Ловен бал в Оксфордшир, откриване на нов нощен клуб в Мейфеър, джаз в „Честър Скуеър“ на новозабогателия и модерен драматург на „Роял корт тиътър“, закуска-парти в „Брингтън“, танци в „Дорчестър“… След месеци в Париж и Лондон, месеци на необичаен обществен покой, Левис се беше съвзел отново. Той беше неуморим.

— Жислен Белмон-Лаон — каза Елен, изненадвайки го. Тя леко се намръщи и смени темата.

На следващия ден тя беше много спокойна, а на Левис му се стори, че е бледа. Това го разтревожи и отказът й да излезе където и да е от малката къща го обезпокои. Все повече му изгледаше неестествено, като че ли тя се страхуваше от нещо.

На Левис му мина през ум, че тя по някакъв начин може би не се чувстваше добре — наистина понякога изглеждаше като че ли беше под напрежение. Но Елен пропъждаше подобни тревоги, когато той ги изразяваше и след няколко дни започна да изглежда не толкова бледа и отпаднала. След два дни на въздържание Левис отново започна да приема покани. Правеше го с известна вещина. Честолюбието му се засягаше, защото Елен изглеждаше безразлична към това дали той отиваше или оставаше.

В края на ноември, след като бяха стояли в Лондон три седмици, схемата се установи от само себе си. Левис се запътваше, и все още, спорадически опитваше да придума Елен да го придружи. Той приемаше нейните продължаващи откази с примирена любезност и объркан вид.

Една сутрин, Левис тръгваше за някакъв организационен обед, и беше закъснял. Елен седеше на кушетката срещу прозореца, четейки „Таймс“. Левис, обличайки своето кожено палто от викуна, шала я ръкавиците си — навън беше много студено, се засегна, когато разбра, че неговото излизане не бе отбелязано дори и с поглед. Тя разсеяно му каза довиждане, но когато той излезе, тя погледна, и го видя как бързаше по улицата.

Той беше с гръб към нея. Тя го наблюдаваше, как се обърна с лице по посока на „Куин роуд“, където щеше да вземе такси. Вятърът развяваше русата му коса, той сложи ръце в джобовете. Изглеждаше елегантен, по̀ англичанин от англичанин.

Тя го наблюдаваше, докато той се изгуби от погледа й, после се върна отново към вестника. Той съдържаше репортаж от Ню Йорк за приема, даден за представяне колекцията на Виспиянски. Имаше ерудиран и ентусиазиран преглед на работите на Виспиянски и снимка на барон дьо Шавини на приема. До него, носеща дебело, колкото кучешки оглавник колие от диаманти, стоеше Жислен Белмон-Лаон, чиято компания, беше отбелязано, току-що беше завършила новия вътрешен дизайн на представителните зали на „Дьо Шавини“ на Пето авеню.

Тя остави вестника. Да знае, че Едуард беше в Лондон я изпълваше с ужасно, болезнено, нервно вълнение. Сега той повече не беше там, почувства се доволна. С притъпено чувство гледаше снимката. Това разбира се, можеше да се очаква. Два месеца, или повече, бяха изминали. Ако не беше Жислен Белмон-Лаон, рано или късно щеше да бъде някоя друга.

След малко тя отново взе „Таймс“ и обърна на финансовата страница. Това беше нещо, което беше започнала да прави всеки ден, само че не, когато Левис беше там, защото той би й се присмял. Търпеливо беше започнала да чете: попечителство, ценни книжа, полици, търговски артикули. Всичко това намираше трудно за разбиране, и все пак странно успокоително, и имаше оптимистичната вяра, че ако истински се заеме, би могла да ги усвои. Зад сухите формулировки на бюлетините и на цифрите, които все още я объркваха, тя предусещаше драми, животи, кариери, богатства, които хора натрупват и губят много бързо — и това я интересуваше. Един ден, четейки тези бюлетини й беше хрумнало, че парите могат да представляват и средство за отмъщение, по начин, за който тя никога не беше мислила преди. Спомни си за Нед Калвърт, когато й беше дошла тази идея. Сега, ако имаше сведение относно памучната индустрия, тя го прочиташе най-напред. Разбира се, за да натрупаш пари като това средство, трябва първо да имаш някаква сума. Тя все още нямаше, трябваше да спечели. Необходимостта от това ставаше все по-неотложна.

Остави вестника и се загледа из стаята. Паниката й започваше да се възвръща, и тя се бореше с нея. На един от столовете Левис беше захвърлил тъмнозелен пуловер, който беше носил предишния ден. Беше скъп пуловер и тя замислено се загледа в него. Даваше си сметка, че би било много лесно да отиде на обяда с Левис. Би било също така еднакво лесно да го убеди да остане тук. Една дума, един жест. Би могла да направи този малък ход по всяко време, откакто бяха напуснали Рим.

Но беше започнала да харесва Левис, и така — съвестно и внимателно — не беше направила жеста, нито бе казала думата. Не искаше да причини болка на Левис. И още нещо също я задържаше — упорството, непреклонността да се придържа към спомена за Едуард, неохотата да убие в себе си онова силно и блестящо нещо, което все още я оживяваше.

Но се чувстваше сама. И също така се страхуваше. Гледаше сега към улицата, която беше влажна и празна. Мислеше за Левис. Изпита облекчение, че се беше държала по този начин, а след това, съвсем внезапно — и неизбежно съжаление.

Още в следобедите бързо притъмняваше. В четири и половина Елен дърпаше алените вълнени завеси върху малките прозорци, палеше лампата и сядаше срещу камината, в която въглищата изгаряха зад черната викторианска решетка. Понякога си правеше чай. Започваше да харесва тези прости ритуали. Дори, когато се връщаше в годините назад, в Алабама никога не беше така влажно и студено, както беше сега тук. Но на нея й харесваше това влажно време. Доставяше й наслада червеникавокафявият цвят на лондонските платани, купищата влажни листа по паважа, сланата, от която сутрин тревата и клоните на дърветата побеляваха и мирисът на Лондонския въздух, който беше някак земен и остър, и леко опушен. От всичко най-много обичаше светлината на този град заради нейната мекота и сивота и заради леката мъгла, която понякога надвисваше над Темза.

Доставяше й удоволствие да наблюдава как времето отминава, толкова осезателно, да наблюдава как следобедът потъмнява, приближавайки се към вечерта, да гледа светлината на уличните лампи и хората, с приведени от студа глави, бързащи да се приберат след работа от метрото вкъщи. Тези обикновени неща я утешаваха. Започна да се надява, че скоро ще завали. Никога не беше виждала сняг, освен на снимка.

Къщата им беше дадена под наем съвсем неочаквано. В началото, когато пристигнаха в Лондон, се настаниха при приятелката на майката на Левис, в просторен, модерен апартамент на „Ийтън Скуеър“. Тяхната икономка, една американка, се намираше в спазъма на сезона на предколедните приеми. Тя беше шик жена, но твърде небрежна по отношение на гостоприемството. Елен се беше затворила по отношение на нея, затворила се беше и за вихрушката от дейности, в които Левис се готвеше да се хвърли с огромен ентусиазъм. След като работата по снимането на филма беше завършила, тя се чувстваше неспокойна и изразходвана. Всички събития от миналото лято, които с такава бързина се бяха следвали едно друго упражняваха натиск върху съзнанието й. Те бяха започнали да нахлуват нощем в сънищата й, хаотично, злостно объркване. Това, което бе желала — сега си даваше сметка, че го беше получила — беше едно тихо място, където би могла да пълзи и се превива като ранено животно и да остави времето да тече.

Те не можеха да останат безкрайно в къщата на „Ийтън Скуеър“, и Левис беше започнал да се тормози от това, когато съвсем неочаквано му се обади художничката на портрети, лейди Ан Нийл. Той я познаваше слабо, чрез приятел на негов приятел тя беше чула, че търсел място, където да живее и му бе предложила своята малка къща.

— Тя е там, а аз използвам студиото над нея — каза със своя рязък глас. — Но сега живея с приятелка, така че, ако искате може да живеете в къщата.

На следващия ден те наминаха да я видят. Разглеждането не продължи дълго, тъй като беше малка къща с тераса, с две спални на горния етаж, с хол и кухня на долния. Спалните бяха с пиринчени табли на леглата, покривките бяха от снадени парчета, имаше окъсани черги и газени лампи. В кухнята имаше широка черна печка, на която можеше да се готви, дрешникът беше затлачен от безразборно наблъскана стари сини и бели съдове от прочутата английска порцеланова фирма „Спод“, а подът беше от йоркски камък, който беше изключително студен. Малката всекидневна беше неподредена и хубава, подът й беше покрит със стара турска килимена черга, стените и бяха покрити с картини и импровизирани лавици с книги. Две тежки червени кресла бяха разположени до камината, а върху нея стояха две стафордширски кучета, ваза от синьо стъкло, пълна с кафяви птичи пера, едно щраусово яйце и редица загладени, сиви морски камъчета. Тя не беше нито много подредена, нито може би много чиста. Лицето на Левис изрази разочарование, а Елен възкликна от удоволствие.

— О, Левис, толкова ми харесва.

— Прилича на куклена къща. Исусе, тук е студено. Защо англичаните не разбират от централно отопление?

— Моля те, Левис.

— Е, добре, щом ти харесва.

Тогава тя откри това, което преди беше подозирала: на Левис беше трудно да й отказва, каквото и да е.

На следващия ден те пренесоха нещата си и от тогава живееха тук. Левис използваше мястото като база за своите набези по елегантните приеми; Елен стоеше сама. С изключение на Ан Нийл, която Елен за първи път срещна за кратко, когато дойдоха да видят къщата и която на следващата седмица след нанасянето я беше попитала дали може да я рисува, тя не беше срещала никого. Тогава осъзна колко дълго, в продължение на месеци бе копняла за самота. Може би беше привикнала към нея още като дете, може би защото самотата беше необходима за заздравяване на раните й.

Понякога отиваше да се разхожда сама покрай реката. Веднъж взе автобус и отиде до „Риджънт’с парк“, за да види езерото, патиците и платформата за оркестъра, откъдето през летните месеци се разнасяше музика.

Тя стоеше там, загледана в блестящо чистата дървена конструкция и чуваше майка си, да й говори за Лондон, да й разказва за парковете, за оркестрите, за маршовете и валсовете, които те свирят. Накрая се обърна настрана, чувствайки майка си много близо до себе си.

Когато се връщаше в малката къщичка, и ако Левис не беше там — а това рядко се случваше. — Тя понякога позираше на Ан Нийл или четеше, или просто си почиваше срещу камината, наблюдавайки фигурите, образувани от пламъците или хранеше котката на Ан Нийл — грамадно, величествено животно с цвят на мармалад, което периодически я посещаваше, лочеше мляко, седеше в скута й и я наблюдаваше със своите големи кехлибарени очи.

Ако трябваше да обясни защо искаше да прекарва така времето си — а Левис с мило и меко добродушно раздразнение я насилваше да го прави — би казала, че се чувства по-защитена.

Тук тя можеше да остави миналото, да си почине. Тук тя би могла да планира бъдещето, което ставаше все по-неотложно с всеки изминат ден и с всяка изминала седмица. Трябваше да планира не само за себе си, но и за бебето, за бебето на Били, си казваше, преплитайки ръце над много нежната извивка на стомаха си. То все още не беше започнало да се движи, но усещането й за неговото присъствие беше силно. Тя чувстваше, че то успокояваше съзнанието й, така като бе започнало да променя и нейното тяло.

Понякога, седейки пред камината, тя му говореше. В Рим, в началото, когато беше започнала работа, неразположението й беше много тежко. Сутрин и вечер, преди и след работа — то я отслабваше и изтощаваше. Това беше най-тежкото време. И тогава, в тези вечери, тя се заключваше в своята стая в „палацото“ и пишеше писма до Едуард.

Пишеше под непреодолим импулс, нощ след нощ, казвайки му чрез хартията всичко, което никога не беше му казала очи в очи. Не изпрати нито едно от писмата и никога не ги препрочете, след като ги завършваше. Заключи ги в едно чекмедже.

После, по време на работата настъпи промяна. „Вярвай в себе си“, беше й казал Чад, и тези думи като че ли й бяха дали сили не само по време на правенето на филма, но също и след това, когато се беше върнала обратно в „палацото“ и когато беше сама.

Една нощ, след като цял месец вече бяха правили снимки, тя се изкачи в своята стая в „палацото“, извади връзката с неизпратените писма, постави ги в празната камина и ги запали. На следващия ден, като чели то беше усетило, че нещо се е променило в нея и че тя беше успокоила съзнанието си, неразположението й спря. Никога не се появи отново и колкото повече се затвърдяваше нейната увереност в работата й, толкова тя придобиваше усещането за някаква изключително добра физическа форма и нов изблик на енергия.

Но смутовете от миналото и безпокойството за бъдещето я очакваха. Те започнаха да предявяват правата си, когато свърши филмът и тя напусна Рим. Тогава кошмарите, които един-два пъти беше имала във Франция се върнаха и все още продължаваха. Нощ след нощ имаше ужасни сънища.

Държеше Били на ръце, после Едуард. И Едуард беше, който умираше и кървеше. Майка й танцуваше в нейните сънища, танцуваше й на съпровод от песни за люляците, виолетовите й очи бяха големи и невиждащи. Нед Калвърт се връщаше в неговия бял костюм, гледаше я от стаята на своята съпруга и й казваше, че сега тя е негова жена, че е впримчена, и че ще бъде негова завинаги и завинаги. Елен гледаше него и лъскавите стъклени бурканчета на тоалетната масичка, искаше да вдигне едно и да го убие. Когато взимаше стъклената бутилка, тя се превръщаше в диамант. Диамантът беше много студен и я изгаряше.

Тези сънища я плашеха, тя би искала да разкаже на някого за тях, но нямаше на кого, освен на Ан или на Левис, а не можеше да се реши да го направи.

През деня те се оттегляха, но все още не можеше да се отърси нощем от тях. Това също я плашеше, защото трябваше да се чувства добре и да бъде здрава заради детето.

Струваше й се, че познава това бебе: то вече й бе станало приятел и довереник. Знаеше какво е то, знаеше всичко за него, дори точния ден, когато беше заченато: 16 юли, разбира се, 16 юли, защото това беше също така и денят, в който Били умря. Чрез бебето Били продължаваше да живее — те не бяха успели да го убият.

— Аз трябва да бъда добре. Трябва да бъда силна — казваше на висок глас понякога сама на себе си, обикаляйки напред-назад, с ръце здраво сплетени около корема. — Силна заради детето и силна заради Били.

Беше важно да мисли за Били, колкото можеше — повече, защото бебето никога нямаше да го познава. Затова с много усилия се опитваше да не мисли за Едуард, а когато въпреки всичко той пропълзяваше отново съзнанието й, винаги изпитваше вина.

А ненавиждаше това почти толкова, колкото и ужасните си сънища. Сега нямаше време за подобни чувства, вината пораждаше толкова много въпроси. Тя насочваше мисълта й да препуска в най-различни посоки, намекваше за възможностите и за избора, който беше могла да направи, и пред който тя беше отказала да се изправи.

Детето на Били, детето на Били — повтаряше си отново и отново като молитва тя. Дръпваше завесите, затваряше се за света, и се оттегляше край огъня. Молитвата успокояваше ума й, помагаше й да крои планове за бъдещето.

Тези планове, които започваше да осъществява, трябваше да бъдат особени. Те трябваше да бъдат практични.

Тя си мислеше така в този следобед, когато Левис си позволи да напусне един много дълго проточил се обед. Беше вечер, когато той се върна в къщичката. Валеше. Той влезе в малката червена стая с нейната кехлибарена светлина, оставяйки мокри следи, издърпвайки кашмирения си шал и красивите си ръкавици, изтърсвайки дъждовните капки от раменете на скъпото си палто, шегувайки се и полуоплаквайки се от ужасите на английското време. Съвсем неочаквано, без видима причина, той спря по средата на фразата.

Погледна към Елен, която седеше на чергата през камината. Често, когато тя го гледаше, той мислеше, че не го вижда, като че ли гледаше през него. Сега, може би защото неговото пристигане я беше стреснало, тя го гледаше директно и напрегнато със замислени, големи сиви очи. Левис се поколеба, после свали палтото си, издърпа мокрите си обувки и седна.

Тази вечер той щеше да ходи на театър и на вечеря, те и двамата знаеха това. За миг се загледаха един в друг, после тя погледна надолу, а тъмните й клепачи като че ли засенчиха страните й. Тя леко се изчерви. Левис се размърда в стола си, огънят приятно го затопляше.

— Трябва ли да тръгваш, Левис? — попита със спокоен глас тя.

Внезапно Левис изпита най-необикновено щастие, почувства като че ли досега беше тичал, изкачвайки се по безкрайна поредица от ескалатори, и съвсем неочаквано можеше да слезе от там.

— Не се налага — бързо отговори той. — Вечерта е отвратителна. Всъщност… Не мисля, че ще отида.

Тя го погледна. Неговата капитулация като че ли я стресна, после срамежливо му се усмихна.

Със студено безпристрастие и практичност, тя мислеше, че беше много млада, че всъщност нямаше пари и че бебето на Били се нуждаеше от баща. Гледаше на факта хладнокръвно, премервайки нуждите на бебето и нуждите на Левис Синклер, който, както тя беше започнала да забелязва, бе много по-уязвим и несигурен, отколкото първоначално изглеждаше — Левис Синклер, който беше раним.

Лицето й не издаваше нейните пресмятания. Левис я гледаше и мислеше, че неговото решение й беше доставило удоволствие, но че тя беше твърде скромна за да го изрази. Той се чувстваше смайващо разтърсен от чисто щастие.

Нищо друго не беше казано, но в този кратък миг бъдещата посока на техните два живота започна да добива своите очертания.

Три седмици по-късно, с приближаването на Коледа започна тежък снеговалеж. Елен се събуди и намери стаята си необикновено светла. Тя се измъкна от високото месингово легло и дръпна завесите.

Беше все още ранна утрин и снегът отвън беше недокоснат. Тя погледна в чудесната утрин, в която чистото и лъчезарно слънце огряваше един светъл, нов свят. Точно тогава, и за първи път, тя усети движението на своето дете.

Стоеше съвършено спокойна, с ръце притиснати към корема си, изпънат под нощницата. Това беше странно усещане, съвсем различно от всички описания, които беше чела. И за момент си помисли, че може би си е въобразила. После го усети отново: едно бавно пърхане, като птиче, хванато в човешка длан, част от нея, и все пак отделено. Това раздвижване я изпълни с внезапно, интензивно и пламенно желание да го защити. Сълзи напираха в очите й. Тази сутрин, докато позираше в студиото тя попита Ан Нийл дали би могла да й препоръча лекар в Лондон. Тя замълча. Гинеколог.

