— Ужасно нещо. Преди шест месеца беше в най-чудесно здраве. Очакваше да се оттегли от активна работа — беше направил някои доста сръчни капиталовложения, поне така бях чул. Ние обядвахме заедно, той си взе стриди, помня добре. Не би могъл да изглежда в по-добра форма. Чудесно изглеждаше, казах му: „Бришо, ти си щастливец. Извън състезанието си на плъховете. Какво ще правиш с цялото това свободно време?“ И знаеш ли какво ми каза той? Той каза: „Филип, ще харча пари. През всичките тези години аз ги трупах, а сега ще ги изхарча. Ще живея като чели няма да има утрешен ден.“

Лек злобен блясък се появи в израза на плоското лице на Белфор.

— И разбира се, той нямаше утрешен ден. Ами, поне не такъв, който да се говори. След шест месеца — заминал. Ужасно. Съвсем ужасно. Бедния Бришо. Не защото бях много близък с него, знаеш, но все пак, това кара човек да се размисли, нали? В какъв непредсказуем свят живеем. О, да. „Сунт лакримае рерум“ — помислих за това, когато чух новината. „Сълзите на живота“ — о, да. Не че бедният Бришо се интересуваше специално от поезия.

„Сълзите на нещата“ — промърмори Едуард.

Дьо Белфор го погледна:

— Какво?

— „Рерум“ — „неща“ по-скоро, отколкото „живот“, Виргилий може би нарочно използва неопределения термин.

Израз на раздразнение премина по лицето на Белфор. Той го потисна.

— Разбира се, забравих. Класиците никога не са били моята сила.

Настъпи кратко мълчание. Дьо Белфор въздъхна тежко:

— За неговата жена съжалявам. Ще трябва да я кара сама. Те бяха много близки, вярвам. Все още, все още… Ти си бил на погребението, разбира се?

— Да, бях.

— Аз бих отишъл, разбира се. — Дьо Белфор леко се размърда на мястото си. — За нещастие, обстоятелствата ми попречиха, както знаеш, бях вързан. Преговорите в Лондон бяха в много деликатна фаза. Много деликатна. Аз не исках да ги излагам на опасност…

— Но, разбира се — каза Едуард любезно.

Той чакаше. Беше късен следобед, наближаваше шест. Те бяха седнали в отдалечения край на Едуардовия кабинет, където той имаше информационни срещи и където група от строги, черни, кожени столове бяха събрани около също така строга маса от стъкло и хром. Между тях висеше картина на Джаксън Полок. Дьо Белфор поглеждаше понякога към нея и свеждаше поглед. Изглеждаше като че ли изчислява колко може да струва на квадратен инч.

Едуард, който имаше пред себе си още два часа работа, вечеря с Кристиан и след това отиде на прием в къщата на своята майка в чест на рождения й ден, беше нетърпелив. Дьо Белфор беше помолил за тази среща и не беше дошъл тук да оплаква загубата на Бришо, Едуард беше сигурен в това. Трябваше да има друга причина, но дьо Белфор не беше никога директен. Той винаги като морски рак обикаляше около главната си тема.

Сега той стоеше облегнат над масичката и обръщаше чашата си със замислен вид. Вероятно той мислеше за своя някогашен приятел Бришо, може би изучаваше собствените си добре подготвени размисли. Едуард не беше сигурен, единственото, което знаеше бе, че дьо Белфор скалъпваше тези неофициални срещи при всеки възможен повод. Претекстът им беше винаги служебен, макар че дьо Белфор очевидно се надяваше да установи някакъв род отношение, да обезоръжава. Понякога Едуард подозираше, че дьо Белфор ги търсеше поради друга причина. Не просто защото желаеше повишение — това беше твърде очевидно — а защото по някакъв странен начин дьо Белфор се нуждаеше от тях. Имаше нужда да бъде близко до тези, които мразеше…

— Нашата предложна цена за „Ролфсън хотелс груп“ — каза най-накрая дьо Белфор, след като бе замълчал по-дълго, отколкото обикновено си позволяваше. — Само една или две точки бих желал да изясня, ако би ми отделил малко време…

— Разбира се.

Всичко беше доста благовидно: дребни запитвания и предложения, засягащи предстоящото и отдавна планирано от страна на „Дьо Шавини“ поемане управлението на едно от най-големите и престижни британски хотелиерски сдружения. Дьо Белфор сега беше начело на хотелиерския отдел на „Дьо Шавини“. Това беше висок пост, в който той се беше показал ефективен и способен, пост, към който Едуард внимателно го беше насочвал и имаше намерение да го остави там, специалист само в тази област. Дьо Белфор имаше други идеи.

Но сега той беше дискретен по отношение на своите амбиции. Дълго време беше изминало от деня, когато той беше толкова непредпазлив да се съюзи с такъв болнавец като Бришо. Сега беше много внимателен, когато засягаше тънката черта между съответната изпълнителска независимост и откритата опозиция. Повече не се запъваше по магарешки за незначителни въпроси. Дьо Белфор чакаше, Едуард знаеше това, очакваше деня, в който щеше да се появи някаква генерална конфронтация, някакво епично изпитание на силите. Би било проява на предпазливост, си мислеше Едуард понякога, да махне изобщо дьо Белфор от компанията, просто да се освободи от него. И все пак, никога не го направи. Сега, слушайки внимателно, докато дьо Белфор фабрикуваше различни работи, върху които очевидно съветът на Едуард беше необходим, той се питаше, „защо не?“.

Защото дьо Белфор го забавляваше, реши накрая, докато мъжът насреща му пресушаваше поредната от чашите си. Той беше Касий на компанията, сериозната заплаха измежду редиците. Толкова съм отегчен, помисли внезапно Едуард, толкова съм отегчен от всичко, че се нуждая от съперничеството на мъж като дьо Белфор, за да придаде рамки на моята работа.

— Така че, според теб ние би трябвало да продължим с „Монтегю Смит“ — каза Едуард, надигайки се и дьо Белфор, схващайки условния знак също се изправи.

— Добре, аз зная, че в миналото ние винаги много успешно сме правили сделки чрез тях. Като се има предвид особената деликатност на предложената цена и страха от контра предложение и така нататък, точно това беше поводът да помислим, дали да не се обърнем към една от по-младите търговски банки. Един по-агресивен подход, така да се каже. Но не, сигурен съм, че ти си прав. Дръж се за „Монтегю Смит“… Напълно, да.

Той тръгна към вратата, беше почти стигнал до нея и в последната минута се обърна. Изглеждаше напълно естествено, но не беше добре преценено във времето. Едуард забеляза, че преди да проговори, дьо Белфор сам усети това.

— О, впрочем, аз почти забравих, бедния Бришо. Мястото му в управителния съвет. Ще го заместиш, предполагам?

Беше прекалено открито, прекалено прозрачно. Дьо Белфор правеше усилие да изглежда безразличен, но напрежението на тялото му беше очевидно. Плоското му лице беше твърде стегнато от желанието да поддържа обикновена усмивка. Очите му блестяха, изпълнени с паника и потисната амбиция.

За момент Едуард почти го съжали: бедният дьо Белфор, толкова желаеше едно нещо, че допускаше подобна грешка. Да вложи толкова много енергия, за да куцука стъпало по стъпало нагоре по стълбата, и всичкото това, без ясна идея какво би правил, когато се издигнеше на върха.

Очите им се срещнаха: дьо Белфор не можеше да скрие предизвикателството. То беше изписано върху лицето му — цялата му неприязън, цялата му омраза, цялата му решимост да се докаже един ден като по-способният. Той не беше глупав и ясно съзнаваше своята грешка. Вече се канеше с объркано отричане да се извърне настрана, когато Едуард проговори.

— Филип.

— Да.

— Успей да получиш тази предложена цена по прехвърлянето и мястото в съвета е твое.

Настъпи тишина. Дьо Белфор силно се изчерви. Едуард видя учудването и подозрението в неговите очи, а там, зад тях — проявяващия се лек, презрителен триумф. Той бързо се съвзе. Малката благодарствена реч, позовавайки се на това колко е задължен — всичко беше направено добре, цивилизовано. Беше достатъчно умен, за да бъде кратък.

Когато вратата зад него се затвори, Едуард се извърна. Той беше проявил непредпазливост, и знаеше това. Постоя премисляйки после нетърпеливо се освободи от съмненията си. Дьо Белфор заслужаваше да бъде в борда на директорите. Ако той отидеше твърде далече, щеше да бъде още по-лесно да го обуздае… И все пак, беше леко объркан от собственото си действие. Това остана в него, смущавайки го през нощта.

— И така, аз му предложих онова, което той желаеше — място в борда — каза Едуард на обеда в „Бефур“.

— И?

— И нищо. Само се питах след това защо го направих, това е. Още се чудя. Защо да му давам това, което иска?

— Защо да наостряш ножа и после да му предлагаш гърба си ли, искаш да кажеш?

— Ами, не точно. Ножът едва ли се нуждае от наостряне, а аз нямам намерение да му давам гърба си.

