Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

5

На другия ден собственикът цъфна точно когато си почивахме след обяд. Отидох да го посрещна на прага. Изглеждаше вкиснат, горещината явно не го бе щадила по пътя, беше пребледнял като мъртвец. Тъй като Бети още се излежаваше, не го поканих да влезе, дори леко го избутах навън, дребна работа, но може би точно това го вбеси, сигурно е искал да си облажи очите.

— Ама вие се подигравате с мен! — изписка той. — Значи сутрин трябва да идвам в десет и следобед в четири, така ли? По друго време никой да не ви безпокои!

— Извинете — казах, — но вечер работя, докато се стъмни. Уверявам ви, че се събират доста часове бачкане…

— Да, ясно ми е, че за всичко имате готов отговор.

— Лъжете се.

В този миг на прага се появи Бети. Беше облякла една моя тениска и току я придръпваше надолу, за да си покрие задника. Отправих към собственика поглед, изпълнен с омраза.

— С какво право му говорите с такъв тон? — попита тя.

— Бети, моля те — казах.

— Но това е самата истина — продължи тя, — какво си въобразявате?

Онзи направо онемя. Гледаше Бети, която продължаваше да подръпва тениската с настръхнали зърна на гърдите и с дълги голи бедра. Очите му щяха да изскочат. Изтри си лицето с кърпата.

— Не разговарям с вас — отряза я той.

— И слава Богу… Давате ли си сметка поне с кого говорите?

— Разбира се, с мой служител.

Тя избухна в смях.

— Твой служител? Жалко дърто нищожество! Пред теб е застанал най-големият писател от това поколение, загряваш ли?

— Бети, изсилваш се…

— Това хич не ме интересува — заяви собственикът.

Забелязах как Бети пребледня. Така беше кипнала, че пусна тениската и тя се издигна с двайсет сантиметра. Можеше да се види снопчето косми. Онзи тип не можеше да откъсне поглед от нея. На Бети й бяха нужни няколко минути, за да разбере какво става.

— Какво си ме зяпнал… — изръмжа тя.

Онзи беше като хипнотизиран, хапеше си устните. Бети го блъсна в гърдите с юмрук и той излетя по стълбите заднишком.

— Какво, никога в живота си ли не си виждал жена? Да не вземеш да се гътнеш?

Тя тръгна след него както си беше по гол задник, още веднъж го блъсна назад, той се препъна, за малко да се просне, едва се задържа. Сега вече беше почервенял от гняв.

— Не понасям сексуални маниаци! — додаде тя.

Сцената изглеждаше толкова невероятна, а Бети бе така възбудена, че стоях като закотвен на верандата с увиснало чене. Собственикът беше позеленял от гняв, но отстъпваше назад на фона на синьото небе. Не можах да се сдържа да не се усмихна, особено когато той се просна в цял ръст на земята.

Изправи се бързо, като ми отправи последен поглед.

— Съветвам ви да се отървете от това момиче! — излая той, обърна се кръгом и потегли, защото Бети се готвеше отново да го нападне. Вдигаше след себе си облачета бял прах и от време на време изтупваше сакото си с ръце.

Бети мина покрай мен все още разтреперана от ярост и влезе в бунгалото, без да каже дума. По-добре беше да се държа настрани от нея, да изчакам бурята да премине. В такъв момент и писателят би бил безпомощен. Декорът още веднъж се беше сменил и отново се бяхме озовали в старата миризлива дупка. Чух я как рита с крак стената. Време беше да се захвана с бачкането.

 

 

Цял следобед я дебнах от върха на стълбата. Достатъчно беше да се изправя на пръсти, за да погледна над покрива на номер две и да надникна през прозорците. Правех се на палячо, бях поне на петдесет метра, чувствах се на сигурно място. Питах се колко време е нужно на момиче като нея, за да миряса. Видях как няколко кашона отново изхвърчаха през прозореца, но не и онзи с бележниците, той не. Ха-ха, рекох си аз, ХА-ХА!

Разбира се, бачкането не ми спореше, умът ми не беше в него. Работех вяло. Денят напредваше и тя беше седнала на масата, подпряла чело с ръце, и не помръдваше. Не знаех дали е на добре или напротив. Онзи тъпанар си беше получил заслуженото. А аз? Имах ли аз това, което заслужавах?

Заплахата на собственика не ми излизаше от главата, но си представих как давам под съд тоя малоумник и това малко ми повдигна самочувствието. Чувствах се скапан, сякаш бях настинал. А по ръцете ми се стичаха струи боя. Тъкмо свършвах бидона с боя, когато видях Бети да излиза на верандата. Скрих се зад покрива. Когато се осмелих отново да хвърля един поглед, тя бе стигнала края на алеята и завиваше зад ъгъла.

Питах се къде ли отива, започнах да мисля, като в същото време продължавах да боядисвам стената, пробвах всички възможни варианти. Но не ми остана време да се разтревожа, защото след малко тя вече се беше върнала. Дори не я видях да се приближава. Забелязах, че снове напред-назад из бунгалото, мярка се често пред прозорците. Не виждах добре какво прави, сякаш изтръсква нещо пред себе си.

Я гледай, казах си, май чисти с някакъв препарат. Може би лъска бунгалото, за да си успокои нервите. Предчувствах как стаята ще светне като малко слънце.

Поработих още, съвсем се бях успокоил. Слънцето залязваше, докато почиствах съвестно четките. Вече не беше така горещо. Изпих една бира с представителя на фирмата за очила, преди да се прибера. Небето бе необичайно червено. Запалих цигара и тръгнах бавно към бунгалото, като гледах краката си как пристъпват един подир друг. Бях на десетина метра от бараката, когато вдигнах глава. Видях Бети, застанала пред верандата. Спрях се. Двата й куфара бяха до нея, а когато ме погледна, в очите й имаше невероятна напрегнатост. Запитах се също какво ли прави със запалената газова лампа в ръка. Косите й блестяха на залязващото слънце, в красотата й имаше нещо диво, необуздано. Наоколо миришеше на бензин. Разбрах, че се кани да хвърли лампата в бунгалото. За десета част от секундата тази мисъл направо ме изпълни, после видях ръката й да описва полукръг на фона на небето и лампата полетя като падаща звезда.

От бунгалото се чу само едно ВВЛЛУУУУУФФ! Беше като преддверието на ада. После тя грабна куфарите, а от прозорците лумнаха пламъци.

— Е, какво, идваш ли? — попита. — Махаме се оттук.