Настъпи тишина. Ан я погледна, четката й спря. Нейното изразително, с остър поглед, ъгловато лице се спря за миг на Елен.

— Да, мога да направя това. Той е лицемерен кучи син, известен обаче.

Тя замълча и започна отново да работи върху платното. Нищо повече не беше казано — това беше един изключително английски момент, помисли Елен. Следващия следобед тя отиде и се срещна с изтъкнатия мъж, господин Фоксуърт в неговите стаи на „Харли стрийт“. На Левис тя не каза къде отива.

Господин Фоксуърт беше висок и изглеждаше изискан. Носеше перленосив костюм с жилетка, перленосива връзка и игла на връзката, завършваща с перла. На ревера му имаше бледожълта пъпка от роза, а той седеше зад много обширно и елегантно полирано бюро и пишеше. Върху стената зад гърба му имаше точно подредени картини с английски пейзажи, всички внимателно осветени, малки и внимателно хармонизиращи със скучния, но направен с вкус тапет. Елен задържа очите си в картините. Господин Фоксуърт фиксираше своето бюро. Питаше за нейните менструални периоди и Елен разбра, че той намираше отговорите й за незадоволителни. Тя никога досега не беше обсъждала тези неща пред мъж и беше почервеняла и объркана.

Накрая той въздъхна по начин, който съумя да подскаже, че не само Елен, но и всички от нейния пол оставаха за него мистерия, леко уморителна мистерия. Предложи й да отиде в съседната стая, където чакала една сестра. Тогава би я прегледал. Изглеждаше като че ли той намира тази необходимост твърде неприятна.

Сестрата беше пъргава.

— Свалете цялото си бельо — каза тя — включително и гащите. Ще намерите един халат на закачалката.

Елен направи както тя й каза. Когато излезе в зелен ленен халат, сестрата й помогна да легне на тясната кушетка. Тя имаше метални въжета с халки при краката и беше покрита с бяла хартия. Елен започна да усеща нечистоплътност. Сестрата натисна тайно копче и след добре премерено време господин Фоксуърт влезе при тях.

Взирайки се някъде в пространството над главата й, той извади метален предмет, приличен на ножици. Заклатушка ги в едната си ръка, а с другата направи няколко бързи предварителни проби.

— Това първоначално ще го почувствате студено. Отпуснете мускулите си, моля — каза той. Това беше единствената забележка, която направи по време на целия преглед, а Елен инстинктивно се напрегна. Господин Фоксуърт се раздразни. Той вложи вътре металния предмет, нагласи го и завъртя някакъв ключ. Погледна, попипа и погледна към сестрата. Сложи коленете й в железните халки и й повдигна краката. Елен затвори очи.

Когато отново ги отвори, господин Фоксуърт си сваляше гумените ръкавици. Той ги събра на топка и ги хвърли в кофа за отпадъци. После натисна корема й, отстрани тънкия халат и все още взирайки се някъде в пространството над главата й, опипа гърдите й. Изобщо докосването му до нея сякаш беше за него отвратително занимание и Елен се питаше дали беше така, защото не беше омъжена, и дали той гледаше по същия начин, когато преглеждаше уважавани матрони. Докато тя се обличаше и сестрата я нарече „госпожа Крейг“, тя се увери в това. Подобно сдържано, неизразено презрение я ужаси. Съжаляваше, че не беше сложила пръстен и не беше се престорила на омъжена, всичко би било по-добро от това лице и от тази стена от неодобрение.

Тя се върна в стаята на господин Фоксуърт, с усещането, че е дамгосана. Той пишеше, отбеляза, че би могла да седне, и продължи да пише. Когато накрая я погледна, беше намръщен. Започна да говори, внимателно мерейки думите си, като зает човек, който се обръща към малко и изоставащо дете.

— Госпожице Крейг, продължителността на нормалната бременност е четирийсет седмици. Сега сме 22 декември, изминали са най-много деветнайсет седмици от бременността ви. Трудно е да бъдем по-точни, като се има предвид вашата несигурност по отношение на датите на менструалните ви периоди — той замълча. — Затова трябва да ви кажа, че ако имате намерение да поставите въпроса за прекратяване на бременността, аз ще трябва да ви откажа. Изискванията на закона са строги. Когато бременността е напреднала повече от дванайсет седмици, какъвто е сегашният случай, тогава възможността от прекъсване е незаконна… Госпожице Крейг, разбирате ли какво ви казвам?

Очите на Елен се обърнаха към неговото лице. Думите му й изглеждаха напълно безсмислени и като че ли стигаха до нея през някаква висока преграда.

— Прекъсване? — каза тя накрая. — Искате да кажете аборт? Но аз не искам аборт. Искам да запазя това дете.

Господин Фоксуърт стисна устни. Очевидно, терминът „аборт“ нараняваше неговата чувствителност. Той премести с два инча календара върху бюрото си.

— Разбира се, разбира се — заговори той вежливо, успокояващо и напълно не вярвайки. — Естествено, аз разбирам. Бих искал да го направите по-рано… Но, вие сте в отлично здраве. С много голяма степен на точност бихме могли да измислим, че ще достигнете термина си на около 4 май следващата година — едно пролетно бебе. Винаги е толкова приятно за майките, мисля — лицето му автоматично просия, после доби трезв вид, като че ли подобна шега беше правил много пъти преди, и едва сега осъзнаваше нейната неуместност. — Има, разбира се, още значително много време, което ви дава възможност да гледате напред, госпожице Крейг и да направите планове за вас и за вашето дете. Аз се питам… — лицето му стана сериозно. — Преценявали ли сте, госпожице Крейг възможностите за осиновяване!

Постави въпроса съвършено хладно, като че ли той беше толкова очевиден, че не заслужаваше да се споменава. Елен преглътна. Той оглеждаше нея и дрехите й с невъзмутимо презрителен поглед. Тя носеше обикновено, евтино палто, което си беше купила преди няколко седмици. Даде си сметка, че на него то изглеждаше такова, каквото си беше — евтино. И с гняв се убеди, че начинът, по който той разговаряше с нея беше някак си свързан с това палто. С палтото и с факта, че тя не беше омъжена. Тя го гледаше с лудешка омраза и мислеше за майка си. Дали по същия начин онзи дребен, нелегален тип, който правеше аборти в Монгомъри по същия начин беше гледал и на нея?

В един миг тя си даде обещание, каквото всъщност си беше давала и преди, но сега то доби по-голяма сила, че това нямаше никога вече да й се случи, че нямаше никога повече да бъде гледана отвисоко. И че каквото и да трябваше да направи, нейното дете нямаше да израсне така, както беше израснала тя самата — изпълнена с тази болезнена, ужасна гордост, която е страничен продукт на бедността. Тя се изправи.

— Казах ви. Аз ще запазя това дете. Не се интересувам от въпроса за осиновяването.

Повдигна брадичка. Господин Фоксуърт втренчено я изгледа и се наведе отново над своите бележки.

Елен се взря в приведената му глава и в перленосивия му костюм, в двата кокетни кичура сиви коси на слепите му очи и си помисли: „Той съжалява, че изобщо се е съгласил да ме приеме. Ако не бях използвала името на Ан Нийл и титлата й, когато телефонирах, той изобщо нямаше да ме приеме…“

В това тя напълно грешеше. Господин Фоксуърт мислеше за датите. При сега действащите в Англия закони за абортите, той познаваше изключително много жени, които идваха при него и лъжеха, очарователно и непоклатимо относно датата на техния последен цикъл. Богати жени, светски жени, по-възрастни или по-млади: понякога те слънчево се усмихваха, понякога плачеха. Тяхната цел, разбира се, беше да го убедят, че не бяха толкова напреднали в бременността, колкото действителност бяха, и затова прекъсването беше възможно. Тези жени, повечето от които бяха свикнали да постигат целта си, ставаха гневни и започваха да се обиждат, когато господин Фоксуърт спокойно ги информираше, че — както той се изразяваше — те може би грешаха.

Но това се случваше за първи път в неговата професионална практика, когато една жена беше дошла при него и се опитваше да претендира, че нейната бременност е по-напреднала, отколкото всъщност беше. Тази госпожица Крейг се опитваше да го убеди, че беше бременна в петия месец, което означаваше, че зачеването беше станало в средата на юли. Това не беше възможно и му се стори доста странно. Той намери също така за странно и това, че когато се беше опитал да й предаде фактите, тя изобщо не пожела да го слуша. Тя като че ли съвсем съзнателно заличаваше от съзнанието си думите му, още докато ги произнасяше.

Господин Фоксуърт сви устни. Неговият професионален живот беше посветен на грижа за жените, и все пак не адмирираше особено женския пол. Жените, мислеше той, имаха способността да изместват фактите, които не са им удобни и по-специално в онази точка, където се пресреща техният емоционален и сексуален живот. Тази млада жена, допусна, желае по някакви нейни причини да се самоубеди, че един мъж беше баща на нейното дете, а не друг.

Добре, това беше явление, с което той се беше сблъсквал и преди. Всички мъже, включително и женените, бяха в очите на господин Фоксуърт предполагаеми бащи и голям брой мъже сред неговите познати бяха горди да представят синовете и дъщерите си на света, които, господин Фоксуърт знаеше със сигурност, не бяха техни. Най-странното беше, че замесените в това жени изглеждаха били в състояние да заличат напълно тази упорита истина от тяхното съзнание. След определен момент, те не само твърдяха, че съпрузите им са бащи на децата на техните любовници, но всъщност и самите те започваха да вярват в това.

Той се отдели от размислите си, за да погледне тази си пациентка. Тя отговори на погледа му. Лицето й беше пламнало, очите й блестяха и изразът й беше предизвикателен. Господин Фоксуърт не я харесваше, тя беше изключително млада, беше неомъжена и той прецени, че едно изражение на унизеност или отчаяние би й подхождало повече.

Като укорителен жест той разхлаби снежнобелия си маншет и погледна към своя часовник. Младата жена прехапа устни. Тя разплете ръце и му благодари, че я е приел. Направи го достатъчно любезно, но с известна ирония в гласа, която оскърби господин Фоксуърт.

Той натъртено я запита дали е разбрала това, което й беше казал, на което тя се засмя и го попита колко му дължи. Той беше сигурен, че въпросът беше поставен нарочно, а не просто от непознаване на етикета. Леко се изчерви, изправи се и й предложи да остави адреса си на неговия администратор. Известието за неговата такса — той произнасяше думата с известно затруднение, тъй като неговите хонорари бяха високи и той смяташе за недостойно да напомня за тяхното съществуване — трябваше да бъде изпратено по съответния ред.

Елен напусна. Надолу по широкото и елегантно стълбище, през тежката входна врата, по няколкото стъпала, на паважа на „Харли стрийт“. Навън непосредствено пред нея спря едно такси. От него излезе висок мъж на средна възраст, който отвори вратата и помогна на една жена да излезе от таксито — хубава жена, облечена в кожи. Тя се наклони към ръката му и смеейки се го погледна. Беше закръглена, великолепна, очевидно бременна.

Елен постоя за момент, загръщайки се в своето платнено палто, повдигайки яка, за да защити лицето си от студения вятър. Тя погледна този мъж и жената, несъзнаващи нейното съществуване и как те преминаха по стъпалата на къщата. Бързо пристъпи напред и се качи в таксито.

На 4 май — нейното бебе. Тя не можеше да мисли за нищо друго, обладана беше от усещането за неотложност. Навеждайки се към шофьора, тя му даде своя адрес в „Челси“. Обърна се и погледна още веднъж мъжа и жената, и после, навеждайки се отново напред, помоли да бързат.

Когато чу входната врата на къщата да се отваря и затваря Левис беше на горния етаж, полуоблечен и полусъблечен, подготвяйки се за излизане. Той не беше в добро настроение. Отегчен беше от стаята, която беше студена, от покрива, който се накланяше и не беше лесно да се разположи удобно един мъж като него, висок един и осемдесет и три. Отегчен беше от Чад, който постоянно телефонираше и не го оставяше на мира, викаше го да се върне в Париж. Беше отегчен и от Елен, която беше нетърпелива по отношение на „Нощна игра“ и която говореше много дълго с Чад по телефона. Отегчен беше и от момичето, на което беше обещал да съпровожда тази вечер на бал-вечерята в „Бъркли Скуеър“. На всичкото отгоре мразеше и самия себе си. С него ставаше нещо, което не можеше да разбере, и което като че ли нямаше сила да контролира.

Чувайки стъпки, той за момент се поколеба. После раздразнено дръпна колосаната си официална риза, грабна официалната си черна връзка. Не трябваше да отива на танци. Можеше да телефонира на момичето, макар и толкова късно и просто да отмени. Би могъл да си остане вкъщи. Тази алтернатива му се струваше странна и неизмеримо съблазнителна. През тези последни седмици беше усещал, че нейната привлекателност ставаше все по-силна. И този бързо развиващ се вкус към домашната атмосфера го тревожеше. Беше сигурен, че никога не го беше изпитвал досега. Само че Елен му беше предложила да остане вкъщи само онзи път, предложението не беше повторено. Левис се намръщи и реши да отиде. Започна да връзва връзката си.

Беше започнал да намира за все по-трудно и по-трудно да седи в една и съща стая с Елен, чувство, което нещастно съжителстваше с неговото много силно желание да бъде с нея. А когато беше с нея, искаше да я докосне, да вземе ръката й, да я обгърне в прегръдка… Нуждата да направи тези неща, беше започнала да го подлудява. Най-накрая, ако искаше да вземе ръката й, защо по дявола, не го направеше? Левис вече от месеци си задаваше такива въпроси, факт, който той осъзнаваше с горчивина.

Нямаше отговор. Всичко, което знаеше бе, че когато гледаше Елен, неговото обичайно сексуално настъпление му изглеждаше просташко. Нужно бе някакво ново отношение. Левис нямаше представа какво трябваше да бъде то.

Той хлъзна ръце в ръкавите на своето черно вечерно сако и го облече. Един непознат го погледна обратно от огледалото. Почувства, че не знаеше вече кой беше самият той. Цялата му идентичност като че ли се намираше в постоянна промяна и като че ли тя беше изковавана минута по минута и зависеше по някакъв мистериозен начин от Елен. Левис смяташе, че тя би трябвало да прояви някаква признателност за това. Като че ли самата Елен притежаваше силата да го освободи, за да бъде самия себе си.

Левис не обичаше самонаблюдението, но тази мисъл пропълзяваше по задното стълбище от онзи тавански етаж на неговото съзнание, където беше оставил на съхранение старите си идеали. Той я натъпкваше обратно там, където принадлежеше: в стаята за стари вещи. Отвърна се от огледалото и потегли за стълбите. Нуждаеше се от лечение, лечение, което беше правил и преди и което този път той беше решен, че не трябва да се провали.

Елен не направи опит да го убеди да остане вкъщи, но направи нещо, което не беше правила никога преди.

Щом Левис отвори вратата, тя тържествено взе неговия шал и лично го постави около врата му. Ръката й леко го докосна. Той долови чистия мирис на кожата и косата й. После тя се надигна и постави кратка, девствена целувка на неговата буза.

Левис изхвръкна замаян на улицата. Той почти забрави за лечението, което прилагаше от време на време, почти изостави както момичето, така и бала. После видя такси в края на улицата и преди да е променил решението си, се затича към него.

Насочи го към Мейфеър и се облегна на задната седалка, чувствайки се по-спокоен. Щом таксито набра скорост при „Слоан стрийт“, той започна да се отпуска и да става по-самоуверен. „То ще подейства“, си каза твърдо. Този път дяволски добре ще потръгне. Сега беше почти седем. Питиета, вечеря, танци. В единайсет часа най-късно, колкото може по-рано, Левис Синклер щеше вече да се е настанил.

В десет имаше пауза на танците, а вечерята беше сервирана. Трапезарията беше претъпкана с крещящи млади англичани във фракове и украсена по края с дебютантки, току-що навлезли в обществото млади момичета, и с постдебютантки, зачервени от усилията си върху танцовата площадка. Левис се промъкна през множеството към дългата маса, където красиво подредена, се предлагаше разточително много храна. Омари, пъдпъдъчи яйца, желирано телешко филе, в далечния край — винени, високи като крепости желирани ястия, пирамиди от плодове, сладоледи и сорбета в сребърни подноси. Мъжът до него изпусна едно пъдпъдъче яйце и внезапно го настъпи. Купа с хайвер беше веднага изпразнена, омарите, толкова хубаво наредени и украсени миг преди това, бяха вече в безпорядък.

Левис се беше сгорещил, потеше се и беше в много лошо настроение. Той заби лакътя си в ребрата на един англичанин и си проправи път напред. Държеше нависоко две чинии, едната за себе си и другата за ексдебютантката, която си беше избрал за тази вечер. Измъчен келнер сложи по едни първокласни омарови щипки във всяка от чиниите и по един черпак жълта като горчица майонеза. Беше добавена по малко пушена сьомга и парченца увехнала краставичка. Това ще свърши дяволски добра работа, реши Левис.

Той извоюва пътя си обратно до ексдебютантката, която неподозираща за съдбата, която й готвеше Левис, говореше с една приятелка. Тя беше облечена в рокля от розов шифон с много бухнала пола. Имаше изпъкнала ивица плат, където нейните дълги превзети ръкавици свършваха и показваха пълнотата на горната част на ръцете й. Когато видя, че Левис приближава, тя разкопча ръкавиците си и ги нави обратно към китките.

— О, сьомга — каза тя и направи физиономия. — Аз исках всъщност говеждо.

— Всичкото се свърши — излъга Левис.

— О, каква досада. А хайверът?

Левис изскърца със зъби.

— Задръж за секунда — каза той. — Ще отида само да взема за нас малко шампанско.

— За какво да се задържа? — отговори тя, смятайки че е казала голяма духовитост, защото заедно с нейната приятелка избухнаха в смях.

Левис сдържа гримасата си и се приготви да си извоюва пътя до масата с напитките. Тя беше препречена, от съответната плътна редица от англичани.

Левис стоеше и чакаше. Той нямаше желание да се блъска, нямаше желание дори да продължава да стои там, и само инатът, който надделя в този момент го задържа. Не, помисли си той, беше си дал това обещание, и дявол да го вземе, щеше да го осъществи.

Вече беше тайно разузнал почвата, беше изключил възможността да използва спалня, и се беше спрял на банята на горния етаж. Банята не беше толкова удобна, но поне имаше брава, която се заключваше. Всички ключове на спалните, беше забелязал Левис, отсъстваха. Англичаните бяха подозрителна тайфа.