— О, господи, не зная. — Кристиан сви рамене. — Защото си проклето опърничав, може би. Обичаш да живееш опасно. Погледни как караш.

— Карам много добре — каза Едуард, засегнат.

— Караш прекалено бързо — му отговори веднага Кристиан, после се поколеба. Предпазливо го изгледа за секунда. — Също така — продължи той по-спокойно — имаш прекалено много енергия, затова нарочно си отглеждаш един враг, предполагам. Ако нещата стояха по-различно, това не би се случило.

— Ако нещата стояха по-различно?

Кристиан дочу студенината в гласа му. Той гледаше сърдито.

— О, по дяволите, Едуард, знаеш какво искам да кажа.

Настъпи кратка тишина. Кристиан си прочисти гърлото. След малко той каза:

— Извинявай.

— Няма нужда. Разбира се, че си прав.

Едуард погледна към Кристиан, който знаеше точно какво той мислеше, въздъхна. Кристиан запали цигара и дълбоко издиша дима. Бедния Едуард, помисли. Две я половина години. Поколеба се още веднъж, и после решавайки да рискува, каза:

— Между другото, видях последния й филм, казах ли ти? Още не е даван тук, нали? Гледах го в Лондон. Мислех…

Едуард го погледна, и изразът на неговите очи накара Кристиан да махне с ръка.

— Мисля, че беше много добра — завърши неуверено той.

— Радвам се, че го харесваш — отговори Едуард и направи жест към сервитьора да им донесе сметката.

Кристиан замлъкна. Той познаваше този тон на гласа и това изражение на лицето.

— Окей, Едуард — каза тихо той. — Темата е приключена.

Той самият би желал да бъде приключена, мислеше Едуард, малко след това, когато се раздели с Кристиан и влезе в черния астън мартин. Засили колата по посока на майчиния си дом.

Желаеше да бъде приключена, свършена, затворена веднъж завинаги — понякога страстно желаеше. Тогава си казваше, че единственото, което беше необходимо, беше известно действие от негова страна, едно действие, което щеше да прекъсне връзката.

Друга жена, може би. Това беше твърде очевидно разрешение: такова, каквото би препоръчал Жан-Пол. „Любовта, братче? Никога не й вярвай. При първите й синдроми, се мести по-нататък — друга жена бързо ще те излекува от тази лудост…“ Да, той всъщност размисляше върху това решение, особено през последната година. Когато тръгваше за парти, вечеря или прием, като този, който майка му даваше тази вечер, той си казваше: „Тази вечер. Която и да е от жените, която се случи на разположение, няма значение коя, всяка от тях ще свърши работа.“

Намерението съществуваше, то все още беше в съзнанието му, когато той влезе в салона. Буквално разучаваше лицата едно по едно. Червенокосата, русата, брюнетката. Дотук се простираше за него тяхната идентичност. Понякога той дори успяваше да избере някоя, обикновено най-близката, и после, независимо дали те бяха заинтересовани или не, склонни или не, винаги се случваше същото нещо. Намесваше се баналността, отблъскващата и безсмислена предсказуемост. Той пристигаше с твърдо намерение, а си тръгваше сам.

Майка му, усещайки неговото отвращение и знаейки, че това го ядосваше, сега си направи труда да го представи на жени, приемливи със своите качества. Когато забеляза отегчението му, тя удвои усилията си. Сега Луиз изпитваше своенравното и злостно удоволствие да играе ролята на Пандар. На малки обеди, вечери, приеми, както тазвечерния — „Моник, Силви, Гуен, Хариет — не се познавате, нали? Мога ли да ви представя моя скъп син, Едуард?“

Сега Едуард я наблюдаваше как се промъкваше сред множеството от гости към тази част от салона, където беше застанал той. Една дума тук, една целувка там, розово-червена рокля от плуващ шифон, въжета от перли около врата й, с напълно запазен цвят на лицето, с все още тънка фигура. Днес беше нейният шейсет и седми рожден ден и гледайки я, Едуард си спомни за времето, когато беше отворил вратата на учебната си стая и я беше видял в ръцете на Хюго Глендининг. Тогава тя също носеше розово, сега от разстояние, не се забелязваше, че беше остаряла. Двайсет години бяха изминали, а в паметта му всичко беше така ярко, като че ли беше вчера.

— Скъпи Едуард, закъсня. — Тя присегна да целуне въздуха край страните му. — Вечерта почти свършва.

— Не ми се струва да е така — усмихна се Едуард. В залата имаше поне петдесет човека, без признак, че някой се готвеше да напуска. Слава богу, че не беше дошъл по-рано.

Той положи малко пакетче в ръцете й. То съдържаше брошка от диаманти и перли, поръчана на Влачек от неговия баща през двайсетте години. Беше доста трудно да се сдобие отново с нея, и той глупаво се беше надявал, че асоциацията с Ксавие би й доставила удоволствие.

— Едуард, колко сладко от твоя страна, благодаря ти.

Тя остави пакетчето неотворено на страничната масичка, по момичешки хлъзна своята ръка в неговата.

— Сега, Едуард, ти трябва да дойдеш с мен и не трябва да бъдеш несговорчив…

— Не мога да остана дълго, майко. Сутринта заминавам за Ню Йорк… — започна той, но Луиз не го чуваше. Тя му проправяше път през залата, и всичко се започваше отново: завъртането на главите, въздишките, внезапната тревога във въздуха, прегрупирането.

Натали, Женевиев, Сара, Моник, Консуела, която беше тънка, тъмна и екзотична като орхидея. Шарлот — друга от вездесъщата фамилия Кавендиш, която беше висока, руса и величествена, една английска Атина.

Едуард възприе обичайната си роля, която играеше с лекота, благодарение на дългата си практика. Любезен, внимателен, външно заинтересован, всъщност сдържан. Половин час, си помисли той, докато Шарлот Кавендиш възклицаваше колко много им е липсвал в Гстаад тази зима. Половин час, и тогава, дори с риска да обиди Луиз, той напуска.

Но, Луиз беше маневрирала внимателно с него до най-отдалечения край на обширната зала, до най-отдалечения от вратата ъгъл.

— Кажи ми, Едуард, вярно ли е, че „Дерби“ ви е победил тази година?

— О, Едуард, не сме се виждали от толкова отдавна. И заминаваш за Ню Йорк? Кога? Ами, трябва да дойдеш на вечеря…

— Едуард, много съм ти ядосана. Снощи бяхме на „Фигаро“, да, така, с Жаклин дьо Варенж, и аз бях толкова сигурна, че ще те срещна. Исках да те попитам, този път да ми обещаеш сериозно, за това лято…

— Този уикенд…

— Следващия месец…

Дълъг беше пътят до тези врати, и напредъкът към него беше бавен.

Когато имаше моментен отдих, и Едуард мислеше, че се е спасил, Луиз се оказваше до лакътя му, просто материализирайки се по някакъв начин с вече друга красива, богата и с добре гледана млада жена до себе си. Едуард гледаше към майка си, гледаше към лица, които нищо не му говореха, и отново миналото се завръщаше. Той беше на шестнайсет години, застанал във вестибюла на къщата на Полин Симонеску, пийнал наблюдаваше как подът се полюляваше на вълни, а Полин Симонеску се усмихваше и изреждаше списък на момичета.

Той се вгледа в жената, наречена Консуела, която за трети път се връщаше, пробивайки инч по инч пътя си към него, и сега му казваше точно колко време ще стои в Париж и в кой хотел. Едуард се почувства задушен от парфюма, който тя употребяваше, тя като че и съвсем не се интересуваше, че дейният съпруг стоеше само на няколко крачки настрана.

— Надявам се, че вие и двамата ще се забавлявате при това свое посещение. А сега, съжалявам, ако ме извините…

Той почти се беше измъкнал, почти беше до вратите. Луиз временно се забавляваше, заобиколена от млади мъже. Едуард се обърна с чувство на облекчение. Но се намери лице в лице с Жислен Белмон-Лаон.

— Едуард — тя се усмихваше. — Ти си противно прозрачен, знаеш ли. Никога не съм виждала един мъж така очевидно да иска да се махне… Не се тревожи, нямам намерение да те задържам. Измъкни се, когато можеш — тя направи кисела физиономия. — Би ли могъл, обаче, да ми запалиш цигарата, преди да забегнеш? Не зная къде съм си сложила запалката…

— Разбира се… — Едуард й запали цигарата. Той не харесваше особено Жислен, но поне я познаваше. Бяха работили заедно, към Жислен изпитваше само свободна неутралност.

— Как е Жан-Жак?

Жислен се беше навела, за да запали цигарата си, сега тя се изправи и вдъхна дълбоко. Хвърли поглед, който говореше, че този въпрос по-добре да не беше задаван, но тъй като те бяха стари приятели, биха могли и двамата да се позабавляват с това.

— Едуард, ако искаш да получиш отговор на този въпрос, недей пита мен. Той е наоколо, както винаги.

