Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

15

Към единайсет часа се събрахме на погребението. Грееше хубаво слънце и небето бе съвсем синьо, от месеци не се бяхме радвали на такова време, а въздухът миришеше приятно. Бях се наспал добре, това е предимството на луксозните коли, човек може хубаво да си опъне краката, пък и седалките бяха удобни, не ми беше студено, а сега бях тук, присвил очи от светлината, докато в това време мъжете пъшкаха, сваляйки ковчега. Мислех си за малкия топъл лъч върху лицето ми, казвах си, че човек е част от вселената, мислех си такива неща, за да минава времето, питах се дали щяхме да отидем да ядем. Но, изглежда, никой не го беше грижа за това. Върнахме се в къщата, без да разговаряме, аз вървях най-отзад. Трябваше да се повъртим известно време в кръг над пианата, преди някой да се реши да отвори хладилника. Само че тук бе живяла една самотна стара жена, едно крехко, гаснещо същество, което ядеше колкото птиче. Трябваше да се задоволим с един малък котлет, с половин кутия варени царевични зърна, две-три кофички кисело мляко с изтекъл срок и няколко сухарчета. Еди се чувстваше вече по-добре. Беше много блед и челото му си оставаше все така смръщено, но се беше поуспокоил и след малко ми поиска солта с нормалния си глас — какъв късмет, че е хубаво времето, добави той.

Прекара част от следобеда пред едно чекмедже, пълно със снимки, прегледа някакви документи, като си говореше сам. Гледахме го, прозявайки се, после включихме телевизора, не знам колко пъти ставахме, за да сменяме канала, докато започна да се свечерява. Отидох да купя някои неща с Бети, взехме и Бонго с нас.

Беше чудно място, с дървета по тротоарите и тук-таме коли по улиците. Имах чувството, че не бях дишал така от векове, почти се усмихвах, докато вървях. Когато се върнахме, сложих във фурната огромно суфле. Еди се беше избръснал, измил и сресал. След суфлето имаше три килограма сирене и голям колкото масата ябълков пай. Почистих и отидох да мия съдове в кухнята. Момичетата искаха да гледат някакъв уестърн, който го бяха давали сто пъти, но не ми пукаше, вече си бях възвърнал добрата форма.

Седнах да изпуша една цигара, докато чаках Бонго да довърши суфлето. Чувах изстрелите от екрана, но въпреки това се вслушвах в тишината на улицата, беше хубаво като в лятна нощ. После си навих ръкавите и направих пяна в умивалника, стиснал цигара между зъбите.

Еди се появи точно когато се бях заел да обработвам една чиния на цветя. Намигнах му. Той застана зад мен с чаша в ръка, загледан в краката си. Залових се да изстъргвам нещо полепнало по дъното на чинията.

— Я ми кажи… Имам едно предложение за вас двамата — започна той.

Потръпнах, като продължавах да държа ръцете си под водата. Втренчих очи в плочките пред мен, а водата започваше да ме пръска.

— Бети и аз да останем тук и да се заемем с магазина — промълвих аз.

— Как позна?…

— И аз не знам.

— Добре… Ще попитам Бети какво мисли по този въпрос. Иначе ти си навит, нали?

— Ами да, навит съм.

Той се върна в другата стая, клатейки глава, докато аз се заех отново с чиниите. Издишах дълбоко два-три пъти, за да дойда на себе си и да довърша съдовете, без да причиня много щети — трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което правех в момента. По-скоро ме избиваше да гледам глупаво течащата вода и да затъвам бавно в тази успокояваща гледка. От време на време измивах по някоя чиния. Не исках да мисля за предложението на Еди, избягвах всякакви прекалено точни представи, прогонвах ги от съзнанието си. Предпочитах да тъна в неопределеност и да се оставя да ме завладее едно твърде приятно усещане, без да мисля за нищо. Жалко, че музиката от филма беше толкова тъпа, заслужавах нещо по-хубаво.