Той с примирение се облегна на една колона, в очакване на своя ред. Преди време правенето на секс изглеждаше очарователно лесно нещо. Той прехвърли в ума си някои от жените в своето минало. Споменът за техните лица и тела вече се беше замъглил в паметта му. Той не можеше да се сети за повечето от имената им, но това не беше изненадващо, защото връзката с никоя от тях не беше продължила дълго.

Харесваше по-възрастните жени — или поне така беше преди. Неговата най-продължителна връзка, шест седмици през едно лято в Кейп Код беше с една жена, която беше връстница на неговата майка. Тя преподаваше литература в колеж за момичета. Беше казала на Левис смисъла на думата „ерогенен“, покрай многото други неща. „Ти така искаш да се втурнеш, Левис, по-полека. Правиш го като че ли го мразиш…“

Левис се намръщи. Забележката го беше засегнала, може би, защото имаше истина в нея. Във всички случаи, той я беше оставил малко след това.

Беше решил, че не харесва интелектуалните жени. Стигаше до там, че не харесваше особено жени от средите, от които произлизаше. Намираше ги всички мъртви от врата надолу. Не, той много повече предпочиташе проститутките, които хващаше на „Таймс Скуеър“ или балтиморските стриптийзьорки, които се увиваха около тялото му, присмиваха се на акцента му и го оскубваха поне с двайсет долара повече, отколкото искаха от техните моряци. Така че, какво? Така поне беше честно, и тези момичета с техния остър уличен език поне го караха да се смее. Той сега видя съвсем живо до себе си две от тях, едната черна, другата бяла от двете му страни в леглото, и тримата натъпкали се с наркотични цигари.

— Аде бе, захарче — беше казало черното момиче. — Майка ти казвала ли ти е някога за сандвич с шоколад?

— Не от този вид — беше отговорил Левис, грабвайки и двете. Думите го бяха стимулирали. Двете момичета се бяха заизвивали, смучеха и ближеха, и през цялото това време, някъде дълбоко в ума си, Левис беше виждал възмутеното лице на майка си. Сторило му се беше, че това трае хиляда години — да напомпва и напомпва. А след това черната стриптийзьорка беше казала: „Ей, големия, ти не си какво да е, знаеш ли? Ела пак при мене, и аз ти се кълна, бебче, че ще ти го направя без пари…“

Той никога не я видя повече. Сега дори не можеше да си спомни лицето й. Само сладкото чувство, ебането, което беше като реванш и това, което беше казала, разбира се.

Левис разтърси глава. Най-накрая, той беше стигнал до масата с шампанското. Две чаши твърде топло шампанско.

Колко странно, помисли си той, да забрави лицата им, а да помни техните думи.

Беше десет и четирийсет и пет и той беше стигнал до светилището — банята на горния етаж. Левис се беше любил в бани и преди, ексдебютантката изглежда не беше. Но тя беше поела достатъчно шампанско, за да бъде лесно убедена да се качи на горе. В момента, когато вратата беше заключена, тя започна да променя мнението си. Левис я хвана. Той отегчено помисли: „Ще свърши за петнайсет минути“. Всичко беше наред, докато я целуваше. Той го прави известно време, крадешком проучвайки географията на нейната бална рокля, която изглеждаше непроницаема.

Тя имаше дълбоко изрязано деколте с много пристегната долна фуста. Левис експериментално я прегърна и усети многото банели. Бухналата й пола беше дълга до земята. Левис успя да я повдигне до коленете и незабелязано да промъкне ръката си отдолу. Усети извивката на бедрото и найлонов чорап. Още по-добре усети металните закопчалки на жартиерите. Целуна момичето с още малко по-голяма разпаленост и премести ръката си инч по-нагоре. Подозираше, че тя беше сложила от онези най-нови страстоубийци — ластичен колан с жартиери. Левис имаше опит в свалянето на подобен женски колан, и той съвсем не беше окуражаващ. Изостави полата й. Съсредоточи едновременно и двете си ръце в областта на гърдите: банели и внушително набъбнала плът — сякаш опипваше гълъб с голяма гуша.

Левис съзнаваше, че съвсем не се е надигнал. Някъде дълбоко в съзнанието му съществуваше неясното усещане, че не би искал да бъде тук и че не би искал да прави това, но беше започнал и все още упорстваше. Единайсет часа. След минута тя ще започне да проявява интерес, помисли си той. Целуна момичето отново и забеляза, че беше се зачервила, и че дишането й беше зачестило. Той се реши на по-смел ход, със загребващо движение бръкна между гърдите й.

Ексдебютантката реагира веднага. Тя гневно изцвили и силно плесна Левис по ръката.

— Скотски американец. Какво си въобразяваш, че ще направиш?

Тя отстъпи назад и високомерно навири към него дългия си, английски нос. Левис сви рамене и сложи ръце в джобовете. Усмихна й се с мързелива, обидна усмивка.

— Ти дойде горе с мен. Видя, че заключвам вратата. Какво мислеше, че ще правя?

Беше изпил значително количество шампанско, достатъчно, за да го накара да разбира, че това е неотменимата логика. Ексдебютантката очевидно не се съгласи. Тя му отправи унищожаващ поглед.

— Да не би да си въобразяваш — каза тя само леко олюлявайки се на краката си — че имам намерение да загубя своята девственост с един американец в една баня?

— Кое е по-лошо, моята националност или изборът на мястото?

Тя му отправи още един високомерен поглед, после, за да компенсира малко, започна да се киска.

— Честно казано, Левис, ти имаш най-колосалните нерви…

Левис се колебаеше. Прецени, че ако опиташе сега, и си направеше труда да бъде настойчив, би могъл вероятно да постигне прогрес от рода на отблъскване, дори грубо отблъскване — това беше част от играта. Би могъл да я придумва, да я целува. При мисълта и за двете, си даде сметка, че го отегчаваше до полуда.

Той погледна към ексдебютантката и тя го погледна. Тя беше хубавичка, и Левис, който я познаваше от две седмици, я харесваше. Той въздъхна. Шампанското и някакъв вид ярост го направиха по-смел.

— Защо не? — попита той накрая. — Искам да кажа, в края на краищата, защо не? Какво е това, най-накрая? Защо това трябва да представлява някаква проклета сделка?

За негово облекчение, а също така и за негова изненада, въпросът като че ли не я обиди. Левис имаше ясното впечатление, че и на нея й беше хрумнало същото. Тя се намръщи и изглеждаше замислена.

— Не зная — тя замълча. — Мисля, предполагам, че ти трябва да ме обичаш.

— О, велико, знаменито! — Левис внезапно се почувства доволен. Той се облегна назад върху стената.

— Не трябва ли тогава да сме женени? Или поне сгодени?

Момичето се изкиска:

— Не, Левис, успокой се. Това е за маминото поколение.

— Ами, предполагам, че това е прогрес. В известен смисъл.

— Така. Ако аз те обичах, това вероятно би било добре — тя великодушно продължи. — Също така, ако бях сигурна, че няма да забременея и така нататък… — Тя започна леко да порозовява. — Но, аз не те обичам, това е, и ти не ме обичаш, така че — не мога.

— Така е ясно. — Левис въздъхна. — Изглежда разумно. Точно по въпроса. — Той отново се блъсна от стената. — Така че, ние не можем да го направим, по дяволите, заради самото него, просто за забавление.

— Не, Левис, не може — тя отново се изкиска.

— Трябва да има любов, а?

— Това е разликата, Левин — тя го гледаше сериозно. — Това променя природата на нещата.

— Променя природата на нещата? Така ли? — Левис тържествено поклати глава. Даваше си сметка, че все още беше леко пиян, но че някъде дълбоко в съзнанието му някакво пространство започваше да се разчиства. Съвсем ненадейно, всичко, което тя каза, започваше да добива смисъл. — Тогава ще стане по-различно, така ли? — бавно каза той. — Знаеш ли, ако ние… когато аз… когато някой…

— Аз мисля същото — момичето изглеждаше несигурно. — Какво мислиш?

— Не зная — Левис въздъхна. — Никога не съм бил влюбен.

Момичето строго го изгледа:

— Каза, че си на двайсет и пет?

— Дори и така да е.

— Левис, ти си безсърдечен съблазнител — каза тя и рязко и се отправи към вратата.

— Аз не съм безсърдечен. — Левис слабо протестира. Пространството в съзнанието му се разтваряше все повече и повече, и той започваше да се чувства чудесно.

— Да, такъв си. Изборът на една баня беше решително безсърдечен.

Левис внезапно беше поразен. Той бързо се обърна, когато тя завъртя ключа:

— Ти си напълно права! Абсолютно си права! Извинявам ти се!

— Левис, ти си пиян — каза тя твърдо. После се усмихна. — Но, аз ти прощавам.

Тя излезе, шифонът й прошумоли, а Левис остана загледан в пространството. Откъм стълбището достигнаха звуците на виенски валс. Сладостта на музиката и новооткритото в ума му пространство се съединиха в едно.

Погледна часовника си. Беше единайсет. И изведнъж, съвсем ясно, без повече извъртане, разбра: обичаше Елен! Това беше — и то беше толкова просто. Нямаше нищо сбъркано в него, в края на краищата объркването, което беше усещал през последните седмици имаше една и само една причина. Чувствал се беше объркан, защото беше отказал да си признае този централен, великолепен и по-важен от всичко друго факт.

Той я обичаше! Така че, нямаше нищо неправилно. Напротив — всичко беше както трябва.

На половината на стълбището, Левис спря. От тук той можеше да гледа към балната зала, където под звуците на валса мъже и жени замаяно се въртяха на танцовата площадка. Левис постоя и ги погледа — роклите, блестящи както бижутата и деликатни като цветя. Мъжете, които изглеждаше, че се движат така сигурно, размахваха опашките на своите черни сака, така както се въртяха и бухналите поли на женските рокли. Сребро и злато, нарцисово жълто, алено и черно, синьо бледо, като лунна светлина, розов ализарин. Краката на танцуващите двойки като че ли не докосваха пода, Левис си помисли, че те кръжаха като планети, изглеждаха толкова хубави и внушителни, като звезди.

Получавайки обратно палтото си, той прекрачи границата от топлината и светлините на къщата в студеното мъждукане на запустелия „Бъркли Скуеър“. Почувства, че беше имал някакво видение. Помисли, че би могъл да извърви много лесно няколкото мили до вкъщи. И така направи: покрай „Пикадили“, през сенките на „Грийн парк“, през „Найтсбридж“, после на юг към реката. Беше му студено на краката в неговите вечерни, от патентована кожа обувки, но Левис не осъзнаваше това. Той едва осъзнаваше, че изобщо върви. При нормални обстоятелства, това би значило, че е пиян.

Левис знаеше, че не беше. Той беше опиянен, да, но със средствата на нещо далече по-могъщо, много по-неудържимо, отколкото най-хубавото „Болинджър“, което беше пил тази вечер. Чувстваше, като че ли калейдоскопът на неговия живот се беше завъртял, и всичките парчета, всичките объркващи фрагменти чудотворно се бяха наместили в една точка — съвършения, траен модел. Той влезе спокойно в малката къща в „Челси“. Минаваше полунощ и стаите бяха тъмни. Левис свали палтото и шала си, изрита мокрите си обувки. Тихо, по чорапи припълзя по тесните стълби. Ликуващ и същевременно ужасен, натисна бравата на стаята на Елен и я намери отключена.

Той я отвори и се вмъкна вътре.

Тя спеше на отворени завеси. Светлината на луната и отразената от снега светлина правеха стаята бляскава и сенчеста, така сребриста, като негативен филм.

Тихомълком Левис стигна до високото и широко пиринчено легло и я погледна. Дългите кичури на косата й се бяха пръснали по възглавницата, клепките й пускаха сенки над страните. Дишането й беше меко и равномерно. Едната й ръка лежеше отпусната върху завивката. Левис гледаше млечнобялата кожа, меко синьото на вените, които минаваха през нейната китка. Ръката и рамото й, които той едва можа да види, бяха голи. Тя не беше сложила нощница.

Левис я гледаше и се чудеше на упоритостта, страха и на глупостта си от недозрялост, заради които толкова дълго е бил сляп. Колко своенравен е бил, и колко глупав! Сега, с треперещи ръце, той докосна чаршафа, крадешком, много внимателно дръпна нагоре завивката.

Чаршафите бяха от светлорозов памук. На тази светлина те бяха станали като перлени. Тялото на Елен, извивките му, издатините и в падините му, бяха избелени до пясъчен цвят. Сенките под нейните гърди и между бедрата й бяха бледоморави като мимолетни струйки дим. Тя леко се раздвижи, като че ли студеният въздух, докоснал кожата й щеше да я събуди, после остана, отново неподвижна.

Левис потръпна не толкова от студа, колкото от някакъв духовен екстаз. Чувствайки се като богомолец, малко като неканен гост, той свали остатъка от дрехите си.

Когато остана гол, се изкачи в леглото до нея. Легна много внимателно, с тревогата да не докосне със студената си кожа нейната, усещайки същевременно, че не беше студен, че тялото му пламтеше, и че гореше самият му мозък. Той Дълго я гледа, после много деликатно я докосна с ръце. Те проследиха очертанието на лицето й, клепачите й, избърсаха леко запотените й, разтворени устни.

Той раздвижи ръцете си надолу, хлъзгайки пръстите си около извивката на врата й. После те тайно се прокраднаха към изпъкналостта на нейните гърди. Тялото й беше спокойно, неговата пасивност, мълчание, чувството за тайнственост възпламеняваха Левис все повече и повече. Той наведе глава и притисна устните си в нейните, усети меката топлота на дъха й върху своите страни. Поколеба се, после, хлъзгайки се по-надолу под завивката, обхвана с ръцете си нейните гърди, взе розовите зърна между устните си, и ги засмука внимателно, първо едната, после другата. Те постепенно се втвърдиха и Левис меко изстена. Елен не се раздвижи, не помръдна.

Левис легна до нея, позволявайки си със своето бедро да притисне по дължина нейното. Имаше твърда ерекция. Все още чувстваше като че ли изгаряше, но същевременно и като че ли сънуваше. Започна много леко, като сляп да я докосва с върха на пръстите си. След нежната извивка на нейните хълбоци, той бръкна с пръсти в засенчения космен триъгълник, в цепнатината между бедрата й. После пъхна ръка между бедрата й, където кожата беше гладка като коприна.

Тя се размърда, въздишайки с лек стон. Раздвижи се леко, като дълбоко заспала и се обърна малко към него, така че гърдите й леко докоснаха неговите, а твърдият му пенис се притисна към слабините й.

Мислите на Левис се въртяха. Почувства се като поставен някъде на много голяма височина, готов да се гмурне в дълбоки, черни води. Той още веднъж я докосна с трепереща ръка и усети като че ли попадна в окото на буря, в неподвижния център на циклона на собствените си сетива. Усети бедрата й и ги разтвори.

Беше лесно да се хлъзне в нея, постигна го с малко движение, едно настаняване на бедрата, фактически не стана с напън. Той беше там, остана съвършено неподвижен, докато умът му се носеше във вихрушка и се блъскаше. Почувства го като съюз и малко като насилие. И тогава — усещането за чисто и нечисто страшно го развълнува. Любов и лъст, могъществото на това единение беше нещо, което той никога не беше изпитвал дотогава. Ослепително бяла светлина и черна топлина, изграждане: усети тялото си да пулсира, знаеше, че едва ли се нуждаеше от много движения. Натисна много леко веднъж и остана неподвижен.

Още един лек натиск, крила затрептяха в ума му, и той се изпразни. Това беше като нож, преминаващ през артерия, като че ли кръвта му бликна и пресъхна. Една малка смърт.

Почувства се разтърсван от спазми и треперещ, беше мокър от пот. Зарови лицето си между гърдите на Елен. Чу гласа й, който усети като своя собствен.

Гласът каза:

— Исусе, Исусе, Исусе.

После пулсирането спря, той се изтегли от нея и легна неподвижен. Умът му като че ли потъна в някаква безпаметност.

Елен изчака, докато се увери, че е заспал, после отвори очи и спокойно го обгърна с ръце. Това трябваше да се случи, каза си тя, и беше доволна, че го беше направила да стане по този начин.

Докосна косата на Левис. „Не като предателство, помисли тя, по-скоро като сън.“

На сутринта Левис се събуди пръв. Той се измъкна от леглото, изпълзя от стаята надолу по стълбите. В малката, леденостудена баня той пишкаше и се чувстваше като бог.

Беше развълнуван, ужасен и ликуващ едновременно. Върна се на площадката на стълбището и пристъпваше гол нагоре-надолу, не усещащ студ. Струваше му се, че е преобразен, отново роден. Мъжът, който беше до сега, беше умрял от бърза, кратка смърт и на негово място се беше родил нов мъж, който знаеше, че може да извърши всичко, каквото и да е то. Той беше безкрайно потентен, изпитваше милосърдие, държеше света в шепата на своята ръка.

За този нов Левис всичко беше лесно — притежаваше силата на супермен. Той с усмивка си спомни за героите от комиксите в детството, героите, които беше обичал, които повдигаха планини, преодоляваха слабостта и се противопоставяха на силата на тежестта. Днес той се чувстваше като тях и като тях летеше.

Върна се в малката спалня и отново се изкачи в леглото. Когато дръпна завивката към себе си, Елен отвори очи. Те се погледнаха.

„Без въпроси“, помисли Левис. Това, което се беше случило беше толкова странно и толкова магическо, че според него въпросите щяха само да го развалят и да го пропъдят. Но — „Беше ли спала тя?“ Въпросителната прелетя през съзнанието му, и сякаш че беше произнесъл думите, тя разбра мисълта му.

Устните й се извика в лека усмивка.

— Миналата нощ аз сънувах… — започна тя.

— Това не беше сън. — Левис нетърпеливо я прекъсна. — Знаеш, че не беше…

— Не, предполагам, че не — каза тя и въпреки, че го обгърна с ръце, Левис усети в гласа й нотка на съжаление.

Всичко беше като в сън. Следващите пет дни и нощи бяха като сън, мислеше си Левис. Сторило му се беше, че изминаха с голяма бързина и после се бяха забавили с прозрачна яснота. Той знаеше, че тези пет дни ще го преследват и ще останат в него до края на живота му. И беше прав. Винаги след това, въпреки всичко, той щеше да се връща назад, към това време и щеше да знае, че животът тогава беше справедлив.

