Филип Джиан
37°2 сутринта (7)

7

Не се заехме веднага да си търсим работа, не беше толкова спешно. Повечето време прекарвахме на терасата, разговаряхме с Лиза и Бонго, играехме карти, четяхме книжлета и така следобедите се изнизваха един след друг в почти плашещо спокойствие. Двете момичета не си спомняха някога да са се чувствали толкова добре. Бети бе адски почерняла, Лиза по-малко, защото през седмицата бачкаше, беше касиерка в универсален магазин. От време на време отивах да поиграя с Бонго на буренясалото място, птиците хвръкваха в небето, Бети ни гледаше от балкона, махахме си с ръка, после тя изчезваше и чувах единствено тракането на пишещата машина и звънчето, когато стигаше края на реда.

Впрочем това малко ме дразнеше. Беше си наумила да препише целия ръкопис и после да го изпрати на някое издателство — света обърна, за да намери машина. Но аз бях написал всичко ей така, за удоволствие, а не за да се озова някой ден в клетката като див звяр, поне така си представях нещата. Бети подготвяше излизането ми на арената. Хвърлях пръчката на Бонго, докато си мислех за това, но не стигнах дотам, че съвсем да се вкисна, трябваше също да се мисли за вечерята, бях се нагърбил с лекота с това занимание. А когато един оправен тип има пред себе си целия ден, за да мисли за вечерята, способен е от нищо да направи чудеса. Приготвих дори един специалитет за Бонго, бяхме станали големи приятели.

Привечер, докато манджите се печаха, ние с кучето посрещахме Лиза, а Бети продължаваше да пише с три или четири пръста под последните лъчи на залязващото слънце. Така ни оставаше още малко време до вечерята, тя правеше куп грешки и си отваряше двойна работа, но аз не се притеснявах. Бонго припкаше пред мен и хората ни правеха път, царско беше, винаги се намираше местенце за мен на пейката при автобусната спирка. Отдавна не бяхме имали толкова топла есен. После се изкачвахме спокойно до къщата с Лиза, носех нещата й, и докато Бонго препикаваше колите, тя ми разказваше живота си. Колкото до мен, нямах много нещо за разказване. Научих, че се омъжила съвсем млада и онзи тип умрял две години по-късно, не бе запазила от него особено ярък спомен, останали й бяха само Бонго и къщата и даваше под наем горния апартамент, за да изкара някак месеца. Впрочем бяхме се споразумели с нея по този въпрос. Навсякъде имаше разни неща за поправяне, една или друга повреда по водопровода и в електрическата инсталация. Изчислихме, че работата се равнява на три наема, и решихме да се споразумеем. Всички бяха доволни.

Вечер се опитвахме да хванем някой филм по телевизията, гледахме програмата докрай, до последната реклама, и се туткахме, докато се споразумеем кой ще стане да загаси телевизора. Трябваше да внимаваме да не се подхлъзнем на някоя бирена бутилка, а когато филмът беше много скапан, изключвахме апарата. Изваждахме картите или се мотаехме из апартамента, момичетата си говореха нещо, докато аз бърниках копчетата на радиото, за да хвана някоя свястна станция, от време на време ми се приискваше да се разходим. Вземах си якето, без да кажа нито дума, и тръгвахме да обикаляме улиците в компанията на Бонго, който се мотаеше в краката ни. Момичетата обожаваха тези разходки. Смееха се, когато им казвах, че се чувствам като плъх в кутия, въобще не ми вярваха. Въпреки това завивахме надясно, после пак надясно или дори наляво, а декорът си оставаше неизменно същият и капнали се връщахме. Беше разкошно за храносмилането, общо взето, едва бяхме затворили вратата зад себе си и започвахме да изваждаме всичките продукти от хладилника и да ги трупаме на масата. Когато Лиза се чувстваше уморена, качвахме се горе, но никога не си лягахме преди три-четири часа сутринта. Не беше лесно да си легнем рано, след като бяхме станали около обяд.

