— Ти наистина, много бързо си израснала — каза внезапно тя. — Наистина бързо, знаеш ли? На шестнайсет, а сигурно караш вече мъжете да се обръщат след теб, сладка. — Тя замълча. — Ти някога гледала ли си някои от онези, с Грас Кели филми в откритото кино? „Висше общество“ ще го дават отново другата седмица. Приемам, че ти малко ми приличаш на нея. Бихме могли да опитаме нещо подобно. Дай назад, да се открие лицето ти. Ще ме оставиш ли да опитам?

— Разбира се.

— Чудесно, започваме.

Тя започна да повдига дългите, медено оцветени коси с гребена и да ги орязва. В началото Елен я наблюдаваше, после вниманието й се отклони другаде. Тя беше развълнувана. Имаше специална среща, макар да не беше обяснила на Каси, колко бе специална. Щеше да излезе на вечеря с Нед Калвърт. Съпругата му отсъстваше и той бе поканил Елен на ресторант — на някое луксозно място, беше казал той, само те двамата.

Тя имаше нова рокля — не преправена, не вкъщи шита, а нова, от магазин! Последния път, когато го видя, Нед бе сложил двайсет долара в ръката й.

— Малък подарък за моето момиче — бе казал той. — Недей да спориш. Искам да отидеш в Монгомъри, да влезеш направо в магазина и да си купиш най-хубавата рокля, която намериш. После да я облечеш за мен…

Тя чувстваше, че ще припадне от вълнение, когато отиваше към магазина, но намери рокля, и тя беше чудесна. Беше памучна на розово-бели карета, с дълбоко, сърцевидно деколте и бухнати ръкави, които оставяха оголена по-голямата част от ръцете й. Имаше твърда като хартия найлонова подплата, която беше корава и я драскаше, но правеше полата да стои настрани в широк кръг, точно както стоеше роклята на Пришила-Ан. Бяха й останали достатъчно нари, за да си купи също и бельо: малки, украсени с волани гащички и дантелен сутиен с тел, вградена под чашките, така че да повдига гърдите й. А сега, й правеха косата. Само й се искаше това да не трае дълго, защото нямаше търпение да се прибере вкъщи, да се облече и да се погледне в огледалото…

— Била си в Монгомъри днес? — Каси гледаше отражението й в огледалото. — Видях те да слизаш от автобуса, така че си представих, че си била.

— О, да. Просто гледах по магазините, нали знаеш?

— Някакви проблеми в автобуса? — Каси се намръщи.

— Не, нямаше.

— Имаше оня ден. Чу ли за това? По пътя за Мейбъри. Цветните бойкотират автобусите вече три седмици. И аз не зная, но не им симпатизирам, само малко знаеш ли? Трябва да се чувстват зле — винаги да се возиш отзад. Според мен трябва да си имат свои автобуси.

Тя спря, после започна да я подстригва отново.

— Но имаше голям протест в Мейбъри през миналата седмица. Борба. Някои от цветните момчета много зле са се изпорязали, чух. — Тя отпусна кичур от косата й.

— Трябва да внимаваш сега, Елен. Така става, че не е безопасно повече да се возиш в автобус…

— Чудесно беше. Нямаше неприятности.

— Как я кара майка ти? — Каси очевидно реши да смени темата. Тя замълча и нейното любезно лице помръкна. — Липсва ми, знаеш, Елен. Искам да кажа, знаех, че не се чувства много добре, но никога не си представях, че ще напусне, не по този начин.

Елен приведе поглед. Майка й беше напуснала салона на Каси Уайт преди месец.

— Тя е много добре — тихо отговори тя. — Окей, знаеш?

— Наистина се надявам да е така, сладка. — Каси въздъхна. — Твоята майка и аз се познаваме отдавна…

Елен можа да усети състраданието в гласа й. Знаеше, че на Каси беше известно, че майка й няма друга работа, всеки в Оринджбърг изглежда го знаеше. Тя наведе брадичка.

— Ние може би скоро ще се връщаме в Англия, — каза тя гордо. — Когато следващата година завърша училище. Мама е заета — прави планове. Такива работи.

— Разбира се, сладка.

Лицето на Каси се затвори. Тя не каза нищо повече. Изтърси настрани кърпата, която стоеше около врата на Елен и каскада от медено цветни коси изпада по пода.

— Нека сега да я измием и да я направим. После ще те поставя под сешоара, окей?

Ще трябва да стои часове под сешоара, помисли си Елен. Под каската беше топло като във фурна и металните ролки и фибите, които Каси употребяваше ставаха все по-горещи с всяка измината минута. Елен прехвърли страниците на „Редбук“, хвърли поглед на разпарцаливеното списание „Тайм“. То беше издадено преди две години. Тя затвори списанието. Навън оттук беше целият свят. Очакваше я Холивуд, Ню Йорк, Англия, Европа.

Нед Калвърт е бил в Европа — първо по време на войната, но и по време на ваканции, също така. Той и госпожа Калвърт са ходили в Лондон, Париж и Рим. Отсядали са в най-хубавите хотели, й бе казал той. Ходили са на театър, в музеи и художествени галерии. В Лондон са били на конни състезания. В Париж са направили пътуване с „Бато-Муж“ по Сена. В Рим госпожа Калвърт казала, че мъжете нямат маниери.

Тя бутна списанието настрана. В другия край на салона правеха фризура на майката на Сузи Маршал. Тя имаше яркочервена коса, боядисана и ситно накъдрена. Каси обработваше корените на косата й. Елен срещна очите на госпожа Маршал в огледалото и госпожа Маршал погледна направо през нея.

Тъжните блусове на малкия град. Така Пришила-Ан наричаше следобедите горе, на поляната зад игрището, когато занятията бяха свършили. Тогава се чувстваш като в клопка, незначителен и нетърпелив.

Сега Пришила-Ан беше сгодена за Дейл Гарит и слуховете говореха, че е бременна. Щяха да се женят наесен и щяха да се преместят да живеят в просторна къща в съвсем ново имение извън Монгомъри, имение, което развиваше Мерв Питърс. Сега Мерв Питърс се издигаше много бързо, къщата щеше да бъде техния сватбен подарък. Пришила-Ан тържествуваше. Поне, според това, което Елен беше чула. От нощта в „Хауард Джонсън“ Пришила-Ан повече не проговори с нея. Тя вече не седна до нея на чина в клас, и другите последваха нейния пример. Елен Крейг: обществено прокажената.

Тя стисна устни. Не я интересуваше. Нека да клюкарстват, нека си намират момчетата. Нямате ли и вие своите тъжни блусове? Тя не знаеше, но предполагаше, че ги имат. Надяваше се, че и Пришила-Ан ги има — и то тежки. Едно нещо беше сигурно — те няма да се случат на нея, на Елен. Тя напускаше. Скоро, скоро някои ден, тя щеше да излезе вън от Оринджбърг, завинаги и щеше да вземе майка със себе си. Тогава ще отиде в Англия и в Европа, Париж, може би. Ще стане богата и известна, толкова известна, че ще чуят за нея чак тук, назад, в Оринджбърг. И тогава, един ден ще се върне, ще влезе в града с голям кадилак, с рокля от висшата мода и с бижута. Когато направи това, тя ще гледа право през тях, през всички, през всички момчета на гимназията в Селма, на приятелите на Пришила-Ан, ще гледа през тях, като че ли са невидими, по начина, както гледат те на нея сега.

От сешоара я болеше главата. Тя затвори очи, и се опита да задържи мечтата, която не беше мечта, си каза твърдо тя: това беше нещо, което щеше да стане. Нещо, което щеше да постигне. Човек може да го направи, вярваше тя, ако е достатъчно сигурен и достатъчно решителен.

Най-хубавата част от мечтата беше, че тогава нейната майка щеше също да бъде щастлива. Елен щеше да й намери някъде чудесно място да живее, и майка й щеше да има всички дрехи, които пожелае и нямаше да трябва никога повече да се тревожи за пари. Щеше да бъде добре. Тя не беше добре сега, Елен виждаше. През цялото време изглеждаше толкова уморена, влачейки се из фургона, като че ли съвсем няма сила. Беше станала много слаба и едва ли изобщо хапваше нещо. Кожата й беше жълтеникава и посърнала. Занимаваше се с шивачество, откакто беше напуснала салона на Каси — шиеше някои неща, преправяше други и от това припечелваше по малко. Но Елен знаеше, че това не е достатъчно.

Елен бе искала да напусне училище, и да се захване с някаква работа, но когато го предложи, майка й ужасно се бе ядосала. Онези две червени петна пламнаха върху страните й, и тя бе започнала да трепери. Елен трябва да завърши образование, каза тя. Трябва, на всяка цена! Човек се нуждае от образование, за да се оправи в света.

Елен се съгласи. Тя четеше във вестниците и списанията, слушаше радиото, и си мислеше, че има много начини да се оправиш в света с или без образование. Спортистите успяват, и певците, и танцьорите, и писателите, и кинозвездите, и модните модели, хората като Мерв Питърс, който бе започнал с малък бизнес, и го направи голям. Красивите жени успяват в света. А тя беше красива. Сега тя знаеше това, накрая го беше осъзнала, знаеше, че е истина. Не го забелязваше, когато се погледнеше в огледалото, но го виждаше в очите на момчетата, в мъжките очи. Виждаше го в очите на Били, на Нед, това фиксиране, тази напрегнатост, това очарование. То я караше да се чувства властна, когато намираше отклик. То я караше да се усеща щастлива и в безопасност.

Защото тя знаеше, просто знаеше, че независимо какво можеше да се случи, дали щеше да пропадне в училище, или щеше да е бездарна и нямаше да може да играе, тя все пак притежаваше това. Едно сигурно оръжие в нейния арсенал: красотата й. Ако всичко друго се провалеше, тя можеше да разчита на нея. Красотата й щеше да бъде нейното удостоверение за правоспособност.

Отпрати към майката на Сузи Маршал лъчезарна усмивка, когато тя напускаше приемната на салона. Ти, стара курво, един ден ще ти покажа…

Когато се върна във фургона, майка й беше излязла, и Елен се отпусна. Не й се искаше да види пазарните торбички. Щеше да обяснява откъде има роклята, и тя съчиняваше една история, но ако майка й видеше торбичките, щеше да е по-трудно.

Замислена, тя стоеше неподвижна в топлата малка спалня. Не обичаше да лъже майка си и понякога й се струваше, като че ли всеки ден лъжите ставаха все по-големи, докато усетеше като че ли потъва в тях, и се объркваше и плашеше дотам, че самата едва разбираше вече кое беше лъжа и кое истина. Но й се налагаше да лъже. Лъжите й даваха възможност да се среща с Нед Калвърт. Продължаваше все по-често и по-често в продължение на близо година. Сега беше началото на юли, а първия път, когато той я беше взел да я повози в кадилака беше в началото на септември — така че, ставаха десет месеца. Десет месеца! Не изглеждаше, че е минало толкова време. И наистина не беше толкова дълго, защото два месеца от това време той не беше тук, а във Филаделфия, на посещение при семейството на госпожа Калвърт.

По времето, когато го нямаше, тя бе започнала да мисли, че може би бе влюбена в него. Липсваше й. Преди това не си бе дала сметка колко много се бе връщала назад към онези вечери, към случаите, когато той я бе взимал на разходки, за времето, когато те разговаряха. Но когато него го нямаше, тя се чувстваше самотна. Нямаше повече нищо, което да очаква.

Той се чувствал по същия начин, й беше казал, когато се върна от Филаделфия. Това беше, когато той каза, че не може да продължава повече така, че трябва да й изповяда. Те бяха приятели, да, разбира се, но тя трябва да знае, трябва да си дава сметка. Той я обича. Той е луд по нея. През цялото време във Филаделфия е мислил за нея. Това го подлудявало…

Елен бързо сви пазарните торбички и ги скри под леглото. После стопли малко вода на печката и я внесе с голямо ведро в спалнята. Силно дръпна, затвори ужасните, избледнели завески на прозореца, и започна да се мие, да насапунисва тялото си. Противно е, мислеше си, търкайки се ожесточено. Противно й беше да се мие така, без баня. Противно й беше да бъде бедна. Някой като Нед не би могъл да разбере това. Той е роден богат. Приемаше богатството си като нещо, което се подразбира. Тя хвърли кесията за търкане във водата и седна назад, върху бедрата си, оставяйки въздуха да изсуши кожата й.

Когато Нед не беше тук, тя си спомняше само хубавите неща за него. Приятната, чиста миризма на неговата кожа, одеколона, който употребяваше, меките материи на красивите му дрехи, гласът му, с неговия богат, образован южняшки проточен говор, силата, с която той я обгръщаше с ръцете си, успокояващото усещане, идещо от възрастта му, неговият опит, неговите знания. Той имаше вкус. Харесваше й фактът, че той разбираше от неща като киното, храната, къщите, картините, градините и колите. Беше богат и неговото богатство я очароваше. Защото й се струваше, че това го прави сигурен във всичко — от кройката на костюма до въпросите на политиката. Той беше влиятелен, беше на ти с всички известни политици и водещи бизнесмени в Алабама. Когато Нед Калвърт чуваше новините, той за това не четеше вестниците, а ги получаваше директно, от приятел на обяд или вечеря, не се хвалеше с това, приемаше го като нещо естествено, по същия начин, както приемаше, че единственият часовник е „Ролекс“, единствената кола е „Кадилак“ или „Линкълн“, и че когато отиваш на ваканция, ти отиваше в Европа.

Той нямаше нищо против, че тя му задаваше въпроси. Като че ли това му харесваше, като че ли го забавляваше и ласкаеше да я учи. Така по-голямата част от времето, когато се срещаха, особено в началото, той обичаше да говори, а Елен слушаше.

Обясняваше й как може да се открие разликата между кларета и бургундското вино, обясняваше й защо Движението за граждански права никога няма да намери почва в Юга, защото то е против природата на нещата. И все така, продължаваше да говори с бавен, сигурен глас. И откакто Елен бързо бе открила, че единственото нещо, което го дразнеше беше вероятността тя да не мисли като него, тя се научи да стои мълчаливо, да задава въпроси, но рядко да изказва мнения и то само по неща, които не са спорни.

Доста странно той беше започнал да я нарича „момиченце“ и за изненада на Елен, тя откри, че почти инстинктивно започна да съответства на това определение. Изведнъж хиляди малки спомени нахлуха в съзнанието й за другите жени, които беше наблюдавала: Пришила-Ан, стремяща се да предразположи Дейл Гарит, дори нейната майка, опитваща се да очарова някакъв мъж зад тезгяха на магазина. Тогава, тя беше тук, готова — ролята. Тя можеше изведнъж да се пъхне в нея; невинна, подобна на котенце, наивна, доверчива, неспореща, използваща своите женски уловки, за да постигне своето. Да бъде престорено свенлива, да се закача, да ласкае — да бъде лицемерна.

Да, лицемерна. Ако искаше да приеме истината, лицемерието влизаше в играта. Тъй като през цялото време говореше той, а тя слушаше, една част от съзнанието й поддържаше свой собствен, хладно независим коментар, който пресяваше това, което казваше той, претегляше го, и много често го отхвърляше — въпреки, че той никога не научаваше за това.

