Кет стоеше в средата на балната зала. Две ярки розови петна цъфтяха на страните й, малкото й триъгълно лице пламтеше от възбуда. Елен я погледна с нежност: беше израснала на височина това лято, изглеждаше по-голяма. Тя стоеше под потока слънчеви лъчи с вплетени ръце и вдигната глава. Косата си носеше сега по нов начин — с път на една страна, беше по-дълга и непокорна. Когато, както сега, беше развълнувана, лицето й светваше и очите й се изпълваха с блясък; При известна светлина те изглеждаха почти виолетови. Нещо в нейната поза, начинът, по който държеше ръцете си и вдигаше глава, напомняше на Елен нейната майка. За миг, тя видя Вайълит съвсем живо, заставала сред фургона, пееща песента за люляците пред аудитория, състояща се от един.

Каси също виждаше приликата. Тя и Мадлен стояха наблизо и също наблюдаваха Кет, която упражняваше някакъв несигурен пирует. Каси се усмихна и тъжно поклати глава:

— Бедната Вайълит. Понякога Кет толкова много прилича на нея, толкова много…

Бележката на Каси зарадва Елен. Стана й хубаво. Най-накрая това беше танцът, който те планираха за тържеството по случай „Елис“ — Кет беше права да се вълнува… Внезапно, тя почувства нова енергия. Грабна своите списъци и бележки, Каси взе своите и двете тръгнаха заедно да мислят и планират.

Тази бална зала беше едно абсурдно помещение — зала от друго време. Тук на легендарните партита на Ингред Нилсън, веднъж Валентино беше танцувал танго и Суансън беше се въртяла във валс. Зала дълга трийсет и три метра, е осветени полилеи, които трябва да бяха подарък от унгарски принц, който бил любовник на Нилсън.

От едната й страна бяха наредени сводести прозорци, които извеждаха към терасата, в единия имаше подиум, издигнат за музикантите. Високият таван представляваше филигранно гипсово произведение. Издължените, тесни огледала между прозорците отразяваха обратно самата зала и после я отразяваха отново. Зала в слонова кост и позлата — бледа, деликатна и нелепа, помещение прилично на сватбена торта. Не беше използвана, откакто бяха дошли да живеят в нея. Гледайки я, Елен изведнъж разбра, че я обичаше.

— О, Каси, тук трябва да има палми, не мислиш ли? Сигурна съм, че би трябвало да има. Точно тук и тук, и там. А около основата на подиума трябва да има цветя. Много цветя. Цветя със силен аромат: гардении и рози — ох, и папрати. Отбележи си, Каси, трябва да имаме папрати…

Каси се усмихна:

— Камелии — каза твърдо тя. — Трябва да сложим камелии, Вайълит винаги много ги беше обичала. Те биха стояли много добре, боже, как би харесала тя всичко това? — Тя си записа нещо, после се намръщи. — Мислиш ли, че можеш да ги намериш в това време на годината — гардении, камелии?

— Разбира се, че можем. Това е Холивуд. Можем да имаме всичко — Елен сви рамене. — О, Каси, ще бъде великолепен прием. Най-хубавият, даван някога. Зная го. Дай да видим. Музикантите ще бъдат тук. Барът за шампанското ще бъде там — ще имаме ли да предложим малко розово шампанско? Каси, Мадлен, какво мислите?

Каси се различаваше от Мадлен. Мадлен беше французойка, Мадлен беше експерт, тя също беше обхваната от вълнение. Засмя се и плесна с ръце.

— Не, разбира се, и двете. И розово, и бяло. Като на сватба…

Тя се завъртя и огледа залата.

— И стените, не можем ли да ги украсим всичките? Ако можехме да имаме гирлянди от цветя — като огърлици. Можем да ги сложим там и там да се вържат, виждате ли, между прозорците. И тук, между стените. Ще бъде очарователно — бели рози, например. Аз видях това веднъж, когато бях много малка, на големия бал, който беше даден в… — тя се прекъсна. — В мястото, близо до което живеех — завърши. Страните й леко почервеняха, но Елен беше твърде развълнувана, за да забележи. — Да, гирлянди — каза тя. — И от тук, в оранжерията. Там какво ще сложим? — Тя намръщено замълча. — Знам, нещо екзотично, тук трябва да сложим орхидеи. Помниш ли, Каси, някой ми каза, че това била направила Нилсън, след като се уединила, тя никога не е излизала, не давала повече приеми. Стояла тук, в своята къща и отглеждала орхидеи. О, да — тя леко потръпна. — Трябва да подредим всичко така, като че ли тя го е направила. Защото това все още е нейната къща… Чувствам го понякога. А ти?

Тя се обърна, Каси кимна. Настъпи кратко мълчание, после Каси каза:

— Обичах да гледам нейните филми, когато бях момиче. Тя беше толкова красива…

Елен остана неподвижна. Тя си спомни за тези филми на Нилсън, които, макар и много по-късно беше гледала. Спомни си за своите собствени филми. За живеещите образи. Леко се разлюля.

— Ще го направим така, както би го харесала тя — каза спокойно тя. — Заради нея и другите призраци…

— Искам да танцувам — прекъсна ги гласът на Кет. — Майко, покажи ми как да го изиграя, моля ти се. Сега ми покажи…

Елен и Каси размениха погледи, Мадлен се усмихна.

— Музика, почакай, моя малка. Трябва да пуснем музика. Ще намеря плоча, почакай.

Тя се обърна и затича през оранжерията и в следващата стая, оставяйки всички врати отворени. Настъпи мълчание, в началото спокойно и после по-напрегнато. Когато завъртя копчето, се разнесоха звуците на валс. Виенски валс.

Беше призрачна тази музика, разнасяща се от невидим източник. За миг сякаш слушаха музика, която идваше от миналото, от онези отдавна починали музиканти, които бяха свирили тук, от всички онези вечери, изпълнени с веселие и танци. Елен помисли това, знаеше, че и Каси го беше помислила. Мадлен влезе, за да наблюдава. Елен отиде при Кет, внимателно сложи едната си ръка около тесния кръст на Кет и взе малката й ръка.

Кет я погледна, лицето й беше изпълнено с очакване и несигурност.

— Аз ще бъда кавалера и ще те водя. Лесно е. Само следвай стъпките ми. Така, така, Кет, така…

В началото Кет се препъваше, после постепенно стана по-уверена. Те започнаха да се въртят в такт с музиката, бавно, после по-бързо. Елен усещаше стегнатото, гъвкаво тяло на Кет. С усмивка погледна към лицето й и Кет я погледна с усмивка. Те се въртяха със съгласувани вече движения. Това беше момент на просто и съвършено щастие.

Когато музиката заглъхна, Елен си помисли: „Аз винаги ще си спомням това, винаги. Една празна бална зала, ще я виждам съвсем ясно, и ще мисля: в този ден, о, да, това беше денят, когато Кет и аз танцувахме…“

Мисълта малко я натъжи. Щастието се помрачи. Кет беше още толкова малка. Тя може би нямаше да си спомня…

Музиката спря, Елен взе ръцете на Кет и силно ги притисна с внезапен прилив на чувство, което не можеше да обясни.

— О, Кет — каза тя. — Запомни това.

— Пристигна тази сутрин. Знаех, че ще дойде. Знаех, че Елен няма да ме забрави!

Стефани държеше бяла визитна картичка. Ръката й трепереше. С един пръст опипа черните изписани букви. Обърна се към Левис с грейнали очи.

— О, Левис, трудно ми е да повярвам. Толкова съм развълнувана…

Левис не можеше да срещне очите й. Истината в случая беше, че поканата на Стефани за приема на Елен по случай „Елис“ беше закъсняла. Всички други бяха изпратени поне преди седмица. Стефани, за щастие не знаеше това. Не знаеше също и как поканата беше стигнала до тук. Въпросът беше уредил той. Знаейки колко много Стефани искаше да отиде, съвсем между другото беше споменал пред Елен предната сутрин нейното име. Елен веднага бе сложила ръка на устните си. Изглежда се разкайваше.

— О, Левис. Колко е ужасно. Трябваше да я потърся, а забравих. Дори не съм я виждала, откакто сме се върнали от снимките, а й обещах. О, дявол да го вземе. Мислиш ли, че е твърде късно? Бихме ли могли сега да изпратим поканата?

Левис беше свил рамене:

— Защо не? — каза той. — Съмнявам се, обаче, че ще дойде.

Това беше вчера. Левис не можеше да повярва, че точно такава сцена се беше състояла. А сега, че беше изправен пред доказателството за нея. Не можеше да повярва също и на сегашната сцена. Да подскаже на собствената си съпруга да покани твоята любовница на вашия прием. На техния голям, величествен, изключително желан от всички прием: из цял Холивуд хората се надпреварваха да се сдобият с покана за него. Телефоните не спираха да звънят.

Защо, за Бога, беше направил това? Беше успял да заблуди някак си не само Елен, но и Стефани. И след по-малко от седмица щеше да бъде изправен пред ужасяващата перспектива за цяла една вечер, в която съпруга и любовница щяха да бъдат там, заедно, под същия покрив. Той въздъхна. Беше ли тази перспектива толкова ужасна? Някъде в съзнанието му, обаче, пропълзяваше подозрението, че точно това беше причината, заради която го беше направил. Понякога искаше, болезнено желаеше да ги види една до друга, истинската съпруга и другата, предявяваща претенции, Елен и нейната имитация.

Какво би се случило тогава, нямаше представа. Но това някак си беше логическият, единственият възможен завършек на изминалите седмици, през които той все повече и повече намираше Елен, жената, която обичаше, не в къщата, която делеше с нея, а там в апартамента в центъра на града, в легло, чиято предна дъска беше облечена във вишненочервено кадифе.

Стефани нави цигара със своите розови пръстчета. Той я взе и дълбоко издиша пушека.

— Ти си разтревожен, Левис — каза Стефани. Тя сложи ръце около врата му и го притегли до себе си в леглото. Левис усети някакво разпръскване и издигане в съзнанието си. Понякога тревата го караше да се чувства, като че ли се намираше високо в небето, висящ от красив балон, гледащ надолу към света от ведрата вие.

От нейната височина му се струваше, че Стефани би могла да схване, че не бива да ходи на приема: да присъства там би било сериозна липса на вкус. Но това беше смешно. Подобна мисъл на нея никога не би й хрумнала.

Стефани гледаше на нещата със сладката аморалност на дете. По това тя понякога му напомняше на Чад, а точно както при Чад, този начин на гледане на нещата го успокояваше. Без повече правила, без повече кодекси за поведение, довиждане, Бостън. Горе, от балона Левис се кискаше.

Стефани харесваше Елен, тя обичаше Елен, тя почти я боготвореше. С изключение на едно плажно парти, досега те бяха много внимателни. Нямаше клюки и Стефани почти повече от Левис държеше на това.

— Няма да позволим тя да научи. Нека да бъде наша тайна. Ние никога няма да й причиним болка. Ние всъщност сме нейни, Левис, аз зная това…

Сега тя беше започнала да го поплясква. Бавните и меки докосвания на марихуаната. Те пропълзяваха нагоре по бедрата му, върху космите около члена му, неговия стомах. Толкова бавно, толкова леко. Левис затвори очи.

Тя носеше долна фуста от коприна в бледо прасковен цвят, която Левис беше купил на Елен преди пет години, преди сто години в Лондон. Тя беше с няколко мерки по-широка от тези, които Стефани обичайно носеше, защото когато той я купи, Елен беше бременна. Беше я намерил в дъното на някакъв гардероб, сгъната и забравена.

Съзнанието на Левис се проясни. Той се обърна и притисна уста в гърдите й. Обичаше нейните гърди. Те бяха тежки, млечнобели и едри. Можеше да усети как меките им зърна се втвърдяваха, когато докосваше коприната с прасковен цвят и дантелата. Той смучеше, смучеше. Усети миризмата на кожата й и леко изстена. Имаше и много тънък парфюм от лаванда, а той го обичаше, защото това беше ароматът на неговото детство. Само две жени познаваше, които поставяха малки платнени торбички с лаванда между диплите на копринените, сатенени и дантелени дрехи, които носеха непосредствено до кожата си. Само две жени. Елен и неговата майка. Плъзна ръка между бедрата й, където му беше толкова чудесно, толкова топло, сладко и влажно. Той я разширява, разширява, отваря я с пръсти, като цвете.

Той толкова желаеше да бъде в нея и когато беше там, вътре се чувстваше сигурно. Да се движи във вътрешното пространство, да плува в галактиката на нейната утроба. Миризмата на лаванда в неговите ноздри бе пулсираща и сънлива. Той чувстваше, че заспива в ръцете на Елен. Спа спокойно и дълго: цял живот, една минута. После, скимтейки се събуди.

Човекът при вратата завладяваше сънищата му. Той се облягаше и тропаше по тях. Крещеше отново и отново с най-ужасяващ глас: „Пусни ме, пусни ме…“

Левис силно се притисна към Стефани, беше изпотен и трепереше. Стефани донесе малко вода и намокри челото му. Изправи го и го накара да походи из стаята, накара го да хапне нещо, и кошмарът изчезна.

— Имал си неприятно пътуване — каза меко тя.

По-късно, когато Левис се възстанови и тя беше сигурна, че е добре, те заедно гледаха телевизия. Часовете на следобедните семейни мелодрами, които Стефани обичаше, а Левис ги намираше утешителни. По средата на една от програмите Стефани изведнъж го плесна по ръката, погледна го с разширени очи:

— О, Левис — каза тя, — приемът. Какво ще облека за приема?

Тя облече дълга бяла рокля с пола модел „рибешка опашка“, покрита с маниста и пайети. Тя премахна цвета от последното боядисване на косата си, и се върна към обичайния си платинен цвят. Той му блесна от другия край на стаята, и Левис го почувства едновременно с облекчение и разочарование. Тя отново беше станала Стефани Сандрели.

Стоеше в най-отдалечения край на стаята, когато тя се появи, пиейки шампанско от две чаши. Първо от розовото, после от бялото. Това му се стори забавно. До него беше Хомер, представителят на Елен от Източното крайбрежие и Милтън, нейният представител от Западното крайбрежие. Те и двамата стояха, загледани в спектакъла.

— Можеш ли да повярваш в това, Милтън? Искам да кажа, можеш ли да го повярваш?

— Не мога, Хомер. Сериозно ти казвам, не мога. Сега сме 1964, нали? Не 1954. Или ние просто сме преминали през някакво изкривяване на времето?

— Някои неща, Милтън, никога не се променят. Дори и в Холивуд. Особено в Холивуд. Някои неща не са вечни.

— Аз помня Мерилин в рокля като тази. — Милтън тъжно поклати глава. — Дори по-вталена. С нея не би могла да отиде в клозета. Беше шита върху нея. Франк каза…

— Ах, но Мерилин беше сияйна, Милтън, сияйна.

— Вярно е.

— Също така, една наистина чудесна личност, когато не ти телефонира в три часа през нощта и не става много досадна.

— В три през нощта? Телефонирала ти е в три през нощта? На мене никога не го е правила.

Този факт като че ли потресе Милтън. Той скръбно поклати глава.

— В три, четири, пет понякога. Времето нямаше смисъл за нея. Помниш ли усмивката й Милтън? Би могъл да й простиш всяко проклето нещо, когато видеше нейната усмивка. Тази усмивка беше като чели регистрирана по скалата на Рихтер. Също като на Елен.

Точно в този момент, вглеждайки се из шумната зала, Стефани видя Левис. Тя също се усмихваше. Двамата пълномощници погледнаха един към друг.

— Как ще оцениш тази, Хомер?

— Да я оценя? Тя изобщо не влиза в регистъра. Бих казал, Милтън, че не се получава и най-малко трептение. Как е при тебе?

— Липсва й магията, Хомер. Решително, липсва й магията…

Те се отправиха по посока на бара. Левис несигурно погледна към Стефани. Преди два месеца той би казал, че прилича на проститутка, преди две минути, би казал, че изглежда чудесно. Сега не беше сигурен какво мислеше. Вероятно разбираше, че не тя беше жената, която трябваше да види в прегръдките си тази вечер, независимо от клюките. Може би, за мъж като него тя не беше подходящото допълнение. Той се спря, докато галантността и снобизмът се преборваха в него. Стефани прекосяваше залата, насочена към него, но беше спряна. Преценявайки своята възможност и презирайки се, че постъпваше така, Левис изчезна сред друга група от хора. Той внимателно заобиколи залата и сигурен, че Стефани му бе загубила следите, тръгна към съпругата си.

Елен стоеше близо до входа на балната зала. Той спря малко настрани, просто за да я погледа. Носеше рокля, правена за нея в Париж от тъмносиня коприна, няколко отсенки по-тъмна от цвета на очите й. Когато Левис за първи път беше видял тази рокля, благоговейно сгъната и увита, той не я беше харесал. Беше му се сторила неженствена. Но върху Елен тя изглеждаше съвсем иначе. Дори и Левис, който нищо не разбираше от женски дрехи и имаше тайни предпочитания към меките материи и наборите, можа да схване майсторството, вложено в кройката, съвършенството на линията й. Тя беше тясна, така че в нея Елен изглеждаше още по-висока и още по-тънка. Оставяше разголени ръцете й и извивката на врата й, а от страни като крила или като клонка от две листа очертаваше съвършения й профил.

Беше застанала между Чад от едната й страна и Грегори Гертц от другата, но Левис тях изобщо не забелязваше. Синьото на нейната рокля трепкаше като пламък пред очите му. За миг се почувства почти замаян, като че ли съзнанието му бе изведнъж непоносимо олекнало, изпълнено с омара. За в бъдеще, си помисли, винаги щеше да я вижда така, както я виждаше сега. От разстояние, в синята й рокля, с лице малко настрани от него, леко вдигнала за поздрав ръка.

В балната зала зад нея засвири музиката. Левис потръпна. Врявата и тълпата от хора се върнаха.

Той видя, че около врата си Елен бе сложила тънка лента със сапфири и диаманти, който той й беше купил по случай първата годишнина от тяхната сватба. Беше ги купил от „Дьо Шавини“ в Ню Йорк, защото това беше преди те да бъдат в Кан, преди той да си даде сметка колко много Елен лъжеше. Сега той никога не стъпваше в „Дьо Шавини“, нито в Ню Йорк, нито в Париж, нито където и да бил о другаде.

При това, той й го беше купил също както беше купил и брилянтната огърлица на Стефани, която тя носеше тази вечер. Диаманти за съпругата, диамантен прах за любовницата. Изравняването го ядоса, спомените го ядосаха. Имаше нещо, което той би могъл да каже на Елен тази вечер, когато тя беше сложила точно тази огърлица. Но не сега.

Той ловко се извъртя, избягвайки семейство Лойд Бейкър, които се насочиха към него, сви настрана и от Елен по посока на една група мъже. Бяха десетина и очевидно не споделяха мнението на Хомер и Милтън, защото в центъра сред тях се намираше Стефани Сандрели, която събираше тяхното възхищение.

