Когато си тръгнахме от апартамента на Уанда Сесъмс, в комплекса вече цареше оживление. Децата бяха свършили училище и наркопласьорите и техните клиенти се бяха размърдали. По паркингите, детските площадки и пожълтелите морави между блоковете сновяха малчугани и възрастни. Наркобизнесът се въртеше в движение и представляваше сложна система от наблюдателни постове и участници на всякаква възраст, насочващи купувачите по уличния лабиринт към пунктове за продаване, които сменяха местоположението си през целия ден. Проектантите и строителите на Родия Гардънс си нямаха и представа, че са създали идеална среда за рака, който по един или друг начин щеше да погуби повечето обитатели на комплекса.

Знаех всичко това, защото неведнъж бях придружавал момчетата от отдела за борба с наркотиците в Южното бюро, докато пишех шестмесечните си репортажи за хода на войната срещу дрогата в района.

Вървяхме към служебната кола на Лестър с наведени глави и се правехме, че нищо наоколо не ни засяга. Единственото ни желание беше да се разкараме от квартала. Едва когато наближихме автомобила, видях младия мъж, облегнат на предната лява врата. Носеше развързани работни обувки, дънки, смъкнати до средата на сините му боксерки, и безупречно бяла тениска, която почти сияеше на следобедното слънце. Униформата на бандата Крипс, която владееше комплекса.

— Как е? — попита той.

— Бива — отвърна Лестър. — Връщаме се на работа.

— Куки ли сте?

Фотографът се засмя, като че ли не е чувал по-голяма смешка.

— Не бе, човек, от вестника сме.

После спокойно прибра чантата с фотоапарата си в багажника и заобиколи към вратата, на която се облягаше младежът. Онзи не помръдна.

— Трябва да тръгвам, брато. Би ли се отдръпнал, за да мина?

Стоях от другата страна на колата. Стомахът ми се беше свил. Ако щяхме да си имаме проблем, сега беше моментът. В сенчестия край на паркинга висяха други момчета със същата униформа, готови да се намесят, ако се наложи. Не се съмнявах, че всички или носят оръжие, или са го скрили наблизо.

„Нашият“ младеж продължаваше да се обляга на вратата. Скръсти ръце и се втренчи в Лестър.

— За к’во приказвахте с мамчето горе, брато?

— За Алонзо Уинслоу — обадих се аз. — Според нас не е убил никого и правим проверка.

Онзи се оттласна от колата, обърна се и ме погледна.

— Верно?

Кимнах.

— Работим по въпроса. Тъкмо започваме и затова дойдохме да поговорим с госпожа Сесъмс.

— Значи ви е казала за данъка.

— За какъв данък?

— Тя плаща данък. Секи, дет върти бизнес насам, плаща данък.

— Нима?

— Уличният данък бе, човек. Загряваш ли? Секи вестникар, дет’ идва да говори за Зо, трябва да плати уличния данък. Можете да го платите на мене.

Кимнах.

— Колко?

— Педесе на ден.

Щях да осребря този разход. Да видим дали Дороти Фаулър щеше да се развика. Бръкнах в джоба си и извадих цялата си наличност, общо петдесет и три долара. Бързо отделих две двайсетачки и една десетачка.

— Ето.

Заобиколих зад колата и младежът се приближи откъм предната лява врата. Докато му плащах, Лестър се качи и запали мотора.

— Трябва да вървим — казах аз, след като му подадох банкнотите.

— Давайте. Ако пак дойдете, данъкът се удвоява, вестникарче.

— Ясно.

С това и трябваше да приключа, но не можех да си тръгна, без да задам очевидния въпрос.

— Не те ли е грижа, че се опитвам да освободя Зо?

Младежът вдигна юмрук и поглади брадичка, като че ли сериозно размишляваше над въпроса ми. На кокалчетата на пръстите му бяха татуирани буквите т-ъ-п-и. Преместих поглед към другата му ръка, която висеше отпусната отстрани. Там бяха татуирани други букви: к-у-к-и. Бях получил отговора си. Тъпи куки. С такова отношение, нищо чудно, че изнудваше хората, които искаха да помогнат на друг член на бандата. Тук важеше принципът „всеки за себе си“.

Хлапакът се засмя и се обърна, без да отговори. Нали ми беше показал ръцете си.

Качих се в колата и Лестър я изкара на заден от паркинга. Видях, че нашият рекетьор танцува „крипуок“. Наведе се и с току-що дадените му от мен банкноти имитира лъскане на обувки, после се изправи и изпълни типичното тътрене, което Крипс смятаха за своя запазена марка. Бандитчетата, които чакаха на сянка, го посрещнаха с овации.

Напрежението в тила ми започна да се отпуска едва когато отново излязохме на 10-а и потеглихме на север. Изхвърлих петдесетачката от ума си и когато започнах да анализирам постигнатото, се почувствах по-добре. Уанда Сесъмс се беше съгласила да ми окаже пълно съдействие в разследването на случая Дениз Бабит — Алонзо Уинслоу. Обади се от моя мобилен телефон на Джейкъб Майър, служебния защитник на внука си, и му съобщи, че като настойница на обвиняемия, ми предоставя пълен достъп до всички документи и доказателствени материали по делото. Майър неохотно прие да се срещне с мен на другата сутрин между заседанията в центъра за задържане на непълнолетни. Всъщност нямаше избор. Бях обяснил на Уанда, че ако той не ми съдейства, много частни адвокати ще поемат случая безплатно, след като научат, че ще бъде отразен в пресата, Майър можеше или да работи с мен и сам да стане обект на медиен интерес, или да се откаже от това дело.

Освен това Уанда Сесъмс се беше съгласила да ме заведе в центъра за задържане на непълнолетни в Силмар, за да разговарям с Алонзо. Възнамерявах да се запозная с делото от документите на служебния защитник и тъй като интервюто с момчето щеше да е най-важната част от бъдещата ми публикация, исках да науча абсолютно всичко възможно, преди да пристъпя към него.

Като цяло, посещението ми в Южен Лос Анджелис завършваше успешно, въпреки петдесетте долара „данък“, и тъкмо се чудех как да представя плана си на Прендъргаст, когато Лестър прекъсна мислите ми.

— Знам какво целиш.

— Какво целя?

— Оная перачка може и да е прекалено тъпа, а адвокатът — прекалено загрижен да види името си във вестника, но не и аз.

— Какви ги говориш?

— Явяваш се като белия рицар, дето ще докаже невинността на момчето и ще го освободи. Само че ще направиш тъкмо обратното, мой човек. Ще ги използваш, за да те допуснат до делото и да събереш всички сочни подробности, а после ще разкажеш във вестника как един шестнайсетгодишен хлапак се превръща в хладнокръвен убиец. По дяволите, освобождаване то на невинен човек е нещо банално за днешната преса. Но не и проникването в ума на непълнолетен убиец! Не и анализът на механизма, чрез който обществото допуска да се случи такова нещо! Това си е кандидатура за наградата „Пулицър“, брато.

Известно време не отговорих, Лестър ме беше приклещил. Обмислих защитата си и едва тогава отворих уста.

— Обещах й само, че ще проуча случая. Как се развиват нещата. Нищо повече.

— Дрън-дрън. Използваш я, защото е невежа и не може да се усети. Хлапето сигурно ще е също толкова глупаво и ще се подведе. И всички знаем, че адвокатът ще го продаде, за да попадне във вестника. Наистина си мислиш, че ще спечелиш наградата „Пулицър“, нали?

Поклатих глава и не отговорих. Усетих, че се изчервявам, и се извърнах към прозореца.

— Глей сега, това си е в реда на нещата — прибави Лестър.

Обърнах се да го погледна и разчетох изражението му.

— Какво искаш, Сони?

— Парче от баницата, какво. Ще го направим в екип. Ще дойда с теб в Силмар и в съда. Аз ще заснема целия материал. Когато попълваш искане за фотограф, ще напишеш моето име. Така ще се продаде по-лесно. Особено за номинации.

Имаше предвид номинации за „Пулицър“ и други награди.

— Виж, още не съм разговарял с редактора. Много бързаш. Дори не знам дали ще…

— Ще го одобрят, знаеш го. Ще ти дадат пълна свобода на действие, че и на мен покрай тебе. Кой знае, току-виж спечелим и двамата. Няма начин да те съкратят, ако им донесеш „Пулицър“.

— Няма никакъв шанс, Сони. Пък и вече ме съкратиха. Остават ми още дванайсет дни и после майната му на „Пулицър“. Отивам си.

По очите му видях, че новината за съкращаването ми го е изненадала. Той кимна, включи новата информация в импровизирания си сценарий и се засмя.

— Аха! Значи това е твоето последно сбогом. Всичко ми е ясно. Ще си тръгнеш, като им покажеш среден пръст — толкова добър репортаж, че няма как да не го номинират, въпреки че теб отдавна те няма.

Замълчах. Не подозирах, че съм толкова прозрачен. Отново се обърнах към прозореца. На това място магистралата се издигаше над терена и наоколо се виждаха безкрайни редици наблъскани плътно една до друга къщи. Върху старите, протекли покриви на много от тях бяха завързани сини платнища. Колкото по на юг в града навлизаше човек, толкова повече бяха платнищата.

— Въпреки това искам да участвам — заяви Лестър.

След като си бях осигурил пълен достъп до Алонзо Уинслоу и делото му, вече бях готов да го обсъдя с редактора. С други думи, официално щях да му съобщя, че работя по случая, и моят зам можеше да го включи в предварителния си списък.

Щом се върнах в редакцията, отидох право при Сала и заварих Прендъргаст на бюрото му. Пишеше на компютъра си.

— Имаш ли една минутка, Прендо?

Той дори не вдигна глава.

— Не сега, Джак. Възложиха ми да съставя списъка на материалите за планьорката в четири. Имаш ли нещо за утре, освен репортажа на Анджела?

— Не. Намислил съм нещо по-дългосрочно.

Прендъргаст спря да пише и ме погледна малко смутено. Какви дългосрочни планове може да си прави човек, на когото остават дванайсет дни?

— Не чак толкова дългосрочно. Може да поговорим за това по-късно днес или утре. Анджела предаде ли ти материала?

— Още не. Мисля, че те чака да го прегледаш. Хвърли му едно око и ми го прати.

— Веднага се заемам.

— Добре, Джак. Ще поговорим по-късно. Или ми прати един бърз имейл.

Обърнах се и плъзнах поглед по редакцията. Не знаех къде е работното място на Анджела Кук, но трябваше да е някъде наоколо. Колкото си по-нов, толкова по-близо до Сала те слагат. Най-далечните краища на помещението бяха запазени за ветераните, които уж нямаха нужда от контрол. Всъщност, когато се отдалечаваше от Сала, човек навлизаше в зоната, известна като Сухата гора, защото там седяха репортери, които почти не правеха репортажи и пишеха още по-малко. Постовете на някои от тях бяха неприкосновени по силата на политически връзки или награди „Пулицър“ — Сони Лестър имаше право, никога нямаше да съкратят лауреат на „Пулицър“, — а други бяха такива майстори на снишаването, че никога нямаше да привлекат вниманието на ресорните редактори и комисията по съкращенията.

Над горния край на една от недалечните ниски стени видях русата коса на Анджела, завързана на опашка. Приближих се.

— Как върви?

Тя уплашено подскочи.

— Извинявай. Не исках да ти изкарвам акъла.

— Няма нищо. Просто се бях увлякла в четене. Посочих компютърния екран.

— Това репортажът ли е?

Анджела се изчерви. Забелязах, че е забила молив в завързаната си отзад коса. Така изглеждаше още по-секси.

— Не, всъщност е от архива. Една статия за теб и онзи убиец, Поета. Адски е зловещо.

Внимателно се вгледах в дисплея. Материалът, който четеше, беше отпреди дванайсет години. Тогава работех в „Роки Маунтън Нюз“ и се конкурирах с „Таймс“ по случай, развиващ се в територията от Денвър до Източното крайбрежие и после пак обратно до Лос Анджелис. Това беше най-важният материал, по който съм работил, върхът на моя журналистически живот — не, поправка, всъщност кулминацията на целия ми живот — и не исках да ми напомнят, че е било толкова отдавна.