В случаите, когато не вършехме нито едно от тези неща и Бети беше във форма, тя сядаше отново пред машината. Аз се настанявах на терасата с Бонго на коленете и я гледах как се опитва да разчете записките ми, смръщила вежди. Питах се как съм успял да си намеря такова момиче, но от друга страна добре знаех, че и да се бях затрил на Северния полюс, непременно щях един ден да я срещна, както си скита по крайбрежните ледове с виещ се около шията й син вятър. Много обичах да я гледам. Така успявах почти да забравя кашата, която бяхме забъркали и оставили след себе си. Когато си мислех за това, представях си цяла армия ченгета по петите ни, а обвитото в пламъци бунгало като надвиснал над главите ни меч. За щастие не си бях оставил адреса, виждах отново Анри и наемателите с осветени от пожара и разкривени от вълнение лица, чувах ги още как крещят, докато ние офейкваме с куфарите като след пладнешки обир. Когато чувах в далечината воя на сирените на полицейските коли, обръщах една чаша и след пет минути преставах да мисля за това, отново се залавях да гледам тази жена само на няколко метра от мен, която беше най-важното нещо в живота ми. В такъв момент ни най-малко не се безпокоях, че най-важното нещо в живота ми е една жена, напротив, бях очарован, някакъв нов полъх на времето ни бе потопил в тази атмосфера на безгрижие и простота. Понякога ставах да й пусна една ръка и да видя докъде е стигнала.

— Как е? Още ли ти харесва? — питах.

— Не се безпокой, харесва ми.

— Дори да е така, пак няма да го публикуват.

— Шегуваш ли се?

— И все пак не е изключено.

— Бих искала да ми обясниш как може да се случи такова нещо.

— Бети, светът е непредсказуем.

— Не, ни най-малко. Достатъчно е да го надхитриш.

Това бе сериозен повод за размисъл. Връщах се на терасата и машината веднага започваше да трака отново, Бонго се настаняваше на коленете ми и всички звезди светваха над главата ми, като неспирно си бъбреха нещо.

 

 

Една сутрин, когато се събудих, реших да се заема сериозно с канализацията. Целунах Бети по челото, взех колата на Лиза и слязох в центъра да купя някои неща. На връщане бях натоварил няколко тръби, които стърчаха от багажника. Тъкмо бях започнал да ги разтоварвам, когато пред мен застана някаква лелка. На шията й висеше златно кръстче.

— Извинете, господине… Вие водопроводчик ли сте?

— Зависи. Защо?

— Ами… кранът ми в кухнята… Вече цял месец се опитвам да извикам водопроводчик, но никой не си дава труда да дойде дотук да го поправи… Само ако знаете какво ми е…

— Мога да си представя.

Тя докосна кръстчето, като гледаше в земята.

— А вие, господине… не бихте ли могли… знаете ли, това е работа за една минута…

Мислих две секунди и погледнах часовника си, като си давах вид на страшно зает.

— Разполагам с точно толкова време… Далече ли живеете?…

— Не, не, точно отсреща.

— Добре, само че трябва да побързаме.

Пресякох улицата след нея, беше на около шейсет, с рокля, която й стигаше до средата на прасците. Беше типична къща на пенсионерка без материални затруднения. Плочките блестяха и навсякъде цареше тишина. Тънка струйка бистра вода лекичко се стичаше по емайла. Доближих се до умивалника и два-три пъти отворих и затворих крана. После се изправих с тежка въздишка.

— Ясна е работата. Резбата е отишла на кино. Често се случва.

— Ооо… Много ли е сериозно?

— По-лошо от това здраве му кажи, всичко трябва да се смени.

— О, Господи! И колко ще ми излезе?

Направих приблизително сметка наум и умножих сумата по две.

— Мили Боже!

— При това без таксата за повикване…

— А кога ще можете да свършите работата?

— Сега или никога. И не приемам чекове.

