Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

6

Събудих се, намръщен от тръскането, а и ми беше много горещо. Въздухът танцуваше като вихър над платформата на камионетката — трябва да беше около шест сутринта, едва бе почнало да зазорява. Бети спеше със стиснати юмруци. За нещастие бяхме попаднали на един, дето пренасяше чували с тор, а рано сутрин от тази миризма ми се повдигаше, чувствах се целият мръсен. Седалката до шофьора бе затрупана с големи пакети, затова трябваше да пътуваме на открито. Извадих пуловер от чантата и го облякох. Метнах нещо и върху раменете на Бети. В момента пътувахме през една гора и беше възхладно. Върховете на дърветата бяха тъй високо, че ми се завиваше свят. Шофьорът почука на задното стъкло. Беше младо момче, което ни качи на някаква бензиностанция, черпих го една бира. Връщаше се от селскостопанско изложение, доколкото разбрах.

Предложи ми кафе, идеше ми да го разцелувам. Грабнах термоса и си сипах няколко глътки. После изпуших първата цигара за деня, седнал върху един от чувалите, докато гледах как пътят бяга успоредно с нас. След още малко време не можах да се сдържа да не се засмея. Все едно, че отново са ми излезли младежки пъпки. Добре де, и така да е, не е болка за умиране, всъщност нищо не оставях след себе си, защото тя успя да пъхне няколко ризи и записките ми в един от куфарите си. Просто намирах всичко това за забавно, липсваше ми само каскетът а ла Хенри Фонда. Като предвидливо момиче, Бети беше спасила от пожара и спестяванията ми, така че се чувствах, кажи-речи, богат, имахме с какво да изкараме месец-два и дори й бях казал — слушай, по дяволите, не сме принудени да се правим на идиоти по шосетата, можем да си платим пътуването, хич не ща да си давам зор. Но какво да се прави, тя намираше, че не можем да си позволим да харчим прекалено много. В никакъв случай, ще пътуваме на стоп, заяви категорично. Но истината беше, според мен, че това истински й допадаше. Тя просто искаше да остави след себе си купчина пепел и да тръгне да скита по пътищата както в доброто старо време. С този жест държеше да подчертае значимостта на събитието. Не го направих на въпрос, защото ме беше хванала под ръка и нищо друго не ме интересуваше. Грабнах куфара и вдигнах палец, като се хилех подигравателно.

Вече два дни бяхме по пътищата, целите в прах. Започвах да съжалявам за душа. Сгърчих лице в грозна прозявка и Бети се събуди. В следващия миг беше вече в прегръдките ми и ме целуваше. Дори и да си бях напрегнал мозъка, нищо повече нямаше да поискам от небето. Достатъчно бе да я погледне човек, за да види колко е щастлива. Въпреки че не бях във възторг от идеята й да смаем света, както казваше тя, приемах нещата, общо взето, добре. Човек може в краен случай да се примири с това скитане по пътищата, ако има до себе си готино маце.

Шофьорът спря да налее бензин, а ние в това време си купихме сандвичи и бира. Започваше отново да става горещо. От време на време камионетката вдигаше до сто километра в час, но въпреки това усещахме как слънцето прежуря кожата ни. Бети намираше всичко това за фантастично, вятъра, шосето, слънцето. Аз поклащах глава, изстрелвайки нагоре капачките от бирените шишета. Не можех да не си мисля за това, че вече щяхме да сме пристигнали, ако ме беше оставила да купя билети, а сега трябваше адски да заобикаляме, защото онзи искаше да се отбие при брат си, преди да се върне в града, а на нас не ни стискаше да изпуснем тази чудна камионетка. Той беше единственият, който спря да ни качи, и сега, след като беше в ръцете ни, не биваше да го изпускаме, докато не ни остави в града. Вярно, че не бързахме. Не гонехме Елдорадо.

Спряхме в някакво забутано селце и докато момчето гостуваше на брат си, ние се настанихме под един чадър и си поръчахме студени питиета. Докато Бети беше в тоалетната, аз почти задрямах на стола. Не виждах причина да се безпокоя за каквото и да било, светът ми изглеждаше все така нелеп. Мястото беше тихо и пусто.

Скоро потеглихме отново и трябваше търпеливо да изчакаме края на деня, за да зърнем най-сетне светлините на града. Бети се бе изправила и потръпваше от нетърпение.

— Даваш ли си сметка — казваше тя, — най-малко от три години не съм я виждала. Толкова е странно… За мен тя ще си остане винаги по-малката сестричка, разбираш ли…

Момчето ни остави на един кръстопът и докато ние с Бети слезем и вземем куфарите, отзад вече се бе строила цяла редица коли с натиснати клаксони, а главите на разни типове се подаваха навън. Бях позабравил всичко това, тази обстановка, миризмата на изгорели газове, светлините, лъскавите тротоари и шума на колите, от който човек не може да се отърве. Почувствах особена възбуда.

Вървяхме известно време, тътрейки куфарите. Не бяха прекалено тежки, но все се намираше някой, който да се блъсне в тях, и най-вече бяха обемисти. Единственото хубаво беше, че можехме да сядаме върху тях, докато чакахме да светне зелено и да пресечем. Бети не спираше да говори. Сякаш бе риба, която са пуснали обратно в морето, и не исках да й развалям удоволствието. Не беше непосилна задача, въпреки че е истинско наказание да висиш пред всички тези светофари.

В този час хората бяха на улицата, връщаха се от бачкане. Всички шибани неонови реклами започваха да трептят едновременно и трябваше да прекосяваме цели светлинни водопади с превити рамене и мигащи очи. От все сърце мразех всичко това, но присъствието на Бети до мен го правеше необичайно поносимо, всички тези идиотщини дори не ми вдигаха кръвното. И въпреки това повечето хора имаха скапани мутри, виждах, че нещата не се бяха променили.