Приемът беше успешен. Елен огледа залата, тя беше пълна, но не препълнена. В стаята зад нея, където беше сервирана лека вечеря хората току-що започнаха да напускат кръглите, украсени с цветя и панделки маси. В балната зала първите двойки започваха да танцуват. Някои от най-властните хора на Холивуд и някои от най-знаменитите. Очите й се рееха над групичките, следейки никой да не бъде затруднен в общуването си, никой да не е сам или пренебрегнат. В един ъгъл Джо Стейн се занимаваше с ухажване, в друг известна пълномощничка беше заградена от деликатни млади мъже, които от време на време имаха подобни на птиче цвърчене пристъпи на смях, с него изразяваха удоволствието си от нейните остроумия. Хомер се въртеше наоколо и представяше едни от гостите на други, на които ги беше представил преди десет минути. Имаше известна споеност в атмосферата на залата, която беше свикнала да разпознава и тя й подсказваше, че вечерта беше успешна.

Преди започването на приема, Каси със строгия израз на лицето си, беше казала, че според нейния опит почти всички подобни вечери били успешни. „Изобилие от ядене, изобилие от напитки — не може да е зле. Никакви дразнения“, беше казала отчасти, защото тя самата беше нервна.

Елен не отвърна нищо. Знаеше, че това не беше вярно. Може би важеше за Оринджбърг, където общо взето партитата бяха прости мероприятия — събиране на приятели и съседи. Въпреки това, се съмняваше, че дори и в Оринджбърг беше така просто. Той имаше свое социално разделение и своя йерархия. Тук, в Холивуд тези разделения бяха най-ожесточено спазвани. Приемът тази вечер беше успешен отчасти поради блестящо подбрания списък от гости, но главно, защото „Елис“ имаше голям успех. Рубриките на вестниците, със забележимото изключение на тази на Сюзън Джеръм, бяха изпълнени с екстаз и Елен беше прекомерно възхваляване. „Елис“ ставаше хит, нейната роля също. Това беше твърде проста формула за нещата, която не й харесваше. До нея Чад и Грегори Гертц разговаряха. Гертц очевидно се чувстваше притеснен, Чад целия излъчваше приятелско разположение. Тъй като тя му беше казала, че ще прави филм с Гертц през пролетта, и тъй като Гертц знаеше, че Чад знае, може би точно това приятелско държание на Чад беше причината за неговото притеснение. А, както тя добре знаеше, трябваше най-много да се страхува от Чад, когато той беше най-любезен.

От време на време тя вмъкваше забележка или кимваше, за да изрази съгласие с някого от тях, но всъщност не ги слушаше. От другата страна на залата беше видяла Левис. Той се канеше да й махне през множеството с ръка, но после внезапно се отказа. Стоеше, гледайки я със замаян израз. Тя веднага разбра, че беше пил прекалено много. Тази вечер тя най-внимателно беше поканила хора, които според нея биха могли да бъдат от полза за Левис. Продуцент, който беше проявил интерес към предишния му сценарий, актриса, която беше пожелала главната роля в „Безкрайни мигове“, режисьор, с когото Левис преди беше в доста приятелски отношения. Досега Левис ги беше пренебрегнал всичките. Ако продължаваше да пие, беше вероятно да направи някоя сцена.

Тя веднага се напрегна и после се ядоса на себе си. Между нея и Левис сега имаше мълчаливо и трудно спазвано примирие. Тя нямаше да прекара цялата си вечер в тревога за Левис или да се опитва да го предпазва от самия него. Все пак, малко тревожно, тя погледна назад. Сега Левис като че ли се бе залепил в разговор със Стефани Сандрели.

Той грубо разбута с рамене групата от мъже, които я бяха заобиколили, хвана ръката й и я доближи до устните си. Навел се беше с преувеличена, смехотворна любезност. Стефани с несигурност го изгледа и прихна от смях. Елен се изчерви и погледна настрана. Как можеше Левис да бъде толкова нелюбезен? Беше съвсем очевидно, че той се подиграваше на Стефани, а това беше жестоко.

— „Дълга раздяла“ — казваше Грегори Гертц с очевидна неохота. — Във всички случаи, това е работното заглавие.

Чад го погледна, той леко си тананикаше.

— „Дълга раздяла“, „Дълга раздяла“. Да, ами вие винаги можете да направите продължение, предполагам. Те се женят отново, имат деца. Можете да го наречете „Размножаване“.

— Не планирам продължение — отговори рязко Грег.

— О, би трябвало, би трябвало — сияйно се усмихваше Чад. Очилата му святкаха. Елен си помисли, че беше много ядосан. Той замълча. — Аз планирам продължение за „Елис“. Очаквах, че Елен ви е казала.

— Не, всъщност.

— Ами, да, планирам за следващата година. — Той разтвори малко крака. — Филмът ще бъде дълъг — произнесе той. — Час и двайсет, час и четирийсет — какво е това? Какво можете да направите за това време? Аз искам да правя по-дълги филми.

— Да, забелязах това в „Елис“…

— Продълженията са начинът това да бъде постигнато. Два часа, три часа, четири. Има хора, които сега пречат на тази идея, но няма винаги да го правят. Те винаги пречат на новото, на революционното.

— Новото? — веждите на Грегори Гертц леко се повдигнаха. — Разбира се, не съвсем ново. Доколкото си спомням, мнозина са имали точно тази идея. Между тях е Ерих фон Строхайм. Неговата оригинална версия на „Ненаситност“ траеше десет часа, мисля. Въпреки, че разбира се, тя никога не беше показана. — Той докосна Елен по ръката — Елен, би ли желала да танцуваш?

Настъпи кратко, напрегнато мълчание. За миг, Чад заприлича на голяма, готова да избухне тенджера под налягане. После, преди Елен да помръдне или да каже дума, той направи по военному точно изчислен кръгом и излезе от залата.

Елен не се съмняваше, че не само напускаше залата, но и приема. Той изглеждаше абсурден, напускайки с гневно потичване и Грегори Гертц се разсмя. Елен сложи ръка на рамото му.

— Ще дойда да танцуваме — каза тя. — Но, знаеш ли, не трябваше да правиш това, не беше разумно.

— Никак не ме интересува — отговори Грег с известна напереност, каквато никога досега не беше забелязала в него. — Защо да се притеснявам? Не може нищо да ми направи — той замълча. — Нито ти се притесняваш, надявам се.

Елен се намръщи. Проклет да е Чад, си помисли, проклета да е неговата мегаломания и желанието му да владее чувствата на другите. Тя хвана Грегори Гертц за ръката.

— Преди, може би — каза твърдо тя. — Но вече не.

Беше един през нощта, но хората все още не даваха признаци, че ще напускат. Толкова много танци, толкова много партньори. Колкото повече вечерта продължаваше, толкова повече тя се чувстваше дистанцирана от нея.

— Благодаря ти, Елен. — Джо Стейн любезно я съпровождаше обратно до края на залата. Джо Стейн, който както повечето от нейните партньори не беше танцувал с нея просто, защото го бе желал, а защото това беше част от развитието на бизнеса. В продължение на години той беше изразявал желание да направи с нея филм за неговата компания. Още откогато те за първи път се бяха срещнали в Кан в 1962 г. Сега Стейн беше постигнал амбицията си. Неговата компания щеше да подкрепи финансово и да продуцира „Дълга раздяла“. Той хвърли поглед към Симон Шер, който разговаряше с Ребека, съпругата на Стейн и леко самодоволство се прибави към походката му, като ме ли не съпровождаше една жена от танцовата площадка, а носеше плячка от бойното поле. Той, Джо Стейн, беше измъкнал Елен Харт от лапите на „Сфера“.

Симон Шер любезно отговори с усмивка и се върна към разговора си с Ребека Стейн. Той беше дребен, спретнат, приятен мъж. Той винаги любезно се усмихваше, когато и Елен да го срещнеше, макар това да не се случваше често. Един бизнесмен, но нали всичките, мъже и жени, бяха като него. И те бяха тук, за да ръководят съществена част от търговията си — да разменят информация и клюки, да наблюдават кой с кого разговаря, търговия с власт…

Елен отклони следващия мъж, който настояваше да танцува с нея и се измъкна в края на залата. Там в коридора, който водеше към бара, тя застана, скрита от една колона и от палмите. Постоя известно време, загледана в гостите, които се събираха и разпръскваха, наблюдавайки танците. Танцувайки сега с жена си, Джо Стейн пренебрегваше ритъма на музиката и се въртеше във величествен фокстрот. Стефани Сандрели танцуваше с Рандал Холт — млад мъж, когото наричаха новия Лойд Бейкър. Истинският Лойд Бейкър танцуваше с всички, с изключение на съпругата си. Левис изпълняваше някаква собствена добавка към бостънски спираловидни движения, с неподвижно лице и замъглен поглед заедно с едно момиче, на име Бетси. За нея Елен не знаеше абсолютно нищо, освен че някой я беше довел, че живееше в Сан Франциско и че се обличаше по-скоро като че ли беше султанска домашна прислужница или индийска съпруга. Тя беше с боси крака, които оставяха отпечатъци. Около глезените си имаше гривни със закачени на тях с малки сребърни звънчета. Носеше дълга, бродиран, подобна на кафтан роба. Нейната разпиляна и красива кафява коса беше накичена с цветя и панделки. Докато Елен я наблюдаваше, тя повдигна ръце около главата си и ги размаха към музикантите. От китките до лактите ръцете й бяха покрити с тънки тюркоазни и сребърни гривни. Тя поклати ръце, а гривните бляскаха и звънтяха.

Грегори Гертц, танцуваше сега с Ребека Стейн, към която беше усърдно внимателен. Елен тревожно го наблюдаваше. Тя го беше видяла малко по-различен тази вечер, може би по-малко директен, по-малко целеустремен, отколкото си го беше представяла. Ако не беше се съгласила да играе в неговия филм, щяха ли Стейн и неговата компания да го финансират? По всяка вероятност — не! Затова ли Грегори толкова гореше от желание тя да играе в неговия филм — не толкова, защото беше подходяща за ролята, както той твърдеше, а просто защото нейното присъствие, нейната способност да вкарва печалби в банката му беше полезна? Едва ли би било изненадващо, ако това беше неговият мотив — така бяха устроени нещата тук. И все пак, той изглеждаше толкова честен, като човек, на когото може да се разчита…

Тя се облегна на колоната. Осъзна, че тук много малко от хората й харесваха и още по-малко бяха тези, на които би могла да разчита. Едни я бутаха, други се облягаха на нея. Нейният пълномощник на Западното крайбрежие, Милтън — висок, загорял, безупречно докаран, изглеждаше като отнесен.

— Хомер — каза той. — Аз избягвам Хомер. Той пи прекалено много, до границата на възможностите си.

Той се спря, оглеждайки се за сервитьор и методично разглеждайки залата. После, съвземайки се малко, взе двете й ръце в своите и ги притисна.

— Гениална — каза той. — Нямах досега възможността да го кажа. Това е думата, която никога не съм употребил, никога не си ме чула да я произнеса. Използвам я сега. — Той се взря в очите й. — Гениална. В края на този филм, Елен, аз плачех. Сълзи. Ридаех. И Елизабет плачеше. Пол плачеше — ами, почти плачеше. И онази малката проклетница от „Ню Йорк таймс“ плачеше. Трябва да поговорим, Елен, в най-скоро време. Днес цял ден телефоните не спряха да звънят. Всеки те иска. Всеки. Ти не трябваше да се съгласяваш да правиш филма на Гертц. Аз те предупредих. Не е точно за тебе, много „хард“, тя е курва. Хората няма да го харесат. Те не искат да те свързват с това. Ти трябва да направиш втората част на „Елис“, после… Между впрочем, аз днес я прочетох. Не трябваше да я чета, но я прочетох. Едно пиратско копие? — той се усмихна. — Елен, толкова е силна, толкова е силна, казвам ти, толкова е силна, че докато я четох, всичките ми пръсти изгаряха. Сега, слушай. Утре, аз те искам до…

— Аз ще ти се обадя утре, но няма да променям намерението си. Казах, че ще играя във филма на Гертц, Милтън и…

— Казала си? Казала? Какво значи казала? Не си подписала. Няма нищо черно на бяло. Сега, слушай, Елен…

— Утре, Милтън — каза Елен и се измъкна.

Тя мина през коридора, през бара и отиде в ботаническата градина. Седна на един повреден стол, скрита зад повече палми и орхидеи. Огледа ги. Никога не беше харесвала орхидеите, нито тези тук. Каква вакханалия от цветове, какви месести петали, какви хищни цветя.

Откъм бара зад нея, гласовете се издигаха и се преборваха с музиката.

— Така, аз мислех да те натисна, но си казах, окей, ти нас ни отрязваш от сделката по разпространението и…

— Виж какво, Хомер, разкарай го това, разбра ли? Проблемът, единственият проблем е, че ти ще продължиш да бъдеш свързан с тях…

— Искаш ли да знаеш, Милтън? Искаш ли наистина да знаеш? Защото аз съм дяволски сантиментален, затова.

— Ти, сантиментален?

— Точно така. Точно така си е. Аз имах ужасна майка, ужасно детство…

— Не искам да слушам за твоето детство, Хомер или за твоята майка.

— Защо не?

— Защото това е стара работа, Хомер, стара работа.

— И така, той няма да подпише. Няма начин. Един милион в началото и договаряне по процента. Аз му казах, аз казах…

— Вторник, Лойд? Обещаваш ли? Трябва да стане точно тогава. Екранната проба е в петък и ти каза…

— Окей, окей. Ще говоря с тях в петък сутринта…

— Лойд, ти си сладурче. Какво искаш да облека в твоя чест, бебче?

— А какво, относно блендата?

— Така, аз казах: слушай, ние говорим за изкуство. Изкуство! А той ми каза: Знаеш ли какви печалби докара „Пряк път“ през първите шест седмици? А аз казах: Окей, защото „Пряк път“ беше голям филм. Ами, този ще стане още по-голям. Дяволски по-добър. Аз…

— Госпожице Харт?

Елен погледна. Ботаническата градина беше неясно осветена, а мисълта й беше много далече. За момент тя не можа да познае мъжа, който стоеше пред нея. После видя, че беше Симон Шер. Той любезно й се усмихна:

— Бих ли могъл да ви донеса нещо за пиене? Трябва да сте изтощена. Такова очарователно парти…

— Не, благодаря.

— Мога ли? — Той погледна към нея и седна на близкия стол. Дръпна ръба на панталоните си с палеца и показалеца си и кръстоса крака. На Елен й се прииска той да си отиде. Тя пожела всички те да си тръгнат.

— … Така че исках да ви поздравя. — Тя осъзна, че Шер трябва да й беше казал някакъв комплимент по повод „Елис“. — Един интересен филм и изключително забележително изпълнение. О, да. — Той пречисти гърлото си. — Аз имам сценария за следващата част, разбира се. Една изненада. Нямах представа, че ще има и продължение.

— Те са две — рязко каза Елен. — „Елис“ е замислен като трилогия.

— О. — Той изглеждаше изненадан. Елен го гледаше с разбунтуван поглед. Нека Чад да плаща за своите глупави тайни игри, тя нямаше намерение да ги играе повече.

— Да, ами, разбира се, господин Анджелини обича винаги да играе своите карти близо до гърдите си. Една трилогия. — Той деликатно замълча. — И вие…? Тук, предполагам съществува малък проблем…

— Да, съществува. Чад иска да направи продължението през пролетта. Казах му, че аз не желая. По това време ще работя друг филм.

— О, разбирам — той се намръщи. — Тогава, означава ли това отлагане самото производство на продължението? Господин Анджелини не ми е споменавал…

— Може би ще бъде по-добре да питате него — кратко му отговори Елен. После, малко съжалявайки за грубостта си и пред непоклатимата любезност на Шер, тя много по-внимателно добави. — Разбирате ли, аз също нямах никаква представа какво Чад беше замислил. Той ме изненада с това само преди няколко седмици. Не съм решила. Дори не зная дали желая да участвам в този филм.

— Да, разбира се, разбира се. Ами, несъмнено, във всички случаи. Такъв един амбициозен проект. По принцип чудесен, както всичките му работи. Но амбициозен и продължителен — той замълча, погледна я прямо. — Винаги съм си мислил, че е много жалко затова, че господин Анджелини и вашият съпруг престанаха да работят заедно. Винаги ми е било приятно да работя с Левис. Той е с великолепен ентусиазъм. О, да, чудесен…

Елен го изгледа:

— Било ви е приятно да работите с Левис? — бавно каза тя. — Искате да кажете, че бихте желали да работите отново с него?

— О, разбира се, разбира се. Той работеше много здраво, знаете, и много задълбочено. Винаги имах чувството, че той… Ами, че той помагаше да бъдат контролирани някои от крайностите на господин Анджелини, ако мога да се изразя по този начин. Той можеше да бъде изненадващо много твърд с него в началото — той прочисти гърлото си. — Когато започна нашето партньорство.

Елен се изправи. Тя погледна Шер. Лъжеше или той, или Чад. Тя мислеше, че знае кой от двамата. Този дребен, любезен и делови човек, който всъщност ни най-малко не принадлежеше към филмовия свят. Той беше бизнесмен, прехвърлен от неговата компания, за да следи това допълнително, между другите традиционни производства на „Партекс“, да бъде както тях печелившо. Тя му подаде ръка.

— Бих желала да кажете това на Левис — каза спокойно тя. — Мисля, че ще му достави голямо удоволствие. И съм сигурна, че той би могъл да бъде убеден да се върне отново съм продуцирането на филми. На него то му липсва, знаете ли? — тя му взе ръката. — Чудя се… Трябва да се връщам, бихте ли ме извинили?

— Но, разбира се, разбира се.

Шер се обърна към балната зала. Елен постоя в оранжерията още няколко минути, после излезе и тръгна към градината.

Нощта беше хладна и тя се чувстваше празна. Откъм балната зала се носеха звуци на танго, сенки се движеха през осветените прозорци. Тя прекоси ливадата, мина между дърветата и там, където нивото на земята се променяше и беше равно, постоя дълго време, загледана към плувния басейн.

Мислеше за Били и за предстоящото и пътуване обратно в Алабама, което седмица след седмица неизбежно се приближаваше. Мислеше за бъдещето и за живота си, който си беше подредила. И тогава, защото от неговата празнота й стана студено и самотно, се замисли за миналото и за Едуард.

Когато мина известно време, тя неохотно тръгна обратно към къщата. Отново проходи ливадата. Надолу по пътеката за колите духаше бриз, облаци се събираха на небето. Като стигна до автомобилната пътека, луната се появи и огря градините с леко, бледо сияние. Прекоси завоя на пътеката, наблюдавайки сенките на облаците, луната ту се скриваше, ту ясно заблестяваше. Тук се спря и погледна отново по пътеката за колите по посока на вратите. И видя човек, който стоеше извън тях.

Това бе първият път, когато го виждаше. Ако Каси не беше толкова сигурна, почти беше готова да помисли, че видението на Левис беше въображаемо. Но той стоеше там. Стоеше неподвижен облегнат на вратите, с ръце и лице притиснати към железата. Те бяха на разстояние един от друг, така че Елен не беше сигурна дали той изобщо я виждаше, само го предположи.