Върнах се под пара в къщата и събрах всички инструменти, които намерих. Обясних на Бети как стоят нещата. Тя сви рамене и отново заби поглед в тетрадките. След две секунди вече бях в колата. Паркирах неправилно до друга спряла кола, купих крана и се върнах при бабето.

— Няма да ме безпокоите — казах. — Свикнал съм да работя на спокойствие. Ако имам нужда от нещо, ще ви извикам…

Затворих се в кухнята и се захванах за работа. След един час вече бях подредил инструментите, бях изтрил и последната капка вода и минах през касата. Сестра Мария Магдалена беше на седмото небе. Кухнята й направо лъщеше.

— Младежо — каза, — няма да си тръгнете, без да сте ми оставили телефонния си номер. Да не чуе дяволът, но може отново да ми потрябвате…

После ме придружи до прага и ми маха с ръка, докато се прибрах у дома. Не бях недоволен от този ден.

Същата вечер, тъкмо когато наглеждах нещо на огъня, звънна телефонът. Бети слагаше масата. Лиза вдигна слушалката. В началото само слушаше, после каза две-три думи в отговор, преди да закрие слушалката с ръка и да се изхили.

— Нищо не разбирам, обажда се бакалинът от ъгъла. Настоява да говори с водопроводчика.

Бети ме изгледа кръвнишки.

— Мисля, че теб търсят — каза. — Положително има нещо за отпушване.

Истината е, че слухът плъзна из квартала със скоростта на светлината. Изглежда, хората бързо бяха разпространили новината и си бяха записали телефонния ми номер. Питах се какво чакаха водопроводчиците, истинските, при наличието на всички тези съборетини, в които отвсякъде тече вода и където тръбите постоянно се запушват. Трябваше да поговоря с един професионалист, докато чаках една сутрин на опашка, за да купя два метра мед и коляно размер деветдесет, за да науча, че те изобщо не ебават да си губят времето с малки течове и дребни бъзикни. Ще ти кажа нещо, продължи онзи, като сниши глас, когато ми телефонират за теч, винаги гледам да разбера дали има шанс да ремонтирам цялата баня. Иначе хич не се захващам.

Веднага разбрах, че мога да се заема с добър бизнес: дребни поправки, които мога да претупам за пет минути, като искам да ми плащат в брой. За няколко дни си създадох име в квартала. Минавах за скъпчия, който обаче е бърз и ефикасен. Не ми трябваше много, за да проумея къде ми е силата, давах си сметка, че ако някой пипне грип, може да се съпротивлява, но ако кенефът се запуши, мърдаме няма. Стараех се да изцицам възможно най-високия хонорар. Надувах сметките както можех.

В продължение на петнайсет дни беше страхотно боричкане, после нещата се уталожиха, защото не си давах толкова зор. Отказвах всякакви поръчки сутрин. На Бети не й беше приятно да ме вижда как потеглям с нахлупена на главата шапка и със сандъчето с инструменти в ръка, това я изнервяше. Дори се скарахме по този повод една вечер, когато се прибрах съвсем скапан.

Връщах се от възможно най-гадното бачкане при един военен с бели коси и сини очи. Беше петата поправка за деня и бях направо гроги. Военният ме преведе през дълъг тъмен коридор, ботушите му трополяха по паркета, а аз вървях след него с приведени рамене. Като влязохме в кухнята, силна миризма на пържено и на изгорена пластмаса ме удари в носа, нещо кошмарно, едва си наложих да не се върна обратно. Но, така или иначе, това се случваше винаги когато отивах при клиент, винаги имаше един момент, в който ми се искаше да си плюя на петите. Все пак останах.

Онзи държеше в ръка нещо като камшик, посочи към умивалника, без да обели дума. Но към края на работния ден не ми пречеше, когато не ме заговаряха, даже си почивах така. Приближих се, като се стараех да вдишвам колкото може по-рядко. В умивалника имаше три полуразтопени целулоидни кукли, тръбата се беше запушила, всичко това плуваше в два-три сантиметра мазнина. Отворих шкафа под умивалника и като извадих кофата за боклук, можах да забележа, че тръбата е съвсем огъната, на места направо се е слепнала. Изправих се.