Както очаквах, Бети подскочи до тавана от радост. Тя винаги приемаше възторжено всяка промяна. Винаги вярваше, че някъде нещо ни очаква, и когато имах неблагоразумието да предложа своя, малко различна версия от нейната, когато й казвах, че не е точно така, че ДРУГО НЕЩО ни очаква другаде, тя ми се изсмиваше в лицето, пронизваше ме с поглед — защо винаги търсиш под вола теле, питаше тя, къде виждаш разликата… Не се опитвах да я разубеждавам, обикновено отивах да се изтегна на леглото, чаках да й мине.

Прекарахме част от вечерта в уточняване на някои подробности, опитахме се да опростим нещата максимално. Но не беше трудно да се разбере, че Еди бе решил да ни направи подарък, колкото и да се стараеше да представи нещата по друг начин.

— Така или иначе, нямах друг близък човек освен нея, а и сега-засега Лиза и аз не се нуждаем от нищо. Моментът не е подходящ за продажба, а и няма да настаня кого да е в къщата на мама…

Въпреки това ни гледаше и двамата с крайчеца на окото, сякаш бяхме деца. Отварях му една след друга бутилки бира, като се майтапех, докато той ми обясняваше как се продават пиана. Общо взето, не изглеждаше чак толкова сложно.

— Трябва да ти е ясно, че въобще не се безпокоя — заяви той.

— Аз също.

— Ако нещо не е наред, знаеш къде да ме намериш…

— Ще се справим, можеш да ни имаш доверие.

— Ами да, тук сте като у дома си.

— Когато искаш, мини да ни видиш, Еди.

Той поклати глава, после притисна Бети до рамото си.

— Нямате грешка вие двамата… — прошепна. — Може да се каже, че свалихте голям товар от плещите ми.

Личеше си, че е така. Последва кратко мълчание, заредено с еуфория, като дебел слой сметана между две сухи пасти.

— Искам само едно нещо да ви помоля — продължи Еди.

— Разбира се…

— Ще ви е неприятно ли от време на време да й носите по някое цвете?

 

 

Заминаха през нощта. Докато пиех последната бира, Бети се въртеше в кръг из стаята, като присвиваше очи. Направо ме хващаше смях, като я гледах.

— Това канапе го виждам по-скоро в онзи ъгъл — заяви тя. — Какво ще кажеш?

— Ами да, защо не…

— Добре, може да пробваме.

Нямаше й пет минути, откакто бяхме сами в къщата. Още чувах Еди да ни пожелава късмет и вратата на колата току-що бе хлопнала. Питах се дали всичко това не е на шега.

— Сега?… Искаш да започнем веднага?

Тя ме погледна учудено, като отметна кичур коса зад ухото си.

— Е, какво толкова… Не е прекалено късно.

— Не е, но си мислех, че може да почака до утре…

— Ооо, голямо мрънкало си понякога. Ще ни отнеме само минута.

Канапето беше от времето на войната и тежеше най-малко три тона. Трябваше да навием килима и да го придърпаме сантиметър по сантиметър, защото колелцата бяха блокирали и беше прекалено късно за поправки. Но човек може да направи някои неща, без да мърмори, когато живее с момиче, което си струва труда. За това си мислех, докато местех бюфета, който също вече не си беше на мястото. Е, помрънках малко, колкото за авторитет, но дълбоко в себе си по-скоро се забавлявах. Дори ако единственото ми желание беше да си легна, можех да си позволя да поместя два-три мебела заради нея. Истината е, че заради нея бих преместил и планини, само ако знаех как да го направя. Понякога се питах дали давам всичко от себе си. Имаше моменти, когато се боях, че не успявам, но невинаги е лесно да бъдеш на ниво. Трябва да се признае, че момичетата са малко странни и досадни, когато се заемат с нещо, и въпреки това често ми се случваше да се питам дали полагам достатъчно усилия за нея, най-вече вечер, когато си лягах пръв и я гледах как сваля кремовете си от етажерката в банята. Така или иначе, ако съществува поне малък шанс човек да бъде на ниво в този живот, то това едва ли ще му падне от небето, тъй че не трябва да се оставя да го носи течението. И двамата бяхме вир-вода от пот. Да си кажа правото, краката ми бяха малко омекнали, може би още не бях възстановил напълно силите си. Седнах на канапето, като се оглеждах наоколо със самодоволен вид.

— Е, друго си е така — казах.

Тя седна до мен, подвила колене под брадичката, като си хапеше устните.