Тя не се съгласяваше с това, което казваше той за цветнокожите. Не се съгласяваше за това, което коментираше по повод на бедните бели, като Танърови. Не харесваше начина, с който той винаги демонстративно наричаше чернокожите „негри“ и никога не използваше по-груби определения, както другите бели в Оринджбърг, въпреки, че според нея отношението му към тях беше същото. Не й беше приятно, когато се шегуваше по отношение на евреите и на либералите във Вашингтон. Не одобряваше неговите възгледи по отношение на жените. Мъжът обича да издигне жената на пиедестал, казваше той. Обичаше да се грижи за нея и да я окуражава. Важното е мъжът да уважава жената, така както той уважаваше нея.

— И госпожа Калвърт? — беше попитала тя, неспособна да спре въпроса си.

— Разбира се, госпожа Калвърт — отвърна тържествено той, но тя видя отегчението му.

Жените са създадени за брак, беше казал друг път той. Те са създадени за майчинство. Няма нищо по-хубаво от гледката на майка с нейното дете. Той не можел да разбере всички тези работещи жени. Какво им допринася това? Какво допринася и на техните съпрузи? Трябва ли мъжът да мисли, че не може да осигури съпругата и семейството си, че това, което носи вкъщи не е достатъчно?

— Мъжете имат своята гордост, Елен, — каза той веднъж. — Те може би не говорят за нея, но тя съществува. Това е нещо пламенно и фино, като гордостта от страната ти, гордостта, че си американец.

„Жените нямат ли гордост?“, искаше да попита Елен, но запази мълчание.

Понякога си мислеше, че може да е някакъв вид чудачка, за да мисли тези неща, и да чува постоянно този студен глас, който неизменно обитаваше съзнанието й, и него напускаше.

Мислеха ли също като нея другите момичета от гимназията в Селма? Мислеше ли така Пришила-Ан, когато беше с нейния дебелак Дейл Гарит?

Елен нямаше начин да научи. Дори и да мислеха така, те никога не си признаваха, дори когато тя все още имаше приятели в училище, още преди да започнат да я изолират. Така че, тя може би беше чудачка, може би нещо в нея не беше вред. Защото целия й живот тук бе минал под все същия рефрен: любовта и бракът, истинската цел в живота на жената, източник на нейната идентичност.

Това беше, което всички момичета в гимназията в Селма изглежда, че желаеха тогава, защо тя не го желаеше? Защо каквото и да помислеше по този въпрос, се чувстваше хваната в капан?

И с чувство за вина, тя се обърна и се погледна в огледалото.

Виновност, защото трябваше да обича Нед Калвърт. Ако не го обичаше, защо продължаваше да се среща с него, жененият мъж? Защо му позволяваше да я целува, и понякога да я докосва, и защо това й беше приятно, когато той го правеше? Тя бавно обходи с ръка голото си тяло и изпита тръпка на вълнение, на предчувствие. Съвсем ясно е, помисли тя. Всичко, което другите момичета някога й бяха казвали, всичко, което нейната майка й беше казвала, всичко, което тя сама беше чела, се сбираше в една точка. Мъжете и жените са различни. Мъжете могат да изпитват физическо желание към жените и когато не ги обичат. Но жените го изпитваха само когато обичат мъжа: техните чувства и физически усещания вървят ръка за ръка. Така че, целуването беше добре, галенето беше допустимо, защото това беше облагодетелстването, което жената предлагаше в името на любовта. На този олтар тя би могла безопасно да пожертва и своята девственост. Не иначе. Иначе ставаше евтина, „лесна“, за теб мъжете говорят в съблекалнята и те презират, дори и да спят… с теб. А ако мъжете те презират, това е краят, защото къде ти е идентичността тогава?

Тя трябваше да заобича Нед Калвърт, си мислеше. Трябва. Обичането е нещо различно от харесването. Това не означава, че трябва да се съгласяваш с всичко, което другият казва. Тя просто трябваше да спре тези вътрешни несъгласия от влизане в пътя.

Усети смут, после съмнение и нерешителност. Неувереност премина през съзнанието й на сиви, панически вълни.

Беше разрешила на Нед да й даде парите за тази рокля. Беше му позволила да я целува. Приятно й беше да го прави. Тя го обичаше, когато мислеше за това по този начин, беше почти сигурна.

„Млъкни“, каза тя на тихото гласче в главата си. „Млъкни, махай се, върви другаде.“

Тя се присегна за новото бельо, присегна се и за новата рокля. „Аз се обличам, за да отида и да се срещна с моя любовник“, си каза тя, „Един чудесен мъж.“

Усети усилващо се вълнение, когато се остави да влезе в тази своя роля. Малкото гласче в съзнанието й утихна още повече. Междувременно, докато обличаше роклята и отново се огледа в огледалото, тя успя да го накара съвсем да замлъкне.

— Желаеш ли чаша чай, майко? Да сложа ли да заври малко вода?

Майка й току-що се бе върнала. Седеше до кухненската маса, загледана в линолеума. Елен чакаше да я погледна, очакваше въпросите относно роклята, но нищо не последва.

— Какво? О, да. Благодаря. Толкова е топло. Жадна съм. Кога валя за последен път?

Майка й въобще не обърна глава към нея. Елен тихо донесе водата и запали газта.

— Елен…

— Да, майко?

— Каква дата сме?

Елен погледна към календара, който висеше до печката.

— Петнайсети е, майко. Петнайсети юли.

— Така си и мислех. — Майка й облегна глава.

Елен направи чая, сложи мляко в каничката по начина, който майка й предпочиташе, сложи чашката в чинийка с каничката за мляко върху табличката пред нея. Майка й като че ли не ги забеляза. Елен сама прибави млякото.

— Елен, би ли отишла в спалнята да извадиш кутията. Бих искала да ми кажеш, да преброиш парите в кутията.

Елен се поколеба, но нещо в поведението на майка й я изплаши, затова тя донесе кутията, отвори я, и преброи парите. Настъпи мълчание.

— Е?

— Двайсет долара, майко. Близо двайсет долара. Има две по пет, няколко по един и много четвъртинки и по десет цента, деветнайсет долара и осемдесет и пет цента.

Майка й облегна ръка и започна да плаче.

Елен стана, прекоси и я обгърна с ръце, но майка й не я докосна, нито я погали. Просто продължи да плаче — ужасни, задъхани ридания, които разтърсваха тънките й рамене. После, също така внезапно, както беше започнала, спря.

— Донеси ми носна кърпа, би ли го направила, Елен? Извинявай. Уморена съм, това е всичко. Няма причина за плач. Ни най-малко.

Елен й донесе носна кърпичка, майка й избърса очи и си изсекна носа. Елен седна и загледа ръката й. На нея също й се искаше да заплаче, винаги й се искаше, когато виждаше майка си в такова състояние, тогава сърцето я заболяваше с безпомощна болка и съжаление.

— Майко, моля те… — каза внимателно тя. — Не бъди тъжна. Не плачи. Не мога да те гледам така. Ако си разтревожена, ако нещо не е в ред, не можеш ли да ми кажеш? Бих могла да помогна, знам, че мога.

— Трябват ми малко пари. — Майка й я прекъсна внезапно, като че ли не беше чула нито дума от това, което Елен говореше. — Трябват ми седемдесет и пет долара. Трябва да ги имам. Трябва.

Елен я загледа, усети как тревога стегна гърлото й. Тя отвори уста, но преди да може да говори, майка й се изправи, въртейки мократа носна кърпичка между пръстите си.

— Трябва да отида на лекар. Не съм добре, Елен. Знаех го от известно време, ти самата ми казваше. И беше права. Сега си давам сметка. Трябва да отида на лекар, и ми трябват парите. Седемдесет и пет долара. Трябва да ги имам. Трябва.

— Майко, какво ти е? Нощес доста кашляше. Това ли е, майко? Заради кашлицата ли се тревожиш?

— Да, заради кашлицата… И други неща. Не съм добре, това е всичко. — Майка й говореше почти сърдито.

— Не се чувствах добре от дълго време, сега трябва да отида на лекар. Не мога да оставя да продължава така. Трябва да отида на лекар, и трябва да му платя, и тогава ще могат да ме лекуват. Лекарствата са скъпи, Елен, не са безплатни, знаеш. Трябват ми седемдесет и пет долара. Тук има малко. Така че ми трябват още. Шейсет, може би. Откъде ще взема шейсет долара, ей така?

Елен погледна към роклята, която беше облякла. Почувства се нещастна и изплашена. Същия този следобед тя имаше в ръцете си чек за двайсет долара. Не колкото майка й каза, че й трябват, но двайсет долара все пак.

Тя преглътна. Гласът на Нед изплува в съзнанието й. „Вземи ги, Елен, искам го, сладка. Приятно ми е да правя подаръци на моето момиченце, разбираш ли?“

Тя се изправи и топлина нахлу в страните й.

— Имам начин да ти помогна, майко. Мога. Мисля, че бих могла да намеря шейсет долара.

Майка й сновеше от единия до другия край на стаята. Сега тя спря и се обърна към Елен, очите й се разшириха, изпълнени с надежда. Почти изведнъж надеждата угасна, виолетовите очи станаха безизразни.

— Парите ми трябват сега, Елен, не можеш да намериш шейсет долара, не просто така…

— Бих могла, майко. Знам, че бих могла… — Елен импулсивно заобиколи масата. Лъжата беше на върха на езика й почти, преди да помисли. — Мерв Питърс би ми ги дал, знам със сигурност. Знаеш, че му помагах понякога — на щанда за газирани напитки, след училище. Ами, той иска да му помагам по-често, постоянно, каза в съботните сутрини, също така. Тогава има много работа. Той каза, че ще ми плаща по пет долара всяка събота и по пет долара за вечерите след училище. Това прави по десет долара на седмица, майко, помисли — и той би ми дал малко пари в аванс, знам, че ще го направи, ако го помоля. Ако му кажа, че ми трябват…

Тя спря. Нищо от това не беше вярно. Никога не беше работила на щанда за газирани напитки. Преди много време Мерв Питърс беше споменал за такова нещо, но нищо не бе излязло и той едва ли би й дал тази работа сега — Пришила-Ан би се погрижила за това. Но историята за газираните напитки беше обяснявала нейното отсъствие след училище последните няколко месеца и майка й никога не се беше усъмнила. Тя гледаше в напрегнатото, побеляло лице на майка си, за секунда закопня да се хвърли в майчините ръце и да й каже истината. Би го направила, ако не бе видяла, че лицето на майка й се промени. Надежда блесна във виолетовите очи, ръцете й престанаха да извиват носната кърпа. Тя пое дъх.

— Би ли могла да направиш това, Елен? Наистина ли мислиш, че той ще се съгласи?

— Зная, че ще го направи, майко.

— О, Елен.

Лицето на майка й се сгърчи, и тя разтвори към нея ръце. Елен се впусна към тях и силно прегърна майка си. Сега тя беше по-високата от двете. Майчиното тяло в ръцете й беше много крехко. След малко майка й се отдръпна. Тя опита да се усмихне, посочи розовите карета.

— Такава хубава рокля. Ще ходиш ли към содения щанд тази вечер? Ти каза, но не мога точно да си спомня… Би ли могла да го попиташ, Елен? Да го попиташ тази вечер?

— Ще донеса парите със себе си. — Елен помогна на майка си да се настани отново на нейния стол. — Ще ги донеса със себе си, обещавам. И тогава ще можеш да отидеш на лекар, ще бъдеш отново добре, и тогава… — Тя се поколеба като гледаше облегнатата глава на майка си. — Тогава ще можем да говорим повече, майко. Помниш ли, както преди? Ние трябва да планираме. Помисли. Бих могла да напусна училище. Бих могла…

Майка й я погледна:

— Шест часът е, Елен, минава шест. Не трябва ли да вървиш? Аз ще се оправя, ще бъда чудесно. Сега се чувствам по-добре. Не бих искала да те задържам.

Тя присегна към чашата, взе я и отпи от полуизстиналия чай. Елен се поколеба и несигурно тръгна към вратата.

— Може би малко по-късно ще се върна, майко…

— Добре, скъпа. Знам къде си. Няма да се тревожа. Тичай сега.

Нед я чакаше пред старата лятна къща. През последните няколко месеца те често се срещаха там. Тази вечер той я очакваше както обикновено, крачейки нагоре-надолу из тревата и пушейки. Елен го видя преди него, и сърцето й подскочи. Изглеждаше толкова нетърпелив. Дотук тя беше тичала, сега със забързана стъпка тръгна през тревата, спускайки се в неговите ръце. Притисна се към него с натежали рамене, задъхана, борейки се със сълзите, а Нед се засмя от изненада и удоволствие и я притисна още по-здраво.

— Стой, стой — говореше той меко в косите й. — Изглежда трябва здраво да си тичала, за да дойдеш… Какво има сега? — Той повдигна лицето й. — Нещо те е разстроило ли, сладка?

Елен поклати глава и я зарови в гърдите му. Тя не можеше да му каже, още не. Щеше да го помоли, да обясни, но по-късно, помисли, по-късно.

— Добре съм. — Тя притисна устни към неговата фина ленена риза. Усещаше туптенето на сърцето му. — Просто тичах, това е. Исках да те видя.

— И аз исках да те видя, сладка. Броя минутите… — Той взе ръцете й и я задържа далече от себе си, за да може да я огледа. Елен срамежливо отстъпи и отхвърли разбърканите си коси. Очите му се задържаха върху пламналото й лице, върху нейните неспокойни очи. Погледът му бавно се сведе към деколтето от розови карета, после надолу, после нагоре. Той въздъхна дълбоко.

— Много си красива, Елен. — Гласът му беше мек, очите му бяха добили онзи особен израз, който имаха понякога, затова Елен знаеше, че говори искрено.

— Просто си хубава. И твоята коса. Ходила си да ти я правят… — Той повдигна ръка и докосна косата й, после плъзна пръст малко надолу и погали врата й. — Това ме прави толкова щастлив, знаеш ли? Да изглеждаш точно така, да зная, че си купила това заради мен… Дай ми целувка, сладка, само целувчица. Иска ли моето момиченце да ми каже дали й е приятно, че ме вижда?

Докато говореше, той целуна разтворените й устни, придърпвайки я отново към себе си, прегръщайки я внимателно, покровителствено в затворената си прегръдка.

— О, сладка, ако знаеш какво направи с мен — Той погледна към лицето й, и се усмихна, после взе ръката й и я сложи върху своята. — Имам малка изненада за теб. Ела сега с мен, и ще видиш…

Той тръгна към къщата. Елен заситни край него, завързвайки, за да се изравни с големите му крачки. Той я поведе край градинските храсти по тревата. Елен спря.

— Къде отиваме? Мислех, мислех, че отиваме в ресторант?

— Промених си плана. Измислих нещо още по-хубаво. Ще видиш. Хайде сега.

Той я въведе в къщата, държейки ръката й. През хола, в просторната приемна зала. Елен потрепери от хладния въздух в къщата. Сенниците бяха спуснати, лампите светеха, въпреки че навън беше съвсем светло. Нед видя погледа й, отправен към прозорците и се засмя.

— По-интимно е така. Отпратих прислугата. Няма да бъдем обезпокоени. Виж, Елен…

В другия край на приемната зала той с възторжен жест разтвори високи двойни врати.

