— И така, той ме накара да легна. Точно там. Беше мръсно. Навсякъде имаше хлебарки и мръсни чинии — никой никога не миеше чиниите. Той ме накара да легна на земята и си сложи ръката на устата ми, за да не мога да викам. И после ми направи това. Моят собствен втори баща. Майка ми беше също там, в съседната стая, но беше безпаметно пияна. Не зная. Никога не съм я питала дали е чула, защото се страхувах. Никога не й казах каквото и да е. Бях само на дванайсет години.

Стефани Сандрели пое дълбоко дъх. Беше заковала очите си в Елен. Поглади полата си, после сложи ръце върху внимателно сгънатите си като на благовъзпитано дете колене.

— Не дълго след това аз избягах от Чикаго. Беше ми дошло до гуша. Не можех да понасям.

Елен се намръщи и внимателно напомни:

— Мисля, че каза, че си живяла в Детройт, Стефани.

— Първо беше Детройт, после Чикаго. Ние се местехме. Ние винаги се местехме — тя замълча. — Да отида ли да видя дали са готови вече за теб? Няма да се бавя. Ти чакаш от часове…

— Стефани, всичко е наред. Когато са готови, те ще…

— Окей, нямам нищо против, няма проблем…

Стефани излезе от каравана преди да може да я спре, и Елен въздъхна. Когато тя отвори и затвори вратата, влезе вълна от топъл въздух. Туксън, Аризона. Навън температурата беше четирийсет и два градуса и щеше да се повиши през деня. Вътре климатичната инсталация се задъхваше. Друг щат, друг филм, друг фургон, друга роля. Смяна на мястото и на щата. През миналата година прави снимки в Лос Анджелис, в Ню Йорк, в Масачузетс и в Дакотите. А сега е в пустинята на Аризона за нови четири седмици.

Днес беше в очакване да умре под дъжд от куршуми до остатъците на една кола и в прегръдките на своя любовник. Беше три следобед, имаха някакъв технически проблем и тя чакаше да умре, откакто влезе, за да бъде гримирана в шест часа сутринта. „Бягствата“, под режисурата на Грегори Гертц, когото хората определя като втори след Чад Анджелини, с оригинален сценарий, написан от един приятел на Левис, след като беше преработен пет пъти от пет различни автори. Стана добър сценарий и с хубава роля. В едно отношение Грег Гертц не приличаше на Чад. Бяха вече изостанали поне с два дни. Тя мислеше, че могат да прехвърлят и седмица.

На тоалетната масичка пред нея беше снимка на Кет, която й изпрати Мадлен. Беше направена по случай четвъртия рожден ден на детето. Кет беше в градината на тяхната къща в Лос Анджелис, гордо седнала върху съвсем новото колело, което Елен беше уредила да й бъде изпратено и се усмихваше. Елен погледна снимката и почувства, че й се плаче. Кет изглеждаше толкова горда, толкова доволна, а тя самата не беше там. Трябваше да води битка, за да има време да се прибере у дома, и когато и да загубеше битката, а това често се случваше в бъркотията на снимачните разписания, обсъжданията на сценариите и рекламните кампании, тя се усещаше виновна, точно както сега. Велосипедът беше чудесен, но Елен не беше там, за да й го даде.

Нова вълна от топъл въздух, врата се отвори, и лицето на Стефани Сандрели се появи там.

— Петнайсет минути — каза тя. — Джак мисли петнайсет минути, не повече. Поисках от Кетрин да ти изпрати малко чай. Сега трябва да вървя за една проба…

— Стефани, не искам никакъв чай, аз…

Вратата отново се затвори. Елен изпита раздразнение. Тя се наведе през прозореца на фургона и започнала наблюдава как Стефани се олюлява по пътя край другите фургони, покрай генераторите, проправяйки си път между съоръженията и кабелите. Група излегнали се, допълнително наети мъже се обърнаха и я изгледаха, докато преминаваше. Един от тях сви устни и подсвирна. Бедрата на Стефани се полюляваха в тясната й пола, гърдите й подскачаха, а тя като че ли съвсем не съзнаваше ефекта, който произвежда. Сега, когато й стана ясно, като че ли не й беше приятно. Погледна през рамо към мъжете и забърза. Бляскавият платиниум на нейната коса се скри от поглед. Чикаго, Детройт, помисли Елен, имаше ли някаква истина във всичко това? Стефани имаше малка роля в този филм — четири реда, не повече, но и няколко шумни появявания. Тя още от самото начало се беше привързала към Елен, и Елен, в началото беше засегната, после се забавляваше и беше заинтригувана, сега нямаше сърце да се отърве от нея. Когато стояха в студиото, Стефани се въртеше около ресторанта, очаквайки Елен да влезе там. Започна с изпълнението на малки поръчки за шивача на Елен, за перуките, за грима й. Носеше и донасяше, поемаше послания, отговаряше на телефонните обаждания: „Няма проблем“, беше нейният постоянен рефрен. „Нямам нищо против, това е удоволствие“…

Когато нейните услуги не бяха оползотворявани по този начин, тя се настаняваше на някое място, откъдето можеше да наблюдава Елен и просто стоеше, взряна в нея с широко отворени очи, без да пропуска нищо, подобно на дете при първото му посещение в театъра на чудесата. Екипът и някои от другите актьори й се присмиваха. Стефани беше мишена за всичките им шеги. Тя беше толкова мила, толкова изпълнена с добри намерения, толкова привързана към звездата и в същото време толкова ограничена. Елен я съжаляваше — така стана, когато за първи път заговориха, а после, когато слушаше Стефани, тя все повече се очароваше. Изричаните със затруднение изповеди, задъханият, приличащ на детски глас, в противоречие с добре оформеното, закръглено тяло. Нейният начин на говорене със сведена глава, срамежливо поглеждайки от време на време и фиксирайки Елен със своите големи, стреснато сини очи. Тя предизвикваше любопитството на Елен, която я наблюдаваше, питайки се дали би могла да усвои този начин на говорене, тези характерни жестове, питаше се дали би могла да я играе.

По-късно, когато пристигнаха на местоработата, започнаха да й липсват някои дребни, незначителни неща: веднъж калъп сапун, който тя употребяваше, друг път, носна кърпичка, превръзка, с която си прибираше назад косата, когато си мажеше грима. На следващия ден — червило. От начало не обърна внимание, дори не свърза изчезването на предметите с постоянното присъствие на Стефани, докато един ден вместо с обичайното си бледорозово червило, Стефани беше изрисувала устните си в съвършено различен цвят. Елен го позна и каза „О, Стефани, моето червило“, преди да успее да се въздържи. А Стефани стоеше насреща й със смешно гордо изражение на лицето.

— Вярно е — каза тя. — Аз взех всички онези неща. Не мога да се спра. Не исках да направя нищо лошо. Просто исках да бъда ти.

Елен я изгледа ужасена. После, след кратко мълчание, тя внимателно каза:

— Стефани, нямам нищо против, няма значение. Но е глупаво, знаеш ли? Защо ще искаш да си аз? Не можеш ли да бъдеш самата себе си?

— Да бъда себе си? Кой би ме желал, ако съм аз? Аз съм никоя. Аз съм игра. Ти си Елен Харт…

И точно така наистина се започна. Разговорите във фургона ден след ден, безкрайното отегчение на чакането. Еднообразието на снимането, неизбежното безкрайно чакане Стефани прекарваше в разказване на своите истории, а Елен слушаше. Вторият баща, майката, приятелят, фотографът, който пръв забелязал възможностите на Стефани. Позирането гола, от което Стефани сега се срамуваше, решението й да отиде в Холивуд. Съдбовната среща в нощта на едно парти с възрастен посредник.

— Той веднъж ме заведе до Кан, за филмовия фестивал. Това беше в годината, когато ти получи наградата. Никога няма да я забравя. Това беше най-хубавата година в моя живот. Той сега е мъртъв.

Елен слушаше очарована. Отначало мислеше, че пълната предсказуемост на историите толкова я поглъщаше и начинът, по който те неизбежно следваха развитието на всички други подобни истории, известни и от милион списания и от вестникарските притурки. Беше същото, ако прибавиш или отнемеш по нещо, както историята на Мерилин Монро, предполагаше тя, по която Стефани очевидно се беше оформяла, и на която тя страстно държеше.

— Аз съм гледала всичките й филми, всеки един от тях и когато тя плачеше, и аз плачех. Плаках всеки ден в продължение на една седмица.

Елен сравни това с противоположната реакция на Чад по повод смъртта на актрисата. Когато чу новината, той каза: „Тя във всички случаи щеше да умре. Това е хубаво за теб. От сега ти ще престанеш да бъдеш звезда и ще се превърнеш в легенда. — Той се изкиска — Знаеш, че те са ненаситни, нуждаят се от заместник“.

Но тъгата на Стефани изглеждаше искрена. С времето Елен започна да забелязва, че имаше нещо, което не беше в ред с нейните истории — малки несъобразности, както днешната, и това я тревожеше. Стефани започна да подозира и да се поправя. Може би нещо от това трагично минало да беше вярно, но известна част от него, Елен започваше все повече да се убеждава, беше измислено.

Тя никога не го каза директно на Стефани, защото знаеше, че това ще я засегне. Стефани вярваше на своите собствени приказки и тогава Елен разбра какво я влечеше към момичето, разбра причината за своето предразположение.

Не беше ли правила и тя съвсем същото? Елен Харт, с нейното смътно, неясно и обаятелно европейско минало — тази Елен Харт толкова измислена, колкото и Стефани Сандрели.

Когато това за първи път й хрумна, то разтревожи Елен и тя се освободи от мисълта за него. След това обаче, каквито и истории да се появяваха във вестниците, написани от журналистите за нея, тя не им вярваше. Тя знаеше коя е… И тогава започна да се учудва. Дали наистина беше така? Беше ли тя винаги напълно сигурна в себе си, къде истината преминаваше в измислица?

Понякога се чувстваше съвсем сигурна. Когато се намираше вкъщи, в Лос Анджелис при Каси, която вече от три години беше при нея, тогава бе сигурна в собствената си идентичност. Нейното първо действие, когато получи целия си хонорар за първия си филм, беше да върне на Каси парите, които й дължеше. След това те останаха във връзка и когато Каси й писа, че фризьорският салон вече й идва много и има намерение да го продаде, Елен веднага я помоли да дойде и работи за нея в Лос Анджелис. Това беше решение, за което тя никога не съжаляваше и привързаността й към Каси стана още по-голяма. Може би до известна степен Каси беше заела мястото на майка й. С нея тя се чувстваше така свободно, както с никого друг. С нея тя можеше да разговаря за миналото. Каси й четеше на глас писмата, които получаваше от приятели от Оринджбърг, и чувството на Елен коя е тя самата, се утвърждаваше. Югът, фургонът, нейната майка, усещането да си беден — всичко това се връщаше в нея толкова остро и толкова живо.

В други моменти нейното детство й се струваше много отдалечено — една измислена страна. Левис не знаеше детайлите от нейните предишни отношения с Каси. Каси не знаеше истината за нейните отношения с Левис. Съществуваха все още части от нейното минало, за които Елен не беше говорила на никого.

Истината не беше лесно нещо. Имаше пластове върху пластове от истини толкова смесени с лъжи, че понякога Елен се страхуваше и не си спомняше вече добре, както Стефани, коя истина на кого беше казала и коя лъжа. Понякога, когато беше с Каси, си мислеше: „Аз съм Елен Крейг“ и виждаше дългата верига от връзки между момичето, което е била и жената, която е станала. Но, друг път й беше трудно да намира тези връзки. Губеше усещането каква е била и не можеше да свърже онази личност с личността, която е сега. Защото сега имаше обществена идентичност: тя беше Елен Харт, която представляваше бариера между самата нея и другите хора. Когато я гледаха, те сега не виждаха в нея Елен Крейг, която беше израснала в бедняшкия квартал. Те виждаха знаменита и преуспяла жена, очевидно осигурена, очевидно независима, родена за живот не по-различен от този, който водеше. Беше станала знаменита не само заради своите изпълнения, но и поради други тривиални неща. Заради вкуса си, заради дрехите, които носеше, за известната сдържаност в маниерите си, която се тълкуваше като студенина, дори заради факта, че необичайно за Холивуд тя никога не бе видяна с друг мъж, освен с нейния съпруг. Дори и най-енергичните клюки не можеха да разпространят отсенка от скандал.

Сега беше невъзможно да влезе някъде, без всички там да не знаеха коя е тя. Хората разбираха, че я познават преди да са я виждали. Тяхното мнение за нея, за или против, вече беше оформено на основата на видените филми или прочетените истории. Съществуваше репутацията й, която стоеше като стена между нея и останалия свят — и там беше онази Елен, жената, която тя чувстваше, че наистина беше затворена от другата й страна. Когато Чад се опита да изясни това пред самия себе си, каза: „И така, какво? Ти си знаменита. Какво мислиш, че се е случило?“

„Не това“, беше желала да отговори Елен. Но тя се срамуваше да признае, че е била твърде наивна. Никога не беше й идвало на ум, че стане ли веднъж знаменита, ще престане да бъде свободна.

Някой почука на вратата на фургона. Беше уредникът, били вече готови за епизода. Елен се обърна към огледалото и се взря в собственото си лице. Коя беше тя?

Добре, днес тя беше Мария, едно малко градско момиче, бунтовничка, която бяга със своя любовник тийнейджър, при това бягството стига до ужасен край. Мария напуска живота, точно когато е започнала да пораства и умира внезапно и безсмислено в резултат на глупав спор — една караница между двама любовници, която става смъртоносна.

Тя познаваше Мария, беше я разпознала. Знаеше точно как Мария се движи, мисли и копнееше. Чуваше нейния глас и можеше да говори с нейния акцент. Знаеше всичко, от начина по който Мария се обличаше и си носеше косата до малките й характерни жестове. Един от тях тя щеше да използва сега за изреченията, които Мария произнася преди да умре. О, да, тя познаваше Мария и я разбираше, дори ако самата не се разбираше и не можеше да се познае.

Тази мисъл както винаги я успокои. Тя почувства отново онази удовлетвореност и увереност, която най-напред откри в Рим, работейки в „Нощна игра“. Тя се изправи, отвори вратата и тръгна по стъпалата на фургона. Стефани се беше върнала на обичайното си място и наблюдаваше. Когато Елен мина покрай нея, тя се усмихна и й показа, че стиска палци.

Елен стоеше на сянка, а хората се суетяха около нея. Някога подреждаше косите й, някой докосваше грима й. Отговорникът за специалните ефекти нагласяваше колана, скрит под роклята. Той съдържаше тънки пластмасови торбички с изкуствена кръв, уред, който щеше да ги накара да бликнат в точно определената секунда.

Елен не забелязваше тези, които се суетяха и я нагласяваха; тя се намираше на онова тясно място, в това преддверие на ада, между себе си и Мария, очаквайки момента, когато снимачният екип щеше да я остави сама и Мария щеше да дойде при нея.

Накрая те приключиха. Тя нетърпеливо тръгна към нейната черта и докато го правеше, забеляза Стефани само с крайчеца на окото си. Помисли си: „Разбира се, аз зная защо харесвам Стефани и защо я съжалявам. Тя е огледалният ми образ. Един изкривен образ, може би, но отражение все пак. Истина е: никоя от нас двете не знае коя е. Затова ли и двете искаме да играем?“

Тя стигна до своята черта. Вдигна глава и погледна наоколо. Разбитата кола, партньорът й, държащ две пушки, пустинята, простираща се в далечината, апаратурата, камерите, хората, но къде беше Мария?

Тя вдигна ръка към очите си, нажеженият въздух трептеше.

Грегори Гертц извика:

— Добре ли си, Елен?

— Какво? О, да, добре съм.

— Започваме снимането…

Чу се шум, камерата се върти, действие. Тя имаше да каже само два реда, после трябваше да се спусне напред. Бяха го упражнявали преди и тя сега го направи. Пушките бяха вдигнати, устройството в колана проработи навреме, ярката химическа кръв се разля и тя умря красиво.

— Чудесно — каза по-късно Грег.

Той прекоси и отиде при нея с озадачен израз на лицето. Погледна я, хвана ръката й и после се обърна.

— Добре, хайде, оправи се Елен, и да го направим отново.

Тя умря красиво пет пъти. Но това беше Елен, която умираше, не Мария. Мария си беше отишла, тя нямаше да се върне при нея.

След петия път, Грег каза:

— Достатъчно. За днес прекъсваме. Във всички случаи, светлината не е както трябва. — После той отиде при Елен, вгледа се в нея с все същата озадачена бръчка между веждите. Сложи ръка около кръста й и каза: — Толкова е горещо. Не се тревожи. Слушай, хайде да вечеряме заедно тази вечер.

Наближаваше шест, когато тя се върна във фургона. Нейният шивач си беше отишъл и хората от снимачния екип проверяваха детайлите за снимането за следващия ден. Най-накрая и те напуснаха и тя остана сама.

Чувстваше се уморена и потисната от неуспеха на сцената, раздразнена от своята неспособност да си го обясни. Очевидно, в миналото бе имала моменти, когато нещата не вървяха съвсем добре, когато не беше доволна от това, което беше свършила, но никога преди не беше изпитвала тази празнота, усещането, че се намира извън себе си, че наблюдава собствения си неуспех.

Ядосана, тя започна да изтрива грима си, и точно тогава, присягайки се да вземе топче памук забеляза, че снимката на Кет беше изчезнала. Тя объркана огледа тоалетната масичка. Снимката не беше там, тя я беше видяла само преди няколко часа… Размести шишенцата и бурканите, нямаше я. Наведе се, огледа пода, за да види, да не би да беше паднала, но не, нямаше я и там. Изправяйки се, тя помисли: „Стефани“.

Самата Стефани се върна пет минути по-късно, като внимателно подаде платинената си глава от вратата. Елен се обърна и студено я изгледа.

— Тук стоеше снимката на дъщеря ми, Стефани. На тоалетната ми масичка. Виждала ли си я?

Стефани леко се изчерви под тежкия си грим. Наведе поглед, поколеба се, после влезе във фургона и затвори вратата. Отвори дамската си чанта, извади снимката и без да каже нещо я подаде на Елен.

— За бога, Стефани… — Елен се ядоса. — Спри да правиш тези неща, чу ли? Добре, ако искаш да вземеш назаем едно червило или нещо друго. Но не и снимката на Кет. Тя е моя. Това е лично. Моля те, повече не прави такива неща.

Стефани бавно повдигна глава. Тя срамежливо погледна към Елен:

— Съжалявам — каза тя накрая с шепнещ глас. — Знаех, че не трябва да го правя, знаех, че е лошо. Просто ей така. Тя е толкова хубава, нали? Нямаше да я задържа исках само да я погледам…

— Стефани, не ти ли идва на ум, че аз бих могла също да пожелая да я видя? Кет е моя дъщеря и ми липсва много, и аз искам тази снимка да стои тук, където мога да я гледам.