— Ами и аз не знам… Би трябвало да опитаме различни комбинации…

— А нещо друго не искаш ли да опиташ? — попитах.

Хвана ръката ми и се прозя.

— Не, аз също съм капнала. Казах го просто така…

 

 

Малко по-късно се озовахме и двамата пред леглото. Точно щях да махна завивката, когато тя ме спря.

— Не, не мога… — каза.

— Какво не можеш?…

Гледаше леглото втренчено с доста странен вид. Вярно е, че на моменти тя напълно излизаше от релси, не беше вече същата Бети, която така добре познавах, и държането й ме изпълваше с недоумение. Но не си блъсках прекалено много главата. Момичетата, така или иначе, винаги са предизвиквали в мен недоумение, но накрая просто бях свикнал със странностите им. Бях приел, че никога няма да успея да ги разбера напълно, бях се примирил и често ги наблюдавах, без да се издавам. Най-изненадващо им хрумваше да направят нещо необяснимо и стихийно. Тогава се чувствах като човек, който спира пред някой рухнал мост и хвърля замечтано камъчета в пропастта, преди да се върне обратно.

Тя, разбира се, не отговори. Достатъчно беше да я погледна, за да почна да се питам къде се беше отнесла. Настоях да ми отговори.

— Какво не можеш?

— Да спя в него… не мога да спя там!

— Слушай, в къщата няма друго легло. Смешно е… Помисли малко.

Тя отстъпи към вратата, клатейки глава.

— Не, невъзможно е. За Бога, не настоявай…

Седнах на края на леглото, подхилвайки се, докато тя ми обръщаше гръб. Виждах две-три звезди през прозореца, небето ми изглеждаше ясно. Върнах се в другата стая. Тя се опитваше да свали страничните облегалки на канапето. Спря за миг, за да ми се усмихне.

— Ще го опънем, сигурна съм, че ще ни бъде много удобно.

Нищо не казах, хванах едната облегалка и я разтърсих като слива, докато остана в ръцете ми. Това канапе сигурно не е било разгъвано от двайсет години. Понеже тя явно не можеше да се справи, отидох да й помогна.

— Опитай се да намериш чаршафи — помолих я. — Ще се оправя сам.

Тази облегалка адски ме затрудни, трябваше да използвам крака на един стол като лост, за да я откъртя. Чувах как Бети отваря вратите на шкафа, които скърцаха. Въобще не ми беше ясно как функционира това устройство. Легнах отдолу да го разгледам. Имаше големи, опънати във всички посоки пружини, някакви остри железарии, общо взето, доста опасна машинка, която само чакаше удобен момент, за да ви откъсне някоя ръка. Забелязах един голям педал отстрани. Станах, разчистих място около канапето, хванах здраво облегалката и натиснах педала с крак.

Само че нищо не се получи, канапето не помръдна нито на милиметър. Колкото и да се мъчех, каквито и ритници да му изстрелвах, колкото и да скачах отгоре му с цялата си тежест, не успях да накарам дяволското легло да се разгъне. Пот течеше от мен, когато Бети се появи с чаршафите.

— Какво, не успяваш ли? — каза тя.

— Може би това чудо никога през живота си не е работело. Трябва ми време, за да се занимая с него, нямам никакъв инструмент… Слушай, само тази нощ, няма да умрем я… Та тя да не би да е умряла от заразна болест? Какво ще кажеш, а?…

Не изглеждаше да ме е чула, придаде си съвсем невинно изражение на лицето и посочи към кухнята с брадичка.

— Мисля, че видях кутия с инструменти под умивалника — каза.

Отидох до масата, доизпих бутилката бира с ръка на кръста. После насочих гърлото на бутилката към Бети.

— Даваш ли си сметка какво искаш от мен? Знаеш ли колко е часът? Смяташ, че ще почна СЕГА да човъркам тази гадост, СЕГА?

Тя се приближи усмихната, притисна ме в обятията си заедно с чаршафите.

— Знам, че си уморен — прошепна. — От теб искам единствено да седнеш в някой ъгъл и да не ми пречиш. Аз ще се заема с всичко това, съгласен ли си?

Не ме остави да й обясня, че беше по-разумно да сложим кръст на канапето за тази нощ. Останах да стърча така насред стаята с куп чаршафи под мишница, докато тя бъркаше под умивалника.