Лиза, сестрата на Бети, живееше в относително спокойно кварталче. Малка едноетажна бяла къща с тераса от шест квадратни метра, която гледаше към пустеещи земи. Когато отвори вратата, в ръката си държеше пилешко крилце. Тутакси огладнях. Двете шумно се разцелуваха и Бети ни представи. Успях да различа дребно същество с хубав загар, което размахваше крилцето. Здрасти, Лиза, казах. Отвътре излезе доберман, който сечеше мрака с опашката си. Това е Бонго, каза тя и погали животното по главата. Бонго ме погледна, после се обърна към господарката си и накрая си заслужи пилешкото крилце. Винаги съм знаел, че светът е една зловеща шега.

Лиза живееше сама с Бонго сред невъобразим безпорядък, но къщата все пак беше приятна, пъстра, с куп джунджурии, разхвърляни навсякъде, сякаш ги бяха забравили. Тя носеше възкъсо кимоно и можах да забележа, че има хубави крака, но колкото до останалото, Бети решително я превъзхождаше, въпреки че беше с пет или шест години по-възрастна. Отпуснах се на канапето, докато момичетата дърдореха, като от време на време носеха чаши и нещо за хапване.

Трябва да съм бил скапан, защото първата чаша порто премина направо в кръвта ми. За малко да настъпя кучето, като станах за тоалетната, виеше ми се свят. Отидох да си напръскам лицето с вода. Имах тридневна брада и прашни кръгове около очите, краката ми бяха омекнали, истински ангел на пътищата, развенчан от два пръста порто.

Когато се върнах, Бонго довършваше пилето, а Бети разказваше края на пътуването. Лиза плесна с ръце.

— Може да се каже, че идвате точно навреме! Горният апартамент е свободен от цяла седмица!

Бети изглеждаше направо стъписана. Бавно постави чашата си на масата.

— Какво… Искаш да кажеш, че горе няма никой и ти си съгласна да ни предоставиш апартамента под наем?

— Разбира се! Предпочитам на вас да го дам…

— О, Господи, сънувам ли? — каза Бети. — Та това е страхотно!

После скочи от мястото си и коленичи пред моя фотьойл. Питах се дали не си е сложила някакъв блестящ грим.

— Нали ти казах… Схващаш ли поне донякъде какво става? И на това ако не му казват късмет!

— Какво точно е станало? — попитах аз.

Бети облегна гърди на коленете ми.

— Ами става това, миличък, че сме в града само от час, а вече си намерихме страхотно апартаментче, падна ни направо от небето!

— Питай дали има широко легло — поинтересувах се.

Тя ме ощипа по крака, после вдигнахме чашите. Не казах нищо, но бях съгласен с нея, че не се бяхме подредили лошо. В крайна сметка тя може би беше права. Нищо чудно пред нас да се опне един безгрижен живот. Започвах да се чувствам значително по-добре.

Бутилката не се задържа дълго. Не се тревожете, казах им аз и излязох. Спуснах се към ъгъла с високо вдигната глава и с ръце в джобовете. Бях забелязал няколко магазина по-надолу.

Влязох при бакалина: добър вечер на всички, казах. Мъжът беше сам зад касата, някакво старче с тиранти. Взех бутилка шампанско, малки сухи пасти и консерва за кучето. Старецът направи сметката, без да ме погледне, имаше съвсем заспал вид.

— Знаете ли — заговорих го аз, — сигурно ще се виждаме често занапред. Току-що се преместих в квартала…

Добрата новина не му направи особено впечатление. Подаде ми сметката, като се прозяваше. Платих.

— Много ви провървя — пошегувах се. — Всеки месец ще снасям при вас куп мангизи.

Дари ме с измъчена усмивка, но явно нямаше търпение да се омета. Лицето му имаше болезнено изражение, като на повечето хора по улицата, приличаше ми на нещо като проказа. Поколебах се, после взех още една бутилка, платих и си излязох.

Момичетата ме посрещнаха с радостни викове. Докато шампанското се лееше, заех се с консервата на кучето. Цяло кило яркорозов желиран пастет. Бонго ме гледаше, навел глава на една страна. Знаех, че е по-добре да спечелиш подобно животинче на своя страна, и си дадох сметка, че бях отбелязал точка в своя полза.

После отидохме да разгледаме апартамента. Изкачихме стълбата, която свързваше партера с горния етаж. Мина време, преди Лиза да успее да отключи, и това ни накара да се разсмеем.

— Обикновено тази врата стои заключена — каза тя, — но сега ще можем да я оставяме отворена… Толкова съм доволна, понякога се чувствам малко самотна, нали разбирате…

Имаше спалня, стая с кухненски бокс в ъгъла и малка тераса, истински рай, а освен това и душ, инсталиран в гардеробна ниша. Докато момичетата постилаха чаршафите, излязох на терасата и се подпрях на балкона. Бонго стори същото. Изправен на задните си лапи, той беше висок почти колкото мен. Терасата гледаше към запустяло място, заградено с дървена ограда. От другата страна се виждаха съборетини, по-нататък в далечината имаше хълмове, по-черни от нощта, а в стаята момичетата се занасяха и пищяха пронизително. Пушех цигара, като се отпусках блажено, за да се потопя в тази атмосфера. От време на време намигвах на Бонго.

По-късно, когато се пъхнахме под завивките, Бети се притисна силно в мен и почти веднага заспа. Аз се заех да изучавам тавана. След известно време вече съвсем изгубих представа къде точно се намирам, но не сметнах за нужно да си напрягам мозъка. Започнах да дишам с корема. Докато потъвах в съня, имах чувството, че бавно-бавно се пробуждам.