— Няма вече да го правя. — Стефани облиза устни. Те лъснаха с червилото на Елен. Елен въздъхна отчаяно и изтри остатъка от своя грим. Стефани остана неподвижна. Тя наблюдаваше Елен в огледалото. След малко, точно когато Елен се канеше да й каже да си върви, тя тихо произнесе:

— Ти си толкова хубава. Ей така! Без всякакъв грим. Бих искала да изглеждам като теб, бих искала… Ти винаги изглеждах толкова студена, толкова елегантна. Бих искала да бъда такава. Бих искала да изглеждам красива и богата.

Елен се взря в своето отражение в огледалото. Тя не можа да измисли отговор. Стефани се засмя странно и кратко.

— Така или иначе — каза тя, — няма нужда да се тревожиш. Няма повече да те безпокоя. Имам само още една сцена — утре. После си отивам.

— Само една сцена? — Елен се обърна. — Но аз мислех…

— Да, и аз мислех така. — Стефани повдигна рамене. — Отрязали са всички тези сцени. Грег Гретц предполагам не ме харесва. Във всеки случай е окей. Имам известна работа. Току-що говорих с моя посредник. Той мисли, че може да ме вкара в някакъв вампирски филм. Вече го снимат в студиото, но едно от момичетата се е разболяло — тя замълча. — Той ми каза, че е за шест реда роля и сцената е с Питър Къшин. Предполагам, че това трябва да е окей.

— Стефани… — Елен изведнъж се разкая. — Аз ще дойда и ще те видя, преди да си тръгнеш, наистина.

Тя вече беше стигнала вратата на фургона, точно щеше да излезе, когато се спря и леко сви вежди.

— Е — каза тя. — Странно е, знаеш ли? Никога не съм мислила преди, но това е като че ли нещо фатално.

— Кое, Стефани?

— Ами, ти винаги държиш снимката на Кет точно тук, на тоалетната си масичка. Но никога не слагаш снимка на съпруга си. Не тук, всеки случай…

— Стефани, това не е фотографска изложба, това е гримьорна, място, където се работи… Защо трябва да имам снимка на Левис?

— О, не зная — усмихна се Стефани. — Аз бих я сложила, но предполагам, че ние с теб сме различни…

Тя леко махна с ръка и изтича по стъпалата.

— Искаш ли стейк? — Грег Гертц й се усмихна над папката с менюто.

— О, стейк, каква чудесна идея — отговори му тя с усмивка.

Той се обърна към сервитьорката да поръча и Елен се облегна върху пластмасовата седалка. Животът на филмовата звезда! От писмата, които получаваше от своите почитатели, тя знаеше как повечето от тях си представяха този живот. Една безкрайна поредица от красиви ресторанти, шампанско, приеми, красиво обкръжение и изискани дрехи. Понякога и това беше част от него. Но това също беше негова част — малко градче, на осемдесет мили от Туксън, затънтено в средата на пустинята. Бензиностанции, купчина къщи, железница и аутострада. Един град в средата на нищото, град, където хората се отбиват за кратко и който случайно има по-голям мотел.

Мотелът беше техният щаб, бяха го наели за времето на снимането. Той беше техният дом, техният клуб, техният ресторант по една проста причина — нямаха друг избор.

Тя се огледа: стените бяха покрити с безлични тапети, редица еленови рога, боядисана ламперия, бар, червени пейки. Би могло да бъде навсякъде из Америка. Беше по-малко, но не много по-различно от „Хауард Джонсън“, където Били я беше завел по случай нейния петнайсети рожден ден.

Обърна лице към прозореца. Тънко черно стъкло, зад него пустинята, но невидима. Тази нощ Оринджбърг беше по-близо и тя знаеше защо беше така. Приближаваше моментът, когато щеше да се върне. Почти беше подготвена, почти готова, трябваше да направи само няколко последни движения… За миг видя лицето на Били, после Нед Калвърт, и си даде сметка кое беше предизвикало спомена. Хотелският ресторант имаше „Мусак“. Той свиреше подбор от мелодии, последната беше „Синя луна“.

Грег Гертц каза нещо. Тя подскочи.

— Моля?

— Ти си на мили от тук знаеш ли? Казах: Как е Кет? — Той се поколеба. — И как е Левис?

— Кет е добре. Много добре. Изпуснах рождения й ден…

— Зная това. — Грег Гертц я гледаше, без да сваля очи.

— А Левис, Левис е чудесно. Работи върху новия си ръкопис. Пише, знаеш. Върви му много добре, мисля — тя се поколеба. — Не желая да питам прекалено много, поне не докато той е по средата. Знаеш какви са пишещите…

— О, разбира се, нали всички ги знаем?

Грег Гертц леко се усмихна, но проницателните му очи не се отместваха от лицето й. Елен се почувства неловко. Тя не обичаше да я разпитват за Левис, не обичаше да я карат да говори за него. Това беше третият сценарий на Левис. Първият беше прочетен от всички продуценти и режисьори в града и сега дремеше в папката на неговия посредник. Вторият беше подпомогнат от „Сфера“, но времето изтече, а не се появи никакво предложение за продукция. Третият, върху който Левис работеше сега представляваше любовна история, наречена „Безкрайни мигове“. Левис беше обявил намеренията си сам да му стане продуцент.

Като писател Левис се беше провалил напълно. Тя знаеше това, Левис го знаеше, и тя подозираше Грег Гертц заедно с останалата част от Лос Анджелис също го знаеше. Общото им мнение, остана да виси неизказано между тях. Елен бързо погледна настрани.

Тя никога не би приела този провал, нито пред приятелите на Левис, нито пред Чад, който най-много я разпитваше по този въпрос, нито пред Грег Гертц. Правеше усилия да не го признава и пред себе си, а особено се стараеше да не показва, че го знае пред самия Левис. Но невинаги успяваше. Левис можеше да прочете в очите й ужасната, болезнена надежда, че този път това, което прави, щеше да има успех. И също така ужасният и болезнен страх, че това нямаше да стане. Нейните съмнения причиняваха болка у Левис, те го правеха също така невъздържано гневен, особено когато беше пил или когато беше взел някое от новите си хапчета. Хапчетата го правеха диво еуфоричен, а когато действието им отминаваше, го оставяха в отчаяние; Левис не се отказваше от тях, не се отказваше и от алкохола. Казваше, че се нуждае от тях заради своето писане, че те карат думите му по-леко да вървят.

— Престани да ми се месиш, престани да ми се месиш! — крещеше Левис. Това беше постоянният му рефрен. Тя го чуваше всеки ден. Не, разбира се, тя не искаше да разговаря за Левис.

Подозираше, че Грег Гретц знаеше това. Той беше у мен, с остра интуиция, спокоен мъж, който казваше малко и знаеше много. Беше започнала да го харесва през седмиците, когато работеха заедно. Беше започнала да му се доверява, така, като никога не беше се доверявала на друг. Не го чувстваше далечен. Той беше предпазлив като нея и държеше кората настрана. Беше също така и разведен — това беше един грозен, развод, с проточена битка за попечителство. Накрая и трите му деца бяха дадени на неговата съпруга, което той никога не обсъждаше. Тя го харесваше също и заради това.

Той и сега продължаваше да я гледа леко смръщен, като че ли се опитваше да се освободи от някакво недоразумение. Елен знаеше, че той иска да я попита какво не беше в ред този следобед и също така знаеше, че той щеше да почака.

— Не си представях, че Левис все още пише. Мислех, че би могъл да реши да се върне за известно време към продуцентството. Преди беше много добър в тази работа. — Той замълча, давайки си сметка, че е нетактичен. — Не зная, да работи с Чад, може би?

— Не мисля. Чад беше един друг период. — Тя се насилваше да изглежда ведра. — Левис не беше продуцент на трите последни филма на Чад, знаеш това. Повечето от нещата Чад сега държи сам в свои ръце. Каза ми, че в момента предпочита да прави копродукции. Смятам, че това е относително разбираемо, поради обвързаността му със „Сфера“…

— Но те все още са приятели, вероятно? — Той постави въпроса внезапно и понеже не знаеше, че във всички случаи отговора ще е известен, Елен изведнъж изпита досада. Защо да лъже?

— Не — каза тя, гледайки го прямо. — Не съвсем. Те въобще не се срещат. Не са се карали. Нямаше борба между тях — ни най-малко. Те просто тръгнаха в различни посоки. Освен това, Чад е саможивец. Той с никого не е близък. Знаеш го какъв е.

— Не, не съм сигурен, че го познава. — Той се обърна настрана, после я последна отново. — Аз обаче винаги съм мислил, че ти си много близка с него. Искаш да кажеш, че не е така ли?

Елен сви вежди. Някак си, за нейна собствена изненада, тя осъзна, че не беше сигурна в отговора.

— Не мисля, че съм близка с него — каза тя накрая. — Никой не е. Работила съм с него, разбира се. И понякога ходя в дома му, което никой друг не прави, изглежда. Той ме кани там, пием чай, говорим час и нещо обикновено за работата, и после си отивам. Това е всичко — тя замълча. — Наистина, сега мисля, че не познавам Чад повече, отколкото, когато започнахме да работим заедно. Той все още е толкова потаен, дори повече, може би. И точно толкова луд…

Тогава тя се усмихна, но Грег не отговори на усмивката й. Гледаше я сериозно. Настъпи мълчание, докато сервитьорката поднасяше стековете, пържените картофи и салатата, което беше основното меню на всички, откакто бяха пристигнали. Грег хвана своите нож и вилица и после ги остави обратно.

— Така че, ти не се чувстваш притисната от Чад? Не усещаш, че той ти загражда кръга?

— Чад? Да ми загражда кръга? Защо да изпитвам подобно нещо?

— Мисля, че знаеш защо. Мисля, че това чувстваш. — Той замълча. — Окей, кога свърши „Елис“, преди една година. От тогава си направила три филма. Единият с Пекинпа, другият с Хъстън и този с мен. Това ти е най-дългото прекъсване с Чад, което си правила, откакто сте започнали да работите заедно.

— Да, но Чад беше обвързан. Той трябваше да продължи да изработва „Елис“, да довърши монтирането, а тези филми възникнаха допълнително и ролите бяха добри…

Тя заговори твърде бързо и сама чу отбранителния си тон. Грег усети също и се усмихна.

— Кога „Елис“ трябва да се появи по екраните?

— Септември. Октомври, може би. Навреме, за да бъде приет за „Оскар“, разбира се. Чад иска да организираме голяма премиера. Ще правим и голямо парти, трябва да дойдеш…

— Би ми било приятно. — Той нямаше да позволи да бъде отклонен от темата и Елен разбираше това. Той замълча, и бавно започна да разрязва своя стейк.

— И после?

— Какво после?

— Ние ще свършим „Бягства“ в средата на юли. „Елис“ няма да излезе преди есента. Какво смяташ да правиш след това?

— Ще си взема почивка. Ще прекарам известно време с моето семейство. С Кет и с Левис. От дълго време съм им обещала. Бях обещала и на себе си…

— А после, след това? Когато свърши домашният антракт? Тогава какво?

— Ами, тогава ще направя друг филм, предполагам. Ако се появи хубав сценарий, подходяща роля.

— Разбирам. — Той остави вилицата и ножа си и я погледна право в очите. — С Чад ли?

Настъпи кратка тишина, Елен погледна в чинията си.

— Не — каза накрая тя. — Не с Чад.

— Благодаря ти — отговори той. — Ти накрая ми отговори това, което исках да знам.

— Коняк, доста добър коняк, пий, искам да говориш. — Те седяха в стаята на Грег Гертц в същия коридор, където се намираше и нейната стая. Грег Гертц сложи чашата в ръката й, запали цигара и седна срещу нея.

Елен го погледна: висок, с тънка конструкция мъж, не съвсем красив, с умно тясно лице, кафяви очи, кафява коса. Той обикновено носеше и кафяви дрехи. Стари дрехи, които бяха толкова неопределени, че приличаха на камуфлаж.

— Затова ли съм тук, да говоря? — Тя се засмя.

— Точно така.

— За какво?

— За себе си.

— Аз никога не говоря за себе си.

— Зная това. Забелязал съм го. Това е едно от най-интересните неща около теб.

Елен предположи, че това беше дискретен комплимент, той хареса. Грег се облегна назад.

— Но най-напред, ако това ще те улесни, има две неща, които искам да кажа. За теб. Те са свързани с днешния следобед.

— О, днешния следобед, слушай, Грег, аз…

— Не, ти слушай — той се наведе напред. — Знаеш ли кога за първи път те видях във филм? Есента на 1960. Бях отишъл да посетя сестра си в университета и тя ме заведе да видя „Нощна игра“ — имаше ограничен брой прожекции в близкото кино. Аз не исках. Бях гледал филма и дотук… — и той показа средата на гърлото си. — В продължение на дванайсет години се бях борил, за да успея в работата си. Опитвах се да обединявам сценарии, опитвах се да намеря кой да ме финансира. Чувствах, че бях започнал да ненавиждам работата си, защото все пак трябваше да имам и някакво признание. Бракът ми не вървеше и бях решил да се отърва от всичко — той замълча. — Сега ми става смешно. Следващият след Чад Анджелини — знаеш ли, че ме наричат така? Аз съм на трийсет и седем години. Чад на колко е? На двайсет и девет? На трийсет, може би, не зная. Единственото, което зная, е, че още когато Чад Анджелини беше в училището по кинематография, аз от години вече го бях завършил, и се борех да направя пробив — той се облегна в креслото си. — Както и да е, това беше през 1960-та и аз бях до смърт отегчен от Холивуд, до смърт отегчен от филми и се оставих да бъда заведен на „Нощна игра“, който не исках да гледам, но седнах там и беше като откровение. Излязох от киното толкова развълнуван, като че ли бях пиян. Помислих си: това е. Възможно ли е да се направи и когато се направи — това е най-хубавото нещо на света, това е всичко. По-хубаво от всяка пиеса, по-хубаво от всяка симфония, по-хубаво от всяка картина — великото кино — той замълча, внимателно гледайки я. — Импулсът ми се възвърна, аз отново поисках да работя и започнах да пробивам. Двама души направиха това за мен и аз няма никога да го забравя. Единият беше ти, другият Чад.

Когато той свърши, настъпи мълчание. Елен го погледна, лицето на Грег Гертц, което беше до преди миг оживено, стана спокойно. Той се наведе към нея.

— Знаеше ли, че си добра в изпълнението?

— Да — тя кимна, — знаех.

— Не може да не си знаела — той вдигна рамене. — И така, аз искам да те попитам, какво след това не беше в ред?

— Няма такова нещо. — Елен отговори бързо. — Ние направихме „Лято“, „Неин собствен живот“, направихме „Пряк път“. И другите имаха успех, но „Пряк път“ стана огромен хит. Спечелихме „Златната палма“. Чад получи финансова подкрепа, за да направи „Елис“…

— О, разбира се, след „Пряк път“ Чад си създаде свое име, а ти? Видях те във всичките филми. Видях и тези, които Чад направи един след друг. Как се казваха? Да, „Бърза стъпка“ и „Извънредно време“. Видях те във филма на Пекинпа, също и грубата редакция на филма ти с Хъстън…

— И?

— Е, няма нужда да се държиш отбранително — той се засмя. — Ти беше добра във всички. Много добра. Какво мислиш, че исках да кажа, че беше слаба ли? Не, ти беше великолепна. Малко по-зле в „Бърза стъпка“, може би. Мисля, че той беше най-слабият…

— Да. И аз така мисля.

Елен погледна настрана. Бяха започнали да снимат „Бърза стъпка“ скоро след посещението в Кан в 1962. Това беше времето, когато тя най-много мислеше за Едуард, преди да усвои трика да го премахва от съзнанието си, времето, когато Левис беше най-ревнив, когато той… Но, не, тя не искаше да си спомня това.

Грег Гертц я наблюдаваше. Тя се обърна и наклони брадичката си.

— Ти се приближаваш до едно „но“, чувам го. Какво е то?

— Ще ти кажа, но ще се пазарим. Аз ще ти кажа какво видях, ако ти ми кажеш какво си чувствала. Съгласна?

Елен кимна и той отново се приведе напред.

— Ти беше добра, но ти се ограничаваше. Това е, което мислех. В края на краищата, Чад не само режисира и си прави копродукции, но той и пише своите собствени филми. Това е тяхната сила и тяхната слабост. Те са негови от край до край — нито за миг не биха могли да бъдат други. Разбира се, ти значиш много за Чад, той никога не е работил с друга актриса, не в главна роля. Много от европейските режисьори правят това, но много малко американски. Няма нищо лошо по принцип — с изключение на това, че те ограничава теб, може би. Чад пише твоите роли, той те вижда по специфичен начин — и наистина, когато се загледаш по-отблизо в неговите филми, този начин е винаги еднакъв. Ти играеш различни роли, развитието на действието е различно. Чад е толкова технически ловък и толкова дръзновен, че повечето от хората не го забелязват. Но аз го забелязах. Различни филми, същата жена — винаги леко мистериозна, мотивите за нейното поведение никога не са напълно обяснени. Винаги неясна, малко опасна, може би. Разбира се, витаеща някъде. Мисля, че разбираш какво искам да кажа, нали?

— Пасивна.

— Точно това — той се поколеба. — Не го разбрах в началото, но забелязал го веднъж в един от филмите, не можех да пропусна да не го забележа във всички останали. Той така добре обвива всичко — светлината, композицията, диалога, всичко е толкова блестящо, че би могъл да пропуснеш нещо съвсем очевидно. Всички жени, които си изиграла, не реагират, те почти никога не започват сами някакво действия. — Той замълча. — Лиз, ролята, която изпълняваш в „Елис“, не е ли същата?

— Да, така е. О, това е толкова трудно да се обясни. — Елен се изправи, обърна се, малко се отдалечи, после пак се обърна.

— Аз мислех, че това съм точно аз. Опитах се да питам Чад дали е така, но той ми каза, че си въобразявам и се създавам проблеми там, където ги няма. „Случва се — каза той. — Стават най-различни неща“. Не разбираше за какво говорех. Вярно е — винаги се случват много неща. — Тя направи горчива физиономия. — Любовни истории, интриги, тежки загуби — ти не можеш да си представиш всичките неща, които се случват на Лиз. Но те се случват именно на нея. Тя се променя, разбира се — ти виждаш промяната в нея, това винаги се вижда във филмите на Чад. Но тя никога не прави нещата, тя просто е безкрайно, мистериозно женствена. Както всички други.

Настъпи кратко мълчание. Елен се беше зачервила. Внезапно съжали, че беше казала всичко това. Беше нелоялно по отношение на Чад, може би. Тя се върна към стола си и седна.

— Разбираш ли? — Тя посегна към чашата си. — Това е от брендито, както ти каза, съжалявам…

— Защо изпитваш нужда да се извиняваш, когато казваш това, което мислиш? Ти го правиш достатъчно рядко. — Той замълча, наблюдавайки я отблизо, после каза:

— Съзнателно ли беше твоето решение да се откъснеш, когато отиде да работиш с Пекинпа?

— Не, тогава не беше осъзнато. Съзнателно е сега. Аз съм доволна от работата си в „Елис“, много съм горда от нея. Но не желая повече да работя с Чад, поне не засега — тя се колебаеше. — Не съм сигурна колко повече бих желала въобще да играя. Човек понякога се чувства много празен и малко фалшив. Аз прекарах толкова много време, играейки други хора, че никога нямам време да бъда себе си.