 

 

След малко, бях принуден да се намеся. Станах с тежка въздишка, улових във въздуха черната глава на чука, който точно прелиташе на три сантиметра от ухото ми, и отидох да взема дръжката от ръцете на Бети.

— Добре, остави сега на мен. Ще се нараниш.

— Не съм виновна, че изхвърча от ръцете ми, нищо не можех да направя!

— Не, не казвам подобно нещо… Но хич не ми се иска да търся болница посред нощ в градче, което не познавам, без кола, напълно скапан и изпаднал в паника, защото на единия от двама ни му изтича кръвта. По-добре мръдни малко…

Като начало нанесох няколко удара с длето по местата, които ми изглеждаха стратегически, но всъщност тънкостите на механизма не ми бяха много ясни, не разбирах за какво бяха някои пружини. Бети предложи да обърнем канапето наопаки.

— Не! — изсумтях аз.

Въпреки това машинката не се предаваше и усещах как струйка пот се стича от кръста ми. Единственото нещо, което ми се искаше, беше да разбия цялата железария, щях да блъскам отгоре цяла нощ, докато стане на парченца, но Бети ме гледаше. Изключено беше, нямаше да се оставя да ме победи едно нищо и никакво канапе. Реших да погледна отново отдолу, опипах с пръсти всичките машинарии. В един момент напипах нещо странно. Изправих се, като правех гримаси, разкарах възглавниците и погледнах какво има.

— Може би ще трябва да събудим съседите — казах. — Ще ми е нужен оксижен.

— Толкова ли е сложно?

— Не, просто са запоили това нещо, и то на цели двайсет сантиметра…

Накрая метнахме няколко възглавници на пода. Стъкмихме си нещо като легло, което приличаше на огромна порция равиоли, полята със сос на райета. Бети ме поглеждаше крадешком, за да види как ще реагирам. Знаех, че няма да ни е никак удобно, но ако това можеше да й достави удоволствие, ако най-сетне всичко й беше наред, нямах нищо против, започвах вече да се чувствам като у дома си, въпреки че беше по-скоро тъпо, като си представех, че щяхме да прекараме първата си нощ в къщата на пода. Беше крайно нелепо, но все пак в цялата история имаше и малко евтина романтика, каквато се среща в супермаркетите. Напомняше ми за времето, когато бях на шестнайсет години, оставах до късно на някой купон и се чувствах щастлив с една възглавница за двама и половин порция момиче. Лесно можех да огледам пътя, който бях изминал. Сега разполагах с куп възглавници и имах Бети, която се събличаше пред мен. Наоколо градът бе заспал. Изпуших спокойно последната цигара прав до прозореца. От време на време минаваха безшумно коли. Небето бе с цвят на никел.

— Човек би казал, че всички са регулирали моторите си — отбелязах аз.

— За какво говориш?

— Харесва ми това местенце. Обзалагам се, че утре времето ще бъде хубаво. Ако щеш, вярвай, но направо умирам за сън.

 

 

На другата сутрин се събудих преди нея. Станах, без да вдигам шум, и отидох да купя кроасани. Времето беше толкова хубаво, че чак не можех да повярвам. Напазарувах едно-друго. Върнах се, без да бързам, с пълна чанта под мишница, а по пътя прибрах пощата под вратата на магазина — само реклами и съобщения за някакви конкурси — и като се навеждах, забелязах тънък слой прах на витрината. Казах си наум, че трябва да се почисти.

Отидох направо в кухнята, извадих покупките и ги сложих на масата, след което започнах да действам. Тя се събуди от шума на електрическата кафемелачка. Появи се, прозявайки се, на вратата.

— Млекарят е албинос — казах.

— Така ли?

— Представяш ли си албинос с бяла престилка и с бутилка мляко във всяка ръка?

— Направо ми се смразява кръвта!

— Точно така стана и с мен.

Докато водата за кафето завираше, съблякох се набързо и като начало се излегнахме на земята до стената. После се примъкнахме до възглавниците. През това време водата се изпаряваше и така прегорихме първата тенджера. Хвърлих се към кухнята, а тя отиде в банята.