— С вряло олио ли сте направили това?

— Вижте какво, не ви дължа никакви обяснения — извряка онзи. — Направете каквото е необходимо и да свършваме бързо!

— Хм… я не се горещете! Все ми е едно дали поливате вашите куклички с прегоряло олио. Всеки ден виждам и по-страшни неща. Само че трябва да знам дали през тръбата е минало нещо друго освен мазнина и разтопена пластмаса. Трябва да ми кажете.

Отговори отрицателно, като леко поклати глава, после ме остави сам. Възползвах се от случая, да запаля цигара. На пръв поглед работата не ми изглеждаше много сложна, просто трябваше да се смени една тръба, но, разбира се, нещата никога не са толкова прости, колкото си мислим. Пъхнах се отново под умивалника и забелязах, че въпросната тръба се вие настрани през още два шкафа, преди да се спусне надолу. Разбрах, че хубаво ще се позабавлявам, преди да успея да се справя с тази гадост.

Върнах се при колата, за да взема парче тръба. Имах от най-често срещащите се размери. Тръбите бяха закрепени на покрива и завързани в двата края за защитните буфери. Бети вдигаше очи към небето при тази гледка. Вях събрал цяла колекция по време на нощно посещение на един строеж и оттогава печалбите ми рязко нараснаха. Грабнах една бира под предната седалка и я изпих на един дъх, преди да се захвана с работа.

Трябваше ми един час, за да демонтирам старата тръба, още един, за да поставя новата, направо щях да откача. Пълзях на четири крака в долапите и непрекъснато се удрях някъде, от време на време спирах и затварях за миг очи. Все пак успях да се справя. Поех си въздух, като още се държах за умивалника, и се усмихнах на малките изтърбушени куклички. Хайде, старче, напъни се още малко, казах си аз, и край на бачкането за днес, момичетата сигурно са ти приготвили чаша с питие. Грабнах тръбата, отрязах около метър и я свързах със сифона. Бях започнал да подреждам инструментите, когато онзи с униформата се появи в кухнята. Не ме удостои с поглед, насочи се право към умивалника, за да провери дали всичко е както трябва. Подобни говеда направо ми лазят по нервите. Преметнах ремъка на сандъчето с инструментите през рамо, взех парчето тръба и го зачаках да излезе оттам. Изправи се много възбуден.

— Ама какво е това? — попита. — КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?

Помислих си дали някой малък кръвоносен съд не се беше пръснал в носа му, докато висеше под умивалника. Запазих самообладание.

— Нещо човърка ли ви? — попитах.

Опита се да ми изстреля очите си в челото. Май си въобразяваше, че е още в колониите, готвеше се да накаже слугата туземец.

— Не, но вие направо се подигравате с мен! Тръбите ви не са стандартни!

— Моля?

— Да… Парчето тръба, което сте поставили ЕТО ТАМ, е част от телефонен кабел! ПИШЕ СИ отгоре!

Ново двайсет. Никога не бях обръщал внимание на това, но запазих самообладание.

— Изплашихте ме! — казах. — Не се безпокойте, тръбите са абсолютно същите… Всъщност всички умивалници в града са вързани с такива тръби, от десет години ги гледам. Качествена стока.

— Не, не, изключено! Не са СТАНДАРТНИ!

— Не се безпокойте…

— Не се опитвайте да ме баламосвате. Искам работата да бъде свършена както се полага!

Такива неща ми се случват винаги към края на работния ден, когато съм изцеден и никой не е склонен да отстъпи.

Прекарах пръсти през косата си.

— Слушайте — казах, — всеки е специалист в своята област. Аз не ви питам какви боеприпаси използвате, за да прочистите някой баир. Щом си служа с телефонни кабели, значи така трябва.

— От вас искам нормален монтаж по правилата, ясно ли е?

— А всичките тези свинщини, които правите в умивалника, сигурно и те са по правилата, а? Хайде, платете ми и не си блъскайте повече главата, тръбата няма да мръдне и след двайсет години.