Пред тях беше трапезарията, която Елен никога дотогава не беше виждала. Бе огромна стая, разхлаждана от вентилатори, които бавно се въртяха над главите. В единия й край се намираше тежък стар шкаф, отупан с богато украсени сребърни съдове. Сенниците бяха спуснати също и тук, и стаята се осветяваше със свещи, подредени в свещници по средата на дълга махагонова маса. Тяхната припламваща светлина проблясваше върху порцелана и кристала, върху гардениите, върху плодовете от неговите овощни градини. На масата двайсет и четири души можеха свободно да се разположат. В единия й край беше сервирано за двама.

Тя се спря и Нед тихо се засмя.

— Гледай.

Отиде до шкафа и започна да повдига сребърните капаци.

— Омар, студено пиле, специален сос, който нашият готвач прави с грозде. Вкусен е. Опитвала ли си го някога, Елен? Пъпеши. Пресни малини и праскови. Крем. — Той приближи една кофичка за лед. — Сега шампанското става хубаво и студено. Френско шампанско — „Кръг“. Чувала ли си за него, Елен? Всичко това чака нас, сами да се обслужим. По-добре от всеки ресторант в околностите, не мислиш ли, сладка?

Той я погледна в лицето, видя съмнението й, и бързо я приближи.

— Елен, кажи, че си доволна. Искам да си доволна. Исках да бъдеш тук тази вечер, не разбираш ли? Само този път — да ядем един до друг на моята маса, в моята къща. Моето момиченце. Моето хубаво момиченце. Да яде тук като дете, каквато тя си е. Да пие шампанско. Ние празнуваме, Елен, не разбираш ли това?

— Какво празнуваме? — Тя го гледаше неуверено.

— Предполагам, че ще видиш. — Той се засмя. — Ти и аз, ние имаме много за празнуване, бих казал.

Той взе ръката й и я поведе към приемната зала.

— Сега, само стой тука, аз ще ти донеса шампанско. Пий го бавно — не забравяй бърбъна.

Елен не беше забравила бърбъна, помнеше го прекалено ясно, така че беше внимателна. Една чаша шампанско. Една чаша вино с вечерята. Дори и толкова да бъде, тя знаеше, че алкохолът й въздействаше. Той правеше главата й да олеква, повишаваше й настроението, но й беше хубаво от това. Нед беше внимателен и забавен, като й разказа за един конгресмен, когото познавал. Той изглеждаше отпуснат и напълно свободен. Седеше под доста грозния портрет на своя баща, като че тази вечеря беше най-нормалното нещо на света.

Той като че ли не се притесняваше колко пие, забеляза тя. Три чаши шампанско срещу нейната една, поне четири чаши вино, след вечерята. Когато се върнаха отново в приемната зала, той си наля бърбън с лед.

Седеше срещу нея, с удобно разкрачени крака, пушейки пура. Отблъскващият дим се носеше из пространството. Елен помисли: „Следващият път, когато си остави чашата, ще го помоля за парите. Трябва, не мога повече да отлагам.“

Той остави чашата си, и тя го изрече. Настъпи тишина. Той гледаше през стаята към нея, като че ли това, което бе казала го беше изненадало. После бавно се усмихна и дълго потегли от пурата си.

— Шейсет долара?

— Ще бъде заем, разбира се. Ще ти ги върна, всеки цент. Това е, което ми трябва сега. Аз… Трябва ми за една приятелка.

— Сигурно. За някого, когото познавам?

— Не, не, ти не я познаваш.

— Добре тогава — да видим.

Той присегна към вътрешната страна на белия си жакет и извади от там дебел портфейл от крокодилска кожа. В него имаше свитък банкноти. Погледна тях, после нея. След това затвори портфейла и го остави настрана.

— Ела тук, сладка.

Той потупа мястото до себе си, Елен бавно се изправи и приближи. Щом седна, той взе ръката й.

— Ще бъдеш ли мила с мен тази нощ, Елен? Ще ме направиш ли да се чувствам щастлив? Направи това, и аз ще имам честта да ти помогна. Казах ти. Обичам да правя подаръци на моето момиченце, знаеш това…

Той си сръбна още една голяма глътка от бърбъна. Ръката му беше влажна, въпреки че в стаята беше хладно. Внимателно, но настойчиво той наведе ръката й и я притисна върху едрите мускули на слабините си.

— Целуни ме, Елен. Само една целувчица.

Елен се наведе напред. Неговите устни бяха пълни и зачервени, той отново доби онзи замъглен поглед. Тя внимателно притисна устните си в неговите.

— Не така, сладка… — Той леко се премести от мястото си. — Отвори си устата, знаеш как обичам да те целувам. Повече. Да. О, сладка, така…

Тя усети бърбъна върху устните му. Мустакът му драскаше кожата й. Той я наклони назад, облягайки се отгоре й с цялата си тежест, ръката му се движеше върху роклята й, а езикът в дълбоката й, топла уста.

— Сладка, какво носиш под роклята? — Той игриво стисна гърдата й, така че тънката тел в нейния сутиен леко се заби в кожата й. — Мисля, че си си купила и нещо друго, освен роклята, нещо друго, за да ми направиш удоволствие. Така ли е, Елен? Така ли е?

Елен наведе очи. Сърцето й биеше много бързо, гърлото й беше стегнато и сухо.

— Може би… — гласът й излезе нисък и дрезгав, и когато го погледна, видя съответстващия отклик в неговите очи. Развълнува и обърка я бързината на тази негова реакция, лекотата, с която тя можеше да я предизвика.

— Ти си малка лисичка, знаеш ли това? Една мила, лоша лисичка. Знаеш точно как да подлудиш един мъж. Откъде си научила това, Елен? Малко момиче като теб? — Той наведе устни към врата й и зарови лице зад ухото й. — Приятно ти е, нали? — Той въздъхна тежко. — Понякога се преструваш, че не ти е, но аз зная. Кажи ми, Елен, кажи ми, че ти е приятно, и когато целувам моето собствено момиченце…

— Харесва ми — Тя се колебаеше. — Харесва ми, когато ме целуваш.

— А когато те пипам? Харесва ли ти също и това, сладка?

— Понякога. — Тя погледна настрана. — Може би не би трябвало.

— Не казвай това, не го мисли, чу ли? — Той вдигна ръка и започна да я докосва по гърлото. — Ако ти е хубаво, е хубаво. Няма смисъл да отричаш това, което чувстваш, сладка. Знаеш, че съм луд по теб. Знаеш, че никога няма да ти направя нещо лошо. И освен всичко друго — ти ми се доверяваш, сладка, знам. Ти не би дошла при ме за помощ, ако не ми се доверяваше, знам това.

Гласът му беше мек, но сега доби леко твърд оттенък. За първи път тревога завладя Елен, усещане, че нещата се изплъзваха от нейния контрол. Той започна отново да я целува, да стиска едрата извивка на гърдите й под памучната рокля. После, като оправи панталоните си, той рязко се изправи точно в момента, когато Елен бе решила, че трябва да му каже да спре. Той я хвана за ръката.

— Топло е тук, не мислиш ли? Нека да отидем на друго по-хладно, по-удобно място…

Той я поведе извън стаята, през хола, нагоре по широкото стълбище. И да беше чул нейните протести, с нищо не го показа. На широката остъклена площадка силно я притисна към себе си. Дишаше учестено, едната му ръка опипваше за дръжката на вратата.

Намериха се в стаята на неговата съпруга. Елен веднага я позна, дори и след толкова години. Сенниците не бяха спуснати и лунната светлина нарязваше на ивици пода. Тя просветваше и в тройното огледало, върху тежките сребърни четки за коса и гравираните стъклени шишета. Тапицирани кресла стояха покрити с ленени покривки. Нед се отдалечи от нея и грубо дръпна една от тях. Обърна се и я хвърли върху леглото на жена си, върху покривката му от бродирана коприна. Той я оправи, заглади гънките й, така че се образува пространство от бял лен по средата на коприната. Тогава той започна да разкопчава колана си.

Елен стоеше неподвижна. За миг тя усети фиба за коса в ръката си, замириса й на кичури коса, видя подпухналата кожа, втвърдена от топлината. Тя вдигна ръце.

— Не мога. Какво правиш? Нед, моля те…

— Гледай, сладка, хайде да не си играем повече, а? — Той леко залитна, смееше се, гласът му бе изпълнен с внезапно нетърпение. — Ти искаш подарък, само бъди добра с мене, съгласна ли си? Истински добра, така както знаеш, че можеш да бъдеш.

Пръстите му ровеха из панталона, тя чу ципа, докато той се приближаваше към нея. Той се засмя и я хвана за ръка.

— Хайде, Елен. Дай ми ръка. Не ме дразни сега, не знаеш ли? Мъжете не обичат жени, които ги дразнят. Това е. Сега, пипни ме, сладка. Карай, пусни си ръката право в панталоните ми. Леко и бавно.

Той изсумтя от удоволствие.

— Така, така, сладка. Чувстваш ли, че е хубаво? Чувстваш ли го, че е голям? Виждаш ли сега какво ми правиш…

Той държеше ръката й и я притискаше към плътта си. Топлината на кожата му, големината на ерекцията му я ужасиха. Тя не можеше да помръдне, а той като че ли изтълкува нейната мълчалива неподвижност за съгласие. Притегли я върху леглото, повдигна я на ръце и я бутна назад, върху бялото пространство на покривката. После, започна да се разсъблича бавно, като че ли се забавляваше да нрави стриптийз пред нея.

Абсолютно неподвижна, Елен седеше върху чаршафа и го наблюдаваше. Разумът й отдавна бе престанал да мята стрели и да се отдава на смут, а стана твърд, студен и ясен. Тя разбра напълно, с хладна безпристрастност, като че ли това се случваше с някой друг.

Той беше подготвял това в продължение на месеци, в очакване на момента, когато съпругата му ще отсъства. Това, че тя му поиска пари, му бе дало допълнително извинение, това беше всичко. Сега, тя виждаше, че според него това, което правеше беше напълно справедливо. Тя беше приела подаръка, сега искаше пари, а той искаше това. Любовта нямаше нищо общо, разбира се, че не, колко глупава е била тя. Само секс и търговия. Шейсет долара струва едно хубаво прекарване на времето.

Той си остави късите гащета. Елен го гледаше. Съблечено, тялото му изглеждаше силно и ъгловато, наедряващо около кръста, с наченки на шкембе. Върху гърдите му имаше рогозка от гъсти черни косми. Сравнена с тена на лицето, врата и ръцете му, останалата част от неговото тяло беше изненадващо бяла. Ерекцията му бе голяма. Държеше ръце върху бедрата си с усмивка на абсолютна самоувереност. Елен го гледаше, и знаеше, че го мрази от цялото си сърце.

— Виждала ли си досега мъж така?

— Не.

Той се ухили.

— Нека да те наглася малко по-удобно, нали, сладка?

Той хвана ципа на роклята й, заплетен в нейните коси. Когато го оправяше, ръцете му леко потрепериха. Той я изхлузи през главата й и я хвърли на пода. После коленичи назад върху леглото и само я гледаше.

— Исусе, сладки Исусе.

Не си направи труда да махне сутиена. Просто повдигна дантелените чашки над гърдите й, така че се откриха зърната. После я бутна назад и започна да смуче. Полуколеничил, полусвит, той зарови глава в плътта й. Елен лежеше неподвижно. Тя го гледаше и го чувстваше безкрайно далече, на милион мили от себе си, от другата страна на луната. С една част от разума си, който не бе знаела, че притежава, тя пресмяташе къде трябва да го спре. Отначало той беше твърде зает, за да забележи колко спокойна беше тя. Беше твърде зает да ближе, смуче и проучва. Пръстите му се движеха долу, потупваха я по гладкия корем, колебаеха се, после тръгваха надолу. Надникнаха зад тънкия найлон, усетиха срамния хълм, дръпнаха найлона на страна, сграбчиха я болезнено за окосмения хълм, така, както мъж хваща куче за врата.

— Разтвори си краката, сладка. Само малко сега. Няма да те заболи. Аз искам на моето момиченце да направя удоволствие. Дай ми да те почувствам, дай ми да те пипна. Хубаво ли е, сладка, приятно ли ти е, когато те пипам така?

Един пръст се мушна между устните, търсейки, притискайки прекалено силно. Бързо и рязко той задвижи пръста си.

— Още си суха, сладка. Сега почакай малко. — Той ниско се засмя. — Жената е точно като колата, знаеш ли? Трябва да им дадеш време да загреят.

Още малко подвижи вътре пръста си, и Елен потръпна.

— Хайде сега, сладка, ти не правиш усилие, знаеш ли? Ето. — Той рязко издърпа ръката си и хвана нейната.

— Сега ме чувстваш, опознаваш ме. Виж колко съм затоплен, колко топъл…

Той бутна ръката й през цепката на шортите, водейки я зад гладката, втвърдена кожа на своята стрела, надолу, към отпуснатата кожа на висящите топки. Те бяха влажни и сбръчкани отвън, закръглени и твърди като камъчета отвътре. Стрелата на пениса му се наклони и порасна от нейното докосване. Елен затвори очи.

— Искаш ли да погледнеш, сладка? Да видиш сладките работи? — по гласа му тя можа да разбере, че той се усмихва, усети, че смъкваше шортите си.

— Отвори си сега очите, сладка. Хвърли един хубав, дълъг поглед.

Елен погледна. Плътта му изглеждаше зачервена и подпухнала. Върха на пениса му е като око, помисли. Едно немигащо оченце с една бяла, влажна перла в средата.

— Можеш да ме целунеш тук долу, сладка. Наистина е приятно. — Той се хвана с ръка, като че ли по-добре да се покаже. Тръпка премина през тялото му.

— Сладка… Не мога да се сдържам повече. Знаеш какво искам… — гласът му беше дебел и неясен. Той се опитваше да я разкрачи. Две дебели бедра стояха от двете страни на ханша й. Елен отвори ясните си сини очи и го погледна право в лицето.

— Аз няма да продължавам до края.

Думите прозвучаха доста ясно. Тя видя как очите му за миг се разшириха от изненада. Но това беше само за миг, лицето му пламна, устните му се отпуснаха, очите му станаха целенасочени отново. Той сякаш не я виждаше, помисли безпристрастно тя.

— Сигурно, сигурно. Лягай назад… — Той се задъхваше. Грубо я бутна назад, опипвайки с ръка гърдите й, хващайки ги двете заедно, така, че те образуваха тесен канал от плът за стрелата на неговия пенис. Тогава той започна да се търка, напред-назад, напред-назад с гневно, неритмично движение. Над нея изкривеното му лице се полюшкваше.

— Така, така. Така е хубаво, толкова хубаво. Исусе — не мърдай сега. Ти си толкова голяма, съвсем момиченце, и толкова…

За секунда триенето се усили, стана френетично и като че ли крадливо. Тогава той спря, тялото му се втвърди, с издишването си издаде стон. Елен беше затворила очи, всичко стана много, много бързо, сега тя ги отвори с внезапна тревога. Имаше вид на умиращ. Тогава тя усети, че влага избликна от гърдите към шията й. После той тежко дишайки се отпусна.