— Да, наистина си е зловещичко. Свърши ли днешния материал?

— Какво стана с онази агентка от ФБР, с която си работил? Рейчъл Уолинг. В една друга публикация пише, че я наказали дисциплинарно за неетично поведение.

— Още е в Бюрото. Всъщност даже е тук, в Лос Анджелис. Може ли да прегледаме днешния материал? Прендо иска да му го пратим.

— Разбира се. Приключих го. Само те чаках да го видиш, преди да го пратя.

— Чакай да си взема стол.

Придърпах един стол от съседното свободно бюро, Анджела ми направи място до себе си и аз прочетох текста й. Предвиден за трийсет реда, след планьорката той беше свит до двайсет и пет, което означаваше, че най-вероятно ще го съкратят до двайсет, но всеки кадърен репортер, естествено, надхвърля лимита. Егото му диктува да приеме, че случаят и неговото умение да го разкаже ще устоят на веригата редактори, които ще го прочетат и ще разберат, че е прекалено добър, за да бъде съкратен.

Моята първа редакция се състоеше в изтриването на собственото ми име.

— Защо, Джак? — възрази Анджела. — Двамата заедно отразихме случая.

— Да, но ти си написала репортажа. Съответно под заглавието ще стои твоето име.

Тя посегна към клавиатурата и постави дланта си върху дясната ми ръка.

— Моля те, искам да имам съвместна публикация с теб. Това означава много за мен.

Погледнах я въпросително.

— Анджела, това е материал за трийсет реда, които сигурно ще съкратят до двайсет и ще го наврат на най-вътрешните страници. Просто поредният репортаж за убийство — няма нужда от двама автори.

— Обаче е първият ми репортаж за убийство в „Таймс“ и искам твоето име да е до моето.

Ръката й продължаваше да лежи върху моята. Свих рамене и кимнах.

— Както кажеш.

Тя вдигна дланта си и аз отново написах името си под заглавието. Анджела отново посегна и пак ме хвана за дясната ръка.

— Тук ли те раниха?

— Хмм…

— Може ли да видя?

Обърнах ръката си и й показах приличащия на звезда белег между палеца и показалеца ми — мястото, през което беше минал куршумът, преди да улучи убиеца по прякор Поета в лицето.

— Забелязах, че не използваш палеца си, докато пишеш — каза Анджела.

— Куршумът прекъсна сухожилието. Оперираха ме, но палецът ми така и не се движи като преди.

— Как е?

— Ами, нормално. Просто не се движи така, както искам.

Тя се засмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Исках да кажа: как е да убиеш някого по този начин?

Разговорът започваше да става странен. Що за интерес проявяваше към убийството тази жена… всъщност това момиче?

— Виж, не ми се говори за това, Анджела. Мина много време и всъщност аз не го убих. Той сам го направи. Струва ми се, че искаше да умре. Той натисна спусъка.

— Обичам истории за серийни убийци, но не бях чувала нищо за Поета. Днес на обяд някакви хора си говореха за него и когато се прибрах, го потърсих в Гугъл. Ще отида да си купя книгата ти. Била бестселър.

— Дано да я намериш. Беше бестселър преди десет години. Тиражът е изчерпан поне от пет.

Щом беше чула за книгата на обяд, хората явно говореха за мен. Обсъждаха съкращаването на един бивш автор на бестселър, днес високоплатен полицейски репортер.

— Е, сигурна съм, че можеш да ми дадеш назаем собствения си екземпляр — каза Анджела.

И ме погледна нацупено. Дълго я наблюдавах, преди да отговоря. Защото изведнъж разбрах, че е някаква маниачка. Искаше да пише репортажи за убийства, защото я интересуваха подробностите, които не се споменават във вестниците и по телевизията. Ченгетата щяха да си паднат по нея, при това не само защото беше хубавица. Тя щеше да ги ласкае, докато й съобщават мрачните детайли от местопрестъпленията. Те пък щяха да вземат култа й към зловещото за култ към самите тях.

— Довечера ще потърся някой екземпляр вкъщи. Дай сега да се върнем към твоя репортаж. Прендо го иска на бюрото си, като се върне от планьорката в четири.

— Добре, Джак.

И вдигна ръце, че се предава. Отново се заех с материала. Направих само една корекция. Тя беше открила сина на възрастната жена, изнасилена и убита с нож през 1989-а, който благодареше на полицията, че не се е отказала от разследването. Преместих тази искрена похвала в първата третина на текста.

— Местя го, за да не го отреже редакторът — поясних. — Такъв цитат ще ти донесе няколко червени точки пред ченгетата. Те живеят за такива думи от хората, обаче не ги чуват често. Поставянето им в началото на материала ще започне да гради доверието, за което ти разправях.

— Ясно.

Накрая добавих „30“ под текста.

— Какво значи това? — попита Анджела. — Виждала съм го и в други материали на бюрото на редактора.

— Просто е останало от старата школа. Когато започвах да се занимавам с журналистика, на края на текста винаги се пишеше „30“. Това е код, даже ми се струва, че е от времето на телеграфа. Означава просто „край“. Вече не е необходим, но…

— Божичко, значи затова казват, че съкратените са получили „код трийсет“!

Погледнах я и кимнах, изненадан, че не го е знаела.

— Точно така. Винаги съм го правил и след като под заглавието стои и моето име…

— Разбира се, Джак. Готино е. Може да започна и аз да го правя.

— Значи ще продължиш традицията, Анджела. Усмихнах се и се изправих.

— Мислиш ли, че утре сутрин ще можеш да прегледаш полицейските бюлетини и да наминеш покрай Паркър Сентър?

Тя се намръщи.

— Искаш да кажеш без теб ли?

— Да. Аз ще съм зает в съда с един случай, по който работя. Но сигурно ще се върна преди обед. Ще се справиш ли?

— Щом трябва. Върху какво работиш?

Накратко й описах посещението си в Родия Гардънс и насоката на разследването си. После я уверих, че няма да има проблем да иде в Паркър Сентър сама след еднодневното обучение, което й бях провел.

— Всичко ще е наред. А след излизането на този материал в утрешния вестник там ще имаш повече приятели, отколкото си представяш.

— Щом казваш.

— Ако ти трябва нещо, обади ми се по джиесема.

Посочих текста на компютърния екран, свих юмрук и леко ударих по бюрото й.

— „Пращай го тоя сладур“.

Това беше цитат от „Цялото президентско войнство“, един от най-великите филми за репортери, и веднага се сетих, че сигурно не го е гледала. Уф, добре де, помислих си, има си стара школа, има си и нова школа.

Върнах се на бюрото си и видях, че лампичката на телефонния ми секретар премигва често, което означаваше, че съм получил повече от едно съобщение. Бързо изхвърлих странния и интригуващ разговор с Анджела Кук от ума си и вдигнах слушалката.

Първото съобщение беше от Джейкъб Майър. Възложили му нов случай и повдигането на обвинение било насрочено за същия ден. Налагало се да отложим срещата ни с един час, за 10:00. Нямаше проблем. Така щях да имам повече време или за сън, или за да се приготвя за интервюто.

Второто съобщение възкресяваше един глас от миналото — на Ван Джаксън, преди петнайсетина години млад журналист, когото бях обучил като полицейски репортер в „Роки Маунтън Нюз“. Оттогава уверено се издигаше в йерархията на вестника и в момента работеше като отговорен редактор „Вътрешни новини“. Съобщаваше ми по имейла за всяко повишение, за да видя колко далеч ще стигне в кариерата си.

— Джак, обажда се Ван. Научих новината. Лошо. Какво става с нашия вестникарски бизнес бе, човек? И при нас е същото. Обаче ни орязаха прекалено и сега ми казаха, че мога да си взема един човек обратно. Мястото е за общ репортер и реших първо да дам шанс на теб, преди да се обърна към нашите съкратени. Върни се в Денвър и запретни ръкави в „Роки“! Обади ми се.

Пуснах съобщението още веднъж, въпреки че вече бях чул и разбрал всяка дума. После го изтрих. Нямаше да се обадя на Ван Джаксън. Нямах намерение да се върна като общ репортер във вестник, който съм напуснал преди дванайсет години. Имах да пиша роман и ако изобщо отидех в Колорадо, щях да търся там литературно вдъхновение, а не да заема пост, на който съм работил толкова отдавна. Не, щях да сложа край на журналистическата си кариера. Щях да поставя накрая код 30 и нищо нямаше да промени решението ми.

* * *

Във вторник сутринта Джейкъб Майър закъсня за и без това отложената ни среща. Половин час седях в чакалнята на Бюрото за служебна защита сред клиенти на тази финансирана от държавата институция. Хората бяха прекалено бедни, за да си позволят адвокат, и разчитаха на държавата, която ги съдеше, в същото време да ги защитава. Въпреки че е конституционно гарантирано право — „Ако не можеш да си позволиш адвокат, такъв ще ти бъде осигурен“, — това винаги ми се е струвало противоречие. Прилича ми на някакво изнудване, при което държавата контролира и предлагането, и потреблението.

Майър се оказа млад човек, завършил най-много преди пет години. И все пак сега защитаваше още по-млад от себе си — не, всъщност дете, обвинено в убийство. Дойде от съда с кожена чанта, прекалено натъпкана с папки, за да я носи за дръжката, така че я стискаше под мишница. Попита рецепционистката дали има съобщения за него и тя го насочи към мен. Младият юрист трябваше да премести тежката чанта под лявата си мишница, за да ми подаде ръка. Стиснах я и се представих.

— Елате отзад — каза той. — Нямам много време.

— Не се безпокойте, няма да ви забавя.

Минахме един зад друг по коридор, стеснен още повече от редицата кантонерки, изцяло обхващащи дясната стена. Бях сигурен, че това нарушава правилата за пожарна безопасност. При други обстоятелства щях да запазя тази подробност за дни без много събития. „Служебни защитници работят в огнен капан“. Ала вече не ме интересуваха заглавията, нито трябваше да търся новини. Оставаше ми един последен репортаж, и толкова.

— Тук — съобщи Майър.

Последвах го в общ кабинет шест на три и половина метра, с бюра във всеки ъгъл, разделени със звукоизолиращи прегради.

— Най-сетне у дома — въздъхна той. — Вземете някой от онези столове.

На бюрото в ъгъла диагонално от Майър седеше друг адвокат. Придърпах стола от свободното бюро до неговото.

— Моят клиент — започна служебният защитник. — Баба му е интересна жена, нали?

— Особено в собствената й среда.

— Каза ли ви колко се гордее, че има адвокат евреин?

— Да.

— Аз всъщност съм от ирландски произход, но не исках да я разочаровам. Какво искате да направите за клиента ми?

Извадих от джоба си диктофонче с големината на запалка, включих го и го поставих на бюрото помежду ни.

— Имате ли нещо против да запиша разговора ни?

— Ни най-малко. И аз бих искал да го запишем.

— Ами, както ви казах по телефона, бабата на Зо е абсолютно убедена, че ченгетата не са заловили когото трябва. Обещах й да проуча случая, защото публикувах репортажа, в който полицията го обявява за извършителя. Госпожа Сесъмс, която е настойница на Зо, ми предостави пълен достъп до делото и самия него.

— Тя може и да му е настойница, въпреки че ще трябва да го проверя, обаче това, че ви е предоставила пълен достъп, юридически не означава нищо и следователно няма никаква стойност за мен. Разбирате го, нали?

Когато бях помолил Уанда Сесъмс да му позвъни, той й отговори друго. Тъкмо се канех да му го припомня, както и обещанието му да ми съдейства, когато видях, че се озърта през рамо. Явно се държеше така заради другия адвокат в кабинета.

— Естествено — отвърнах. — Знам също, че си има правила, които определят какво можете да ми разкриете.

— Щом сме наясно с това, ще се опитам да ви помогна. Ще отговоря на някои от въпросите ви, но на този етап от делото нямам право да ви разкрия нищо от доказателствения материал.

Докато го казваше, се завъртя на мястото си, за да се увери, че колегата му още е с гръб към нас, после бързо ми подаде флашка — външен носител на памет с ю ес би вход.