— За това се изисква не само време — каза сериозно Грег и напрегнато я загледа:

— Това ли е причината, за да не ти върви този следобед?

— Да, това беше причината. И зная, че си прав за това, зная, че не е само въпрос на време.

Тя наведе глава и погледна ръцете си. Ясно в съзнанието си тя чу своя собствен глас: „Когато съм с теб, Едуард, аз нямам нужда да бъда каквото и да било. Аз съм.“

Тя се изправи и ведро се усмихна на Грег.

— Така или иначе, вече е късно и трябва да вървя да поспя. Утре ще бъда по-добра. Зная, че този следобед беше бъркотия…

Тя се изправи и Грег също се изправи. Той като че ли се поколеба за миг, после се обърна към един шкаф, отвори едно чекмедже, извади от там един плик и й го подаде.

— Какво е това?

— Сценарий. Най-добрият, който някога ми е бил предлаган. Искам да направя от него филм, и мисля, че мога да намеря финансова подкрепа. Искам да го направя в началото на следващата година. През пролетта. И искам да го направя с теб. Ако го харесаш — той замълча. — Прочети го и ми кажи какво мислиш. — Интелигентните му кафяви очи срещнаха нейните. Тя видя обичайната предпазливост да се връща върху лицето му, и съзнавайки, че са застанали твърде близко, той се отдръпна назад.

— Разказва се за един развод. Ти можеш да намериш… Ами, виж какво ще кажеш, във всички случаи.

— Добре, Грег. Благодаря ти, Грег.

Тя знаеше, че това беше моментът, когато трябва да си тръгне и все пак поради известна причина се колебаеше. Сега между тях съществуваше особено напрежение, предпазливост, каквато нямаше преди, когато обсъждаха филмите, и която несъзнателно се беше промъкнала в нея, може би поради близкото разстояние помежду им.

Грег я погледна и тя отговори на погледа му. Той се усмихна с тъжна, изкривена усмивка, повдигна ръка и докосна лицето й.

— Не би било добра идея, нали?

— Не, вероятно не.

— Ние и двамата сме прекалено нещастни, а това никога не е добро нещо.

— Нещастни ли? Аз нещастна ли съм? — Тя вдигна към него очи.

Той отново се усмихна и ръката му падна надолу.

— О, да, ти знаеш. Това беше второто, което не беше наред днес следобед.

Той беше прав, разбира се.

— Много ли ми личи? — попита с горчивина Елен.

— Понякога — отговори той. — Да, личи. Може би, би ти било по-лесно, ако го приемеш, както направих аз. Виждали утре ще ти помогне. Довиждане, Елен.

В своята стая тя затвори и се облегна на вратата.

Тогава знаеше какво желае и се срамуваше, че Грегори Гертц го беше разбрал. Не непременно да прави любов, но да докосва, да държи и да бъде държана, тя знаеше, че иска това.

Беше изминало доста време и тялото й беше започнало да гладува за обич толкова много, колкото и мисълта й. Тя неспокойно се движеше из стаята: осемнайсет месеца — не, повече. Левис не беше я докоснал, нито беше държал ръката й през това време, нито беше имала друг мъж. Левис внезапно се беше затворил в себе си, за да избегне, може би евентуални сексуални провали. Той спеше в своята стая, поглеждаше понякога към нея със смесица от копнеж и отвращение, като че ли да я желае представляваше риск, който той вече не беше подготвен да предприеме. Повече от осемнайсет месеца.

За момент помисли, че грешеше, не й се искаше да прави изчисления. Но, сега като се насили да пресметне, разбра, че беше права. Две години, да, от тогава започна отчуждаването помежду им — в 1962, не дълго след като напуснаха Кан.

Осъзнаването на този факт малко я изплаши. Тя винаги си беше обещавала, че тази ужасна студенина между тях ще бъде временна. Живееше постоянно с надеждата, че когато са заедно ще има затопляне, защото за отчуждаването помежду тя чувстваше вина. Левис толкова много пъти й беше казал, че не го е направил той, а нейна грешка.

— Не съм аз, който търсиш — беше казвал много пъти той и тъй като в сърцето си тя знаеше, че това е истина, никога не му беше отговорила.

Тя знаеше, кого желае, тогава, застанала в средата на своята стая. Не Левис, разбира се, не Грегори Гертц, който просто беше там и беше мил. Тя все още стоеше и остави мислите за Едуард да нахлуят в съзнанието й. Това не я направи ни най-малко по-щастлива, но я успокои.

С копнеж поглеждаше към телефона. Имаше известен ритуал, който беше започнала да изпълнява, когато самотата и мъката й ставаха много силни, както беше тази нощ. Това също не решаваше нищо, но понякога й помагаше. Вече беше звънила на неговия номер от този телефон. Беше твърде скоро и твърде глупаво.

Без чувство, че е постигнала победа, отблъсна изкушението, „Не, помисли тя, не тази нощ“.

— Отивам си, едно от момчетата ще ме закара до летището.

Стефани пристигна, подскачайки по стъпалата на фургона, отваряйки вратата, с нея нахлу вълна топъл въздух. Тя носеше къса, стегната по тялото пола, обувки с десет сантиметрови, подобни на шило токове и къса блузка. Като че ли не носеше чорапи, гащета или сутиен. Защо тя предизвикваше това, от което бягаше, се почуди Елен.

Тя с примирение погледна към Стефани. Това взимане на довиждане не беше дошло навреме. На Елен предстоеше отново да прави снимки на сцената със смъртта, а неуспехът от вчерашния ден беше твърде пресен.

— Искам да кажа… Колко съм благодарна. Ти беше мила с мен. Наистина мила. Не както някои други, аз няма никога да забравя това. — Стефани наведе глава, погледна срамежливо. — Купих ти подарък, за спомен…

Тя нетърпеливо й подаде бяло книжно пликче. Елен го взе и го отвори. Вътре имаше шишенце с парфюм „Джой“.

— О! — Тя се загледа в него за миг, и после, идвайки на себе си, страхувайки се да не засегне Стефани, я погледна с усмивка.

— Стефани, колко мило. Колко любезно от твоя страна. Аз го обичам. Той ми напомня за моята майка. Това беше парфюмът, който тя винаги употребяваше.

— Купувам си го от самолета понякога. — Стефани говореше малко забързано, с известна нотка в гласа, която Елен се беше научила да разпознава. От самолета или от мъж? Тя изведнъж се упрекна, че беше толкова неумолима.

— Ти никога не употребяваш парфюм. Забелязах това… — Стефани сякаш я упрекваше.

Елен се изправи.

— Сега този ще го употребявам. Благодаря ти, Стефани. — Тя хвана ръката й. — И късмет с вампирските филми…

Стефани стисна ръката й много силно, после бързо се наведе напред и постави лепкава целувка върху бузата на Елен.

— Питам се… — Тя все още държеше ръката на Елен.

— Исках да те питам това, но никога не дръзнах. Искам да кажа — защо трябваше да го правиш? Но… — Тя повдигна сините си очи към Елен. — Но ще ми разрешиш ли да имам твоя телефонен номер в Лос Анджелис? Няма да те безпокоя. Няма да го дам на никой друг — но бих искала да зная, че мога да ти се обаждам понякога, когато се върнеш. Така ще можем да бъдем заедно и да си поговорим…

Елен беше объркана. Както Стефани добре знаеше, че нейният телефонен номер не стоеше в указателя и беше даден само на няколко души. За момент тя помисли да даде на Стефани номера на своя посредник, но това би било твърде нелюбезно, твърде грубо.

— Добре тогава. Ще ти го дам.

Тя намери парче хартия, написа номера и го подаде. Стефани я наблюдаваше как прави това. Взе парчето хартия, внимателно го сгъна на четири и го сложи в чантата си. За свое смайване Елен видя, че големите сини очи преливаха от сълзи.

— Хайде, благодаря, Елен. Няма никога да те забравя, знаеш ли?

Стефани изпъшка, притисна ръката на Елен:

— Довиждане — викаше тя от последното стъпало и започна да се отдалечава.

Елен въздъхна. Тя се върна към епизода, който й предстоеше и се опита да се съсредоточи, да накара Мария да се върне при нея.

Тя отново умря красиво. Кръвта отново бликна красиво. Но този път се получи. Мария дойде при нея точно навреме. Те направиха сцената само веднъж и след това Грег Гертц дойде. Той леко, само веднъж стисна ръката й.

— Видя ли? — каза той и се отдалечи.

Бяха се събрали на чашка в „Поло лаундж“. Левис беше по средата на третата версия на сценария си „Безкрайни моменти“ и не му вървеше. Един негов приятел — опитен и успешен писател, който беше дошъл да го подпомага със съвети, беше търпелив. Левис обясни своя замисъл веднъж. Не звучеше много ясно и той го обясни втори път. Струваше му се, че неговият приятел не разбира проблемите, които той третира, беше останал безучастен и незаинтересован.

— Виж, Левис — каза той накрая, след второто мартини, — някой много известен го е казал веднъж завинаги: има два вида интересни интриги — за любов и за пари.

Левис неспокойно го слушаше. Човекът запали „Корона“ и издиша пушека на кръгчета. Намръщи се.

— Кой е казал това? Мисля, че беше Балзак. От друга страна, би могъл да бъде и Греъм Грийн.

Настъпи мълчание.

— Само две? — повтори накрая Левис. — При всички обстоятелства? Само те?

— Само те.

— Исусе!

— Така че, просто си почини, Левис. Върви по течението. Така, както аз го виждам, повечето от филмите са просто една любовна история в журналистическа обстановка. Ти измисли нова обстановка — железопътна гара, следвоенна Виена. Дълбокия юг по време на Гражданската война, няма значение какво по дяволите може да бъде, само го направи оригинално. После вземи две звезди, на които може да се разчита, за да играят главните роли — и си готов. Никога не се тормози, Левис, вярвай ми. Не си струва. Цялата моя изобретателност отива в това, как да си платя данъците.

Левис мислеше върху този съвет целия път към дома. Караше бързо своето ново червено порше, а Боб Дилън пееше силно по радиото. Любов и пари. Не би могло да бъде толкова просто. Започна да се дразни. Започна да мисли, че приятелят му го заблуждава.

Той не особено харесваше къщата на хълмовете, в която живееха с Елен и никога не я приближаваше с радост. Ингрид Нилсън, за която е била построена е живяла в нея преди тях и е била обладана от манията за сигурност. Поради някаква причина Левис намери това заразително. Когато купи къщата, в нея вече имаше повече ключалки, отколкото в банков трезор, а градината беше заградена с високи стени, завършващи с бодлива тел. Левис добави към тези многобройни и скъпи съоръжения. Вратите се отваряха и затваряха с електронна инсталация. Цялата градина беше обвита в жици. — Тя се беше превърнала в място на електронни очи и уши. Системата беше една безсмислица, чието действие постоянно беше възпрепятствано от птици и малки животни, и сега, когато Левис приближаваше тези твърде непристъпни врати, той се питаше, дали иска да спре нещо да не излиза навън или нещо да не влиза вътре.

Това беше глупава идея. Беше му хрумнала точно както беше намалил ход и бе видял мъжа за първи път. Той стоеше извън стените на Левис и гледаше към тях. Висок едро сложен мъж с пясъчноруси коси, с килната назад шапка и протрити обувки. В ръцете си държеше карта, от онези, продавани на туристите, върху които къщите на звездите бяха отбелязани заедно с имената им.

Левис, засилил газта на своето порше, чакайки вратите с дистанционно управление да се отворят, хвърли студен и твърд поглед към мъжа. Видя шийка на една бутилка да се подава от джоба на панталоните му, и си помисли: „Пияница, безделник“. Левис изгледа мъжа, засили и го отмина в облак от прах. Забави, за да се увери, че вратите добре са се затворили след него и после зафуча нагоре към къщата.

Раздразнението му нарастваше и беше доста доволен, че сега имаше пълно основание да се кара.

— Има един мъж, който виси пред входната врата — каза той на Каси, веднага щом успя да я намери.

Каси му отправи един от нейните любезни, успокоителни погледи. Тя не харесваше Левис и Левис не я харесваше. Те се стремяха внимателно да прикриват този факт.

— Висок? Червенокос? С шапка?

— Този е.

— О, виждали сме го два пъти. Не се безпокой, нищо му няма. Съвсем е закъсал, това е.

— Ако отново го видиш, Каси, ще бъдеш ли добра да съобщиш на полицията? Той трябва насила да бъде махнат от там. Ние затова сме тук. В края на краищата, ти, Мадлен и Кет, понякога оставате сами в къщата.

Той веднага съжали, че го каза.

— Дженър е винаги тук, господин Синклер. И господин Хикс е в къщичката на пазача.

Дженър беше икономът, Хикс — техният шофьор и беше вярно, че единият или другият беше винаги в къщата. Този, който не беше често в къщата, беше самият Левис. Каси, разбира се не спомена за това, но фактът остана неизречен да виси между тях.

Левис се обърна настрани:

— Елен обаждала ли се е? — попита той, като че ли допълнително се беше сетил.

— Да, господин Синклер. В седем, както винаги.

— А Кет в леглото ли е?

Каси погледна часовника си и се поколеба:

— Току-що е легнала, предполагам, но тя не заспива веднага.

— Да, добре, малко е късно да се качвам горе сега. Не искам да я разсънвам. Ще я видя сутринта. А, Каси, няма да вечерям вкъщи, излизам.

Той не знаеше това до момента, в който го каза. Каси едва кимна и излезе.

Левис мина през просторния хол и отиде във всекидневната. Стаята на Елен. Къщата на Елен. Той я купи, а тя я създаде, внимателно, със старание. Левис виждаше, че е красива и някак си винаги това го ядосваше.

Той кръстоса стаята, неспособен да се задържи, неспособен да реши какво да прави. Погледна към параваните „Коромандел“, към китайските вази, които бяха закъснял сватбен подарък от неговите родители — неговите родители, които бяха толкова ужасени от неговата женитба, но които както всички други бяха превзети от Елен. За момент с тъга си спомни за малката червена стая в Лондон, нейната камина и овехтелите мебели. Той беше щастлив тогава, да, беше сигурен в това. Едва по-късно нещата бяха тръгнали зле.

Наля си уиски, добави малко лед, и застана до прозореца, загледан към градината. Би могъл да работи, помисли. Би могъл да телефонира на Елен. Тя във всички случаи скоро щеше да се прибере вкъщи. Филмът беше почти свършен, още една седмица. Той би могъл да излезе, имаше твърде много приятели, на които би било приятно да го видят, макар че, беше забелязал: поканите намаляваха, когато Елен не си беше вкъщи. Имаше и едно друго нещо, което също би могъл да направи и той осъзнаваше съблазънта там, в скрития ъгъл на съзнанието си. Отблъсна го за известно време, не позволявайки му да се приближава. Наля си друго уиски и съблазънта се приближи. „Само един поглед, каза си, само един малък поглед. Аз само ще вляза в стаята. Няма да нравя нищо повече.“ Второто уиски като че ли беше изчезнало, което го изненада, така че той си наля друго и премина през библиотеката в стаята, която Елен използваше като кабинет.

Тя не приличаше на никоя от другите стаи в къщата, тъй като беше обзаведена обикновено и практично. Имаше бюро, няколко шкафа с книги и шкафове с папки. Левис се наведе над тях, почувства, че се задъхва и изпотява. Погледна към бюрото. То имаше осем чекмеджета и той по разни поводи беше разгледал всичките. Те съдържаха канцеларски принадлежности, тетрадки, изпълнени с колонки от цифри, които изглежда имаха връзка с капиталовложения, снимки, домашни сметки и неща от този род. Нямаше следа от това, което той търсеше.

Погледна в шкафовете с папки. Те бяха заключени и в джоба на неговото сако се намираше ключът. Един дубликат — беше лесно да се снабди с него.

Той се взря в ключалките и потърси в джоба си за ключа. „Коя жена държи любовните си писма в шкафа за папки?“ Такава като Елен отговори си сам. Трябва тук да ги е сложила. Те не бяха никъде другаде — беше проверявал.

Кога беше завладян от мисълта за тези писма, Левис не би могъл да каже. Но фиксидеята обладаваше мисълта му и се разрастваше с всеки изминат ден. Той можеше да си представи от кого можеха да бъдат, представяше си какво можеше да пише в тях. Понякога си мислеше, че бяха стари любовни писма, а понякога, че са току-що получени. Левис чувстваше, че трябва да ги намери, че трябва да погледне в тях. Нямаше значение колко щеше да го заболи — знаеше, че ще го заболи, но нямаше значение. Той искаше да разбере.

Пое още една глътка уиски, постави чашата върху бюрото и извади ключа от джоба си. Ръката му трепереше. Чувстваше странна, неудържима смесица от самопрезрение и гордост. Отвори най-горното чекмедже на шкафа и го прегледа бързо и методично. Отвори второто и третото… Премести се на следващия шкаф. Същото нещо: горното чекмедже, средното, най-долното.

Стори чу се, че е минало време и накрая почти му се плачеше. Той отчаяно претърсваше в дъното и отзад на чекмеджетата, но там нямаше нищо скрито. Нямаше любовни писма. Въобще нямаше лични писма. Папките съдържаха точно това, което изглеждаше, че съдържат: всичките детайли на личния живот на Елен. Нейните контракти, писма от нейните двама пълномощници, единия за Източния бряг, другия за Западния. Кореспонденция с различни киностудия, застраховки. Документ, деклариращ, че нейното завещание е депозирано при нейните адвокати, това беше копие на завещанието й.

Левис се взря в него. Той дори не беше знаел, че Елен си е направила завещание. Беше изпълнен с ужасно отвращение от себе си, с горчива самоомраза. Започна диво да блъска папките обратно в чекмеджето, без да се интересува дали ги връща на предишното им място. И тогава изведнъж осъзна нещо. Досега купчината от папки се отнасяха за вложенията на Елен. Преди той само ги беше видял, сега се загледа по-внимателно в тях. Спря се отново и погледна.

Знаеше, че Елен е богата. Очевидно тя сега печелеше големи пари. Но, толкова богата! Той нямаше представа за това. Вглеждаше в списъка на акциите и във внимателно регистрираните в документите трансакции.

Той беше представил Елен на своя борсов посредник в 1960, когато се завърнаха от Англия в Америка. Джеймс Гулд беше приятел на баща му, когото Левис познаваше от детство.

Спомни си колко беше трогнат тогава: тя имаше всичко трийсет хиляди долара за влагане — спечелени от „Нощна игра“, и самата беше развълнувана. „Аз искам да си открия тази моя сметка за ценни книжа, Левис. Ти си спомняш — онази, за която бяхме говорили“.

— Скъпа — беше казал той — отиди и си купи някои красиви неща. Остави сметката за по-нататък…

Но тя беше непреклонна и Левис нямаше сърце да й каже, че нейните трийсет хиляди долара за „Уолстрийт“ бяха незначителна сума. Той уреди среща с Джеймс Гулд Трети. И преди да задвижи въпроса, я предупреди:

— Скъпа, той е много зает човек. Нямаш нищо против, ако свършиш всичко и успееш да излезеш за десет минути, нали?