Към десет часа подредихме чашите и почистихме трохите. Къщата имаше южно изложение и влизаше достатъчно светлина. Почесах се по главата, поглеждайки към Бети.

— Добре — казах. — С какво ще започнем?…

Късно следобед най-сетне можах да седна на един стол. Из къщата се носеше отвратителна миризма на белина, толкова силна, че се питах дали е безопасно да запали човек една цигара. Денят бавно гаснеше и макар че времето беше чудесно, не си бяхме показали носа навън — прогонихме миризмата на мъртвата старица и от най-потайните кътчета, от шкафовете, от стените, изпод чиниите, като особено внимание отделихме на кръглото прозорче в тоалетната. Никога не съм си представял, че е възможно подобно чистене — вече и следа не бе останала от бабичката, нито косъм, нито един поглед, полепнал по завесите, нямаше и сянка от въздишка, всичко бяхме изтрили. Имах чувството, че я бяхме умъртвили втори път.

Чувах как Бети лъска пода в спалнята. Не беше се спряла нито за миг, в едната ръка държеше сандвич, а с другата чистеше плочките и изразът на лицето й ми напомняше Джейн Фонда в „Уморените коне ги убиват, нали?“, когато вече трети ден тъне в мръсотията. Но тя, Бети, искам да кажа, си го търсеше и си го беше получила. Поне аз мислех така. Неприятното бе, че докато търкаше, мислите се рояха в главата й. Понякога я чувах да си говори сама и тихичко се приближавах до нея, за да подслушвам. Човек направо можеше да настръхне.

Това, което ме довърши, бе, че се наложи да изнеса дюшека на улицата. Бая зор видях най-вече по стълбите, трябваше ми време, докато разбера, че съм закачил лампата на тавана, а междувременно доста се бях изпотил. Вмъкнах дюшека между боклукчийските кофи и се качих отново горе да лъсна последните мебели и да изцедя два-три парцала. В резултат на всичко това, когато седнах най-сетне, не изпитах и най-малкото чувство на срам, до козирката ми беше стигнало този ден, честна дума. Само че Бети искаше да знае веднага, невъзможно беше да отложим за по-късно. Но какво толкова ще ти стане, ако се обадим сега, казваше тя, какъв смисъл има да чакаме, а?

И така, обърнах телефона към мен, цялата къща светеше като чисто нова монета и се обадих на Еди.

— Здравей! Ние сме… Отдавна ли пристигнахте?

— Ами да. При вас всичко наред ли е?

— В разгара на чистенето сме. Даже разместихме някои мебели…

— Много добре, прекрасно. Утре ще ви изпратя всичкия багаж по влака.

— Разчитам на теб. Знаеш ли, мислехме си с Бети, че няма да е зле тия дни да боядисаме малко кухнята.

— Ами да, разбира се…

— Добре тогава, непременно ще боядисаме, да, скоро ще се заемем с това. Ето една добра новина.

— Наистина нямам нищо против.

— Така си мислех и аз. Виж какво, понеже така и така говорим за това, нали знаеш тапетите в коридора, онези, дето са на цветя…

— Да, какво има?…

— О, нищо особено… Само че, разбираш ли, какво би казал, ако ги сменим и сложим на тяхно място нещо по-весело. Представяш ли си нещо в синьо, обичаш ли синьото?

— И аз не знам… Ти какво мислиш?

— Адски успокояващо действа.

— Ами тогава ти решавай, аз лично не виждам никакво неудобство.

— Дадено, драги, повече няма да ти досаждам с тези работи. Но нали разбираш, исках да получа съгласието ти, ясно ти е за какво става дума, нали?

— Не се притеснявай.

— Да, добре.

— Е…

— А, чакай, щях да забравя нещо… Исках да те питам…

— Да?

— Става дума за Бети. Иска й се да събори две-три стени…

— …

— Чуваш ли ме?… Нали ги знаеш какви са, като им хрумне нещо. Искам да ти кажа само, че става дума за по-малките стени, не е някакъв страхотен ремонт. Дребна работа.