За тези пет дни, със самата Коледа, падаща се на третия ден, в центъра на една арка от щастие, те бяха напълно сами. Левис откачи телефонната слушалка, защото не искаше гласът на Чад да прекъсне тяхната идилия. Заключиха вратата. Никой не почука, но и да го беше направил, бяха решили да не отговарят. Разпределяха дните така, както желаеха. Ядяха в странни часове, защото внезапно огладняваха, спяха сутрин или следобед и стояха будни през нощта. Левис чувстваше, че до тях не достигаха външните ритми, а само ритъма на обичта и нравенето на любов.

В навечерието на Коледа, в средата на следобеда, съзнавайки внезапно, че е Бъдни вечер, те се напъхаха в катове дрехи и изтичаха навън заедно, хванати за ръка, смеейки се. Докато всичко беше възможно, те влизаха и излизаха от магазините и намериха всичко, което им трябваше, въпреки че магазините бяха пред затваряне, и че Елен беше предсказала, че ще намерят само празни рафтове.

Купиха малка елхичка, цветни дрънкулки й лъскави гирлянди. Купиха си смокини, ябълки, грозде, кестени и сливи, запазени в най-красиви кутии. Една пуйка, която би нахранила двайсетина, и която беше наблъскана във фурната, оказала се твърде малка за нея. Хартия за обвиване, свещи, една Витлеемска звезда, кутия хайвер, надписани червени и златисти солени бисквитки. И подаръци. Какви подаръци! Левис ангажира такси, отидоха в „Харолд“ и го намериха на изпразване. Вървяха през грамадните зали, блестящи с украшения, и Левис искаше да купи на Елен, всичко, което виждаше… Той я накара да остане до ескалаторите и да гледа в стената, докато той хукна от щанд на щанд. Цяла гарафа с парфюм в бутилка от млечен на цвят прозрачен кварц, наръч бодлива зеленика и имел, букет от пролетни цветя. Още по-голям наръч бельо, кутии с коприна, сатен и ръчно плетени дантели. Дълга огърлица от перли с диамантена закопчалка. Кутия с изключителен френски сапун във формата на мидени черупки. Левис жонглираше с пакетите, хвърляше ги, смееше се, взимаше ги и пак ги хвърляше. Той не чувстваше несигурност сега, нито една от забраните, на които беше подложен в Рим: вкусът му беше сигурен, безпогрешен и цената не беше материалната. Когато купи нощница, той нямаше представа от размера, затова описа Елен на височина доста и красноречиво, като размахваше ръце и се смееше като налудничав. Жената, която го обслужваше се усмихна, и Левис, изчервен, разрошен, изглеждаше особено красив, тя разпозна в него вихъра на своята влюбеност, и беше търпелива. Бяло или черно — невинност или откровено еротично? На Левис му беше все едно, веднъж сигурен за размера, той ги взе и двете.

Когато се върна на мястото около ескалаторите, едва виждащ над купчината от пакети в ръцете си, Елен я нямаше. Той спря поразен, сърцето му като че ли затихна от ужас.

После, на следващата секунда я видя отново, идваща насреща му със зачервено лице, нейните ръце също бяха отрупани с пакети. Успокоението му беше толкова голямо, че той изтича към нея, и просто застана там, по средата на „Харолд“, докато един дискретен, обслужващ ескалатора мъж обърна поглед и каза: „О, скъпи мои, скъпи мои…“

Тази нощ те украсиха елхичката. Навързаха я с панделки, покриха я с гирлянди, провесиха красивите топки от нейните клони. Спуснаха завесите и запалиха камината, светнаха само една лампа. На меката, топла светлина малката стаичка изглеждаше очарователна с нейните от червено кадифе кресла и меките й овехтели черги. За Левис тя вече не беше неугледна — вече това за него нямаше значение. Тя не беше повече стаята на Ан Нийл, беше негова и на Елен.

Те бяха забравили да купят каквато и да е друга храна, освен пуйката, затова празничната им вечеря се състоеше само от печена пуйка и хайвер срещу горящата камина. Гледаха към елхата, държаха се за ръце и си говореха.

Левис знаеше, че думите са неточни, но той чистосърдечно се опитваше да обясни на Елен какво изпитва: как през целия си живот се беше страхувал от поражение и се беше опитвал да намира алтернативни пътища. Как се беше опитвал да бъде това, което изискваха неговите родители, после какво той самият беше искал, после какво неговите приятели бяха искали, и накрая какво Чад беше изисквал. Защото едва сега той можеше да бъде самия себе си.

— Обичам те — каза Левис. Той зарови глава в скута й. — Обичам те, обичам те, обичам те.

Тя наведе глава и целуна косата му. Леко го погали, както майка успокоява детето си. А Левис се чувстваше виновен. Смяташе, че трябва да се изповяда пред нея. Той изля навън всичко: каква ужасна личност е бил. Виното, жените, приемите, бъркотията. Колко беше мразил всичко това, а се беше преструвал, че го харесва и как сега искаше всичко това да не беше се случвало, защото той не беше достатъчно добър за нея, а би искал да бъде.

— Това не е истина, Левис — каза тя. — Моля ти се, не вярвай в това. Моля те, не мисли за него. Левис, ела в леглото.

На следващия ден те прекараха твърде много часове, опитвайки се да опекат тази чудовищна по големината си пуйка. Тъй като бяха забравили да си купят картофи или каквито и да било зеленчуци, я ядоха със сладки индийски корени, една кутия с които откриха в шкафа. Беше вкусно. Изпиха бутилка и половина чудесно бургундско вино — това Левис не беше забравил. После, чувствайки се пийнали, излязоха да се разходят по опустелите улици и покрай гладко течащата река. „Сладка Темза“, мърмореше Левис, като фрагмент от скъпото образование, което беше останало в него. Той взе ръката й и я залюля.

Елен спря и погледна към водата. Тя се питаше дали това, което правеше беше погрешно, но мисълта й се струваше нереална. Нещата се случваха, тя само ги контролираше, доколкото може. Виното, което беше изпила, като че ли беше излетяло в мозъка й, успокоявайки го, хипнотично беше и самото движение на реката. Тя фиксира поглед върху една клонка, наблюдавайки я, как отива надолу, по реката. Течението беше бързо и на нея това й се стори успокоително.

— Веднъж живях близо до река. — Тя стисна ръката на Левис. — Студено е, хайде да си вървим.

Те се прибраха, запалиха огъня, дръпнаха завесите, заключиха вратата. Един измислен свят, каза си Левис и се усмихна, защото идеята му харесваше. Те си го бяха направили и вярваха в него. Нищо друго нямаше значение.

Отвориха подаръците си пред камината. Елен му беше купила връзка, шал, черен кожен портфейл, кутия с ленени носни кърпички, една копринена риза и бутилка арманяк. Тя натрупа подаръците върху коленете на Левис нервно, с разширени очи, като че ли се ужасяваше да не би той да ги откаже с презрение или да ги намери неподходящи.

Левис, който знаеше, че тя в Париж бе нямала пари и че сумата, която й беше платена досега за филма беше много малка, дълбоко се трогна. Той разопакова всяко едно по отделно и внимателно, а тя го наблюдаваше като нетърпеливо дете, ръцете й се втурваха понякога да подадат кутия, да изтеглят упоритата обвивна хартия. Когато всички подаръци бяха отворени, те коленичиха, гледайки се един друг. Коленете им и чергата бяха осеяни с дантела и коприна, с разкъсана хартия и лъскави панделки.

— Харесваш ли ги? Добри ли са? О, Левис, много е трудно да се купува подарък на мъж. — Тя го погледна срамежливо, докосвайки нещата, които стояха в нейния скут. — Тези са толкова красиви, а това, което аз съм избрала е… Бих искала…

Тя се прекъсна, а Левис се присегна и взе ръката й. Искаше да каже, че само един подарък имаше значение за него — дали тя също го обичаше. Тогава той щеше да има всичко, което желаеше от живота. Но му се стори неправилно и неучтиво, във всички случаи почти ненужно. Гледайки в големите й очи, той помисли, че тя го разбира.

— Скъпа моя. — Той се наведе и целуна меката длан на ръката й. — Скъпа моя.

По-късно я убеди да облече някои от нещата, които беше избрал за нея. Те пиха от арманяка и всичко им се стори чудесно, а за Левис — възбудителна игра. Бледорозова коприна, блещукаща върху нейната кожа. Дантела, която разкриваше меките извивки на нейните гърди. Перлите, навити около врата й. Бяла копринена нощница, през която той можеше да види тъмните точки на зърната й и сенчестия окосмен триъгълник. Тялото на Левис се втвърди и раздвижи, той легна наблюдавайки я. Тя смъкна бялата нощница и облече черната.

Това я преобрази, но той видя, че тя имаше силата и сама да се променя. Трансформираше се заедно със сменените дрехи. Като че би плоскостите на лицето й за Левис ставаха различни, от младо момиче преди миг, тя сега заприлича на жена. Хипнотизиран се взираше в нея: устните й му изглеждаха по-пълни, очите й по-тъмни и по-големи, почти черни. Стоеше като че ли напълно неподвижна и все пак сякаш с постоянно променяща се поза. Гърдите й добиха нова, еротична изпъкналост. Тя го погледна. Левис знаеше, че набъбналата му ерекция беше видима, тя се засмя. Коленичи и започна да му шепне с променен вече глас. Левис омаяно я слушаше. Очите й издаваха забавлението й и той разбираше, че тя само го закачаше, и че някъде вътре в себе си тя беше същата жена, същата Елен. Но, точно за момента не можеше да го повярва, защото тя се променяше пред очите му, и за него това беше непоносимо еротично, като че ли беше съблазняван не от една, а от много жени. Това го възбуждаше, но и малко го плашеше. Той докосна лицето й, взе го между ръцете си и го притегли, така че да може да гледа в очите й.

— Елен, как правиш това? Не знаех, че можеш…

Тя се усмихна:

— Това е един мой трик. Аз имам много гласове, имам добро ухо, това е всичко — тя замълча. — Мога да имам английско произношение — няколко английски произношения. Едно френско, едно италианско, едно американско. — Тя погледна надолу, клепките достигаха страните й. — Мога да говоря по южняшки. Мисля, че мога като говоря и като тебе.

Левис се засмя:

— Като мене? Не го вярвам.

— Слушай. — Тя се намръщи, съсредоточавайки се. После каза няколко изречения, и Левис слушаше смаян. Тя изяждаше бостънските гласни с леко арогантна носова плосковатост. Левис я хвана за ръцете и ги разтърси.

— Спри. Убеди ме. Ти ме съблазняваш с моя собствен говор, това не ми харесва. Смущаващо е.

Тя спря веднага. Изчерви се и го погледна. Когато заговори, това беше нейният собствен глас.

— Това ли е, което правя, Левис? Съблазнявам те?

— Не, разбира се, не. Не исках да кажа това. Това беше само закачка.

Той я прегърна, но нещо сериозно и напрегнато в гласа й го спря. Тя повдигна ръка и притисна пръсти към устните му.

— Не искам да се преструвам, Левис. Не искам. Искам да ме познаваш такава каквато съм. Искам да бъда правдива, Левис, и…

Тя замълча, очите й бяха разширени, устните й бяха разширени, устните й леко трепереха, така че Левис внезапно усети непреодолимо желание да я защити със силна и нежна любов. Притегли я към себе си и я притисна силно. Целуна косата й, лицето й и нейните затворени очи. Неговата Елен. Той се чувстваше съвсем сигурен, че я познава, толкова беше сигурен, колкото и в собствената към нея любов. Той измъкна черната коприна откъм главата й и я хвърли на една страна. После я дръпна долу на пода пред огъня на камината между опаковките от подаръците и прави с нея любов. Този път, за първи път, тя плътно се притисна към него, докато той се изпразваше и покри лицето му с целувки.

Вдигайки я лесно на ръце, той я занесе на горния етаж, хлъзна я в леглото, там под завивката, където беше топло. После легна в леглото и легна до нея, желаейки я отново и любейки я пак. Дотогава той беше усещал някаква съпротива от нейна страна, като фина и здрава паяжинна нишка, която не се поддаваше. Този път, за учудване и гордост на Левис, като че ли нещо беше прищракало. Тя извика веднъж, макар и не неговото име.

На четвъртата сутрин тя се събуди първа. Левис отвори очи и видя, че тя гледаше внимателно към лицето му. Той сънено се присегна към нея и изтегли топлото й тяло в ръцете си, държейки я нежно и с чувството на щастливо притежание. Тя изчака, докато се убеди, че се е събудил напълно, после притисна дългите си пръсти около лицето му и го обърна така, че да гледа към нея.

После внимателно, сериозно, съвсем малко запъвайки се, но очевидно страхувайки се, тя му каза цялата истина. Тя беше бременна.

Бебето трябваше да се появи през май. Тя беше ходила на лекар и това е, което й беше казал той. Тя никога не би пожелала и не би могла да види отново, каза тя, бащата на бебето. Това беше свършено, и тя не искаше никога да разговаря за това. Левис се взираше в нея в пълно изумление. Гледаше лицето й, гледаше нежната извивка на корема й. Не беше ли кръстът й по-малко тесен? Гърдите й по-пълни? Не можеше да каже. Той излезе от спалнята, оставяйки я там, слезе долу, погледна към малката коледна елха, помръкнала на сутрешната светлина, и заплака.

Чувстваше се предаден. Изпитваше също унижаваща и остро болезнена ревност. Усещаше я физически, като ножове, забити в плътта си, като че ли нещо чудовищно го разкъсваше на части. Кой? Какъв мъж? Как беше името му и как е изглеждал той? Левис разбираше, че иска да срещне този мъж, да го познава, да му се противопостави лице в лице и после да се пребори с его. Обичала ли го беше тя? Какво беше правил с нея той — как, колко често, къде?

Сексуалната ревност никога не е много достойно чувство. Тя е грозна и нейната баналност е неизбежна, Левис знаеше, че подобни мисли са примитивни и този акт само засилваше болката му. И двете, и това, което знаеше, и това, което не знаеше го измъчваше еднакво, той огледа малката стаичка и му се поиска да изкрещи, да чупи предметите, да вие и сляпо да троши.

Изправи се на крака и изтича по стълбите. Блъсна назад вратата, взе Елен на ръце и я разтърси.

— Кажи, че ме обичаш. Само това ми кажи. Кажи ми това, и аз ти се кълна, кълна ти се, че нищо друго няма значение…

Трудно му беше да повярва, че това беше неговият собствен глас, неговият глас, който като чели начупваше на парчета чувството, което изпитваше.

— Аз държа на теб, Левис. — Тя като че ли беше изплашена. — Държа много на теб.

Тогава той пожела да я удари. „Държа“ беше толкова слаба дума. Една малка, неточна, патетична дума. Ненавиждаше я затова, че я беше употребила. Той вдигна ръка, после я остави да падне, блъсна отново вратата на стаята, тръшна я на долния етаж, чувствайки се като глупак и като животно.

Крачеше нагоре-надолу, напред-назад из стаята. Опита се да мисли, да събере ума си, който продължаваше да вие от болка. Реши да се напие, наля си водна чаша арманяк. Пое една глътка, после отиде в кухнята и изля останалото в мивката. Потърси цигари, намери три празни кутии и една пълна. Издиша никотина и почувства, че той го успокоява много малко. После седна, загледа се в коледното дърво и се опита да мисли.

Всеки, запознат с готовността за саможертва и мазохизма на наситеното любовно чувство, а Левис беше както интензивно влюбен, така и по природа благ, би бил разбира се, способен да предскаже хода на неговите мисли. Те бяха предсказуеми дори за самия Левис. Първо — прошката. После, след период на по-нататъшен гняв — извинението. Тук неговият ум стана изключително изобретателен. Изведнъж, той може да измисли хиляди, милион причини поради които би могло да се случи и защо Елен действаше по този начин. Мъжът я беше измамил и използвал. Може би тя го беше обичала, но той я беше отхвърлил, защото в противен случай, тя сега не би била с него. Може би не беше го обичала в крайна сметка — това за секунда разтуптяваше сърцето му. При тази идея, той скочи, намери календар и като луд започна да брои седмиците. Времето, когато тя го беше напуснала в Париж — през тези седмици, реши той. После се беше върнала при тях по своя собствена воля. Почувства, че надеждата му се увеличава. Прошка, превръщаща се в състрадание. Спомни си колко зле беше изглеждала тя понякога в Рим. Спомни си как беше стоял отвън, пред вратата на нейната стая в „палацото“ и беше слушал нейния плач. Тя трябва да е била много изплашена и много сама. И внезапно му се стори смела за това, че беше пазила в себе си своите страхове. Той изпита възхищение от подобна сила и бяс към себе си, затова че беше толкова избухлив и нечувствителен. За секунда състраданието прелетя към любовта, любовта към покровителство. Тя се беше обърнала към него. Тя беше казала на него. Той огледа малката стая и я видя с вчерашните си очи.

Левис стоя там около два часа. Накрая изтощен, замръзнал, неспособен да накара мозъка си да мисли повече, той знаеше със сигурност само едно нещо. Обичаше я. В това се състоеше всичко.

Левис се изкачи обратно по стълбите. Елен не беше мръднала. Лицето й беше бледо и подуто, и той си помисли, че тя беше плакала. Тромаво и внимателно Левис седна на леглото и взе ръката й.

После, защото не знаеше какво друго да направи, той я попита дали иска да се омъжи за него.

Тя стоеше много спокойна. Левис повдигна лице към нейното и я плесна по ръката.

— Моля ти се — каза той. — Аз те обичам. Искам във всички случаи да се оженя за теб. Отдавна мисля за това — той се прекъсна. — Детето не променя нещата. И защо би трябвало? Аз ще се грижа за теб, ще се грижа и за детето. Желая го, Елен. Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен. Не мога да понеса това, ще полудея.

Елен ужасно се изплаши. Тя видя Левис да плаче, изразът на лицето му го правеше да изглежда много млад, почти като момче и за миг тя видя тях двамата, себе си и Левис, като че ли отдалече: две изплашени деца, разчитайки един на друг за подкрепа.

Тогава, тя беше абсолютно сигурна, само за секунда, че трябваше да откаже. После помисли за детето и какво би било, ако се опиташе да работи, ако се опиташе отгледа сама това дете. Можеше да си представи какво би било. Картината в ума й беше противно ясна. „Няма да позволя детето ми да живее така“, си помисли тя, и като взе ръката на Левис, каза „да“.

На шестия ден, без предупреждение Чад пристигна от Париж.

Блъскаше по вратата и влезе с голямо оживление. Влезе Чад и светът влезе с него.

Все още в леглото, изтощен от правене на любов, Левис чу, че Елен му отвори вратата, чу гласа му и изстена.