— Добре, Левис — каза тя със своя обичаен закачливо тържествен тон. Левис стоеше в стаята при Пиер и чакаше. Чукаше. Тя излезе след два часа. Час и половина от тях беше прекарала с Джеймс Гулд.

Левис беше ядосан и ревнив, но му мина. Постепенно беше почти забравил за Джеймс Гулд. Даваше си неясна сметка, че той и различни други хора даваха на Елен съвети, каквито той някога й беше давал и това му беше неприятно, но имаше още толкова много други неща, които му бяха неприятни.

Сега той стоеше, загледан с изумление в книжата, стоящи на бюрото. Неговите съветници бяха направили Елен по-богата, отколкото той някога си беше представял, по-богата отколкото тя му беше намеквала. Той ги погледна: сделки на пазара със стоки за широко потребление, финансови спекулации, покупко-продажби на недвижими имущества. Когато видя всичко това, изпита гняв и възмущение. Чувството му, че по отношение на него беше извършена измяна се засили.

Нямаше свидетелство за наличие на любовник, но това беше като любовник. Това беше цяла област от нейния живот, която тя беше затворила за него, държала я беше в тайна. Защо беше купувала собственост в Южна Франция, въпреки онази ужасна акула Нервал, когото бяха срещнали в Кан? А сега тя пишеше на Гулд, информирайки го, че желае да я продаде. Имаше друга земя, която искаше да купи в Алабама.

Левис с трясък затвори последната от папките и блъсна чекмеджето обратно. Заключи шкафовете с папките, сложи ключа обратно в джоба си и пресуши чашата на една глътка. В този момент той мразеше Елен. Мислеше за времето, когато бяха в Лондон и как той смеейки се й обясняваше някои от най-очевидните аспекти на капиталовложенията. Колко благороден се беше чувствал и колко сладко и спокойно го беше слушала тя.

А сега, след години, всичко това беше продължавало, а тя всъщност никога не беше го споменавала пред него. Щом тя имаше подобни тайни, мислеше Левис във внезапното си, измъчващо го отчаяние, какви ли бяха другите, и къде бе скрила другите? Елен, Елен, Елен. Името й туптеше далече в съзнанието му и той диво се загледа из стаята, като че ли някъде по рафтовете на стените би могъл да открие нещо, някакъв ключ, който би ми помогнал да си върне съпругата, който би му помогнал да я разбере.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Левис подскочи. За миг остана загледан с празен поглед — телефон на бюрото на Елен, това беше нейната частна линия. Той се присегна и вдигна слушалката. Знаеше какво очакваше да чуе: мъжки глас, гласът на нейния любовник, гласът, който би изяснил всичко.

Левис гледаше към слушалката с омраза, после каза с твърд глас: „Тук е Левис Синклер“.

От другата страна настъпи тишина. Левис се напрегна. Ако мъжът сега затвори, си помисли, ако копелето просто затвори… Той чу женски глас: мек, шепнещ, приличен по-скоро на детски.

— О, господин Синклер — каза гласът. — Вие не бихте могли да си спомните за мен, въпреки че сме се срещнали веднъж в Кан. Аз съм Стефани Сандрели. Току-що снимах с вашата съпруга и тя ме помоли да ви си обадя, когато се върна в Лос Анджелис. Мислеше, че вие бихте желали да знаете как вървят нещата, как е тя… — гласът леко се закиска. — Тя ми каза да ви проверя, да ви кажа истината. Да се уверя, че сте окей. Да се уверя, че тя ви липсва, предполагам.

Левис се намръщи. Дори и в неговото сегашно състояние това не му се стори много убедително. Това не беше присъщо на Елен.

— Извинете, как казахте, е вашето име?

— Стефани. Стефани Сандрели…

И тогава той я видя: вървеше през градината на „Хотел дю Кей“, едно сияние с платиненоруса коса, фигура, напращяла в бялата рокля. Той се поколеба само за момент. Помисли си: „Две години“, и отговори свободно, с неговия стар маниер, възвърнал се без усилие:

— Ами, добре. Мисля, че можем да се видим, нали? Не предполагам, че сте свободна да вечеряме заедно тази вечер?

— Всъщност съм свободна — каза тя с леко шептящ глас.

И така се започна.

„Бягствата“ беше завършен. Елен излетя за Ню Йорк и си ангажира място в „Плаза“.

Както винаги, даден й беше апартамент, гледащ към „Сентръл парк“. Вътре климатичната инсталация правеше въздуха студен, навън градът се потеше. Листата на дърветата в парка бяха с избелял зелен цвят. От другата страна на улицата конете на туристическите файтони пристъпяха влажни от горещината. Беше късен юли. Днес Ню Йорк беше така топъл, както Алабама. Елен се облегна на прозореца. Над града виеха сирени.

Тя беше привикнала към хотелските стаи толкова, че не ги забелязваше. Понякога имаше усещането, че няма дом и че дори къщата й в Лос Анджелис беше една постоянна база. Живот, съставен от престои. Тя беше постоянно на път, вече пет години.

Сега без всякакъв интерес разгледа подробностите на този апартамент. Твърдите и тежки от копринен брокат завеси на прозорците висяха на гайки, внимателно драпирани. На леглото, колосани бели чаршафи, които драскаха. Наелектризиран въздух, в който всеки докоснат метален предмет, образуваше искра. Серия от картини по стените, поставени на внимателно изчислени интервали — безвкусни картини, с гаранция, че няма да обидят ничий вкус.

Методично си разопакова багажа, с обичайна грижливост закачи скъпите си дрехи в гардеробите. Една рокля „Валентино“, обувки от „Розети“, костюмът „Сек Лоран“, който трябваше да облече на другата сутрин за срещата в кабинета на Джеймс Гулд. „Продала си мястото в Грас? Разбирам. Тогава, трябва да се срещнем, за да обсъдим това ново предложение.“ Гулд като че ли беше раздразнен, нямаше да бъде лека среща.

Тя си спомни своята първа среща с Гулд в есента на 1960 и споменът я накара да се усмихне.

Тя и Левис бяха в офиса на Пиер, беше топло, ден много подобен на този и Левис каза: „Скъпа, той е много зает човек. Не трябва да се обиждаш, ако се наложи престоят ти вътре да трае десет минути…“ Тя беше се засмяла и не бе казала нищо. Знаеше точно какво да направи. Беше имала месеци да мисли за тази среща, беше планирала, съчинила сценария и го беше репетирала на ум. Беше много важно за нея: това беше първата стъпка по пътя й на връщане към Алабама и Нед Калвърт. Тя нямаше намерение да влезе и излезе след десет минути и в продължение на месеци се беше опитвала да измисли какво трябва да прави и какво да каже. Как да накара някой като Джеймс Гулд Трети да седи и да си взима бележки, когато тя има само трийсет хиляди долара и той я приема като услуга, правена на нейния съпруг?

Когато за първи път пристъпи в облицованата с дъбова ламперия стая и седна срещу Гулд, тя почти загуби самообладание. Той беше висок, красив патрицианец в началото на своите петдесет години, предположи тя и имаше вродена арогантност, която й напомни за Левис, въпреки, че Гулд беше по-нетърпелив и студен. Той леко й заприлича на един по-млад господин, на Фоксуърт. Притежаваше същата студена любезност, същото нетърпение по отношение на жените. Тя го погледна и допусна, че може би притежаваше чувство за хумор, въпреки че не виждаше подобни признаци.

Той много бързо завърши необходимото предисловие с въпрос за Левис. После също така, с леко нетърпение погледна към книжата пред себе си, като че ли вече съжаляваше за готовността да услужи на една стара приятелска фамилия.

— Я да видим. А да, имате трийсет хиляди. Ами, може би би било по-добре, госпожо Синклер, ако бихте ми казали къде бихте искали да си вложите парите. Предполагам, че сте мислили за нещо подобно на златарството? Нямаме за съжаление средства за много широко разпростиране, така че ви съветвам…

— Господин Гулд.

Тя го прекъсна, което може би беше грешка. Погледна към ръцете си и после отново към неговото лице. Тогава, тъй като нямаше нищо да загуби, а можеше да спечели всичко, тя произнесе изречението, което си беше намислила с гласа, който си беше избрала, и като го направи усети същото спокойствие, както пред кинокамерите.

— Аз искам да направя от себе си богата жена и бих желала вие да ми помогнете да го направя бързо. Това е всичко. — Той точно се ровеше в книжата. Спря и я изгледа.

— Госпожо Синклер, това е „Уолстрийт“, не е Лас Вегас…

— Зная. Ако мислех, че имам шанс да го направя в Лас Вегас, бих го направила. Но мисля, че по-големите шансове са тук.

Настъпи тишина и после внезапно Гулд започна да се усмихва. Той я погледна истински за първи път, откакто беше влязла в стаята. Взе листа хартия пред себе си, върху който беше надраскал някои бележки, скъса го внимателно, и го изхвърли в кошчето за боклук.

— Разбирам — бавно каза той. — Тогава по-добре да започнем отначало.

Гледайки към него, Елен си мислеше: „Той има чувство за хумор, получи се!“ И беше права. Тяхното приятелство и твърде успешният им съюз започна тогава, в тази десетминутна среща, която продължи час и половина.

— Вие разбирате какво ще правим, нали? — й беше казал преди тя да си тръгне. — Трябва да съм сигурен в това — той се поколеба. — Колкото по-големи са печалбите, толкова по-голям е рискът. Ако следваме този курс, бихте могли да имате съществени печалби и те разбира се ще се увеличават, когато реинвестираме. Но това много се доближава до хазарта и шансовете са толкова лоши, колкото да кажем при рулетката. Може да спечелите, вероятността е, че ще загубите. Подготвена ли сте за това?

— Да, подготвена съм.

— Защо го правите? — Той я погледна отблизо.

— Нужно ли ви е да знаете? — Тя посрещна със същата издръжливост погледа му и той пръв отмести очи.

— Не — каза той с леко озадачено смръщване на веждите — Мисля, че не.

Тя не беше загубила, беше спечелила. И нейните печалби растяха бързо, така че тя влагаше, влагаше и влагаше отново. Един милион, два милиона. Едва тогава беше започнала да се усеща сигурна и се питаше дали просто си осигуряваше възможността да има достатъчно, за да се разправи с Нед Калвърт или беше нещо друго? Не се ли освобождаваше стъпка по стъпка от призрака на бедността, докато беше достигната онази точка, когато без сянка от съмнение беше сигурна, че той нямаше да я издебне отново? Че нямаше пак да застане на пътя й, на нейния и на Кет?

Тя нагласи костюма си „Сен Лорен“ на покритата с коприна закачалка. Затвори вратата на гардероба и на спомените, които внезапно я бяха върнали назад — трогателната грижа на майка й към дрехите, поправяни, разпаряни, шити отново, внимателно изгладени, и всички те захвърляни от Госпожа Калвърт.

Тя се обърна настрана. Сега, когато беше богата, тя понякога се чувстваше бедна, с горчиво усещане, че за това нейно осиромашаване и причината беше самата тя. Имаше повече, но усещаше по-малко. Тогава се видя в малката стая в парижкия пансион трескаво опаковаща няколкото си вещи в картонения куфар и тичаща надолу по стълбите, тичаща по улиците, до Сена. Тогава, когато не беше имала нищо, се беше държала като че ли имаше всичко, сякаш държеше света в шепата си.

„Ах, но аз бях щастлива тогава“, и се обърна разгневена на самата себе си.

Разопакова останалата част от багажа си, не съзнавайки какво прави. Копринени чорапи, копринено бельо, украсено с брюкселска дантела. До леглото си постави малкия часовник „Картие“, изискан предмет, със сини емайлирани означения за часовете и с циферблат от розов кварц. Тя го погледна и си спомни за стария часовник върху хладилника във фургона, стария часовник с неговите червени лепенки. Минутите тиктакаха, времето минаваше.

Тя отиде в банята, разопакова тоалетните си принадлежности. Все още държеше неотворена кутийката с парфюма, която Стефани й беше дарила и после внезапно и гневно я хвърли настрана. Паста за зъби, шампоан, френски сапун „Герлен“. Малкия бледолилав пакет с контрацептивни хапчета, същата марка, от която ден след ден беше взимала в продължение на години. Предписани й бяха в началото от господин Фоксуърт, когато бяха все още нов метод за предпазване. Тя ги погледна с внезапна омраза, импулсивно отвори пакета и избута малките бели хапчета от пластмасовите им торбички. Едно след друго: понеделник, вторник, сряда, четвъртък… Цели ценни месеци, целите празни. Те се изсипаха в мивката, тя пусна силно крана и те изчезнаха. Каква й беше ползата от тях сега?

Върна се отново във всекидневната на апартамента и взе сценария, който Грегори Гертц й беше дал в Аризона. Беше го прочела веднъж. Сега, когато „Бягства“ беше завършен, тя си беше обещала да го прочете отново. Реши, че би могла да го прочете през нощта. Той беше в Ню Йорк, биха могли да се срещнат за кратко утре и да го обсъдят след нейната среща с Гулд. И тогава, тя можеше да вземе самолета и да отлети вкъщи, при Кет.

Тази мисъл винаги я успокояваше и я изпълваше с вълнение и очакване. Но сега, поради някаква причина, не беше така. Тя отвори сценария и започна да го чете, но думите й се струваха съвсем безсмислени, изреченията също. Тя затвори папката и погледна в деликатния циферблат на часовника „Картие“. Беше почти седем, време за нейното всекидневно обаждане на Кет.

Тя се присегна към телефона, поколеба се, и после поддавайки се този път на изкушението, поиска да бъде свързана с телефонистката от международните линии.

Сърцето й биеше много бързо, както бързо биеше всеки път, когато правеше това. Колко пъти го беше правила от хотелските стаи из Европа, от хотелските стаи из Америка? Не повече от петнайсет, може би, което съвсем не беше много за пет години. За нея обаче бяха сто, хиляда. За първи път, когато направи това, се намираше в Лондон, в малката червена стая в къщата на Ан Нийл. Седеше близо до камината в очакване на Левис, който беше отишъл на танци в „Бъркли Скуеър“.

Дланта й беше влажна, устата й суха, леко трепереше. Каза на телефонистката да направи това, като винаги им казваше да остави телефона да позвъни три пъти, преди да прекъсне линията. Даде номера. Телефонистката го повтори, беше отегчена. Те винаги бяха отегчени, може би бяха свикнали с подобно, изглеждащо безсмислено позвъняване.

— Свързвам ви сега…

— Почакайте. — Елен преглътна. — Оставете го да звъни, нали? Аз ще задържа…

Телефонистката леко въздъхна:

— Разбира се — каза тя.

Елен стоеше неподвижно, притискайки силно слушалката към ухото си. Той сигурно не беше там. Няма да има отговор. Ще отговори Жорж или някой от другата прислуга… Всъщност, колко часа беше сега в Париж? Тя не можеше да мисли, умът й не можеше да изчисли разликата във времето. Напред, назад, сутрин, следобед. Пет години, пет часа.

Тя слушаше прищракванията, позвъняванията, разстоянието. Един път, два пъти, три пъти. Този път, когато щеше да затвори, ръката й не помръдна.

На петото позвъняване Едуард отговори лично: — Да?

Това беше шок. Електричество право в сърцето. Настъпи тишина, която като че ли продължи вечно. Когато отново проговори, гласът му беше остър, изпълнен с въпрос.

Той каза:

— Елен?

Тогава тя бързо прекъсна линията.

Гулд председателстваше заседанието, което приключваше задоволително. Той погледна към книжата пред себе си. Погледна по протежение на заседателната зала: той в началото на масата, до него подредени други четирима мъже и една жена — една жена, която беше на път да направи своята първа грешка в четиригодишните си интелигентни, дръзки и изключително успешни делови отношения. Този факт й беше вече изяснен от самия Гулд и от всеки от другите мъже: един адвокат, двама инвеститорски посредници и един инвеститорски менажер — всички делови мъже, чийто съвет беше много ценен. Елен Харт ги беше изслушала и все още ги слушаше или възможно беше и да не ги слушаше въобще — трудно можеше да се каже. И в двата случая, тя имаше вид на незаинтересована.

Гулд се загледа по-внимателно в нея. Адвокатът, когото той беше поканил и който срещаше Елен Харт за първи път сега повтаряше аргументите отново с уморения вид на учител, преповтарящ азбуката с малко дете. Елен стоеше с любезно обърнато към него лице. Мъжът вече беше открил, че когато тя беше така спокойна и любезна, беше непреклонна. Гулд, който вече беше разбрал това, се намръщи.

На дясната ръка, вместо на лявата, тя носеше диамантен пръстен. Това беше знаменитият пръстен, който Левис й беше купил скоро след сватбата и който преди няколко години беше централна тема в Бостън и Ню Йорк. Адвокатът изглеждаше като прикован към този пръстен. Както продължаваше да говори за памучната индустрия и ръчно тъканите нишки, той изглежда като че ли изчисляваше възможния брой на неговите карати.

В основата си, това, което Елен предлагаше да направи, беше много просто. Тя ликвидираше някои от своите печеливши авоари, включително и недвижимата си собственост в Южна Франция, купена през 1963-та. Тези средства предлагаше да реинвестира в земя. Само по себе си, това беше напълно приемливо. Самият Гулд беше направил опит през последните няколко месеца да я заинтересова за многобройни капиталовложения в земя.

В Англия, например, където все още можеха да бъдат купувани селскостопански собствености с нисък лихвен процент и където всички показатели говореха за бързо повдигане на цената. В самия Ню Йорк, в един район на „Уест сайт“, имаше два блока, за които от „Сити хол“ се говореше, че плановете за предназначаването им като нова зона на развитие бяха висящи. Техниката на изкупуване на части в такава градска зона, използвайки известен брой излизащи на преден план, покриващи компании и продавайки после с висок процент на печалбата, когато районът ставаше изцяло неин, вече беше обсъждана с нея преди няколко месеца. Сега беше отново обсъдена още по-нашироко. Тя идва кимаше и се върна на въпроса за Алабама.

Подобна компания, наречена „Хартланд дивелопмънт инкорпорейтид“ Елен предложи да направи покупката на около шестстотин акра памучни плантации, близко стоящи до един малък град, наречен Оринджбърг и понастоящем притежание на някой си майор Едуард Калвърт. Този план не беше приемлив. Просто казано той беше налудничав.

Когато Гулд си даде сметка, че Елен имаше съвсем сериозното намерение да го предприеме, той направи бързи и пространни проучвания от нейно име. Резултатите от тези проучвания лежаха сега на масата пред него и те не бяха приятни.

През последните дванайсет години Калвърт беше направил тежки инвестиции в засаждане и машини. По-голямата част от годишната му реколта повече не беше събирана на ръка и числото от наемните му работници падаше значително. Той беше покрил разноските по засаждането с банкови заеми, използвайки своето имение като допълнителна гаранция. Неговите собствености са били добре поддържани, за тях има търсене и при постоянно поддържаната цена на памука, Калвърт би могъл да просперира. Всъщност, неговата собственост затъваше.