Постоя за момент, гледайки нататък, разделена от него с дълга, осветена от луната чакълеста пътека: жена в копринена вечерна рокля и мъж, който бе отхвърлен.

Луната се скри зад облак и когато се появи отново, човекът беше изчезнал. Вгледа се в пътеката по посока на вратите. Не почувства нито страх, нито заплаха.

Откъм къщата излетя гръмък смях и още по-силна музика. Тя повдигна глава, помисли си, че този човек й напомняше на някого. След една, две секунди осъзна, че този някой беше самата тя. Както него и тя беше външно лице, като него и тя не принадлежеше към другите тук. И преди беше изпитвала това, но никога така силно. И това чувство я изпълни с нещастно примирение. Отново се обърна към къщата, вървейки бавна, после започна да забързва стъпки. Нещо в нея се бунтуваше. Тя нямаше да се върне обратно в балната зала, нямаше да се върне отново на приема при тези хора. Ще отиде в своята спалня, ще телефонира в Париж, ще телефонира в Сен-Клод. И този път нямаше да върне слушалката след три позвънявания или след трийсет, или след сто. Тя щеше да чака, докато Едуард се обади и щеше да говори с него.

— О, Левис, красиво е! Знаех, че ще бъде така. Толкова пъти съм си го представяла и знаех, че ще бъде красиво. Но не чак толкова красиво. О, Левис, това е истинска коприна?

Стефани се разхождаше из стаята на Елен, докосвайки предметите. Дългите бледокремави завеси на прозорците и на челната страна на четириместното легло. Тя докосна деликатните колони на това легло.

— О, Левис, то старо ли е? Ама, наистина старо? Старинно ли е?

— То е от „Еплуайт“. — С края на очите си Левис поглеждаше към вратата. Чувстваше се доста сигурен, но не напълно. „Само ми позволи да погледна“, беше го помолила Стефани, „Аз винаги съм искала да видя нейната къща и нейната стая. Моля ти се Левис. Няма да отнеме повече от минута…“

Те бяха тук повече от пет минути. Левис беше доста сигурен, че Елен е заета долу, но, какво ако, поради някаква причина, тя се качеше горе? Собствената му нервност му досаждаше, той се дразнеше от нея. Е, какво, ако дойдеше? Те не правеха нищо лошо. Той беше донесъл със себе си една бутилка уиски. В джоба му се намираха две чаши. Той предизвикателно отви капачката на бутилката. Повдигна я.

— Искаш ли малко? Шотландско е.

— О, Левис, аз пих толкова много шампанско — тя се изкиска. — Окей може би една малка капчица.

Левис наля две двойни дози. Своята глътна наведнъж и незабавно се почувства по-добре. Стефани все още се разхождаше из стаята. Тя разглеждаше пейзажни гравюри от осемнайсети век. Наведе се и пипна един от килимите, който беше ръчно изработен и имаше музейна стойност. Приближи до тоалетната масичка, докосна четки „Картие“ от сребро и лапис, а после се наведе и погледна собственото си отражение в огледалото „Кралица Ана“. Тя се изправи отново и още веднъж огледа стаята: камината, двете кресла, които стояха близо до нея, купата с рози, лъкатушно разположени чекмеджета на орехов шкаф с фина патина, представляващ рядко автентичен екземпляр на „Чипендейл“. Лек израз на разочарование се появи по лицето й.

— Това е много… Аз мислех… — Тя несигурно погледна към Левис. — Това е много семпло, не мислиш ли?

— Тя не си пада много по черешовочервени табли на леглата. Ако това е, което искаш да кажеш.

Стефани силно се изчерви. Очите й се изпълниха с упрек. Изведнъж Левис се засрами от самия себе си.

— Искам да кажа — вече беше по-внимателен, — тя не обича прекалено много цветове. Харесва по-сдържаните неща и по-простите. Знаеш, същото е и с роклите…

Стефани веднага се почувства много доволна. Приближи до него и отпи малко от уискито. Погледна надолу към пода, и после отново към него.

— Мога ли да погледна в гардероба нейните дрехи, Левис? Моля те. Само бърз поглед, преди да се върнем долу?

— Добре, разбира се. Защо не? — Левис я взе заръката. Той започваше да се чувства неспокоен. — Те са ей там.

Той я поведе към стаята за преобличане. Тя беше широка, с вградени от тавана до пода гардероби. Левис мина край тях и отвори вратите им. Някои бяха с обикновена дълбочина, други самите подобни на малки стаи.

— Нощници, бельо, дневни рокли, костюми, поли, блузи, шалове…

— О, Левис.

Лицето на Стефани изразяваше учудване. Тя бавно го следваше от гардероб на гардероб, присягайки се от време навреме с ръка, за да докосне благоговейно нещо. Повдигна малка дантелена камизолка и я задържа в ръка. Тя беше фина и деликатна като паяжина.

— Това си го е поръчвала от Франция. Има един манастир, където са известни с дантелите…

Стефани върна много внимателно дантелата на мястото й. Продължи по-нататък. Опипваше платовете на роклите един по един: сурова коприна, чист лен, смесена вълна и коприна, туид, ръчно тъкан при „Харис“.

— О! — въздъхна тя. — Усещат се парите.

Следващият гардероб; рафт над рафт с кашмирени платове, внимателно подредени по цветове — сиво, бледосиньо, парадно синьо, персийско синьо, морскосиньо, черно, ализариново розово, раковинно розово…

— Погледни това. — Левис отвори друга врата.

А там следваха вечерните рокли, една след друга. Пищно кадифе, копринено моаре от „Живанши“, черна тафта от Сен-Лоран, една от „Хартнел“ с жилетка от много ситни, ръчно зашити перлени мъниста, дълги рокли, къси рокли. Стефани минаваше покрай закачалките, докосвайки ги. Гледаше етикетите и ръцете й трепереха. За миг на Левис се стори, че тя ще избухне в сълзи.

Сега той се забавляваше. Чувстваше се почти груб, независимо дали по отношение на Стефани или на Елен, не беше съвсем сигурен.

— Искаш ли да хвърлиш поглед на кожените палта? Те са тук вътре. — Той отвори друга, по-тежка врата, която водеше към охладена стая, поддържана на постоянна температура от седем градуса с контролирана влажност. Стефани нададе лек вик.

— О, аз не знаех, че тя обича кожи. Никога не си ги слага…

— Не ги слага. Мисли, че е жестоко. Аз съм й купил повечето от тях. Облича ги понякога. Когато иска да ми достави удоволствие — повдигна Левис рамене.

Стефани избърза напред и започна да ги пипа. Червена лисица, черен визон, рис, дълго палто от кафява самурена кожа.

Стефани се колебаеше. Докосна го. Виновно го погледна през рамо, като че ли беше хваната да краде в магазин. После изхлузи палтото от закачалката.

— Моля те, Левис, моля те. Позволи ми само да го пробвам. Само за секунда. Никога не съм имала кожено палто. Ами, имах веднъж нещо от заек, но това не се брои, нали? Моля те, Левис…

— Карай, защо не? Елен и без това не го харесва.

Те излязоха от охладената стая и Левис затръшна вратата.

— Облечи го и после ела да ми се покажеш. Аз отивам да си взема още нещо за пиене.

Той влезе отново в спалнята на Елен, наля си много уиски и го погълна. Огледа се наоколо. Никога не беше харесвал тази стая, а сега я мразеше. Тя му напомняше за дома на неговите родители. Напомняше му и за нощите на унижение. Беше ли правил поне веднъж успешно любов с Елен в тази стая? Не беше сигурен. Може би в самото начало, когато току-що се бяха преместили, но не си спомняше точно. Усещаше как миналото туптеше и се огъваше в съзнанието му, като че живееше свой собствен живот. Той замаяно прокара ръка през очите си, стаята не се задържаше съвсем неподвижно. Тя нестабилно се поклащаше, приближаваше се и после се отдалечаваше отново. Дойде му идея.

На една от стените имаше библиотека. Задействана по определен начин тази библиотека се отместваше назад, а зад нея имаше сейф. Един от сейфовете. Сейфът, където Елен пазеше своите украшения. Той знаеше комбинацията. Беше тършувал в сейфа, както го беше правил в бюрото и шкафовете с нейните папки с документи. Защото веднъж, съвсем подлудял, беше се надявал, че може би тук тя пазеше любовните си писма.

Отвори го, смръщи се в опит да се съсредоточи, надигна кутиите и чантичките от дива антилопа и ги занесе върху леглото и започна да ги изтърсва едно по една. Тук беше неговото минало, тук беше неговият брак. Диамантения годежен пръстен, перли, купени на „Бонд стрийт“ по случай рождения ден на Елен, диамантени клипсови обеци по случай завършването на техния втори филм. Викториански колан от сребърен филигран, огърлица от лунен камък, дълъг наниз от аметистени мъниста, яка с диаманти, гривни с диаманти. Повечето от тези неща тя рядко слагаше. Левис гледаше, чувствайки се засегнат. Защо тя не ги носеше? Нещо в тях ли не беше вред? Или не ги искаше, защото той й ги беше купувал? Там ли беше причината?

За миг му се поиска да се разплаче. Тогава Стефани влезе в стаята, срамежлива, обвита от главата до средата на прасците в самур.

— Какво мислиш? О, Левис, толкова е мека. Мислиш ли, че ми отива?

— Отива ти — каза Левис. — Ела тук.

Тя бавно го приближи и спря на трийсетина сантиметра от него. Погледна го и той видя, че очите й бяха мечтателни и напрегнати. Тя прекара език по устните си. Той разбра смисъла на този жест. Знаеше какво беше нейното желание.

— Аз бях лоша, Левис. Малко лошичка. Не ми се ядосвай сега…

Тя повдигна ръце и бавно отвори коженото палто. Под него беше гола. На фона на кожата на палтото нейната кожа изглеждаше бяла, почти прозирна.

— Ела по-близо, стой мирно.

Стефани приближи с още една стъпка. Зърната й бяха твърди и повдигнати. Тя трепереше. Бавно и преднамерено, Левис започна да взима бижутата от леглото.

— Не мърдай. Искам да ги сложиш, искам да ги сложиш всичките…

Гласът му беше леко дрезгав, ръцете му трепереха, не защото беше възбуден, въобще не беше се надигнал, но защото беше ядосан и се страхуваше. Вдигна сребърния колан и го пристегна около кръста й. Взе китките й, и наниза гривна след гривна около тях. Хвана пръстите й, набута пръстени по тях. Пръстите й не бяха така тънки като на Елен и някои от тях не й станаха. Левис се ядоса. Той започна да ги нанизва на дълъг гердан и завърза гердана около врата на Стефани. Закопча високата яка от диаманти. Стефани не казваше дума. Той махна нейните обеци и ги хвърли настрана, повдигна две изискани обеци-полилеи от изумруди — тези той не можа да познае… Кой й беше дал? — и внимателно ги постави на ушите на Стефани. Имаше още гривни. Две от тях пристегна около глезените й, други окачи върху колана и на гердана.

— О, Исусе — каза Стефани. — О, Исусе!

— Чакай, още не съм свършил.

Имаше още един чифт обеци, съвършено подбран чифт от самотни диамантени клипсове, всеки от тях поне по петнайсет карата, може би повече. Той не беше й давал също и тези, а те лежаха в кутия от „Дьо Шавини“. Курва, курва, курва. Усещаше как гневът изгаря съзнанието му.

— Това е важната част. Не мърдай.

Той коленичи и притисна лице в острите косми между бледите бедра на Стефани. Тя ги изрусяваше, което Левис никога не беше харесвал, но сега му беше все едно. Много внимателно разтвори устните на нейния орган, заблиза меката плът в цепката и засмука втвърдяващият й се клитор.

Стефани изстена и Левис се оттегли. Гънките от плът лъщяха. В сравнение с бледостта на бедрата й те изглеждаха червени като роза или като рана. Взе двете обеци и с треперещи ръце ги затегна към устните на нейния орган, така че те притиснаха гъстите къдрави косми и двете дипли от плът. Той ги погледна и изпусна дълга въздишка. Изглеждаха като две звезди или две очи под втора уста.

Тази мисъл го възбуди, почувства, че се втвърдява. Приведе се и притисна устни към диамантите, облиза равната им повърхност с езика си. Те бяха смайващо леденостудени. Той жадно залочи плътта на Стефани, и нейната топлина, нейната миришеща на мускус влажност, след студенината и твърдостта на диамантите изпълни съзнанието му. Стефани извика.

— Исусе, Левис! О, боже! — Тя леко се изви, държейки се срещу устните му с изменчиво, трескаво движение.

После застана неподвижна и Левис се оттегли. Диамантите танцуваха пред очите му. Стефани леко потрепери.

— Левис, може би мислиш, че ние трябва… Те ме драскат, Левис.

— Не, не те драскат. Не те нараняват въобще. Харесваш ги. Ти обичаш диамантите, обичаш кожените палта, обичаш целия този боклук. Обичаш го, когато аз ти правя това. Това те възбужда.

Той се изправи и леко я бутна:

— Лягай долу.

Стефани го загледа. Нейното малко розово езиче премина по устните й. Тя протегна надолу ръка и докосна диамантите деликатно, с върха на единия си пръст. После с друг пръст тя докосна диамантите и своята плът, издърпа я, както лъскаше и я притисна към устните на Левис.

— Това ме кара да овлажнявам. — Тя му отправи лека усмивчица и бавно отстъпи от него. Без да изпуска погледа му, легна върху леглото. Внимателно разстла и изравни гънките на самура и все още усмихната разтвори бедра. От балната зала Левис чуваше, че свиреха танго.

Седна на ръба на леглото, гледайки към Стефани. На фона на тъмната кожа на палтото, нейната изглеждаше изненадващо бяла. Гърдите и се надигаха между бижутата. Тя постави ръка над слабините си и Левис видя органа й целия в цветове: тъмен като самура, бял като кожата й, червен като ноктите й, бляскав като диамантите, които просветваха сред бледите й косми като две звезди близначки.

— Кажи, че си моя. Кажи, че ми принадлежиш, аз те притежавам. Че си ми се продала. Поне веднъж ми кажи истината, кажи ми…

Той говореше, без да си дава сметка, че го прави. Не разпознаваше собствения си глас. Стефани прехапа устни. При внезапния си луд гняв и болката, които на вихрушка се въртяха в неговото съзнание, той разбра, че Стефани беше изплашена и разтревожена и че тя не можеше да разбере. Осъзна, че не искаше да я гледа. Тези косми не бяха подходящите, това лице не беше подходящото, всичко не беше подходящо.

Той залитна към леглото и легна върху нея. Силно я притисна с тежестта си. Промъкна ръката си между техните тела, и усети диамантите, усети нея. Нищо не се случи. Неговата собствена възбуда беше отминала, пенисът му изглеждаше малък, смален, неподвижен като камък.

След малко Стефани му свали ципа. Тя леко го галеше, плесваше, стискаше и докосваше. Левис се ровеше в гърдите й и ги засмука. Коленичи отново и се взря в диамантите и в бледите косми. Цепнатината между устните на нейния орган все повече и повече заприличваше на дълбока червена рана, на ужасно нараняване. Пак нищо не се случи и тогава Левис започна да плаче.

Стефани го обгърна с ръце и го залюля:

— Левис, сладък, не прави това, не плачи. Няма значение. Ти си пил много, Левис, това е причината? — тя се поколеба. Стефани имаше своя собствена представа за такт. — Знаеш ли, може би това е защото ти тук го правиш, с Елен.

Тя леко потръпна, гласът й стана тъжен:

— И аз не изглеждам както трябва тази вечер. Винаги е по-добре, когато изглеждам както трябва. О, Левис, не плачи.

Левис повдигна глава. Сълзите му бяха сирели така внезапно, както и бяха потекли. Той започна да се смее.

— За това ли е мислиш? Не грешиш. Аз никога не влизам тук. Това е първият път, когато съм тук от две години насам, може би от повече…

Очите на Стефани се разшириха, тя престана да го плеска и остана да лежи неподвижна.

— Искаш да кажеш… — Гласът й беше озадачен. След малко се обади: — Искаш да кажеш, че ти не спиш тук с Елен?

— Разбира се, че не спя тук. Аз спя в моята собствена стая.

— Но, ти не… ти и Елен не…

— Току-що ти казах. Не. Не в продължение на две години, може би повече. Дори не си спомням…

Левис ядосано стана от леглото. Оправи панталоните си, издърпа ризата си, оправи връзката си. Стефани лежеше неподвижна, гледайки го.

— Не беше ли това… не беше ли това хубаво? С Елен? — каза тя тихо накрая.

— Не е твоя работа, но тъй като питаш — не. Не беше. В началото — може би, но повече не. Беше проклето мъчение, ако искаш да знаеш.

Той прекоси стаята и си наля до половината друга чаша уиски. Ръката му трепереше.

— За бога, Стефани, ставай. Махай тия работи. Облечи се.

— Добре, Левис — отговори спокойно тя със същия си момичешки глас. Изправи се, и започна едно по едно да си маха бижутата. Поставяше ги върху леглото. Свали самуреното палто и внимателно го остави до тях, влезе в гардеробната и след пет минути се появи отново в своята модел „рибя опашка“ рокля. Приближи до огледалото, и замислено си напудри носа. Извади червило и начерви устните си с гланцирано розово. Взе сребърната четка на Елен и се среса. Върна се при Левис, който беше хлътнал в едно кресло и застана гледайки надолу към него. Когато накрая Левис я погледна, той видя странен израз на лицето й. Като че ли това беше всяка друга, но не и Стефани. Би казал, че то беше презрително.

— Ти би трябвало да ми кажеш, Левис — думите й излизаха леко забързано. — Трябваше. Ако бях знаела… — Тя спря и леко повдигна брадичка. — Ти не си бил прав по отношение на нея, това е. Сигурна съм, че това е била причината. Ти просто не си прав, и това трябва да е ужасно за нея. Зная какво изпитва човек в подобен случай. Чувствала съм го много пъти. Половината от случаите мъжете въобще не го забелязват. Те не могат да направят разликата или им е все едно. Бедната Елен. Винаги ми се е струвало, че изглежда тъжна, знаеш, това се забелязва в лицето й, когато тя мисли, че не е наблюдавана. Сега разбирам защо.

Левис поиска да се изправи. Успя да се облегне на стола и да стъпи на крака. Започна да вика. Чуваше се да вика, като че ли той беше извън стаята, а гласът му беше вътре.

— Какво искаш да кажеш? Какво по дяволите казваш?

Думите кънтяха и ехото им се връщаше в мозъка му. Стефани не му отговори и Левис разбра, че не беше нужно. Във всеки случай, той знаеше нейния отговор, прочете го върху лицето й. Тя го беше желала, защото бе мислила, че той принадлежи на Елен. Сега, когато беше открила, че това не беше така, тя не го желаеше повече. Изразът на лицето й сега беше съжалителен и това толкова го ядоса, че му се поиска да я удари.