— О, разбирам, извинявай. А ти как си.

Жислен се засмя:

— Не може да се каже, че си изключително тактичен, Едуард. Аз виждам твоите предпочитания. Но, добре съм. Много работя, знаеш. Луиз иска да й стегна онази къща в Сен-Тропе — споменавала ли ти е?

— Сен-Тропе? Не. Мислех, че я е продала. Тя никога не ходи там.

— Е, ами, в такъв случай, мога да очаквам, че е сменила обекта на сърдечната си привързаност. — Жислен му хвърли дълъг, страничен поглед, като че ли знаеше нещо, което не му беше известно, после сви рамене. — Знаеш каква е Луиз. Тя вероятно ще го отложи. — Тя му се усмихна с искрена, приятна усмивка на стар приятел, непринудената усмивка на една независима жена с професия, която беше познавала Едуард твърде дълго и беше работила с него твърде близко, за да гледа на него по друг начин, освен като на колега. Тя беше, както винаги елегантна, помисли си Едуард. Беше с тясна черна рокля, вероятно на „Диор“, но която изглеждаше като от „Менбоше“. Жислен беше намерила за себе си стила, който най-добре й отиваше в края на трийсетте й години, имала беше също вкуса и увереността, за да се придържа към нето. Закачена на рамото й, се намираше една изключителна брошка: готова да скочи пантера, изработена от злато и оникс.

— Да, зная, че я познаваш, Едуард. — Тя беше проследила погледа му. — Едно от последните парчета на Влачек, на „Дьо Шавини“, разбира се. И не е моя, бързам да добавя. Бих искала да бъде, но е само заета.

Тя потупа ръката му, погледна през рамото му и обратно към него с многозначителна усмивка, която Едуард не знаеше как да изтълкува.

— Ако искаш леко да се измъкнеш — каза тихо тя. — Сега е моментът, мисля. Луиз дори няма да забележи.

Едуард й пожела лека нощ и се обърна. Едва тогава той схвана какво искаше да му каже тя.

В другия край на залата Луиз гледаше с внезапно просветлено лице. Едуард забеляза, че погледът й беше отправен към вратите. А там стоеше Филип дьо Белфор.

Дьо Белфор оглаждаше ръкава на безупречния си вечерен жакет. „Невъзможно“, помисли Едуард. После той видя изражението в лицето на дьо Белфор, и разбра, че не беше невъзможно. Дьо Белфор беше с трийсет години по-млад от Луиз, но кога това беше имало значение за неговата майка?

Той напусна залата, като мина покрай дьо Белфор. Двамата мъже размениха възможния най-кратък поздрав.

Когато напусна къщата на майка си, той имаше намерение да отиде направо в Сен-Клод, но в момента, в който влезе в колата, разбра, че не би могъл. Вместо това, тръгна в обратна посока. Подкара, както беше правил много пъти, по кея към мястото, където беше срещнал Елен.

Караше бързо по почти празните улици. Сена проблясваше от лявата му страна. Близо до ъгъла с улица „Сен Жулиен“ той спря колата. Минаваше полунощ. Остатъка от пътя извървя пеш.

Застана пред малката църква, където беше я видял за първи път, гледаше ту към църквата, ту към малкия парк, където тогава играеха деца, ту отново към кея.

Улицата беше тиха и пуста, чуваше се само шума на случайно преминаваща в далечината кола. Той знаеше, че беше безсмислен този импулс, който го беше довел отново тук, но въпреки това, го намираше успокояващ. Това място винаги носеше покой за ума му. И сега шумът, фалшът и ужасът на последния час го напуснаха. Почувства се почти спокоен. Колкото и нелогично да изглеждаше, винаги когато идваше тук, той усещаше, че Елен беше наблизо. Никога не можеше да се освободи от вярата, че ако идваше тук, ако стоеше тук, някой ден щеше да чуе стъпки, и като погледнеше, щеше да я види.

Постоя там пет, може би десет минути. Въздухът беше хладен и миришеше на пролет. Не минаваха коли и за миг Париж беше тих.

Когато десетте минути изтекоха, той с неохота се обърна и се върна до своя астън мартин. Като запали двигателя, се обърна и засили…

Беше точно един през нощта. На сутринта заминаваше за Ню Йорк.

— Ти си луда, знаеш ли? Вече е почти един през нощта. Не можеш да се разхождаш по улиците на Париж в такъв час.

Левис вдигна чашата и я изпразни. Те се намираха в апартамента си в „Риц“. Тази нощ Левис пиеше бренди.

— Зная колко е часът, но няма значение. Няма да се бавя, Левис. Имам просто нужда да се поразходя, това е. Не мога да заспя. Имам нужда от чист въздух…

Тя вече почти беше стигнала до вратата. Левис би могъл да предложи да дойде с нея, би могъл да настои. Но тя си помисли, че не би го направил. Две чаши уиски, една бутилка кларет, три чаши бренди: не, той дори нямаше и да го предложи, въпреки че би се намръщил, ако си спомнеше за това на сутринта.

Погледна към Левис и си помисли: „Аз трябва да спра да му броя чашите. Трябва да спра, това е като шпиониране.“ Левис вече се присягаше към бутилката с коняк. Той повдигна красивото си лице, после повдигна чашата за ироничен, леко забавен поздрав.

— Прави както искаш. Но, да не кажеш, че не съм те предупредил.

Елен вече отваряше вратата.

Там наоколо все още имаше хора, а тя не искаше да бъде разпозната, затова повдигна яката на палтото си и се измъкна през страничния вход.

Веднъж намерила се на улицата, тя започна да бърза. Имаше доста път, но нямаше точна представа за разстоянието — Едуард я беше возил до там. За двайсет минути стигна до моста „Нотр дам“. Едва си поемаше дъх от тичане. Спря на моста и погледна надолу към водата. От другата страна на Сена чу, че някакъв автомобилен двигател запали и шумът му, подсилен от пространството на реката прозвуча силно, като рев.

Тя изтича по моста, прекоси кея и зави по улица „Сен-Жулиен“. Там рязко спря.

Беше сигурна, че ще го види. Представяше си, че това можеше да стане само, когато улиците са пусти. Малко налудничаво, но убеждението й. Там рязко спря.

Беше сигурна, че ще го види. Представяше си, че това можеше да стане само, когато улиците са пусти. Малко налудничаво, но убеждението й съществуваше и когато откри, че е грешила, почувства липсата му с такава интензивна сила, че й се поиска да се свлече на паважа и да заплаче.

Никога не беше идвала тук преди. През цялото време, когато беше в Париж, никога не беше идвала насам, където най-много копнееше да бъде. Може би затова беше така лудо убедена. Помисли си: това място беше така здраво вкоренено в сърцето й, така изцяло заето от Едуард, че не можеше да повярва, че когато тя дойдеше, той нямаше също да е тук и да я чака.

Тя започна да върви по улицата, към църквата, към местата, където беше стояла. Когато стигна до там, застана както беше направила през август, гледайки към фасадата на църквата, въпреки че едва ли я виждаше.

Нямаше представа какво би се случило, ако той беше там. Никога не беше помислила до този момент, нито какво би казала, нито какво би направила — нищо. Всичко, което беше виждала в съзнанието си беше онази секунда, когато би погледнала и би го видяла, и нищо друго не би имало значение, защото той би направил нощта и деня и живота й да заблестят отново.

Постоя пред църквата пет минути, може би десет. Сляпото предчувствие, че внезапно ще чуе стъпките му не я напускаше. Когато десетте минути минаха, тя с неохота се обърна и на кея взе едно такси.

„Свършено е. Аз наистина знаех, че е така“, си каза. Погледна часовника си. Беше един и половина. Тя представяше своя нов филм, беше дала три интервюта и беше имала среща с фотографи тази сутрин.

В седем часа вечерта Жан-Жак Белмон-Лаон напусна частната си прожекционна зала, където беше гледал новия филм на Тадеус Анджелини. Казваше се „Пряк път“ и главната роля в него се изпълняваше от тази нова звезда, Елен Харт, за която съвсем изведнъж като че ли бяха заговорили всички.

Ами, той би могъл да разбере това, си помисли — и не само защото вече се предполагаше, че филмът ще спечели „Златната палма“ в Кан, и Елен Харт наградата за най-добра актриса. О, не съвсем точно затова, си помисли той, сядайки на задната седалка в таксито, което трябваше да го закара до вкъщи. Филмът беше хубав, той виждаше това, макар и да не го харесваше особено много. И тя беше добра: издателят на неговото с най-голям тираж списание от месеци искаше да я публикува на видно място, и сега Жан-Жак щеше да му даде зелена улица… Но не беше точно това. Онези бяха чисто професионални съображения, и твърде дребни всъщност. Много от актрисите ставаха на мода само за един ден, неговите списания съответно ги публикуваха на видно място.