— Не ми казвай — рече той, когато Елен се върна в стаята. — Той не може да проникне чрез телефона, затова дойде лично.

— Така е — каза тя, обличайки се, без да погледне наоколо.

— Ще му кажа. — Левис отхвърли завивките и скочи от леглото с внезапно поставена си цел. Грабна Елен и я прегърна откъм гърба.

— Сега?

— Защо не? Той рано или късно ще трябва да научи. Това се отнася за всички. И аз искам те да знаят. Искам светът да знае. Бих искал да го изкрещя от покрива.

— И аз мисля така. Правилно е. Малко се страхувам от Чад.

Нещо в нейното лице накара Левис да замълчи. Той си спомни сцената в квартирата онзи последен ден в Трастевере. Тя никога не беше получила своето обяснение — никога не беше дори споменато за нея отново. Само че, сега не беше моментът да се задават въпроси, това вероятно не беше от съществена важност, и Елен ще му го обясни друг път.

В това си предположение той грешеше, но тази сутрин нищо не можеше да разклати неговата увереност, не дори и Чад. Той целуна Елен, съзнавайки, че съучастничеството между тях, което изключваше Чад, му достави удоволствие. Започна да мисли с нетърпение и облекчение за момента, когато щеше да изстреля новината, когато щеше да види изненадата, изразена върху лицето на Чад.

Той беше неудовлетворен в амбицията си. Съобщи новината на Чад с леко удоволствие и с ръка около кръста на Елен. Чад примигна веднъж, два, три пъти — това беше всичко. Той продължи да седи спокойно, оставяйки струйка чай върху пълните си устни. Без да се забави, каза приятелски:

— Хей, това е знаменито. Кога?

Левис беше този, който за негова собствена досада се изчерви. Той изведнъж осъзна, че начинът както го беше казал: „Елен ще има бебе, ние ще се оженим“, излизаше, че бащата беше той. Неговата собствена прибързаност, своенравното му желание да унижи приятеля си ги беше вкарало сега в наистина много неловко положение. Чад го гледаше невъзмутимо. Левис му отправи усмивка.

— Кое? Сватбата или бебето?

— И двете, предполагам. — Чад отпи от чая.

— Сватбата — колкото се може по-скоро. А бебето…

— Напролет — довърши спокойно Елен и Левис усети спокойния блясък на триумфа. Тя беше поела своята реплика от неговата. Чувството му за приятното съучастничество се засили.

— Знаменито. Наистина знаменито. — Чад остави чая и се изправи. — Аз наистина съм радостен за вас двамата. Сега — относно филма. Или би трябвало да кажа филмите. — Той леко се усмихна и в гласа му се долови победна нотка. — Има развитие, знаете ли. Опитвах се в продължение на дни да се свържа с вас.

Левис и Елен размениха погледи. Левис видя, че сега телефонната слушалка беше отново поставена на мястото й, с надеждата, че Елен незабележимо беше успяла да направи това. Чад не беше пропуснал много.

Той и Елен седнаха, а Чад започна да пристъпва напред-назад, размахвайки ръце. Той поде един от своите монолози. Монтирането на „Нощна игра“ било почти завършено. Той бил направил по-грубото сглобяване. Трюфо го бил видял. Различни негови приятели в Париж също го били видели. Всички били поразени…

Чад никога не беше скромен, той не виждаше необходимост да бъде такъв. Според начина както той говореше „Нощна игра“ щял да стане като „Гражданинът Кейн“: щял да промени изведнъж хорската представа за киното. Той с взрив щял да наложи своята известност, и не както филма на Уелис, щял веднага да има касов успех…

Левис слушаше с нарастващ интерес. Той и друг път беше чувал Чад да разказва относно своята работа и да бъде очарован от нея. Но това беше в Лос Анджелис, когато се бяха срещнали за първи път. В Рим той беше започнал да се съмнява, когато наближаваше Чад по време на снимките. Сега това се беше върнало у него. Наистина, Чад преувеличаваше, даваше ли си той сметка колко абсурдно звучеше? Левис реши да си запази резервите, докато не видеше филма и какво беше станало от него. Междувременно Чад продължаваше да се хвали, и както винаги неговата самовлюбеност го правеше нетактичен. Досега той не беше споменал изпълнението на Елен, и това пренебрежение засегна Левис. Той погледна към Елен, и очите им се срещнаха. С чувство за удовлетвореност Левис реши, че тя е на същото като неговото мнение.

— Сега… — Чад се върна към темата за Анри Лебек. Анри Лебек беше богат хомосексуалист, бездеен млад французин, наследник на значително богатство, натрупано от неговия баща чрез бутилиране на минерална вода. Самият Лебек беше нещо като покровител на изкуствата и се мотаеше насам-натам с много от хората на киното. Чад беше го срещнал чрез Трюфо, и Лебек, заедно с Левис били тези, които финансирали „Нощна игра“. Всеки с по петдесет хиляди долара. Левис въздъхна. Ако „Нощна игра“ пропаднеше, той щеше да загуби тези пари, но тогава би понесъл загубата, също както и Лебек. От самото начало той бил подготвен да загуби.

Левис, който винаги беше имал повече пари, отколкото му бяха нужни, никога не беше мислил много за тях. Той се беше подготвил да заложи на Чад и да му помогне, но ако Чад сега водеше към внушението за по-нататъшни вложения в някакъв нов проект, Левис знаеше, че щеше да откаже. Една загуба, да, но той не беше разточителен, и също така не беше и глупак. И отсега нататък неговото финансово положение щеше да бъде съвсем различно. Щеше да има Елен и бебето, и трябваше да се грижи за тях.

Но все по-ясно започваше да става, че не натам се насочваше Чад. Той сега говореше за много, за доста „големи“ пари, но те не бяха нито на Левис, нито на Лебек…

— Така, че нещата… — говореше той. — Думата е казана. Разпределението на помощта за „Нощна игра“ идва точно на място. Като че ли изведнъж всички го искат. Ние сме късметлии. Трюфо мисли, че с него аз трябва да кандидатствам за Кан. Бихме могли дори да получим разрешение да бъде прожектиран в Америка, макар и ограничено, знаете. В кинотеатрите около учебните заведения, няколко фирми, занимаващи се с изкуство в Ню Йорк, неща от този род. Но това е началото. Искам да кажа, че бихме могли да получим проклетата „Златна палма“ на Кан, и това не би значило, по дяволите, кой знае какво да се върнем в Лос Анджелис, но ако получим разрешение да прожектираме в Америка с някои добри печалби, това все пак ще значи нещо. Тогава ние ще направим още един филм в Европа — мисля за Лондон — и тогава, с третия, ще се върнем в Америка. И тогава, разбира се, ще останем там. Но, ако получим тази материална поддръжка, целия процес ще се ускори, там е въпросът. Филм номер три може да стане голямо нещо. А филм номер четири, би…

— Поддръжка? Каква поддръжка? — Левис сопнато го прекъсна, Чад се обърна и го изгледа, засегнат.

— Ти не си слушал, Левис, току-що ти казах…

— Пак ми кажи. Не можах съвсем да схвана от първия път.

— Окей. — Чад въздъхна, заговори търпеливо. — Съществува една компания за разпространение на филми, която се нарича „Сфера“. Това е американска разпространителна компания, ясно ли е? Схвана ли, Левис? Тя беше закъсала, но беше купена от „Партекс петрокемикълс“.

Той произнесе това име, с което Левис, син на банкер, беше запознат, с маниера на фокусник, който изважда заек от шапка.

— И?

— И „Партекс“ има големи планове за „Сфера“. Те изсипват пари върху нея, Левис, петролни пари. Разширяват разпространителската страна на дейността си от сега и се готвят да открият клон за финансиране на филмово производство. Искат да подкрепят независими филми. Моите филми. — Чад изпусна лека, самодоволна усмивка. — Те са ловки. Те наблюдават цифрите, които показват намаление на посещението в кинозалите в Америка. Те всички знаят ефекта от телевизията — кой не го знае? Но не губят самообладание. Защото мислят, че аз зная, че там съществува цяла нова публика, която само чака да бъде спечелена. Младата публика, Левис. Онези, които са отегчени до смърт да гледат всяка вечер преповтарянията на „Гънсмоук“, онези, които ще започнат да се стичат отново в кинотеатрите, стига веднъж някой достатъчно способен да им предложи подходящия „продукт“. Филми, които да им говорят, филми за тях. Не Джейн Ръсел и танцуващи момичета и всички тези студийни отпадъци. А истински филми, американски филми. От рода на тези, които правя аз.

— Досега си направил само един.

— Левис, Левис, моля те. Сега съм сериозен…

— Окей, окей. — Левис повдигна рамене. — И ти казваш, че тази компания „Сфера“, че те искат да те финансират?

— Те искат да вземат участие в разпространението на „Нощна игра“ и говорят за пари за филм номер две, веднага. Не шестцифрени суми, Левис, а седемцифрени. Ние сега не говорим за маловажни работи.

— У-ух! — Левис се облегна назад. Щастливата увереност на Чад го раздразваше все повече и повече. Той внезапно закопня да го бодне. Добре, досега Чад винаги беше твърдял, че нищо не разбира от финансовите сложности. — Той бил само режисьор, както обичаше да казва тогава в Лос Анджелис. След това беше, когато Левис влезе в играта. Той се нуждаел от Левис, защото Левис разбирал от цифри.

Е, Левис разбираше, точно каквото трябваше. Повече или по-малко, до осемнайсетгодишната си възраст той беше живял сред хора, занимаващи се с висшите финанси. Той със сигурност можеше да разчита балансовите схеми. Редовно четеше „Уол стрийт джърнъл“ и беше издържал на всички разпитвания от страна на баща си по застъпените там проблеми. Беше посещавал курс по икономика в Харвард, въпреки че той беше повече теоретичен. Ако беше отишъл в „Синклер Лоуел Уатсън“ и беше старателно обучен от своя баща, Левис със самочувствие предполагаше, че би бил способен да се справя повече от добре. Но финансирането на филми? Това беше опасна зона. Той внимателно се беше вслуша в разговора. В Париж беше решено за „Нощна игра“ да бъде изразходвана малка сума и да бъде финансиран чрез Лебек и самия него. Той за кратко време с помощта на Лебек и познати на Чад се беше опитал да увеличи финансирането отвън, да събере повече пари за филма.

Това приличаше на жонглиране с мехури. Предполагаше много въртене и много вземане-даване. Машинации за избягване на данъците, изпълнение на договорните задължения, обезпечаване на режийните разноски. Точно когато Левис почувства, че започваше да държи здраво нещата, той откри, че хората, с които беше уговарял нямаха намерение да изпълнят уговорките. Един по един мехурите бяха започнали да се пукат.

Възхищавайки се от своя доказал основанието си цинизъм, той сега отбеляза, че дали онези от „Сфера“ обещават пари, все още не означава абсолютно нищо. Когато те сключеха договор, още по-добре — когато подпишеха чек — тогава, каза той и хвърли поглед към Елен, ще бъде впечатлен.

Чад изглеждаше засегнат:

— Мисля, че си прав, Левис — каза тихо и скромно той, така че Левис се почувства грубиян. — Аз не разбирам тези неща твърде добре. Никога не съм ги разбирал. Искам да кажа, че приятелят, когото срещнах от „Сфера“ — още като ме е погледнал е разбрал, че в тия работи съм сукалче, нали?

— Ами, не точно, Чад. — Левис неловко се размърда в стола. — Ти може да си прав. Може и да са сериозни. Щом са направили първата крачка — той се поколеба. — Преди всичко, как са чули за нас?

Чад доби безразличен вид:

— Предполагам, че са си сложили ухото на земята. Има доста интересни филми току-що направени в Европа, а аз при това съм американец. Може би случайно са дочули за „Нощна игра“. Не зная. Но, когато онзи приятел от „Сфера“ видя грубото сглобяване на „Нощна игра“, той каза, че много го харесва. Предполагам, че просто е бил любезен. Не е искал да нарани чувствата ми…

— Е, хайде, Чад. — Левис се наведе напред. — Опитваш се сега да ме разплачеш, какво ли? Щом е казал, че го харесва, значи вероятно го е харесал. Цялата работа е, че не е същото като да ти подпише чек за следващия филм, да ти даде картбланш, това е всичко…

— Зная това, Левис. Мисля сега за него. И мисля, че това никога няма да бъде картбланш в пълния смисъл на думата. — Той стрелна бърз поглед към Елен, погледна към Левис и разпери ръце.

— Може би ти сега разбираш, Левис, защо трябваше да намина. Имам нужда да се върнеш в Париж. Нуждая се от помощта ти. Не мога да се оправя с всичко това без тебе, Левис — той развълнувано въздъхна. — Макар че предполагам, ще трябва да опитам за известно време. — Той отправи жест към Елен. — Всичко това, което сега се случва, нали?

Левис поклати глава. Той знаеше какво значеше това, и смиреността в тона на Чад ни най-малко не можеше да го заблуди. Това значеше, че Чад нямаше да се успокои, докато не качеше Левис на самолета в първия възможен момент. Докато не направеше това, той просто щеше да стои тук и нямаше никъде да мръдне. Левис погледна към Елен, Елен погледна към него. Той знаеше, че тя мисли същото. За негово облекчение, тя проговори първа.

— Кога го искаш, Чад? — попита тя.

Чад погледна към ноктите на пръстите си, и тихо каза:

— Какво ще кажете за утре?

Когато Чад си отиде — имал нужда да си купи някои дрехи, беше казал, което изненада и двамата — Елен и Левис обсъдиха новото развитие на нещата. В известен смисъл, както каза Елен, това всъщност изобщо не беше ново развитие, тъй като и двамата знаеха, че щом веднъж Чад свършеше монтирането на филма, Левис трябваше да трябва да отиде при него и изцяло да поеме ролята, която Чад му беше отредил. Този момент беше дошъл само че малко по-рано от очакваното, това беше всичко.

— Би могла да дойдеш с мен — каза Левис, прегръщайки я. — Ако за теб не е безопасно да летиш, бихме могли да пътуваме с кораб. Нека да го направим. Чад няма да може да се противопостави, а ако се опита, ще му кажа да върви по дяволите. Аз те искам със себе си. Не бих понесъл да не съм с тебе, не сега…

Той скри лице в шията й и я целуна. Елен изтъкна — проблемите в неговия план, което го разубеди. Те отидоха във всекидневната, седнаха в грамадните червени кресла и обсъдиха нещата от всички страни.

Разумността на техния разговор правеше удоволствие на Левис. Той имаше усещането, че и двамата са много зрели. Да, той виждаше това — щеше да бъде обвързан с безкрайна редица от срещи, и Елен във всички случаи нямаше да може много да го вижда. Париж се намира само на един час полет от Лондон. Винаги, когато се появеше свободен момент в разписанието му, Левис би могъл да долети обратно. Поради много причини, би било по-добре Елен да остане тук. Защото беше тихо и спокойно, и на нея й харесваше. Тук би могла да си почива и да се грижи за бебето… Усетил отново сладкото и вдъхващо увереност чувство на взаимност, Левис замълча. Той и Елен се гледаха един друг. Тя взе ръката му.

— Той мисли, че това е твое бебе, Левис — каза тя накрая.

— Зная, че го мисли. — Левис повдигна рамене. — Е, какво? Това във всички случаи не е негова, а наша частна работа. Зависи от мен и теб какво ще решим, това има значение.

— Цялата работа е, че всичко това се случи много бързо. Аз не знаех какво да кажа. И ние не бяхме решили какво да казваме на хората.

Левис виждаше несигурността и уязвимостта върху лицето й. И както винаги, това засили неговата самоувереност, чувството му на покровител. Колкото по-уязвима изглеждаше Елен, толкова по-силен се усещаше Левис — това му се струваше съвсем естествено.

— Скъпа моя. — Той се наведе и я целуна. — Аз те обичам. Ние ще се оженим. Аз ще се грижа за теб и детето. Така че, в известен смисъл, то ще бъде и мое. То е мое дете. Ще се опитам да бъда добър баща. Обичам децата — той се усмихна. — Вече повече от шест пъти съм вуйчо. — Той се опитваше да придаде ведрост на гласа си, да ободри Елен, но въпреки опитите, лицето му ставаше все по-сериозно.

— Искам да кажа — продължи неловко той. — Не е твърде лесно да се каже. Другите няма да разберат. Чад също. Така че, в известен смисъл, по-добре е да не знаят. Това е нещо, което само ние ще знаем. Нашата тайна. Не искам другите хора да се пъхат в нашия живот, да цапат нещата. Ако ние с тебе разбираме какво правим и ако имаме доверие един на друг… ако се обичаме.

Ето! Той беше рискувал. Левис нетърпеливо погледна към Елен. Нейното лице омекна, очите й като че ли бяха променили цвета си от син на сив, както винаги когато тя беше трогната или развълнувана. Тя вдигна ръка и я притисна към лицето на Левис.

— Не съм сигурна, че трябва да започнем с лъжа — каза меко тя. — Това е всичко.

— Това не е лъжа! — Левис хвана ръката й. Той се чувстваше осенен от най-пламенна убеденост. — Това е нашата истина. Това е различно.

Тя го погледна, усети напрежение в гласа му, видя напрегнатостта в очите му. В тях имаше искреност — прекалено много искреност понякога, защото беше лесно да се разбере какво Левис чувстваше, и това го правеше уязвим. Понякога Левис й напомняше някаква средновековна фигура, на яздещ рицар, затичан в битка, блажено неосъзнаващ, че докато той беше въоръжен с шпага, неговите противници бяха екипирани с оръдия. Тя долавяше, че това беше опасно, но за кратко. Ако Левис се препасваше за битка, той го правеше заради нея, и тя намираше това ласкателно. Също така, той искаше да се съгласи с него, желаеше го пламенно, а тя вече беше свикнала да крие своите съмнения и определения за мъжете. Инстинктивно разбираше, че повечето от мъжете бяха като Нед Калвърт: те не искаха да ги чуят.

Тя наведе глава и се съгласи.

Левис се изправи на крака, изпълнен внезапно с планове. Той ще телефонира от Париж всяка нощ. Ще прелита до вкъщи при всяка възможност. Ще се оправя с Чад. Всичко ще бъде наред — сега и завинаги. Междувременно, те ще имат тази вечер, тази специална нощ. Ще бъдат сами. Ще отидат да вечерят в „Каприз“, неговия любим ресторант… Той грабна телефона и резервира маса за двама за осем часа.

В седем и половина тази вечер, когато и на двамата започна да става ясно, че Чад не само се връщаше, но и нямаше начин той да си замине, Левис се обади отново и промени резервацията. Пак за осем часа, да, но за трима души.