— Отивам си вкъщи — тя се обърна настрани.

Левис се хвана за нея:

— Идвам с теб. Ще те закарам, почакай…

— Ти си пиян, Левис. Не можеш да караш и аз не желая ти да идваш вкъщи с мен. Не искам да дойдеш там и утре. Ако го направиш, няма да те посрещна. Не искам да те видя никога повече.

На Левис се стори, че стаята внезапно се изпълни със стремителни гласове, като че ли прозорците се отвориха и задуха вятър, който на вихрушка се завъртя из стаята. Стефани го погледна, поколеба се, после излезе и затвори вратата.

— Елен… — изкрещя Левис, но отговор нямаше. Той затвори очи и остана, обхванал глава с ръцете си. Прегъна се настрана и остана съвсем неподвижен.

Той все още стоеше така няколко минути по-късно, когато Елен влезе в стаята. Тя се беше разминала със Стефани по стълбището, но това почти не беше й направило впечатление. Цялото й съзнание беше съсредоточено в желанието да влезе в своята стая, да я затвори и изолира от шума на приема и да грабне телефона. Долу свиреха валс, тя едва го чуваше, докато името на Едуард танцуваше в ума й. Сигурността, че точно след няколко минути ще чуе неговия глас, я караше да потръпва. Упъти се към телефона, не виждайки за момент нищо друго и спря. Първо видя палтото, сгънато сред нейното легло, след това измачканата покривка и възглавниците, после малката купчина от бижута.

Левис леко изстена, тя се обърна и го видя. Той беше в безсъзнание.

В следващия следобед тя отиде в стаята на Левис. Той се беше завлякъл до там по някое време през нощта и беше проснал цялата сутрин. Стаята му беше в безредие. Навсякъде имаше кожени чанти. Левис си беше събирал багажа.

Елен седна на малък, изправен стол. Левис не се спря, не я погледна нито веднъж.

— Това Стефани Сандрели ли беше? — попита тя със студен, уморен глас.

Левис се изправи, погледна я.

— Да, тя беше ако това изобщо представлява някакъв интерес за теб? — Той сложи риза в куфара.

— Трябваше ли да я водиш в моята стая? Да изваждаш моите дрехи? Бижутата ми?

Левис я погледна. Лицето й беше бледо и сдържано. Левис сви рамене.

— Не трябваше, но го направих. И недей за бога да ме питаш колко дълго е траело това или нещо от този род. Спести ми поне този вид фарс.

Тя се изправи:

— Отиваш ли си, Левис?

— Да, отивам си. Аз съм добре възпитан, мислех да ти спестя неприятностите.

— Ти повече няма да се връщаш. Не този път. Аз не искам да живея повече с теб, Левис.

Гласът й беше равен. Левис блъсна и затвори куфара.

— Предполагам, че искаш да кажеш, че скъсваме — не е ли това обикновената ти линия?

— Не зная, Левис. Ти си този, който прекарва по цял ден, пишейки обикновени линии.

Левис се спря. Стоеше съвсем спокоен, загледан в нея. Жестокостта на отговора не беше характерна за нея, тя го смая толкова, колкото го и нарани. Тя смая също и нея, лека червенина се появи по лицето й и тя се обърна настрани.

— Виждаш ли? — каза тя. — Ние и двамата ставаме по-лоши, по-жестоки, по-порочни. Ти и аз, и двамата.

Левис се колебаеше. Той затвори другите куфари. Занесе ги до вратата и ги нареди в коридора. Походи из стаята и внимателно затвори всяка гардеробна врата, всяко чекмедже. Елен не помръдна. Тя изглеждаше дълбоко унила. Левис влезе в своята баня и глътна четири малки червени хапчета от запасите, които пазеше там. Очите му бяха кървясали. Той приглади косата си назад и с омраза погледна себе си.

Върна се обратно в спалнята и облече сакото на своя бледосив, с етикет „Уелски принц“ костюм, който си беше шил в „Сейвил Роу“ преди години, когато те с Елен бяха за първи път в Лондон.

Опита се да мисли за онова време, опита се, настойчиво се опита да мисли за него, защото чувстваше, че ако го направи, нямаше да каже това, което се канеше. Почака, съзнанието му помръкна. Почувства, че се разделя на две, едната част от него можеше да не го прави, другата го подтикваше. Думите, веднъж казани, не можеха да бъдат върнати назад.

Той прочисти гърлото си и се чу да изрича със съвършено спокоен глас:

— Видях бащата на Кет преди няколко седмици по телевизията. Исках да ти кажа.

Тя повдигна глава, като че ли той я беше ударил. Очите й се разшириха от изненада и болка.

— Изпуснала ли си го? Очевидно си го изпуснала. Интервюираха го относно сливането на някакво предприятие или за поемането на управление — забравих кое от двете…

— Бащата на Кет е мъртъв? — Тя скочи на крака. Лицето й беше бяло като тебешир. — Спри, Левис, жестоко е…

— О, зная, ти на мен ми каза, че е мъртъв. Но аз ти казах, че е съвсем жив. Имаше интервю, имаше и статия за него в „Уолстрийт джърнъл“ миналата седмица…

— Ти си луд — тя задържа дъх. — Ти пиеш прекалено много и взимаш тези хапчета. Въобразяваш си нещата. Не можеш да си спомниш какво е станало вчера, преди час…

— Това мога да си го спомня, помня го доста отчетливо. Поради шока, предполагам. Виждаш ли, той толкова много си прилича с Кет, нали? Косата, очите, всичко. Безпогрешно е, и предполагам, че не съм осъзнал това преди. Най-накрая, виждал съм снимки и по-рано, но повечето от тях бяха черно-бели. И бях чел статии, разбира се, за безкрайното разширение на компаниите „Дьо Шавини“ — винаги има нещо за него, почти всяка седмица. Нов цвят, когато го видях да говори, ами това беше наистина различно. Още щом го видях, нямаше никакво съмнение.

Той спря. За момент помисли, че тя ще припадне, беше пребледняла. Олюля се и после застана неподвижна.

Тя каза:

— Левис, махай се, просто се махай.

— Добре. — Той тръгна към вратата и после спря. Дойде му една мисъл и се обърна назад: — Знаеш ли — той се спря изглеждайки объркан, — ако не беше ме лъгала, ако ми беше казала от самото начало — може би щеше да бъде по-различно. Тогава може би щях да съм в състояние да го приема. Това, че не знаех, че си въобразявах, че се опитвах да разбера — това, беше сбърканото — той се поколеба. — Елен, защо не ми каза? Знаеш, че можеше още в самото начало. Нямаше нужда да лъжеш…

— Аз не те лъжех. Как можех да ти кажа нещо, което не беше истина? — Тя залитна към него и гласът й развълнувано се повиши. — Ти си го измисли това. Ти си го изфабрикува. Твоят ум ти играе номера, Левис…

— Да, прави го понякога — той я погледна напрегнато. — Питам се, не го ли прави и твоят?

Вечерта на същия ден Левис най-накрая си тръгна. Елен отиде в стаята на дъщеря си. Прочете на Кет приказка, а Кет, слушайки, се облегна на възглавницата. Когато приказката свърши, поговори малко за това какво беше правила през деня. Елен се чудеше дали ще попита за Левис, защото прислугата, Каси и Мадлен го бяха видели, че си отива. Атмосферата на съжаление и обърканост, която владееше цялото домакинство, беше много напрегната. Но Кет не попита. Във всеки случай, Левис твърде често беше отсъствал. Елен се поколеба, после реши — по-добре би било да не й се поднася изведнъж, а постепенно да отговаря на въпросите й тогава, когато ги зададе. Тя не беше сигурна дали Кет щеше да има нещо против. Беше прекарала толкова малко от времето си с Левис.

Седна, загледана в дъщеря си, в ожесточеното малко личице, косата й, която стоеше нагоре и не можеше да слегне. Тогава разбра, колко много обичаше Кет и че колкото и близки да бяха, нейната дъщеря беше отделна личност — вече не бебе, а малко момиче със собствен ум, със собствени чувства и спомени, отдалечени от нея и изпълнени с тайна. Кет сега беше достатъчно голяма, за да крие нещата от другите. Тя вече нямаше тази абсолютна прозрачност на съвсем малкото дете. Опитваше да скрива болката си — Елен я беше виждала да прави това пред Левис. Какво още криеше тя?

Това накара сърцето на Елен леко да я заболи, да признае вече малкото разстояние, малкото разделение между тях. Гледаше Кет, изучаваше лицето, косата и очите й. Това беше, разбира се, заради което беше дошла в стаята и което беше отлагала да направи през целия следобед, докато Левис си тръгваше. Сега гледаше и се страхуваше да гледа, но трябваше да се насилва, да го направи.

Косата й беше много тъмна, но косата на собствената й майка беше кафява, и докато косата на Били не беше толкова тъмна, като на Кет, някои от неговите братя и сестри приличаха на майка им, чиято коса беше тъмна като на Кет. Косата на Едуард беше права, докато на Кет лекичко се навиваше, мъничко. Очите й, правите тъмни вежди над тях. Понякога, наистина, когато Кет имаше известен израз на лицето… Но сега на нея й се спеше и те имаха спокоен, сънлив израз, съвсем не като на Едуард.

— Какво си мислиш? — Кет се наведе напред.

— За теб. На кого приличаш. Нищо.

Кет се намръщи. Изглеждаше озадачена.

— Приличам на себе си — каза тя, след като помълча.

При тези думи Елен почувства голямо облекчение. На сърцето й олекна, тя се усмихна и нежно целуна Кет.

— Така е, наистина. Няма никой друг като тебе, и аз много те обичам. Сега ти трябва да си легнеш и да се опиташ да заспиш…

След това, съмненията се появяваха отново, от начало много често, но все по-рядко с отминаването на времето. Елен гледаше за прилики с Били и ги намираше, събираше ги в ума си: това обръщане на главата, този смях, някои жестове на ръцете — всички тези неща тя забелязваше, събираше ги и си ги повтаряше, докато постепенно силата на думите на Левис намаля. Това, което той беше казал, не можеше да бъде истина. Били не беше истински мъртъв. — Той живееше в Кет.

Сега Елен прекарваше доста от времето си сама и това започна да й харесва. Започна да отказва покани. Стоеше вкъщи, често, без да напуска къщата с дни. Вечерите, когато беше тихо, тя сядаше и насърчаваше мисълта си към своето детство. Извикваше в паметта си фургонния парк, майка си и Нед Калвърт. Оживяваше в паметта си нещата, които се бяха случили, нещата, които бяха казани в онези южняшки дни, в онези южняшки лета.

И започна все по-силно и по-силно да чувства, че това, което имаше намерение да направи не беше отмъщение. Отмъщение беше глупава дума, дума идеща от мелодрамата, не, това беше възстановяване на справедливостта за нейната майка и за Били, мъртви и двамата, и затова, чене можеха да защитят себе си.

Вечер в леглото имаше съвсем живи спомени. В тях майка й и Били бяха много близко. Все още чуваше гласовете им и усещаше тяхното деликатно присъствие в стаята си. Молеше ги да останат, искаше да не се събужда и да не настъпват моментите, когато осъзнаваше, че те са си отишли.

Дойде Денят на благодарността, наближи Коледа, но това осезаемо преминаване на настоящето не значеше нищо за нея. То й изглеждаше по-малко реално от миналото, за което мислеше и сънуваше.

Бъдещето изглеждаше съвсем нереално — едно крехко и тънко построение. Тя беше доволна, че беше се съгласила да играе във филма на Грегори Гертц. Знаеше, че беше важно да го има пред себе си като нещо предстоящо, като определена, решена цел. Иначе понякога чувстваше, че не би била способна да види по-далече от връщането си на Юг, от пътуването до Оринджбърг, като че ли то би било крайното й местоназначение.

За Едуард тя не си позволяваше въобще да мисли. Вечерта, когато беше намерила Левис в своята стая, не бе осъществила телефонното обаждане, което си беше обещала. Сега вече нямаше никога да го направи. Обвиненията на Левис бяха сигнални укрепления около тази възможност. Нямаше повече никога да я обсъжда.

На Елен се струваше, че е много добре, но нито Каси, нито Мадлен споделяха тази оценка за нейното здравословно състояние. Елен не ядеше достатъчно, ставаше все по-слаба, често изглеждаше напрегната.

Когато с Каси бяха сами, Мадлен изрази предположение, дали за всичко това причината не беше напускането на Левис.

— Ако тя имаше капка ум, би трябвало да бъде доволна да му види гърба още преди години — намуси се Каси. — Не мисля, че е това. Винаги си беше потайно момиче. Много не обича да говори и нищо на света не може да я накара. Но, има нещо — наумила е нещо.

Мадлен замълча. Тя харесваше Елен, съжаляваше я, и нейната собствена природа би била задоволена, ако можеше да се увери, че причината за странното състояние на Елен намереше едно очевидно и великолепно, романтично обяснение.

Една вечер, когато бяха в тяхната всекидневна и Каси плетеше, тя внезапно реши, макар и не пряко да изпробва тази идея.

Мадлен пое дъх, преброи до десет и каза:

— Може би това, което не е в ред, е много просто. Може би тя е влюбена.

Дълга тишина последва тази забележка. Пръстите на Каси забарабаниха по-бързо, после спряха. Тя я погледна:

— В кого? Струва ми се, че кандидатите не са толкова много.

Мадлен преглътна. Съсредоточи поглед в полата си.

— Може би — каза накрая тя. — Би могло да бъде някой отпреди. Някой, когото не е виждала оттогава…

Каси сви устни:

— Що за разговор е това? Ако тя е все още влюбена в него, щеше да го среща, нали? Говори смислено.

Мадлен въздъхна. Понякога, помисли си, Каси беше жена с ограничено въображение.

— Може и така да е — упорито каза тя. — Така мисля. Ако обичаш някого много силно, защо трябва да си отиде чувството ти, само заради това, че не го виждаш? Каква любов би било това?

Каси весело изкряка и се заля от смях:

— От най-добър вид, бих казала. Французите мислят прекалено много за любов. Жените, според мене, също твърде много мислят за любов. Но по-добре без нея. Какво прави любовта, този вид любов? Обръща всичко по пътя си отвътре навън и от горе на долу. Причинява само неприятности и никога не продължава дълго.

Тук Мадлен се почувства обидена. Тя твърдо стегна устни:

— Това — каза тя, — не мога да приема.

— Няма значение, така е.

— Никога ли не си била влюбена, Каси?

— Да, разбира се, когато бях около шестнайсет, седемнайсет — Каси започна да плете отново и по-бързо отпреди. — И аз го преодолях по същия начин, както дребната шарка и варицелата. Тях съм ги имала само веднъж, и това съм го имала веднъж…

Тя внезапно спря да плете, погледна Мадлен в очите и леко се усмихна.

— Моят, обаче, беше много хубав мъж, наистина изглеждаше чудесно, и аз все още го помня. Рядко го виждах, знаеш ли, само понякога.

Тя отново се обърна към плетката си и това трябваше да задоволи Мадлен.

Коледа дойде и замина. Левис изпрати коледна картичка от Сан Франциско, но нито писа, нито телефонира. В края на декември от Ню Йорк Джеймс Гулден докладва, че майор Калвърт е закъснял с месечното разплащане на дълговете си, бил е предупреден, и накрая със седмица закъснение е извършил плащането.

— Мисля — каза той със студения си глас — че ще бъде скоро. Подготвена ли си за това?

— Подготвена съм. — Елен замълча. — Джейм, когато съобщението за възбраната трябва да бъде представено, искам да го направя аз лично.

От другата страна на линията настъпи кратко мълчание.

— Това не е обикновената практика. Не е необходимо, сигурен съм, че знаеш.

— Дори и така да е.

Гулд въздъхна:

— Много добре. Но не се изненадвай, ако бъде скоро. Ще ти се обадя.

Елен знаеше, че ще бъде скоро, не се нуждаеше от Джеймс Гулд да й го каже. Усещаше го с цялата интуиция, която притежаваше. След пет години, вече беше наближило. Скоро щеше да започне да чувства своя триумф, каза си. Цялата стара пламенна омраза щеше да се върне и тя щеше да се почувства, както преди години, когато седеше в хола на Каси. Беше извадила всичките си доларови банкноти и те се разпиляваха на пода, докато даваше воля на омразата си.

Гулд телефонира в края на януари, в същия ден, когато тя беше номинирана с академичната награда за „Елис“.

— Калвърт пресрочи платежа — каза той. — Трябва да дойде днес до обяд и да донесе изплащаната сума. Ако не го направи, а аз мисля, че няма да може, тогава ще задвижа процедурата. Утре ще имаш документи, обявяващи пресрочване на ипотеката. Той трябва да бъде връчен в срок от няколко дни, аз ще ти съобщя точно колко…

— Веднага, щом го получа, ще излетя за Алабама.

— Ти ще съжаляваш за това, да знаеш — меко каза той. — Не е приятна работа. Точно затова има наети професионалисти да я вършат.

— Аз все пак желая да я свърша.

Гулд въздъхна. Той познаваше този упорит глас.

Късно на следващия ден от Ню Йорк пристигна документът за възбраната. Елен държеше плика в ръка и очакваше триумфът и омразата да я изпълнят, но нищо подобно не се случи.

Всичко точно по плана. Всичко беше изработено, каза си Елен, точно по начина, както тя го беше подредила. Самолетът, разписанието. На летището в Монгомъри — черен кадилак, без шофьор беше нает на името на госпожа Синклер.

Кадилакът, избран заради Нед Калвърт, малко я смущаваше. Не много сами жени, облечени в джинси и с шал на главата наемаха кола като тази на Монгомърското летище. Беше очаквала любопитни погледи и ги получи. Попълването на документите трая може би малко по-дълго от необходимото. Тя промени гласа си, промени стойката си, играеше, и това свърши работа.

Когато десет минути по-късно потегли, знаеше, че все още не беше разпозната.

Пътят, който пое към Оринджбърг беше също така внимателно обмислен. Тя заобиколи покрайнините на града, мина покрай „Хауард Джонсън“, където Били я беше завел по случай нейния петнайсети рожден ден. После зави покрай съвсем новото имение с къща, където тя знаеше, че сега живее Пришила-Ан, сама с трите си деца, според информацията на Каси. След като години наред мамел жена си, Дейл Гарит, най-накрая я заменил с нова, току-що появила се на пазара манекенка.

Тя спря на края на пътя, където знаеше, че се намира къщата на Пришила-Ан. Той се наричаше „Бела виста драйв“. Редица от малки и спретнати, от червени тухли къщи се подаваха в далечината, всички си приличаха. Къщи на по-нисши чиновници, всяка имаше отделна врата за колата и гараж, всяка имаше бели кепенци. Някои в опит да се отличат от другите бяха правили поддържани от колони кьошкове, имитирайки богатските плантаторски къщи. Кьошковете бяха непропорционални, те изглеждаха помпозни и абсурдни.