— Него ще трябва да получите от прокуратурата или полицията — прибави адвокатът.

— На кой прокурор са възложили делото?

— Ами, беше Роза Фернандес, обаче тя се занимава с дела на непълнолетни. Казват, че искат да съдят хлапето като пълнолетен, тъй че сигурно ще сменят прокурора.

— Ще обжалвате ли преместването на делото от съда за непълнолетни?

— Разбира се. Клиентът ми е на шестнайсет и от десетинагодишен не е ходил редовно на училище. Не само че не е пълнолетен от правна гледна точка, но и умствените му възможности изобщо не отговарят на възрастта му.

— Обаче полицията твърди, че това престъпление е внимателно обмислено и има сексуален елемент. Жертвата е изнасилена вагинално и анално с твърд предмет. Изтезавали са я.

— Вие приемате, че моят клиент е извършил престъплението.

— Според полицията той е направил самопризнания.

Майър посочи флашката в шепата ми.

— Точно така. Според полицията той е направил самопризнания. По този въпрос имам две забележки. Моят опит показва, че ако затворите шестнайсетгодишно момче в килера за девет часа, не го храните и не му давате течности, ако го лъжете за несъществуващи улики и не му позволявате да разговаря с никого, нито с баба си, нито с адвокат, е, тогава то ще ви каже каквото искате, ако смята, че след това най-после ще го пуснат от килера. И второ, безпокои ме въпросът точно какво е признал. Тук гледната точка на полицията определено се различава от моята.

За миг вперих очи в него. Разговорът беше интересен, но прекалено завоалиран. Трябваше да заведа Майър някъде, където да говори свободно.

— Искате ли да идем да изпием по чаша кафе?

— Не, нямам време. И както казах, не мога да навлизам в подробности по делото. Тук си имаме правила и клиентът ми е непълнолетен — въпреки усилията на прокуратурата да го изкара възрастен. И по ирония на съдбата същата тази окръжна прокуратура, която иска да съди това дете като голям човек, ще се нахвърли върху мен и моя началник, ако ви дам каквито и да е документи, свързани с дело на непълнолетен. Това не е съд за възрастни и важат правилата за запазване на тайната, целящи да защитят непълнолетния. Сигурен съм обаче, че в полицейското управление имате източници, от които ще получите цялата необходима ви информация.

— Имам.

— Добре. Тогава, ако искате да направя изявление, ще ви кажа следното. Вярвам, че моят клиент — и между другото, нямам право да го назова по име — е почти също такава жертва като Дениз Бабит. Вярно, тя е изгубила живота си при ужасни обстоятелства. Но свободата на клиента ми е отнета, а той не е извършил това престъпление. Ще го докажа, когато се изправим в съда. Няма значение дали това ще е съдът за възрастни, или за непълнолетни. Категорично ще защитя своя клиент, защото той не е виновен в това престъпление.

Думите му бяха внимателно подбрани, точно както очаквах. И все пак ме накараха да се замисля. Майър престъпваше границата, като ми даваше флашката, и трябваше да се запитам защо го прави. Не го познавах. Никога не бях писал за събитие, в което е участвал той, затова и дума не можеше да става за доверието, което се изгражда между репортер и източник в хода на написването и публикуването на материал. И щом адвокатът не престъпваше границата заради мен, за кого го правеше? За Алонзо Уинслоу ли? Дали този служебен защитник с чанта, пръскаща се от делата на неговите виновни клиенти, наистина вярваше в думите си? Нима наистина смяташе Алонзо за невинна жертва?

Осъзнах, че си губя времето. Трябваше да се върна в редакцията и да видя какво има във флашката. Скритата в шепата ми дигитална информация щеше да определи насоката ми на работа.

Протегнах ръка и изключих диктофончето.

— Благодаря ви за помощта.

Произнесох го саркастично заради другия адвокат в кабинета. Кимнах и намигнах на Майър, след което си тръгнах.

В редакцията веднага отидох на бюрото си, без да мина през Сала или да се обадя на Анджела Кук. Включих флашката в слота на лаптопа си и отворих съдържанието й. Имаше три текстови файла, озаглавени „Резюме“, „Арест“ и „Самопризнания“. В този ред. Третият беше най-голям. Отворих го за кратко и установих, че транскрибираният запис на самопризнанията на Алонзо Уинслоу е дълъг 928 страници. Затворих го и го запазих за накрая. Тъй като се казваше „Самопризнания“, а не „Разпит“ например, предположих, че Майър го е получил от прокуратурата. Живеем в дигитален свят и не се изненадах, че записът на деветчасов разпит на заподозрян в извършване на убийство е предаден от полицията на прокуратурата и оттам на служебния защитник в електронна форма. При деветстотин двайсет и осем страници цената на отпечатването и копирането на такъв документ щеше да е висока, особено като се имаше предвид, че е резултат само от един случай в система, през която ежедневно минават хиляди. Ако искаше, Майър можеше да го принтира за сметка на бюджета на Бюрото за служебна защита.

След като качих файловете в лаптопа, се обадих в телефонната централа и помолих да ми пратят първия освободил се редакционен асистент.

Реших да проуча документите в същия ред, въпреки че бях запознат с обвиненията и арестуването на Алонзо Уинслоу. Първите два щяха да поставят основите за самопризнанията. Самопризнанията щяха да поставят основите за моя репортаж.

Първо отворих резюмето. Предполагах, че това е грижливо написано, но кратко описание на следствените действия, довели до ареста на Уинслоу. Оказа се, че авторът му е моят приятел Гилбърт Уокър, който толкова любезно ми беше затръшнал телефона предишния ден. Не очаквах много. Дългият четири страници текст беше напечатан върху специални формуляри и след това сканиран, за да се получи дигиталният документ, с който разполагах. Уокър знаеше, че и адвокатът, и прокурорът ще търсят в него слабости и процедурни грешки. Най-добрата защита се състоеше в това да направи мишената по-малка — да напише колкото може по-кратък доклад — и както изглежда, беше успял.

Изненадата във файла обаче се криеше не в краткото резюме, а в пълните заключения от аутопсията и докладите от местопрестъплението, както и в снимките от там. Те щяха да са ми от огромна полза при описанието на местопрестъплението в репортажа ми.

Всеки репортер има поне мъничко воайорски ген. Преди да започна с думите, започнах със снимките. Четирийсет и осемте цветни фотографии от местопрестъплението показваха трупа на Дениз Бабит в багажника на нейната мазда „Милениум“, модел 1999-а, след изваждането му на местопрестъплението и накрая в чувал, преди да го откарат. Имаше и снимки от купето на колата и багажника, след изнасянето на тялото.

На една от фотографиите се различаваше лицето на жертвата под прозрачна найлонова торбичка, нахлузена на главата й и здраво завързана на шията й с обикновено въже за пране. Дениз Бабит беше умряла с отворени очи, излъчващи страх. През живота си съм виждал доста мъртъвци, и лично, и на такива снимки. Така и не успях да свикна с очите. Веднъж един детектив от отдел „Убийства“ — всъщност брат ми — ми каза да не отделям прекалено много време на очите, защото остават с теб дълго след като си извърнал своите.

Дениз имаше точно такива очи. Караха те да се замислиш за последните й мигове, за онова, което е видяла, мислила и чувствала.

Затворих снимките и се върнах към резюмето. Тъкмо се бях зачел в него, когато до бюрото ми се приближи една от редакционните асистентки, Луърд Фърнал. Едно време наричахме асистентите „куриерчета“ — най-ниското стъпало в редакционната йерархия. Те изпълняваха поръчките на висшестоящите и най-често бяха студенти по журналистика в Университета на Южна Каролина, дошли да натрупат опит в истински вестник. Обаче пазителите на политическата коректност сметнаха за неуместно някой в редакцията да бъде наричан „куриерче“ и им хрумна блестящата идея да им казваме „редакционни асистенти“. С това от служебната характеристика си отиваше нещо специфично вестникарско. Правеше я елементарна. След трийсетина години някой побелял репортер — стига дотогава все още да има вестници — ще се облегне на бара в „Шорт Стоп“ и ще разкаже на бармана, че е започнал кариерата си като редакционен асистент. Историята няма да притежава същата романтика — друго си е да си започнал като куриерче. Но пък, е, поне няма да има обидени.

Дадох на Луърд флашката и й поръчах да разпечата трите документа, без снимките. Тя ме попита колко страници са и за кога ми трябват. Когато й съобщих, че са близо хиляда и са ми нужни колкото може по-скоро, тя повдигна вежди и отговори, че това можело да е проблем. Принтерът й трябвало да е свободен, защото й били възложили да разпечата списъка на материалите за неделното издание за дванайсетте редактори, които имаха планьорка по-късно. Усетих, че се дърпа нарочно, тъй като знае, че съм бита карта и вече не е нужно да ми се натяга. Заявих й, че списъкът не ме интересува, и й наредих да започне с най-големия файл. Казах й, че може да прекъсне принтирането, когато дойде време за списъка на материалите, и да ми донесе готовите дотогава страници.

Луърд намусено се отдалечи. Това момиче нямаше абсолютно никакъв опит в реалния живот и не се отнасяше с уважение към човек с двайсетгодишен стаж в занаята. След две седмици нямаше да ми пука, ала все още ме болеше и това само затвърди решението ми да си тръгна с гръм и трясък, така че да ме запомнят, като всички други имена във Фоайето с глобуса.

Върнах се към следственото резюме и го прочетох, като подчертавах местата, които смятах за важни и полезни, и ги копирах в нов файл. Нарекох го „Версията на полицията“ и в него преработих всички текстове, копирани от официалния доклад, чийто език беше скован и пълен със съкращения. Исках да направя историята своя.

Когато свърших, прегледах резултата, за да се уверя, че е точен. Вече бях набрал инерция. Знаех, че когато накрая напиша репортажа, ще включа в него много от тези изречения и късчета информация. Ако на този ранен етап допуснех някъде грешка, имаше голяма вероятност тя да попадне в окончателната публикация.

„Дениз Бабит е открита от патрулните полицаи от Управлението на Санта Моника Ричард Клиди и Роберто Химинес в багажника на нейната мазда «Милениум», модел 1999-а, в 09:45 на 25 април 2009 г., събота. Разследването на престъплението е поверено на детективите Гил Уокър и Уилям Грейди.

Патрулните полицаи са повикани от паркинг службата в Санта Моника, тъй като колата е намерена на обществения крайбрежен паркинг до хотел «Каса Дел Мар». Въпреки че е отворен през нощта, от 09:00 до 17:00 паркингът е платен и всяка оставена там кола бива глобявана, ако не е закупен талон и не е поставен на предното табло. Когато се приближава до маздата, за да провери за талон, служителят от «Паркинги» Уили Кортес вижда, че прозорците са отворени и ключът е в ключалката. На предната дясна седалка лежи дамска чанта и до нея е изсипано цялото й съдържание. Той усеща, че нещо не е наред, обажда се в Управлението и от там пращат Клиди и Химинес. Докато проверяват регистрационните номера, за да установят чия е колата, те забелязват, че капакът на багажника е защипал копринена рокля, и го отварят.

Вътре откриват труп на жена, по-късно разпозната като Дениз Бабит, собственичката на автомобила. Тя е гола и дрехите й — бельо, рокля и обувки — са нахвърляни върху тялото.

Двайсет и три годишната Дениз Бабит е работила като танцьорка в холивудския стриптийз бар «Снейк Пит». Живяла е в апартамент на Оркид Стрийт в Холивуд. Една година по-рано е била арестувана за притежание на хероин. Делото още не е приключило, тъй като по силата на програмата за досъдебна намеса са я задължили да се подложи на извънболнична терапия. Арестувана е при спецакция на Лосанджелиското полицейско управление в Родия Гардънс, при която заподозрените са наблюдавани от агенти под прикритие да купуват дрога и са залавяни след напускане на мястото.

Сред веществените доказателства от колата са иззети много кучешки косми от неизвестна късокосместа порода кучета. Дениз Бабит не е имала куче.