— Той няма да остане за през нощта, дявол да го вземе, няма да остане.

Елен и Левис се бяха оттеглили в кухнята. Чад седеше като залепнал за софата в малката всекидневна. Беше полунощ. Той не беше казал нито дума по време на вечерята и по такъв противен начин се беше натъпкал с охлюви, така беше окапан навсякъде с чесън и масло, че Левис беше станал алено червен от неудобство. Когато таксито пристигна пред „Каприз“, Чад пръв се беше вмъкнал вътре, преди дума да бъде казана. През последния изминал час, той седеше до камината, пиейки чай. Беше облякъл новите дрехи, които си беше купил. От кухнята Елен и Левис можеха да го виждат разположен точно по средата на стаята, тихо тананикайки си и загледан нанякъде. Той изглеждаше напълно абсурден.

Първо, беше се подстригал, брадата му беше подредена. Второ, очилата му не бяха замъглени, както винаги, а полирани, бляскави и примигващи на светлината. Трето, мазните джинси, напоената с пот риза, протритите обувки, найлоновите чорапи, от които винаги се долавяше съмнителна миризма — всички бяха изчезнали. Чад изглеждаше къпан и носеше костюм.

Това не беше костюм, какъвто Левис обличаше. Каквото Чад беше сложил на гърба си по нищо не приличаше на онези шедьоври на сдържаността, които притежаваше Левис, един от тях той носеше и сега. Но това все пак определено беше костюм, черен с жилетка. Панталоните точно побираха дебелите хълбоци на Чад, а опънатите копчета на жилетката една успяваха да обхванат разширения му корем. Крачолите му бяха твърде къси, тъй като свършваха при глезените, от там се подаваха черни, къси, вълнени чорапи. Беше обул черни, с връзки обувки, излъскани до блясък. Гледайки го през вратата, Левис високо изстена.

— Шшт! — засмя се Елен. — Ще те чуе.

— Пет пари не давам. Той си отива. Още една чаша чай, и това е. Досега вече три е изпил.

— Аз ли ще му кажа или ти?

— Аз ще му кажа — отвърна твърдо Левис. — И ще го направя веднага. Гледай.

Той пристъпи към всекидневната, Елен след него. Той бутна чашата с чай в дундестите ръце на Чад — неговите нокти бяха съвсем чисти, забеляза Левис — и го погледна строго.

— Можеш да изпиеш това, Чад, после трябва да си вървиш.

— Да си вървя? — Чад примигна. Той погледна към софата. — О, мислех, може би…

— Погрешно си мислил. Чаят и после вън. Елен и аз искаме да бъдем сами. Това е нашата последна вечер, когато сме заедно.

Левис се чувстваше горд от себе си. Чад го погледна, а очилата му намигваха и премигваха.

— О, разбира се. Добре! Окей. Няма проблем. Ама, че съм тъп. Трябваше да се сетя — той замълча. — Аз просто се питах, може би на кушетката, знаете…

— Не, Чад, не на кушетката. Никъде. Окей?

— Окей.

Чад любезно капитулира. Левис седна точно срещу него. Запали една „Марлборо“, издиша и с недоверие погледна към Чад. Защо костюм? Черен костюм, и всички тези неща?

— Аз бях мислил… — започна Чад и Левис се намръщи. Това никога не беше добро начало, обикновено предвещаваше монолог. Левис усети, че ако трябваше точно сега да изслуша още един, ще полудее.

— Чудесно, Чад, но, давай по-кратко, нали?

— Несъмнено, несъмнено. — Чад размаха дундеста ръка. — Но, това е важно. Това засяга теб, Левис и Елен. Защото Елен е тази, за която аз трябва да мисля. Работата е, че ние трябва да помислим за това, и трябва да започнем сега. Ние трябва да решим… как да я представим, особено, когато се върнем в Америка. Това е ключово. Нуждаем се от стратегия. Казвал ли съм ви някога за Грейс Кели — когато е отишла в Холивуд?

— Не, доколкото се спомням.

— Ами, знаете ли какво правела тя? При всеки режисьор, който е отишла да посети, при всеки продуцент, тя се е явила с бели ръкавици. Бели ръкавици, по дяволите! Иска да каже „Не ме докосвай!“, нали? Като „Аз съм от класа“, разбирате ли? И те подлудявали. Просто ставали луди по нея, Левис. Тези бели ръкавици — на всички приеми — никой не можел да говори за друго, освен за това невероятно красиво момиче с белите ръкавици. Така че, това, което ние трябва да решим е — като какво ще представляват белите ръкавици на Елен. Какъв ще бъде нейният еквивалент, нали? Защото, разбира се, нещо подобно на бели ръкавици не можете да ползвате втори път.

— Бих могла да нося черни ръкавици.

Гласът на Елен имаше следи от сарказъм. Това беше добре преценено, Левис се засмя, а на Чад му трябваха четирийсет секунди, за да разбере, че така тя го сразяваше. Той овчедушно се захили, но дори не успя да си поеме дъх.

— Работата е там, че повечето от нещата са както трябва. Бракът е добре. Харесвам брака. Искам да кажа, ти Левис — това са „Големите пари“, Гротън, Харвард — за бога! Всичко това тук кара да наострят ушите всички онези типове със сърбящите пръсти — ами, те ще трябва да помислят два пъти, веднъж тя е омъжена за тебе. Това е знаменито, великолепно. Защото ние искаме те да внимават: тази жена има класа, тази жена е красива и тази жена сто процента не е на разположение. Това е решаващо. Искам да кажа, наистина решаващото.

— Ами тя не е на разположение. Ще се омъжи за мене. Това е добре, нали?

— Левис, Левис, моля те. — Чад се изправи и размаха ръце. — Ние не говорим за фактите сега, а за нейния имидж. Ако Елен ще бъде в нашите филми, тя трябва да има подходящ имидж…

— Ако? — Левис бързо го изгледа. Зад себе си беше почувствал напрежението на Елен. — Защо е това „ако“ изведнъж? Ти ми каза, че ние сме един отбор. Ти, аз и Елен. Ние сме съвършена комбинация, нали така каза? Ако си спомняш, ти ми произнесе дълга лекция по темата за триъгълниците.

— Така ли? — Чад погледна лукаво. — Може да съм казал нещо такова. Казах, че най-хубавите филми винаги са имали триъгълна структура. Това е истина. Това е нещо, което съм наблюдавал.

— Така че, го каза. Даде ми дълъг списък, той започваше назад от праисторията, минаваше през „Третият“ и „Отнесени от вихъра“, и…

— Не „Отнесени от вихъра“. Никога не съм казал това. „Отнесени от вихъра“ е некадърна работа…

— И по-нататък ти продължи да разправяш няколко часа след това, като най-напред обясни, че системата на студията вече е свършила, че умира, и че независимият режисьор, т.е. ти, ще бъде спасителят на американското кино. И ти продължи, като каза, че той се нуждае от отбор. Той се нуждае от независим продуцент и от една звезда. Една жена, каза ти. Каза, че това била съвършената основна структура. Ако имаме това както трябва, каза ти, тогава няма да има нищо, което да не можем да направим — нищо. Доколкото си спомням.

Чад разярено примигваше. Той запристъпя от единия на другия си крак и гледаше кръвнишки Левис. Левис се усмихна. Той знаеше причината за този гневен поглед. Чад не искаше Елен все още да знае размера на неговите амбиции по отношение на нея. Те щяха да позволят постепенно да ги осъзнава. Този беше начинът, с който те щяха да я контролират.

Сега Елен се наведе напред и погледна намръщено Чад.

— Звезда? Това ли си казал? За това ли си мислил?

— Може би, може би, кой знае? Много хора стават звезди. — Чад погледна презрително към Елен.

— Легенда, каза — подхвърли Левис, студено подсилвайки собственото си предателство.

— Ами, легендите не просто се случват. Легендите се създават — възрази Чад. — Което просто се случи не е точно за това, което аз говорех или се опитвах да говоря. Въпросът е, че Елен не е готова все още. Има много да работи.

Той замълча, после запъхтя обратно към креслото, седна и отпи малка глътка от преливащата чаша чай. Левис беше готов да прекъсне отново. После осъзна, че сега Чад беше привлякъл вниманието на Елен. Очите й стояха фиксирани върху неговото лице, и тя го гледаше, като че ли Чад беше Мойсей, току-що слязъл от планината, готов да започне да чете Десетте божи заповеди.

— Има още много работа да се свърши. — Усещайки нейния интерес, Чад леко се изкиска. — Лице, коса, грим, дрехи. Всичко трябва да изберем така, че да бъде най-подходящо. Всичко да бъде от класа. Висша мода — знаете. Аз искам ти да изглеждаш като жена, а не като някаква тийнейджърка. Искам като те гледам да си мисля: пари. Искам на всеки мъж, който дойде на твоите филми да му се втвърди, когато те гледа на екрана. Искам да мислят: „Господи, бих дал всичко, за да имам тази жена, но никога няма да мога да се доближа до нея, защото тя е прекалено студена, притежава прекалено много класа и е прекалено скъпа…“

— Сега, почакай за момент… — Левис ядосано се наведе напред. Чад продължи, като че ли той изобщо не беше проговарял.

— Аз искам секс, нали? Такъв вид секс, който подлудява мъжете. Така че, когато са в леглото със своите съпруги или любовници или каквато и да е, те да си представят, че са с тебе. Но, същевременно през цялото време ще знаят, че това е само въображение, защото няма покана от твоя страна. И защо? Защото ти изглеждаш чиста. Ти изглеждаш толкова дяволски чиста, че това ще ги побърква. Това е класиката. Върховният женски парадокс, нали? Артемида и Афродита, девственицата и курвата…

— Това е. — Левис се изправи. Гласът му трепереше от гняв. — Можеш да се махаш оттук, Чад, и да се махаш веднага. Нямам намерение да слушам за подобен вид филми и Елен също.

Чад примигна и не мръдна. Той изглеждаше наивно учуден. Както обикновено при такива случаи, Левис се почувства виновен. Преди той беше слушал много подобни неща, и никога не беше протестирал.

— Извинявай, Левис. Ей, Елен, ти нали не се обиждаш? Аз сега само подхвърлям идеи, обяснявам основното направление. Не говоря в буквалния смисъл на думата. Не искам да кажа, че ти наистина си курва, а зная, че не си и девствена…

— Чад… Още една дума, само една дума, и се кълна…

— Левис, Левис, успокой се, нали? — Чад отпи нова глътка чай. — Сега ще стигна до въпроса. Хелън, искаш ли да обясня? Няма да трае дълго. Важно е…

— Добре, Левис. — Елен продължително изгледа Чад. — Защо не си по-точен?

— Окей. — Той повдигна пълната си ръка и Левис седна. Чад започна да изброява на пръсти:

— Първо: гласът. Той е хубав, но не достатъчно. Но е прекалено отъждествяем. Твърде е свеж. Звучи твърде английски. Аз не искам това. Искам нещо по-мистериозно… Спомни си Гарбо. Спомни си Дитрих. Звучат великолепно — и защо? Защото не можеш да ги определиш. Те говорят английски, но не са англичанки…

— Добре, очевидно, те по дяволите не са англичанки. — Левис избухна. — Едната е шведка, другата е германка. Какво има, по дяволите, толкова мистериозно в това?

— Левис, Левис, доверяваш ми се, нали? Ти знаеш, чеса шведки, знаеш, чеса германки. Но, всички тези хора отвън, на тях не им е ясно — те и не искат да го знаят, а дори в да знаят, те не мислят за него. Единственото за което мислят, е, че е различна — те и не искат да го знаят, а дори и да знаят, те не мислят за него. Единственото за което мислят, е, че е различна — тази жена. Тя е чужденка, екзотична, мистериозна…

— Ако произнесеш тази дума още веднъж, аз те зарязвам. За бога, Чад…

— Аз зная какво има той предвид — проговори спокойно Елен. — Той говори за силата. За силата, която притежаваш, когато си различен. Когато хората не могат точно да те определят, да те обозрат…

— Това е сила? — Левис несигурно я изгледа.

— Понякога. Така мисля. Да.

Чад с интерес наблюдаваше тази размяна на мнения. После се приведе напред:

— Така че, всичко, което искам да кажа се състой в това. Искам Хелън да работи върху гласа си. От сега до следващия филм. Искам го по-тъмен, по-въздействен, по-малко невинен. Запази чистотата, но се опитай да замъглиш малко очертанията на изговора си. Объркай малко френско или италианско произношение, като намек за Европа, малко американско…

— Това звучи като лош коктейл. — Левис се обърна към Елен. Трудно му беше да повярва, но тя приемаше това сериозно. — Защо не покажеш на Чад някои от твоите произношения, скъпа? Демонстрирай му акцентите си. Той няма представа за твоя репертоар…

За секунда думите му увиснаха и Левис съжали за тях. Елен се изчерви до алено. Чад измърмори нещо, погледна в тавана, после в пода.

— Той знае вече — каза Елен с тих, равен глас.

— О, така ли? Откога?

— В Рим, по някое време. Тогава обсъждахме накратко произношенията — прекъсна го Чад. Изглеждаше отегчен. — Слушай, искам да продължа. Хелън знае какво искам да кажа, и знае, че съм прав. Има по-важни неща за обсъждане. Особено едно.

— О? Само едно? — сега Левис беше бесен от гняв. Отново, както в Рим, той се чувстваше изключен. Сега и ревнуваше. Той се изправи. — Искам да кажа — защо не спреш само на един? Сигурен съм, че има един милион дребни, полезни намеци, с които Чад може да излезе. Ако ще променяме гласа на Елен, който аз случайно мисля, че е хубав такъв, какъвто е, защо да не променим също така и някои други неща? Какво ще кажете да й отрежем косата или да я боядисаме? Защо да не й се направи пластична операция? Какво ще кажете…

— Името — каза Чад с внезапна твърдост. — Трябва да направим нещо с името. Не ми харесва.

— Кое име? — Левис войнствено изстреля. — Хелън Крейг или Хелън Синклер? Което е, бих могъл само да ти напомня, Чад, името, с което тя скоро ще се нарича.

— И двете. — Чад отговори раздразващо. — И двете звучат съвсем като английски, обикновено, досадно. Аз не харесвам „Хелън“, не харесвам „Крейг“, а „Синклер“ е негодно.

— Благодаря.

— Не се обиждай. То е великолепно за банкер. Наистина, Левис, просто е знаменито, но за филмова звезда е провал. Сега? — Той задвижи пръсти по дебелите си бедра. — Хайде да обсъдим това. Помислете. Нещо като Грета Гарбо — с две Г-та, нали? Мерилин Монро — две М-та. Онова ново френско бебче, Бриджит Бардо — две Б-та, а на френски то звучи като „бебе“ — хитро, а?

— Мисля за тях. — Левис се върна към креслото си и седна. — Но мисля също и за Карол Ломбард, за Джина Лолобриджида, Марлен Дитрих, майната ти. Те всичките са се оправили добре, без еднакви инициали…

— Приемам това. Не създавам от това закон. Само правя внушения, знаеш.

Двамата мъже се изгледаха. Елен се изправи. Страните й се бяха зачервили. Тя стоеше спокойно там, и двамата мъже виновно осъзнаха, че се препираха по неин адрес, като че ли тя отсъстваше, и замълчаха.

— Аз съм кръстена Елен. Това име е записано в паспорта ми, ако си спомням — тя се поколеба. — Моята майка винаги ме наричаше така. Тя казваше… тя казваше, че то звучи като въздишка.

В стаята настъпи тишина. Левис видя, че ръцете на Елен леко трепереха, и че на нея струваше значително усилие да каже това. Чад я гледаше напрегнато, с непроницаем израз на лицето.

— Елен — каза накрая той. — Това е интересно. — Малките му тъмни очички примигнаха към лицето й, после се завъртяха настрана. — И майка ти е била тази, която те е наричала така?

— Винаги.

— У-у. — Той леко, тайнствено се усмихна. Елен го изгледа като че ли имаше нещо странно в неговия тон, но Чад не каза нищо повече. Той започна беззвучно да си тананика, както често правеше, когато разсъждаваше. След няколко такта Левис осъзна, че това беше „Марсилезата“.

— Също така — продължи сподавено Елен — аз израснах в едно село, наречено Хартланд. Винаги съм харесвала това име. Не зная, ако…

Левис я гледаше учудено. Той не разбираше защо тя продължаваше с всичко това, защо не протестираше. Тя като че ли дори харесваше идеята за ново име, за нова идентичност. Той се готвеше да започне отново да протестира, когато Чад го изгледа. Светлина блесна в излъсканите му очила.

— Харт — каза той. — Хартланд е твърде дълго, Харт. Елен Харт. Това е. Чудесно. Знаменито. Какво мислиш, Левис?

Левис се колебаеше, гледайки към Елен. Той видя колко напрегната бе станала тя, колко притеснена. Страните й бяха поруменели, очите й блестяха. Изпита моментен гняв, някакъв усет му подсказваше, че Чад си играеше с нея по начин, който той не разбираше, отнасяйки се по безцеремонен начин с нещо, което очевидно имаше много голямо значение за нея. Погледна в големите й, тъмни очи, в деликатното й лице и тя му заприлича на изплашено животно: Харт…

Чад погледна настрана, но тогава срещайки очите на Левис, Елен наклони глава. Леко кимане, таен намек, от който Чад беше изключен. Изведнъж настроението на Левис се повиши.

— Мисля, че това би свършило работа — каза бавно той. — Да.

— Нека да помислим до утре. — Чад се изправи. — Ще се срещнем утре сутрин на летището, Левис.

При тази бележка, за тяхно най-голямо удивление, той напусна, без повече отлагане, без апели за софата — без нищо. Просто излезе. В една минута беше тук, в следващата беше излязъл. Облекчението беше толкова пълно и толкова неочаквано, че Елен и Левис останаха невярващо да се гледат.

— Елен — каза й Левис по-късно, когато правеха любов. Елен му звучеше като въздишка. Отиваше й. Мекотата и нежността на звуците му нравеха удоволствие. — Елен, каза той още веднъж, когато след много целувки и дълги сбогувания, той накрая тръгна за летището.

„Елен Харт“, си каза Елен, когато Левис беше излязъл, и се огледа в огледалото. Тя повдигна коси и обърна лицето си от едната и другата страна, изучавайки собствените си черти. Елен Харт, която ще бъде богата и известна. Елен Харт, която ще стане звезда, повече от звезда — легенда. Елен Харт, която ще се превърне в жената, която тя винаги се беше представяла, която би се върнала обратно в Оринджбърг, Алабама в кадилак. Елен Харт, която би показала на Оринджбърг и на Нед Калвърт, че тя все още помни. Това беше възможно, всичко беше възможно, ако го искаш достатъчно, ако го желаеш достатъчно.