Двете банки, към които имението и къщата бяха ипотекирани, бяха видели предупредителни светлини още преди две години. От 1962 г. Калвърт започна да се намира под повишаващ се натиск. Лихвите на неговите заеми нарастват месечно, цената на имотите му се понижава от година на година. В 1962 г. го сполетява незадоволителна реколта от лошо време и болести по растенията. Сега беше под заплаха ипотеката му да бъде обявена за пресрочена и се хващаше за възможността да продаде част от земята си като удавник за сламка. Както всички присъстващи около масата мъже направиха усилие да обяснят, тогава той ще оперира с по-малък, изтощен имот и неговите шансове за обрат в положението фактически бяха равни на нула. Калвърт се опитваше да пести време. Това, което той правеше, беше временно печелене на битката, което ще осигури загубването на войната.

Джеймс Гулд получи главоболие. Адвокатът все още продължаваше да говори. Гулд безрезултатно разтриваше слепоочията си. Цялата работа беше в това: Калвърт пропадаше и покупката на Елен Харт беше напълно безсмислена. Земята представляваше лоша инвестиция. Цената, която тя като че ли беше готова да плати беше нелепа. Ако това беше която и да е друга жена или мъж, Гулд би помислил, че те просто са се разделили с разума си. Той само можеше да предположи, че това беше луда прищявка. Жените имат прищевки. Неговият развод с втората му жена току-що бе завършил и в този ден Гулд не беше добре разположен към женския пол. Само едно нещо въздържаше неговото нетърпение: убедеността му, че Елен Харт нямаше прищевки. Тя беше ловка, методична, в известни случаи непредсказуема, което правеше намерението й още по-неразбираемо.

За негово облекчение, точно когато той се готвеше да прекъсне адвоката, го прекъсна тя. Тя оправи диамантения си пръстен, облегна се напред и започна да говори с нисък, странен дрезгав глас, който беше едновременно хипнотичен и ясен. Понякога, помисли си Гулд, би му било приятно да слуша този глас, когато би обсъждал други, не финансови въпроси.

— Може би аз трябва да изясня един въпрос. Споменах го и преди, но може би ще трябва да го повторя.

Спокойният й глас преряза бунтуващия се адвокат. Той повдигна нагоре ръце и раздразнен се облегна назад в стола си.

— Моята покупка на тази земя е при известно условие — тя замълча. — Аз ще я купя на исканата цена при условие, че моята компания е в състояние да изкупи и наличните банкови заеми, заедно с останалата част от имението и къщата, като допълнителна гаранция, както досега.

Адвокатът подигравателно изсумтя:

— Банките ще ви благославят, това е сигурно. Те няма да повярват на късмета си. Тази допълнителна гаранция е очевидно без стойност и те знаят това. Защо мислите, че те го заплашват с изтичането на срока за ипотеката? Защото знаят, че ще си изгорят пръстите, но са се примирили с това. Сега те предприемат една дивашка операция. Опитват се да спасят останалата част от ръцете си, може би чак до раменете.

— Чудесно — усмихна се Елен. — Тогава ще бъде просто да се уреди сделката. Както вие казвате, въпросните банки ще приемат.

Гулд се наведе напред. Дошла му беше една идея.

— През следващата година — започна бавно той, без да отмества очи от лицето на Елен, — може би по-рано, да кажем шест месеца, този майор Калвърт ще пресрочи плащанията си. Какво смяташ да направиш тогава?

— Ще обявя възбрана.

— Той ще поиска удължаване на срока.

— Ще откажа.

— Разбирам.

Около масата настъпи тишина. Инвестиционният управител въздъхна и погледна към тавана. Един от адвокатите се прокашля.

— Какво време точно имате намерение да му дадете? — Гулд се облегна назад и почука по масата с молива си.

Елен сви вежди. Тя си помисли? „Нека се поти и нека аз да го наблюдавам.“ Спомни си една дата: 15 юли. „Щастлива годишнина, Нед.“

Но до тази дата имаше почти цяла година. Сега, съвсем внезапно й се стори непоносимо да чака толкова дълго време. Искаше й се да беше вече свършено. Тя погледна и срещна очите на Гулд.

— Предложете му шест месеца. До края на идващия януари най-много. Създайте впечатление, че ще му дадем отсрочка, но без гаранции. Дали ще приеме това?

— Мисля, че ще приеме всичко. При сегашните обстоятелства. Отчаяните хора нямат време за подробности… — Гулд говореше сухо. Той си помисли, че започваше да разбира.

— И после?

— Поставяне под възбрана в края на шестия месец. Или веднага след неговата неустойка. Предполагам, че той едва ли има други източници на финансиране?

— Абсолютно никакви. — Адвокатът, който срещаше Елен за първи път агресивно се наведе напред. — Никой друг, който се ползва с уважение не би бил луд да го извади от пропастта. Последиците от това са достатъчно затруднителни. След шест, седем, най-много осем месеца вие ще бъдете в притежание на всичко, което той има. Едно западнало имение, една западнала къща. Вие не можете да ги продадете. Какъв е смисълът от това?

Лицето на Елен се обтегна. Със строг глас тя каза:

— За мен има смисъл.

Тя леко наведе глава. Не беше вече сигурна дали наистина имаше смисъл. Би трябвало да изпитва триумф, но изпитваше само усещане за проточила се умора. Тя се изправи, станала внезапно нетърпелива да закрие съвещанието. Сложи ръкавиците си и погледна към Джеймс Гулд.

— Работите по продажбата, прехвърлянето на дълговете — колко време ще отнеме снабдяването с документите?

— Не много. Готови са и чакат да бъдат изпратени. Предварителните работи вече са направени.

— О, добре — тя го изгледа. — Бих искала да ги имам подписани и подпечатани, колкото е възможно по-бързо. Благодаря на всички ви за посветеното ми време.

Тогава им подари изключителната си усмивка, която имаше способността да озарява цялата стая. Някои от мъжете се спогледаха. Те всички станаха, а тя се обърна към вратата. Гулд я последва. Той я съпроводи чак до асансьора, без да каже нищо. Натисна копчето и тогава, когато тя се обърна да го погледне и започна да говори, той почувства, че повече не можеше да мълчи.

— Ти го познаваш, Елен, нали? — попита той спокойно. — Ти познаваш този Калвърт и това е причината за всичко.

Тя се поколеба, но само отчасти. Той видя, че в очите й се появи нещо ново, което никога не беше виждал в тях преди и това го разтревожи. След това тя отговори също така спокойно:

— Ти, разбира се, си прав. Да, аз го познавам.

— Но, Елен, защо? Защо правиш това?

— Защо? — Тя обмисли въпроса за миг, после примирително се усмихна. — Той ме направи жената, която съм — каза тя. — Това е причината — тя замълча. — Ти и преди веднъж ми зададе този въпрос. Спомняш ли си, в първия ден, когато те посетих? Помниш ли какво ти казах тогава?

— Да, помня. — Гулд продължително я изгледа. — Попита ме дали ми е нужно да зная и аз казах не.

— Кажи отново не. Бих ти била много признателна.

Тя се приведе, когато каза това и постави ръката си върху неговата. Гулд искаше да спори, искаше да протестира, но докосването на нейната ръка и изразът на очите й го накараха да се предаде. Той сви рамене.

— Много добре. Не.

— Благодаря ти — каза тя.

Вратите се разтвориха, тя се обърна и стъпи в асансьора.

Гулд замислено се върна в заседателната зала. Там адвокатът, който за първи път се беше сблъскал с Елен Харт, беше в стихията си.

Джеймс Гулд не го чуваше. Той приближи до прозореца. Далече долу от другата страна на улицата чакаше черна лимузина. Той наблюдаваше как фигурата на Елен Харт прекоси улицата и влезе в черната кола. Гледайки я, той се намръщи.

И преди беше виждал хора, които използваха парите като оръжие, и това винаги бе предизвиквало неговия интерес. Беше легално и ефикасно — съвършено оръжие за убийство, както шегувайки се, беше отбелязал веднъж. Днес беше видял в Елен Харт нещо, което го разтърси. Той беше видял омраза.

Адвокатът, увлечен от своето собствено красноречие сега обсъждаше не просто мнението си за Елен Харт, но и нейния здрав разум.

— Луда — каза мрачно той. — Просто луда.

Гулд го прекъсна, обръщайки се нетърпеливо да прекрати тази среща:

— Елен Харт е една от най-разумните жени, които познавам. Нека да оставим нещата до тук, нали?

После размисли върху това си изказване и мълчаливо го коригира.

Беше ли някога омразата изцяло разумна — повече ли, отколкото любовта? Той самият беше студен мъж, с умерени страсти, и се съмняваше в това.

В Малибу имаше парти, градинско увеселение с печено на открита скара и шампанско, организирано в частния плаж на съпругата на Лойд Бейкър, която, според подозренията на Левис, скоро щеше да стане негова бивша съпруга.

Бяха стояли повече, отколкото Левис имаше намерение и сега се намираха на автострадата „Санта Моника“ на път за центъра на града, за да може Левис да остави Стефани до малкия апартамент, в който тя живееше. Беше шест и половина вечерта, а на автострадата и в двете посоки нищо не се движеше. Всяко от платната беше солидно задръстено. Левис се облегна на клаксона. Потеше се.

— Дявол да го вземе, Стефани. Казах ти, че това е глупава идея.

Стефани нервно облиза устни. Тя му отправи кратък, срамежлив страничен поглед.

— По кое време Елен се връща, Левис?

— Казах ти, около осем. А преди това трябва да те закарам до вкъщи, да се върна у дома и да взема душ. Исусе! — Той удари отново по клаксона. — Тук ще стоим цяла нощ.

— Това е моя грешка, Левис — каза тихичко тя. — Зная, че ти не искаше да ме вземеш. Зная, че не искаш да те виждате мен…

— Не е в това работата, Стефани. Знаеш, че не е в това. — Левис се чувстваше виновен, а също и обиден, тъй като това, което тя каза, беше напълно вярно. — Сега трябва да мисля за Елен, това е. Аз трябва… ние бихме… ами, добра идея е да бъдем малко дискретни, това е.

— Кети Бейкър няма да каже нищо. Познавам я много добре, защото по едно време живяхме в една стая. Преди да срещне Лойд. Ако аз започна да разказвам на хората някои от нещата, които зная за нея…

— Не е там въпросът, Стефани. Ние не трябваше да ходим. Не зная за какъв дявол отидохме. Имам купища от работа да върша… Проклето задръстване…

Левис отново натисна клаксона. Шофьорът пред него в кървавочервен кадилак подаде ръка от прозореца и му отправи недвусмислен отговор — средния си пръст.

Левис с отчаяние натисна отново. Напреднаха с десетина метра и пак спряха. Сега бяха притиснати от всички страни.

— Ами, това е. Тук ще стоим още час.

— Левис? — Стефани му хвърли друг от онези странични погледи. — Не се вбесявай. Мразя да си бесен. Съжалявам, Левис. Наистина.

Тя се поколеба. Левис почувства, че гневът му намаля. Той повдигна рамене.

— Дай ми целувчица, Левис. Само една мъничка. Моля те…

Тя се наведе преди той да може да каже нещо и обърна лицето му към своето. Погледна го с онези големи бебешко синьо очи, после бавно и внимателно притисна устните си към неговите и пъхна езика си. Левис се съпротивляваше, но след малко изстена.

Когато се съвзе, забеляза, че кървавочервеният кадилак се беше преместил с три метра напред и той го последва с поршето. Стефани ровеше нещо на тясната задна седалка.

— Къде е сакото ти, Левис?

— Моето сако? Отзад е. За какво ти е? Струва ми се, че температурата е петдесет градуса…

Стефани беше намерила сакото и го издърпа между седалките. Тя се сви на мястото си и каза:

— На мен това ми харесва, харесва ми да е толкова топло. Искам всичко да се пръсне. И слънцето, и всичко… Това ме кара да се чувствам…

Тя му хвърли подсказващ поглед. Сред горещината, изтощителните газове от колите, остатъка от стимулиращите средства и шампанското, които бяха причина за главоболието му Левис усети слабо желание, някакво раздвижване в тялото си. Той забрави за кадилака отпред.

— Дръж се сега спокойно, Левис. Наистина си напрегнат, знаеш. Само се облегни. Ще те накарам да се отпуснеш, Левис. Ще те направя съвсем добре.

Докато говореше, тя пъхна сакото над коленете му и промуши ръката си под него. Смъкна ципа на панталоните му. Левис каза:

— Исусе! Стефани, намираме се на автострадата, за бога…

— Всичко е наред, Левис. Аз ще те взема, за да те повозя.

— О, господи…

Той усети как ръката й разхлабваше гащетата му, беше топла и леко влажна. Левис веднага стана твърд. Стефани грабна стеблото на пениса му и започна да манипулира с него. След малко, обръщайки големите си очи, тя попита:

— Имаш ли книжна салфетка, Левис, сладък? Нещо такова?

Левис извади от джоба на панталона си безупречно изпрана бяла ленена носна кърпичка. Стефани я взе с лека усмивчица и внимателно я вмъкна под сакото. Левис затвори очи.

Стефани стискаше и галеше, движенията на ръката й бяха бързи, после забавени. Левис отново отвори очи и бързо погледна наляво и надясно. Обитателите на колите от двете им страни като че ли въобще не обръщаха внимание. Той изстена, после прехапа устни. Осъзна, че ще се изпразни и то скоро, и че щеше да бъде по-добре, ако го направеше мълчаливо. Стефани изви пръсти и го стисна още, тя преминаваше от едно темпо към друго. Той протегна ръка и усети тежината на гърдата й. През твърдия бял плат усети в дланта си твърдината на нейните зърна. После вече не можеше да се сдържа, сдържането и потайността имаха за резултат един продължителен оргазъм, който изглеждаше безкраен и го доведе до пълен екстаз.

Когато свърши, Стефани вдигна ципа и изтегли ръката изпод сакото му. Влажната и смачкана носна кърпичка лежеше в дланта й.

Левис я погледна, тя повдигна кърпичката към лицето си, притисна устни към нея и леко я помириса. После се усмихна, затъкна я между гърдите си и прекара своето малко розово езиче по устните си.

— Левис — каза тя с момичешкия си глас, — няма нужда да ми казваш. Сега Елен си е вкъщи и ти няма да искаш пак да ме виждаш. Аз просто искам да знаеш, че разбирам. И когато съм сама и съм самотна, знаеш ли какво ще направя? Ще извадя тази кърпичка, Левис и силно ще започна да мисля за теб. И тогава, знаеш ли какво ще направя по-нататък?

Стефани се наведе към него и започна да шушне в ухото му. За минути Левис стана отново твърд на камък. Точно в този момент Стефани се изправи.

— Хей, какво става? — попита тя. — Те се движат.

Така беше с тях, така беше и с другите. Кървавочервеният кадилак пред тях набираше скорост. Левис също забърза.

Когато стигнаха до улицата, където живееше Стефани, той паркира колата на забранено място с две от колелата върху асфалта. В нетърпението си почти я изостави. Изтласка Стефани по тротоара и нагоре по стълбите. Със затварянето на вратата, те паднаха в леглото.

Стояха там два часа и въпреки че през последните седмици бяха прекарали доста време в неговата стая и в неговото легло, там, каза си Левис, никога не му беше толкова хубаво. Един глас в съзнанието му говореше: „Виждаш ли? Виждаш ли? Няма нищо в теб, което да не е наред. Цялата вина е в Елен.“

Левис харесваше този глас, приятно беше, което му казваше той. Погледна към Стефани и усети странна смесица от съжаление и сласт. Когато напуснаха партито на Бейкърови, Левис беше взел своето решение. Имаше намерение да каже на Стефани, че сега Елен се е върнала вкъщи и че всичко между тях е свършено, че той повече не може да се среща с нея и че трябва да приключи с всичко това.

Сега, когато тя лежеше до него, това не само не изглеждаше толкова необходимо, но като че ли беше жестоко. Стефани беше много уязвима. Той докосна гърдата й и тя изстена. Преди да разбере точно какво става, Левис се обърна и зарови лице в гърдите й: Чу се да казва:

— Стефани, аз трябва да продължа да се срещам с теб. Трябва, просто трябва.

Стефани леко въздъхна. Тя повдигна главата му, залюля в шепите си лицето му и го погледна в очите. Много сериозно отвърна:

— Левис, аз зная, че ти я обичаш. Това е много добре. Аз също я обичам, наистина. Ние не трябва да й причиняваме болка, Левис. Тя не трябва да знае.

После направи нещо, което много го обърка.

Повдигна ръка към челото см и дръпна назад вълните на платиненорусата си коса. Задържа я така, погледна към него и сините й очи станаха още по-големи.

— Аз мисля, че приличам на нея — каза тя с леко задъхан шепот. — Не мислиш ли същото, Левис? Поне малко?

Левис не намираше прилика, но сметна, че не можеше да го каже. Скоро след това, той я напусна. Когато стигна до дома, беше закъснял с два часа. Наближаваше десет и Елен се беше върнала отдавна. Фактът, че трябваше да изрече една лъжа, силно го порази. Обхвана го нерешителност в момента, докато чакаше вратите да се отворят.

Точно тогава долови някакво движение, към него се обърна едно бледо, ококорено лице, приковано от излъчването на предните му фарове, като животно парализирано от светлината. Мъжът отново беше там.

Левис се ядоса, внезапно се вбеси. Той се и страхуваше — не точно от човека, а от себе си, от лъжата, която сега трябваше да изрече, от всичко. Той подкара поршето, засили край човека като че ли не беше го видял.

В момента, в който влезе в къщата, той позвъни на полицията в Бевърли Пиле. Мълчалива, непосрещната, Елен го наблюдаваше от другия край на стаята.

Полицейската кола пристигна веднага, но междувременно мъжът беше изчезнал.

— Ще бъде ли това голямо парти, мамо?

Кет беше кацнала на едно столче до бюрото на Елен. Беше хубав, ясен ден и стаята беше изпълнена със слънце. Кет клатеше крака, чакаше с нетърпение да излезе навън.

Елен погледна към списъка, който беше съставила с помощта на своята секретарка. В него вече имаше сто и петдесет имена. Тя се усмихна на Кет.

— Да, скъпа. Голямо парти. Ще има вечеря и танци, ще отворим балната зала. Ще има музика и ако си послушна, ще можеш да постоиш за малко с Каси и Мадлен и да погледаш как хората пристигат…

— Би ми било приятно. — Кет замълча. Краката й престанаха да се клатят. — Левис ще бъде ли там?

— Разбира се, че ще бъде, Кет. Това е и негово парти.

Кет се намръщи:

— Това не е негов филм, обаче, нали мамо?

— Ами не е, не точно, Кет. Левис не работи върху „Елис“, но това няма значение, въпреки това, партито е и негово. Това е къщата на Левис, и…

Тя щеше да добави, че Левис беше неин съпруг, но думите не прозвучаха от устата й. Кет напрегнато я наблюдаваше.

Настъпи пауза. Кет каза:

— Левис не е много често тук. Просто се питах.

— Ами, той е много зает, разбираш ли, Кет. Левис се опитва да пише, работи върху един сценарий, и трябва да среща и много хора, да разговаря за своята работа. Това е.