След няколко минути тя леко го избута и той се претърколи от нея. Тя внимателно седна и спусна крака от ръба на леглото. Погледна назад към белия чаршаф. Той беше внимателно оправен, нямаше никаква бъркотия върху коприната на леглото на съпругата му. Колко пъти го беше правил преди, и защо тук? Беше й все едно, но изпитваше хладно любопитство.

— Сега трябва да си вървя.

Той седна и си заобува шортите.

— Сигурно. Но по-добре първо се изчисти.

Той донесе кърпи и затърка с тях кожата и косата й. Съвсем без смущение, забеляза тя.

— Това е най-добрият лосион за кожа в света. — Той се захили. — Така поне казват, сладка.

Елен си облече роклята и й дръпна ципа. Мълчаливо изчака той да си облече ризата и панталоните.

— Мога ли сега да взема парите?

Не „подаръка“, парите. Тя го произнесе съвсем ясно. Искаше той да знае, че беше разбрала, че не беше измамена. Освен това искаше да знае, че не е почувствала нищо. Беше си купил хубавото прекарване, това беше всичко.

Той се намръщи. Тя забеляза, че се обиди, но се опита да го отмине.

— По много глупав начин тълкуваш нещата. — Той се поколеба с ръка на жакета. — Това ли е всичко, което знача за теб? Хайде сега, сладка.

— Мисля, че каза, че обичаш да правиш подаръци?

Този път тя не можа да сдържи презрението в гласа си, и той го разбра. Отброи по десет банкнотите върху тоалетката на жена си. Трийсет, четирийсет, петдесет, петдесет и пет. Той й хвърли лукава усмивка и сложи обратно портфейла в джоба си.

— Трябват ми шейсет.

— Пет остават по сметката. Ще си ги получиш следващия път, когато бъдеш добра с мен.

Елен го погледна. Прекоси със стегната стъпка стаята и взе парите. Той хвана ръката й.

— Исусе, ти си нещо, знаеш ли? Не мога да повярвам. Видях в теб повече такт, отколкото в една Ню Орлеанска католичка… — пръстите му я пристегнаха през кръста. — Хайде сега, сладка, защо се държиш по този начин? Ядосах ли те с нещо или какво? Елен, говори ми, кажи нещо. Хубаво ти беше, нали? Създадох ти удоволствие…

— Трябва да си вървя. — Тя освободи кръста си и се обърна. Беше започнала да трепери и искаше да излезе от стаята преди той да беше забелязал това.

— Елен…

Имаше умолителна нотка в гласа му. Той вдигна ръка към нея и тя за миг погледна назад.

— Елен, сладка, моля ти се. Почакай за минута…

— Няма да чакам! — изведнъж гневът и обидата надделяха. Тя тропна с крак. — Мразя те. Мразя себе си. Не трябваше да правиш това. Не трябваше.

Гласът й се извиси и пресекна. Тя знаеше, че звучеше по детски. Знаеше също, че никога нямаше вече да бъде дете. Бързо се обърна и излезе от стаята.

Тази нощ в Оринджбърг имаше бунт. Появиха се няколко различни версии за това как беше започнал. Някои казваха, че в началото трима бели мъже и една бяла жена излизали от бар, а един негър казал нещо за жената, когато тя минавала край него по „Мейн стрийт“.

Други твърдяха, че започнал, когато трима бели мъже в Чеви се опитали да грабнат една негърка и нейният приятел се сбил с тях, когато се опитали да я изтеглят в колата.

Някои обвиняваха за това алкохола, други упрекваха местните чернокожи активисти, същите, които протестираха за сегрегацията в автобусите. Едни го обясняваха с жегата — влажността беше много висока, а температурата не слезе под трийсет и седем градуса в продължение на повече от седмица. Трети търсеха вината в полицията, четвърти във федералното управление. Но, каквито и да бяха причините, бунтът започна, резултатите от него бяха ясни.

Лерой Смит, седемнайсетгодишен негър, работещ като механик в гаража на Хейнис, път 48, беше съобщено, че е мъртъв при пристигането му в окръжната болница в Монгомъри от прободна рана в сърцето.

Други три момчета, всичките чернокожи бяха задържани в ареста, очаквайки съд. Две бели момчета бяха задържани за разпит и по-късно освободени. Две витрини бяха счупени, една кола беше подпалена. Нямаше граждански свидетелства.

Елен чу сирените. Те я събудиха в един през нощта, както лежеше в тясното легло, унесена в полусън. Майка й се обърна и се размърда, но не се събуди. Сирените виеха в тъмнината и накрая, Елен стана, излезе навън и седна на стъпалата.

Въздухът бе натежал от влага. Клоните на дърветата едва се различаваха в мрака. Лека лунна светлина огряваше испанския мъх, така че дърветата изглеждаха сякаш по тях пълзяха сребърни змии. Едри и космати бели нощни пеперуди се струпваха към светлината, после изчезваха в тъмното. Една светулка блесна и потъна в мрака.

Отвъд фургонния парк тя чуваше гласове, отваряне и затваряне на врати, а още по-нататък, където минаваше пътят прожектори осветиха небето, а сирените виеха. Тя седя там час, може би повече, без да знае какво се беше случило, способна обаче да си го представи, защото се беше случвало и преди. Знаеше какво означаваше сирената — омраза и смърт.

След два часа сирените спряха. Прожектори повече не осветяваха небето. Утихнаха гласовете във фургонния парк, вратите се затвориха. Там в далечината, отвъд памучното поле, тя чу преминаването на товарния влак, трясъкът на неговите колела повтаряше в неподвижния въздух: омраза и смърт, омраза и смърт, омраза и смърт… Когато премина железопътната кръстоска при Оринджбърг сирената му зави, после пак настъпи тишина.

Тя седя неподвижно, докато очите и, привикнали сега с тъмнината не забелязаха да мърда сянка по-нагоре, между дърветата. Тя се изправи, и сянката пак помръдна. Тогава тя изтича надолу по стълбите, през двора и през малката вратичка.

— Били?

Той стоеше под дърветата, на лунната светлина лицето му изглеждаше много бледо. Дори отдалече тя можа да види, че е ранен. По ризата му имаше кръв, дълга разкъсана рана стигаше, чак до бузата му.

— Били, ранен си. Какво ти е? Какво ти направиха? Какво се случи?

Когато тя приближи, той взе ръцете й и ги задържа в своите.

— Лерой е мъртъв. Щеше да се жени следващата седмица. Аз отидох в болницата. Знаех, че сигурно е умрял, но все пак мислех, все пак се надявах. Навсякъде имаше полицаи, във фоайето, по коридорите, гъмжеше от тях. Те не искаха да ме пуснат, не искаха да ми кажат дали е мъртъв. Накрая ми каза една сестра. Неговото момиче вече беше там, и когато тя чу за това, започна да пищи. — Той закри ушите си с ръце. — Още я чувам. Тя не можеше да повярва — случи се толкова бързо. Аз бях с тях. Видях, видях цялата работа. Лерой не направи нищо. Едва ли дори проговори, и когато ножът влезе в него, той дори не извика. Той просто се преви на две, като че ли, за да си почине. След това очите му се обърнаха и той ритна — много леко, само с единия крак. Тогава разбрах. Той беше мой приятел. Три години работих с него. Бях му обещал да отида на сватбата.

Изведнъж краката му се подгънаха. Той падна превит на земята, с ръце обгърнали тялото, с подпряна на една страна глава. За момент Елен остана неподвижна, гледайки го, после бързо се сви до него и го прегърна. Почувства, че й е ужасно студено и изведнъж я обзе страх.

— Били… — устните й бяха така пресъхнали, че тя с усилие произнасяше думите. — Били, видя ли го? Видя ли кой го направи? Позна ли го?

— Да. — Той повдигна глава.

— Били, Били, погледни ме. Каза ли на полицията?

— Още не. — Той направи гримаса. — Опитах. Но те като че ли внезапно бяха оглушали.

— Но ти ще им кажеш ли? Ще направиш ли разкритие?

— В бензиностанцията ще бъда мълчалив, понеже е траур. — Той повдигна рамене. — Предполагам, после ще сляза надолу.

Погледна към нея и вдигна ръка към лицето й.

— Ти плачеш. — Изглеждаше изненадан. — Елен, защо плачеш?

— Знаеш защо, о, Били, ти знаеш!

Той продължително я погледна в очите, после много внимателно избърса сълзите й. Лицето му изглеждаше доста променено. Твърди линии се бяха появили по него и Елен помисли, че изглежда по-възрастен. Имаше уморен вид и въпреки, че очите му продължаваха да я гледат, погледът им като че ли стана така далечен, както лятното небе.

— Не искам да си ранен, Били.

— Не съм ранен. — Устните му се изкривиха в усмивка, и тя разбра, че той нарочно се направи, че не я разбира. — Виж, това е просто резка…

— Били…

— Просто е… Нямам избор. Нямам, ако искам да съм наясно със съвестта си. Това е всичко. — Той се изправи, и издърпа Елен. — Един ден… — Той спря, леко я обви с ръце и отново я загледа. — Един ден ти ще отидеш далече от тук, бих искал да мога да дойда с тебе, това е всичко…

— Би могъл! — Тя импулсивно го докосна. — Би могъл, Били. Можем да отидем заедно. Ние не трябва да стоим тук. Може да си вземем багажа и да се махнем, можем да си намерим другаде работа. Някъде, където е по-различно, където не е като тук. Бихме могли да го направим, Били — бихме могли.

— Бих искал и аз да мисля така, бих искал да вярвам.

— Но не вярваш ли?

— Не, — каза бавно той. — Не вярвам. Но ти ще заминеш. Сигурен съм в това. И се радвам. Каквото и да правиш, каквото и да се случи, аз също ще се чувствам част от него. По този начин ще бъда щастлив. И горд.

Елен го загледа, после обърна глава.

— Ти не ме познаваш, Били — каза тя. — Не ме познаваш. Ако ме познаваше истински, не би казал това.

— Познавам те по-добре, отколкото мислиш. И все пак го казвам.

Той внимателно докосна лицето й, обръщайки главата й така, че да може да гледа в очите й, а на Елен се стори, че гледаше в нейното сърце.

— Връщай се в леглото. — Той леко я побутна. — Късно е.

— Искам да остана, искам да бъда с тебе, Били.

— Не сега. Имам нужда да бъда сам. Трябва да помисля.

Елен стана в шест. Въпреки че слънцето още беше ниско, бе вече много топло, потискащата горещина беше така натежала от влага, като че ли само една буря би могла да я раздвижи. До леглото на майка й върху малкия жълт шкаф стоеше цялата купчина долари, които й беше дала предната нощ. Това беше първото нещо, което минавайки забеляза.

Елен изчисти малката кухня. Нямаше чинии от предната вечер: майка й пак не беше яла. Постави овехтелия вече „Песли“ шал, помете пода и избърса балатума, после внимателно подреди чиниите за закуска за майка си и за себе си. Наточи чаша вода от помпата, стопли я, и когато чу, че майка й се раздвижи, й я занесе да се измие.

— Да е чисто, — каза майка й, когато седна. — Трябва ми всичко да е чисто, Елен.

Трябваше й много време, за да се приготви. Когато накрая влезе в кухнята, Елен забеляза усилието, което е направила. Косата й беше внимателно вчесана, бе гримирала лицето си. Устните й изглеждаха поразително червени върху бледата кожа. Беше сложила най-хубавата си рокля и най-хубавите си обувки, с високи, тънки токове, които бяха изтъркани. Когато седна, тя погледна със съжаление към тях и поправи ръбовете на чорапите си.

— Моят последен здрав чифт — Тя вяло се усмихна на Елен. — Пазех ги.

Елен спокойно й приготви чая, но майка й отпи само няколко глътки и то без мляко. Не пожела да хапне нищо. Елен седна и се надвеси над масата.

— Майко, майко, искам да чуеш какво ще ти кажа.

Майка й я погледна. Виолетовите очи срещнаха Еленините, а после се отместиха.

— Майко, моля те. Важно е. Дълго мислих. Ние трябва да се махнем от тук, майко. Трябва.

— Разбира се, скъпа. Знам това. — Виолетовите очи отново се обърнаха към Елениното лице и отново Елен разбра, че майка й едва ли я вижда, камо ли да я слуша. Безпомощна, тя се присегна и хвана ръката й.

— Слушай, майко, моля те, слушай. Знам, че винаги сме говорили за това преди, когато бях малка. Планирахме и се опитвахме да спестяваме, после забравихме за това известно време, а после заговорихме отново. Но не мога да кажа, че това ми харесва, майко. Сега не. Говоря сериозно. Трябва да се махнем веднага от тука. Това е, това е лошо място. Ужасно място. То въздейства върху костите, върху ума ни. То… То изстисква цялата ни енергия и нашата воля. — Тя прекъсна. Майка й не слушаше.

— Майко! Аз ще пиша на Елизабет. На твоята сестра, Елизабет. Ще й пиша днес.

Това стигна до нея. Елен срещна разбиране в майчиния си поглед. Тя стисна по-силно ръката й.

— Ще й ниша, майко, и ще й обясня. Ще й кажа колко си зле и колко се нуждаем от помощ. — Тя пое дъх. — Ще я помоля да ни изпрати билет, за да се върнем в Англия. Сигурна съм, че тя ще ни помогне, майко. Тя е твоя сестра. Ти никога не си я молила за нищо. Ако тя не ни помогне, аз ще напусна училище. Не след две години. Сега. Ще напусна училище, ще си намеря работа и ще печеля пари. Това може да изисква малко повече време, но аз мога да го направя, майко, зная, че мога. Мога да работя на две места, както правеше Били Танър. Да работя вечер, както и през деня. Млада съм, майко. Помисли, майко. Само още една година, това е всичко. Може би дори не толкова дълго. Ако Елизабет ни помогне, това може да стане в срок от два месеца, няколко седмици…

Майка й рязко се дръпна от масата. Коляното и се закачи в крака на стола и се блъсна в ръба му. Настъпи кратка тишина. Майка й бавно протегна крака си и погледна надолу. Бялата бримка се проточваше от коляното до глезена й. Тя погледна към Елен, и каза:

— Бременна съм.

Това беше дума, която Елен никога не беше чувала майка й да употребява. Беше я произнесла с тих, равен глас, без чувство. После леко се изкашля и прочисти гърлото си.

— Два месеца. Осем седмици. Ще го направят до третия месец, но колкото по-дълго го оставиш, толкова е по-опасно. На два месеца е доста сигурно. Имам сега парите — благодаря ти за това, Елен. Днес ще отида в Монгомъри и ще се прегледам.

Тя говореше, като че ли ставаше въпрос за вадене на зъб, който й създава неприятности.

— Майко…

— Всичко е наред, скъпа. Знам, че това е незаконно, но този закон е много глупав, и нереалистичен, и слава богу, винаги са се намирали лекари, които са разбирали това и са били готови да помогнат. Лекари и други хора, разбира се. Казват, че Мисисипи Мери правела неща от този род понякога, но аз не зная точно. Не бих отишла на подобно място, така че не се тревожи. Човекът в Монгомъри е истински лекар. Има квалификация. Ще бъда съвсем добре.

Майка й замълча. Тя внимателно отмести ръката си от Еленината. Повдигна очи и погледна през прозореца, лицето й беше спокойно, гласът равен.