Но тази жена беше особена. Много особена. Тя бе създала у Жан-Жак усещания, които той бе неспособен да обясни, въпреки че физическата част от тях беше твърде очевидно. — Той все още беше в ерекция. Същото усети в задимената, изпълнена с други мъже прожекционна зала. Това никога не беше му се случвало досега. Дори Монро, дори Бардо — на филм те го оставяха студен. Жан-Жак бързо реагираше на жените от плът — нямаше съмнение по отношение на това, си напомни той с усмивка, но от разстояние, на филм? Не, това беше за първи път и беше невероятно силно. Чувстваше се почти болен от сласт, изпитваше болезнена нужда от жена.

Той плъзна ръка надолу към бедрата си и усети петела си как пулсира. Сцената, където тя се разсъблече — не че повече можеше да види кой знае какво. Анджелини трябва да е учил от Вадим. Тогава той наистина го почувства и не можеше да каже нищо. Не беше сигурен дали тя беше тази, която го предизвикваше, или Анджелини с начина, по който я беше снимал, но имаше нещо в лицето, очите, устата… — Тя имаше най-невероятните устни. Една минута след като беше започнал да гледа вече друг филм, образите от предишния рикошираха в ума му като куршуми…

Майко божия. Бяха заклещени сред уличното движение. Жан-Жак започна да мисли, че ще полудее. За нещастие, той се беше разделил взривно с последното си момиче, иначе би тръгнал право към нейния апартамент. Намираше се в преходния момент между две любовници, макар, че това нямаше да трае дълго. Така че просто Жислен би трябвало да го свърши. Ако разбира се си беше вкъщи, което не й се случваше често.

„Бъди си вкъщи, мислеше Жан-Жак, просто си бъди вкъщи.“

Жислен беше там и Жан-Жак не си загуби времето в предварителни приготовления. Тя беше негова съпруга, нали? И във всеки случай, Жислен го разбираше. Тя от друга страна също си имаше своите деликатни особености и една от тях, която нейните свръхчувствителни любовници не разбираха, а Жан-Жак разбираше, бе, че тя обичаше сексът да бъде лишен от нежност.

Тя разбра, още щом видя лицето му. И той разбра, веднага щом видя внезапната й неподвижност, отзивчивата й хладност. Когато Жан-Жак влезе, тя беше в кухнята. Той отиде право при нея и застана отзад, притискайки се в задника й, за да не се усъмни тя в намеренията му.

Наистина, тя похаби малко време — започна да го целува, това беше едното и това, че се опита да го избута по посока на спалнята, а той ни най-малко не желаеше това. Искаше да го направи точно тук, в кухнята, на полузатворена врата, при възможността прислужничката всеки момент да влезе… И той също така не искаше да ебе тук. Не беше това образът, който прогаряше дупка в главата му. Не, той я искаше долу, на колене, както си беше облечена. Искаше тя да го смуче.

Той бутна Жислен така, че тя почти падна. После се присегна към ципа си, опипвайки непохватно в бързината и го издърпа. Така тя можеше добре да види точно колко голям беше той.

Смукането не беше една от най-големите способности на Жислен. Беше достатъчно добра в него, но той беше виждал и по-добри. Днес обаче не го интересуваше, само влажността на отворената й уста беше достатъчна за него. Грабна я за косата и килна главата й назад, после започна да го вкарва и напъва напред-назад, напред-назад. Той затвори очи и видя лицето на Елен Харт, устата на Елен Харт. Образът беше изгарящ, петелът му изгаряше. Усещаше се препълнен със сперма, която напираше да излезе навън в нейната уста, в курвенското гърло…

Думата „курва“ или може би думата „врат“ го направиха. Жан-Жак се наведе и потръпна.

Беше славно, само за секунда, само за минута, само докато пулсирането и изливането спря.

После той отвори очи и изпита дълбоко отвращение. Блестеше редица от медни тигани, газта на печката още гореше. И образът си беше отишъл: в крайния, последен момент се беше изплъзнал.

Той се отдръпна назад и замаяно погледна Жислен. Неподходяща женска курва, неподходящо място, неподходяща уста: всичко някак си беше сбъркано.

Жислен все още стоеше на колене. Тя го гледаше с побеляло под грима лице и с убийствен поглед.

— Коя беше? — каза тя. — Защо не ми кажеш? Аз само искам да знам коя беше тази, за която ти мислеше. — Тя замълча. И след като размисли, добави — копеле.

Жан-Жак се взря в нея. Почувства се смутен. Образът беше стоял в съзнанието му, той беше сигурен, че ще го притежава, а сега знаеше, че го беше загубил.

— Исусе, Жислен… — започна да говори той и се наведе, за да й помогне да се изправи.

Може би нещо в лицето на неговата съпруга беше дръпнало спусъка на спомена, той не беше сигурен, но точно в този момент паметта му се върна назад и той разбра къде беше виждал Елен Харт преди.

И точно в същия момент Жислен си даде сметка веднъж завинаги точно колко много го мразеше.

Два дни по-късно, имаше обед с Луиз дьо Шавини в любимия ресторант на Луиз, на който да обсъдят новата декорация и обзавеждането на нейната къща в Сен-Тропе.

Тя не би искала да се види с Луиз, която не харесваше, а настроението й беше толкова лошо и опитваше възможността да отложи срещата, въпреки факта, че Луиз беше добра плячка, една влиятелна клиентка. Накрая отиде и през първите пет минути едва чу дума от това, което Луиз каза, и то не защото Луиз не казваше нищо, заслужаващо да бъде чуто. Съзнанието на Жислен не можеше да се освободи от спомена за онази ужасна и унизителна сцена в кухнята с Жан-Жак: тя на колене, Жан-Жак дърпащ я за косата, устата му полуотворена, лицето му ярко зачервено. Това я изпълваше с най-интензивен гняв и омраза, защото беше невъзможно да говори за случилото се пред никого. Тя като че ли все още усещаше вкуса му в устата си, този противен, отблъскващ вкус, като миризмата на риба. Когато Луиз поръча морски език на скара, й стана зле.

Тя преглътна малко вино и опита да се съсредоточи, погледна Луиз, която носеше нова огърлица с опали и шапка с воал. Воал, макар и много малък, на нейните години, мислеше Жислен презрително. Къщата в Сен-Тропе беше толкова очарователна, с толкова чудесно, романтично разположение. Но сега я намираше изоставена и демоде… Цялата работа беше в това, че искаше Жислен да я оправи, но би ли могло това да стане достатъчно бързо?

Тя повдигна своето все още красиво лице към Жислен и я изгледа с тази сладка, смътна колебливост, с която обикновено прикриваше желязната си воля.

— Трябва да съм готова за май — каза тя. Преди беше казала за края на лятото. — Към средата на май Едуард смята, че може да дойде там. — Тя замълча и хвърли лека усмивка. Жислен знаеше, че тя не мислеше за Едуард, когато се усмихваше по този начин. — И още един-двама други малко по-късно, през лятото. Един прием в къщата. Едно оттегляне от Париж, наистина, Жислен, намирам Париж твърде изтощителен в тези дни…

„Филип дьо Белфор“, помисли Жислен. Тя за миг разбра това, а Луиз, която знаеше, че тя знае, и вероятно желаеше да бъде така, погледна настрана с неясна усмивка.

Жислен почувства, че презрението й расте. Наистина, Луиз беше невероятна. Такава суетност. Все още да си има любовници, на нейната възраст, и то мъж фактически на възрастта на сина й. Тя съвсем не можеше да си представи, че дьо Белфор би могъл да държи на нея. Дьо Белфор се интересуваше само от едно нещо: собствения си напредък. За момент погледна към Луиз с ужасно любопитство. Дали тя все още влиза в леглото с тях? Възможно беше, тя изглеждаше в началото на петдесетте си години, не повече, а с Луиз всичко беше възможно. Но, все пак, Жислен си помисли, че може би не го правеше. Подозираше, че това, което Луиз желаеше, това, което винаги бе желала, беше не сексът, а обожанието.

Тогава тя се върна в спомените си за миналото, към Ксавие дьо Шавини, когото беше срещнала веднъж или два пъти, когато беше все още младо момиче. Този чудесен мъж. Тя винаги му се беше възхищавала. Тогава тя все още беше изпълнена с романтични мечти, преди да порасне и открие какво представляваха повечето от мъжете. Когато беше млада, ох, колко беше мечтала да срещне мъж като барон дьо Шавини. А Луиз, която е била негова съпруга, която той е обичал лудо, всеки казва това — сега тя беше деградирала до тук: да бъде горда с намека си, че няма нищо против да има Филип дьо Белфор за свой обожател.

Точно тогава, съвсем внезапно, когато Луиз си играеше с храната в чинията и описваше своята къща, която била очарователна, но все пак, не била това, което тя желаела, страхът обхвана Жислен. Тя погледна към Луиз и видя себе си след двайсет години. Може би не толкова глупава като Луиз, не толкова самозалъгваща се, но точно толкова разочарована.