Жертвата е задушена с найлонова торбичка, завързана на шията й с обикновено въже за пране. На китките и краката й също има следи от завързване по време на отвличането й. По-късно аутопсията ще покаже, че многократно е изнасилвана с твърд предмет. Откритите във вагината и ануса миниатюрни парченца предполагат, че това най-вероятно е дървена дръжка на метла или на някакъв инструмент. От тялото не са иззети сперма и косми. Потвърдено е наличие на лубрикант от презерватив. Смъртта е настъпила 12–18 часа преди откриването на трупа.

Жертвата изкарва обичайната си нощна смяна в «Снейк Пит» и си тръгва в 02:15 в петък, 24 април. Двайсет и седем годишната й съквартирантка Лори Роджърс, също танцьорка в стриптийз бара, съобщава на полицията, че Бабит не се е прибрала след работа и в петък изобщо не се е появявала в апартамента на Оркид Стрийт. Същата вечер не отива за смяната си в «Снейк Пит» и на другата сутрин откриват колата и трупа й.

Изчислено е, че предишната нощ Бабит е взела над триста долара бакшиш от танци в бара. В захвърлената й в маздата чанта не са открити пари.

Следователите установяват, че човекът, който е оставил колата на жертвата с трупа, неуспешно се е опитал да заличи следите от автомобила, като е избърсвал всички повърхности, по които биха могли да останат пръстови отпечатъци — дръжките на вратите, волана, скоростния лост. А също вътрешната страна на капака на багажника и външните дръжки на вратите. Полицията обаче открива ясен отпечатък от палец върху вътрешното огледало, вероятно оставен, когато шофьорът го е намествал.

С помощта на компютър и физическо сравнение, направено от специалист по дактилоскопия, следователите доказват, че отпечатъкът принадлежи на шестнайсетгодишния Алонзо Уинслоу, в миналото арестуван за продажба на наркотици в същия жилищен комплекс, в който година по-рано Дениз Бабит е купила хероин и е била заловена.

Съставят следната следствена версия:

След като си тръгва от работа в ранните часове на 24 април, жертвата отива в комплекса Родия Гардънс, за да си купи хероин или друг наркотик. Въпреки че е бяла, а 98% от населението на комплекса е чернокожо, Дениз Бабит не се бои да отиде там, за да си осигури дрога, защото вече многократно го е правила. Може би дори лично познава тамошните пласьори, включително Алонзо Уинслоу. Възможно е в миналото да е заплащала за наркотици със сексуални услуги.

Този път обаче е отвлечена от Алонзо Уинслоу и евентуално други неизвестни извършители. Държат я на неизвестно място и я подлагат на сексуални изтезания в продължение на 6–18 часа. Ако се съди по силните петнисти кръвоизливи около очите, тя също многократно е душена до изпадане в безсъзнание и след това свестявана, преди да настъпи окончателното задушаване. После тялото й е натъпкано в багажника на колата й и е откарано на трийсетина километра от там, в Санта Моника, където автомобилът е оставен на крайбрежния паркинг.

Детективите Уокър и Грейди представят пръстовия отпечатък като убедително доказателство в полза на версията за връзка на Бабит с известен наркопласьор в Родия Гардънс и взимат заповед за арест на Алонзо Уинслоу. Свързват се с Лосанджелиското полицейско управление и искат съдействие за откриването на заподозрения, който е задържан в неделя сутринта, 26 април, и след продължителен разпит прави самопризнание. На другата сутрин полицията съобщава за извършения арест“.

Затворих файла с резюмето и си помислих, че следствието е стигнало до Уинслоу толкова бързо само защото не е изтрил един пръстов отпечатък. Сигурно беше смятал, че трийсетте километра от Уотс до Санта Моника са непреодолимо разстояние за обвинението в убийство. Сега лежеше в килията в Силмар и му се искаше изобщо да не е намествал онова огледало, за да се увери, че не го следят ченгета.

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Погледнах дисплея и видях, че е Анджела Кук. Изкушавах се да не отговоря, за да не се разконцентрирам, ала знаех, че обаждането ще бъде прехвърлено към централата и телефонистката ще каже на Анджела, че съм на работното си място, но явно съм прекалено зает.

Вдигнах слушалката.

— Какво има, Анджела?

— Намирам се в Паркър Сентър и ми се струва, че става нещо, обаче никой нищо не ще да ми каже.

— Защо смяташ, че става нещо?

— Защото прииждат телевизионни екипи. Направо на тумби.

— Къде си?

— Във фоайето. Тъкмо се канех да си тръгна, когато видях да пристига една тайфа от телевизията.

— Провери ли в пресслужбата?

— Естествено. Но никой не отговаря.

— Извинявай, глупав въпрос. Хмм, ще се обадя тук-там. Стой там, в случай че се наложи да се върнеш горе. Ще ти звънна веднага. Само от телевизията ли са?

— Така изглежда.

— А знаеш ли как изглежда Патрик Денисън? — попитах. Не че щеше да ме разбере.

Денисън беше главният полицейски и криминален репортер в „Дейли Нюз“, единствения конкурентен вестник на „Таймс“ в региона. Биваше го и от време на време пускаше материали, които ми се налагаше да „догонвам“. Най-големият срам за репортера е да „догонва“ конкурентните новини. Сега обаче не се притеснявах от това, не и след като телевизионните медии вече бяха в сградата. Телевизионните репортери обикновено отразяваха вчерашни събития или пресконференции. Телевизиите в този град не бяха, пускали сензационна новина от 1992-ра, когато Канал 5 излъчи записа на побоя над Родни Кинг.

След като приключих разговора с Анджела, се обадих на един лейтенант от сектор „Грабежи и убийства“, за да се информирам какво става. Ако той не знаеше, щях да опитам в „Тежки престъпления“ и накрая в „Борба с наркотиците“. Бях сигурен, че скоро ще разбера защо медиите се събират в Паркър Сентър и „Лос Анджелис Таймс“ научава за това последен.

От централата на ГУ почти незабавно ме свързаха с лейтенант Харди. Бяха го назначили за шеф на сектора преди по-малко от година и аз още го „ухажвах“, за да го превърна постепенно в свой доверен източник. След като се представих, попитах какво ново при Момчетата на Харди. Бях започнал да наричам така детективите под негово ръководство, за да гъделичкам самолюбието му. Всъщност той беше просто мениджър и следователите от сектора работеха самостоятелно. Но това се включваше в ухажването и засега действаше.

— Днес е доста спокойно, Джак — отвърна лейтенантът. — Няма новини.

— Сигурен ли си? Чух, че в Паркър Сентър било фрашкано с телевизионни камери.

— Да, заради нещо друго. Няма нищо общо с нас.

Поне не изоставахме с отразяването на разследване на убийство. Добре.

— Какво е това друго нещо?

— Трябва да разговаряш с Гросман или с началника на полицията. Те дават пресконференцията.

Започвах да се безпокоя. Началникът на полицията не даваше пресконференции, за да говори за стари неща. Обикновено лично съобщаваше новините, за да може да контролира информацията и да събира лаврите, ако има такива.

От друга страна, капитан Арт Гросман ръководеше звеното за разследване на тежки престъпления, свързани с наркотици. Кой знае как, но бяхме пропуснали покана за пресконференция.

Бързо благодарих на Харди за помощта и му казах, че ще му се обадя по-късно. Отново позвъних на Анджела и тя отговори веднага.

— Качи се на шестия етаж. Началникът и Арт Гросман, шефът на „Борба с наркотиците“, дават някаква пресконференция.

— Ясно. Кога?

— Още не знам. Просто се качи горе, може вече да е започнала. Ти нищо ли не си чула за нея?

— Не! — отбранително отвърна Анджела.

— Откога си там?

— Цяла сутрин. Опитвах се да се запозная с хората.

— Добре, качвай се горе. Пак ще ти се обадя.

След като затворих, едновременно се заех с няколко задачи. Докато чаках да ме свържат с Гросман, влязох в интернет и отворих уебсайта на Сити Нюз Сървиз. Новините от Града на ангелите в този дигитален информационен портал се актуализират ежеминутно. Пълно е с криминални и полицейски новости и човек винаги може да намери там сведения за предстоящи пресконференции и кратка информация за извършени престъпления и водени следствия. Като полицейски репортер, периодично проверявах сайта през деня — подобно на брокер, който постоянно следи индекса Дау Джонс в долната част на екрана по Блумбърг Ченъл.

Бях забравил да посъветвам Анджела и тя да го прави. И тъй като тя беше прекарала сутринта в Паркър Сентър, а аз се занимавах със случая Бабит, никой не бе отварял СНС.

Започнах да преглеждам новините отзад напред в търсене на информация за пресконференция в полицията или каквито и да е други криминални събития. Междувременно от кабинета на Гросман отговори секретарката му и ме осведоми, че капитанът вече бил „горе“ — с други думи, на шестия етаж — на пресконференция.

Тъкмо затварях, когато открих в СНС кратко съобщение за пресконференцията в Паркър Сентър. Щели да обявят резултатите от мащабна акция за дрога, проведена през нощта в жилищния комплекс Родия Гардънс.

Бам. Моят „дългосрочен“ репортаж идеално се връзваше с гореща новина. Усетих прилив на адреналин. Често се случва така. Сивото ежедневие на новините ти дава шанс да кажеш нещо сензационно.

Позвъних на Анджела.

— На шестия ли си?

— Да. Още не са започнали. Какво става? Не ми се ще да питам онези от телевизията, защото ще ме помислят за глупачка.

— На пресконференцията ще съобщят резултатите от нощна акция за наркотици в Родия Гардънс.

— Само това ли?

— Да, но може да е важно, защото сигурно е в отговор на убийството, за което ти разказах вчера. Свързали са жената в багажника с комплекса, спомняш ли си?

— А, да, ясно.

— Анджела, акцията има връзка със случая, върху който работя в момента, затова искам да я отразя и да пусна репортажа на Прендо. Ще го напиша аз, защото това ще ми помогне за моята статия.

— Може да го направим заедно. Ще събера колкото мога информация тук.

Направих пауза, ала не прекалено дълга. Трябваше да действам тактично, но категорично.

— Не, ще дойда на пресконференцията. Ако започне, преди да пристигна, води си бележки. Но искам този материал, защото е част от другия.

— Няма проблем, Джак — без колебание отвърна тя. — Не се опитвам да ти открадна хляба. Това още си е твоят ресор и случаят остава за теб. Но ако имаш нужда от нещо, само кажи.

Помислих си, че съм преиграл, и се засрамих, че се държа като гаден егоист.

— Благодаря, Анджела. Ще го измислим заедно. Ще предупредя Прендо, за да го включи в предварителния списък, и веднага идвам.

Паркър Сентър доживяваше последната си година. Беше полицейски команден център от близо пет десетилетия и порутената му сграда трябваше да бъде съборена поне преди десет години. И все пак беше служила добре на града — бе преживяла два бунта, безброй граждански протести и тежки престъпления. Там се бяха провеждали и хиляди пресконференции като тази, на която щях да присъствам. Но времето й на главна квартира отдавна бе изтекло. Беше пренаселена. Водопроводът се пробиваше постоянно, отоплителната и вентилационната система почти не функционираха. Нямаше достатъчно пространство за паркинг и офиси, килиите не достигаха. В коридорите и кабинетите имаше места, където се задържаше застоял въздух. Изкуствените подови настилки бяха деформирани, а и самата сграда едва ли щеше да издържи на по-сериозно земетресение. Много детективи неуморно разследваха престъпления на улицата и полагаха неимоверни усилия в издирването на улики и заподозрени, само и само да не са в службата, когато удари силният трус.

Красивата наследница на Паркър Сентър се издигаше на две преки, точно до „Таймс“ на Спринг Стрийт. Щеше да е модерна, просторна и технически съвършена. И още петдесет години щеше да служи вярно на Управлението и града. Аз обаче нямаше да присъствам на откриването й. Там щеше да е моята красива наследница.

Докато се качвах с раздрънкания асансьор на шестия етаж, реших, че така и трябва да бъде. Паркър Сентър щеше да ми липсва, защото бях като него. Остарял и изостанал от времето.