Докато говореше, тя гледаше настрана с внезапното чувство на безнадеждност. Кет винаги се обръщаше към Левис на име. Никога, още когато беше съвсем малко дете, тя не се обърна към него с „татко“. Елен знаеше, че би трябвало да е свикнала с това досега. Беше й невъзможно да каже как точно беше възникнал този навик, както и много от нещата в нейния брак. Това беше резултат от студено и мълчаливо напрежение. Левис никога категорично не бе казал, че предпочита Кет да го нарича по име. Елен никога не беше признала от друга страна, че когато говореше на Кет, на нея й беше невъзможно да говори за Левис като за нейния „татко“, думата се затъкваше в гърлото й. Въпросът оставаше между тях и по някакъв мълчалив договор не беше споменаван от нито една отстраните. Те не споменаваха, вече за това, както и за отделните спални или за факта, че Левис беше ровил в кабинета на Елен, и знаеше, че тя знае това.

Те се бяха обградили със студена и все по-израждаща се любезност, която всеки момент заплашваше да избухне в откровено противопоставяне, особено когато Левис беше пил. Все пак, тези конфликти й се струваха нечестни: Левис рядко я атакуваше по основния проблем на тяхното нещастие. Той само веднъж беше направил това. Сега все повече предпочиташе да се нахвърля заради по-дребни, тривиални причини: времето, когато беше сервирана вечерята, изборът й на рокля, някаква измислена дреболия, някоя безсмислена забележка, направена мимоходом, в която Левис четеше нюансите от недоволство, което не съществуваше.

Тя с тъга погледна към Кет. Един ден, когато Кет пораснеше, въпросът за имената щеше да бъде решен. Самата Кет щеше да запита за ролята на Левис в нейния живот. Този въпрос и всички други стояха за решение през тях, разбираше Елен. Понякога, виждаше как тя и Левис внимателно издигаха крехка стена, докато през цялото време тежестта на водата зад нея опасно се покачваше.

Междувременно, всичките усилия, които правеше за да запази тази стена, й изглеждаха все повече и повече безполезни. Тя внимателно подреждаше така времето си, че да си стои вкъщи и си беше обещала да промени своето държание. Когато беше летяла насам от Ню Йорк, имаше най-различни розови видения. Тя, Левис и Кет заедно, като семейство. Нямаше да допуска прекъсвания, щеше да се посвети изцяло на тях. Щяха да правят съвместни пътувания, може би щяха да заминат някъде във ваканция. Тя и Левис щяха да имат време да останат сами — щяха да разговарят и отново да се сближат.

Това, разбира се, не стана, както не беше станало и в други случаи, когато тя също така беше пълна с решения и надежди. През трите седмици, които прекара вкъщи, тя въобще не видя Левис. Той или се затваряше в своя кабинет и блъскаше силно буквите на пишещата машина или напускаше къщата за безкрайна серия от срещи. Нищо от това, което тя направи можа да разбие бариерите от недоволство и гняв, които Левис беше издигнал около себе си. Разбира се, нейните усилия го правеха още по-враждебен.

— Моля те, Левис — беше казала тя две седмици след връщането си у дома. — Не можем ли да отидем някъде заедно, само ти, аз и Кет? За кратко?

Левис я беше изгледал студено:

— О, разбирам — каза той. — Предполага се, че аз ще изоставя всичко, само защото се е случило, че ти имаш малко свободно време? Предполагам, че това, което аз върша, не е важно? Ами, може да не е важно за теб, но е важно за мен. Ангажиран съм, имам да върша своя работа.

Сега Елен въздъхна. Кет я наблюдаваше отблизо с люлеещи се напред-назад крака. След известно мълчание, тя се свлече от стола си и обви ръце около врата на Елен.

— Изглеждаш уморена, мамо. Вчера Каси каза, че изглеждаш уморена. Недей да си уморена. Ела да играем в градината.

Тя се поколеба, после се присегна и топло целуна майка си по бузата. Елен плътно я притисна в прегръдките си. Тя беше видяла малкото й колебание, бързият й поглед и това винаги й беше причинявало болка. Знаеше, защо Кет правеше това — заради Левис.

Кет беше открито и експанзивно дете. Тя винаги бързо се засмиваше, бързо заплакваше и бързо показваше своята обич. Но тя се беше научила да бъде сдържана. Ако Левис я видеше да прегръща майка си, да се катери по коленете й или да я целува, това винаги го дразнеше.

— Разглезваш я, Елен — казваше той. — Тя вече е твърде голяма за подобни неща — или добавяше: — Кет, бягай, майка ти е заета, недей да я безпокоиш.

Това беше много неприятно на Елен. Все пак Кет беше само на четири. Беше ужасно, че тя чувстваше нещо лошо в привързаността си и че беше рисковано да я проявява. Почувства се нещастна. Силно притисна Кет, твърде силно може би, така, както нейната майка понякога беше правила. И Кет, както тя самата някога беше правила усети напрежението на прегръдката и се изплъзна настрана.

— Хайде, ела да плуваме. Искам да ти покажа. Вече мога да плувам много мили…

— Добре, да отидем, днес е такъв хубав ден.

В басейна Кет стана сериозна. Тя килна назад глава, устреми очи към другия край на басейна и се хвърли в нето, гребейки с ръце и ритайки с крака. Единият й крак от време на време докосваше дъното на басейна, за допълнителен, подскачащ тласък. Елен не спомена за подскоците.

— Беше добре, скъпа. Много добре. Опитай пак.

Тя се отдръпна назад под сянката на малката къщичка към басейна и Кет, която беше много амбицирана, плуваше напред-назад, напред-назад. И както я наблюдаваше, очите й внезапно се изпълниха със сълзи.

Басейнът беше с бистра вода и умерена температура, заобиколен от каменна тераса и защитен от високо подстригани насаждения от тисови дървета. Къщичката към басейна беше построена от Ингрид Нилсън и имаше формата на малък, класически храм, а групи от докарани от Италия статуи бяха разположени на равни разстояния между цветята.

Един холивудски басейн. Той по нищо не приличаше на малкото кално вирче, заобиколено от канадски тополи. И все пак, Елен не можеше да го погледне, без да си спомни за Били, и да гледа Кет — това по някаква причина винаги я насълзяваше. Тя избърса очите си.

Кет не забеляза нищо. Сега тя беше изморена от своите усилия. Излезе от басейна и седна на края му така, че спуснатите й крака леко докосваха водата. Разтърси назад мократа си коса и диаманти от пръски блеснаха на слънцето. После, след кратко мълчание, започна да пее на френски с ясен глас:

„Върху моста в Авиньон

Там танцуват, там танцуват,

Върху моста в Авиньон

Там танцуват всички в кръг.“

Френският й акцент беше точен, тя силно подчертаваше римите и ритъма с малката си ръчичка. Елен се взря в нея. Кетиното триъгълно лице се повдигна, усмихвайки се. Елен погледна черната й коса, станала още по-тъмна от водата, погледна към тъмносините й очи и черните ресни на клепачите й. Никога не беше чувала Кет да пее на френски преди.

Умът й се смрази, почувства как тялото й изстина и се стегна. Кет все още гледаше към нея, усмивката й стана по-несигурна, като че ли усети, че нещо не беше в ред.

— Не я ли харесваш? Погрешно ли я изпях?

— Не скъпа, ти я изпя много хубаво. Сега, изпей ми една американска песен…

Кет се намръщи:

— Не зная нито една. Мадлен ме научи само тази.

— О, добре, няма значение. Ела и плувай, Кет — каза бързо Елен.

Тя се потопи в басейна и заплува напред-назад, точно както обичаше да плува с Били, докато се почувства изтощена и страхът изчезна. Когато двете излязоха накрая от водата, тя загърна Кет в хавлиена кърпа, притисна я много силно. И мълчаливо си повтаряше отново и отново: „Детето на Били, детето на Били“, а Кет каза с лек кикот:

— Не така, не така, не мога да дишам!

Когато най-накрая се върнаха в къщата, Левис ги чакаше. Кет погледна към стегнатото му, сдържано лице и после към майка си и без да каже дума, се промъкна покрай Левис и изтича навътре. Той я наблюдаваше как върви.

— Току-що се обади Чад — каза той студено. — Иска да отидеш в сряда следобед да видиш „Елис“. Завършил го е окончателно. Каза, че ще отнеме поне три часа.

— О, разбирам — Елен се колебаеше. — Ами, мога и да не отида, мога да променя времето, ако ти имаш някакви планове…

— Планове?

— Планове за нас, искам да кажа — тя замълча. — Аз вече от три седмици съм си вкъщи Левис и просто не те виждам…

— Ами, няма да ме видиш в сряда. Зает съм целия ден. Така че, ако желаеш да прекараш следобеда с Чад, във всички случаи можеш да го направиш.

Той започна да се отдалечава и Елен, внезапно неспособна да се възпре, се обърна подире му:

— Левис, къде отиваш?

Левис се обърна и й отправи студен поглед:

— Навън — каза той. — Не е ли очевидно?

Откакто Елен се беше върнала вкъщи, Левис разви нов навик, нова техника. Щом разбра колко му беше неприятно да лъже, и колко се чувстваше неудобно да се клатушка между убеждението, че трябва да остави Стефани и еднакво силната увереност, че това е невъзможно, той си намери лекарство. Държеше в малко шишенце в жабката на поршето — съвсем ново стимулиращо средство на малки, червени ханчета. Отначало взимаше само по една. Сега беше започнал да взима повече. Първата партида взе, когато напускаше дома си и беше на път за Стефани. Втората — когато си тръгваше и се връщаше при Елен.

За разлика от алкохола, който често го караше да се чувства потиснат и сълзливосантиментален, а понякога и агресивен, тези хапчета имаха успокояващ ефект. Докато действието им беше в сила, те му даваха опияняващата вяра. С поетите хапчета Левис знаеше, че независимо какво прави, нищо не можеше да върви на зле.

Когато се събуждаше сутрин, когато беше в най-нисък отлив, както сам го наричаше, той изпитваше старите съмнения. Тогава понякога копнееше да отиде по коридора до стаята на Елен, да влезе и да й каже защо се беше държал по този начин. Тогава, понякога това му се струваше съвсем възможно, би й казал за Стефани, би я накарал да разбере, че той се нуждае от Стефани, защото тя, Елен, го беше направила нещастен, и че ако тя само можеше да не го прави нещастен, той не би се нуждаел повече от Стефани.

Тогава изпиваше по една чашка, само една, за кураж. Но, в минутата, в която го направеше, всичко отново се променяше. Тогава ставаше доволен, че не беше отишъл при Елен. И всичките му недоволства и тревоги пак го заливаха. В такова състояние той слизаше по стълбите и като видеше Елен, й говореше по новия начин, начинът, който беше открил, откакто беше започнала връзката му със Стефани. Ставаше студен и недостъпен. Усещаше в себе си непреклонна злоба — това нараняваше Елен, когато се държеше така. Той виждаше колко много усилия влага тя и колкото повече се опитваше да подобри отношенията, толкова по-студен и зает ставаше той. Виждаше болката, която причинява и една част от неговото съзнание се радваше, а другата наблюдаваше нещо като безпомощен смут.

Тогава, преди смутът да станеше твърде силен, той напускаше, качваше се в поршето и глътваше от малките червени хапчета. Започнал веднъж техният ефект, той знаеше, че е спасен в света на непоклатимата сигурност, която щеше да трае през по-голямата част от деня.

В срядата, когато Елен трябваше да се срещне с Чад и за първи път да види завършената версия на „Елис“, Левис стана много рано. Той взе душ и се облече, слезе долу, направи си огромно количество черно кафе, затвори се в своя кабинет и заключи вратата. Извади написания на машина текст на „Безкрайни мигове“ в четвъртата версия и се вгледа в нето. Представляваше една бъркотия. Той го беше пренаписал толкова много пъти, че вече не можеше да си спомни дали една отделна сцена беше в действието или беше махната. Беше чел този вариант и предния ден и вече не можеше да си го спомни. Сцената между съпруга и любовника веднъж я беше сложил, но после беше ли я оставил? И коя версия беше по-добра — първата или втората, или третата?

Левис объркано се вглеждаше в страниците. Наля си още кафе, помисли да си налее алкохол, но се съпротиви. Защо не беше повече като Чад, помисли си с внезапно огорчение. Чад, който никога нямаше съмнения и не изпитваше несигурност или размисли, а виждаше всичко ясно? Чад, разбира се водеше живот, който беше изцяло освободен от емоции. Той живееше за своята работа и в своята работа: той не изпитваше любов или ревност, страх или неадекватност. Левис си даде сметка, че дори не го беше виждал разгневен и тази мисъл го накара да се почувства малко по-добре. Той взе нова глътка кафе, доброто му настроение започна да се възвръща. Най-накрая, Чад кинорежисьорът може да имаше успех, но Чад мъжът беше съвсем мизерен.

Преди две седмици, без да знае Елен, Левис беше посетил Чад. Споменът за тази среща още му причиняваше болка. Той отиде при Чад, за да се унизи и да го попита дали не би го взел обратно като продуцент.

— Виждаш ли, Чад — каза неловко той. — Писането не върви много добре, както се надявах. Не се предавам, не искам да помислиш подобно нещо. Но нямам нужда да го правя през цялото време. Бих могъл да се върна към продуцентството и да продължа да пиша. Не зная какви са твоите планове след „Елис“, но ние винаги сме работили добре заедно и аз помислих…

Чад си тананикаше и предъвкваше брадата си. Когато гласът на Левис заглъхна, той каза:

— Не, Левис. Не те искам да се върнеш като продуцент. Това изключва Елен. Повече няма да стане.

Левис се вгледа в него:

— Елен ли каза това?

Чад издаде пухтящи звуци:

— Не с толкова много думи. Но това е, което тя чувства. Ти я притесняваш, Левис. Елен има нужда да е свободна. — Той замълча. — Ако зависеше от мен… Но не зависи. Аз трябва да мисля за нея.

В този момент Левис го мразеше, мразеше и Елен, даже повече. Мразеше и двамата. С гневен жест той се изправи, бутна страниците в едната страна на бюрото и си наля чашата. Елен го блокираше: той винаги беше подозирал това, а сега вече го знаеше. И Чад, който се предполагаше, че е негов приятел, й позволяваше да го прави.

И все пак — така ли беше? Чад можеше да лъже. Левис остана неподвижен. Уискито го беше ударило в стомаха и той чувстваше неговата разливаща се топлина. Той погледна навън към градината, в която птици пееха и слънцето светеше. Помисли за Елен и за миг усети съзнанието си пречистено. Той я обичаше. Той й вярваше. Тя беше постоянният смисъл на неговия живот. Само за момент изпита отново усещането, което за първи път бе имал в Лондон, това скъпоценно чувство засили увереността, че би могъл да го превърне в постоянна линия на поведение.

Той ще отиде и ще говори с нея. Ще отиде и ще говори с нея сега. Стигна до вратата и веднага съмненията започнаха. Чу стъпки отвън, чу, че Кет тича, а после я чу да вика.

Ако не беше заради Кет, помисли си, ако не трябваше да живее ден след ден с физическото напомняне за миналото на Елен, тогава може би бил добре. Той се обърна и погледна Кет. Тя тичаше през ливадата покрай дърветата. Кой я беше създал? Къде? Кога? Как? Беше ли повярвал той в откъслечните обяснения, които му даде Елен или не? Това беше сърцевината на нещата, това беше сърцевината, помисли. Ако само би знаел това, той би разбрал всичко. Отиде до бюрото, грабна ръкописа и го разхвърли из стаята. Тичайки излезе от хола и застана на стълбището.

— Къде си, Елен? Къде си?

Чу се да вика. Стори му се, че вика много високо. Думите ехтяха в главата му, ехтяха из къщата. После, в следващия миг осъзна, че въобще не ги е произнасял. Викът беше изключително силен и все пак — мълчалив. Един вик на сърцето, вик на съзнанието, вик на който нямаше отговор.

Той излезе и тресна вратата на къщата, изтича където беше паркирано поршето и скочи в него. Запали мотора и чу рева му, пусна радиото така че ударите на барабаните и скимтенето на електрическите китари да разкъсат тишината и празнотата. Опипа жабката, отвори я и изтърси малките червени хапчета върху дланта си. Те бяха трудни за преглъщане, затъкваха се на гърлото му. Левис ги погълна с усилие, освободи спирачката и даде газ.

Вратите зад него се затвориха, пътят беше празен. Човекът не беше там и Левис изпита прилив на облекчение. Човекът го плашеше. Той вече не беше сигурен дали наистина го вижда или си го въобразява. Но, той не беше там — беше добър знак.

Направо нагоре по автострадата, засили поршето до края на възможностите му. Беше подранил. Стефани не би го очаквала толкова рано, но нямаше значение, тя все пак щеше да бъде там, и когато я видеше, щеше да се почувства добре…

Той закара поршето на тротоара пред къщата й, блъсна вратата, за миг изкачи стълбите. Сега имаше ключ, влезе и извика името й. Холът беше празен, можа да надникне в спалнята, тя също беше празна, въпреки че чаршафите бяха отхвърлени настрани и леглото беше разбъркано… Тя не беше излязла, не можеше да е излязла. Ако сега я нямаше, Левис помисли, че ще полудее.

Погледна часовника си. Беше 10 сутринта, и тя трябваше да бъде тук. Трябваше… Той силно извика името й.

Вратата на банята се отвори. Появи се Стефани. Тя излезе срамежливо, бавно с очи развълнувано фиксирани в лицето му. Левис я изгледа. Настъпи мълчание и на него му се стори, че то трае една вечност.

Стефани беше облечена и гримирана. Сложила беше обикновена, добре ушита черна ленена рокля, която не беше вталена. Имаше фини бледи чорапи на краката си и бе обута с ниски, скъпи черни детски обувки с големи панделки отпред. Имаше перли около врата й — Стефани никога не слагаше перли. Гримът й беше дискретен, дори минимален. Без изкуствени мигли, без розов блясък на устните. И беше направила нещо с косата си. Какво беше направила с косата си? Левис я загледа. Тя не представляваше повече бъркотия от платиненоруси вълни, беше тъмна, по-укротена, бледозлатиста. Сресана беше назад от лицето й и беше вързана на врата с широка черна панделка, панделка от същия вид, от точно същия вид, каквито понякога слагаше Елен.

Левис не можеше да проговори, само стоеше и се взираше. Това е от хапчетата, помисли объркан той, трябва да е от хапчетата — сигурно беше взел твърде много от тях.

Стефани го гледаше полуразтревожена, полугорда. Левис видя, че ръцете й леко трепереха. Тя внезапно се изсмя нервно.

— Ти ме хвана, Левис. Не те очаквах. Аз… — Тя се поколеба. — Виждаш ли сега? Виждаш ли? — Гласът й потрепери, стана молещ. — Кажи ми, че приличам на нея, Левис, кажи ми…

— Исусе Христе! О, Исусе Христе…

Той все още се взираше в нея, не можеше да помръдне. Това и беше Елен, и не беше. Чувстваше, че химията на неговия мозък се променя. Образи и спомени се сплитаха и разплитаха. Той налиташе бързо на тях и бързо се оттегляше. Разтри очите си. Погледна отново и тя все още стоеше там — Елен и не Елен, неговата съпруга и не тя. Неговата съпруга, неговата Елен имаше по-пълни гърди и по-закръглени устни. Неговата съпруга, неговата Елен гледаше към него с нов поглед, поглед, който караше в отговор тялото му да се надига и изпъва. Тя го гледаше като че ли го желае, не някаква сянка от миналото — а него, сега, нейния съпруг. Той можеше да има тази жена, неговата съпруга, тази Елен: да я има, да я държи в ръцете си.