Тя имаше своята работа, разбира се, което представляваше значителна разлика между тях. Луиз никога не беше си мръднала пръста за нищо в живота. И все пак, колкото и усърдно да се опитваше да я избегне, Жислен виждаше известна ужасяваща прилика. Луиз се беше омъжвала само веднъж — Жислен три пъти, и всичките нещастни. През последните десет години тя беше впримчена с този селянин Жан-Жак, мразейки го, опитвайки да не се интересува, когато нейните приятели самодоволно се подхилкваха, защото знаеха, цял Париж знаеше за последния модел, за последната машинописка, за последното сезонно момиче. Жан-Жак, който най-много обичаше да я ебе, когато знаеше, че тя току-що се беше върнала от някой от своите любовници. А самите й любовници — тази неизброима процесия от млади мъже, които неизбежно се проваляха в опитите си да й създадат минимално удовлетворение — имаше ли поне един сред тях, който я беше обичал, един от тях, който я беше помолил да напусне Жан-Жак и да се омъжи за него? Не, нямаше такъв. На тях им харесваше фактът, че тя беше омъжена: така се чувстваха в по-голяма безопасност.

— Салонът има изложение към морето. — Луиз говореше с леко недоволна намусеност. — В началото харесвах това, но светлината, знаеш ли, тя се отразява и прави стаята прекалено ярка.

Жислен едва ли чуваше дума, от това, което тя каза. Мислеше: аз съм на четирийсет и седем, Луиз е на шейсет и седем. Мислеше си: бих могла да се откажа от тях — от Жан-Жак, от всички проклети мъже. Бих могла да се съсредоточа върху работата си. Бих могла да я върша, както аз желая. Кой се нуждае от тях — кой се нуждае от всички тях?

Само за момент, тя усети кураж, усети увереност, можа да си представи, че го прави. После куражът й се спука като продупчен балон. Тя знаеше, че това не беше истина, знаеше, че не го искаше. Една жена без мъж беше нищо, смешна фигура — като Луиз.

Не, тя се нуждаеше от мъж — и в същата секунда, в която осъзна този факт, с внезапна остра интуиция разбра, кой беше този мъж. Тя го видя съвсем отчетливо — мъжът, който толкова приличаше на своя баща, мъжът, който беше олицетворение на всичките й предишни идеали. Как бе могла да бъде толкова глупава? Как бе могла да бъде толкова мързелива? Как бе могла винаги да знае, че той я привлича, и все пак да не направи някакъв ход, да не направи абсолютно нищо? Тя постави вилицата си внезапно, с леко тракане. Изчерви се така, както не й се беше случвало от момичешки години. Бавно и мъчително топлината обхвана шията й и се разпространи по нейното лице.

Луиз я изгледа със злост, която се опита да прикрие.

Бедната Жислен, помисли си с язвително удоволствие. Тя е стигнала до климактерия, а винаги лъжеше по повод възрастта си, човек никога не може да бъде сигурен… Но би могла да бъде любезна, реши Луиз, и да пренебрегне очевидното унижение на Жислен.

— Така, кажи ми, скъпа Жислен, все още ли искаш да го направиш за мен? И би ли могло да бъде готово навреме?

Дори тогава, когато беше под въздействието на този изблик на вълнение, Жислен успя да запази своята съобразителност. Тя измисли едно неосъществимо разписание на работите, молеше за увеличаване на пълномощията, докато Луиз, чиито изисквания винаги се увеличаваха, когато чувстваше, че не може да постигне нещо, беше принудена да стане още по-нападателна. Тогава, и само тогава, Жислен капитулира.

— Заради тебе, скъпа моя — каза тя, усмихната. — Много добре.

Луиз беше невъзможен клиент. Тя променяше намеренията милион пъти в минута, пазареше се за цените, както арабски уличен търговец. На Жислен й беше все едно. Беше получила чудесния достъп, съвършената възможност. Би могла лесно да уреди нещата така, че да остане във вилата, докато пристигнеше Едуард. Провери датите, за да бъде сигурна. Междувременно, се нахвърли на работата си с нова енергия. Трябваше да бъде красиво, импозантно, най-хубавото, което някога беше правила. Чувстваше, че го прави за Едуард, не заради тази глупачка, майка му. А когато той го видеше и се възхитеше от него — ах, тогава какво? Тя не беше сигурна, но би могло да бъде едно начало.

Тя работи уверено една седмица. През това време отслабна, купи си нови дрехи, подряза си косата, промени парфюма, който употребяваше досега. Започна да се усеща нова жена.

Получаваше леки подтици и им се поддаваше. Веднъж телефонира на Едуард в Сен-Клод с надеждата да чуе неговия глас, но отговори прислужникът му. Друг път мина с колата покрай неговия офис. Започна да обядва в ресторантите, където той посещаваше и веднъж го мярна отдалече. Откри, че й доставяше голямо удоволствие да говори с приятелите си за него. Само да произнесеше името му й доставяше наслада. И разбира се имаше и допълнителна полза: всичките й приятели потвърждаваха това, която тя самата подозираше — Едуард беше необвързан, Едуард — винаги толкова търсен, и винаги толкова самотен.

Седемте дни й се сториха като година. В съзнанието й бяха настъпили толкова промени за това време, че й беше трудно да повярва, че всъщност нищо не се беше случило. Жислен чувстваше, че така, както тя се беше променила, би могъл да се промени и Едуард, ако започнеше да я възприема по различен начин. Те бяха стари приятели — това беше нещо, върху което можеше да се гради. Той уважаваше нейната работа, уважаваше нейния вкус. Сега, когато се връщаше мислите си върху това, тя чувстваше, като че ли винаги бе имало нещо по-специално в поведението му към нея, нещо неопределимо… Ах, Едуард!

А после, точно когато се беше почувствала с двайсет години по-млада, на гребена на една чудесна вълна, то се случи. Една хубава вечер тя вървеше след работа пеш към вкъщи и внезапно се вкамени по средата на паважа. От другата страна на улицата имаше киносалон и пред него беше налепена редица от постери по два метра високи. Представляваха снимки на едно момиче, на много красиво момиче в бяла рокля.

Равни вежди, къси тъмни коси, широка уста, модерна предизвикателна поза. Цветът на косите и това, че бяха скъсени само за миг объркаха Жислен.

След това, тя я позна. Момичето от Лоара, момичето, облечено в „Живанши“, момичето, носещо диамантения пръстен на Едуард. Момичето, което тя за първи път беше видяла, когато излизаше от един с лоша слава хотел, ръка в ръка с Едуард в девет часа сутринта.

Жислен остана неподвижна. После се обърна и тръгна отново, продължи с по-бавна крачка разходката си до дома. Съвсем изведнъж вечерта, изминалата седмица, всичко беше развалено.

Към средата на булевард „Сен Жермен“ имаше редица от постери, цяла фаланга, всеки по два метра висок. От тези постери Едуард отклоняваше очи. „Пряк път“, филм на Тадеус Анджелини, прочете той с огромни черни букви над входа и около киното. Отвън имаше опашка от хора, очакващи първата вечерна прожекция. Тя се проточваше покрай киното и продължаваше по-нататък, по улицата. Едуард се наведе напред, отвори вътрешната преграда и нареди на шофьора да побърза. Облегна се върху кожената седалка и затвори очи.

Току-що идваше от Ню Йорк. Градът беше покрит с постери с нейния образ. Сега той беше из целия Париж, навсякъде, където погледнеше. А щеше да става и по-лошо. Когато тя пристигнеше в Кан за филмовия фестивал, „покриването“ щеше да бъде повсеместно: във всеки вестник, и във всяко списание, по телевизията, по улиците…

Този странен момент се получаваше, когато едно име нашумяваше почти внезапно и по някаква странна алхимия влизаше в устата на всеки. Когато това се случваше, то ставаше с изумителна бързина. До един момент някой е известен само на неколцина, предсказван му е успех и слава, но нищо повече. В следващия момент той се превръща в нарицателно, става познат на всички, от президентите до продавачите на риба и е вече обществена собственост, част от течението на общата мисъл.

Едуард не се съмняваше, че Елен ще спечели наградата на Кан. Мислеше, че не след дълго време щеше да спечели и академична награда. Той, разбира се, беше видял „Пряк път“ много преди Кристиан, дълго преди да бъде пуснат по екраните. Неговата почти обидна увереност го изпълни с гневно възхищение. Колкото и да беше досадно, Анджелини всъщност наистина притежаваше гениалността, за която претендираше. Елен, точно, както Анджелини беше предсказал, въздействаше във филма с изключителна и невинна чувственост. Образите от този филм, смесени с образите от неговото минало го преследваха.

Сега имаше един нов проект за „Елис“, за който Анджелини търсеше от „Сфера“ главната финансова подкрепа. Той планираше да направи филма през следващата година и копие от сценария лежеше на бюрото в кабинета на Едуард в Сен–Клод. Тази вечер Едуард трябваше да реши дали да одобри финансирането на филма или не. Той вече беше прочел сценария, тази вечер щеше да го прочете отново.