Стигнах до голямата зала в съседство с кабинета на началника на полицията. Пресконференцията вече течеше. Проправих си път покрай униформения полицай на прага, взех от него разпечатаното официално изявление, направих неохотен реверанс под редицата телевизионни камери покрай задната стена и се настаних на едно свободно място. Случвало ми се е да присъствам в тази зала, когато е имало само правостоящи. Днес, тъй като се отнасяше за акция за наркотици, нямаше много журналисти. Преброих представители на пет от деветте местни телевизионни канала, двама радиорепортери и шепа колеги от вестниците. Анджела си водеше записки на втория ред. Реших да прочета официалното изявление, за да набера скорост.

То се състоеше само от един дълъг абзац, излагащ фактите, които началникът на полицията и шефът на отдела за борба с дрогата допълнително щяха да разяснят по време на пресконференцията.

След убийството на Дениз Бабит, което най-вероятно е извършено някъде в жилищния комплекс Родия Гардънс, отдел „Борба с наркотиците“ в Южното бюро на ЛАПУ проведе едноседмично интензивно наблюдение на търговията с наркотици в комплекса и по време на нощна акция арестува шестнайсет заподозрени пласьори — единайсет пълнолетни членове на банди и петима непълнолетни. При обиск в дванайсет апартамента са иззети различни количества хероин, кокаин и метамфетамин. Полицията в Санта Моника и следователите от Окръжна прокуратура изпълниха три заповеди за обиск, свързани с разследването на убийството, в търсене на допълнителни улики срещу шестнайсетгодишния заподозрян извършител и евентуалните му съучастници.

Пред очите ми бяха минали хиляди официални изявления и се бях научил да чета между редовете. Когато не посочваха точното им количество, иззетите наркотици обикновено бяха толкова малко, че ги беше срам да го споменат. Знаех също, че когато се говори за „търсене“ на допълнителни улики, такива най-вероятно не са открити. Иначе щяха да подчертаят факта, че при изпълнение на заповедите са събрани още доказателства.

Всичко това не представляваше особен интерес за мен. Адреналина ми покачваше фактът, че акцията е проведена в отговор на убийството и със сигурност ще предизвика расови противоречия. Което щеше да ми помогне да пробутам своя „дългосрочен“ репортаж на началниците си.

Погледнах към подиума точно когато началникът на полицията даваше думата на Гросман. Капитанът се изправи зад микрофона и започна изказването си, придружено от пауърпойнт презентация за акцията. На екрана вляво от катедрата бяха показани полицейски снимки на арестуваните пълнолетни и повдигнатите срещу всеки от тях обвинения.

Гросман премина към конкретните детайли на операцията. В 06:50 шестчленни полицейски групи едновременно атакували дванайсет апартамента. Имало само един пострадал — полицай, който станал жертва на странен инцидент, тъй като се оказал на неподходящо място в неподходящ момент: бързал да заобиколи една от сградите в комплекса, за да заварди задния вход, когато заподозреният вътре бил събуден от тропането на вратата и изхвърлил рязана пушка през прозореца, за да не го обвинят в незаконно притежаване на оръжие. Тя ударила минаващия отдолу полицай по главата и го повалила в безсъзнание. Оказана му била помощ от парамедици и щял да остане за наблюдение още един ден в болница.

На екрана се появи снимката на бандита, който предишния ден ми беше измъкнал петдесет долара. Капитанът го представи като двайсетгодишния Дарнел Хикс и го характеризира като „уличен бос“, за когото продавали дрога неколцина по-млади мъже и момчета. Изпитах известна радост, като видях лицето му на големия екран. В репортажа за утрешния брой щях да поставя името му на първо място от арестуваните и това щеше да е моят „крипуок“ към него.

В продължение на още десет минути Гросман изложи подробностите, които искаше да съобщи Управлението, после даде думата за въпроси. Двама телевизионни репортери му отправиха леки топки, които той спокойно отби. Никой не му зададе трудния въпрос, така че вдигнах ръка. Капитанът, разбира се, ме забеляза. Познаваше ме и знаеше къде работя. И че моята топка няма да е лека. Затова продължи да оглежда редовете, навярно с надеждата още някой телевизионен тъпак да вдигне ръка. Само че не извади късмет и нямаше друг избор, освен да ми даде думата.

— Въпрос ли имате, господин Макавой?

— Да, господин капитан. Бихте ли ми казали дали очаквате някаква отрицателна реакция от местната общност?

— Отрицателна реакция от местната общност ли? Не. Кой ще възрази срещу прочистването на улиците от наркопласьори и бандити? Пък и ние имахме огромна обществена подкрепа и съдействие за тази акция. Не знам откъде би могла да дойде отрицателна реакция.

Оставих репликата за обществената подкрепа и съдействие за по-късно и се съсредоточих върху отговора си.

— Добре е известно, че проблемите с наркотиците и бандите в Родия съществуват отдавна. Но полицията организира тази мащабна акция едва след като беше отвлечена и убита бяла жена от Холивуд. Чудех се дали Управлението е взело предвид реакцията на местната общност, когато е подготвяло операцията.

По лицето на Гросман плъзна червенина и той хвърли поглед към началника, който обаче не понечи да отговори на въпроса, нито дори да помогне на капитана да се измъкне от това положение. Трябваше да се оправя сам.

— Ние… хмм… не го виждаме така — започна Гросман. — Убийството на Дениз Бабит само привлече вниманието ни към проблемите в комплекса. Днешните ни действия и извършените арести ще направят Родия Гардънс по-добро място за живот. В това отношение няма отрицателна реакция. И не за пръв път провеждаме акции в този район.

Реших да го притисна още малко.

— За пръв път ли свиквате пресконференция на тази тема?

— Нямам представа — отвърна Гросман.

Погледът му обходи залата за друга вдигната ръка, но напразно.

— Имам още един въпрос — продължих. — Във връзка със заповедите за обиск след убийството на Дениз Бабит, открихте ли мястото, където се предполага, че е държана и убита след отвличането й?

Капитанът имаше готов отговор.

— Ние не водим това следствие. Ще трябва да попитате полицията в Санта Моника или Окръжна прокуратура.

Изглеждаше доволен, че е успял да ми запуши устата. Нямах повече въпроси и Гросман за последен път огледа залата, след което закри пресконференцията. Изправих се до мястото си и зачаках Анджела Кук. Щях да й кажа, че ми трябват само бележките й за коментара на началника на полицията. Бях покрил всичко останало. Униформеният полицай, от когото бях получил официалното изявление, пръв стигна до мен и ми посочи вратата от отсрещната страна на помещението. Знаех, че води към странична стая, в която държат част от техниката за презентации.

— Лейтенант Минтър иска да ви покаже нещо.

— Добре. И аз исках да го питам нещо.

Влязох в стаята и видях, че Минтър вече ме чака, седнал сковано на ръба на едно бюро. Хубавец със стройна фигура, гладка кожа с цвят на кафе, идеална дикция и автоматична усмивка, той ръководеше пресслужбата. Този несъмнено важен пост в ЛАПУ не преставаше да ме озадачава. Защо, след като е преминал обучението и е носил пистолета и значката, един полицай ще пожелае да оглави отдела за връзки с медиите, в който не се вършеше абсолютно никаква полицейска работа? Естествено, почти всяка вечер го показваха по телевизията и името му постоянно се появяваше във вестниците, само че това не беше работа за ченге.

— Здрасти, Джак — дружелюбно ме поздрави Минтър, докато се ръкувахме.

Започнах да се държа така, все едно аз съм помолил за срещата.

— Здрасти, лейтенант. Благодаря, че се съгласи да ме приемеш. Чудех се дали може да получа снимката на заподозрения Хикс за репортажа си.

Минтър кимна.

— Няма проблем, той е пълнолетен. Искаш ли и другите?

— Не, само неговата. Във вестника не обичат да публикуват полицейски снимки, така че сигурно ще мога да използвам само една, при това, ако имам късмет.

— Странно, че искаш снимка на Хикс.

— Защо?

Той се пресегна зад гърба си, взе една папка от бюрото, разтвори я и ми връчи фотография 20х25 сантиметра. Явно я бяха направили по време на наблюдението в Родия Гардънс и в долния десен ъгъл имаше полицейски кодове. Бяха ме заснели да подавам на Дарнел Хикс петдесетте долара, които предишния ден ми беше взел като уличен данък. Зърнистата снимка очевидно бе направена от голямо разстояние и под малък ъгъл. Паркингът се намираше в сърцето на комплекса и можеше да са ме фотографирали единствено от някой жилищен блок наоколо. Вече разбирах какво бе имал предвид Гросман под „обществена подкрепа и съдействие“ — че поне един обитател на Родия им е позволил да използват жилището му като наблюдателен пост.

Повдигнах снимката.

— За спомен ли ми я даваш?

— Не, просто се чудех какво ще ми кажеш за нея. Ако имаш проблем, Джак, мога да ти помогна.

На лицето му се изписа фалшива усмивка. Бях достатъчно умен, за да съм наясно какво прави. Изнудваше ме. Извадена от контекста, снимка като тази спокойно можеше да докара на човек беля, ако стигне до шефа му или до конкуренцията. Аз обаче също му се усмихнах.

— Какво искаш, лейтенант?

— Нямаме желание да предизвикваме ненужни вълнения, Джак. Като с тази снимка. Тя може да има няколко значения. Защо да стигаме дотам?

Смисълът беше ясен. Забрави за реакцията на местната общност. Минтър и неговото началство знаеха, че „Таймс“ определя новините в този град. Телевизионните канали и всички останали следваха примера му. Ако успееха да установят контрол върху вестника или поне да не допускат неудобните публикации, другите медии също нямаше да им създават проблеми.

— Предполагам, че още не си научил — отвърнах. — Напускам. В петък получих предизвестие за съкращение, лейтенант, тъй че нищо не можете да ми направите. Остават ми само две седмици. Ако решиш да пратиш тази снимка на някого във вестника, бих те посъветвал да я адресираш до Дороти Фаулър, редакторката на „Вътрешни новини“. Само че това с нищо няма да промени нещата — нито с кого ще говоря по случая, нито какво ще напиша. Между другото, от „Борба с наркотиците“ в Южното бюро знаят ли, че показваш снимките от наблюдението им наляво и надясно? Това е опасно, лейтенант.

Вдигнах фотографията, за да я види.

— Освен каквото там говори за мен, тази снимка показва, че вашите хора са имали пост в нечий апартамент в Родия. Ако се разчуе, Крипс сигурно ще устроят лов на вещици. Нали си спомняш какво се случи на Блайт Стрийт преди няколко години?

Усмивката на Минтър замръзна. По очите му виждах, че си спомня. Преди три години полицията беше провела подобна операция на пазар за дрога на Блайт Стрийт във Ван Найс, контролиран от латиноамериканска банда. След като полицейските фотографии бяха предадени на адвокатите на арестуваните, бандитите скоро разбраха от кой апартамент са направени. И една нощ го взривиха, а шейсетгодишната му обитателка изгоря в леглото си. Това не донесе на по-лицейското управление положителни отзиви в медиите и ми се струваше, че в момента Минтър отново преживява онова фиаско.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Ще мина през твоя отдел да взема полицейската фотография. Благодаря ти, лейтенант.

— Няма за какво, Джак — невъзмутимо отговори той, сякаш разговорът ни не беше имал никакъв скрит смисъл. — Надявам се пак да се видим, преди да напуснеш.

Върнах се в залата за пресконференции. Неколцина оператори все още събираха камерите си. Огледах се за Анджела Кук, ала тя не ме беше дочакала.

След като взех полицейската снимка на Дарнел Хикс, се върнах в „Таймс“ и се качих в редакцията на третия етаж. Не си направих труда да се обадя на редактора си, защото вече му бях пратил резюмето на репортажа за нощната акция. Исках да позвъня на един-двама души и да напиша материала, преди да отида при Прендо и да се опитам да го убедя, че си струва да го пусне на първа страница на регионалната притурка или дори на целия вестник.

Деветстотин двайсет и осемте страници на самопризнанията на Уинслоу и другите документи, които бях поискал да разпечатат, ме очакваха на бюрото. Флашката лежеше върху петнайсетсантиметровата купчина хартия. Седнах и едва устоях на изкушението веднага да се заровя в нея. Все пак я отместих настрани, отворих адресния си указател на компютърния екран и потърсих телефонния номер на пастор Уилям Тречър. Той ръководеше Асоциацията на свещениците в Южен Лос Анджелис и на него винаги можеше да се разчита за гледна точка, противна на позицията на ЛАПУ.