— Да, да, и на това ако му казваш дреболия… Да събаряш стени е вече нещо доста по-сериозно, майтап си правите вие…

— Слушай, Еди, добре ме познаваш, никога не бих ти досаждал с такива работи, ако не беше важно. Но нали знаеш как стоят нещата, и една прашинка може понякога да преобърне света… Представи си, че тази преградна стена е като бариера между нас и някаква слънчева поляна. Не смяташ ли, че би било истинска подигравка с живота, ако се оставим да ни спре някаква си нищо и никаква бариера? Ти не би ли се стреснал, ако за една бройка се разминеш с целта заради някакви си нещастни тухли? Еди, не разбираш ли, че животът е пълен със символи?

— Добре, съгласен съм. Но по-кротко…

— Бъди спокоен, не съм някой перко.

Когато затворих, Бети ме гледаше ухилена като Буда. Стори ми се, че забелязах в очите й искрица, запазила се от пещерната ера, когато мъжкарят се е потял и е пъшкал, за да стъкми убежище за милата си женичка, която се е усмихвала в мрака. В известен смисъл ми беше приятно да си мисля, че се подчинявам на една необходимост, която съществува, откакто свят светува. Имах чувството, че върша нещо правилно и че прибавям моята капка вода към голямата река на човечеството. Да не говорим, че никой не е умрял от дребните ремонти вкъщи и че би било цяло чудо да не попадне човек на някоя шумно рекламирана джаджа на щанда на бормашините и на електрическите триони. Така може да си повдигне малко самочувствието и да измайстори сам някоя етажерка например. Номерът е да направиш така, че да не изгърмят бушоните.

— Е, доволна ли си? — попитах.

— Да.

— Не си ли гладна?

Хапнахме, като в същото време гледахме някакъв филм на ужасите. Разни типове излизаха от един гроб и препускаха в нощта, надавайки страхотни крясъци. Към края вече се прозявах и дори задрямвах на моменти, а когато отварях отново очи, кошмарът продължаваше. Бяха намерили някаква старица на улицата и тъкмо ядяха крака й. Имаха златисти очи и ме гледаха как беля един банан. Изчакахме ги да почнат да бълват огън, за да отидем да си легнем.

Пренесохме възглавниците в спалнята и се заклех, че първото нещо, което щях да направя на другия ден, ще бъде да купя един дюшек, да пукна, ако не го направя. Оправихме леглото мълчаливо, бяхме капнали, но нито прашинка не се мярна, докато чаршафите се приземяваха като парашути, раздвижвайки въздуха в стаята. Щяхме да спим блажено, без да се страхуваме, че ще глътнем някой микроб.

 

 

Рано сутринта чух, че на вратата се чука. Помислих си, че сънувам, защото едва различавах бледото сияние на зората, което плахо трептеше зад прозореца, а стрелките на будилника още светеха. Трябваше да стана, присвиваше ме стомахът, но се облякох набързо, като гледах да не събудя Бети, после слязох долу.

Отворих вратата. Студеният утринен въздух ме накара да потръпна. Пред мен стоеше възрастен мъж с каскет и двудневна брада, който ме гледаше с усмивка.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — каза той. — Вие ли сте оставили онзи дюшек върху кофите за смет?

Зад него забелязах боклукчийската кола, която работеше на място, а оранжевият буркан мигаше отгоре. Най-сетне успях да направя връзката.

— А, да — отговорих. — Нещо притеснява ли ви?

— Ами такива големи неща не взимаме. Не ни е работа това…

— Добре, но аз какво да го правя… Да го нарежа на парченца и всеки ден да си го хапвам по малко ли?

— Не ме интересува. В края на краищата дюшекът си е ваш, нали?

Като се изключи колата, улицата беше тиха и пуста. Денят сякаш се изтягаше като котка, която слиза мързеливо от фотьойла, и старчето се възползва от паузата, за да си запали една цигара на златистата светлина.

— Разбирам, че това ви е неприятно — добави той. — Поставям се на ваше място. Няма нищо по-идиотско от това да се отървеш от някой дюшек… Но след случката с Боби повече не качваме такива неща. На всичкото отгоре беше съвсем същият като този, сив, на райета. И сега ми е пред очите как се опитва да напъха дюшека и как след пет минути онова нещо му откъсна ръката. Ясна ви е картинката, нали…

Хвана ме натясно. Очите ми бяха още залепнали от съня. И кой беше тоя Боби? Тъкмо щях да го попитам, когато шофьорът подаде глава от прозореца и започна да ругае от отсрещната страна на тротоара.