Отстъпи крачка назад и беше доволен, че тя не проговори повече, защото гласът й нямаше да е същия. Тя не проговори, защото знаеше, че няма нужда. Вместо това, тази жена, тази съпруга само вдигна ръце към него.

Сякаш мозъкът му се разчупи. Помисли: „Тя чу моя вик и се отзова, тя е тук“. Падна на колене пред нея и зарови лице в слабините й. С обонянието си усети, че тя го желаеше. Сложи ръце между краката й. Тя нямаше дантелено бельо, което не беше добре, но нямаше значение, защото беше влажна и лепкава, така както той винаги я беше желал да бъде, а тя никога не бе била. Повдигна лице и погледна в очите й, очакваше да види лъжа и съжаление. Но там нямаше нито съжаление, нито лъжа. Очите бяха неподходящо сини и не в подходящата форма, но и това нямаше значение, приликата беше достатъчна, това стигаше.

— Елен… — каза той. Тя нададе лек вик.

Той я притегли към себе си, ръцете й се протягаха към него, той чувстваше колко тя бърза, усещаше и себе си. Такова докосване!

— Бързо — каза Елен с нов, шептящ глас, глас, който той никога досега не беше чувал да употребява, глас, който го възбуждаше, защото усещаше в него желанието. — Бързо, о Левис, бързо…

На последния кадър беше нейното лице. После камерата започна много бавно да се оттегля. Фигурата на едно момиче — нейната фигура, къщата зад нея, улицата, на която тя стоеше… Назад и нагоре в едно великолепно и продължително движение: други улици, пресичащи се с първата, мрежата на големия град, гледана от небето, неговите дълги, блестящи авенюта, неговите кули. После бавно, все още много бавно очертанията на един остров, върху който градът е бил изграден, водите на залива, кораби, една статуя с вдигната ръка. Камерата се движеше настрани, вече бързо, градът и заливът ставаха все по-малки и по-малки. В далечината вече едва видими стояха оголените скали на група острови. Един от тях беше остров „Елис“. Музиката засвири и започнаха да се въртят имената на участващите.

Елен седеше мълчаливо. Чад също мълчеше. След това като че ли твърде дълго екранът остана тъмен. Появиха се светлините от прожекционната стая.

Чад погледна към нея. Елен обърна глава. Беше толкова хубаво и все пак тя се чувстваше неловко и резервирана.

Чад леко се размърда. Той кръстосваше и сваляше крака. Накрая каза:

— Ела с мен да изпием по един чай.

— Това е най-хубавото нещо, което някога си правила. Най-хубавото нещо, което аз съм правил. Знаех, че така ще бъде, сега нищо не би могло да ни спре.

Думите на Чад звучаха съвсем делово. Той не беше попитал за мнение и Елен се съмняваше, че ще го направи. Нейното мнение не го интересуваше. За Чад имаше само един арбитър и това беше самият той. Сега стоеше в отдалечения край на своята студийна зала, пълнеше електрическия си чайник, въртеше в ръце канчета и торбички с чай — удълженият ритуал, с който Чад приготвяше чай.

Елен погледна към него и после към стаята, където се намираше. Тя беше на първия етаж на тази огромна сграда, в която Чад живееше през последните четири години. Изглеждаше, както винаги беше изглеждала — като че ли той се беше преместил вчера. Нямаше мебели, нито килими и дългият ред прозорци, които гледаха към балкона нямаха завеси. Край едната стена бяха струпани сандъци, някои от тях още неразпечатани. Върху тях имаше куп от различни остатъци: стари списания, пожълтели вестници, вързопи с ръкописи, някои книги и малка планина от мръсни алуминиеви чинии за еднократна употреба: сега беше станал по-висок от преди. Всеки път, когато идваше, на Елен й се струваше, че той нараства.

На противоположната стена имаше дълга лавица, от която се подаваха навързани жици и кабели. Тя се беше наклонила под тежестта на скъпа и сложна „хай-фай“ система — усилватели, механизми за настройване, високи стерео говорител, грамада от блещукащ „материал“. На това стерео Чад претендираше, че слуша Вагнер. Казваше, че е пристрастен към него. Не се виждаха обаче никъде плочи. Елен никога не беше виждала стереото да работи.

Зад нея се намираше пещероподобна камина, в която никога не беше пален огън. А пред камината стояха два стола без облегалки, покрити с мръсен сивкав плат, единствената им алтернатива беше подът. Тя сгъна ръце на скута си и зачака. Чад помирисваше картонените кутии с мляко, на чайника му трябваха векове, за да заври.

В стаята имаше само два други предмета от значение и те бяха два телевизора. Както винаги и двата бяха пуснати и нагласени на различни програми, като звука им почти не се чуваше. Елен гледаше в тях — първо в единия, после в другия.

На първия, предаване на една викторина отиваше към връхната си точка. Много дебела жена, облечена като кокошка току-що спечели кола. Колата беше шевролет, той стоеше върху платформа и беше привързан като подарък с огромна панделка. Тя се въртеше и въртеше, когато жената я видя, полудя от радост.

Вторият телевизор беше настроен на Ен Би Си. Предаваха вечерните новини. Президентът Джонсън произнасяше реч. Кожата му беше странно оранжева, защото настройването беше лошо. След малко Джонсън изчезна и започна прожекция от Виетнам. Гърмяха оръдия. От другата страна на Тихия океан едно оранжево село гореше.

Елен погледа известно време телевизорите, после стана, затвори ги и седна отново.

Тя беше много добра в „Елис“. Гледайки филма с безпристрастност, която никога не беше имала до тогава, тя бе способна да разбере точно как го беше направила. Тази техника, онази техника, всяка най-малка съставна част. Тя можеше да ги идентифицира поотделно, можеше да прецени точно доколко те се свързваха помежду си. Можеше да разбере защо ги беше избрала и как ги беше разгърнала. За нея те имаха абсолютен смисъл и никакъв смисъл въобще. Беше лесно да си Лиз, толкова лесно, й се струваше сега като гледаше, без да се съсредоточава особено. Лиз беше измислица, тя живееше върху целулоидната филмова лента. Тя завинаги щеше да остане там, живеейки своя вечен, независим живот, и това плашеше Елен. Когато седеше там, в залата за прожекции, си беше внезапно помислила: „А какво става с моя собствен живот?“

Тя имаше само един — и за разлика от този на Лиз — нейният имаше граница. И той намаляваше с всяка измината секунда.

Чад приближи и извинително каза:

— Страхувам се, че няма мляко.

После седна насреща й, на другия от столовете без облегалка и щастливо й се усмихна през парата на топлата течност. Елен го погледна, не беше виждала Чад от месеци. Нито го беше виждала, нито беше говорила с него. Тя се беше променила в това време, и бе абсолютно сигурна, че Чад трябва да е забелязал това, на Елен й се струваше, че нейното постоянно колебание между противоречиви чувства и неудовлетвореността й личат като разголени върху лицето й. Но Чад като че ли не виждаше това, а ако го виждаше, го оставяше без да го забележи. Той се държеше точно както винаги, пренебрегваше изминалото време, продължаваше от там, където бяха спрели, като че се бяха видели за последен път не преди месеци, а преди минути.

Наистина, той премина през известен брой ритуални въпроси — винаги правеше така, това го забавляваше. Разпитваше я за това, което наричаше неин „антураж“: нейният представител за печата, нейната бизнес мениджър, нейните трима счетоводителя, нейните две секретарки, нейните четирима адвокати, които се оплакваше той, го заплашвали, въпреки, че неговите адвокати бяха не по-малко прозорливи. Разпитваше я също така за благополучието на нейните двама пълномощници — главно, мислеше Елен, защото техните имена представляваха един безкраен източник на забавление за него: Хомер на Източния бряг и Милтън на Западния: „Хомер и Милтън, казваше Чад, ами това е наистина поетично…“

Нейните отговори бяха по-обикновени и по-малко оживени от обичайното. Чад като че ли не забелязваше. Той премина на нейния масажист, на Каси, която възбуждаше любопитството му и накрая след всички — на Левис. Кет той никога, никога не споменаваше.

Докато я разпитваше, като че ли самите отговора не представляваха голям интерес за него, малките му очи бляскаха и примигваха зад очилата. Със своето ново безпристрастие Елен го наблюдаваше, и се учудваше. Тя усещаше някаква цел зад тези въпроси, като че ли те бяха подготовка за нещо друго. За миг тя помисли, целта би могла да бъде Левис, тъй като след като беше дала рутинен отговор на неговия рутинен въпрос, Чад сякаш не реагира. Той стана, направи един малък кръг, и отново седна.

— О, Левис — каза той. — Радвам се, че е окей. Тревожа се за Левис, знаеш. Повиках го да се върне и отново да работи с мен като продуцент, не ти ли е казал?

Елен поклати глава.

— По-добре недей да споменаваш. Това е болна тема. Той няма да се съгласи. Левис може да бъде и упорит, не намираш ли? Но така или иначе, аз не трябваше да го питам, наистина. От „Сфера“ не го искат… Този човек, Шер — до тук му е от Левис. Заради пиенето, мисля. Не зная. Той все още ли пие?

Елен погледна към пода:

— Не изключително много — каза тя с равен, предпазлив глас.

Това беше лъжа, но Чад я остави да отмине. Тогава заговори за „Елис“. Заговори за работата, която беше свършил в периода след снимането. Говори за музиката и за монтирането, говори за първата реакция на „Сфера“, за премиерата, която трябваше да се състои през септември — датата беше уточнена. За неговото избавление и за неговата популярност. Той начерта своята стратегия: този път, каза с лека злобна усмивка, той иска слава и добър касов сбор. Иска рекордно възвръщане на средствата, и също така, иска „Оскар“.

Той говореше и говореше, и колкото повече говореше, толкова по-отдалечена се чувстваше Елен. Сега й беше трудно да повярва, че някога е била така силно под влиянието на Чад. Поне по време на снимането, никога не беше се съмнявала в него. Извън снимките, понякога му се беше смяла и дори присмивала, но дори и тогава беше чувствала респект.

Сега, тя се питаше: респект ли беше това, което бе изпитвала или зависимост? Не беше сигурна. Знаеше само, че това я беше напуснало и на негово място имаше студенина. Тя все още се възхищаваше от него, но вече не го харесваше много. Усещаше силата на неговата егоцентричност, натиска на волята му, но сега нещо в нея му се съпротивляваше и се възмущаваше.

„Чад не ме познава, той въобще не ме разбира“ — мисълта й дойде съвсем изненадващо, а с мисълта дойде и допълнението. Чад не само, че не я познаваше и не я разбираше, но и не желаеше това. Коя и какво беше тя бяха неща неважни за него. За Чад тя беше средство или инструмент и това беше всичко.

Тя се наведе напред и го прекъсна:

— Чад — попита тя, — нуждаеш ли се от мен за своите филми? Кажи ми?

Той я погледна плахо изненадан, леко раздразнен, че го беше прекъснала точно по време на неговата разпаленост.

— Да се нуждая от теб? — Той килна на една страна глава. — Разбира се, че се нуждая. Аз те създадох.

— Ти си ме създал? — тя невярващо го изгледа.

Чад издаде лек, хриплив кикот:

— Ами, очевидно, ти имаш подходящото лице, имаш подходящия глас — или поне го имаш сега. И можеш да играеш. Така че, да, би могло да се каже, че се нуждая от теб. Никога не съм мислил по този начин за това.

— Ти винаги си работил с мен. — Тя се поколеба и разговорът с Грегори Гертц се върна в съзнанието й. — Не би ли могъл да работиш с някоя друга?

— Защо? Това е противен въпрос. Аз работя с теб, аз искам да бъдеш ти. Ти си… — Той замълча, като че ли търсеше точната дума и не можеше да я намери. Започна да се усмихва по начина, който Елен мразеше — лукавичко.

— Какво съм?

Чад й отправи леко нетърпелива въздишка:

— Ти си моя — каза той, като че ли това беше прекалено очевидно, за да бъде изразено.

Настъпи тишина. Елен го погледна. Само за миг нещо в начина, по който той говореше, нещо в неговия израз я изплаши. После, страхът й отмина и тя осъзна, че беше ядосана, по-ядосана отколкото й се беше случвало да бъде от много години. Студено изгледа Чад и за нейна изненада, той започна да се изчервява. Такъв го беше виждала само при един друг случай, тя знаеше, че той си го спомняше така добре, както самата тя.

Той си спомняше за стаята в малката къщичка в Трастевере, преди пет години. Това беше единственият случай, когато Чад някога беше демонстрирал факта, че желаеше същия вид притежание, както другите мъже. С изключение на този случай, той не бе имал същия начин на притежание — беше само неговата грозна, отчаяна и деформирана версия — секс в панаирно огледало, секс, който беше едновременно патетичен и луд.

Те никога не бяха обсъждали този епизод. Той беше табу помежду им, което и двамата разбираха. Чад никога не беше се опитал да го повтори. Елен се възмущаваше, но съжалявайки го, се беше винаги държала, като не ли никога не се беше случило.

Сега неочаквано, споменът за това застана отново между тях. Елен пак го чу да се задъхва, опита да заговори и после спря. Тя отново почувства ужасно бавното осъзнаване на мисълта, че той повече нямаше да я снима и че нещо ужасно лошо започваше да става между тях. Беше чувала, че при автомобилна катастрофа представата на хората за време се променя. Те виждат много забавено едно сблъскване мри скорост сто километра в час, като бързината по време на сън. И тогава беше станало така. Бавно, изключително бавно беше осъзнала какво точно се канеше да направи Чад с камерата, която държеше в ръце и в която филмът още бръмчеше.

Тя силно го беше ритнала тогава в корема. Той беше спрял и тогава той беше направил точно това, което правеше сега. Беше я гледал, а тя беше наблюдавала как кръвта се разливаше по врата и по лицето му. После си беше свалил очилата и беше разтривал очите си. Изглеждаше безпомощен без очила. Кожата около очите му, неизложенана светлината, беше увиснала и бледа. Той й напомняше костенурка със смъкната черупка. По-късно, когато тя беше мислила това, той за кратко беше заплакал.

Не плачеше сега. Но си беше свалил очилата и раздразнено разтриваше клепачите си, като че ли драскаше някаква прашинка. Не беше казана нито дума. След малко Чад постави очилата си обратно и я погледна с известна несигурност.

— Предполагам, че ти знаеш това във всички случаи — каза той.

Елен се изправи. Тя разбираше, че не би могла да издържи да остане в стаята нито миг повече. Не би могла да издържи да седи и да слуша Чад, който искаше да я притежава, и който може би вярваше, че я е притежавал.

— Сега трябва да си вървя — каза тя и излезе на балкона.

Остана там за момент, загледана наоколо. Къщата, както нейната беше разположена на хълм. Долу, в котловината лежеше Лос Анджелис. Беше шест вечерта, въздухът имаше метален мирис и беше горещ. Над града, в ивицата между сградите и небето висеше наслояване на смог. Той беше ярко червеникав, с отсенки от омекотено деликатно розово. Сякаш небето беше ранено.

Чад дойде и застана зад нея. Тя се обърна и той пъхна в ръцете й голям и тежък плик. Имаше размерите на сценарий. Елен почувства отчаяние. Тя погледна към Чад.

— Какво е това?

— Това е причината, поради която те повиках да дойдеш. Не си помислила, че искам да говоря за Левис, нали? Или за филма. Защо би трябвало? Всичко това е минало.

— Това нов сценарий ли е?

— Завърших го миналата седмица — той замълча. — Това е втората част на „Елис“. Ще има също и трета част, рано или късно. Това е трилогия.

Елен впери поглед в него:

— Никога не си ми казвал това — започна тя бавно. — Аз мислех…

— Ти си мислела, че има само първа част. — Чад вече се беше съвзел. Той се изкиска. — Правилно. Така мислеха всички, с изключение на мен. Аз знаех, че това е първата от общо три. Една тайна знаеш — той замълча. — Все още друг никой не знае. Не дори и „Сфера“. Следващата седмица ще я изпратя на Шер. Но ти ще бъдеш първата, която ще го прочете. Не казвай на никого. Не казвай дори на Левис, още не.

Елен пое дъх. Тя мислеше за времето. Още два филма, още две роли. Най-рано следващата година те щяха да започнат да работят върху този проект. Една година, две години, три може би, за да завършат трилогията — дори четири. Четири години. Като последните четири. Четири години, в които каквото и друго да правеше, щеше да бъде вързана за Чад.

Чад леко се помръдна от единия на другия си крак, погледна към нея. И тогава, тя внезапно разбра защо той й беше показал „Елис“, защо я беше повикал да се върне отново тук.

— Чул си за филма на Грегори Гертц, нали? — тя гледаше право в Чад. — Ти си чул за него. И си чул, че аз може да го правя, и затова си ме повикал. Ето защо ми даваш това.

— Не е така. — Устните на Чад се превърнаха в упорита черта. — Ти можеш да работиш с Гертц ако желаеш. Щом искаш да правиш филми с такава мижитурка, карай. Той няма никакъв талант, не е артист, не те разбира, както те разбирам аз, но какво значение има? Твоя работа. Но ти трябва първо да изпълниш този сценарий. Той изцяло е организиран за следващата пролет. Изработили сме и разписание на снимките — всичко. И „Сфера“ ще ни даде зелена улица. Ще бъдем в състояние да трупаме върху успеха на първата част…

— Следващата пролет. Разбирам.

Елен се обърна настрана. Тя тръгна по стъпалата, които водеха от балкона към градината. Винаги влизаше в къщата по този начин. Никога не беше виждала останалата й част. Под голямата стая, където те винаги седяха, имаше цял етаж от други стаи. Десет, може би дванайсет. Като минаваше надолу по стълбите мина покрай техните прозорци, сенниците както винаги бяха дръпнати до долу.

Тя се спря за момент в началото на стълбите. Осъзна, че дори не знаеше дали Чад използва тези стаи. Може би той спеше в една от тях, може би не. Може би работеше в тях, може би бяха празни. Даде си сметка, че тя не знае повече за тази къща, отколкото знае за самия Чад.

Колебаеше се. Нарочно ли се опитваше Чад да й попречи да работи с някой друг? Това ли беше причината, за да й даде той този сценарий? Това беше почувствала преди миг, сега, гледайки към прозорците и техните спуснати сенници, тя не беше сигурна. Чад би могъл да има неизброими причини за това. Дори и да не го харесваше, тя признаваше неговото разнообразие и способности. Тя се обърна и го изгледа: защо той не можеше да признае нейните?

В началото на стълбището Чад пристигна задъхан, той проследи погледа й. Тя се запита дали беше прочел нейните мисли.

— Можеш да разгледаш останалата част от къщата, ако искаш — каза той. — Никога не си го правила. Бих искал да я видиш. Цялото си писане го правя вътре.

Той посочи един от засенените прозорци.