Тъкмо бях вдигнал слушалката, когато усетих някой зад мен и се обърнах. Беше Алън Прендъргаст.

— Не видя ли съобщението ми? — попита той.

— Не, току-що се връщам и бързах да се обадя на пастор Тречър, преди да го е потърсил някой друг. Какво има?

— Искам да поговорим за твоя материал.

— Не получи ли резюмето? Чакай да позвъня на пастора и после ще го напиша.

— Не за днешния материал, Джак. Кук вече работи по него. Искам да ми разкажеш за дългосрочния си план. След десет минути започва планьорката за предстоящите публикации.

— Един момент. Какво искаш да кажеш с това, че Кук вече работи по днешния репортаж?

— Ами, че го пише. Върна се от пресконференцията и каза, че работите заедно по случая. И вече се обади на Тречър. Събра добър материал.

Не му съобщих, че не съм имал намерение да работя с Кук. Репортажът си беше мой и й го бях обяснил.

— Е, какво си напипал, Джак? Свързано е с днешната история, нали?

— Ами да, общо взето.

Бях поразен от хода на Кук. Вътрешната конкуренция в редакцията е нещо нормално. Просто не бях очаквал от нея дързостта да излъже, за да се закачи за моя случай.

— Джак? Нямам много време.

— Хмм, добре. Да, отнася се за убийството на Дениз Бабит — само че от гледната точка на убиеца. За това как се е стигнало дотам шестнайсетгодишният Алонзо Уинслоу да бъде обвинен в убийство.

Прендо кимна.

— Имаш ли стоката?

Знаех, че пита дали съм си осигурил пълен достъп. Не го интересуваше материал, в който навсякъде се позовавам на полицията. Не искаше да види в него глагола „твърди се“, ако щеше да се опитва да му осигури място в списъка на предстоящите публикации. Искаше криминална статия, която да надхвърли известните вече на всички банални новини и да разтърси света с дръзка реалистичност. Искаше широчина и дълбочина, запазената марка на всяка статия в „Таймс“.

— Имам пряка връзка, да. Видях се с бабата и адвоката на момчето и сигурно утре ще се срещна с него.

Посочих купчината прясно разпечатани документи върху бюрото.

— А това тук е истинска бомба. Неговите самопризнания, цели деветстотин страници. Не би трябвало да разполагам с тях, но са у мен. И никой друг няма да ги получи.

Прендо кимна одобрително. Виждах, че се опитва да измисли начин да пробута материала на планьорката или да го направи още по-сензационен. Взе стола от съседното работно място, седна и се наведе към мен.

— Хрумна ми една идея, Джак.

Прекалено често ме наричаше по име. А и това доближаване до мен не ми допадаше. Поведението му ми се струваше съвсем неискрено, тъй като никога не се беше държал така. Не ми харесваше накъде отива работата.

— Каква идея, Алън?

— Ами ако не е само за това как едно момче става убиец? Ами ако е и за това как едно момиче става жертва на убийство?

Замислих се за миг и бавно кимнах. И тук ми беше грешката — когато първо кажеш да, после е много трудно да кажеш не и да биеш спирачки.

— Само че ще ми отнеме повече време, ако раздвоя вниманието си.

— Няма, защото не се налага да се раздвояваш. Продължавай да работиш по момчето и ни дай нещо сензационно. Ще възложим жертвата на Кук и тя ще поеме този аспект. После ти, Джак, ще обединиш двете части и хоп — получаваме материал за първа колона.

Първата колона на първа страница е запазена за водещата статия във вестника. Най-добре написаният материал, най-значимият, дългосрочният проект — ако е достатъчно добър, отива отпред, над сгъвката, в първа колона. Зачудих се дали Прендъргаст съзнателно ми хвърля тази примамка. За седем години в „Таймс“ никога не бях имал публикация на първа колона. За повече от две хиляди дни на този пост никога не бях писал най-добрия материал за деня. А сега той ми размахваше пред очите възможността да си тръгна с първа колона, все едно е Светият Граал.

— Тя ли ти даде тази идея?

— Коя?

— Ти коя смяташ? Кук.

— Не бе, човек, ей сега ми хрумна. В момента. Какво мислиш?

— А кой ще води полицейската хроника, докато двамата се занимаваме с този случай?

— Е, можете да се редувате. А сигурно ще успея от време на време да ви пращам и някой от общите репортери. Даже да работеше сам по случая, нямаше да съм в състояние да те освободя напълно.

Когато използвахме общи репортери за криминалната хроника, резултатът винаги беше повърхностен и формален. Но пък вече не ме интересуваше. Оставаха ми още единайсет дни и после си тръгвах.

Нито за миг не повярвах на Прендъргаст и не се подлъгах по примамката му с първата колона. Но бях достатъчно умен да разбера, че предложението му — независимо дали наистина идваше от него, или от Анджела Кук — може да ми помогне да напиша по-добър материал. И съответно имаше по-голяма вероятност да постигна целта си.

— Може да го наречем „Сблъсъкът“ — отвърнах. — Точката, в която тези двамата, убиецът и жертвата, са се срещнали и как са стигнали дотам.

— Идеално! — възкликна редакторът.

И усмихнато се изправи.

— На планьорката ще импровизирам, обаче хайде двамата с Кук седнете и ми подгответе резюмето до довечера. Ще им кажа, че ще предадете материала за печат до края на седмицата.

Замислих се. Времето не беше много, но можех да се справя, а и знаех, че ако се наложи, ще ми отпуснат още няколко дни.

— Съгласен.

— Чудесно — каза Прендъргаст. — Е, трябва да тръгвам.

Когато останах сам, пратих на Анджела грижливо обмислен имейл, с който я канех да се срещнем в бюфета на кафе. С нищо не показах, че съм й ядосан или имам някакви подозрения. Тя отговори незабавно, че ще слезе след петнайсет минути.

Тъй като вече нямах ангажимент с днешния репортаж и ми оставаше свободен четвърт час, преместих купчината в средата на бюрото и се заех да чета самопризнанията на Алонзо Уинслоу.

Детективите Гилбърт Уокър и Уилям Грейди бяха провели разпита в Полицейското управление на Санта Моника в неделя, 26 април. Бяха започнали в 11:00, около три часа след задържането на заподозрения. Транскрибираният запис съдържаше главно въпроси и отговори, почти без описания. Четеше се леко и бързо. Отначало въпросите и отговорите бяха съвсем кратки. Назад-напред като пинг-понг.

Първо бяха прочели на Уинслоу правата му и шестнайсетгодишното момче бе потвърдило, че ги разбира. После бяха продължили със серия въпроси, задължително задавани при разпит на непълнолетни, които целяха да установят дали различава добро и зло. Оттам нататък Уинслоу ставаше изцяло техен.

От своя страна, той бе станал жертва на самолюбието си и на най-древната човешка заблуда. Беше мислил, че може да ги надхитри. Че може да се измъкне и евентуално да получи вътрешна информация за следствието. Затова с готовност се бе съгласил да разговаря с тях — кое невинно хлапе не би го направило? — и те го бяха изиграли. По време на официалния разпит бяха получили абсолютно неправдоподобни обяснения и откровени лъжи.

Прегледах първите двеста страници, като прескочих моментите, в които Уинслоу отричаше да знае или да е видял нещо, свързано с убийството на Дениз Бабит. После детективите непринудено насочваха въпросите към местонахождението му през въпросната нощ, явно в опит да изтръгнат от него или факти, или лъжи, защото и двете щяха да са полезни за следствието. Фактите бяха отправни точки, които можеха да им помогнат да продължат разпита в определена насока. Изобличените лъжи можеха да се използват като оръжие срещу заподозрения.

Уинслоу им беше отговорил, че си е бил вкъщи и е спал и че „мамчето“ — Уанда Сесъмс — може да го потвърди. Категорично отричаше да познава Дениз Бабит и да му е известно каквото и да е за нейното отвличане и убийство. Държеше се твърдо като скала, ала на страница 305 детективите започваха да го лъжат и да му поставят капани.

Уокър: Така няма да се получи, Алонзо. Трябва да ни дадеш някакво обяснение. Не може само да седиш и да казваш не, не и не, нищо не знам, и да очакваш да те пуснем. Знаем, че знаеш нещо. Знаем го със сигурност, синко.

Уинслоу: Нищо не знаете. Хич даже и не съм го виждал онуй момиче, дето ми разправяте за него.

Уокър: Нима? Тогава откъде имаме видеозапис как оставяш колата й на паркинга край брега?

Уинслоу: К’ъв запис?

Уокър: От паркинга. Как слизаш от оная кола и до нея не се приближава никой друг, докато не откриват трупа вътре. Всичко сочи към теб.

Уинслоу: А, не съм аз. Не съм го направил.

Доколкото знаех от доказателствения материал, който бях получил от адвоката, не съществуваше видеозапис, на който някой оставя на паркинга маздата на жертвата. Но също така ми беше известно, че Върховният съд на САЩ е потвърдил правото на полицията да лъже заподозрени, ако лъжата непременно ще бъде разпозната като такава от невинен гражданин. Като си измисляха всичко въз основа на единствената улика, с която разполагаха, пръстовия отпечатък на Уинслоу върху огледалото, те не нарушаваха това изискване, макар всъщност да подвеждаха момчето.

Бях писал репортаж за един разпит, при който детективите показали на заподозрян торбичка за веществени доказателства с пистолета, с който е извършено убийството. Не истинското оръжие, а негово точно копие. Но когато го видял, заподозреният направил пълни самопризнания, защото решил, че полицията е открила всички улики. Бяха заловили убиец, ала това не ме удовлетворяваше. Никога не ми се е струвало редно и справедливо представителите на нашето правителство да имат право да използват лъжи и трикове — точно като престъпниците — с пълното одобрение на Върховния съд.

Продължих да чета и прехвърлих още стотина страници. Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея и разбрах, че съм се увлякъл и съм закъснял за срещата.

— Анджела? Извинявай, задържах се. Веднага слизам.

— Побързай, моля те. Трябва да довърша днешния репортаж.

Изтичах по стълбището до бюфета на първия етаж и седнах на масата й, без да си взема кафе. Бях закъснял с двайсет минути и видях, че нейната чаша е празна. На масата лежаха няколко страници, обърнати с отпечатаната страна надолу.

— Искаш ли още едно лате?

— Не, благодаря.

— Добре.

Огледах се. Както обикновено следобед, в бюфета почти нямаше хора.

— Какво има, Джак? Трябва да се връщам горе.

Погледнах я в очите.

— Просто исках лице в лице да ти кажа следното: не съм особено радостен от това, че ми задигна днешния случай. Официално аз още завеждам този ресор и те предупредих, че искам случая, защото е въведение към по-големия материал, върху който работя.

— Извинявай. Запалих се, когато ти зададе горещите въпроси на пресконференцията, и когато се върнах в редакцията, малко пресилих нещата. Казах, че работим заедно по случая. И Прендо ми нареди да започвам да пиша.

— Тогава ли му предложи да работим заедно и по другия ми материал?

— Не съм. Не знам за какво говориш.

— Когато се върнах, той ми каза, че ще работим заедно по него. Аз поемам убиеца, ти — жертвата. Идеята била твоя.

Тя се изчерви засрамено. Бях надхитрил двама лъжци. Постъпката на Анджела можех да преглътна, защото в нейните лъжи имаше нещо честно. Момичето смело се бореше за целта си. Тази на Прендо обаче ме засягаше болезнено. Отдавна работехме заедно и никога не го бях виждал в ролята на лъжец и манипулатор. Навярно просто избираше на чия страна да застане. Аз скоро си отивах, докато Анджела оставаше. Естествено, че ще я предпочете пред мен. Бъдещето принадлежеше на нея.

— Не мога да повярвам, че ме е изпортил — измърмори тя.

— Е, във вестника човек трябва да внимава на кого се доверява. Даже това да е собственият ти редактор.

— Сигурно си прав.

