане момчето извика подире ни:

— Ей, къде отивате бе? Кога ше ме дават по телевизията?

Асистентът не отговори. Докато вървяхме по коридора, го погледнах. Изглеждаше разтревожен.

— Вие ли трябва да му съобщите, че няма да участва? — попитах.

— Да — изсумтя той. — И ще ви кажа само едно — радвам се, че са го накарали да мине през детектора за метал във фоайето. Е, за всеки случай проверих и лично.

Усмихнах се и му пожелах късмет.