Елен се вгледа в тях и в зелените пътеки по моравата отпред им и си спомни за Пришила–Ан, с нейните „блусове за малкия град“, с нейните амбиции да се издигне в живота, да се махне от тук.

Зави с колата и се отправи по пътя за Оринджбърг. Там, след като веднъж от редицата от бензиностанции и местата с разположените зад тях стари коли бяха задминати, се откриха равни поля от двете страни на пътя. Ширнаха се само няколко къщи и няколко коли. Въздухът беше топъл, но все още не достатъчно влажен, защото беше началото на годината. Безоблачното небе имаше цвета на калаена купа. Елен погледна небето и намали скоростта. Беше решила, че преди да се срещнеше с Нед Калвърт, ще отиде до гробището. То беше разположено на голямо пространство и се ползваше не само от Оринджбърг, но също и от Мейбъри и от някои от по-малките градчета наоколо. Беше заградено със стена и тук-там засенчвано от групи канадски тополи. Тя паркира колата и като излезе от нея веднага усети слънчевата топлина. Гробището беше пусто.

Тръгна по насипаната със сгур пътека, съпровождана от двете страни с кръстове, каменни плочи и с няколко каменни ангели. На пътя зад нея мина автобусът за Монгомъри, колелата му надигнаха облак прах.

Гробът на майка й имаше паметна плоча от сив мрамор. Елен беше платила, за да бъде той издигнат още преди няколко години, но не го беше виждала. Надписът му беше много прост: „Вайълит Дженифър Калвъртън, родена в Англия, 1919, умряла в Америка, 1959.“

Четирийсет години. Елен с колебание погледна към надписа. По времето, когато го беше поръчала, й се беше сторило по-правилно да употреби бащиното име на майка си, отколкото името на нейния съпруг, за когото тя никога не говореше, и го беше напълно премахнала от живота си. Сега Елен се почувства неуверена. Най-накрая, майка й беше използвала името Крейг, значи трябва да го е предпочитала, а би могла да предпочете и артистичното си име Фортескю. Тя коленичи, усети как слънчевата светлина стопляше врата й и притисна ръка в ниската, пружинираща трева.

Доста време й трябваше, за да намери гроба на Били. Той беше чак на другия край на гробището. Намери го почти случайно, когато вече се беше отказала да го търси. Земята там се издигаше на хълмче, беше изоставена, обрасла в бръшлян и къпина. На Били беше в най-далечния ъгъл, отбелязан с дървен кръст, буквите бяха избледнели от слънцето и едва се четяха. До него имаше много по-скорошен гроб — на неговия баща, а зад него още един — на дете, родено на Танърови една година след смъртта на Били. Тримесечно момче, също наречено Уилям.

Закрепена между гробовете, се намираше празна кана за кафе с букет безсмъртничета, избелели и превърнали се в сухи треви. Елен постоя, загледана към трите гроба. Ритна с крак един къпинов ластун. Изпълнена бе с болезнен гняв, болезнен, защото знаеше, че е безполезен. Гняв срещу Нед Калвърт, си каза, но знаеше, че не беше точно това. Гневът й беше отправен към по-пространни и не така конкретни обекти: към бога, в когото тя не вярваше, към краткостта на живота, произволния и случаен начин, по който той изчезваше.

За миг гневът и придружаващото го чувство за несправедливост бяха толкова силни, че целта, заради която беше дошла тук излетя от съзнанието й. Проследи я от дистанция и тя й се стори нещо много дребно, малко и незначително, нещо неуместно, което деформираше живота й, изтръгваше го от нормалния му ход, в продължение на пет години безполезно доминираше мисълта й. Тя дори вече не беше сигурна, че майка й и Били биха желали такова въздействие върху нейния живот.

Тя постоя с поглед, фиксиран в гроба на Били, после внезапно се обърна. Отиде до колата, леко препъвайки се в изровената, неравна земя. Точно преди Оринджбърг сви по една странична пуста пътека и смени дрехите си. Гримира лицето си с бързото умение на актриса и подреди косата си. Тогава насочи кадилака към града.

Мина покрай бензиностанцията и новия хотел. По „Мейн стрийт“, покрай стария моден салон на Каси, покрай дръгстора и бакалницата на Мерв Питърс, покрай железарията. Отмина мъжете, разтакаващи се пред витрините на магазините и група, тръгнали на пазар жени. Отмина и магазините за алкохолни напитки в отдалечената част на града, покрай Южната баптистка църква, покрай Оринджбъргското железопътно кръстовище.

Светът отпреди. Той изглеждаше по-малък и изоставен сега. После, когато достигна онова място на пътя, точно до фургонния парк, мястото, където Били беше застрелян, омразата й неочаквано се появи отново. Омразата към Нед Калвърт, омразата към мъжете в неговата кола този ден, омраза към града и хората, които живееха в него и към нещата, в които те продължаваха да вярват. Омраза към Юга, а също ненавист към себе си, защото някога тя беше част от него.

Вратите на плантаторската къща бяха ръждясали и висяха на пантите си. Пътят за коли към къщата беше изровен от коловози. Когато се показа тревната площ пред бялата къща, тя веднага разбра, че не беше косена.

Спря колата пред галерията с колони. Боята й се лющеше. От водосточната тръба се подаваха пищно прорасли бурени. Къщата беше просторна, но не толкова, колкото тя си я спомняше.

Над покрива клюмаше цветно парче плат. Когато излезе от колата, тя погледна към него. Знамето на Конфедерацията още стоеше там. Нед Калвърт все още крепеше вярата си в своите прадеди.

„Трябва да се промени, Елен. Така е лошо, просто трябва.“

Чу гласа на Били, като че ли беше застанал до нея. Имаше абсолютното усещане за неговото присъствие.

Тръгна към къщата. От сега нататък щеше да бъде лесно.

Икономът и повечето от слугите бяха напуснали преди няколко години. Във всекидневната беше въведена от млада черна жена, която не познаваше. Тя произнесе името „Синклер“ с такъв свистящ глас, като че ли обитателите на къщата бяха глухи. Жената излезе, затвори вратата и Елен огледа стаята.

Отначало й се стори, че не беше променена, че беше останала съвсем същата, както когато тя седеше там — едно нервно дете. Ред от прозорци, с техните спуснати сенници от грубо платно, тежка, тъмна, резбована мебел, палми в саксии, стени покрити с картини, голямо пиано, всеки инч от което беше осеян с поставени в сребърни рамки фотографии. Спусната надолу светлина и танцуващи прашинки: беше същото и все пак различно. Трябваше й миг, за да осъзнае, че промяната беше в самата нея и в нейните очи: стаята беше грозна.

Първоначално помисли, че беше празна. Беше си представяла, че Нед Калвърт щеше да е седял там, където винаги беше седял — на дивана, че щеше да пуши пура с отрязани краища, облечен в бял ленен костюм и щеше да я наблюдава.

Но кушетката беше празна, креслото беше празно. Когато накрая видя мъжа — един мъж в светъл туиден костюм, застанал до прозореца, тя не можа да повярва, че това беше Нед. Поиска й се да му каже: „Ти си на сбъркано място, в сбъркани дрехи“. Когато той бавно се обърна, тя се взря в него и се насочи напред с протегната ръка.

— Госпожа Синклер?

Той спря и гледаше в нея неуверено, присвивайки очи, като че ли беше късоглед. Поколеба се, после пристъпи малко напред, като се усмихваше.

— Изключително сте точна. Добър ли беше полетът? Идвате от Ню Йорк, предполагам…

Същия спокоен, очарователен маниер, който тя помнеше, богатият на звуци, провлечен южняшки акцент, който някога беше намирала за толкова привлекателен. Погледна го отблизо: той се беше толкова малко променил. От Касините разкази, от Оринджбъргските клюки по повод неговия упадък, тя си го беше представяла много по-загрубял. Това, си беше мислила, че трябва да се очаква. Но не беше така. Тай беше натежал може би повече от преди, но все още се движеше из стаята и между мебелите с естествената грация на атлет и чудесен ездач.

Почти до пародийност той все още напомняше на армейски офицер, на южняшки благородник. Все още приличаше, както тя си спомняше на Кларк Гейбъл от „Отнесени от вихъра“, дори по-точно може би, но със същата отсенка на расовост, на увереността на един мъж, който знаеше, че е красив, и че рядко може да се провали, когато пожелае да очарова.

Кожата му беше загоряла, косата му беше леко посивяла, но все още гъста, войнишкия му мустак беше грижливо подстриган, а устните му, както тя си ги спомняше бяха пълни и червени. Тя сведе поглед към ръката му, която той протягаше към нея. Една квадратна, добре оформена, съвършено гледана ръка. Той беше приближил, взираше се в нея. С поглед обхвана дрехите и бижутата, които носеше. Когато тя отново го погледна, той се намръщи, като че ли опитваше да изрови нещо от паметта си. Елен, която беше очаквала това, се усмихна.

— Как сте? — каза тя с френско произношение.

В ума си той веднага направи връзката. Тя почти видя как парчетата спомени се подредиха в съзнанието му. Силна червенина пропълзя по врата и страните му. Погледът му стана бдителен, той отпусна ръката си надолу.

— Нед, толкова се радвам, спомняш си ме, нали? Измина много време. Имаш ли нещо против, ако седнем?

Той никак не беше глупав и със сигурност беше хитър. Тя си спомняше това, предвиждала го беше, пресмятайки какъв би бил неговият отговор. Най-напред — употребявайки всичкия си, отдавна упражняван чар, съединявайки едно по едно парченцата от миналото: момичето, което той беше познавал, филмовата звезда, съпругата на мъжа, наречен Левис Синклер, собственичка на компанията, която беше купила неговата земя, и беше поела и неговите заеми.

— Елен Харт. — Той поклати глава и превъртя в устата си името й с богата южняшка почтеност. — Това е учудващо. Просто учудващо. Чувах за теб, разбира се. Никога не съм виждал твой филм — ами, не ходя на кино в последно време. Но, трябва да съм гледал твои снимки, предполагам. Трябва да ме вземеш за глупак да не знам. И през всичките тези години аз мислих за теб. Питах се какво става с тебе? — Той замълча, после реши да рискува. — Питах се какво става с това хубаво момиченце…

Сега той лъжеше по-непохватно отколкото преди. Елен се усмихна:

— О, няма значение. Аз мислих за теб, Нед. Много често.

Той леко се размести с креслото си, опитвайки се бързо да изработи следващия ход. Елен го наблюдаваше. Сега тя го разбра, знаеше, че истината вероятно беше много прост. Той я беше забравил, това беше всичко. В момента, в който тя беше напуснала Оринджбърг, той с лекотата на егоист я беше забравил. По всяка вероятност беше продължил и следващата жена беше заличила от съзнанието му целия интерес към предишната.

Дори и сега той не се интересуваше нито от Елен Крейг, нито от Елен Харт. Заинтересован беше от „Хартланд дивелопмънт инкорпорейтид“, към която имаше дълг. Но фактът, че тази компания беше председателствана от жена и че тази някаква си жена той някога е бил способен да очарова, като че ли все повече го окуражаваше.

— Твоя компания? — Той запали пура, питайки преди това дали може да запуши в нейно присъствие. Дълбоко дръпна дима.

— Изцяло твоя? Ами, това е върха на всичко. Такава красива жена като теб да си тревожи красивата глава от бизнес сделки?

— О, ти знаеш как е. — Тя направи неясен жест с ръка. — Аз имам много съветници.

— Разбира се, разбира се… Ами, това трябва да се полее. Колко години, откогато сме се срещнали за последен път — седем, нали?

— Пет.

— Пет? Не мога да повярвам. Ти беше такава хубава, мъничка. А я погледни сега. Пораснала жена. Много красива жена.

Очите му бляскаха настрани от лицето й и той рязко се изправи. Елен усети, че за него пиенето беше необходимост.

— Какво да бъде, Елен?… Мога ли да те наричам така? Една чаша вишновка? Коктейл, може би? Не би ли се присъединила към мен, аз ще взема бърбън.

— Просто малко сода с лед — каза Елен.

Той превърна наливането на напитките в цяла игра — може би, за да спечели време — и й поднесе чашата с церемониален жест. Когато седна отново, извади сребърната си кутия и запали нова пура, усмихна се, когато свърши с това и потупа креслото.

— Опитвах да се откажа. Лекарят каза, че е зле за здравето ми — той замълча. — Разбира се, бях под голямо напрежение, Елен. Имах много тревоги.

— Съжалявам да чуя това — тя замълча, после постави въпроса с най-невинен глас. — Жена ти не е ли тук, Нед?

Тя знаеше много добре къде беше госпожа Калвърт. Писмата, които Каси получаваше, бяха пълни с клюки по въпроса. Госпожа Калвърт се беше върнала във Филаделфия окончателно и преди няколко месеца беше подала документи за юридическа раздяла. Госпожа Калвърт беше изключително ясно заявила на всеки търговец в Оринджбърг и на двете банки, където плантацията беше ипотекирана, че тя не би могла да поеме никаква по-нататъшна отговорност за дълговете на своя съпруг. Елен не очакваше Нед да признае това. — Той не го призна. Това, което тя не беше очаквала, беше неговата реакция. Той се усмихна и се облегна в креслото. Усмивката му стана още по-широка. Очевидно, помисли, че тя зададе въпроса, защото все още беше привлечена от него.

— Ами, сега тя не е тук. Госпожа Калвърт я няма. На посещение на своята фамилия във Филаделфия. Ти си спомняш, че тя правеше това, Елен, от времена време…

Очите му лениво срещнаха нейните. Това беше условен знак, със специалното предназначение да доведе открито до темата за техните предишни взаимоотношения. Той я наблюдаваше внимателно.

— Аз наистина си спомням това. Да, Нед.

Той се поколеба, после пое голяма глътка бърбън, като че ли да се подкрепи. Тя чувстваше със сигурност, че неговата увереност нараства, но той все още беше предпазлив, все още изследваше възможностите.

— Мислех, че никога няма да те видя — успя да изпълни една въздишка. — Наистина. Когато ти напусна, като чели цялата надежда изчезна от моя живот. Това беше много трудно за мен, Елен, наистина, тези последни седем години…

— Пет.

— Пет, исках да кажа, пет. — Той прие поправката с леко раздразнение. Поклати глава. — Пет години през цялото това време аз си казвах да не бъда глупак, че ти ще ме забравиш. Завинаги ще изчезнеш, че никога няма да се върнеш отново при Нед Калвърт. Това си казвах. А сега ти си тук. Седиш срещу мен, точно както го правеше преди. По-красива от всякога. Една омъжена жена. Кажи ми, Елен, отдавна ли си омъжена? Имаш ли деца?

— Омъжих се в 1960 година. Имам дъщеря, през следващия май ще направи пет години — тя замълча. — Моят съпруг и аз се разделихме.

Това му даде надежда. Тя веднага разбра. Затова и му го беше казала. Очите му добиха твърд израз, но когато заговори, гласът му беше изпълнен с дълбоко съжаление.

— Съжалявам да чуя това, Елен, наистина съжалявам. Сладко момиче като теб. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива — той замълча. — Някога аз исках да те направя щастлива. Може би не трябва да го казвам сега, но това е чистата божа истина — държах на теб. Много държах на теб.

— Наистина ли, Нед?

— Защо да се преструвам? Не съм вече толкова млад, колкото бях. Важно е, когато мъжът започва да остарява. Идва времето, когато той чувства, че просто трябва да каже истината. Аз те наблюдавах как растеш. Не се срамувам от това, което изпитвах… Зная, че в известен смисъл не беше правилно, но, Елен, има неща, които един мъж не може да контролира. Опитва се — аз се опитвах, но сърцето ми просто не желаеше да слуша. Поглеждах те и то забиваше малко по-силно… Разбира се, след това разбрах, когато ти си отиде. Рекох си: Нед, ти току-що загуби единствената жена, която наистина е имала значение за теб. И тогава се обърнах назад, и ми се искаше миналото да е по-различно. Бих желал предполагам, бих желал много неща. Но знаех, че не беше съдено да станат. Знаех, че нямах право да ги чувствам, Елен. Така че се прекланях пред това, дори когато ме болеше. Мислех си: ти трябва да я оставиш да си върви, Нед. Точно така трябва да бъде. Тя не е за теб — едно красиво, младо момиче като това, с целия живот, който е пред нея. Все още? — Той се поколеба и й хвърли поглед. — Не би трябвало да говоря за тези неща, не сега.

— Радвам се, че го направи, Нед. Това прави нещата някак си по-лесни.

— Да, все още… — Той въздъхна, поглъщайки последния бърбън в своята чаша. — Има други неща, за които трябва да говорим, предполагам. За работи, свързани с бизнеса. Най-накрая нали затова си тук? Няма смисъл да се заблуждавам, че след толкова изминало време, ти си дошла, за да ме видиш. За теб аз съм нищо сега, зная го. Приемам го… Така, до каква степен ти си свързана с всичко това, Елен? Искам да кажа, идването ти не може да бъде съвпадение, зная. Една умна жена като теб — ти трябва да си планирала всичко това, прав ли съм?

Същината на въпроса. Най-накрая, той бе успял да доведе нещата до там, че да зададе въпроса, който го изгаряше от момента, в който я беше познал. Елен се поколеба. Каза си: още не.

— Прав си, разбира се — тя замълча. — Аз поддържах връзка с хора от Оринджбърг. Разбрах, че си изпаднал в затруднение. Търсех по това време възможности за инвестиции, и…

— И си помисли, че би могла да ми помогнеш? — Той пламенно подскочи, после се спря и тъжно поклати глава. — Но не, не мога да го повярвам. Защо би трябвало? Може би си запазила някакви чувства към това място, може би дори към мен. Бих желал да мисля, че е така. Но предполагам, че твоите съветници не биха позволили в тези работи да се намесват чувства — ти също си твърде умна, за да си го позволиш. Така че, кажи ми, Елен, как се случи, че след всичкото това време ти се завърна, за да подадеш ръка за помощ на стария Нед Калвърт?

— Помогнах ли ти, Нед?

— Сигурно си го направила, сладка — той направи жест с ръце. — Да си помогнала? Миналата година ти почти ме спаси, като спаси това място. Не си ли даде сметка за това? Тези заеми, които твоята компания откупи — ами, аз тогава бях поставен до стената. Елен, няма да те лъжа. Навсякъде, където и да се обърнеш, беше същото. Дори госпожа Калвърт — ами, без да проявявам неуважение към съпругата си, Елен, но тя никога не е разбирала от памук. Тъжно ми е да кажа това, Елен, но моята съпруга не ми беше в помощ и поддръжка, както би трябвало да бъде. И тези проклети банки — хора, които съм познавал през целия си живот, на които съм помагал в миналото и които ми дължат много… И какво стана, когато аз се озовах натясно? Те ми обърнаха гръб. Това беше предателство. Това е може би силна дума, но така го чувствах. — Той се наведе напред, сгорещен от тази тема. — Те не желаеха да ме чуят, не желаеха да ме разберат. Съществуват възможности тук, на това място. Бих могъл да го изградя отново, зная как. Всичко, от които се нуждая, е време. Една година, може би година и половина. Още малко финансова подкрепа, да — едно малко удължаване на срока, само да изведа нещата до добър край. — той замълча. Тревожните му кафяви очи се втренчиха в лицето й. — Ти веднъж ми помогна, Елен. Никога няма да забравя това, докато съм жив. Това стана благодарение на теб и знаеш ли какво, в известен смисъл това възстанови вярата ми в човешката природа. И то ми дава надежда. Най-накрая, щом си ми помогнала веднъж, ти би могла пак да ми помогнеш.

