Майкъл Конъли
Плашило (11)

11. Студената твърда земя

Наближаваше изгрев-слънце. Карвър седеше на един голям камък и гледаше неравната линия светлина над силуета на планинската верига. Беше красиво.

Стоун се бъхтеше пред него. Трудеше се здраво с лопатата и бе стигнал до студената твърда земя под мекия пласт от пръст и пясък.

— Фреди — спокойно рече Карвър. — Я ми разкажи пак.

— Нали вече ти разказах!

— Разкажи ми пак. Искам да знам точно какво сте говорили, защото трябва да определя мащабите на пораженията.

— Няма никакви поражения. Никакви!

— Разкажи ми пак.

— Господи!

Младежът гневно заби лопатата в трапа и от удара в някакъв камък се разнесе остър звън, който отекна в пустошта. Карвър отново се огледа, за да се увери, че са сами. Светлините на Мейса и Скотсдейл в далечината на запад приличаха на бързо разпространяващ се горски пожар. Той се замисли и реши да почака. Фреди още можеше да му бъде полезен. Този път само щеше да му даде урок.

— Разкажи ми пак — за пореден път нареди Карвър.

— Рекох му, че има късмет, и туй беше всичко — накрая отстъпи Стоун. — И се опитах да разбера коя е кучката, дето го чакаше в стаята му. Оная, дето прееба целия план.

— Друго?

— Това беше. Рекох му, че някой ден ще му върна пистолета, че лично ще му го занеса.

Карвър кимна. Засега Стоун повтаряше едно и също всеки път, когато предаваше разговора си с Макавой.

— Добре, а той какво ти каза?

— Нали ти обясних, почти не говореше. Май си беше глътнал езика от страх.

— Не ти вярвам, Фреди.

— Ама това е… А, каза едно нещо.

Карвър си наложи да запази спокойствие.

— Какво?

— Ами, за нашата работа.

— Каква работа?

— За железата. За това.

Карвър се помъчи да скрие настойчивостта в гласа си.

— Откъде знаеше? Ти ли му каза?

— Не, нищо не съм му казал. Просто си знаеше отнякъде.

— Точно какво знаеше?

— Рече, че името, дето щял да ни го даде, било…

— На „нас“ ли? Значи знае, че сме двама?!

— Не, не, нямах предвид това. Изобщо не е казвал такова нещо. Не знае, че сме двама. Каза, че името, което щял да ми даде във вестника, понеже си мисли, че съм сам, е „Желязната девица“. Така щели да ни нарекат — мен де. Ама ми се струва, че просто се мъчеше да ме ядоса.

Карвър се замисли за миг. Макавой знаеше повече, отколкото трябваше. Явно му бяха помогнали. Не ставаше дума само за достъп до информация, а за проницателност и познания, които насочваха към жената в хотелската стая на репортера. Жената, която беше спасила живота на Макавой. Струваше му се, че се досеща коя е.

— Така достатъчно ли е дълбоко? — попита Стоун.

Карвър се откъсна от мислите си и се изправи. Приближи се до гроба и насочи фенерчето надолу.

— Да, Фреди, идеално. Първо сложи кучето.

И се обърна с гръб, докато младежът се пресягаше да вдигне трупчето на животното.

— По-нежно, Фреди.

Съжаляваше, че се бе наложило да убие кучето. Не беше направило нищо лошо. Просто необходима жертва.

— Добре.

Карвър се обърна към ямата. Кучето беше на дъното.

— А сега и него.

Тялото на Макгинис лежеше на земята до гроба. Стоун протегна ръце, хвана го за глезените и заотстъпва в трапа, за да изтегли трупа вътре. Лопатата беше подпряна на отсрещната стена. Карвър я хвана за дръжката и я извади.

Фреди най-после издърпа трупа от ръба и раменете и главата на Макгинис с глухо тупване паднаха от почти метър височина. Докато Стоун още се навеждаше напред, Карвър замахна с лопатата и я стовари между плешките му.

Младежът падна по очи до Макгинис. Карвър бързо прекрачи с един крак трапа и опря острието на лопатата в тила на Стоун.

— Хубаво погледни, Фреди. Накарах те да го изкопаеш по-дълбок, за да те сложа върху него.

— Моля те…

— Ти наруши правилата. Не съм ти казвал да звъниш на Макавой. Не съм ти казвал да завързваш разговор с него. Казах ти да изпълниш инструкциите ми.

— Знам, знам, съжалявам. Повече никога няма да се случи. Моля те!

— Още сега мога да се погрижа да не се случи.

— Недей, моля те. Ще изкупя вината си. Няма да…

— Млъкни.

— Добре, но…

— Казах да млъкнеш и да ме слушаш!

— Добре.

— Слушаш ли ме?

— Стоун кимна — лицето му беше само на сантиметри от безжизнените очи на Деклън Макгинис.

— Спомняш ли си къде беше, когато те открих?

Младежът покорно кимна.

— Приближаваше се към онова тъмно място, където ти предстояха безкрайни дни на мъчение. Но аз те спасих. Дадох ти ново име, дадох ти нов живот. Дадох ти възможност да избягаш оттам и заедно да задоволяваме общите си желания. Показах ти пътя и в замяна исках само едно. Спомняш ли си какво?

— Ти каза, че сме партньори, но не равноправни партньори. Че аз съм ученикът, а ти — учителят. Че трябва да ти се подчинявам.

Карвър заби стоманения връх още по-дълбоко в тила му.

— А ето докъде стигна. Ти ме предаде.

— Няма да се повтори. Моля те!

Карвър вдигна поглед от гроба и го насочи към планинския хребет. Зъберите се открояваха по-отчетливо на оранжевата светлина. Трябваше бързо да приключва тук.

— Грешиш, Фреди. Аз няма да допусна да се повтори.

— Позволи ми да направя нещо. Да изкупя вината си.

— Ще получиш тази възможност.

Вдигна лопатата и се отдръпна от гроба.

— А сега ги зарови.

Стоун се претърколи и колебливо вдигна все още просълзените си очи. Карвър му подаде лопатата. Фреди се изправи и я взе.

Карвър се пресегна зад гърба си, измъкна пистолета и с огромна наслада видя как Стоун се ококорва. После извади носна кърпичка от предния си джоб и почна да бърше отпечатъците от оръжието. Когато свърши, го хвърли в гроба до краката на Макгинис. Не се боеше, че Фреди ще се опита да го вземе. Младежът се намираше изцяло под негова власт и контрол.

— Съжалявам, Фреди, но както и да постъпим с Макавой, няма да му върнем пистолета. А е прекалено рисковано да го оставим у нас.

— Както кажеш.

„Точно така“, помисли си Карвър, ала премълча.

— Побързай — нареди на Стоун. — Скоро ще съмне. Стоун светкавично започна да засипва трапа с пръст и пясък.