Анджела вдигна чашата си и погледна дали вътре е останало нещо, макар да знаеше, че не е. Само и само да не срещне погледа ми.

— Виж, не ми харесва как го направи, но ти се възхищавам, че просто се бориш за целта си. Такива са всички големи репортери, които познавам. И трябва да отбележа, че идеята ти за едновременна характеристика на убиеца и жертвата е по-добрият подход. Не я предложих на Прендо просто защото знаех, че нямам достатъчно време да поема и двете страни, а исках последният ми репортаж да е само мой.

Сега вече тя вдигна очи към мен. Лицето й се разведри.

— Джак, наистина имам огромно желание да работя с теб по този случай.

— Веднага обаче искам да си изясним един въпрос — аз започнах това разследване и аз ще го завърша. Когато приключим репортерската работа, аз ще напиша материала. Ясно ли е?

— А, да, напълно. Когато ми разказа върху какво работиш, просто ми се прииска да участвам. Затова измислих това за жертвата. Но материалът си е твой, Джак. Ти ще го напишеш и твоето име ще е първо.

Внимателно потърсих в лицето й признаци на лукавост. Тя обаче ме гледаше искрено.

— Добре. Е, това исках да ти кажа.

— Ясно.

— Имаш ли нужда от помощ за днешния репортаж?

— Не, мисля, че ще се справя. И получих страхотен отзвук от местната общност точно по въпроса, който ти повдигна на пресконференцията. Пастор Тречър го определи като поредния расистки симптом в управлението. Извършват акция след убийството на бяла жена, която се друса и си изкарва прехраната, като се съблича, но не си мръдват и пръста, когато бандите убиват някой от осемстотинте невинни жители на комплекса.

Страхотен цитат, но кофти източник. Тречър всъщност беше хитър опортюнист. Никога не съм вярвал, че работи за благото на обществото. Смятах, че обикновено действа в своя полза и се изявява по телевизията и във вестниците, за да подхранва известността си и да жъне дивидентите, които носи тя. Веднъж предложих на един редактор да го разследваме, ала веднага бях отрязан. Отговорът на редактора гласеше: „Не, Джак, имаме нужда от него“.

И това си беше самата истина. Вестникът се нуждаеше от хора като Тречър, за да представя противната гледна точка, да прави възпламеняващи коментари и да разпалва пожара.

— Звучи добре — казах на Анджела. — Оставям те да го довършиш, а аз ще се кача да напиша резюме за другия материал.

— Ето. — Момичето побутна листовете към мен.

— Какво е това?

— Нищо особено, но може да ти спести малко време. Снощи, преди да се прибера, се замислих за случая, след като ми обясни върху какво работиш. За малко да ти се обадя, за да поговорим още и да ти предложа да го направим заедно. Но не ми стигна смелост и затова влязох в Гугъл. Оказа се, че скриването на труп в автомобилен багажник има дълга история. Така са приключили жизнения си път адски много жени, Джак. Както и мафиоти.

Обърнах листовете и погледнах първата страница. Беше разпечатка на статия от „Лас Вегас Ривю Джърнъл“ отпреди близо година. От първия абзац ставаше ясно, че се отнася за осъждането на мъж, който убил бившата си съпруга, сложил трупа й в багажника на колата си и я оставил в собствения си гараж.

— Тази история просто ми заприлича на твоята — каза Анджела. — Тук има и други, от миналото. Има и една от Лос Анджелис, от деветдесетте — открили един кинаджия в багажника на ролс-ройса му, паркиран на хълма над Холивудския амфитеатър. Попаднах даже на един уебсайт, посветен на тази тема, обаче още е в процес на разработка.

Колебливо кимнах.

— Благодаря. Не съм сигурен, че ще свърши работа, но е добре човек да е изчерпателен.

— Точно така си помислих и аз.

Тя отмести стола си назад и вдигна празната си чаша.

— Е, добре тогава. Ще ти пратя по имейла днешния репортаж веднага щом съм готова да го предам.

— Няма нужда. Материалът вече е твой.

— Не, там ще стои и твоето име. Ти зададе въпросите, които му придадоха широчина и дълбочина.

Широчина и дълбочина. Точно онова, което искат редакторите. И на което се гради репутацията на „Таймс“. Набиват ти го в главата от деня, в който идваш в Кадифения ковчег. Придавай на материалите си широчина и дълбочина. Недей само да разказваш какво се е случило. Обясни значението му и мястото му в живота на града и читателя.

— Добре, благодаря — отвърнах. — Само ми се обади и ще му хвърля едно око.

— Искаш ли да се качим горе заедно?

— А, не, ще си взема кафе и може би първо ще прегледам всичко, което си намерила.

— Добре.

Анджела ми отправи нацупена усмивка, като че ли изпускам нещо страхотно, и си тръгна. Гледах я как изхвърля чашата си в едно кошче за смет и излиза от бюфета. Не бях сигурен точно какво става. Не знаех дали съм неин партньор, или наставник, дали я подготвям да заеме мястото ми, или вече го е направила. Инстинктът ми подсказваше, че макар да ми остават още само единайсет дни, трябва да си пазя гърба от нея през всеки един от тях.

След като написах резюмето и го пратих на Прендъргаст, а после одобрих репортажа на Анджела за утрешното издание, си избрах едно свободно бюро в отсрещния ъгъл на редакцията, където можех да се съсредоточа върху транскрибирания запис на самопризнанията на Алонзо Уинслоу, без да ме смущават телефони, имейли и други репортери. Сега цялото ми внимание беше насочено към текста и докато четях, отбелязвах важните моменти с жълти самозалепващи се листчета.

Вървеше бързо, освен на местата, където имаше нещо повече от скорострелна размяна на въпроси и отговори. На едно от тях детективите бяха подмамили Уинслоу да направи уличаващо го признание и се наложи да прочета откъса два пъти, за да разбера точно какво са направили. Грейди очевидно бе извадил рулетка и обясняваше на заподозрения, че искат да измерят линиите, свързващи върховете на палците и показалците му.

Момчето не се бе възпротивило и после детективите му съобщаваха, че резултатите се разминават само с половин сантиметър от следите от душене по шията на Дениз Бабит. Уинслоу категорично отричаше каквото и да е участие в убийството — и тогава бе допуснал голямата си грешка.

Уинслоу: Пък и тя изобщо не е удушена с ръце. Някой й е вързал найлонова торба на главата.

Уокър: И откъде знаеш всичко това, Алонзо?

Направо виждах как Уокър се усмихва, докато задава въпроса. Уинслоу здраво се беше издънил.

Уинслоу: Нямам представа бе, човек. Сигурно е от телевизията. Чул съм го отнякъде.

Уокър: Не, синко, не си, защото не сме го разгласявали. Може да го знае само човекът, който я е убил. Искаш ли да ни разкажеш всичко сега, докато още можем дати помогнем, или предпочиташ да се правиш, че не знаеш нищо, и да си понесеш всички последици?

Уинслоу: Казвам ви бе, хора, не съм я убил аз.

Грейди: Тогава ни разкажи какво си направил с нея.

Уинслоу: Нищо бе, човек. Нищо!

И потъването започваше. Човек не трябва да е провеждал разпити в Абу Граиб, за да е наясно, че времето никога не работи в полза на заподозрения. Уокър и Грейди търпеливо бяха чакали и с изтичането на минутите и часовете волята на Алонзо Уинслоу накрая бе започнала да се пречупва. Просто нямаше начин момчето да се съпротивлява срещу двама опитни полицаи, които знаят неизвестни му подробности за случая. На страница 830 от транскрипцията той най-после се поддаваше.

Уинслоу: Искам да се прибера вкъщи. Искам при мамчето. Моля ви се бе, пуснете ме да ида да поговоря с нея и утре ще се върна при вас бе, хора.

Уокър: Няма да стане, Алонзо. Не можем да те пуснем, докато не научим истината. Ако ни я кажеш, може да обсъдим дали да те пуснем вкъщи при мамчето.

Уинслоу: Не съм го направил. Изобщо не го познавам онуй момиче.

Грейди: Тогава защо открихме по цялата кола отпечатъци от твоите пръсти и откъде знаеш как е удушена?

Уинслоу: Не знам. Т’ва за отпечатъците не може да е верно. Лъжете ме.

Уокър: Да, знаеш, че те лъжем, защото добре си избърсал колата, нали? Само че си забравил нещо, Алонзо. Забравил си огледалото! Спомняш ли си как си го наместил, за да се увериш, че никой не те следи? Да, това е. Това е грешката, която ще те вкара зад решетките до края на живота ти, ако не си признаеш като мъж и не ни разкажеш какво се е случило.

Грейди: Виж, ние те разбираме. Такова хубаво бяло момиче. Може да ти се е издървила, а може и да е искала да направите трампа, един тек за малко дрога. Знаем как стават тия работи. Обаче нещо се е случило и сега тя е мъртва. Ако ни разкажеш, ще се опитаме да ти помогнем, може даже да те върнем вкъщи при мамчето.

Уинслоу: Не бе, човек, много бъркате.

Уокър: Писна ми от лъжите ти, Алонзо. И аз искам да се прибера вкъщи. Прекалено много време изгубихме в опити да ти помогнем. Искам да се прибера вкъщи за вечеря. Тъй че или още сега изпяваш всичко, или отиваш в килията. Ще се обадя на мамчето ти и ще й кажа, че никога повече няма да се върнеш при нея.

Уинслоу: Що се държите с мене така? Аз не съм ник’ъв бе, хора. Що ми лепвате таз гадост?

Грейди: Ти сам си си я лепнал, като си удушил момичето.

Уокър: Няма значение. Ще го кажеш на мамчето си през стъклената преграда, когато ти дойде на свиждане. Ставай. Отиваш в килията, а аз се прибирам вкъщи.

Грейди: Казаха ти да станеш!

Уинслоу: Добре де, добре. Ще ви разправя. Ще ви разправя каквото знам и после ме пускате.

Грейди: Разкажи ни какво се е случило в действителност.

Уокър: И после ще го обсъдим. Имаш десет секунди и ако не започнеш, веднага те пращам в килията.

Уинслоу: Добре де, добре, гле’йте с’а. Разхождам аз Ебалник и скивам колата й при кулите. Хвърлям едно око и опа — ключовете и чантичката й вътре.

Уокър: Чакай малко, кой е тоя Ебалник?

Уинслоу: Кучето ми.

Уокър: Значи имаш куче? Какво?

Уинслоу: Да, имам, за защита. Питбул.

Уокър: Това късокосместа порода ли е?

Уинслоу: Да де.

Уокър: Добре, къде беше момичето?

Уинслоу: Никъде бе, човек. Нали ти казах, хич даже не съм я виждал — жива де.

Уокър: Добре, после какво?

Уинслоу: После се мятам на таратайката и отпрашвам.

Уокър: Къде?

Уинслоу: Просто да се повозя бе, човек. Да глътна чист въздух.

Уокър: Ясно, стига. Омръзнаха ми лъжите ти. Тоя път наистина.

Уинслоу: Чакайте бе, чакайте. Закарах колата при контейнерите, чат ли си? В Родия. Исках да видя к’во има вътре. Та спирам аз, тараша й чантичката, земам към двеста и педесе кинта, гле’ам в жабката и изобщо навсякъде, после отварям багажника и тя лежи вътре. Вече мъртва бе, човек. Беше гола, ама не съм я барал. И т’ва е сичко.

Грейди: Значи сега искаш да ни убедиш, че си откраднал колата и мъртвото момиче вече е било в багажника?

Уинслоу: Точно тъй бе, човек. Нищо друго не мож ми приписа, Когато я скивах вътре, леле-мале. Затръшнах багажника и подкарах таратайката, мислех си да я оставя дето я намерих, ама после загрях, че ще стане кофти за мойте момчета, та продължих към плажа. Викам си, тя е бяло момиче, ще я оставя в квартала на белите.

Уокър: Кога избърса отпечатъците от колата?

Уинслоу: Там бе, човек. Ама съм забравил огледалото, мамка му.

Уокър: Кой ти помагаше?

Уинслоу: Никой, сам бях.

Уокър: Кой избърса отпечатъците от колата?

Уинслоу: Аз.

Уокър: Къде и кога?