— Разбирам. — Елен погледна надолу. Тя внимателно издърпа към себе си куфарчето с документите и извади от него голям кафяв плик. Очите на Нед Калвърт веднага се вторачиха в него. Той беше започнал да се изпотява. Извади бяла носна кърпа и заопипва веждите си.

— Нека да освежа питието ти. — Той бързо се изправи и се присегна за нейната чаша. Квадратната му, загоряла ръка беше несигурна. — Виждаш ли, не бих искал толкова да бързаме с тези неща, Елен. — Той бързо се отправи по посока на масичката с напитките. — Фактът, че ти си тук, че си си направила труда да дойдеш лично, това означава много за мен. Чувствам, че ако ми дадеш време, бих могъл да разговарям с теб. Мога да ти обясня, да прегледаме заедно цифрите. Разбира се, повечето жени нямат време за неща от този род, но ти си различна, разбирам това. Ти си интелигентна. Само ако бих могъл да ги прегледам заедно с теб, сигурен съм, че бих могъл да ти покажа… Закъснях с изплащането, разбира се, зная. Но, това беше само временно, разполагане с пари в наличност — известен ли ти е този термин? Аз оперирах, без да бъда обезпечен с достатъчно средства, там е въпросът. С един малък заем, с една отсрочка бих могъл да продължа. Реколтата ще бъде добра гази година… Само сода ли? Не би ли искала малко да я подсиля?

— Не, благодаря. Точно, както преди — каза тя с прекъсвания. — Аз никога не пия, когато се занимавам с бизнес.

Той веднага се напрегна, така както стоеше с бутилката бърбън в ръка. Погледна я и издаде мъчителен смях.

— Исусе. Ти си личност, знаеш ли? Толкова си хладна. Но ти винаги си беше такава. Спомняш ли си как те наричах някога? Елен, моето момиченце — той поклати глава. — Знаеш ли, дълбоко в себе си как съм те мислил? Гледах на теб като на моя дъщеря, като на красивата малка дъщеричка, каквато никога не съм имал…

Дори и той разбра, че това беше твърде много, че ласкателството и чувството бяха прекалени и че не би могъл да оправи нещата с помощта на общите им спомени. Лицето му почервеня.

— Дълбоко в себе си — отбранително повтори той. — О, зная, че невинаги съм се държал както трябва и това тежеше на съвестта ми през всичките тези години. Но отвътре, да, отвътре, това е, което изпитвах.

Той се обърна настрана, за да прикрие объркването си, прозрачността на лъжата. Елен изчака, докато постави бутилката с бърбъна до своята чаша, тогава каза със студен и безстрастен глас:

— Това ли е, което чувстваше? Разбирам. А какво чувстваше по отношение на моята майка?

— Какво е това? — Тя го видя как се напрегна и остана абсолютно недоверчив.

— Моята майка. Какво чувстваше по отношение на нея?

— Не разбирам съвсем…

— Спомняш ли си, че веднъж ти поисках шейсет долара? Те бяха за моята майка. Тя очакваше дете, твоето дете, а парите са трябвали, за да бъде платен аборта, макар че аз научих едва по-късно за това. Абортът беше неуспешен и ето защо тя умря. Тя умря, абортирайки твоето дете. Знаеше ли това?

Бърбънът се разплиска в ръцете му. Той с празен поглед се втренчи в него, после остави бутилката и бавно се обърна. Цветът се беше оттеглил от лицето му. Той примигна насреща й, като че ли не можеше да разбере какво току-що му беше казала. Ъглестата му загоряла ръка направи леко конвулсивно движение.

— Мое дете?

— Да.

— Това е невъзможно.

— Тя отиде при някого в Монгомъри. Шейсет долара не са били достатъчни, предполагам. Беше твърде евтино. Би трябвало да ти поискам повече.

— Не е вярно. — Устата му се задвижи и гласът му внезапно се повиши. — Това е мръсна проклета лъжа…

Той пристъпи към нея с ту свиващи се, ту разтварящи се пръсти. Елен обърна ръце към прозореца. Гласът й беше нисък и равен, беше й по-лесно да говори, когато не гледаше в него:

— Иронично е, разбирам това сега. Детето, което никога не си имал. То би могло да бъде момче. Наследник на всичко това. Но ако не вземем предвид, че тогава твоята съпруга щеше да те напусне и ти не би имал пари, за да се измъкнеш от неприятностите през всичките тези години…

— Ще спреш ли с всичко това? Ще спреш ли, проклето да е, с всичко това? — Той я приближи, лицето му почервеня от гняв. — В това няма нито една проклета дума истина. Кой ти каза?

— Майка ми.

— Тогава, тя трябва да не е била с всичкия си. Луда. Тя никога не беше много уравновесена, твоята майка. Господи, когато помисля за всичко, с което се опитвах да й помогна да се измъкне. Как госпожа Калвърт и аз се опитвахме… Никога с пръст не съм докоснал твоята майка. Елен, ти я познаваше. Знаеш, че нейната връзка с действителността никога не беше много здрава. Не ми казвай, че си й повярвала. Не ми казвай, че си мислила това през всичките тези години. Господи, аз…

— Аз й вярвах, вярвам и й сега.

— Ами, аз ти казвам, че това е лъжа, отначало докрай. Тя е измислила цялата тази работа…

Той се спря точно пред нея с изкривена от гняв уста. Леко се залюля, после се присегна за креслото и седна в него. Като че ли не му стигаше въздух. С една ръка разхлаби връзката си, с другата забърника в джоба си, извади от там кафяво шишенце и хлъзна меко бяло хапче под езика си. После се облегна назад. Устните му бяха бледосинкави.

— Сърцето ми… — каза той накрая, когато цветът на устните му се възвърна. — Това е от сърцето ми. Казах ти, имам гръдна жаба, когато се ядосам, трябва да внимавам, докторът ми каза.

Елен го наблюдаваше как се опитваше да нормализира дишането. Увереността и гневът бяха изчезнали от лицето му. Гледайки в малките му тъмни очи, тя разбра, че той се страхуваше. Тогава студено се запита дали този страх беше от нея или от това да не умре. Може би и от двете. После изпита желание всичко по-бързо да свърши.

Изчака, докато спазъмът му премине и той се успокои, тогава взе кафявия плик.

— Дойдох днес тук, за да ти предам това. Съобщение за възбрана поради пресрочена ипотека, тя е влязла в сила от вчера по обяд. Това означава…

— Аз знам, проклето да е, какво означава — той отново повиши глас. — Зная какво означава и не искам да го приема. Ти можеш да го отнесеш, можеш да го разкъсаш, можеш да направиш всичко, което поискам. Аз веднага ще говоря с моя адвокат. Все още не съм бит. Ще се боря с теб по този въпрос. Ти не можеш да дойдеш тук и да се опитваш да ме стъпчеш.

— Няма смисъл да говориш със своя адвокат. Знаеш това. И няма значение дали приемаш това или не.

— Ще се преборя с теб — той се опита да стане от мястото си. — Ще се боря с теб на всеки инч от процедурата…

— Не можеш. Свършено е.

Тя замълча и зачака да я обхване чувството на триумф. Но нищо подобно не се получи.

— Ти си го планирала, нали? — Внезапно разбиране проблесна в очите му. — Ти си ме подредила така. Би ли искала да ми кажеш защо? Би ли пожелала да ми кажеш защо един нормален човек ще вземе нарочно да ми направи това? Да ме унищожи? Да унищожи това място — всичко, за което съм работил през живота си. Години изпълнени с история. Години изпълнени с традиция — той замълча и направи усилие да се овладее. — Не ми казвай, че си го направила заради своята майка, защото аз ти казвам, Елен, кълна ти се в името на бога, ако тя ти е казала тези неща, че това е лъжа. Виж, чуй ме, ти ще…

Елен се изправи. Тонът му беше полунаперен, полуумолителен. Тя не желаеше да слуша повече.

— Да. Планирах го. Започнах да го правя и го завърших. Това е всичко. Няма смисъл да се лъже, защото вече е направено. — В равния й глас звучеше окончателност и той я усети, защото смени курса.

— Ти правиш адска грешка, знаеш ли? Може би не са ти обяснили твърде добре това, твоите съветници. Може би не си седнала да се позамислиш за цената, когато си направила всичко това. Ти ми предаваш това съобщение, а знаеш ли как ще завърши всичко? Земя, която не можеш да продадеш. Къща, която никой не желае да купи. Може би трябва да помислиш малко.

— За пари ли? — тя обърна глава. — О, мислила съм за това. И ще ти кажа, че грешиш. Аз мога да продам тази земя, и ще взема много добра цена за нея.

— О, така ли? Да не мислиш, че не съм опитвал всичко. Нямаш никаква надежда. Така е — той замълча и се наведе напред. — Защо не се опитваш да проявиш разум в това отношение? Това е порядъчен бизнес, в края на краищата. Ако само ме изслушаш за момент, ако го обсъдим, Елен…

— Догодина — тя го прекъсна и седна отново. — Догодина един нов завод ще бъде отворен в отсамната страна на Оринджбърг. Ти още не знаеш за него, но аз зная. Това ще бъде завод за производство на изкуствени торове и одобрението на неговия проект току-що мина. В него ще намерят работа много хора — двеста, може би повече. Това ще означава строеж на нови жилища, тази плантация е чудесно място. Когато местните компании чуят затова, на Мерв Питърс компанията например, аз мисля, че ще намеря купувач на тази земя и то на добра цена. — Тя се наведе напред в стола си. — Виждаш ли, моите съветници са много проницателни. Те направиха известен брой дискретни проучвания на държавно равнище. Аз успях да помогна малко, разбира се. Има един мъж, името му е Дейл Гарит, той беше на служба при губернатора Уолъс, така че може да го знаеш. Той им е дал особено добра информация за промяната на плановете за жилищни и индустриални площи. И тогава тук…

Той беше слушал напрегнато. Нещо от това, което тя беше казала го беше внезапно убедило — може би споменаването на името на Дейл Гарит. Лицето му се зачерви от гняв и той загуби контрол.

— Пари. Ти, проклета курво. Ти си направила това за пари? — Той удари с юмрук по облегалката на креслото си. — Аз трябваше да знам това. Видяла си шанс да направиш много мангизи, затова си направила това. Не си имала друга възможност. Нищо общо няма това с майка ти, тая боклукчийска курва. Пари…

— Аз няма да задържа парите, които ще спечеля от продажбата. — Гласът й беше спокоен и това като че ли го вбеси още повече.

— О, така ли? Ще повярвам, когато го видя. Ти не би се отказала от каквото и да е проклето нещо, само като те гледам, разбирам това. Ти винаги си искала пари, и ще искаш повече. О, ти ще се влачиш в калта, ти идваш тук със състояние зад гърба си, може би си го спечелила с лежане по гръб. Но аз все още разбирам какво си ти, какво винаги беше…

— По-голямата част от парите ще бъде дадена под формата на завещание на Националната асоциация за подпомагане развитието на цветнокожите — тя пресече думите му. — За подкрепа на гражданските права. Като имам предвид историята на тази плантация, това изглеждаше най-правилното нещо, което можеше да се направи. Равносметката от парите е също във формата на завещание…

— Завещание? Това звучи много величествено, когато идва от един бял бедняшки боклук като тебе…

— Равносметката ще бъде използвана под формата на осигуряване на частна стипендия. Аз ще се грижа за обучението в колеж на един ученик от този край — независимо бял или черен — тя замълча. — Това ще бъде един вид паметник на някого, от когото аз силно се възхищавах. Стипендията ще се нарича „Паметна стипендия Уилям Танър.“ Мисля, че Били би харесал това.

Това беше казано. Всичко беше казано. Ръцете и леко трепереха и тя ги притисна в скута си. Настъпи абсолютно мълчание, за миг стаята загуби очертания пред очите й. Тя видя само наклонените струи светлина и танцовото движение на прашинките. Сега можеше да си върви, помисли с облекчение. Всичко беше съвършено планирано и съвършено изпълнено, и тя нямаше желание да злорадства. Всичко, което желаеше, беше да напусне, докато умът й все още беше ясен и хладен и преди да беше имала възможността да се разгневи или още по-лошо — да изпита съжаление. Тя се присегна за ръкавиците си. В другата частна стаята Нед Калвърт се беше облегнал в креслото си.

— Паметна стипендия Уилям Танър. Добре, добре, добре… — проговори той сред тишината с изпълнен със забавление глас. После тихо се изкиска. Изправи се на крака и застана гледайки към нея. Когато Елен го погледна, тя видя, че той се смееше. — Това звучи изключително добре, Елен. Изключително добре. — Той се обърна настрана, прекоси стаята и грабна бутилката с бърбъна. — Аз ще пия по този случай, наистина ще пия.

Той си сипа голяма доза в чашата, изгълта я докрай, и с усилие се върна в креслото си. Елен почувства неговата възвръщаща се увереност, неговото ново присъствие на духа, и изпита леко пробождащо я безпокойство.

— Паметна стипендия Уилям Танър. — Той търкаляше думите около езика си, поклащайки глава. — В памет на някого, от когото ти много си се възхищавала. Така е ясно. Трябва да призная това. Наистина ясно. Ти всичко си изработила — той замълча. — Разбира се, че си се „много възхищавала“ — това е слабо казано, не намираш ли? Аз бих казал, че това отиде малко по-далече, съгласна ли си? Искам да кажа, разбира се, Били Танър беше едно тъпо момче, не беше блестящ. Но ти никога не можа да видиш това, нали? Не дори и тогава, когато аз те предупредих за него…

— Не дойдох тук, за да обсъждам Били с теб. — Тя бързо се присегна за чантата си. — Дойдох тук, за да ти дам известна информация. Няма нищо за обсъждане.

— О, сега, спри се малко, сладка. Има много за дискутиране — той лениво се усмихна. — Сега вече картината ми се изяснява. Ти като че ли ме пообърка, говорейки за свята майка и за всичко друго. Но започвам да си изяснявам, да разбирам. Ти не заради майка си си направила всичко това, а заради Били Танър. Да живее Били Танър. Гимназиалният любовник. Момчето, което ти обичаше…

— Отивам си. — Червенина заля лицето на Елен. Тя се изправи.

— Сега, само почакай за минутка, сладка. Искам това да го схвана точно. Искам да кажа, ти наистина ли го обичаше или греша? Както аз си представям нещата, трябва да си го обичала, за да отидеш долу във вира с него, както ти направи, да си съблечеш дрехите, да легнеш до него, да поведеш бедното момче в…

Елен беше започнала да се обръща, сега спря. Бавно се завъртя и го погледна. Той беше широко усмихнат.

— Ами, аз те наблюдавах, сладка, не знаеше ли това? Аз видях всичко. В известен смисъл, това беше трогателно. И двамата, и двамата голи, както ви е майка родила, лежащи там, под канадската топола. Изглеждаше наистина красиво. Наблюдавах те, сладка и си казах: Ако сега това не беше най-наподобяващо на Адам и Ева в рая, тогава, не зная кое би могло да бъде…

— Ти си покварен, знаеш ли? Нямам намерение да слушам това…

— О, ти трябва да чуеш, сладка. — Той се наведе напред и я фиксира с поглед. Усмивката изчезна и лицето му стана твърдо и напрегнато. — Слушай сега, слушай добре. Не смятам за много мил начина, по който идваш тук и ми казваш, че лъжа, когато през цялото време ти лъжеш през своите хубави бели зъбчета. Не се опитвай да се преструваш пред мен по отношение на Били Танър, не измисляй, че сте били само приятели и нищо повече. Защото аз знам, че това не е вярно. Ти предвиждаш да финансираш една стипендия, правиш го от чувство за вина. Нека да говорим направо. Не ми казвай, че не си преценила, сладка такова умно момиче, като теб. Сигурно си знаела. Най-накрая, Били Танър умря заради теб.

В стаята настъпи внезапно мълчание. Елен се втренчи в него и за момент помисли, че не бе чула добре, че не бе разбрала. Той сега отново се усмихваше, усмихваше се широко. И точно тогава тя усети нова увереност в гласа и усмивката му, като че ли не бяха изминали пет години. Презрението и омразата към този човек и към всичко, което той защитаваше се възвърнаха и у нея. Тя се обърна към него със студен и презрителен глас:

— Добре, ти искаш да говорим по това. Добре, да говорим. И няма да лъжем. Аз зная защо умря Били и всеки в Оринджбърг го знае. Били беше убит, за да не даде показания относно бунта, показания, които биха обвинили в престъпление един бял човек. Аз зная това и ти го знаеш. Такива неща се случват тук, случват се постоянно. Все още се случват. Докога ще продължава така? Колко души трябва да умрат заради хора като тебе? Които защитават себе си, своите интереси, всичко това? — Тя гневно посочи към прозореца и към памучните полета. Тя се закашля и после се успокои. — Аз зная кой уби Били, знам и защо. Това беше или ти, или някой от онези в колата с тебе тогава. И независимо кой точно е дръпнал спусъка, вие всички сте отговорни. Всеки един от вас.

— О, аз убих Танър. — Усмивката му изчезна, и гласът му беше много спокоен. — Взех си пушката и го гръмнах, не заради каквито и да е показания, които той би могъл да даде. Да не мислиш, че давам пет пари за това? Да не мислиш, че някой от другите го беше грижа? В съда неговото показание щеше веднага да бъде отхвърлено. Всеки бял човек в Оринджбърг щеше да застане на свидетелското място и щеше слепешката да се кълне, че не е било така, както той казва. О, не, сладка. Аз убих Танър, това зная. И го убих заради тебе.

— Лъжеш. — Гласът заседна в гърлото й. — Измамник. Как можеш да лъжеш за неща като това?

— Ами сега, сладка, може да съм, а може и да не съм. Предполагам, че ти никога няма да си в състояние да научиш истината, каквото и да стане. — Той се облегна назад в креслото си, с доволство кръстоса крака и започна отново да се усмихва.

— Виждаш ли, сладка, твоят проблем е, че ти искаш всичко да бъде просто: правилно и погрешно, черно и бяло. Но не е така. Само помисли върху това, което сега ти казвам, и ще видиш, че съм прав. Аз бях луд по тебе, Елен, спомняш ли си? Само се спри за момент и помисли. Спомни си — не както ти се иска да е било, но както наистина беше. Ти обичаше да те пипам. Обичаше да ме виждаш целия готов. Не те обвинявам, повечето от жените го използват, за да водят мъжа за носа, така да го навиват, че той да ревнува, и така да се разпали, че да не знае какво вече прави. Казвам ти, когато отидох долу между онези дървета и видях моето хубаво момиченце да отдава на този тъпак всичко, което беше отказала на мене — ами, предполагам, че нещо е прещракало в мене, сладка. Контролът ми просто отиде по дяволите. Не можех да понасям да гледам как едно свястно бяло момиче се отдаваше на един приятел на негрите, като този…

Той замълча, гледайки я отблизо. И когато тя не можа да скрие от израза на лицето си съмнението и внезапния страх, неговата усмивка стана още по-широка.