Тя остави косата си отново да падне около лицето, и за миг Хелън Крейг я погледна пак — момичето, което бе била и повече нямаше да бъде. Тя се обърна от огледалото, мислейки с усмивка, че ще роди два пъти — както своето бебе, така и самата себе си.

Тя все още не виждаше съвсем ясно новата си самоличност. Междувременно, си я представяше, без слабост, изключително силна, отдалечена като звезда, но също така един ангел на отмъщението, който идва с крила и меч.

Тази нощ тя сънува Едуард.

Следващият месец премина много бързо. Левис имаше чувството, че животът му е измерван с два часовника със съвсем различно време. Единият отмерваше неговия напредък или понякога отсъствието му край Чад. Другият триумфално отбелязваше развитието на неговата любов.

В Париж Левис енергично се хвърли в тичане и сделки. Разбира се, би предпочел да бъде обратно при Елен, но междувременно знаеше, че всичко, което прави беше заради нея. Той искаше да й се докаже, искаше да се върне в Лондон триумфално, със сделки, които да може да положи пред краката й като военни триумфи. Той сработеше усилено, опитваше се да усвоява бързо и се изненадваше от собствената си издържливост и от настойчивостта си, които винаги се беше надявал, че притежава, но никога не беше изцяло проявявал.

Нае стая, която гледаше към двора на „Плаза Атенее“, любимия на майка му хотел. Неговото първо действие при пристигането беше да си купи дебела писалка „Монблан“ и шише с черно мастило. Второто беше да даде на главния портиер огромен бакшиш, за да бъде сигурен, че телефонистът щеше да му прехвърля разговорите с Лондон без никакви пречки.

После навлезе във въртележката на срещите и съвещанията с пламенност и живост, които изненадаха дори и Чад. Въпреки твърденията на Чад „Сфера“ се оказа уклончива, така че Левис се втурна да търси и други контакти. Водеше безкрайни телефонни разговори. Притискаше разни хора и не им позволяваше да го отбягват или да го изиграват с уклончиви обещания. Пазареше се, подмамваше, ласкаеше, спекулираше, съветваше се. Приложи изцяло патрицианските си маниери, обществените си контакти и значителния си чар. Пътуваше из Европа със самолетите като с обикновени таксита. Имаше съвещания пред закуска и съвещания в полунощ. И постепенно, старателно, той започна да има успех: научи се да отделя зърното от плявата — а когато се касаеше да се събират пари за филми, имаше твърде много плява.

Там беше и Анри Лебек, приказлив, пламенен, който го заведе на вечеря в „Тур д’Аржан“, и по най-скандален начин му стисна гениталиите под масата, точно в момента, когато техният келнер подпалваше поръчаната от тях „креп сюзет“. Лебек трябваше да бъде уволнен: Левис сега откри какъв аматьор беше той. Това му напомни какъв аматьор беше и той самият, затова реши да работи още по-добре. Престана да отговаря на Левисовите обаждания и след известно време французинът се насочи към някакви други проекти. Той се показа много по-разочарован от това, че Левис не беше хомосексуалист, отколкото от всичко друго.

Имаше един немски стоманен магнат, интересуващ се как да скрие данъци. Имаше и една компания за производство на филми в Рим, субсидирана от един „барон на спагетите“, който се интересуваше от следващия филм на Чад. Ако беше обезпечен от него, филмът трябваше да бъде сниман в „Чинечита“, а звезда в него трябваше да бъде приятелката на барона. Имаше една югославска група, която изглежда беше под впечатлението, че Чад се готвеше да прави панорамен филм. Те твърдяха, че могат да предизвикат правителствена поддръжка и да осигурят много евтино цяла армия от югославяни — като разбира се филмът трябваше да бъде сниман в Югославия. Имаше сондажи от страна на един американски агент, който казал нещо на един режисьор, който от своя страна говорил на един адвокат, а той подпали линиите между Холивуд и Париж с трийсет и седем телефонни обаждания за три дена. После изведнъж спря да се обажда. Когато Левис телефонира в отговор, научи, че онзи бил уволнен.

На Левис всичко това беше приятно. Той беше нов в тази игра и не допускаше да бъде обезкуражен. Чад, който понякога изпадаше в мрачни настроения и обичаше да проявява драматизъм, казваше: „Това тук е джунгла, Левис, дяволска джунгла.“

Левис приемаше, че е така, но то също му приличаше и на панаир — панаир с много амбулантни търговци.

Ще ги надприказва и надхитри всички, реши Левис. И постигайки това, щеше да развие своя собствен инстинкт да притиска, той можеше и да не му е потребен сега, но някой ден, беше сигурен, щеше да му бъде полезен.

Междувременно, независимо от малкия си напредък, вечерите той можеше винаги да се върне в „Плаза Атенее“, после да се обади по телефона на Елен — неговата лична връзка с реалността. Когато поставяше обратно слушалката, Левис, който никога не беше писал писма, ако можеше да го избегне, взимаше своята писалка „Монблан“ и покриваше листовете с инициалите на хотела със своя едър и закръглен ученически почерк. Писма до Елен, любовни писма започващи със „Скъпа моя, сладка моя, мой живот, моя любов“. Елен пазеше всички тези писма и им отговаряше. Нейните бяха кратки. Той ги държеше в джоба си, взимаше ги за самолетните си пътувания, в такситата, в леглото, в ресторантите. Те се изтъркваха и омазваха от държене и за Левис бяха любовен талисман.

Те се ожениха в „Челси Таун хол“ през януари. Елен носеше бяла вълнена рокля и бяло вълнено палто. Отново валеше. Чиновникът, който ги ожени беше много тържествен. Левис едва чу дума, от това, което той каза. Стаята, където се състоя кратката церемония беше красена с пластмасови хризантеми. Левис не дръзна да погледне към Елен, докато поставяше пръстена върху леденостудения й пръст, и забеляза, че ръката й също трепереше.

Навън те забавиха стъпки по заснежената улица. Елен погледна към малкия букет цветя, който държеше. Малки бели рози, бели виолетки, бели фрезии. Тя деликатно докосна листенцата им. Цветята бяха поддържани от тънки жички, които минаваха през чашките.

Чад започна отново да телефонира и жаловита да се оплаква. Тогава Левис се върна в Париж и започна нова серия от срещи и нова серия от писма. „Моя скъпа, моя сладка съпруго“. Тази дума особено възпламеняваше гордостта му и той я използваше винаги, когато имаше възможност.

Той се срещна за първи път със Симон Шер, представител на „Сфера“ седмица след сватбата. Преди това Шер по най-странен начин не можеше да бъде намерен, и Левис вече беше започнал да мисли, че целият оптимизъм на Чад беше наистина неуместен.

Първото нещо, което Шер направи, след като се ръкува с него беше да го поздрави със скорошната му женитба, за която Левис предположи, че той бе научил от Чад. Второто нещо, което отбеляза бе, че и той, както Левис е бил в Харвард — само че в „Бизнес скул“. Третото беше, че отвори чантата си, извади няколко добре подредени купчинки от документи и ги постави върху масата пред тях. Левис погледна към Шер — нисък, спретнат, консервативно облечен, този човек не приличаше на дребен шмекер.

През февруари те продължиха да се срещат на интервали. Левис продължаваше да търси други източници за финансиране, нямаше намерение да направи грешката да постави всичките си яйца в кошницата на Шер.

„Сфера“ откупи правата за разпространение на „Нощна игра“ и започна да проучва дали филмът би печелил в бъдеще поне на европейския пазар. Настояваше се Чад да представи сценарий за нов филм и неговата постановъчна разработка, въпреки че в частен разговор той беше казал, че няма намерение да я прибавя. Те имаха детайлизиран бюджет. Имаха и детайлизирано разписание. Избрано беше място, снабдени бяха с разрешително. Направено беше и разпределението на някои роли — всички те условни, с изключение на Елен и Лойд Бейкър, който беше нетърпелив да започне отново да работи с Чад. Имаха силен технически и производствен екип. Левис обединяваше целия материал и информацията, разпространяваше ги нашироко и се чувстваше доволен от себе си.

Шер взе тежкото му досие със себе си в началото на февруари — каза, че имал нужда да се консултира. Левис успя да се отскубне за два дни и се върна в Лондон, където Елен с нетърпение го очакваше да се срещне с нейния гинеколог.

Господин Фоксуърт любезно поздрави Левис с предстоящото рождение на детето. Елен фиксирано гледаше към стената зад неговата глава. Забелязвайки палтото на Левис от „Савил Роу“, неговия „Тифани“ часовник, ръчно правените му обувки, беше изключително вежлив. Той забеляза акцента на Левис и неговата несъзнателна, вродена арогантност, и стана още по-вежлив. Бил сигурен, каза много любезно, че господин Синклер би предпочел неговата съпруга да роди в частна клиника, отколкото в „Нешънъл хелп хоспитъл“, колкото и добри да бяха тези болници. Неговата собствена клиника в „Сен Джон’с Ууд“… Той остави гласа му постепенно да замре.

Левис, свикнал с такива лекари още от детски години, се чувстваше уверено. В „Сен Джон’с Ууд“, каза той, разбира се. Елен хвърли на господин Фоксуърт триумфиращ поглед, който Левис не забеляза.

Те отидоха на покупки. Влязоха в „Уайт хауз“ на „Бонд стрийт“ и купиха изключително хубави дрешки за бебе, украсени с брюкселска дантела и избродирани от монахини. Взеха също и тънко като паяжина детско одеялце, ръчно плетено от опитни шотландски майсторки. Обсъдиха наемането на жена, която да гледа детето. Специална детегледачка беше от основно значение във всички случаи, защото щеше да бъде необходимо да се остави детето през юни за няколко седмици, когато Елен и Левис щяха да предприемат кратко пътуване за популяризиране на „Нощна игра“ в Европа. За щастие, сестрата на Ан Нийл можа да направи много подходяща препоръка. Левис разговаря с тази, посочена от нея млада жена, която дойде с отлични референции. Той започваше ден след ден да се чувства все повече отговорен и по-пораснал, въпреки че неговият собствен термин беше „зрял“.

Един ден, връщайки се неочаквано вкъщи, той намери Елен да чете, между другите неща и „Файненшъл таймс“. За Левис това беше изключително забавно, и когато тя срамежливо си призна, че фактически доста се интересува от подобни неща, но ги намира трудни за разбиране, Левис беше трогнат. Тук той почувства, че можеше да блесне, не беше ли той в края на краищата един Синклер, син на баща си?

Изкушението да демонстрира пред Елен някои от своите собствени умения — за нещастие тя никога не би могла да види как той играеше футбол — беше много силно. Левис започна да обяснява няколко термина, да хвърля светлина върху други прости факти, а Елен слушаше внимателно и спокойно, задавайки понякога доста интелигентни въпроси. Накрая те прекараха целия следобед, обсъждайки борсовия пазар, и Левис много се забавляваше. Той, който беше винаги инструктиран, на когото винаги бяха изнасяни лекции, внезапно се оказа учител. Това беше нова роля, а ученичка беше неговата съпруга. Левис намери преживяването почти еротично.

— Много ли е трудно човек да си открие сметка със собствени ценни книжа? — го попита Елен на следващия ден.

Левис се разсмя:

— Разбира се, че не! Искаш ли да опиташ? Защо не? Аз ще ти помогна, но по-късно. Когато започнат снимките за новия филм, когато се роди бебето. Сега имаш да мислиш за други неща.

— Зная, Левис — каза тя и послушно му се усмихна.

Когато се върна в Париж, разбра, че от „Сфера“ протакаха. По внушение на Симон Шер бюджетът за новия филм беше преразгледан и в разработката на сценария бяха направени някои промени. Чад набързо ги прибави.

— Само ми кажи това, което искат, Левис, и за ще се придържам към него. Това са само думи, Левис, каквото и да поискат, аз мога да го преработя. Само вземи парите.

Отношението на Чад леко разтревожи Левис, но той го прикри. Тогава видя окончателната версия на „Нощна игра“. Чад своенравно беше отказвал да му покаже грубата редакция, която на Левис се струваше, че вече беше видяна от половин Париж.

В момента, когато видя филма завършен, тревогата на Левис заглъхна. Както и да го въртяха, за него той си оставаше великолепен и му вдъхваше увереност. „Нощна игра“ беше един чудесен филм, разтърсващ, ярък и въздействащ. Беше едновременно много тъжен и в някои моменти изключително забавен. Чад знаеше какво прави. Забравяйки съмненията си в Рим, забравяйки своите сегашни тревоги Левис се чувстваше горд. Той винаги беше имал вяра в Чад. Никога не се беше разколебавал, и сега тази вяра беше оправдана, и то триумфално.

А Елен във филма, дори за Левис представляваше откритие. Беше чел, че има някои лица, които камерата обича, сега разбра смисъла на тази фраза. Гледайки я върху екрана, Левис забрави, че я познава. Като че ли я срещаше за първи път, и съвсем отново се влюби в нея. По-късно, след като беше изпил няколко чаши, за да се успокои той обясни това на помощник-режисьора, на приветливия Фабиан.

Фабиан се усмихна и намигна:

— Но, очевидно — каза той с повдигане на раменете — самият филм е като любовно писмо до нея, нали!

Това досади на Левис. Той веднага се опита да забрави тази забележка. Шер също беше видял филма в неговата окончателна версия и беше силно впечатлен. Отиде да го види отново с различни съветници и помощници в началото на април. В средата на април още нямаше окончателно споразумение върху следващия филм, и Левис започна да губи търпение. В края на месеца Шер внезапно съобщи, че има нужда да го види отново, този път с председателя на неговата бащинска фирма „Партекс“, един тексасец, наречен Дру Джонсън.

Левис се почувства засегнат. Той презираше тексасците. Предвиждаше, че цялата тази сага ще продължи още месеци и че после ще се разпадне, както всички други. Пукваше се още един мехур.

Все още нямаше официално потвърждение от „Сфера“ след четири месеца напрегната работа, така че нямаше алтернатива и трябваше да се съгласи.

Дру Джонсън доказа, че е олицетворение на всички бостънски предубеждения на Левис. Той присъства на частната прожекция заедно с жена си Били. Тя беше облечена от модната къща „Живанши“, съпругът й — с връзка тънка като за обувки, каубойски ботуши и широкопола шапка. Левис седна до тях в прожекционната дала, настръхнал от презрение към тази безвкусица.

Отидоха да вечерят в „Гран Вефур“. Филмът не беше споменат нито веднъж. След това отидоха в кабарето на „Кройзи хорс“, известно в цяла Европа със своята елегантност и остроумие. Там Дру Джонсън започна да действа, той викаше, аплодираше, поръча шампанско в бутилки от по два литра. Левис седеше мълчаливо и гледаше на красивите стриптийзьорки с нова, пуританска антипатия. Те не му направиха ни най-малко впечатление. Най-големите гърди, най-стройните бедра, най-похотливите жестове не възбудиха тялото му нито веднъж.

Един черен ролс-ройс фантом прибра тексасеца и неговата жена от клуба. Те бяха настанени извън Париж, у приятели. Дру Джонсън смаза ръката на Левис в могъщата си лапа и го покани край „Орли“ в своя самолет на следващата сутрин.

Левис се върна обратно в своя хотел, писа на Елен и тогава паднал духом веднъж, реши, че ще бъде разорен. Представи си как на следващата сутрин съответният президент на „Партекс“ заявява, че не харесва „Нощна игра“ и сделката е развалена, той самият се влачи и виси край летището.

Самолетът беше „Боинг 707“. Отвътре беше облицован със старо нагънато ленено платно. Върху него висяха картини на Реноар и една на Гоген — „Игра с ябълки“, които можеха да бъдат гордост за притежателя си. Левис се огледа кисело, седна на диван от осемнайсети век, към който бяха приспособени предпазни колани и поиска чаша доматен сок.

— Доматен сок? — Подобните на храсталаци бели вежди на Дру Джонсън се повдигнаха. — Какво става тук? Били, сладка, удари звънеца. Нашият приятел Левис ще получи истинско питие.

— Не, благодаря. — Левис даде воля на своето скърцащо като строшено стъкло произношение. — Сега е осем сутринта и освен това няма какво да чества. — Той замълча, веднъж изразил напрежението си, още повече се напрегна. — Вижте, защо не говорите направо и да престанете да ми губите времето. Мразите филма, нали?

— Да го мразя? — тексасецът се усмихна. — Как си го представяш това? Бих направил погрешна стъпка, тогава.

— Мразите го, противен ви е, може би не сте го разбрали. Във всички случаи, аз не зная защо съм тук и мога да си отида.

Той остави чашата си, изправи се и тръгна към изхода. Като че ли както в ленената облицовка, така и във всичко друго се съдържаше обида. Той се извърна назад.

— Това е хубав филм — каза той. — Може би голям. Аз мога да разбера това, дори ако ви е не можете. Ще направя всичко, по дяволите, за да осигуря на Чад възможността да направи и друг филм, със или без вашата помощ.

Настъпи тишина. Дру Джонсън погледна към жена си и започна да се усмихва. Внезапно, той тръсна назад глава и се отдаде на буен смях.

— Знаеш ли, бях започнал да мисля, че ти си евнух? Ама, какво знаеш ти? Те и в Бостън имали топки, най-накрая…

Един и осемдесет и пет високият як тексасец прекоси кабината и хвана ръцете му. Един и осемдесет и три високият елегантен бостънец го изгледа с презрително съмнение.

Лицето на Дру Джонсън стана сериозно. Неговите остри сини очи срещнаха тези на Левис:

— Добре, ела сега момче. Мисля, че дори и в Бостън вие се ръкувате, когато правите сделка — той замълча. — Аз упълномощих снощи финансирането. Вашите адвокати не намират нищо лошо в това и ти ще откриеш, че току-що сте се снабдили с един поддръжник.

Левис го изгледа. Той се присегна и сграбчи ръката на Джонсън, усмихна се.

— Знаеш ли — каза той — бих могъл да променя веднъж навика, който винаги спазвам. Точно сега, едно питие ще дойде точно на място.

— Отвори бърбъна, Били — изрева Джонсън.

Сделката беше сключена на първи май. Левис гледаше нейните петдесет ситно изписани машинописни страници и изпитваше нарастваща гордост. Заради тази сделка те с Чад бяха създали своята собствена компания за производство на филми. Нарекоха я „Мираж“, защото Чад харесваше това име, и като съдиректори, се подписаха и двамата: Чад с тънки с паяжинни драсканици, Левис със своята писалка „Монблан“ — със смела ръка.