— Какво има бе? Май ти лази някой по нервите, а?

— Това е той, Боби — поясни старецът.

Боби продължи да се вълнува в колата, главата му стърчеше над стъклото и от устата му излизаха облаци пара.

— Да не би тоя да ни досажда със скапания си дюшек? — изрева той.

— Не се ядосвай, Боби — каза старецът.

Стана ми студено. Забелязах, че съм бос. Тук-таме имаше парцали мъгла, увиснали в утринния въздух. Мозъкът ми работеше на бавен ход. Боби се възползва от вцепенението ми, за да отвори вратата и да скочи с ръмжене от камиона. Побиха ме тръпки. Носеше широк пуловер с навити ръкави, а светлината проблясваше по едната му ръка, която завършваше с нещо като големи щипци. Беше евтина протеза от хромиран метал, платена изцяло от социалното осигуряване и излята като броня на автомобил. Стоях така стъписан, а старецът поглеждаше към догарящата цигара.

Боби се насочи към нас, като блещеше очи, а устата му се бе изкривила. За миг ми се стори, че седя пред телевизора, цял погълнат в сцена от онзи филм на ужасите, само дето сега всичко протичаше в три измерения, а на това отгоре Боби изглеждаше напълно чалнат. За щастие се спря пред дюшека. Виждах го съвсем ясно, сякаш нарочно точно над главата му светеше улична лампа. Сълзите на бузите му приличаха на татуирани светкавици. Не — чух добре, но мисля, че започна да говори на дюшека, като скимтеше като заек. Старецът дръпна за последен път от цигарата и я изплю лениво, загледан в пространството.

— Още малко и ще му мине — каза той.

Викът на Боби прониза ушите ми като копие. Видях го да вдига дюшека с единствената си читава ръка, сякаш го бе сграбчил за гърлото, после го погледна в очите, като че ли държеше пред себе си човека, който му бе провалил живота. После изстреля юмрука си в дюшека и щипката премина през него, а парченца памук се посипаха по тротоара. Оранжевият буркан на покрива на камиона ми приличаше на огромен паяк, който тъчете паяжината си около нас.

Старецът стъпка фаса, а в това време Боби изтръгваше протезата от дюшека и ридаеше. Нещастният Боби се олюляваше на краката си, но все пак се държеше. Вече разсъмваше. Той изкрещя отново и този път се прицели малко по-долу, в корема, и металната ръка премина през дюшека като снаряд. Дюшекът се прегъна на две. Без да изчака, Боби издърпа протезата и нанесе удар в главата. Платът сигурно вече бе сдал багажа, защото се цепеше по всички посоки и стенеше като заклана свиня.

Докато Боби се развихряше и разкъсваше дюшека на парченца, старецът гледаше настрани. Тротоарът бе пуст, с един крак стъпил все още в нощта и подал само единия си пръст на светло. Имах чувството, че очакваме нещо да се случи.

— Е, хайде, сега би трябвало вече да може — каза старецът. — Ще ми помогнете ли?

Боби беше напълно изтощен, косата му бе залепнала за челото, сякаш си бе потопил главата в леген с вода. Остави ни кротко да го отведем до колата и да го сложим да седне зад кормилото. Поиска ми цигара, подадох му пакета. Бяха от светлите. Започна да ме закача, като все още гледаше като сомнамбул.

— Ха, ама и това ако не са педерастки цигари!

— Точно така.

Ясно ми беше, че вече дори не си спомня случилото се. За всеки случай хвърлих едно око към дюшека, защото хора като него ви карат да си мислите, че сънувате с отворени очи — животът и без това е достатъчно тежък, какво остава, ако го усложняваме допълнително. Сега вече краката ми бяха напълно вкочанясали. Старецът метна една кофа с боклук отзад на колата, а аз се прибрах да се обуя, без да вдигам много шум. Тя продължаваше да спи. Чух ги как потеглят и пъплят бавно надолу по улицата, като междувременно се питах за какъв дявол си бях обул обувките, когато беше едва седем сутринта, нямах нищо за правене и бях все още уморен.