Черният ролс-ройс спря пред представителния салон на „Дьо Шавини“ на улица „Фобур Сен-Оноре“. Униформеният пазач пристъпи и се поклони, Едуард влезе през своя частен вход, и както беше уредено, отиде право в трезора.

Там, на специална маса в стаята, отделена от помещението за съхраняване на ценности, образците, които беше поръчал, бяха готови за инспекция. Една дузина кожени кутии с изключителна изработка, с дизайн и украса, напомнящи различните периоди, в които са произведени: някои бяха на „Дьо Шавини“, други на „Картие“, една на „Бертски“ от Лондон, друга от „Булгари“, една от „Ван Клийф“ и „Ариелс“.

Едуард пожела да остане сам и тогава започна да отваря кутиите една по една. Той избираше подарък за рождения ден на дъщеря си, който, веднъж избран, щеше да бъде сложен обратно в специален сейф в трезора на „Дьо Шавини“, докато тя порасне.

В сейфа вече лежаха два подаръка. Единият — огърлица от перли и изключителни, розови и в триъгълни плоскости изрязани диаманти, която бе наградена от първата колекция на Виспиянски. Тя бе положена там, за да отбележи рождението на Кетрин. Вторият, по случай втория й рожден ден, представляваше диадема с дизайн правен за фирма на „Картие“ в 1914 година — едно изключително кръгче от черен оникс и обло изрязани диаманти, увенчани с пръстен от перли. За разлика от повечето диадеми, тази беше светла. Той си мислеше, че на Кетрин ще й достави удоволствие да я носи.

Той бавно се движеше до поредицата от кутии, отваряйки ги една по една. Отново от „Картие“: диамантена китка пера възложена им за изработка от принц Горчаков в 1912 година — деликатно украшение, върху което беше поставен диамант, тежащ около двайсет карата. От „Дьо Шавини“: една огърлица от сапфирени и изумрудени мъниста с диамантени кръгчета, дизайн на Влачек за неговия баща от 1920 година. „Изумруди — не“, помисли Едуард и се обърна към следващата кутия.

Един сериозен пръстен, много сериозен пръстен: квадратно изрязан от ярко жълт диамант от приблизително трийсет карата, който Едуард не харесваше, въпреки че стойността на камъка бе твърде висока. Една малка кутия за тоалетни принадлежности, покрита с емайл и инкрустирана с лапис лазули — цветът на очите на неговата дъщеря. Уникален часовник, колекционерски екземпляр, с машина направена от прочутия Жан Вержели, монтиран върху копринен шнур, по дизайн от 1925 година в стил „деко“, злато и отново лапис с две малки рубинени главички, отбелязващи часовете. Гравирана коралова огърлица, изработена в Китай през осемнайсети век с гравирани цветя, пръснати на групички от оникс, диаманти и черни перли. Брошка за корсаж от рубини и диаманти, изработена за семейството на Романовите, диамантена мрежеста огърлица, изработена от „Дьо Шавини“ в 1930 година, копие от огърлица, носена от Мария–Антоанета и купена от куртизанката Ла бел Отеро…

Едуард погледна еднократно всеки от екземплярите. Някои имаха тъжна история и тях той отстрани. Колебаеше се. Имаше един чифт съответстващи си гривни, увенчани с изгладени рубини, която беше принадлежала на махараджата на Майсур — Изобел би обожавала тези, помисли тъжно той — те наистина бяха съвсем езически. Накрая избра екземпляр, чиято стойност се намираше в изработката му, не в камъните: китайската огърлица. Тя беше поставена в сейфа. Едуард напусна и потегли за Сен-Клод.

Той гледаше през прозореца на колата с празни очи, не виждайки нищо наоколо. Две и половина години. Понякога, в своите най-черни моменти той чувстваше, че увереността и надеждата, които понякога изпитваше не бяха нищо повече от измислица, една извратена, разрушителна фикс идея, към която прибягваше сред чернотата и безсмислието на живота си. В други моменти изпитваше обратното. Тогава преставаше да спори със себе си. Двете противоположни възможности съжителстваха през цялото време като еднакви полюси — северния и южния — в неговото съзнание. Той сега вече приемаше постоянното клатушкане на настроенията си между тях. Ако би описал състоянието на духа си, с кисела гримаса би казал, че се беше примирил.

В Сен-Клод направи самотна, официално сервирана вечеря. После се върна в кабинета си, който беше непроменен. Акварелите на Търнър все още висяха по стените, същите килими стояха по пода, и той за миг си спомни за Изобел, седяща тук, обръщайки към него лицето си с този самоироничен изумруден поглед, разказвайки му за своя брак, за живота си с един мъж, който желае да умре.

Едуард седна на бюрото си. В едно от чекмеджетата, което отключи, се намираше плик с печат на американските въздушни линии. Той беше пристигнал предния ден, който беше рождения ден на неговата дъщеря.

Отвори отново и извади снимката и малък лист хартия, прикачен към нея, на който имаше няколко изречения, написани с почерка на Мадлен.

На снимката се виждаше малко момиченце в ръчно набрана синя рокличка, носеше сандалки на бос крак. Черната й коса беше късо и равно подрязана до раменете. Тя гледаше право в камерата с тъмносините си очи и не се усмихваше.

Стоеше в една градина, а зад нея, едва личаха стени и прозорци на някаква къща. Близо до детето, гледайки гордо в него стояха две жени. Едната беше Мадлен в бледокафявата униформа на „Норланд колидж“, другата беше по-възрастна, пълна жена със сиви коси.

Мадлен пишеше на френски:

„Малката Кет е на две. Каси и аз днес я премерихме. Висока е осемдесет сантиметра и тежи точно седемнайсет килограма. Може би е малко слабичка, но расте много бързо. Престанах да броя думите, които знае, защото се увеличават всеки ден. Преди месец Каси и аз мисля, че ги преброихме на сто деветдесет и седем, но сега са много повече. Знае няколко френски думи: добър ден, лека нощ и много благодаря. За рождения й ден й плета блузка в синьо, който е нейният любим цвят. Почти я завърших, останаха ми ръкавите. Каси й уши поличка с много красив сив бордюр. Тя сега спи по-добре и има много добър апетит. През февруари имаше кашлица, но бързо й мина…“

Три думи бяха задраскани и не се четяха. Под тях Мадлен завършваше:

„На снимката сме Каси и аз. Сега тя е икономка и нещо като готвачка. Кетрин харесва нейните кейкове. Тя дойде тук миналия юни, когато се преместихме в тази къща. Мисля, че сме добри приятелки. Уверявам ви, господин барон, в трайната си готовност да ви служа и в моето уважение.“

Писмото или бележката беше подписана, а допълнително Мадлен беше написала: „Всичко е добре“.

Едуард препрочете думите няколко пъти и дълго гледа снимката. После я пусна обратно в плика и сложи плика в чекмеджето. Под него имаше друго, изпратено от Мадлен на същата дата миналата година. Той й беше дал точни инструкции, че това е границата на тяхната кореспонденция и Мадлен разбира се му се подчиняваше.

В този дом Мадлен не играеше ролята на информатор. Подобна възможност, която се струваше на Едуард дълбоко нечестна беше изключена. Той се почувства много объркан, докато каже на Мадлен, но трябваше да го направи. В писмата не трябваше да бъде споменаван друг член на домакинството, дейността, която там се развиваше, нито да се разказва за събитията и за разговорите. Мадлен стоеше там поради една и само поради една причина: да осигурява безопасността на неговата дъщеря и за да бъдеше той сигурен, че тя е в добри ръце и в добро здраве. „Веднъж в годината, на нейния рожден ден, ако можеш изпращай ми малка снимчица“, беше казал той, като с усилие беше изрекъл своята молба. Тогава Мадлен беше навела глава. Малките бележки, които му казваха всичко и нищо, той предполагаше, бяха нейна идея, след като не беше молил за тях. Сега сърцето не му даваше да й каже да не ги пише.

Инструкцията си беше дал накратко, както правеше винаги, когато искаше да скрие силно чувство. Умът му изгаряше от всички неща, които би искал да знае. Беше ли Кетрин щастлива? Беше ли майка й щастлива? Какво правеше тя? Как прекарваше часовете на деня си? Какво мислеше? Какво казваше? Дали обичаше своя съпруг? Дали Кетрин го обичаше? Дали наричаше Левис Синклер „татко“?

Той все още искаше да знае отговорите на тези въпроси и на милион други, гордо се презираше за тази своя необходимост, и не говореше на никого за нея. Той беше избрал този начин на поведение и доколкото беше способен, щеше да го спазва, без да се отклонява от железните релси на своя личен кодекс.

„Всичко е добре“. Той знаеше защо Мадлен беше прибавила този постскриптум. Ами ако беше написала обратното — нищо не е в ред, всичко е зле, болезнено, Кетрин страда… Какво би направил той тогава? Уморено обгърна главата си с ръце. Освен всичко друго, той беше задълбочен и методичен. Беше се консултирал с адвокат и бе обсъдил с него, макар и абстрактно, някои моменти. Човекът го беше изгледал внимателно, може би съжалявайки го, после беше сплел ръце.