— Ще го направя днес. Вярвам, че става много бързо и много просто. Ще си бъда вкъщи довечера около шест, защото ще трябва да полежа малко след операцията. Когато се върна, ще говорим за твоите планове, скъпа. Довечера. Или утре. Но ти разбираш, нали Елен, че не мога да мисля за тях сега? — Тя замълча и леко се намръщи, като че ли се опитваше да си спомни нещо, което се бе изплъзнало от ума й, нещо много дребно — точка от списъка за пазаруване, може би. — Нямах намерение да ти казвам това, разбира се. Не е нещо, което подлежи на обсъждане, нали? — Тя едва се усмихна. — Но мисля, че ти трябва да знаеш. Виждаш ли, аз бях много глупава, сега разбирам това. И искам да вярвам, че ти няма да правиш подобни грешки. Никога не трябва да вярваш на един мъж, Елен. Никога не разчитай на тях, никога. — Тя вдигна ръка в неопределен жест. — Това е много трудно, разбира се. Човек мисли, че е влюбен — поне жените мислят това. И после човек става така ужасно уязвим. Понякога си мисля, че ако жените не се влюбваха така глупаво, техният живот би бил много по-прост и по-щастлив. Те тогава не биха вярвали на лъжите, разбираш ли? Аз вярвах на лъжите на баща ти, Елен. Той лъжеше за всичко. Той казваше, че когато се върне от армията, ще си получи обратно една ферма. Казваше, че ще живеем в хубава къща и когато пристигнах тук, открих, че трябва да живея в ужасно, малко бунгало заедно с неговата майка, братя и сестри. Той казваше, че обожава земята, върху която аз стъпвам, Елен… — Тя малко се поколеба. — И аз не знам защо, но беше военно време, и американците изглеждаха толкова славни, и той беше по-необикновен от всички, които бях срещнала дотогава. И така, аз се ожених за него, и дойдох тук с теб, едно малко бебче. Тогава научих, че нищо не е вярно. Нищо. Тогава напуснах, разбира се. Имах своята гордост. — Тя спря и очите й се обърнаха към Елениното лице. — Ти се роди в Англия, скъпа. Винаги съм мислила, че това е важно да се помни. Ти ще го помниш, нали?

— Майко, моля те спри, не продължавай. — Елен опря глава и майка й въздъхна.

— Да, добре, предполагам, че си права. Няма причина да се мисли за миналото. Осъзнавам това. Аз мислех прекалено много за миналото. А всъщност няма защо, защото човек нищо не научава от това. Историята се повтаря. Човек просто продължава, правейки същите грешки и вслушвайки се в същите лъжи — абсолютно същите, произнесени само че с различен глас — и човек им вярва. — Тя бутна настрана чашата и чинийката, леко удряйки лъжичката с пръста си.

— Добре, аз няма повече никога да го повторя. Никога от днес нататък. И се надявам, че ти си ме слушала, Елен, защото за мен е много важно да разбереш, това което казах. Ти сега си жена, скъпа, а животът ти едва започва…

Тя спря изведнъж и Елен я погледна. Тя гледаше към часовника на стената. Старите червени лепенки още стояха там, в старото си положение, изпоцапани и избелели, но все още там.

— Спомняш ли си как ме очакваше, скъпа, когато майка излизаше? Ти беше толкова добро момиче. — Тя нежно се усмихна в пространството над главата на Елен.

— Имаше една рокля в сиво и бяло от фирмата „Бергдорф Гудман“. Толкова хубава рокля! Чиста коприна. Не бях виждала коприна от години. Още отпреди войната. С това тогава се започна, с тази рокля. О, то започна преди много леко. Случваше ми се да го виждам как се заглежда в мен понякога, когато отивах горе, в къщата, за да правя прическата на жена му. Но тогава за първи път се съгласих да изляза на среща с него. На следващия ден той ми даде тази рокля…

Елен почувства, че тялото й се вдървява. Започна да й се повдига. Мечтателно, гласът на майка й продължаваше.

— Беше толкова хубаво, Елен. Той обичаше да ме разхожда с колата си около плантацията. Там имаше стара лятна къща в градината, където ние се срещахме. Беше малко запусната, разбира се, но ми напомняше за моето детство. Имахме лятна къщичка доста подобна на тази в мястото, където израснах. Спомням си, че му го казвах. На него му беше много интересно. Той може да бъде толкова очарователен мъж, толкова хубав, с такива съвършени маниери…

Тя за миг се поколеба, като че ли нещо в паметта й не съответстваше на думите й, Елен заби нокти е дланта на ръката си.

— Беше много романтично, Елен. Важно е да разбереш това. Не бих искала да мислиш, че съм била въвлечена в нещо гадно или неприятно. Знаех, че е женен, разбира се, но той имаше нещастен брак и като че ли това някак променяше нещата. Имаше време, когато мислех, че той ще се разведе и ще се ожени за мен. Казваше, че иска да го направи, виждаш ли, и те нямаха деца, така че това изглеждаше много просто. С изключение на това, че всичките пари са нейни. Той поддържа плантацията с нейните пари. Би било трудно за него, разбирах това. Никога не го насилвах. Елен — мисля, че е вулгарно, когато една жена го прави. Ние правехме планове — о, знаеш, глупави неща. Какво ще направим с къщата, когато живеем заедно в нея, как ще я украсим, как ще устройваме забавления. Госпожа Калвърт никога не устройвала забавления, което ми се струваше погрешно, като се има предвид коя беше тя и нейното положение тук. Аз бих имала съвсем друго поведение…

— Майко, моля те!

— Добре, аз му вярвах, Елен. — Майчиният й глас съдържаше лек упрек. — Спомняш ли си онази вечер, когато ти беше преброила парите и говореше за връщане Англия, и ние се скарахме? Аз тогава се опитах да ти кажа как би могло да стане. Той ми обеща, че ще говори с жена си — Тя замълча. — Никога не го направи, излишно е да се казва. Не мисля, че съзнателно лъжеше, не съвсем. Мъжете никога не го правят. Те лъжат и си вярват в същото време. Затова трябва да внимаваш, Елен, ужасно лесно е да им се повярва.

— Майко. — Елен се наведе напред. Единственото, за което мислеше, беше как да накара майка си да спре този ужасно спокоен, безумен разговор. Настойчивостта в гласа й постигна известен ефект. Мечтателните виолетови очи се обърнаха към нея.

— Да, скъпа?

— Майко, той знае ли?

— За това ли, скъпа? — майка й се усмихна. — Не. Разбира се, не. — Тя се поколеба. — Виждаш ли, скъпа, той си има друга.

— Някоя друга? — лицето на Елен побеля.

— Аз не зная коя е, разбира се. Това не ме засяга. Мисля, честно казано, че вероятно винаги е имало други. От време на време. Цветнокожи. Баща му е бил такъв — или поне така съм чувала. Той е южняк, това е в кръвта му. Това е нещо, което той има — не исках да зная за него, и ако се е случвало, случвало се. Съвсем различно беше между мен и него — знам това. Продължи дълго време. Много дълго. Понякога ние се скарвахме, разбира се и имаше периоди — понякога доста дълги — когато не се срещахме. Но накрая той винаги се връщаше при мен. Мислех, че ме обича, Елен. За момента. До съвсем скоро, ние все още се срещахме твърде често. Не така често, както преди, но той все още се нуждаеше от мен. Понякога. После се случи това, което беше много глупаво от моя страна, беше голяма небрежност, но той беше два месеца във Филаделфия, и аз бях толкова щастлива да го видя, когато се върна… — Тя спря за момент, лицето й доби смекчен израз, и тя отпи малка глътка от чая. — Знаеш ли, аз съм горда, Елен, ме нищо не му казах. Бих могла да му кажа, предполагам. Би било толкова лесно да моля и да плача, но аз наистина не бих понесла да постъпя така. Така че, аз просто няма да го срещам повече, това е всичко. Той никога не трябва да узнае, Елен. Цялата работа е… — Тя замълча. — Мисля, че той ми напомняше за твоя баща. Сигурна съм, че беше така. Това беше причината да започна всичко. За първи път, когато срещнах баща ти, носех копринена рокля — толкова хубава рокля, Елен, бледолилава, и си забождах роза на рамото. Отидохме в „Кафе роял“, спомням си — бяхме част от групата, беше такава великолепна вечер, толкова весела и всички бяха очарователни. Тогава разбрах, че баща ти ми се възхищава. Можах да го разбера…

Тя рязко прекъсна. Облегна главата си и я разтърси леко, сякаш да проясни мисълта си. Очите й, които бяха започнали да блестят, помръкнаха отново.

— Преди седемнайсет години. И сега това. Колко глупаво.

Елен се изправи. „Когато той се върна от Филаделфия. Преди два месеца.“ Тя притисна дланите си в масата, за да възпре треперенето им.

— Бих искала да го убия, — каза тя. — О, господи, бих искала да го убия.

Майка й погледна абстрактно, като че ли тя нищо не бе казала. После, обърна лице към часовника на хладилника. Стрелките бяха на девет. Тя се изправи.

— Би ли ми донесла чантата, Елен? Опаковах някои неща, които може да ми потрябват. Тя е в спалнята.

Беше невъзможно да се движиш из Оринджбърг, без да бъдеш наблюдаван. Това беше едно от нещата, които Елен най-много мразеше тук. „Ако се изплюеш на «Мейн стрийт» в два часа, казваше Били, когато бяха деца, иди в Мейбъри в три, и те ще ти кажат къде ти е паднала плюнката“.

Понякога Елен можеше да види наблюдателите. В Оринджбърг имаше твърде много хора, които се разтакаваха край витрините на магазините и клюкарстваха, особено, когато времето беше противно топло, каквото сега. Понякога това беше просто една завеса, раздвижена от вятъра или сянка, която хващаш с крайчеца на окото.

Днес беше по-лошо от обикновено. Две витрини бяха атакувани, имаше стъкла по тротоара. Не се виждаше никакъв цветнокож — само групи от бели мъже и жени скупчени за разговори, които пресекваха веднага, щом тя и майка й минаваха и продължаваха веднага след тях.

Останките от изгорената кола бяха преместени. В края на „Мейн стрийт“ под оскъдната сянка стоеше полицейска патрулна кола. На покрива й се въртеше синя лампа. Прах във въздуха и напрежение, което можеше да се помирише. Елен и майка й стояха на автобусната спирка, а въздухът трептеше от зноя.

Автобусната спирка беше точно пред козметичния салон на Каси Уайт. Стояха под слънцето, сянка нямаше. Майка й като че ли не забелязваше горещината. Стоеше, вкопчена в малкия сак, загледана надолу по улицата, откъдето трябваше да се зададе автобусът. Елен нямаше да отиде в Монгомъри с нея, майка й не разрешаваше.

След известно време излезе Каси Уайт, облечена в работната си престилка. Беше събота сутрин и трябва да имаше много работа. През прозореца Елен можа да види всичките четири сешоара, работещи с пълна сила. Една от новите помощнички подстригваше коса, друга измиваше нечия глава в новия леген, с който Каси се беше снабдила. Легенът имаше изрязано място за врата. Каси беше горда с новия леген: това беше модерно нововъведение.

Елен я видя, че отива към майка й, а после, като я погледна, лицето на Каси се промени. Тя спря с шокиран поглед, после тръгна напред и сложи ръце на майчините й рамене.

— Вайълит? Добре ли си, Вайълит? — Тя се поколеба и Елен видя погледа й надолу, към затворения с цип сак.

— Отлично съм, благодаря, Каси. Просто чакам Монгомърския автобус. — Майка й едва обърна глава.

— Искаш ли да влезеш вътре и да поседнеш малко? Толкова е горещо, и този проклет автобус… Ами, никога не се знае кога ще се върне. Може би ще мине още половин час. Влез вътре и си отпусни краката. Имам вентилатор…

— Благодаря ти, Каси, но струва ми се, че виждам автобуса да идва.

Тогава майка й леко обърна глава. Една сълза бавно се търкаляше по страната й и тя я избърса.

Чертите на Касиното лице се смекчиха, тя беше истински разстроена.

— Хайде, Вайълит, — каза тя меко. — Не изглеждаш добре. Влез вътре и си почини малко. Можеш да влезеш отзад, ако предпочиташ. Там е тихо. Има още колкото си искаш автобуси — вземи някой по-късно, защо не?

— Трябва да се кача сега. Имам час, Каси.

Майка й го произнесе като че ли беше нещо голямо, като бизнес среща, важен обед. Тя повдигна ръка и махна на автобуса. Носеше евтини бели ръкавици с малко замрежено място на един от пръстите.

— Всичко е наред, Каси, — промърмори Елен. Хората бяха започнали да зяпат. Вътре, в салона една от помощничките беше спряла подстригването, за да гледа.

По улицата праха се надигна и автобусът приближи. Каси се обърна към Елен:

— Ти отиваш ли с майка си, Елен?

— Не, тя не идва с мен — отговори майка й. Елен задълба с обувка земята.

— Аз ще я чакам, Каси, — неохотно отговори тя. — Ще посрещна автобуса, когато тя се връща.

Автобусът се препълни, вратите изсъскаха, и останаха отворени. Майка й се колебаеше.

— Тук ли ми е портмонето? О, да, тук е. — Тя се обърна бързо към Елен и постави суха целувка на бузата й. — Довиждане, скъпа. Ще се видим довечера. Около шест.

После тя се качи в автобуса. Вратите изсвистяха и се затвориха. Дизелът избълва син дим и автобусът потегли. Елен вдигна ръка, помаха и после я спусна. Погледна часовника си, подарък за нейния шестнайсети рожден ден. Нави го, защото той понякога спираше. Беше десет.

Искаше й се да направи много неща. Искаше й се да се върне обратно във фургона, да легне в малкото си легълце и да се наплаче. Искаше й се да се качи в плантацията и да застреля Нед Калвърт. Искаше й се да пише на Елизабет и веднага да пусне писмото. Искаше да говори с Били. Искаше да вземе следващия автобус за Монгомъри, да намери майка си и да я върне вкъщи. Искаше да върне часовника назад с един месец, с една година, назад колкото можеше, преди всичко това да се беше случило, преди да беше започнало. Искаше й се да не чува повече този спокоен майчин глас, говорещ всички тези неща, раздирайки още повече един разкъсан свят.

Накрая, тя просто тръгна по „Мейн стрийт“ и заобиколи зад бензиностанцията, към паркинга. Там имаше свободни места и надписи, съобщаващи за предприетото ново строителство.

Никой не отиваше при полуразпадналата се ламаринена барака, която правеше сянка, но Елен седна, зареяла поглед напред, с желание времето по-бързо да мине. Гледаше копривените храсти, старата асфалтена пътека, стената, покрита с бръшлян. Някога там бе имало къща, там където тя седеше беше част от тяхната градина. Затвори очи, а мисълта й повтаряше: Англия, Европа, Англия. След малко отново се изправи и тръгна обратно към бензиностанцията. После спря.

Един дълъг черен открит кадилак беше паркиран при помпите. Нед Калвърт се беше надвесил над багажника. Беше с гръб към нея и беше зает в разговор. Бяха цяла група, пет бели мъже. Мерв Питърс също бе там и един по-млад — Еди Хейнис, забеляза тя. И още двама, които не можа да разпознае. Единият имаше ловна пушка, овесена на рамото му.