— Не сега, Чад. Трябва да се връщам заради Кет. Обичам да я виждам, преди да заспи…

Тя забърза по посока на своята кола. Влезе в нея. Чад я последва, но не направи опит да я отклони. Той накрая беше осъзнал, че нещо я безпокоеше и че това нещо беше лошо. Той изглеждаше малко тревожен, но Елен знаеше, че това няма да трае дълго — тревогите на Чад бяха винаги кратки.

— Ще го прочетеш ли? — попита той, когато тя потегляше. — Ще го прочетеш ли скоро?

— Когато имам време, Чад — извика тя и увеличи скоростта.

Към къщи караше бързо. Левис все още го нямаше и в момента, в който остана сама, тя телефонира на Грегори Гертц. Ръцете й леко трепереха. Докато намираше номера й хрумна, че може би беше по-добре да почака, докато ще има време да помисли, докато се успокои. Но тя не би отклонила предложението, беше полуобвързана с филма на Гертц. Това беше добър сценарий, с добра роля — съвсем различна от всички, които беше играла досега. Искаше да я играе, тя нямаше да позволи на Чад да я прекроява по свое желание.

Да планира общо да направи три филма вместо този — и никога да не намекне за това, никога да не каже нито дума… Тя отново се ядоса и като че, когато Грегори Гертц отговори, й беше лесно да каже:

— Реших да го играя. Да, следващата пролет — тя замълча. — Ако условията са приемливи, разбира се.

— Ще бъдат приемливи! — Тя усети въодушевлението в гласа му. — Мога да ти гарантирам.

Когато върна обратно слушалката, тя поседя известно време, загледана пред себе си. Въобще не виждаше стаята — гледаше в бъдещето. Представянето на „Елис“, завръщането в Алабама, дълго планираното стълкновение с Нед Калвърт, филма с Грегори Гертц, и филма, след този, и филма след него. Подреждане на работата, подреждане на времето в живота. Толкова много и толкова малко: тя облегна глава и се замисли за Едуард.

Понякога, когато си позволяваше да прави това, имаше илюзията, че той беше много близко, че също мислеше за нея. В този момент почувства много силно това, беше изпълнена с усещането за него, и настроението й се повиши.

Но това беше една илюзия и тя знаеше това. Поддавайки й се, се почувства нещастна. Погледна към телефона и го бутна настрана. Не беше звънила на неговия телефон откакто беше напуснала Ню Йорк. Сега дори не беше сигурна дали тогава той беше споменал нейното име. Това също би могло да бъде една илюзия.

Пликът, който Чад й беше дал стоеше на масата пред нея. Тя го отвори и извади сценарий.

Беше тежък и подвързан със синя корица. Тя набързо го прелисти и за своя изненада, видя, че на първата празна страница със своя дребен почерк Чад беше написал посвещение: „На Елен“.

По-долу беше написал една дата от 1959 година. Елен погледна неразбиращо. Тя свързваше тази дата на късното лято и тази година с Едуард. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че тя създаваше и други асоциации, ако не за самата нея, тогава очевидно за Чад. Датата, която той беше изписал, беше датата, на която за първи път я беше срещнал в Париж, пред кинематиката.

— И така — говореше Стефани, седнала в леглото — аз изплакнах с химикал косата си. Беше лесно. Не беше подходящият цвят избелването не беше достатъчно. Гримът — ами, бях се упражнявала, наблюдавах я как го прави тя, когато ходехме заедно на външни снимки. А дрехите? — Тя му отправи мила мечтателна усмивчица. — На Елен са от модните къщи, разбира се, така че, аз направих каквото можах. Има един магазин на пет пресечки от „Уилшир“, мисля, че е близо до „Сънсет“. Те продават копия, мода на големите дизайнери, не нови, а употребявани дрехи. На това място всичките звезди се отървават от старите си тоалети. Познавам жената, която работи там. Отидох и се зарових из останките. И веднага, щом видях роклята, си помислих: „Това е тя, това е Елен“. — Тя замълча, и се обърна към Левис. — Беше ти приятно, нали? Хареса ли я? Кажи ми, че ти е харесала, Левис.

— Разбира се — отвърна Левис.

Той седеше на края на леглото, гледайки цветна телевизия или по-точно, не гледаше, а разсеяно сменяше каналите. Това му помагаше да не чува какво говори Стефани. Той не искаше да знае за детайлите. Не искаше да знае как беше направена имитацията. Това някак си го разваляше. Той натисна друго копче.

Стефани и той бяха пушили малко трева. Стефани обичаше да го прави след това, а понякога и преди. На Левис също се харесваше. Тя невинаги се комбинираше твърде добре с малките червени хапчета, но днес беше както трябва. Чувстваше се спокоен, сънлив. Тя сега свиваше друга цигара. Малки, пъргави пръсти, проточи розовия връх на езичето си и го прокара по ръба на хартията.

— Елен прави ли това — да продава старите си дрехи? Или ги дава на прислужничките си, може би? Защото, ако го правеше, ох, Левис. — Тя задъхано въздъхна. — Представи си нейните собствени неща. — Тя стана, и малко тъжно се намръщи. — Освен, ако не ми стават. Може да са много тесни, някак си много тесни…

— Ух, шшт! — кимна Левис. Той не слушаше. Даваха бейзбол, един стар черно-бял филм, реклама за сапун, някой беше интервюиран, някой някъде се бунтуваше, Ласи…

Левис въздъхна от удоволствие. Ласи спасяваше един мъж, който беше затиснат в мина. Той обичаше Ласи. Винаги беше обичал Ласи, още вкъщи, в Бостън, но, тогава щом я прожектираха, телевизорът биваше изключван. Сега Ласи грабна мъжа за ръката, повлече го няколко метра. Тя се спря, махна с опашка, излая. Но дали излая, Левис не беше сигурен. Това му се стори забавно и той започна да се смее. Тогава се появиха рекламите. Една жена с приятно лице държеше кутия с прах за пране. Левис отново натисна копчето.

Сапуна, бунтовете, интервютата, филмите. Левис внезапно застана неподвижно. Натисна копчето отново, върна се на интервюирания мъж. Загледа се в екрана, усили звука. Зад него Стефани изпълзя в леглото. Тя легна по корем с брадичка, подпряна на ръце, загледа се също в екрана.

— Ей — каза след малко тя. — Той наистина е много хубав, не мислиш ли, Левис?

— Мълчи, слушам…

Стефани утихна за няколко минути. После каза:

— Мм, харесва ми и този костюм. Той прилича на тези, които ти носиш, но е по-тъмен, Левис. Трябва да се снабдиш с един като този. Харесва ми, секси е.

— Ще млъкнеш ли, дявол да го вземе. — Левис я погледна ядосано и Стефани като че ли се изплаши. Тя захапа устни и замълча.

Левис отново се взря в екрана. Той не чуваше нито дума от това, което се говореше, дискутирани бяха някакви финансови въпроси, но те не го интересуваха. Сега се почувства бодър. Неговата зашеметеност, замайването отпреди няколко минути бяха изчезнали. Някакъв шок беше направил ума му остър като бръснач.

Интервюто беше към края си. Камерата показа отново интервюиращия. Левис се изправи и спря телевизора. Стефани неуверено погледна към него.

— Това някой, когото познаваш ли беше, Левис?

— Не, не го познавам. Не съвсем…

— Той като че ли беше англичанин…

— Не е англичанин, французин е. — Левис се присегна за сакото си. — Отивам си вкъщи.

Очите на Стефани се разшириха от смайване. Тя коленичи в леглото.

— О, Левис, ти си ми ужасно ядосан, нали? Виждам го. Целия пребледняваш, както когато си бесен… О, Левис, какво съм направила?

Левис се обърна и я погледна. Тя беше почти разплакана. Приличаше едновременно на жена и на дете. Той се трогна.

— Ти нищо не си направила — каза по-внимателно той. — Не съм ядосан на теб, наистина.

Наведе се и я целуна.

— Ще дойда утре, окей?

— Окей, Левис — тя се колебаеше. — Левис, аз ще…?

Левис се усмихна. Вдигна пръст, притисна го към устните й и каза:

— Да ме изненадаш…

Той бързо подкара към вкъщи. Само едно малко червено хапче и той нямаше нужда от нищо. Усещаше се гневен, силен и свободен. Нямаше никой на вратите. Докато стигна до къщата, небето беше потъмняло. Влезе във всекидневната. Елен беше сама. Тя седеше и четеше книга. Поздрави го и не коментира неговото отсъствие. Гледаше го, докато той прекосяваше стаята, за да си налее една чаша и Левис знаеше защо тя прави това. Наблюдаваше очите му, наблюдаваше неговата походка. Тя никога не питаше, но искаше да знае колко пие той.

Той вдигна тежката гарафа и си отсипа в чашата седем-осем сантиметра уиски. Държеше я така, че тя да можеше да вижда какво прави. Нека да гледа, нека да ги брои. Отпи от чашата, прекоси и застана срещу нея — нито много близо, нито много далеч.

Облегна лакът върху мрамора на камината. Елен наведе глава над книгата си.

Левис знаеше, че тя чувства гнева му и беше радостен от това. Гледаше надолу, към наведената й глава и към богатата й бледозлатиста коса, която тя беше вързала на тила си с черна копринена панделка. Трябваше ли да й каже сега, трябваше ли да й каже какво беше видял по телевизията или да почака? Можеше да почака. Една седмица. Един месец. Толкова, колкото пожелаеше. Знаеше, че би желал да направи това. Най-накрая, колко време беше чакал, за да научи истината? Пет години. Да, трябваше да чака. Но все още изпитваше гняв и той растеше. Много му се искаше да предизвика скандал…

Елен обърна страницата. Тя се опитваше да насили съзнанието си да се съсредоточи върху думите пред нея. Силно усещаше гневът на Левис, който беше като че ли третата личност в стаята, почувствала го беше още с неговото влизане. Той би могъл да бъде причинен от пиенето, въпреки че Левис не изглеждаше пиян. Причината му би могла да бъде в хапчетата, които той взимаше. Би могло да бъде каквото и да е — недоволство, че е срещнала Чад, случайна забележка на непознат.

Особено през последните седмици, но също и много преди тя беше привикнала с тези настроения и имаше навика да се опитва да му отстъпва. Беше толкова изобретателна. За това мислеше сега, за всичките дребни способи, с които се опитваше да го сдобри. Внимателното й съгласие с всичките му, макар и противоречиви мнения, мълчанието, което поддържаше, така че Левис да може да говори или да излива гнева си на воля. Усилията, патетичните усилия да му хареса. Трябваше да е сигурна, че Кет беше си легнала, защото ако тя беше долу, когато се връщаше вкъщи, той винаги избухваше. Опитваше се да урежда така нещата, че храната, която той обичаше да му бъде сервирана по времето, което той предпочиташе. Обличаше дрехите, с който той някога я беше харесвал. Носеше бижутата, които й беше подарявал по случай някои щастливи поводи в миналото. Оставяше косата си свободна, както предпочиташе той. Винаги с много загриженост го питаше за неговата работа, за неговите впечатления и същевременно, ако той си направеше труда да я попита за нейните, отговорите й бяха кратки и незаинтересоващи. Преклонение пред неговото мнение, пред неговите преценки, пред него…

Наведена над книгата, тя си даде сметка, че към Левис се държеше точно така, както преди години, когато беше още дете се бе държала с Нед Калвърт. Беше виждала и други жени, много по-възрастни от нея да се държат по същия начин. Беше виждала замръзналите им усмивки, техните усилия пред другите да прикриват съпружеската грубост. Беше ги наблюдавала, как леко флиртуваха, опитвайки се да очароват, жени на четиридесет и по-възрастни, държащи се като свенливи момиченца. Тя беше ненавиждала тяхното угодничество и сега внезапно възневидя и своето собствено. Помисли си: „Непоносимо е, унизително е. Няма вече никога да го правя.“ Затвори книгата и погледна Левис.

Той беше готов за битка. Тя забеляза това във всяка черта на лицето му, в движението на тялото му. Във всеки ден от изминалия месец и винаги преди би се заела да обезоръжи гнева му, да го разпръсне, без значение колко би се привела пред него заради това. Сега се разбунтува. Чувстваше в себе си бунта подобен на твърда, стегната кора. В момента, в който го усети, разбра, че той винаги бе съществувал, но че в продължение на години, тя го беше размивала и превръщала в саморазрушаваща обида. Съвсем спокойно погледна към Левис: „Повече не!“

— Защо никога не си казвала за своите капиталовложения? — проговори Левис внезапно със спокоен, равен глас, който предвещаваше неприятности. Тя веднага разбра, че това не беше основна, а странична тема, която той щеше да използва, за да започне схватката. — Мисля, че си ми споменавала за тях един-два пъти през последните четири години, откакто те представих на Гулд. Но това беше в самото начало, когато те все още не са се били разширили толкова.

— Тогава ти си ровил в папките в кабинета ми, както и в моето бюро?

Това малко го изненада. Той, разбира се, беше очаквал помирителен отговор.

— Да, направих го, защо не? Това е начин да поддържам контрол над теб. Искам да зная какво правиш, как прекарваш времето си, а ти не си склонна да споделяш.

Тонът му беше все още спокоен, не открито войнствен. Това щеше да дойде после. Елен го погледна студено.

— Надявам се, че си ги намерил поучителни.

— О, да. — Той погълна последното уиски, постави внимателно чашата си. — Поучителни и интересни. Ти обичаш парите, нали? Аз трябваше по-рано да си дам сметка за това — той замълча. — В крайна сметка, ти се омъжи за моите.

Сега атаката беше започнала. Настъпи дълго мълчание, през което те се гледаха. После Елен спокойно каза:

— Не се омъжих за твоите пари, Левис. Не съвсем.

— Не съвсем? — Той се изчерви и повиши тон. — Не точно? Тогава, защо го направи? Защото ти трябваше моето име? Защото мислеше, че мога да помогна на твоята кариера? А би ли се омъжила за мен, ако бях беден?

— Левис, аз бях на шестнайсет години. — Елен се изправи. — Бях на шестнайсет години и бях бременна. Бях сама и бях изплашена. Можеш ли да разбереш това? Ти се появи, беше добър и аз много те харесвах — питам се защо ли. Тогава, всичко изглеждаше правилно. Аз мислех за Кет, мислех какво би било най-доброто за нея. Много неща ми се бяха случили в годината, когато те срещнах. Едно след друго. Те следваха с голяма бързина и може би това също беше едно от тях. Не можех ясно да разсъждавам. Не съм седнала да взимам хладнокръвни решения. Ти беше при мен, всичко изглеждаше правилно, изглеждаше най-доброто…

— Ти си се омъжила за мен заради Кет. — Устните му се изкривиха. — Омъжила си се за мен, защото си била самотна, защото другият мъж те е изоставил. Била си бременна, а аз съм бил на разположение. — Почти объркано изражение прекоси лицето му. — От самото начало. Защо съм бил толкова сляп? Защо съм бил, дявол да го вземе, толкова дивашки сляп…?

— Да ме е изоставил? — Елен несигурно го погледна. — Не съм казвала такова нещо. Казах само, че съм била сама.

— Не лъжи — отвърна той във внезапен изблик. — Само недей да лъжеш. — Спря за миг, като че ли опитвайки се да си наложи контрол. И по неговия гняв Елен бавно, притъпено схвана, че сега щеше да каже това, което беше искал да каже, каквото и да беше то, от самото начало. Някакво ново обвинение? Тя не можеше да се сети какво би могло да бъде то. Досега те бяха толкова много.

Но нямаше друга атака. Помисли, че той иска да каже нещо, но се беше спрял. Вместо това, той изрече нещо, което беше казвал в много други случаи преди:

— Ти обичаше ли ме? Това влиза ли изобщо в твоите изчисления? Поне веднъж? А?

Елен погледна настрани, после към него:

— Мислех, че бих могла да започна да те обичам — отговори спокойно тя.

Лицето на Левис се изкриви. Настъпи мълчание. Той каза със спокоен, безстрастен глас:

— О, разбирам — настъпи мълчание. Добави, като че ли беше размислил: — Ти, курво! Ти, мръсна курво!

Тогава той я удари. Беше силен удар в главата и той я събори на земята. Елен остана за малко там, правейки усилие да уравновеси дишането си, опитвайки се да не заплаче. Левис я беше удрял и преди, но никога толкова силно и не го беше правил от доста време. Фактът, че не беше се оказала способна да го предотврати, просто самият факт, че той беше физически по-силният от двамата, всичко това я изпълни с чувство за унижение и гняв. Съвсем ясно, връщайки се в годините, тя чу гласа на майка си: „Той ме удари веднъж, Елен. Само веднъж. Това беше достатъчно“.

Бавно се изправи на крака. Левис не беше нито мръднал, нито проговорил. Тя изчака, докато се увери, че може да говори с равен глас.

— Ти не трябваше да правиш това, Левис — каза тя. — Ако още веднъж го направиш, ще те напусна.

Левис повдигна глава и я погледна. Прокара ръка през косите си, хвърли поглед наоколо и се потупа по джобовете.

— Къде съм си сложил ключовете от колата? О, тук са. — Той ги взе от масата, грабна светлото си ленено сако, което беше захвърлил върху креслото и го наметна на раменете си. — Разведи се, тогава — той замълча. — Вече съм ти дал основание.

Той го каза съвсем обикновено, с известна наслада, после излезе от стаята.

Елен чу мотора на поршето. Вслушваше се в него, докато заглъхна в далечината. Седна и остана така, докато започна да й става студено.

Тя не заплака: нямаше причина за плач. Нямаше смисъл да разпределя обвинения — това беше грешка на Левис, това моя. И двамата бяха виновни. И двамата имаха своята мярка за оправдание.

Това беше. Тя се вгледа в брака си и какво той представляваше сега. Замисли се за усилията си да го съхрани и й се стори, че беше моделирала и съхранявала един затвор — едновременно за Левис и за себе си. Изразът в очите на Левис, когато той напусна стаята беше на мъж, който беше взел тържествено решение. Нейният брак. Тя се замисли върху него, и това беше първият път, спомни се по-късно, когато се беше отказала от него.

След час и нещо тя се изправи. Беше почти среднощ и в къщата беше тихо. Бавно тръгна из стаята като взе книгата си, която беше паднала на пода. Побутна един стол, поправи една възглавница. Направи го автоматично, не осъзнавайки действията си. Започна да гаси лампите — една по една.

Когато стигна до последната, телефонът започна да звъни. Внезапният звън в смълчаната къща я стресна. Тя погледна към телефона и тръгна към него. Той звънна веднъж, два пъти, три пъти. После спря.

На следващия ден, когато Левис се върна вкъщи — той винаги се връщаше, се извини. Но, не беше толкова разкаян, както друг път, а и тя не беше готова да му прости. Помисли си: „И двамата ставаме по-твърди“.

— Аз не съжалявам за това, което казах, съжалявам, че те ударих.

Това различие като че ли имаше значение за него. Елен го отмина.

— Ти снощи телефонира ли ми, след като излезе? — попита.

— О, господи — лицето му внезапно се сгърчи като на дете. Той седна и зарови лице в ръцете си.

— Може и да съм го направил, не помня — каза накрая той.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (12)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен и Левис

Сали Боуман
Карма (12)