— Хич не се надявайте! Няма да получите нито сантим, докато не смените всичко това!

Погледнах стария перко в очите и разбрах, че ще си загубя времето с него. Съвсем не държах да работя извънредно, исках да се кача в колата, да спусна стъклата и кротко да си се върна вкъщи, запалил цигара, нищо друго не ми трябваше. И така, приближих се до умивалника, сгънах колене и с все сила ритнах сифона. Успях да откъсна половината. Обърнах се да погледна перкото.

— Ето — казах. — Мисля, че нещо хлопа в мивката. Ще трябва да извикате водопроводчик.

Старецът ме плесна с камшика право през лицето. Усетих огнена диря от устата до ухото. Онзи ме гледаше с блеснали очи. Цапардосах го по челото с парче тръба. Отстъпи към стената и се облегна на нея, както се държеше с една ръка за сърцето. Не отидох да му донеса кутията с илачите, плюх си на петите.

През целия път чувствах как бузата ми гори. В огледалото за обратно виждане забелязах дълга моравочервена ивица, а устната ми се беше подула, това ме караше да изглеждам още по-окаян. Ударът, изглежда, бе предизвикал нещо като верижна реакция, която стана причина натрупаната от дни умора да избие изведнъж по лицето ми. Не бях особено приятна гледка. На едно задръстване можах да разпозная наоколо всичките си събратя бачкатори, приличахме си, раните ни бяха почти еднакви, физиономии, опустошени от цяла седмица еднообразно бачкане, от умора, лишения, гняв и скука. Всеки път, когато светваше зелено, се придвижвахме напред с три метра, без да обелим дума.

Когато се прибрах, Бети веднага забеляза белега. Бузата ми беше подута и лъщеше. Не ми даде сърце да измисля някаква история, разказах й всичко както си беше. После си сипах голяма чаша и тя веднага премина в настъпление:

— Ето какво става, когато човек по цял ден се прави на палячо. Неизбежно беше!

— По дяволите, Бети… какви ги разправяш?…

— Да прекарваш цели дни, коленичил под тези шибани умивалници в компанията на кофи за боклук, да отпушваш кенефи и да поставяш бидета…

— Хич не ми пука. Това е без значение.

Тя се приближи да ме огледа отблизо. Продължи с неестествено сладникав глас:

— Я ми кажи… знаеш ли какво правя в момента? Не знаеш, така ли? Е добре, преписвам ти книжката, толкова дни вече вися над нея, а понякога не мога и да спя заради написаното, ако искаш да знаеш…

Гласът й бе станал горчив. Сипах си още една чаша и сграбчих шепа фъстъци. Тя не отделяше очи от мен.

— Убедена съм, че си голям писател. Поне съзнаваш ли го?

— Слушай, не започвай отново, уморен съм. Не разчитай на големия писател да ни нахрани. Прекалено много се вживяваш в тази работа и започваш да си въобразяваш някои неща.

— По дяволите! Не разбираш ли, че човек като теб не би трябвало да се принизява, не ти ли е ясно, че нямаш право да постъпваш така?

— Хей, Бети… Да не си откачила?

Тя ме сграбчи за ревера на якето, за малко да разлея скоча.

— Не аз, а ти! Нищо не разбираш! И направо се побелявам, като гледам с какво си губиш времето. Какво става с теб, защо не искаш да се погледнеш?

Не можах да се сдържа да не въздъхна. Не му се виждаше краят на този скапан ден.

— Бети… страхувам се, че ме вземаш за някой друг…

— Не, глупчо такъв! Вземам те за това, което си! Но не знаех, че си толкова задръстен! Бих предпочела да се шляеш или да се заплесваш по нещо, щеше да ми се струва нормално. Вместо това направо изтъпяваш с всички тези чешмени истории…

— В момента провеждам нещо като изследване на човешките отношения — казах. — Опитвам се да натрупам колкото се може повече сведения…

— Престани с твоите щуротии! Вече ти казах, че искам да мога да се гордея с теб, да ти се възхищавам, но всичко това сякаш въобще не те интересува, Бога ми, имам чувството, че го правиш нарочно, за да ме дразниш!