Тя ги наблюдава известно време, свита до стената. После се обърна и се измъкна по обратния път към „Мейн стрийт“. Надолу по една алея, край кофите за боклук и задните дворове, навесени с пране. Мина покрай стена, на която с червена боя някой беше написал буквите ККК. Погледна към буквите и се изплю.

Повъртя се малко по „Мейн стрийт“, преструвайки се, че разглежда витрините, в очакване на следващия автобус за Монгомъри. Поради някаква съвсем безумна причина, тя мислеше, че майка й би могла да се намира в него, но слязоха само двама бели мъже. Автобусът потегли. „Моля те, господи, помисли Елен, нека майка да е в безопасност, нека да бъде добре“.

Тя разбираше къде щеше да отиде майка й, независимо от това, какво беше говорила. Богатите не отиват в Монгомъри да правят аборти, дори и тя го знаеше много добре. Те отиваха извън щата. Вземаха самолет за Порто Рико или Мексико, където постъпваха в частни клиники, и там им правеха подобен род неща. Сузи Маршал беше познавала някой, който познавал някоя, която направила веднъж подобно нещо. Освен това, те плащаха на сръчен лекар, на наистина скъп лекар, който да каже, че се нуждаят от операцията по медицински причини. Какъв лекар правеше аборти за седемдесет долар? И как го правеха? „Не зная, Сузи Маршал беше казала тогава. Те като че ли го изчегъртват. Искам да кажа, то не е истинско бебе, нали? То е просто като някакво парче, предполагам“…

Елен потрепери. Почувства се зле. Гърлото й беше толкова сухо, че едва можеше да преглъща. Искаше й се чаша вода и се питаше дали ще дръзне да влезе при Мерв Питърс и да си поръча сода. Знаеше, че него го нямаше там… Премина улицата и погледна вътре. Пришила-Ан я нямаше също. На бара стоеше едно момиче, което тя не познаваше.

Елен бутна вратата и влезе. Блъсна я хладен въздух. Предната година Мерв Питърс беше инсталирал климатична инсталация и грамофонен автомат. Той свиреше.

Тя седна на един висок стол до прозореца, откъдето можеше да наблюдава „Мейн стрийт“ и автобусната спирка. Имаше вътре някакви момичета от гимназията в Селма, седнали зад ъгъла, до грамофонния автомат, които се кискаха и говореха шепнешком. И да я бяха забелязали, че влиза, с нито не го показаха.

— Една сода, моля. — Тя преброи купчинка от десетцентови монети.

Момичето хлъзна ледената чаша през тезгяха.

— Благодаря.

— Моля.

Плочата на Елвис Пресли свършваше, едно от момичетата зад ъгъла пусна четвъртдоларова монета в прореза, натисна някакви копчета. Богат негърски глас изпълни помещението. Беше дълбок, дрезгав, проточен и тъжен. Белите момичета сега се облегнаха назад в столовете си, притихнали със замечтани очи. Това беше „Синя луна“. Те последователно я слушаха три пъти. Елен пи содата си също толкова дълго. После се изхлузи от високия стол и излезе. Харесваше тази плоча. И знаеше също така, че не би искала да я чуе никога повече. Докато е жива. Никога.

— Били Танър…

Едно от момичетата до грамофонния автомат произнесе името, врата се затвори след тези думи. Елен погледнало улицата и разбра какво бяха видели.

Били вървеше по „Мейн стрийт“. Беше сам, и вървеше бавно. Наблюдаваха го. Каси Уайт излезе от вратата на салона си, една от помощничките й, провеси глава, за да види извън прозореца. Пред магазина за железария един мъж метеше тротоара, той спря и се облегна на дръжката на метлата. Намираше се точно на пътя на Били, на средата на тротоара, но не се помръдна встрани. За да отмине, Били трябваше да слезе на платното.

Той отмина патрулиращата полицейска кола с все още движещата се синя светлина, и един от полицаите излезе. Той се облегна на вратата й, гледайки с едната ръка на покрива, а с другата на кобура си. Внезапно улицата утихна. Никой не повишаваше глас, никой не помръдваше. С голяма пазарска чанта в ръка една жена излизаше от дрогерията на Мерв Питърс. Тя се поколеба, водеше дете със себе си. Погледна към улицата, към детето, после отвори вратата на дрогерията и издърпа детето обратно вътре. Елен погледна след нея. Момичетата от гимназията в Селма бяха напуснали грамофонния автомат и се бяха скупчили на прозореца с пребледнели лица и с очи, разширени от очакване. Едното от тях имаше коси на букли. Елен погледна назад по улицата. Светлината се отразяваше в стъклата и в топлия метал. Били продължаваше да върви. Долу, при бензиностанцията мощен двигател забоботи, и бързо увеличи оборотите.

Елен за момент остана неподвижна под сянката на навеса. После излезе в горещината, прекоси платното до отдалечения тротоар. Хвана Били за ръка.

— Били, — каза тя. — Били, нека да вървим вкъщи. Нека да вървим да плуваме.

Ясният й английски говор се разнесе по улицата. Той разтърси глава, опита да освободи ръката си, но Елен не обърна внимание. Тя я сграбчи още по-силно. Били въздъхна, усмихна се, и те тръгнаха заедно.

Никой не проговори. Вървяха един до друг по „Мейн стрийт“, покрай магазините, покрай бъркотията от къщи, места за употребявани коли и магазини за алкохолни напитки, характерни за покрайнините на града. Излязоха при една от памучните ниви, прекрачиха релсите на железопътната кръстовка край Оринджбърг, отминаха старите, разрушени фермерски къщи за бели, където сега живееха чернокожи, прекосиха площада с тухления параклис на Южните баптисти и големия надпис „Исус спасява“. През цялото време черен кадилак ги следваше на три метра разстояние.

На половината от пътя между града и фургонния парк Елен спря. Били се опита да я накара да продължи сама, но тя здраво го държеше за ръката и не искаше да помръдне. Кадилакът забави, приближи и стигна до тях. Нед Калвърт не можеше да я погледне — следеше пътя пред себе си, но другите можеха. Пет захилени бели лица, един отпред и трима отзад, слънцето проблясващо по хрома на колата и по цевта на ловната пушка. Елен се вгледа в тях: Нед Калвърт, Мерв Питърс, Еди Хейнис, другите двама не можа да познае.

— Търсите ли нещо? — извика тя внезапно насреща им. — Бихте ли ми казали какво е това, което търсите? — Думите й отскочиха от хрома и бяха погълнати от топлия мълчалив въздух. Един път се засмя.

Еди Хейнис извади дъвката от устата си и я хвърли на пътя.

— Ти току-що изгуби работата си, момче, — извика той и докосна Нед Калвърт за рамото.

Кадилакът се отклони по близкото, прашно нанагорнище. После бързо тръгна напред. Елен наблюдаваше как изчезва. Погледна часовника си. Дванайсет минаваше, беше почти един. Когато те обърнаха гръб на автострадата и започнаха бавно да вървят към фургонния парк, слънцето стоеше почти отвесно над главите им.

— Ти не трябва да се забъркваш. — Сините очи на Били гледаха в нейните. — Знаеш ли къде би трябвало да бъда?

— В полицейския участък? Разбира се, че зная.

— Ти не трябваше да правиш това — Той поклати глава. — Не искам да имаш неприятности.

— Били. — Тя стисна ръката му. — Топло е. Хайде да плуваме.

Стояха под канадските тополи в неподвижния въздух.

Шарените сенки под клоните играеха по лицата им. Нямаше друг звук, освен тяхното дишане.

— Елен?

— Искам да плуваме, Били.

Тя отстъпи, светлина и сянка пробляснаха в нейното съзнание. Сутрешната жега и хладината на канадските тополи. Тя знаеше точно какво има намерение да прави. Не защо, но „защото“ нямаше значение, то беше маловажно, незначително.

Били я наблюдаваше, бе напрегнат и предпазлив, като че ли усети нещо трескаво и диво в нея зад спокойствието на гласа й.

Елен повдигна ръце, които не трепереха, и започна да си разкопчава блузата. Свали я, после махна часовника, джинсите, сандалите и бельото. Били не помръдна. Когато остана гола, тя застана неподвижна за момент. Били въздъхна. После тя се обърна и като риба се плъзна в студената, кафява вода. Изплува и тръсна мокрите коси от лицето си, водни ручейчета блеснаха като диаманти по ръцете й.

— Моля те, Били…

За момент й се стори, че той ще откаже, въпреки че знаеше, че разбира. После той бавно си издърпа ризата и разхлаби гуменките си. Остана с джинсите си, и навлезе постепенно във водата. Тя се издигаше по тялото му тържествено, като че ли бе тръгнал на кръщение. Когато водата стигна до гърдите му, той спря, после й се усмихна, с бавна, измъчена усмивка. Изведнъж потопи глава под водата и излезе обратно под дъжд от пръски. Засмя се с висок внезапен залп от най-чисто въодушевление, което отекна през дърветата. После заплува близо до нея.

Плуваха дълго един до друг, обратно и напред, без да се докоснат. Елен се изкачи първа. Тя застана настрани, край брега, който бе по-малко стръмен, вдлъбнатина, изпълнена с папрати и сенки.

Чакаше. Знаеше, че той ще дойде при нея. Знаеше, че времето беше спряло. Знаеше, че Оринджбърг не съществуваше, нито Монгомъри, нито миналото, нито бъдещето. Имаше само това: едно правилно нещо в полуделия свят.

Накрая Били излезе от водата. Той се изкачи по брега и застана до нея, гледайки я в лицето. Блясък от яркосиньо, очи тъжни и тревожни.

— Не мога — каза той накрая. — Не сега. Не по този начин. Не мога да направя нещо нередно с теб, знаеш го.

— Правилното нещо! Правилното нещо! — Тя вдигна ръце и ги постави на гърдите му. — Много е важно. Знам, че ме разбираш.

— Разбирам. — Той покри ръцете й леко със своите и ги притисна. — Това не го прави правилно. Сега. Тук…

— Специално тук. — Тя наведе глава. — Аз искам ти да бъдеш първият, Били.

Тя усети как ръцете му се притиснаха около нейните, през тялото му премина тръпка. Тя бързо го погледна.

— Ти знаеше ли? Знаеше ли, че се срещах с Нед Калвърт?

— Видях ви веднъж заедно. — Били повдигна рамене. — Знаех, че е по-добре нищо да не казвам. Знаех, че скоро ще разбереш какво представлява той. Така беше по-добре.

— Не говори за него! Не желая да мисля за него! Били, моля те — никога няма да те помоля вече. Само за това.

— Обичам те отдавна, от толкова отдавна. От когато се помня — Той разтърси глава, трепет премина през тялото му. — Ако бях помисли това… — Той замълча, и когато Елен отвори уста да говори, той внимателно сложи пръст на устните й. — Недей да лъжеш сега. Без лъжи, чу ли? Няма нужда от лъжи. Не между мен и теб…

Елен го погледна, той я наблюдаваше с тъжни очи. Тя бавно вдигна ръце и ги сплете зад врата му, гърдите й докоснаха неговите. Тя притисна устни до страните му, после леко до устните. Тогава се отдръпна.

— Знам, че съм права. Знам, че никога не съм била по-права в целия си живот. — Сините й очи блеснаха насреща му — Знам, че мога да ти го повдигна, Били…

— Аз също. — Били се засмя. — Разбирам. Няма нужда от това.

Той внимателно я обгърна с ръце, после я дръпна на земята до себе си. Погледна в очите й, като че имаше нещо, което искаше тя да разбере, нещо, което не можеше да каже.

— Първо и последно. — Той леко се намръщи. — Ти беше винаги първо и последно, Елен. Където започвам и където свършвам. Това е всичко. Кажи ми, знаеш ли го?

— Да! — гласът й пресекна.

— Тогава всичко е наред — каза Били.

Когато той опря глава и целуна устните й, тя чу птица да се движи между клоните.

Когато те лежаха край вира, на Били му оставаха само три часа да живее. Убиха го точно около пет, където пътеката от фургонния парк се пресича с пътя за Оринджбърг.

Елен чу изстрела, когато беше изминала половината пътека, тръгвайки обратно за Оринджбърг, за да посрещне майка си. Тя спря. Шумът беше много силен. Ято гълъби се надигна, пърхайки между дърветата и прелетяха над главата й, после тишината се възстанови отново. Тогава тя чу крака, които тичаха, промушването им през шубраците, тряскането на автомобилна врата, изскриптяване на колела по прашния чакъл. Когато стигна мястото, където го бяха оставили, въздухът все още миришеше на обгоряла гума. Били лежеше по гръб в тревата край автострадата. Ръцете му бяха отпуснати. Лежеше, като че ли беше заспал, само очите му стояха отворени.

Тя задъхано падна на колене до него. По челото му имаше тънки струйки пот. Всяка луничка по скулите му ясно се открояваше. Ръката му беше още топла, когато я докосна. Тя помисли: „Той е добре. Те не са го направили, не успяха. Мислеха да го изплашат. Той е добре.“ После видя червеното и сиво-бялото, което течеше от главата му върху тревата. Тя изкрещя и сложи ръце под главата му, да изцери раната, да го запази, да го събере цял, да го скрие — и тя самата не знаеше. Тогава главата му увисна и тя видя какво бяха направили. Задната част на главата му я нямаше. Били го нямаше. Тя повдигна глава като животно и започна да пищи.

Събраха се много хора. Тя не можеше да си представи откъде дойдоха, толкова бързо или защо, когато нямаше нищо, което да направят — беше твърде късно. Деца се сдърпваха шумно от едната страна, младата двойка от фургонния парк, един мъж, минаващ с колата си, който се спря, после обърна в храстите и подкара. Лекарят от Оринджбърг — кой го беше повикал? Не виждаха ли, че Били не се нуждаеше от лекар сега? Те гледаха, гледаха, и тя ги мразеше за това. Тя се приведе над Били, защото не искаше те да го виждат, не в положението, в което беше, но те не разбираха, и продължаваха да я дърпат и да казват разни неща и да се опитват да я отместят.

После настъпи леко вълнение, звук подобен на въздишка. Тя видя крака, които тичаха обратно. Видя, че госпожа Танър излезе от тълпата. Тя носеше на ръце последното от децата си, дебелите й крака се подаваха криви изпод широката фуста. Тя спря и остави бебето долу.

После коленичи до Елен. Не извика, не каза нищо, само гледаше. Повдигна ръката на Били, и я задържа в своята. Едно от копчетата на ризата му беше откопчано. Тя внимателно остави ръката му и закопча копчето. Съвсем неочаквано, докато тя правеше това, започна да вали, така както валеше след горещите дни. Тежки капки се пръскаха по главата й и по ризата на Били. Тя разпростря ръце с разперени пръсти, като че ли искаше да го запази от дъжда.

— Новата му риза. Чистата му риза. Аз току-що прах тази риза. — Тя повдигна глава и очите й срещнаха Еленините със същото синьо втренчване, както на нейния син. — Най-големият ми, първородният ми син… — Гласът й се издигна. Тя се наведе напред и го разтърси, като че ли би могла да го събуди от дълбокия му сън. — Били, какво ти направиха? Какво са направили на момчето ми?