В деня, в който подписа, той първо се обади на Елен и после на баща си. Моментът, който той от месеци беше очаквал, чу беше много приятен. Точка по точка Левис прехвърляше информация по телефонната линия. Това приличаше на серия от добре прецедени гранати. Седемцифрен бюджет. Възможност за дългосрочно сътрудничество. „Сфиър дистрибюшън“, „Партекс петрокемикълс“, Дру Джонсън.

Нетърпението на баща му от другата страна на линията се превърна в мълчание. След мълчанието дойдоха въпросите — изпитът. Левис беше словоохотлив, цифрите летяха по трансатлантическия кабел, и накрая той чу нотката, която толкова отдавна бе желал да чуе да изскърца в устата на баща му, изразена, макар и неохотно: уважение.

Левис се усмихна:

— О, между другото, аз се ожених — добави той и постави слушалката.

Левис се надяваше, че подписването на сделката и раждането на Елен щяха да станат в една и съща седмица. Но не беше съдено. Бебето закъсняваше: „Няма причина за тревога“, каза господин Фоксуърт, „Много обикновено е за жените, които за пръв път стават майки“. Левис се терзаеше. Накрая, късно вечерта на 16 май родилните болки започнаха. Левис се втурна с нея в таксито към клиниката „Сен Джон, с Ууд“. Господин Фоксуърт пристигна, спокоен, в своя перленосив костюм.

Левис крачеше из чакалнята на клиниката и изпуши две кутии цигари. В четири часа сутринта на 17 май господин Фоксуърт се появи на вратата, развързвайки връзките на зелената си хирургическа престилка. Левис го погледна: беше също както във филмите, само че по-добре и по-зле. Той с ужас се взря в лекаря — секунда, дълга цяла вечност. През облаците от цигарен дим, лекарят снизходително се усмихна. Той поздрави господин Синклер. Господин Синклер имаше една хубава дъщеря.

Левис се втурна в стаята на Елен. Той трепереше. Лекарят и сестрата внимателно се отстраниха. В ръцете си Елен държеше нещо, което му се стори малко вързопче, малко, мъничко, увито в бял вълнен шал.

Тя го погледна и Левис приближи към леглото. Той се взря надолу, към одеялцето, към малкото, съвършено личице. Видя бледа гладка кожа, здраво затворени очи и леко смръщени вежди, като че ли бебето силно се съсредоточаваше в съня си. Когато Левис се наведе напред, бебето изви лице в лека, ожесточена гримаса. Устничките му се разтвориха и то направи леко търкащо, търсещо движение, притискайки бузка към одеялцето. Изглеждаше недоволно. Леко се сгърчи, освобождавайки едната си ръчичка. Тя беше закръглена, с трапчинки по ставите, имаше дълбока гънка там, където ръката срещаше китката, и Левис видя как малките пръстчета се свиха и отпуснаха, а нокътчетата им имаха цвета на мидени черупчици. Бяха за рязане.

Левис започна да плаче.

Той внимателно се присегна и докосна кожата на новороденото. Бебето отново се размърда, изсумтя и вълнената пелена се отмести. Това като чели за момент я разтревожи: тя отвори очи. Левис се вгледа. Малка мъхната шапчица от тъмночерни коси. Очи с толкова силно тъмносиньо, той никога не беше виждал.

— Не е ли хубава? — попита Елен меко, развълнувано.

— Много е хубава.

Левис посегна да докосне меката черна косица и после се отдръпна. Бебето погледна към него с големи, нефокусирани очи. Тогава Левис пожела, страстно и тъжно пожела косата на бебето да беше руса, както на Елен и неговата. Той се упрекна за това свое моментно желание. Не искаше да се провали при първото препятствие, след като беше толкова уверен в способността си да подържа определения курс на поведение. Неловко се обърна към Елен, опитвайки се да прикрие това, което чувстваше. Присегна се към ръката й.

— Очите й са красиви. И тя е толкова… Аз… — усети, че се проваля, че се обърква.

Елен като че ли му вярваше. Тя повдигна лицето си към неговото, нежно и ведро усмихната.

— Сини са като на рибарче — каза тя. — Такъв е цветът на крилата на тази птица.

Левис неуверено погледна към бебето. Не така би описал той този цвят. Елен внезапно силно му стисна ръката.

— Питам се — каза Левис с равен глас — дали ще запазят този си цвят.

Решиха да нарекат бебето Кетрин, заради нейното деликатно мъничко триъгълно личице и големите, раздалечени сини очи, които напомняха на Левис за сиамското котенце, което майка му беше имала. То веднага беше съкратено на Кет.

Както своята адашка, Кет беше едновременно надменна и изключително взискателна. Когато Левис или Елен я държаха и й гукаха, и я галеха, Кет оставаше безразлична. Тя завърташе очи и гледаше настрана. Но в секундата, в която я поставяха в нейното детско креватче, изкъпана, нахранена, със сменени пелени, приготвена за сън. — Тя започваше да пищи.

Плачеше все по-силно, жаловито и пронизително, докато не беше взимана отново. Тогава тя спираше, докато я сложеха пак в леглото. В началото Левис намери това очарователно, после, когато започна да страда от липса на сън — дразнещо. Елен никога не се оплакваше. Тя слизаше от леглото и отиваше при нея във всички часове на нощта. На Левис дните изглеждаха една безкрайна верига от операции: стерилизиране на бутилки, пълнене на бутилки, смяна на пелени, накисване на пелени. Понякога Левис й приготвяше храната, и понякога държеше бебето, докато беше хранено — докато за кратко то ставаше кротко. Но пелените не бяха мъжка работа.

След две седмици той предложи вместо да чакат да дойде времето да заминават за Париж, както бяха планирали, детегледачката да започне да им помага отсега. Елен отказа. Те за първи път се скара и Левис й каза, че тя държи на бебето повече, отколкото на него. Накрая той изпи половин литър уиски, което му позволило, каза после раздразнително да поспи няколко часа.

На следващия ден, цупейки се, докато не се почувства по-добре, Левис се разкая. Ако тогава би могъл да се люби с нея, дистанцията между тях щеше да изчезне, си помисли. Но лекарят беше забранил сношение в продължение на един месец, а Елен като че ли не споделяше ентусиазма на Левис по отношение на другите, алтернативни начини за освобождаване. Тя се изкачваше всяка нощ в леглото и моментално заспиваше. Левис лежеше до нея. Всеки негов мускул беше вкочанен от сексуална неудовлетвореност и от възмущение, нервите му бяха опънати като жици на пиано. Той беше в очакване на първия бебешки вой. Рано или късно, обикновено по-рано, той винаги идваше.

През третата седмица, когато телефонните обаждания от страна на Чад зачестиха и започна подготовката за заминаване, Левис погледна надолу към малкото триъгълно личице на Кет с обиден укор. Струваше му се толкова несправедливо. Това дете не беше негово, и все пак той беше приветствал появяването му на света, беше започнал да го обича, беше си обещал да се грижи за него — и как то му се отплащаше за това? Даваше ли признак, че усеща неговата грижа, неговото великодушие? Не.

Той реши да не казва нищо, ще поддържа мира. В днешния ден пристигаше детегледачката, след три дни той и Елен щяха да бъдат в Париж. Сами.

Когато накрая дойде денят на тяхното заминаване, Левис чувстваше известен триумф. И това не беше само защото очакваше с нетърпение да остане насаме с Елен или дори за да може нощем да има непрекъсван сън, но също и поради факта, че неговото желание се беше наложило. Елен не беше искала да оставят детето. До последната минута тя се беше опитвала да промени решението на Левис.

Но Левис беше неотстъпчив и можа да подкрепи становището си с такива мили и разумни аргументи, че накрая, Елен трябваше да се предаде. Това в края на краищата беше рекламно пътуване, нямаше място за новородено бебе. Елен имаше много строго разписание за интервюта, срещи с фотографи и появи в обществото. Тя беше тази, която лансираха, спореше Левис, не само филма. Този беше аргументът на Чад и той го използваше без угризение. Многократно повтаряше факта, че те щяха да отсъстват само три седмици, че Елен щеше да може да телефонира всяка сутрин и всяка вечер, че сестрата, която щеше да гледа детето беше квалифицирана — много по-опитна от самата Елен, добавяше той, и че тя щеше да има поддръжката на Ан Нийл. В себе си Левис смяташе, че Ан Нийл е една намесваща се във всичко гъска, а в своите по-параноични моменти чувстваше, че нейната любезност към Елен прикриваше сексуално привличане. Но сега тя му беше полезна като аргумент, така че Левис потисна тези си чувства.

— Мадлен и Ан Нийл могат да си съдействат — заяви твърдо. — Сега, когато си майка, скъпа — каза той упорито поддържайки своя аргумент. — Ти не бива да забравяш, че също така си и моя съпруга. И актриса — добави, но това беше само допълнение. Левис всъщност не мислеше за премиерата на „Нощна игра“ или за интереса на пресата към Елен, който рекламният агент, нает от Чад описваше като феноменален. Мислеше за апартамента в „Плаза Атенее“, за неговото балконче, където той и Елен щяха заедно да закусват на пролетното слънце. Мислеше за много широкото легло, където необезпокояван от дяволитите крясъци на Кет, Левис имаше намерение отново и отново да се люби с Елен.

Възвръщащи се радости: Левис съпроводи Елен навън, към наетата лимузина, която щеше да ги закара до аерогарата. Той беше изпълнен с оптимизъм. Елен се бавеше. Мадлен стоеше на вратата с бебето на ръце. Ан Нийл стоеше до нея, гледайки към небето. Като не ли на Елен й беше невъзможно да се откъсне. Тя се наведе над детето, целуна го. Започна дълга серия от наставления към Мадлен, които беше повторила вече повече от хиляда пъти. Левис седеше в колата, почукваше с пръсти по коленете си и поглеждаше часовника. Беше девет. Той се наведе навън.

— Елен, трябва да бързаме, ще изпуснем полета.

Елен най-сетне се откъсна. Тя влезе в черната кола, устните й бяха порозовели. Не каза нищо.

Щом колата потегли, Левис взе ръката й и я притисна в своята. Когато бяха по средата на пътя към „Хийтроу“, той се почувства доста предразположен към Кет. Зад гърба им тя му се стори много сладка. Притисна ръката на Елен, притегли я надолу, към бедрото си и после към слабините си.

— Това ще бъде като меден месец — каза Левис.

Когато колата с Елен и Левис зави зад ъгъла и изчезна от погледа, връщайки се към къщата, Ан Нийл и сестрата Мадлен се спогледаха. Ан Нийл погледна часовника си, после към бебето, което спеше. Те спряха за момент, после се обърнаха и влязоха вътре. Мадлен нахрани бебето и внимателно го постави в легълцето. После на пръсти слезе надолу по стълбите.

Ан седеше пред камината, гледайки замислено в пламъците. Пушеше цигара. Двете гледаха една в друга и чакаха. Изминаха пет минути. Десет. Петнайсет. Все още беше тихо.

Мадлен, родена във френската област Ландес, бе обучена в специализирания „Норланд колидж“ в Англия и в допълнително квалифициращи курсове за детски сестри през последните четири години. През три от тях беше учила при сестрата на Ан Нийл, която й беше дала отлични препоръки. Мадлен въздъхна и седна. Тя погледна към Ан и леко сви рамене.

— Невероятно, като че ли тя знаеше.

Ан загаси цигарата си и не каза нищо. След малко тя стана, отиде в своето студио и донесе портрета на Елен, който беше завършила преди няколко седмици. Погледна го критично, давайки си сметка, че беше точно това, което би искала да стане. Имаше черти, които беше забелязала в това хубаво лице и които искаше да хване, но някои от тях й убягваха. Раздразнено погледна към картината, после внимателно и методично започна да я опакова. Това й създаваше някакво занимание, пропъждаше от съзнанието й една мисъл. Тя харесваше Елен и не беше много доволна от това подреждане на нещата.

В десет часа Мадлен, която също не се чувстваше съвсем добре отиде в малката кухничка, за да направи кафе. В десет и половина точно, според уговорката, телефонът иззвъня. Двете подскочиха и се спогледаха. Ан завърза бавно последния възел на пакета, който правеше и тогава се обърна, за да вдигне слушалката.

Гласът на нейния стар приятел, Кристиан Глендининг, когото тя познаваше от детството я информира, че Левис Синклер и Елен са се приземили със своя самолет преди десет минути и той току-що излетял за Париж.

— Престани да се паникьосваш — й каза спокойно Кристиан, когато Ан започна да го прекъсва. — Обаждам ти се сега от „Ийтън Скуеър“. Той ще бъде при теб след петнайсет минути. Може би и по-малко.

Десет минути по-късно един черен ролс-ройс спря пред външната врата. Ан отиде да отвори. Мадлен погледна през прозореца. Тя видя познатата фигура в тъмния костюм да излиза и да пресича паважа. Чу поздравите на Ан, после вратата откъм хола се отвори.

Мадлен силно поруменя. За този мъж, който беше толкова добър към нея, толкова добър към сестра й и толкова добър към нейния малък племенник Грегоар, Мадлен беше готова да влезе в огъня. Като го видя, тя му отправи неловък полупоклон.

— Мадлен.

— Господин барон…

Той нямаше нужда да задава въпроса, двете жени можеха да го прочетат в очите му и в неговите напрегнати черти. Ан задържа вратата отворена:

— Тя е горе. Стаята вдясно. Спи.

Едуард докосна ръката й, когато мина край нея.

— Добре, Ан. Няма да се задържа дълго, обещавам ти.

Те чуха стъпките му по стълбите и неговото колебание, когато стигна площадката. Вратата се отвори, настъпи кратка пауза, после се затвори.

Мадлен, която зад тъмното си, ъгловато и строго дребно лице криеше романтична натура, въздъхна и седна. Ан Нийл, която не беше романтична, но беше разтърсена от израза на Едуардовото лице, седна също, напрегнато изправена, броейки минутите. Това бе времето, в което тя жертваше своята лоялност към новите си познати заради далечни, стари връзки. Спомни си кога за първи път беше срещнала Едуард. Той беше шестнайсетгодишно момче — неговия шестнайсети рожден ден и онова отвратително пътуване, което Жан-Пол беше организирал до театъра. Сега правеше това заради Изобел, си каза, оправдавайки се, заради Изобел, която тя беше обичала и заради Едуард, когото винаги беше харесвала, давайки си сметка, че не го разбира. Мъжете са такива мазохисти, мислеше тя. Защо търсят болката. Тя вдигна рамене и нервно запали друга цигара.

На горния етаж Едуард стоеше неподвижен, загледан в детското легло. Бебето беше будно, лежеше спокойно, размахвайки юмруци през очите си, гледайки към него. Едуард се взираше към умаленото подобие на собственото си лице. То притежаваше деликатността на неговите черти, златистата бледост на неговата кожа, приличаше и на Елен, но косата беше тъмна като неговата, тъмна като на баща му. А очите с тази забележителна и необикновена отсенка на тъмносиньо, оградени от черни мигли, бяха очите на дьо Шавини. Бебето примигна, като че ли да подчертае темата на мислите му, и Едуард се наведе напред. Той имаше толкова малко време.

Рядко беше му се случвало да държи бебе и се притесни докато го вдигна от креватчето. Ръцете му трепереха. Когато размотаваше малкото телце от пелените, той хлъзна ръката си под главата и врата, за да го поддържа. Помисли, че детето ще изплаче, но то беше спокойно и го гледаше със своя все още късоглед и леко разцентрован поглед на новородено. Едуард го повдигна и това че то беше толкова мъничко леко го съкруши. Той прогледна в бебешкото лице, повдигна по-високо малкото му телце и го залюля на гърдите си. Шапката от мъхеста косица докосна с копринена нежност страната му. Той усети сладкия, топъл мирис на кожата му. Бебешката глава се наклони и то леко се оригна. Сякаш това му достави удоволствие. Едуард го потупа по гърба, бебето размаха малкото си юмруче, докосвайки устните му.

Устата на бебето започна да прави жадни, търсещи движения, после се отвори в широка, розова прозявка. Едно малко, розово като на котенце езиче. Едуард повдигна ръка, изви пръст и остави бебето да се хване за него, то го засука с изненадваща сила, после, съвсем неочаквано, се разрида в хълцащо, мистериозно опечаление: малкото личице се изкриви и почервеня. Ръководен от инстинкт, който не знаеше, че притежава, Едуард го притисна леко към гърдите си. Риданието спря.

Когато беше съвсем сигурен, че то напълно се е успокоило, Едуард го наведе, подържа го пред себе си. Двете му ръце обхващаха с лекота неговото телце. Той го погледна и то тържествено отвърна на погледа му.

— Един ден… — каза Едуард на бебето, на своето бебе. — Един ден аз ще дойда отново за теб. Обещавам.

Той се наведе и го постави в легълцето, после с нежност издърпа нагоре одеялцето му.

Остана, за да я погледа още малко, после, знаейки, че ако се забави, ще му бъде невъзможно да си тръгне, той рязко се обърна и слезе по стълбите. Вратата на другата спалня беше отворена, виждаше се месинговата табла на широкото легло. От него Едуард отвърна очи.

Бързо се сбогува с двете жени. Ан Нийл му връчи портрета, който Едуард беше поискал тя да нарисува.

Той отвори опаковката на портрета едва в края на деня, когато беше сигурен, че ще бъде сам. Гледа го дълго и мълчаливо.

По-късно същия ден, той вечеря с Кристиан, който се опита да се въздържи по време на вечерята да задава въпроси, но накрая това му се оказа невъзможно.

— Така, какво ще правиш? — каза все пак той, подсилен с голяма чаша уиски, преди да рискува да си зададе въпроса.

Едуард, чието поведение по време на вечерята беше съвсем нормално, погледна на въпроса с наивна изненада.

— Да правя? Ще чакам, разбира се.

— Ще чакаш, но колко дълго? — избухна Кристиан, той ненавиждаше чакането.

— Толкова дълго, колкото трябва — отговори Едуард.

Кристиан въздъхна. Той искаше да крои заговори, планове, да застави Едуард да извърши някакви внезапни и драматични действия. Но знаеше, че е безполезно. Едуард беше добре обучен в чакането, и неговото търпение винаги даваше резултати. В продължение само на няколко секунди в плодотворния ум на Кристиан възникваха хиляди чудесни драматични планове. Но, преди да заговори, Едуард както той предвиждаше, деликатно, но твърдо промени темата.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (10)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

Левис и Елен

Сали Боуман
Карма (10)