— При обстоятелствата, които описвате, господин барон, законът е съвсем ясен — той замълча. — Прилаганият термин е „предполагаем баща“. В случая, който вие описахте, предполагаемият баща няма законни права. Или претенции — добави внимателно той.

— Никакви?

— Никакви, господин барон.

Едуард се изправи. Заключи чекмеджето на бюрото си и сложи ключа в джоба. Напусна стаята и къщата, взе една от колите си — черния астън мартин — от гаража, и кара бързо из Париж в продължение на един час. Беше тъмно, и той караше бързо. Когато караше, слушаше някоя от бетовеновите пиеси за пиано, оригинално записани от Шнабел в 1938 година. Това беше запис, който той особено харесваше и често го свиреше у дома. Музиката беше понякога меланхолична, рязко нежна, окончателна, настоятелна и дива. И весела също, предполагаше той.

Когато се върна в къщата, позвъни на прислужника Жорж и поиска арманяк. Беше му донесен, Жорж излезе, и хващайки сценария на филма „Елис“, Едуард започна да го чете отново.

Към сценария бяха прибавени различни бележки и мнения на консултантите и помощник-режисьорите, всички сега служители на „Сфера“. Някои бяха за проекта, други против. Едуард ги остави на страна и зачете само думите на самия сценарий. Беше дълъг, така филмът щеше да има по-голяма от обикновената продължителност. Трябваха му два часа, за да го прочете, тъй като той четеше внимателно и понякога нанасяше бележки.

Започваше на остров „Елис“ в 1912 г., после проследяваше и преплиташе историята на три семейства — едното на унгарски евреи, другото ирландско и третото американско, но немско по произход. Раждането на нацията: би могло да се направи паралел с Д. В. Грифит, помисли Едуард и това несъмнено би забавлявало Тадеус Анджелини.

Филмът се съсредоточаваше повече върху по-младото поколение на семействата и по-специално на Лайм, малко немско сираче, което в началото на филма е на четиринадесет години. Тази част трябваше да бъде играна от Елен — беше написана за нея, в това Едуард не се съмняваше. Именно, заради изпълнението си на тази час — той беше сигурен — тя би спечелила академичната награда.

Когато свърши да чете, той затвори кориците на сценария и остана неподвижен с преплетени пръсти. Познаваше способностите на Анджелини като режисьор. Сценарият го развълнува, той не се съмняваше във високата му стойност.

Ако не дадеше съгласието си за финансирането на филма от „Сфера“, имаше други компании, които бяха твърде нетърпеливи да й заемат мястото, знаеше това. Престижът на Анджелини бързо нарастваше. Участието на Елен Харт обещаваше търговски успех. Дали в едно или друго студио, филмът щеше да бъде направен, само че може би с по-голямо вмешателство, отколкото ако бъде финансиран от „Сфера“.

Той се колебаеше. Даваше си сметка, че ако подпише одобрението, той с това вероятно подписва пълното отдалечаване на Елен. Успехът, който това би й осигурило, би бил абсолютен. Не беше нейното творческо постижение, което той предвиждаше като причина за загубата й, а този документ, един вид потвърдена смърт на надеждите му.

Той се спря, после хвана платинената писалка и написа името си.

— Моя скъпа, Луиз, разбирам какво искаш да кажеш! Невъзможно, съвсем невъзможно…

Те бяха завършили своята обиколка на къщата, и сега се бяха върнали в салона, гледащ към морето. Луиз седеше внезапно станала твърде спокойна. Жислен стоеше права в центъра на стаята. Говорейки, тя придружаваше думите си със съответните екстравагантни жестове.

— Всички тези твои малки, поправки, Луиз, са много очарователни. Но останалото! Би било толкова тежко, аз мисля, ние ще трябва да започнем отначало. Всичко трябва да се махне, скъпа, абсолютно всичко.

— Така ли мислиш, Жислен? Добре, аз ще се ръководя по теб разбира се…

Луиз като че ли не бе особено заинтересована. Жислен й хвърляше остри погледи. Губеше ли тя интерес? Беше ли на път да си промени намерението? Да изостави целия проект? Възможно беше, помисли Жислен. Луиз беше способна да променя становищата си всяка минута.

Тя се колебаеше, оглеждайки се. Разбира се, вилата беше изключителна, величествено разположена, построена високо, върху хълм, на някакви си двайсет километра от самия Сен-Тропе. Стаите й бяха широки и светли, имаше великолепна тераса, четирийсет хектара земя, които осигуряваха пълно уединение… А интериорът — ами, ако къщата беше нейна, Жислен знаеше, че тя щеше да се изкуши да остави всичко това така, както си беше. Англичанинът дизайнер, който отговаряше за това беше превзет хомосексуалист, изключително неприятен на Жислен. Но той имаше много точен поглед.

Така или иначе, това беше къща на Луиз, не нейна, и Жислен естествено нямаше намерение да изрази пред Луиз своите истински мисли. Но безразличието на Луиз я тревожеше. Тя беше очаквала съпротива, извъртания. Досега такива нямаше. Жислен започна да мисли, че тук трябва да има нещо, което сериозно не беше наред.

Обядваха на терасата. По време на обеда Жислен поднови атаката си. Луиз седеше и отпиваше от чашата вино с очи отправени към морето. Чувствайки, че тя не я чуваше, Жислен започна да се отчайва.

— Семпла — каза тя. — Аз я виждам, скъпа моя ужасно, ужасно семпла. Безочливо семпла. В простотата е елегантността — но ти знаеш, ти си самото й олицетворение…

Тя замълча с надежда. Луиз отбеляза ласкателството с мечтателна усмивка.

— Хладни, хладни цветове. — Жислен продължаваше, загрявайки по темата си. — Тези чудесни кремави и нечисто бели цветове, скъпата Сири, старото чудовище обичаше да употребява толкова добре. Малко синьо, за да ни напомня за морето. Това изящно сиво-зелено — цветът на розмарина.

— Зелено? Аз винаги по-скоро съм мразела зеленото, какъвто и да е оттенък на зеленото — каза Луиз замислено.

Жислен, която носеше зелена рокля, пое дълбоко въздух:

— Добре, може би не зелено — каза бързо тя. — Да дръзнем ли да употребим малко розово, какво мислиш? Толкова бих харесала. Това много бледо розово, розово на раковина — ако го използваме ужасно внимателно. Нищо твърде очевидно женствено. Без отвратителни къдри и волани. Всичко по-скоро спокойно и незабележимо. А за мебелировката — нищо прекалено импозантно. Няма ли това да бъде забавно, Луиз?

— Семпли неща? — Луиз неясно се усмихна. — О, да, те биха изглеждали съвсем очарователно.

— Някои интересни рисунки — Жислен неотклонно продължаваше, — всички тези ужасни тапети трябва да се махнат, те са съвсем неподходящи в подобна къща. А прозорците? Ние трябва да подчертаем тези великолепни прозорци. Питам се, може би трябва да доведем Клара Делюк. Нека тя да работи върху текстилната схема на цялата къща. Тя наистина е толкова чудесна и оригинална. Скъпата Клара! Възхищавам й се…

Луиз леко въздъхна. Тя бутна настрана чашата си с вино с лек намек за раздразнение.

— Разбира се, разбира се. Аз вече ти казах, Жислен, твоите идеи изглеждат възхитителни. Доволна съм, че оставих всички детайли на теб. Аз наистина нямам време, а когато ти се вълнуваш Жислен като че ли бомбардираш човека, знаеш ли…

Жислен й хвърли поглед на чиста неприязън, който за щастие Луиз не видя. Имаше намерение, си помисли, да поиска на Луиз огромен хонорар…

— Много добре — каза тя твърдо. — Но, всичко ще трябва да стане с голямо бързане, знаеш. Предварителната работа е извършена разбира се и всички са в очакване. Ще се преборя с всички препятствия, скъпа моя, щом е за теб…

Луиз не си направи труда да й благодари. Лицето й отново бе станало замечтано.

— В момента това е толкова женствена къща, не мислиш ли, Жислен? Това е, което не е в ред, може би. Този ужасен педераст, който я прави преди, не мога да се начудя, защо го повиках. Бях разсеяна, Жислен, той се заяждаше. Но ти имаш такова великолепно, мъжествено въображение, винаги съм си мислила. Така че, знам, че ще го направиш да е красиво. Бих искала… — тя замълча. — Бих искала да бъде такъв вид къща, в която един мъж да се чувства удобно — да, това е, което искам. Сега разбирам.

Жислен я гледаше изпитателно. Разбира се, помисли си, беше съвършено просто. Луиз никога не успяваше да мисли за две неща едновременно. Причината не беше, че й липсваше интерес, тя просто беше твърде заета да мисли за Филип дьо Белфор.

Когато се качиха на самолета на Едуард, който трябваше да ги откара обратно в Париж, настроението на Луиз се подобри. Тя се държеше като че ли беше отсъствала няколко месеца, а не няколко часа. Щяла да бъде посрещната, довери тя на Жислен с бърз кокетен поглед. Жислен простодушно се засмя.