— Ако нямаш нищо против, аз останах там известно време, стоях, докато и двамата напуснахте. Стоях достатъчно, за да видя, че нещата не вървяха така, както ти искаше. Видях, че на момчето Били не може да му стане. Видях как ти откри за самата себе си, че Били съвсем не беше мъж, за какъвто го взимаше. Видях го да щурмува вратите, така да се каже — не искам да бъда неделикатен с такава фина дама като тебе — и после го видях да плаче, когато не му стигна мъжката сила, за да продължи. Плака в твоите ръце, като малко дете. Аз видях това, сладка — нали сега не те ядосвам? После той се облече, облече се и ти, а аз дойдох тук и си намерих пушката.

Елен остана много спокойна. Кожата й стана леденостудена. Той беше спрял. Спрял беше този ужасен, налагащ се глас, и стаята беше тиха. За миг тя престана въобще да вижда Нед Калвърт. Усети водния хлад по кожата си, после топлия въздух, който я изсуши. Усети меката суха земя под своето тяло и тежестта на Били, когато той я държеше в прегръдките си. Видя тревогата в сините му очи, а високо над главата му, в разстоянието между клонките на канадските тополи — небесната синева. Точният момент, за точно това нещо.

— Може би прекалено дълго мечтаех за това — каза Били.

Тя погали косата му, която все още беше мокра и щръкнала от водата.

— Не плачи, Били — каза тя. — Моля те, недей. Това нищо не променя. Следващия път…

Птица помръдна на клона. Следващ път нямаше да има.

Тя се чу да поема дъх. С трескаво несвързано движение нейните ръце се присегнаха да притиснат ушите й, като че ли, за да препречи думите му, но разбра, че не можеше. Това беше станало и Нед Калвърт беше прав: тя беше лъгала, макар и не така, както той мислеше.

— Аз исках това да бъде различно. — Тя се обърна към него с треперещ от вълнение глас. Чу го как се издигна, внезапно прозвуча по-висок и детски, с детска пламенност и простота. — Ти не би могъл да го разбереш, не би имало значение за тебе, но това беше, което аз желаех. Желаех само едно нещо, само едно — да бъде просто, и хубаво, и правилно. Ето защо отидох до вира с Били в онзи ден. Не защото го обичах — аз не го обичах, и той знаеше това. А защото държах на него, и защото той държеше на мен. Исках да му дам нещо, което беше чисто и добро, а не усукано в лъжи с омраза, както всичко друго на това място. И след това, когато той беше мъртъв, аз не можах да го понеса. Не можах да понеса, че най-последното нещо в неговия живот, че последното нещо преди той да умре не стана както трябва. — Тя спря. Сълзи потекоха от очите й, и тя ядосано ги избърса. — Така че аз го направих заради Били и заради моята майка. Защото те са мъртви и нищо не остана след тях, сякаш никога не са живели. Никой няма да се интересува как са умрели и защо. Само малцина ще ги помнят, после и те ще умрат, и всичко ще бъде свършено, изтрито. А това не трябваше да се случва. Ужасно е. Това е лошо и продължава да се случва.

Тя замълча. Нед Калвърт не беше помръднал и когато тя започна да осъзнава присъствието и мълчанието му, видя, че изразът му се беше променил. Злобата беше изчезнала от лицето му, неговите очи я гледаха със странно празен, тъп поглед.

— Това ли мислеше тогава, в онзи ден? Това ли си чувствала после? — Гласът му беше бавен, той поклати глава.

— Да, това беше. — Тя се засрами за втори път, заради избухването си и се поколеба. Не би желала сред всички други мъже, именно Нед Калвърт да я види в това състояние. После го погледна отново и си даде сметка, че съвсем не я интересуваше какво той беше видял или какво си беше помислил. Това, което беше казала, беше истината. Тя въздъхна. — Зная, че няма да разбереш, нито те е грижа. Сега ще си вървя.

— Мога да разбера, може би — той изглеждаше изненадан — Да, допускам, че мога. Поне отчасти, във всички случаи.

Той се изправи и се обърна настрани от нея, отиде до прозореца и отправи същия отнесен поглед към градината. Намръщи се, повдигна ръка, и я отпусна.

— Моят дом, моят бащин дом.

Той като че ли се колебаеше, после бавно се обърна:

— Не го убих аз — гласът му беше уморен. — Нямаше нищо общо с тебе. Това беше само слух. Видях ви заедно, истина е. После се върнах тук. Това е всичко. Така стана.

Той мина покрай нея, като че ли съвсем не я забелязваше, отиде до масичката с напитките, наля си бърбън и гледаше надолу, докато си сипваше в чашата.

— Не знаех за твоята майка, нито за детето до днес. Вайълит никога не ми беше казала нито дума. Би могло да бъде по-различно, ако ми беше казала, не зная. Разбираш ли? — Той замълча и повдигна глава. — Разбираш ли, аз мислех, че не мога да създам дете.

Елен мълчаливо се взря в него. Той пое дълбока глътка бърбън. Тя наблюдаваше как се движи адамовата му ябълка. Той се поколеба и остави чашата.

— Може би не би имало значение, дори ако ми беше казала. Може би не бих направил нищо. Нямаше да имам смелост, може би, страхувайки се от госпожа Калвърт, предполагам. Тя държеше кесията. Тя ме държеше изкъсо, или се опитваше — той сви рамене. — Така че нямах пълната възможност за избор. Тя ме притежаваше, разбираш ли? Някога, мисля, че ти говорих. Майка ти разбираше, Вайълит разбираше — допускам ти да си мислила, че ти се фукам. И вероятно съм го правел. Това също беше истина. Така стояха нещата, предполагам. Истината никога не е проста.

Настъпи отново тишина. Изведнъж беше заприличал на много по-възрастен, не огорчен, но уморен. След малко, когато изглеждаше като че ли той почти беше забравил, че тя все още беше там, Елен спокойно попита:

— Защо ми казваш това?

— Защо не? — отправи й той примирена усмивка. — Нещо, което ти каза ме накара или начина, по който току-що ме гледаше. Не зная. Няма кой друг да ти каже, това е сигурно — той я погледна. — Аз не се опитвам да променя намеренията, ако това е, което мислиш. Почти бях луд по тебе. Сега не съм. И знаеш ли, може да е странно някак си, но това е почти облекчение. Да се отърва от всичко това. Да се отърва от всички лъжи. Дори и от това място, може би — той се намръщи. — Никога не съм мислил, че ще се чуя да казвам това. Но това е, което чувствам. Ти виждаш един свободен човек, Елен. Да, господине. — Той отново взе чашата си и я вдигна с малък подигравателен поздрав. — За първи път в моя живот почувствах това. Свободен човек. — Той замълча, после внезапно се усмихна. — Ти по-добре си върви, докато сме все още в началото на играта, приемаш ли?

— Може би.

Тя погледна назад към кафявия плик, лежащ все още на креслото, където го беше оставила. После тръгна към вратата.

— Аз притежавам медали, знаеш ли. От войната. — Гласът му внезапно я застигна през сенките на стаята. — „Сребърна звезда“. Смешно е, как можеш да бъдеш смел във време на война и страхливец в мирно време.

Застанал наполовина в сянка, той говореше на себе си. Наклонената светлина падаше върху тялото му, без да стига до лицето. Тогава само за миг тя го видя, както го беше видяла онзи първи път отвън, на верандата, когато беше на пет години. Висок мъж в бял костюм, присягащ се да хване ръката й.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане, Елен Крейг.

Той се изкиска. Когато тя отвори вратата и излезе, той вдигна ръка и пресуши останалия в чашата бърбън.

Тя не подкара направо обратно към летището. Взе кадилака и го паркира на Оринджбъргския път. После повървяло началото на фургонния парк и погледна към него през дърветата. Остана дълго време, после, се обърна и пое по стария път към вира, пътя, който Били й беше показал. Той беше по-обрасъл сега, къпините късаха чорапите й и се закачаха по дрехите й. Но той все още личеше и тя знаеше, че би могла да го следва и с вързани очи, така както толкова често беше вървяла по него в миналото и в своите сънища.

Докато вървеше, мозъкът й работеше. Той нареждаше едно по едно парчетата от миналото. Тя ги видя като кадри от филм, никой от тях случаен, всеки вътрешно свързан с другите. Тя се видя там с Били и после с Едуард в Лоара. Видя господин Фоксуърт, седнал в своята консултантска стая на „Харли стрийт“, раздразнено обяснявайки й датите. Видя Кет с нейните черти — точно копие на Едуардовите да клати крачета в Холивудския басейн и да пее френската песен. Видя Левис, както стоеше в своята стая с озадачено и напрегнато лице, питайки я защо го е лъгала за това.

Когато стигна до канадските тополи, тя събу обувките си и слезе надолу по брега. Загледа се в спокойната вода и във водното конче, което с бръмчене се въртеше във въздуха. Всичко това и едно от последните неща, които Били й беше каза — тя си спомни сега — не бяха лъжа.

Реактивният самолет направи завой над Лос Анджелис и Елен обърна лице към тъмнината зад прозореца. Под себе си видя карта от светлини, скелета на града. Тя погледна към него и видя скелета на своето минало, гласове и образи, образуващи и преобразуващи се, свързващи и разделящи се, географията на града, географията на миналото. На връщане тя не беше спряла, за да се преоблече в своите анонимни дрехи и на летището беше разпозната. Една малка група от хора, вгледани в нея, предлагащи писалки и листове хартия. Тя се подписваше автоматично, надрасквайки името си набързо, нетърпелива да ги отмине. Едва когато забеляза озадачения им израз, погледна и видя, че беше писала Елен Крейг.

Беше тъмно на хълмовете след ослепителната светлина на автострадата и при вратите на своята къща тя спря и се заслуша в тишината, заслуша се в мрака. Почувства, че те я поздравиха и потегли напред.

Имаше лек бриз, хладен въздух, идещ откъм хълмовете. Тя свали стъклото на колата и усети вълната му в лицето си, сякаш въздухът беше станал плътен. Клоните на дърветата стържеха по високите стени, които пазеха градината. Храстите от двете страни на пътя събираха сенките си, но тя не изпитваше заплаха. Вратите тихо се отвориха и тя с чувство на успокоение и облекчение си помисли: „Идвам си вкъщи“.

Беше късно и когато влезе в къщата, беше тъмно. Всички спяха. Тя мина бавно от стая в стая, запалвайки всички лампи, докато приземния етаж се заля със светлина, която се разпръсна по терасата и в градината зад нея.

Вървеше по стаите, докосвайки предметите край себе си, сякаш виждаше къщата за първи път. Всяка мебел, всеки предмет беше толкова хубав, толкова съвършен от своя вид, избран и подреден с толкова грижа. Параваните „Коромандел“, дълбоките канапета, покрити с кремава коприна, килимите с техните леко избелели цветни гирлянди, креслата, високите тесни огледала между прозорците, високите китайски вази, пълни с наръчи лилии. Тя осъзна сега, че всички тези неща бяха събирани и съчетавани за Едуард. Тя беше обзавела тази стая за него, за мъжа, който нямаше никога да я види, никога нямаше да стои в нея.

Спокойно седна в едно кресло и огледа стаята. Такъв перфекционизъм, и всичко — като заместител на радостта. Тогава тя се остави да мисли за миналото. Всяко действие, всяка лъжа, всяко измъкване, всяка неистина: едно малко, потайно момиче, което беше пораснало и се беше превърнало в потайна жена, мамеща толкова резултатно другите, че й беше сравнително лесно да измами и самата себе си. Помисли си за хората, които бяха наранени от тази измама: Едуард преди всичко, но също и Левис, също Кет и самата тя. Спомни си за Били и за олтара от лъжи, който беше издигнала около неговата памет, и помисли колко противни те биха му били. Помисли за своята майка и за това как страстно Вайълит се вкопчваше в малките измами, които подпираха нейния живот. Тези само измами изглеждаха нищожни в сравнение с нейните собствени. Да лъже себе си по отношение на бащата на Кет — как бе могла да направи подобно нещо? Вайълит, при цялото й желание да извърта, никога не се беше лъгала съзнателно и лудешки.

Тя затвори очи и ги отвори отново. Стаята, елегантна и отморяваща оставаше същата, но тя я видя сега празна и пуста, не повече от един мизансцен. Тя беше освободена от това, беше освободена от жената, която го беше създала. Почувства странна, олекотяваща главата безпристрастност. Каква ирония, си помисли, че от всички хора именно Нед Калвърт трябваше да й каже това, което тя не признаваше, че е загубила — познанието за самата себе си.

Изправи се, оставяйки светлините запалени и се качи горе, в стаята на Кет. Сенниците бяха спуснати, но навън имаше пълна луна и нейното сияние посребряваше краищата им и те набраздяваха пода с ленти от ярка светлина.

Кет спеше със силно стиснати очи. Едната й малка, свита в юмрук ръчичка беше издигната над възглавницата, черната й коса беше пръсната като ветрило, дишането й беше меко и равномерно. Елен тихо седна в края на леглото и погледна към дъщеря си. Очите й с нежност проследиха чертите на лицето на Кет, толкова напомнящи на Едуард, все още меки и неоформени, но приликата беше силна, дори и когато очите й бяха затворени. Приликата, от която се беше отбранявала, сега я радваше.

Помисли си, че трябва да каже на Едуард. Той трябваше да знае. Сърцето й започна да бие по-бързо и тя се почувства малко изплашена. После потисна страха. Независимо каква би била неговата реакция, и независимо каква болката би й причинила, той трябваше да знае, и тя беше длъжна да му каже.

Постоя там, съвсем неподвижна, докато вълнението, появяващо се винаги при мисълта за Едуард изчезнеше и сега. Погледна към стаята, към редиците от книги по библиотечните рафтове, картините по стените, белите зайчета, които се събираха върху сенниците. Отново погледна към Кет, клепките й леко се раздвижиха и Елен знаеше, че тя сънува. Присегна се, задържа ръка и след малко Кет внезапно се събуди.

— Ти си се върнала.

Тя сънливо се усмихна на Елен, Елен се приближи още към нея, и Кет се сгуши още по-дълбоко под завивката и като топла топка се притисна към майка си.

— Сънувах хубав сън. Сега го забравих — тя леко се прозина. — Правя това понякога. Сънувам и после се събуждам. Радвам се, че си тук.

— Искаш ли да остана? — приведе се към нея Елен.

— Мммм, да. — Кет повдигна една ръка и я прегърна. — Разкажи ми приказка.

— Добре, за какво да бъде тя?

— Разкажи ми за теб, когато си била малка… — очите на Кет примигвайки се отвориха, погледнаха я крадешком, после се затвориха отново.

Елен въздъхна.

— Много добре — тя замълча, после започна с тих глас: — Ами, когато бях малка, аз не спях в стая, голяма като тази. Спях в една малка, много мъничка стая. Намираше се в един фургон, знаеш, виждала си ги. Някои от тях имат легла като в каюта, но този приличаше на къща и имаше две истински легла. Едно за майка ми и едно за мен.

— Искаш да кажеш, че си живяла там през цялото време? — Очите на Кет се отвориха отново. — Не само през ваканциите? Не като на лагер?

— Не, ние живеехме там през цялото време. Той не беше много голям, само две малки стаички и имаше стълбички, които водеха в двора, заграден с бяла оградка. Отвътре беше боядисан в жълто…

— Колко хубаво! Би ми харесало. Бих искала да живея във фургон. — Кет се притисна още по-близко и Елен се усмихна.

— Това беше много стар фургон — каза тя. — Много опърпан, и се намираше на Юг, в едно място, което се наричаше Алабама. Така че през лятото там ставаше много топло, и фургонът ставаше топъл и задушен. Когато бях много малка, точно на твоите години сега, може би мъничко по-голяма, понякога както си лежах в леглото пипах стените, и те биваха все така топли, като ютия, дори когато беше тъмно навън…

— Не си ли имала климатична инсталация? — Кет изглеждаше много озадачена.

— Не, нямахме такова нещо.

— Нямахте ли басейн, за да плувате, ако ви е топло?

— Не, нямахме басейн, не като тукашните басейни. И ние не се нуждаехме всъщност от басейн. Когато исках да отида да поплувам, аз ходех до една малка рекичка и плувах в нейните води. Там имах един приятел, казваше се Били, той ме научи да плувам…

— О, искам да зная. — Кет се сви още по-близко. — Разкажи ми за Били.

Елен замълча, после започна да разказва, отначало бавно, после все по-бързо. Докато говореше, тя откри, че всичко се възвръщаше в съзнанието й, всеки малък детайл, неща, за които тя години и години не беше мислила. Помнеше всичко. Можеше да го види, помирише и усети — къде седеше всеки стол, цветовете на чиниите и чашите, звукът на майчиния глас, Били застанал в двора с боси крака, ритайки в пръстта и усмихвайки й се, с глава леко приведена на една страна, с малко озадачени очи, като че ли нещо ставаше с тях, а той не можеше да го разбере.

Стори й се, че говори дълго. Понякога Кет я прекъсваше с въпроси, но постепенно й се доспа и въпросите оредяха. Очите й се затвориха и главата й натежа, тя заспа внезапно, както правят децата и животните. Елен погали косата й и замълча. Продължи да седи там с чувство на облекчение и задоволеност. Стана й студено, но тя не обърна внимание.

В четири или пет сутринта светлината, която се процеждаше през сенниците стана по-топла и тя чу песента на първите птици. И точно тогава, с ужасяваща внезапност започна шумът. В един миг стаята и къщата бяха тихи и спокойни, в следващия въздухът завибрира от ужасен вой.

Елен се сепна, сърцето й като че ли спря, после заблъска силно, като че ли шумът беше в главата й, толкова беше силен, и за миг, в объркване и тревога имаше чувството като че ли самата тя беше натиснала спусъка на тези сирени.

Остана смразена за момент, после скочи на крака. До нея очите на Кет се отвориха, и тя извика от страх.

— Майко, какво е това, какво е това?

Елен се присегна и силно я притисна:

— Всичко е наред. Това са алармите, просто алармите, Кет. Нещо трябва да ги е включило…

— Страх ме е…

— Скъпа, всичко е наред. Не помниш ли, че се е случвало и преди? Това е някакво животно или птица. Почакай…

Тя отиде до прозореца и дръпна един от сенниците. Зад нея Кет се сгуши в завивките с бледо и изплашено лице. Елен с ръце запуши уши и погледна навън в градината.

Тя беше залята не с мека утринна светлина, а с призрачния ослепителен блясък на халогенните лампи, чиято светлина по-силна от лунната, лишаваше дърветата и тревата от цвят. В градината не помръдваше, нямаше признак от никакъв неканен гост — нито невинен, нито зловещ.