— Не, няма да направя и най-дребното нещо, с което да те подразня.

— Не бих казала, уверявам те. По дяволите, опитай се поне малко да ме разбереш. Нямаме време да играем петдесет роли в живота и не си мисли, че можеш да се измъкнеш с две-три жалки шмекерии. По-добре да се примириш с това положение веднъж завинаги. Ти си писател, а не водопроводчик.

— А къде е разликата? — попитах.

Гледахме се над масата. Тя ми хвърли такъв поглед, сякаш ме бе стиснала за гърлото.

— Ти май ще ми създадеш работа… Да, мисля, че е много възможно. Но сега нито ти, нито аз можем да направим нещо. Затова те предупреждавам, че няма да се дам така лесно, и като начало искам да ти кажа, че ми писна да живея с мъж, който се връща в седем часа вечерта и оставя с въздишка сандъчето с инструментите на масата, ТОВА НАПРАВО МИ УБИВА САМОЧУВСТВИЕТО! Представяш ли си как следобед, когато съм затънала до уши в книгата ти, звъни телефонът и ме питат къде си, защото нещо се разбрицало в кенефа на някакъв тъпанар, представяш ли си как почти усещам вонята на лайната му?

— Слушай, не намираш ли, че преувеличаваш? Добре, че има водопроводчици на тоя свят. И освен това ще ти кажа, че предпочитам тази работа, отколкото да тъпея в някоя канцелария.

— О, Господи! Ти нищо не разбираш! Не ти ли е ясно, че с едната ръка ми изваждаш главата от водата, а с другата отново я натискаш вътре?

Щях да й кажа, че това е доста вярна картина на живота, но се въздържах. Само поклатих глава и отидох да си налея чаша вода, гледайки навън през прозореца. Беше почти тъмно. Писателят не беше в блестяща форма, а водопроводчикът бе направо умрял.

След този разговор започнах да намалявам темпото, поне гледах да не работя следобед и резултатът не закъсня. Настъпи отново трайно хубаво време между Бети и мен, припомнихме си вкуса на спокойните дни, често си намигвахме. Водопроводчикът едва успяваше да се излюпи на развиделяване, когато писателят си беше легнал в три през нощта. Трябваше най-вече да внимава да не събуди Бети и да си свари кафе, без да забие нос в пода. Ченето му щеше да се откачи от прозевки, започваше да изплува на повърхността едва когато излезеше на улицата. Ремъкът на сандъчето с инструментите се врязваше дълбоко в рамото му.

Понякога, когато се връщаше вкъщи, Бети още спеше. Минаваше набързо през душа и я чакаше да се събуди, пушейки цигара до нея. Гледаше купчината листа до машината, вслушваше се в тишината или си играеше с чифт чорапогащи и слипове, захвърлени пред леглото.

Когато Бети се събуждаше, писателят се намираше насред сеанса по вътрешно взиране с едва забележима замечтана усмивка на устните. Обикновено се любеха, после закусваха. Хубаво си живееше писателят, чувстваше се само малко уморен и когато небето бе ясно, обичаше да си подремне на терасата и да слуша идващите от улицата шумове. Писателят беше окей. Никога не го тревожеха финансови проблеми. Мозъкът му бе празен. От време на време се питаше как беше успял да напише книга, това му изглеждаше нещо много далечно, и дали щеше да напише някога друга, наистина нямаше представа. Не обичаше да мисли за това. Когато Бети му зададе този въпрос, той загатна, че е напълно възможно, но през целия ден му беше кофти.

Когато стана от леглото на другата сутрин, водопроводчикът почувства, че този път махмурлукът е доста сериозен. Изчака клиентката да обърне гръб, за да избълва кафето във ваната, кожата му настръхна от драйфането. На моменти направо мразеше тоя скапаняк писателя.