После се наведе, взе го в ръцете си и остана така, докато дойде полицията. Когато се опитаха да я поместят, тя диво замахваше към тях с ръце, после спря, очите й се задържаха върху Елениното лице, като че ли я видя за първи път. Грубо я блъсна с ръце, мокри от дъжда и кръвта, с лице внезапно изкривено от омраза.

— Махай се от него, чуваш ли? Веднага се махай. Какво искаш от сина ми? Аз го предупреждавах за теб. Казвах му. Стой настрана от това момиче. Казах, че това момиче ще му донесе неприятности. Били, ти погледна към нея, и те раниха. Още когато беше малко момче му казвах…

После омразата напусна тялото й. В един момент беше изпълнена с нея, в следващия я беше напуснала. Тръгна, накуцвайки. Бебето започна да плаче. Въздухът проблесна в синьо-бяло. Зави сирената на линейката от бърза помощ. Хората бяха изтласкани назад.

Елен се изправи и си проби път откъм страната на пътя. Все още стоеше превита там, когато Каси Уайт пристигна с нейния стар разнебитен форд. Тя отиде при патрулиращата кола, каза нещо и се върна към Елен. Наведе се към нея с лице набраздено от дълбоки бръчки и умора и я изправи на крака.

— Влизай в колата, сладка. Просто влез. Така. Добре ли си? Трябва сега да дойдеш с мен, сладка. Майка ти има нужда от теб. Пита за теб. Елен, — чуваш ли какво ти говоря? — Тя отпусна спирачката. — Майка ти има нужда от теб, сладка, ужасно й трябваш…

Майка й пристигна с автобуса в четири часа, два часа по-рано. Тя бе припаднала върху тротоара пред козметичния салон на Каси. Каси бе затворила салона и бе я прибрала вътре. Когато видя кръвотечението, тя я качи на форда и я закара в католическата болница в Мейбъри. Имаше и по-голяма болница по-близо до Оринджбърг, но за да се отиде там трябваше медицинско осигуряване. „Без картата на Синия кръст, ще те оставят да умреш на тротоара“ й каза Каси.

Сестрите разбраха какво се беше случило. Каси каза, че когато си дали сметка за това, лицата им станали бледи и затворени, но все пак приели Вайълит. Първото преливане на кръв изглежда имаше ефект. Когато Елен и Каси пристигнаха там, майка й беше в съзнание. Над главата й имаше разпятие, иглата от системата за подхранване бе забита в ръката й и в другия край на помещението една жена непрестанно пъшкаше. Елен погледна в майчиното лице. Кожата й беше бяла и като че ли хартиена, опъната много силно върху костите. Ръцете й лежаха върху хладните, бели и колосани чаршафи, климатичната инсталация въздишаше, навън валеше дъжд.

— Това е много хубаво място, Каси — каза тя. — Имат градина. Каза ми една от сестрите. Разрешават да се седи там, навън, знаеш ли? Когато си по-добре.

Това беше последното, което Елен чу тя да казва. През нощта й бяха направили второ преливане. Умря петнайсет минути преди Каси и Елен да пристигнат там на сутринта. Сестрата, която им съобщи, имаше мек, спокоен глас, който звучеше като молитва. След малко тя се изправи, зърната на нейната броеница блеснаха върху черната й кожа. Майка й, каза тя, беше готова, и Елен можеше да я види.

Те дръпнаха памучната завеса около леглото, и сестрата отстъпи настрани, но не я остави. Елен погледна към майка си. Системата я нямаше, леглото беше подредено. Ръцете й бяха сключени върху гърдите, а очите й бяха затворени. Чертите на лицето бяха остри и слаби. Тя изобщо не приличаше на нейната майка, си помисли Елен. Когато накрая се наведе и постави устни върху майчиното си чело, кожата беше суха и студена. Не знаеше какво да направи по-нататък. Като че ли нямаше за какво повече да стои там — нейната майка я нямаше. Но на нея също така не й се искаше да напуска.

След малко сестрата въздъхна, хвана я за ръката и я изведе. Подаде й чисто надписана пазарска торбичка с дрехите на майка й, сака с ципа, който тя беше взела със себе си в Монгомъри. Когато отиде при Каси, Елен го отвори. Вътре имаше прясно изпрана носна кърпа, чисто бельо, гребен и малка тетрадка, в която нямаше нищо написано. Бельото беше плътно увито около нещо твърдо и квадратно. Когато Елен го развърза, намери старата кутия от парфюма „Джой“, него майка й използваше да ароматизира своите неща, още когато в Алабама в отделенията за дреболии към големите магазини не бяха чували за лавандулени торбички.

Майка й почина в събота сутринта, погребението беше в сряда. Каси и Елен бяха единствените, които съпроводиха ковчега. Каси плати за два големи венеца от лилави безсмъртничета, единият във формата на кръг, другият на сърце. Елен знаеше, че майка й нямаше да ги хареса. През целия път на връщане от гробището на Оринджбърг, Каси се ядосваше:

— Те трябваше да бъдат от виолетки, — повтаряше тя непрекъснато. — Знам, че това би й харесало. Аз трябваше да уредя само за цвета, това е всичко. Те траят дълго — това успокоява. Но трябваше да бъдат виолетки. Бих искала да имат поне няколко от тях.

Тази вечер тя направи опит да накара Елен да яде, и Елен опита също, защото знаеше, че Каси беше много внимателна и тя не искаше да засегне чувствата й. Взе си малко от пърженото пиле, но всеки залък като че ли я задръстваше. Накрая Каси спокойно отнесе чинията. Когато се върна обратно в стаята, лицето й беше зачервено и тя държеше в ръце плик от кафява опаковъчна хартия. Тя го постави върху масата, и седна срещу Елен. Изглеждаше непохватна и нервна.

— Трябва да поговорим по това, сладка — каза тя накрая. — Трябва. Ти не заплака. Ти не каза почти нито една думичка. Трябва да поговорим.

Тя се колебаеше и когато Елен не каза нищо, избухна:

— Сладка, ти не можеш да останеш в Оринджбърг, вече не. Трябва да отидеш на друго място, място наистина далеч от тук. Майка ти казваше, че има сестра в Англия. Тя ми говореше за нея, за къщата, където са израснали и за всичко. Представям си, че би могла да отидеш там. Тя ти е близка роднина. Надявам се, че когато чуе за майка ти, тя ще бъде радостна да те приеме. Твоят татко сега… — Тя се поколеба. — Мислих и за него също. Но Вайълит никога не искаше нищо от него. Веднъж ми каза, че не знае дали е жив или умрял и също така не се интересуваше. Знам, че той никога не си е мръднал малкия пръст, за да те намери или да ти помогне, а Вайълит не би отишла при него, независимо колкото и трудно да й беше. Но, нейната сестра… Мисля, че Вайълит би желала това. Тя толкова много говореше за Англия. Не толкова много в последно време, наистина. Но преди. Когато в началото беше дошла да работи при мен… Ако тя можеше сега да говори, Елен, допускам, че би казала това.

Тя замълча, червенината по лицето й се засили. После побутна кафявия плик през масата.

— Петстотин долара. Вземи ги, сладка. Те са твои.

Елен се втренчи в плика, бавно повдигна глава. Каси поклати глава и се усмихна.

— Пазех ги за мен. Пазех ги за черни дни, както се казва — Тя сви рамене. — После си казах: за какъв дявол ги пазя. Не съм така млада, каквато бях, нямам собствени деца, бизнесът сега върви чудесно. Нямам нужда от тях. Ти имаш. — Тя се приведе през масата. — Сладка, пресметнах. Тук има достатъчно, за да вземеш влак и самолет. Билет в една посока и малко ще ти остане, за да си помогнеш в началото в Англия. Бих искала да са повече, това е. Аз наистина обичах майка ти, Елен. Признавам, че много съм й задължена за това, че ми помогна да започна този бизнес. И сърцето ме боли като си помисля, че всичко тръгна зле с нея. Така че го вземи сега, чуваш ли ме? Вземи го или аз ще започна да полудявам…

Елен остана с ръка върху плика. Тя се колебаеше, после бавно го хлъзна обратно през масата.

— Каси, — започна тя бавно. — Каси, не мога. Благодарна съм ти — по-благодарна, отколкото мога изобщо да го изразя. Но аз не мога да взема това. Не би било правилно. И във всички случаи… ти трябва да знаеш, Каси. Ти видя. Не мога да тръгна. Не сега.

Устните на Каси се свиха.

— Имаш предвид тази история с Танър — това ли имаш предвид?

— Знам кой го направи. — Елениният глас беше овладян. — Зная защо убиха Били. И знам кой. Няма да замина. Не, докато не кажа това, което зная.

Настъпи тишина. Каси изведнъж доби много изморен вид. Тя проведе глава върху ръцете си, и когато се изправи гласът й беше остър и изпълнен с гняв.

— Наистина ли хората никога не се научават? Аз теб съм те взимала за най-различни неща, Елен Крейг, но никога досега не бях те мислила за глупачка. Ти имаш глава на раменете, момиче, използвай я — Тя се облегна назад върху стола си и сгъна ръце. — Окей, ти имаш нещо да кажеш. Кажи ми. Видя ги, нали? Видя лицата им? Видя пушката в ръката им? Видя пушката да стреля?

— Не, не точно… — Елен я гледаше объркано. — Но те го направиха, за да спрат Били да говори, за да го спрат да даде показания за предишната нощ. Знам това! И ти го знаеш! Всеки в Оринджбърг го знае! Ти видя Били, когато излезе от полицейския участък — трябва да си видяла колата, която го следеше…

— Видях кадилака на Калвърт. Видях хората в колата. Видях ги да карат по „Мейн стрийт“. — Касината уста бързо се затвори. — Не бих могла да кажа дали следваха теб и Били или не. Те просто караха, това е всичко, което видях.

— Добре, но това не е всичко, което аз видях… — гласът й се издигна възмутен. — Видях всичко да уговарят до бензиностанцията. Калвърт, Мерв Питърс, Еди Хейнис, и още двама. Един от тях имаше ловна пушка. Те ни проследиха по пътя, близо до фургонния парк. После Еди Хейнис извика, че Били току-що си бил загубил работата. После те продължиха…

— Не е престъпление да уволниш един човек. Не е, доколкото знам. Не в този щат. Убийството е престъпление. Понякога… — Тя въздъхна, и гласът й омекна. — Елен, сладка, не можеш ли да разбереш какво искам да ти кажа? Отиди долу в участъка, те ще ти се изсмеят в лицето. Нямаш доказателства, сладка. Никакви.

— Аз нямам? — Елен я изгледа неуверено.

— Сладка, ако искаш да отидеш при тях, отиди. Знаеш ли какво ще се случи? Същото се случи на Били, това е — Тя горчиво се усмихна. — Ще намериш цялата правна машина изведнъж спряла. Колелата й се въртят толкова бавно, че не е за вярване. И после ще свършиш, както Били. Мъртва. Блъсната от автомобил. Удавена, докато плуваш. Колко време живееш на това място, сладка? Как не знаеш неща като тези?

Тя спря с пръсти, лежащи върху кафявия илик. Бавно го бутна обратно през масата.

— Мислиш ли, че Били Танър би искал да ти се случи нещо лошо, сега, когато майка ти я няма? Когато няма да ти е добре? Когато нещата няма да се променят? Когато не разбираш нещата, както сега, ти няма никога да накараш съда да потвърди. Били не беше глупак, плюй на това, което говорят хората наоколо. Когато отиде в участъка, той знаеше, че си слага въжето на шията. Това беше неговият избор, не разбираш ли? Ти нямаш избор, освен ако не си представяш, че ще умреш като Били. Така че, взимай тези пари и върви. Това е първото нещо. Колкото може по-скоро. Утре сутринта има влак…

Тя бутна плика под Еленините ръце.

— Мисли за тях като за заем, сладка. Мисли за тях както желаеш. Но ги вземи. Вземи ги от мен, окей? Видях достатъчно омраза, достатъчно убийства.

Елен бавно взе плика. Повдигна очи към Касиното лице.

— Това беше Нед Калвърт — каза бавно тя. — Може би не той самият е държал пушката, но той беше замесен. Той уби Били. Той уби и майка.

Тя видя, че очите на Каси се разшириха, когато спомена за майка си. После жената овладя отново лицето си. Постави ръце на масата, уморено се надигна ма крака и се обърна.

— Аз чувам много неща да се приказват, докато работя — каза спокойно тя. — Женски приказки. Слушала съм много приказки и за Нед Калвърт. Чух да говорят и за майка ти. Чух да говорят дори и за теб, а понякога и за трима ви заедно. Повече не искам да слушам. Толкова ме изтощава, че започват костите да ме болят. От началото, когато го видях, мислех, че Нед Калвърт е един ловък курвенски син и ако човек някога има нещо общо с него, той се проявява като точно такъв. Но нищо не може да го засегна, сладка, длъжна си да разбереш това — във всеки случай, не тук в Оринджбърг. Забрави го. Изхвърли го от съзнанието си. Вземи парите… — Тя се обърна и погледна Елен с тревожни очи, като че ли всичко, което виждаше, я плашеше.

— Той ще умре, сладка — каза тя. — Някой от следващите дни, той просто ще легне и ще умре. Тогава ще се изправи пред своя създател. Ако на този свят няма справедливост, на онзи има. Рано или късно — Тя ни настига. Ще видиш…

Настъпи тишина. Каси видя, че момичето не й вярва. При споменаването на божествената справедливост устните й се бяха извили. Елен седеше, загледана в кафявия плик. След няколко минути, пръстите й го стиснаха. Тя го грабна от масата с внезапен, странно пламенен жест го притисна към сърцето си.

— Ще го взема. Благодаря ти, Каси. Ще направя както казваш.

Тя погледна настрана, после бързо, непохватно се изправи и притисна Каси в прегръдките си. Притисна лице в костеливите й рамене.

— Ти беше толкова мила — каза тя. — Толкова мила. Никога няма да забравя това, Каси. Ще ти върна парите един ден. Обещавам ти.

Каси я потупа по раменете и бързо целуна Елен по косите. После повдигна Еленината брадичка, и погледна в лицето й намръщено и тревожно. Красивите синьо-зелени очи срещнаха нейните и се отвърнаха настрана.

Каси отстъпи назад. Това, което видя в Елениното лице я изплаши. Тя видя там привързаност към нея, благодарност — да. Но видя и нещо друго, нещо, което момичето се опитваше да скрие. Омраза.

Такова красиво лице, толкова младо момиче — и омраза.

Каси отиде в кухнята, за да приготви малко кафе, а Елен седна сама в занемарената всекидневна и даде воля на ненавистта си. Дебелият кафяв плик стоеше на масата пред нея. Тя се усмихна на Каси със своята учудваща усмивка, която винаги бе имала и която можеше да освети цялата стая. Каси въздъхна и седна.

Такова красиво дете, помисли тя. Този странно напрегнат поглед сега беше изчезнал. Сините очи, които срещнаха нейните не бяха вече студени, а открити и искрени. Каси се успокои. Тя е била напрегната, това е, и беше съвсем естествено, след всичко, което й се беше случило. Но тя беше млада, щеше да го превъзмогне. Защо изглеждаше по-добре сега? Изключително — детето изглеждаше почти щастливо сега.