Елен се загледа отвъд тревата. Присви се от ужасно, болезнено предчувствие. Загледа се по посока на пътеката за колите, към вратите, които не се виждаха от тук. От вътрешността на къщата долови шум на тичащи стъпки и гласовете на Каси и Мадлен.

— Майко, какво е това? Какво е това?

Елен се обърна:

— Не зная — тя хвана ръката на Кет. — Не зная.

По хълмовете зад къщата започнаха да вият сирени.

Когато чу сирените, тя не знаеше или поне така мислеше после. Научи едва, когато на сутринта й се обадиха от участъка. Научи, когато с Каси, протестираща до нея, тя вървеше към полицейската морга, за да извърши освидетелстване.

Синя светлина, студен въздух, бяла облицовка, канеща тръба. Стена, покрита със стоманени чекмеджета, подобни на банкови сейфове, само че по-големи.

Каси хвърли поглед, отстъпи назад и дръпна Елен за ръката:

— Ти не трябва да нравиш това. Нямаш повиквателна. Какво, ако е същият човек? Левис трябва да направи това, не ти. Трябва да повикаш Левис…

— Аз също го видях. Ще го направя.

— Но защо? Това е ужасяващо място.

— Чувствам, че трябва да го направя, това е.

— Голям си инат! — брадичката на Каси се издаде напред. — Винаги си била такава. Добре, ако ти влизаш, аз идваме теб.

Натовареният със случая лейтенант ги очакваше, държеше регистрационния картон и беше в лошо настроение. Той въобще не погледна Каси, но се втренчи в Елен като че ли се опитваше да се убеди, че беше истинска. До него стоеше и служител в бяла престилка. Когато жената приближи, двамата мъже се спогледаха. Лейтенантът се местеше от крак на крак.

— Инхалация за повръщане. Намерен мъртъв в своята стаичка около девет — каза той накрая. — Постоянно се случва.

Като че ли това беше условен знак, служителят се присегна напред към следващото чекмедже, то безшумно се хлъзна на ролки. Тялото беше покрито с тежка пластмасова материя. Надпис подобен на етикет беше привързан на шнур за големия пръст на единия му крак.

— Контузията се е получила при падането му. Стените на вашето имение са пет метра високи. Този приятел трябва да е бил луд.

Лейтенантът се присегна към пластмасовата покривка.

— Той не беше в безсъзнание, когато го доведоха. Беше добре. Дойде кротък като агне. Контузията не беше толкова сериозна, както изглежда. Беше прегледан от хирург.

Той изглеждаше огорчен, като че ли последвалата смърт на човека беше упрек към неговите собствени способности. Поколеба се, после дръпна покривката настрани.

— Госпожице Харт? — Той погледна през рамо към Каси. — Госпожо, този човек същият ли е? Може ли някоя от вас да го разпознае?

Елен погледна. Очите на човека бяха отворени. Те бяха избеляло сини и бяха запазили израза на лека изненада, като че ли фактът на неговата собствена тленност беше озадачаваща и неочаквана. Той имаше пясъчноруса коса и рядка необръсната брада. Висок мъж, с тежка конструкция. Тя се колебаеше.

Каси пристъпи напред, погледна и отстъпи назад. После бързо се обърна.

— Това със сигурност е той. Виждала съм го отблизо. Разпознах го.

— Госпожице Харт?

Елен се взираше в човека. Над покривката гърдите му бяха голи и гъсто обрасли с червеникави косми. Виждаше се само едната му ръка. Тя изглеждаше твърде голяма за тънката му китка, имаше квадратна длан и мазолести пръсти. Спомни си за нощта на приема, как беше застанала на пътеката за колите и беше погледнала назад, към портата, спомни си за странното чувство за сродство с него, което беше почувствала тогава. Тя протегна ръка, докосна мъха от косми по ръката му, и се оттегли.

— Не съм сигурна, беше тъмно, когато го видях. Не мога да бъда сигурна.

Лейтенантът и служителя отново размениха погледи. Чекмеджето беше бутнато обратно на добре смазаните си ролки. Някакъв улей бълбукаше и лейтенантът накратко си отбеляза в своя картон.

— Госпожо, сигурна ли сте?

— Сигурна съм — гласът на Каси беше строг. Тя вече се оттегляше.

Той повдигна рамене.

— Трябва да е той. Веднъж тези приятели като се фиксират върху някого, него оставят. Съжалявам, госпожице Харт. Той няма повече да ви безпокои — това е един начин да се погледне на случая…

Той се обърна настрани. Точно се питаше до каква степен би било прилично да помоли Елен за автограф — вероятно, когато излязат от проклетата морга, си помисли, когато си даде сметка, че тя не го следваше. Той се спря. Тя все още стоеше точно на същото място, загледана към редиците от чекмеджета и номерата към тях.

— Знаете ли неговото име?

Тя проговори съвсем ненадейно със своя тих и студен глас. Лейтенантът подскочи. Той се поколеба, гледайки към регистрационния картон. Елен не си обърна главата, не помръдна. Стори й се, че секундата стана много дълга, стаята още по-студена и по-светла. Тя чакаше, знаейки какво щеше да каже той.

— Той имаше в себе си разрешителна за каране на кола, но не и други документи за идентифициране. В разрешителното името му е Крейг, Гари Крейг. Разрешителното е било издадено някъде на Юг…

Той ровеше в бележките си, като че ли нейното мълчание и спокойствие го изнервяха.

— Луизиана — каза той. — Така е, Луизиана. — Той отвори плика, в който беше картона и погледна намръщено. Той осъзна, че зад него другата жена беше реагирала, беше издала бързо прекъснато възклицание, и се вгледа в тях двете. Елен Харт не беше помръднала, но другата беше побеляла като чаршаф. Тя се приближаваше с разперени ръце като тигрица, готова да защити своето малко.

— Елен, сладка, почакай секунда сега…

— Всичко е наред, Каси, наистина, всичко е наред.

— Какво е това? — Лейтенантът погледна от едното в другото лице. — Това име значи нещо за вас, така ли? Вие сте го познавали? Съществува ли тук някаква връзка, за която аз трябва да зная?

Тя се обърна и ясните й сиво-сини очи срещнаха неговите. Другата жена като че ли се опита да я спре да говори, но не успя. Когато тя заговори, направи го със спокоен, твърд глас, и той се вгледа в нея, мислейки, че не чува добре, мислейки, че полудява.

Тя каза:

— Никога не съм го познавала, но той е бил мой баща.

Настъпи тишина. После жената зад нея издаде леко стенание, като че ли би било по-добре това признание да не беше правено. Служителят прочисти гърлото си и се обърна настрани, а лейтенантът, когато умът му излезе от дълбокото замразяване и започна отново да работи, си помисли: „Печатът. О, Исусе!“

— Това е подборът на думи, които аз искам да бъде употребен. Точно този. Не, не желая да го променям по никакъв начин. Не, не желая да го разширявам. Освен това, нямам коментар…

Гласът на Елен беше твърд и леко уморен. Тя разговаряше със своя пълномощник по печата, Берни Алберг, който не приемаше с удоволствие новината. От страна на Елен разговорът беше кратък и делови, тя държеше в ръка малък лист хартия, на него беше написала изявлението си, което току-що му беше продиктувала. Каси, която беше помолена да остане, докато Елен водеше телефонния разговор, я наблюдаваше намръщено. Изявлението беше недвусмислено и Каси не беше сигурна, че то беше разумно. Очевидно, Берни Алберг го намираше не само неразумно, но катастрофално. Каси можеше да чуе силно протестиращия му в слушалката глас. Той беше раздразнителен човек, дори когато всичко беше наред, сега той беше напълно вбесен.

Елен държеше слушалката леко настрани от ухото си и отправи на Каси лека, примирителна усмивка. Каси изкриви лице. Тя знаеше, че Елен ставаше непоклатима, когато решеше нещо и предполагаше, че Берни Алберг го знаеше също, той не беше глупак. Обаче, той очевидно смяташе, че съществува известна възможност да промени намерението й: някои от мъчителните му негодувания бяха разбираеми.

— Това е катастрофално. Трябва да се има предвид твоята номинация за „Оскар“. Те скоро ще гласуват. Ние трябва да го държим в тайна. Няма нужда от това. Виж, слушай за момент, нали? Кой е чул? Двама души. Това не е проблем. Само ми дай името на лейтенанта, моля ти се. Аз веднага ще се отправя с него… Нищо от всичко това няма нужда да излиза наяве, чуваш ли ме? Може да има слухове — тогава ще ги отречем. Да бъдем хладнокръвни. Слуховете заглъхват. Изявленията — не. Виж, аз идвам там. Идвам веднага…

— Не, Берни, няма да идваш. — Елен го прекъсна по средата на словесния поток. — Това ние не обсъждаме. Няма нищо за дискутиране. Това са фактите. Никакви въпроси, повести това изявление.

Имаше още някои шумни протести и Елен се намръщи:

— Берн! — тя отново го прекъсна. — Или ти ще го направиш, или аз ще си взема друг пълномощник, за да го направи той. Това е толкова просто.

От другата страна на линията настъпи мълчание. Последваха още няколко, нечути от Каси забележки, направени с очевидно по-спокоен тон.

— Благодаря ти, Берни — каза Елен накрая и постави слушалката.

Тя се обърна към прозореца на всекидневната стая и погледна към градината. Следобедното слънце освети светлосребристата й коса и спокойния овал на нейното лице, и Каси я гледаше, учудена от това спокойствие. Тя се питаше понякога какво ли костваше то на Елен, това спокойствие и също така, какво би коствало разбирането му.

— Съгласи ли се?

— Но, разбира се.

Елен не изглеждаше разколебана и гласът на Каси стана твърд, както винаги, когато тя се опитваше да скрие своята тревога.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— О, да.

— Точно това ли е… — Каси се колебаеше.

Тя се гордееше с успеха на Елен и си водеше албум с изрезки от вестниците, посветени на нея. Даваше си добра сметка, че Елен никога не говореше за своето минало в интервютата. Също така беше наясно как журналистите, озовавайки се пред стена от мълчание, изработваха и измисляха — вероятна насърчавани от Берни Алберг — намеси за нейния произход, които нямаха нищо общо с истината.

— Хората мислят по друг начин за теб — избухна накрая тя. — Това ли е всичко. Криво или право, това е, което те мислят. Те в своето съзнание са си изградили за теб една представа. А Гари Крейг не пасва с нея, сладка. Просто не пасва. Такъв баща, пропаднал бедняк. Пияница. Може би…

— Той е мой баща, Каси. — Елен се обърна.

— Да, но той не се вписва. И той не е бил като твой баща, не в действителност. Ти дори не си го познавала. Какво някога е направил за теб? Кога е държал на теб? Защо се е навъртал насам, така или иначе, да виси на портала? Трябва да е бил луд…

— Може би ме е търсил.

— Не си е направил труда да те потърси двайсет години. И дори да е така, защо не е дошъл направо и да се представи, така както всеки нормален човек би го направил? Той се е надявал да получи нещо от това, предполагам, като предложи своя цена. Проследил те е в Оринджбърг, проследил те е до тук чрез мен, така си го представям. После — ами, кой знае? Може би щеше да те ожули с малко пари, а може би и по-лошо. Няма съмнение, той би могъл да бъде опасен…

— Не мисля така. Предполагам, че просто е искал да гледа, това е всичко. Той е бил алкохолик, болен човек. Може би дори не е знаел защо го е направил.

— Добре, той е мъртъв. — Устните на Каси се събраха в упорита черта. — Да спи зло под камък, казвам аз. Както виждам нещата, той никога не е направил нищо за теб, тогава защо трябва да казваш на света, че е твой баща човек като него?

— О, Каси, защото това е истината, ето защо.

— Е, и? Помисли малко. Защо не? Повечето хора го правят.

— Вече не. — Елен внимателно й се усмихна. — Уморена съм да лъжа, Каси. И съм уморена да се преструвам, това е.

Каси видя молба на лицето й и я чу в гласа й. Сърцето й омекна, тя поклати глава.

— Добре, щом го виждаш по този начин. Аз просто бих искала да ти спестя малко болка, това е всичко.

— Истината не трябва да причинява болка… — започна Елен, а Каси подигравателно изсумтя.

— Не трябва, може би, но може! Аз съм виждала как истината създава неприятности, каквито ти не можеш да си представиш, докато малката лъжа сега би могла наистина чудесно да облекчи нещата. Все още. Аз няма да споря. Няма смисъл да си хабя думите — тя замълча. — Ще отидеш ли на това погребение, което уреждаш?

Тя знаеше какъв ще бъде отговорът, преди да бе изрекла своя въпрос. Елен кимна. Каси се опъна.

— Добре, няма да ходиш сама, това е сигурно. Предполагам, че трябва да дойда с теб. Искаш ли ме?

— Да, бих искала да го направиш, Каси.

— Искаш ме, имаш ме. — Каси замълча и те двете се усмихнаха една на друга. Каси се поколеба, после тръгна към вратата, гледайки замислено. При вратата тя се обърна.

— Аз ще облека най-хубавата си черна дреха — каза решително. — Вайълит би харесала това. Някога тя ми помогна да я избера. Веднъж взе полата ми и я скъси. Да. Най-хубавата ми черна дреха — ще бъде чудесно, предполагам.

Тя затвори вратата в много добро настроение. Елен се усмихна. После се обърна, и с все по-спокойно и замислено лице за известно време спря поглед към градината. Там играеше Кет. Тя беше наредила куклите, с които рядко играеше, но които за днес й бяха любимци.

Тя ги беше строила в една група и ги заливаше с чай от малки порцеланови чашки — правеше им чаено празненство по случай рожден ден. След още няколко месеца щеше да дойде и рождения ден на Кет.

С наклонена глава тя беше погълната от своето занимание. Елен видя, че Мадлен й правеше снимки. Тя също беше погълната от своето занимание да прави снимки. Никоя от тях не погледна нагоре.

След малко Елен се отстрани от прозореца. Погледна към телефона. След погребението, тогава, помисли си. Тя не вдигна слушалката.

Погребението на Гари Крейг се състоя четири дни по-късно във „Форест лаун“. Церемонията беше кратка. Елен и Каси, в нейната най-хубава черна дреха, бяха единствените опечалени на гробището.

Беше хубав ден, ден с ярко слънце и небе в най-чисто синьо, и когато напуснаха малката църквица настроението на Каси се повиши. Свършило беше. Гари Крейг беше оставен в покой, и сега тя се радваше, че Елен беше настоявала да постъпи справедливо спрямо своя баща. Погребението му беше хубаво — това беше важното, реши Каси. За нейно облекчение, а тя си мислеше — и за облекчение на Берни Алберг — от историята нямаше лоши последствия. Нямаше клюки и въпроси, така че нямаше нужда от изявление. Маже би Берни беше разчитал на полицията, за да се запази мълчание по въпроса, въпреки инструкциите на Елен. Възможно беше, и дали той го беше направил или не, очевидно, вестниците не бяха се добрали до него, което беше чудесно, по нейно мнение. Каси нямаше време за вестникари, мерзавци и хищници бяха те според нея.

Тя и Елен вървяха една до друга обратно по широката пътека, на чийто край шофьорът ги чакаше с дългата мерна лимузина. Каси с одобрение огледа дърветата и зелените ливади, през които току-що бяха минали. Тя харесваше това място, то беше спретнато и успокояващо. Елен вървеше с наведена глава и мълчеше. Макар и не съвсем милосърдно, Каси си мислеше, че ако Гари Крейг не е бил щастлив в живота си, той имаше късмет с мястото си за последен отдих. Нито една от тях не забеляза мъжа, който стоеше на няколко метра от лимузината, а когато стигнаха до нея, той приближи.

— Госпожица Харт?

Елен го погледна, едва когато той направи снимка. Каси си даде сметка, че той притежаваше камера. Елен се спря и студено погледна мъжа, после, без нито една дума влезе във вратата на колата, която шофьорът държеше отворена за нея.

Шофьорът, мъж широкоплещест, над един и осемдесет висок, който вече три години беше с Елен и й беше предан, бързо се приведе с въпрос:

— Искате ли да взема камерата, госпожице Харт?

Мъжът вече си отиваше:

— Аз съм само един поклонник — нервно каза той. — Само един поклонник. Исках само една снимка…

— Нямаш ли чувство на приличие? — Каси го нападна направо. Шофьорът пристъпи напред. Тогава, от колата дойде ясният и твърд глас на Елен:

— Оставете го — каза тя. — Не е важно.

Продължаваше да мисли, че не беше важно и в края на деня, когато вечерята беше свършила и Кет беше заспала, и тя остана сама. Независимо дали човекът беше само поклонник или вестникар, тя нямаше да крие повече, нямаше да се преструва. Гари Крейг беше неин баща и тя беше направила за него, това, което се полагаше. Това, което тя сега трябваше да направи беше много по-важно и по-трудно.

Седна на бюрото си и погледна към телефона. Колкото и много да копнееше да чуе гласа на Едуард, реши да не се обажда. Той би могъл да не е там, би могъл да откаже разговора или да не се съгласи да се срещне с нея. Беше ли споменал той нейното име онази вечер, когато тя му беше телефонирала от „Плаза“? Беше ли нейният телефон звънил три пъти в онази вечер, когато Левис я удари, вечерта, когато тя разбра, че бракът й беше свършил? Вече не беше сигурна. Мислеше, че е възможно да си е въобразила и двете неща.

Не, тя щеше да пише. Извади листове и ги погледна, отвори писалката си. Струваше й се невъзможно да започне. В крайна сметка, това беше писмо до непознат. Човек, който въпреки че през тези пет години сигурно беше чувал за нея, нито се беше свързал по някакъв начин, нито я беше потърсил. Тогава, тя почти се отказа. Един образ се появи в съзнанието й: Едуард дьо Шавини, за когото понякога четеше във вестниците. Студен, независим мъж, който даваше къси, информативни интервюта и който очевидно трудно понасяше глупаците. Това не беше мъж, комуто би било особено приятно да получи след пет изтекли години писмо от една своя бивша любовница, информиращо го, че той е баща на нейното дете. Ако такъв мъж изобщо отговореше, това би било чрез адвокати, и то за да я уведоми, че ако подобна претенция бъде повторена, тя ще бъде подсъдна.

И все пак мъжът, когото познаваше, беше много по-различен. Тя съпостави в ума си двата образа — обществения и частния. Бавно, с възвръщането на спомените, общественият образ, онзи от вестниците започна да избледнява. Тя забрави за високата му репутация и в замяна си представи мъжа, когото беше обичала. И защото тя също така му се и доверяваше, веднъж започнато, нейното писмо беше лесно за написване.

Тя писа един час. На следващия ден лично изпрати писмото. По обед, връщайки се вкъщи, усещаше, че се чувства по-различно. Трябваше й известно време, за да осъзнае в какво се състоеше разликата. Беше щастлива. Беше изминало твърде дълго време и тя беше забравила това чувство.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (13)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен

Сали Боуман
Карма (13)