Уинслоу: На паркинга, когато стигнах там.

Грейди: Как се прибра в комплекса?

Уинслоу: Главно пеша. Цяла нощ вървях до Оукуд и там се качих на рейса.

Уокър: Кучето ти у вас ли е?

Уинслоу: Не бе, човек, оставих го у мойта мадама. То си живее там, щото мамчето не обича кучета вкъщи заради чуждото пране и лайната.

Уокър: Тогава кой е убил момичето?

Уинслоу: Де да знам? Беше си мъртва, когато я намерих.

Уокър: Значи ти само си й откраднал колата и парите.

Уинслоу: Да бе, човек. Виж, т’ва си го признавам.

Уокър: Само че това не отговаря на уликите, които имаме срещу теб, Алонзо. Открихме твоята ДНК по тялото на момичето.

Уинслоу: Не сте! Лъжете!

Уокър: Напротив. Ти си я убил, малкият, и ще си платиш за това.

Уинслоу: Не! Никой не съм убивал!

И така още сто страници. Ченгетата го засипваха с лъжи и обвинения и той отричаше. Но докато четях тези последни страници, скоро разбрах нещо, което изпъкваше като едро заглавие. Алонзо Уинслоу нито веднъж не казваше, че го е извършил. Нито веднъж не казваше, че е удушил Дениз Бабит. Всъщност го отричаше десетки пъти. В така наречените си самопризнания той потвърждаваше само, че е взел парите й и после е зарязал колата с трупа в багажника. Ала това в никакъв случай не означаваше, че се признава за виновен в убийството й.

Изправих се, бързо се върнах на работното си място и прерових кошчето с пощата си в търсене на прессъобщението на Полицейското управление на Санта Моника след ареста на Уинслоу. Накрая го намерих и седнах да препрочета четирите абзаца. След като вече бях запознат с транскрипцията на разпита, разбирах, че полицията е подвела медиите да разпространят невярна информация.

Полицията на Санта Моника съобщи, че шестнайсетгодишен член на улична банда от Южен Лос Анджелис е задържан за убийството на Дениз Бабит. Младежът, чието име се пази в тайна поради възрастта му, е отведен в центъра за задържане на непълнолетни в Силмар.

Според говорител на полицията детективите се насочили към заподозрения след идентифицирането на пръстови отпечатъци, снети от автомобила на жертвата при откриването на трупа й в багажника в събота сутринта. Той е задържан за разпит в неделя в жилищния комплекс Родия Гардънс в Уотс. Смята се, че отвличането и убийството са извършени там.

На заподозрения са повдигнати обвинения в убийство, похищение, изнасилване и грабеж. В самопризнанията си той казал на следователите, че преместил колата с трупа в багажника на крайбрежен паркинг в Санта Моника, за да не се усъмнят, че Бабит е убита в Уотс.

Полицейското управление на Санта Моника изказва благодарност на Лосанджелиското полицейско управление за задържането на заподозрения.

Не можеше да се каже, че прессъобщението е невярно. Ала когато човек го погледнеше с критично око, ставаше ясно, че нарочно внушава невярно заключение — че са направени пълни самопризнания за убийството, което изобщо не отговаряше на истината. Адвокатът на Уинслоу беше прав. Съдът нямаше да приеме „самопризнанията“ и имаше голяма вероятност клиентът му да е невинен.

Светият Граал в областта на разследващата журналистика може и да е свалянето на президента, обаче в скромния занаят на криминалния репортер оневиняването на „виновен“ има същата сила. Не ме интересуваше Сони Лестър с неговия цинизъм. Измъкването на невинно хлапе от затвора биеше всичко останало. Съдебните заседатели може още да не се бяха произнесли по нито едно от обвиненията срещу Алонзо Уинслоу, ала медиите вече го бяха заклеймили.

Аз бях участвал в неговото линчуване и сега виждах, че имам шанс да променя положението и да постъпя както трябва. Имах шанс да го спася.

Сетих се за нещо и потърсих разпечатките на Анджела. После си спомних, че съм ги изхвърлил. Бързо слязох в бюфета и отидох право при кошчето, в което бях пуснал листовете, дадени ми от младата репортерка в знак на примирие. Тогава само ги прегледах и реших, че няма начин публикациите за други мъртъвци, открити в автомобилен багажник, да имат каквото и да е отношение към материала за сблъсъка между един предполагаем шестнайсетгодишен убиец и неговата жертва.

Сега не бях съвсем сигурен. Някои подробности от случаите в Лас Вегас вече не ми се струваха далечни в светлината на заключенията ми от така наречените самопризнания на Алонзо.

Свалих капака на кошчето и установих, че имам късмет. Разпечатките лежаха най-отгоре върху боклука от деня и бяха напълно годни за използване.

Хрумна ми, че мога просто да вляза в Гугъл и да повторя търсенето на Анджела, вместо да ровя в кофите за смет, но тъй или иначе вече го бях направил, а и така щеше да стане по-бързо. Извадих разпечатките и тръгнах към една от масите с намерението да ги препрочета.

— Ей!

Обърнах се и видях дебелана с мрежичка за коса, зяпаше ме гневно, опряла юмруци на кръста си — в смисъл на това, което при нея минаваше за кръст.

— Така ли ще го зарежеш?!

Обърнах се и видях, че съм забравил капака на кошчето на пода.

— Извинявайте.

Върнах се, сложих капака на мястото му и реших, че е по-добре да се заема с разпечатките горе. Редакторите поне не носеха мрежички за коса.

Върнах се на бюрото си и повторно прегледах купчината листове. Анджела беше намерила няколко репортажа за трупове, открити в багажници. Повечето бяха доста стари и нямаха връзка с убийството на Дениз Бабит. За разлика от петте публикации в „Лас Вегас Ривю Джърнъл“. Въпреки че повтаряха почти една и съща информация, те съдържаха сведения за арестуването и съдебния процес на мъж, обвинен, че е убил бившата си съпруга и е скрил трупа й в багажника на колата си.

Оказа се, че случайно познавам автора на репортажите. Рик Хайкс работеше в „Лос Анджелис Таймс“, преди да го отнесе една от първите вълни съкращения.

Той получи обезщетението си и веднага постъпи в „Ривю Джърнъл“. По всичко изглеждаше, че в новия вестник го ценят. В крайна сметка губеше „Таймс“, защото беше изпуснал още един добър репортер.

Прегледах набързо материалите, докато не открих онзи, който си бях спомнил преди малко — репортаж за свидетелските показания, дадени от главния съдебен лекар на окръг Кларк.

Главният съдебен лекар:

Отвлечена бивша съпруга, измъчвана в продължение на часове

Рик Хайкс (Ривю Джърнъл)

Резултатите от аутопсията показват, че Шарън Огълви е задушена повече от дванайсет часа след нейното отвличане, заяви главният съдебен лекар на окръг Кларк в свидетелските си показания на съдебния процес срещу бившия съпруг на жертвата в сряда.

Гари Шоу се яви като свидетел на обвинението и разкри нови подробности за похищението, изнасилването и убийството. При аутопсията било установено, че жертвата е убита 12–18 часа след като свидетел видял насила да качват Огълви във ван, паркиран в гаража зад казино „Клеопатра“, където тя работела като екзотична танцьорка.

„Тя е прекарала най-малко дванайсет часа със своя похитител и с нея са правени ужасни неща, преди накрая да я убият“ — отговори Шоу на въпрос на прокурора.

Един ден по-късно трупът и бил открит в багажника на колата на бившия й съпруг от полицаи, които отишли в дома му в Съмърленд, за да го попитат дали знае нещо за местонахождението й. Той им позволил да претърсят къщата и тялото й било намерено в автомобила, паркиран в гаража. Бракът им бил разтрогнат осем месеца по-рано с тежък процес. Шарън Огълви подала молба за издаване на съдебна заповед, забраняваща на бившия й съпруг, дилър на блекджек, да се приближава на повече от трийсет метра от нея. Мъжът й заплашил, че ще я убие и ще зарови трупа й в пустинята, посочвала тя в молбата си.

Брайън Огълви е обвинен в предумишлено убийство, похищение и изнасилване с твърд предмет. Според следователите той скрил трупа на жена си в багажника с намерението по-късно да я зарови в пустинята. Обвиняемият не се признава за виновен й твърди, че е жертва на инсценировка. Определена му е постоянна мярка за неотклонение задържане под стража без право на обжалване.

Шоу представи на съдебните заседатели зловещи и отвратителни подробности за убийството. Шарън Огълви многократно била изнасилена вагинално и анално с неизвестен предмет, който й нанесъл тежки вътрешни увреждания. Нивото на хистамин било необичайно високо — това показвало, че уврежданията, в резултат на които тялото на жертвата произвеждало това вещество, са нанесени много преди настъпването на смъртта поради задушаване.

Съдебният лекар съобщи, че Огълви е задушена с найлонова торбичка, нахлузена на главата и завързана на шията й. Следите от въже по гърлото на жертвата и силните кръвоизливи около очите й предполагали, че е задушена бавно, като няколко пъти е изпадала в безсъзнание и впоследствие е била свестявана.

Въпреки че свидетелските показания на Шоу до голяма степен потвърждават версията на прокуратурата за убийството, все още остават много неясноти. Областната полиция на Лас Вегас така и не успя да открие къде Брайън Огълви е държал и по-късно убил бившата си жена. След ареста му криминалистите цели три дни претърсваха дома му и стигнаха до заключението, че убийството едва ли е извършено там. Няма следи и от вана, с който според очевидци е отвлечена Шарън Огълви.

По време на показанията на съдебния лекар адвокатът на Брайън Огълви Уилям Шифино неколкократно повдигаше възражения и настояваше съдията да забрани на свидетеля да изказва лично мнение и да излага собствените си възгледи за подробностите. Съдията на няколко пъти прие възраженията, но обикновено позволяваше на Шоу да излага вижданията си.

Процесът продължава днес. Очаква се Шифино да започне защитата си следващата седмица. Брайън Огълви не се признава за виновен, но досега публично не е предложил версия за това кой е убил жена му и е скрил трупа в багажника на неговата кола.

Прочетох и другите публикации в „Ривю Джърнъл“, но нито една от тях не ме заинтригува така, както репортажа за аутопсията. Липсващите часове, найлоновата торбичка и бавното удушаване характеризираха и случая с убийството на Дениз Бабит. И естествено, като най-голямо съвпадение се очертаваше багажникът.

Поотместих стола си от бюрото, но не станах. Замислих се. Наистина ли имаше някаква връзка, или се поддавах на репортерската си фантазия и виждах невинни хора, обвинени в убийства, които не са извършили? Дали в наивното си усърдие Анджела се беше натъкнала на нещо, убягнало на всички от правоохранителните органи?

Не знаех… засега. Но имаше начин да открия. Трябваше да отида в Лас Вегас.

Изправих се и тръгнах към Сала. Трябваше да говоря с Прендъргаст и да получа разрешение за командировка. Но неговото бюро пустееше.

— Някой виждал ли е Прендо? — попитах другите замове.

— Отиде да хапне — отвърна един. — Ще се върне след час.

Погледнах си часовника. Минаваше четири и трябваше да побързам — първо вкъщи да си взема багажа, после на летището. Ако не успеех да си намеря билет, щях да замина с колата. Погледнах към мястото на Анджела Кук. И там нямаше никой. Приближих се до централата и погледнах нагоре към Лорийн. Тя свали едната си слушалка.

— Анджела Кук тръгна ли си вече?

— Каза, че излиза да похапне със своя редактор, но ще се върне. Искаш ли номера на мобилния й телефон?

— Не, благодаря, имам го.

Върнах се на бюрото си, обзет едновременно от подозрение и гняв. Моят зам и заместничката ми бяха излезли заедно, без да ми съобщят и да ме поканят. Това можеше да означава само едно. Подготвяха следващия си удар срещу моя репортаж.

Всъщност нямаше проблем. Бях на много крачки пред тях и възнамерявах да запазя преднината си. Докато те заговорничеха, аз щях да работя по случая. И щях да стигна пръв на финала.

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Плашило (4)

Метаданни

Данни

Плашило

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. Код 30

Майкъл Конъли
Плашило (4)