— На сутринта ще изпратим на леля ти телеграма — каза тя. — Разкажи й какво се случи. Кажи й, че се прибираш у дома.

— У дома? — за момент тя изглеждаше объркана, после бързо кимна. — О, да. Разбира се. Чудесно, Каси.

Нямаше повече спорове. Това беше облекчение. Момичето щеше да бъде практично, а това винаги помагаше.

Каси въздъхна, и започна да налива кафето.

Всичко ще бъде наред, помисли, ще бъде.

Тази нощ Елен отиде да спи на разтегателната кушетка в малката всекидневна на Каси. Лежеше спокойно, чуваше как Каси се движи из съседната стая, скърцането на пода, после въздишката на пружината, когато тя влезе в леглото.

Ивицата светлина под вратата изчезна, а Елен лежеше в тъмното. Лицето и се беше стегнало от неизплаканите сълзи и тялото я болеше. Тя чувстваше мъката не точно в съзнанието си, както очакваше, а в своето тяло. Тъпа болка се беше загнездила в стомаха и около сърцето й. Тя никога дотогава не беше виждала смъртта и сега нейните образи пламтяха в съзнанието й: бързината й, нейната окончателност. Тя видя Били в тревата край пътя, видя майка си с ръце сплетени върху гърдите. Чела беше, че мъртвите изглеждат спокойни, като че ли спят. Това не е вярно, помисли. Те изглеждат мъртви. Гледаш ги и разбираш, че — отишли са си и никога няма да се върнат.

Образите караха болката да пристяга гърдите й, и тя се опита да я отблъсне, но не можеше да контролира съзнанието си. Те се връщаха, подвижни като мълния и след малко, изведнъж тя започна да плаче.

Не искаше Каси да я чуе и да влезе, затова се обърна и зарови глава във възглавницата, докато ужасната топла и мъчителна болка не спря, и тя се успокои.

Тогава избута завивките и седна на ръба на леглото, държейки кафявия илик с парите на Каси здраво в ръка. Седеше и се взираше в тъмнината, заслушана в нощните шумове. Коли, гласове, и по-късно, много по-късно, свирката на бързия товарен влак, преминаващ Оринджбъргската железопътна кръстовка. Били беше мъртъв, майка й беше мъртва, влакът продължаваше да се движи по график. Смъртта, толкова огромна за нея, беше дребна работа, и тя мразеше целия останал свят заради неговото спокойствие и за коравосърдечието му.

След малко тя се опита да се моли. Коленичи пред леглото и събра ръце, както майка й беше показвала, когато беше малка. Нито дума не излезе, но тя не можа да си представи бога. Отново се изправи, взе плика и го притисна към сърцето си. Тогава, тъй като беше безсмислено да говори на един бог, в който не вярваше, тя заговори на Били и на майка си, думите пареха в ума й.

— Майко, Били, няма да ви забравя. Обещавам, че няма да ви забравя. — Тя го повтаряше отново и отново. Постепенно дишането й стана по-равномерно, съзнанието й се успокои, и тя започна да мисли за бъдещето. Не можеше да го види ясно и го смесваше с неща от миналото — предсказанията на Били, всички неща, които нейната майка мечтаеше да постигна — но да мисли за тях бе за нея подкрепа. Тогава почувства като че ли майка й и Били дойдоха при нея и настойчиво я подтикваха: каквото и да направеше, щеше да бъде за тях, всички техни амбиции и всички техни мечти бяха нейни сега, това беше тяхното завещание.

— Обещавам, — каза тя високо със спокоен, равен глас.

На улицата измяучи котка. Елен легна отново в тясното легло. Започна да прави планове, не заспа.

Рано сутринта на следващия ден тя и Каси отидоха във фургона. Каси погледна мушамената покривка на масата, червения стол, шалът „Песли“, и заплака.

— Като че ли не е истина — продължаваше да повтаря тя. — Толкова бързо. Не мога да го повярвам.

Елен я накара да седне на масата и й направи чай. После издърпа стария мукавен куфар и започна да събира багажа си. След малко Каси изтри очи и мълчаливо я загледа. Лицето на момичето беше стегнато и успокоено. Тя опаковаше бързо и методично. Няколко дрехи, няколко книги. Присегна под леглото, изтегли старата черна тенекиена кутия и седна назад на пети, заровена в нея.

— В нея държахме парите — гласът й беше равен. — Нашите спестявания, за да се върнем в Англия. Всичко това свърши.

— Елен…

Каси тромаво се вдигна на крака, а Елен се въртеше наоколо. Тя вдигна бледото си лице и сините й очи блеснаха.

— Аз ще стана личност, Каси. Ще чуеш за мен. Всички в Оринджбърг ще чуят — чакай и гледай. Ще четеш за мен в списанията. Заминавам, и никога няма да се върна на това място. Не докато…

Тя прекъсна, хапейки устни, като че ли се ядоса на себе си за това избухване. Каси беше стъписана, после трогната. Тя тъжно поклати глава: познато й беше това чувство — на всекиго бе познато. И тя го беше имала преди много години, когато беше дете и вярваше, че приказките ще станат реалност. Тя отиде и внимателно сложи ръка на Елениното рамо.

— Разбира се, че ще станеш, сладка — каза тя. — Разбира се, че ще станеш.

Момичето я погледна. По лицето й Каси разбра, че тя знаеше нейните истински мисли, но Елен не каза нищо. Тя просто се обърна към куфара и наблъска още неща в него: купчина стари фотографии и документи, два тъмносини паспорта със златни гербове на тях. На майка й и нейния собствен. Каси се наведе напред и взе онзи, който принадлежеше на Вайълит. Малка избеляла снимка, под графата „професия“ Вайълит беше написала „актриса“. Каси въздъхна, върна паспорта обратно, и се обърна настрана.

— Какво мислиш за всичко това, сладка? — Тя дръпна тънката памучна завеса и с безнадежден жест посочи роклите на Вайълит. — Тези. Майка ти толкова обичаше дрехи, и беше толкова сръчна с иглата. Не можеш да ги оставиш…

Елен се изправи. Погледна дрехите, разбута закачалките. Една розова рокля, една морскосиня, те всички бяха поовехтели, внимателно изгладени, предпазени от дървените закачалки с листове хартия. В края на редицата имаше една сива, зацапана рокля от коприна. Каси видя етикета: „Бергдорф Гудман“. Елен бутна дрехите настрана.

— Не ги искам. Няма да ги взема. Започвам отначало.

Тя се обърна и затегна мукавения куфар.

— Сега ще тръгваме ли, Каси? Не искам да изпусна влака.

Каси повдигна рамене, въздъхна и тръгна към колата. Знаеше, че беше по-добре да не спори. Мъката по странен начин поразява хората, тя знаеше това: някои търсеха да се опрат на когото и да е, други искаха просто да се отърват от всички. Ще дойде после, помисли, и ще опакова тези неща. Елен можеше по-късно да промени намерението си, и тогава щеше да бъде доволна, че Каси ги е съхранила.

Самообладанието на момичето тревожеше малко Каси. През целия път до Монгомъри тя продължи да поглежда към нея. Но нямаше никаква следа от сълзи. Елен просто седеше с все този напрегнат израз на лицето. Тя не каза нито една дума. От Монгомъри изпратиха телеграма до сестрата на Вайълит, Елизабет и направиха резервация за самолета, после Каси закара Елен до гарата.

Отново беше много горещо, и те чакаха влака на сянка. Елен поклащаше мукавения си куфар, загледана по посока на релсите.

— Правиш ли си някакви планове, сладка? — попита Каси накрая, малко разтревожена.

— О, да. Много планове.

— Искам да кажа — помисли ли въобще какво ще правиш в Англия, когато пристигнеш?

— Не знам точно. Ще започна някъде. Ще си намеря работа. Ще се науча да пиша на машина може би или ще се обуча за сцената. — Елен леко обърна глава.

— Какво? Като Вайълит? — Каси беше изненадана и трогната също така.

Изглежда въпросът й смути Елен, защото тя отново погледна настрани.

— Предполагам.

Каси се намръщи:

— Това е труден живот, допускам. Да намериш работа. Да започнеш. Външният вид не е всичко. Искам да кажа, за да намериш нещо подобно, трябва да познаваш подходящите хора, може би. Вайълит винаги казваше…

— Влакът идва. — Елен я прекъсна, и го посочи. Гледайки към линията, Каси видя, че сигналът стана зелен. Тя въздъхна. По-добре беше да не казва нищо повече. Нямаше време и във всички случаи Елен вероятно не би слушала. Може би бе успокоение за нея да крои планове като този — нещо, на което да се облегне, нещо, което да я поддържа. Тя се усмихна и бързо с обич я прегърна.

— Ами, непременно да ми пишеш. Осведоми ме как вървят нещата. Как я караш в Англия…

Тя помогна на Елен да се качи с куфара във влака и й намери място. В последния момент, точно преди Каси да слезе отново на перона, Елен се обърна, обви я с ръце и силно я притисна в прегръдките си. Каси забеляза блясък на сълзи в очите й, преди тя да зарови лице в Касините гърди, но не каза нищо. Каси слезе долу и блъсна вратата.

Чу се сигналът, влакът внезапно тръгна и набра скорост. Каси стоеше и наблюдаваше, как той се измъква от гарата. Видя Елениното лице на прозореца, то изглеждаше толкова дръзко и толкова смело, че Каси беше развълнувана. Тя й махаше, докато влакът стигна завоя и се скри от погледа. После си тръгна. Усмихна се на себе си и поклати глава. Елен беше добро момиче, но тя все още беше дете, а всички деца си приличат. Колко лесен им се струваше животът, колко прост. Искаш нещо, и го взимаш. Колко много момичета напускаха малките градове с мисълта, че ще станат знаменити, че ще станат богати? Елен е мечтателка, реши тя, поглеждайки обратно към релсите. Мечтателка, както майка си. Горката Вайълит, помисли тя и реши на връщане да мине през гробищата.

Във влака беше топло и задушно, нейният вагон беше почти празен. Елен дръпна сенника колкото можа по-надолу и затвори очи. Ритъмът на влака, звукът на колелата я успокоиха. Тя се заслуша — колелата като че ли й изпращаха ново послание: знаменита и богата, казваха те, силна и свободна. Топлината във вагона й действаше приспивно и тя вече не бе съвсем сигурна дали образите в съзнанието й се явяваха наяве или на сън. Видя себе си да върши нещо невероятно добре, толкова добре, че Били и майка й бяха горди с нея, а майка й я целуна и притисна устни към ухото й, и каза с нейния мек тих глас: „Елен, ти направи всичко, което аз мечтаех да постигна“.

Тя се видя обвита в скъпи кожи, в ръце с букет от бели рози. Видя се да спи в дълга, черна лимузина. Видя се да влиза в една стая, а Нед Калвърт да става прав, страхуващ се от нея и от нещата, които тя има властта да му стори.

Когато отново отвори очи, въздухът бе станал по-хладен и беше започнало да се стъмва. Тогава някои от образите й се сториха глупави — белите рози, лимузината! — и се изчерви, спомняйки си какво беше казала на Каси, поиска й се да си беше замълчала. Каси не й повярва, тя видя това, беше си помислила, че е само мечта, фантазия. Беше погледнала със същия поглед, както гледаше Пришила-Ан, когато Елен й говореше, че ще заминава за Англия. Беше направила отново същата грешка, помисли си. Така хората гледаха на нейната майка. Отвратително бе да бъдеш съжаляван, тя искаше да бъде неуязвима.

Един от начините за това тя откри на следващия ден, в последната част от пътуването си с влака. Вагоните вече се бяха понапълнили. Гледката от прозореца се беше променила. Хората вече бяха по-различни. Говорът им беше по-бърз, на всяка гара на влака се качваха все повече, и никой от тях не я познаваше. Тя намери тази мисъл изключително освобождаваща. Изведнъж разбра, че можеше да изостави всичко в миналото: Оринджбърг и фургонния парк, да бъде бедна и да не се срамува. Никой в този влак не знаеше нищо за нейната майка, те не бяха чували клюките за това как тя се е снабдявала с дрехите си. Никой във влака не знаеше за Нед Калвърт и как Елен се беше самоизлъгала във вярата си, че го обича. Никой не знаеше, че тя е Елен Крейг, освен ако не решеше да им каже.

Сутринта Елен влезе в разговор с пълна, средна на възраст жена, която пътуваше до Ню Йорк сити, за да види своите внуци. Тя се занимавала с фотография. Разказа историята на живота си и на половината тази на своята фамилия. После, очевидно заинтригувана от Елениния акцент, поиска в замяна Елен да й разкаже своята история.

Тя плетеше. Докато Елен говореше, иглите и не спираха движението си. Елен й каза, че е англичанка и посещава Америка за първи път. Била е на гости при далечни братовчеди от Юга и сега се връща вкъщи в Лондон. Елен говореше, тя очакваше иглите да спрат движението си, жената да я погледне, да се взре в нея и да я обвини в лъжа. Но нищо подобно не се случи. Жената кимаше и се усмихваше, и каза, че трябва да е вълнуващо да пътуваш на толкова дълго разстояние, и че тя, разбира се, се надявала, че на Елен Америка е харесала много.

Беше толкова просто! Елен се почувства въодушевена и свободна. Тя не беше повече Елен Крейг, впримчена в Оринджбърг, тя беше нова личност, нова жена — и тази жена би могла да бъде това, каквото си избереше да направи от себе си.

Когато влакът влезе в гара „Пенсилвания“ и нейната събеседничка в купето й каза довиждане, Елен почувства разкаяние. Жената беше любезна, а тя я излъга… В следващия момент чувството й за вина бе изчезнало. Тя не го усещаше като лъжа, а като репетиция.

Преди да излезе от гарата имаше едно нещо, което трябваше да направи. Стисна здраво мукавения куфар, и си проби път през гъстата тълпа. Разходи се по Пето авеню заради Вайълит и надзърна във витрините на всички магазини. Беше много топло и въздухът се извиваше във вихрушки. Тя вдигна лице, за да погледне сградите, издигащи се като кули в небето. Погледна надолу и слюдата по тротоарите заблестя като диаманти. Хора — толкова много хора, миризма на солени бисквити, продавани на пресечката, портиерът пред „Сакс“ изглеждаше така бляскаво облечен, като войник в официалната си униформа. Коли, чиито миризми се проточваха по цялата улица. Въздухът миришеше на движение и целеустременост, така че й се поиска да тича и да вика. Видя катедралата „Сен Патрик“ и се загледа във входа на хотел „Плаза“, гледаше хората които влизат и излизат от него. Усещаше сърцето на града като че ли да биеше през подметките на обувките й, удряше тежко въздуха, който дишаше, и тя замечта да се качи на автобусите, на метрото, да изследва града, да го направи свой.

Но нямаше нито достатъчно време нито достатъчно пари, така че накрая пресече улицата и заради Вайълит постоя пред витрините на „Бергдорф Гудман“.

На тротоара температурата беше над трийсет градуса. Витрините на „Бергдорф“ бяха пълни със зимни кожени палта.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (7)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен

Сали Боуман
Карма (7)