— От Едуард ли? Той още не се е върнал от Ню Йорк, нали?

— Едуард? Господи, не, Жислен. От Филип дьо Белфор…

Луиз се намираше точно на средата на самолетната стълба. На най-горното стъпало тя се обърна, въздъхна, пое дълбоко газовете от самолета, повдигна лице и лъчезарно се усмихна.

— Не е ли това най-хубавият ден? Знаеш ли, Жислен, аз съвсем определено се чувствам млада…

Още щом бяха отлетели, Луиз си поиска шампанско. Тя и Жислен, и двете пушиха и пиха, и настроението помежду им стана съвсем доверително. Жислен едва ли не се забавляваше и знаеше, че и на Луиз й беше приятно. Те си говориха за рокли, шапки, за качествата на една продавачка, за разликата и качествата на друга. Обсъдиха вкуса на много общи познати и приятели и се съгласиха, че е отвратителен. Въпреки, че нито едната, нито другата се харесваха особено, съществуваха връзки между тях и в такъв случай, сгрети от шампанското, беше почти възможно да усетят ако не приятелство, то поне близък съюз.

— Аз обожавам „Баленчага“ — въздъхна Луиз. — Такъв гений. Но не мога да обличам неговите дрехи. Просто не мога. Не съм достатъчно висока. На теб, Жислен те стоят съвършено. Абсолютно съвършено.

— А, да, но ти можеш да носиш „Шанел“, скъпа моя, който на мен не ми седи никак. Знаеш ли, в най-хубавите дни, аз те помня в „Шанел“? Все още те виждам съвсем ясно. Беше в розово — ти беше с Ксавие, и си спомням, ме си мислех колко изключително изглеждаш. Господи, колко беше отдавна. Трябва да беше през 1930 година или нещо подобно…

Жислен току-що щеше да добави, че тогава тя е била на петнайсет, но някак си успя да се спре навреме.

— А, да, спомням си го, Жислен! Съвсем отчетливо — тя въздъхна. — Колко бяхме млади.

В друг случай подобно поставяне под общ знаменател, като че ли те бяха на същата възраст, би било толкова досадно за Жислен, че тя би се почувствала задължена да направи остър упрек. Но не сега. Шампанското я правеше благосклонна и не искаше да си разваля настроението. Те продължиха да разговарят, жена на жена, и тонът им стана още по-доверителен. Жислен успя да промъкне и няколко въпроса за Едуард, но Луиз не беше особено информативна.

— В известен смисъл, той е разочарование за мен, Жислен. Не би трябвало да го казвам, но е истина. Разбира се, ние никога не сме били близки, а сега — ами, аз никога не съм го намирала съчувствен. Той може да бъде толкова превзето скромен. А с жените е съвсем безпомощен, въпреки всичките му тези любовни афери. Той нас не ни разбира, Жислен и започвам да се страхувам, че никога не ще успее да ни разбере…

Жислен поклати глава:

— Кой мъж разбира жените, Луиз? Когато става въпрос за това?

Малцина са, съгласи се Луиз, въпреки, че е имало известни изключения… Двете жени се спогледаха. В този момент между тях настъпи неизречено, но пълно разбиране. Това беше времето за най-интимните разкрития, но подобни разкрития имаха своя кодекс: трябваше да бъдат взаимни. Този добър баланс създаваше еквивалент на доверието.

Жислен знаеше това и затова започна:

— Скъпа моя, знаеш ли, аз никога не говоря за това, но понякога…

Луиз жадно се наклони напред. Жислен й каза някои неща за Жан-Жак, неща, които тя беше сигурна, че Луиз вече знаеше. За нейна изненада тя откри, че да говори за тях беше почти облекчение. Когато свърши Луиз поиска още шампанско и започна на свой ред.

— Но! Луиз! Не Ксавие — не мога да повярвам! Не може да е истина!

Луиз тържествено поклати глава. Сега те и двете се забавляваха много добре. Моментът беше дошъл да преминат от съпрузите към любовниците и Жислен се хвърли напред. Луиз я последва. Бяха споменати някои имена и те откриха, че преди много години е имало един млад мъж, който за известен период ги беше забавлявал и двете едновременно. Това ги разсмя.

— Луиз, представи си, сега ти трябва да ми кажеш, аз никога не го намирах твърде…

Луиз избърса от очите си сълзите, предизвикани от смеха.

— Нито аз, нито аз! Жислен, защо изобщо сме си правели труда? Колко сме били абсурдни — тя замълча, колебаейки се. — Кажи ми сега истината. Като омъжена жена, това карало ли те е да се чувстваш виновна?

Жислен й хвърли сух поглед:

— Всъщност не. Да кажа истината — дори обратното.

— О, Жислен! Толкова ти се възхищавам. Ти си толкова безбожно искрена…

Втората бутилка шампанско беше пресушена. Печатът върху тяхната нова топла връзка беше поставен. Самолетът се приземи и зави, Жислен си даваше сметка, че беше повече от леко пияна. Точно в този момент, когато си беше свалила гарда, тогава Луиз, до известна степен непредпазлива, направи своята най-голяма, непоправима грешка.

Тя възникна от интимност и добронамереност, от деликатна отсенка на покровителство и може би също така от неустоимата необходимост да спомене името на Филип дьо Белфор. Тя се наведе и притисна ръката на Жислен.

— Скъпа моя, ти говореше за Жан-Жак, колко е долен…

— Долен е! Той не би се разделил с нито едно су, ако зависеше от него, аз щях да се обличам от „Прентан“. Аз си плащам за всичко, сметките на шивачката, аз самата…

Очите на Луиз се разшириха от потресение и съчувствие.

— Виж това — Жислен протегна ръка и показа пръстена си.

— Той е хубав, скъпа. Още преди му се възхищавах…

— Взет е назаем — каза горчиво Жислен. — Както повечето от бижутата ми…

— Скъпа, това е толкова нечестно! Сега, слушай ме. На теб изглежда са ти давани лоши съвети. Парите, които печелиш, Жислен, биха могли да се увеличават два-три пъти на пазара. И всичко това, без да си мръднеш пръста. Филип каза…

Тя замлъкна и отправи на Жислен хитър и почти флиртуващ поглед:

— Той е ужасно способен, знаеш ли. Откакто започнах да следвам неговите съвети — казвам ти, Жислен, стана много забавно. И ти би могла да правиш същото…

Жислен я изгледа:

— Филип те е съветвал? Филип дьо Белфор? Но, аз мислех, че е Едуард…

— Ох, Едуард! — Луиз направи лека гримаса. — Едуард е толкова тесногръд, консервативен. Способен е, разбира се, но му липсва дръзновение. Сега, Филип…

Съзнанието на Жислен ставаше все по-трезво. Луиз се приведе по-близо, така че устата й беше до ухото на Жислен, и като понижи гласа си, каза:

— Представи си. Сто хиляди, Жислен.

Тя се оттегли назад с искрящи очи. Жислен се почувства объркана.

— Франка?

— Скъпа Жислен, не бъди глупава. Стерлинги. Всичките извън борда на директорите, уредени чрез моята швейцарска банка. За два месеца.

Жислен преглътна:

— Два месеца?

— Това е, което исках да ти изясня, за два месеца. — Тя отправи на Жислен лека, конспиративна усмивка. — Аз умирах да продавам и да взимам проценти, но Филип каза не, трябва да бъда внимателна. Той мисли, че може да стигне двайсет процента, може би повече. Не е ли приятно това? Това е нещо като малък резултат, който създава цялата значителна разлика, Жислен. Сега, разбираш ли какво искам да кажа?

Жислен разбра. Сто хиляди лири стерлинги за два месеца. Тя можеше да си представи как ги харчи. Истински бижута, сериозни бижута, и всичките нейни собствени. Възмущение се надигна в стомаха й. Тя внезапно разбра, че никога не бе мразила Луиз толкова много, както я мразеше в този момент, когато Луиз мислеше, че е била мила. Сто хиляди! Незначителна сума за Луиз, и все пак тя изглеждаше развълнувана като малко момиченце, току-що спечелило на томбола.

— Да, всичко това е много добре — успя накрая да каже Жислен. — Ти имаш капитал, за да направиш това, Луиз. Моето положение, за съжаление…

— Ти трябва да спекулираш, за да натрупаш, Жислен. Никога не го забравяй. После, това е въпрос да бъдеш вътре, да получаваш точни малки намеци. Сега, слушай Жислен. Имаш ли малко пари в момента, нещо, което не е обвързано?

— Числя, че да. Току-що Ротшилдови ми платиха за дизайните. И къщата на Хариет Смитсън завърших преди месец, така че…

— Скъпа, ще ти кажа една думичка. Ами, три думички, фактически. Но, ти ще трябва да действаш бързо. И тогава ще трябва да забравиш, че съм ти ги споменала аз, обещаваш ли?

— Обещавам.

— Нито дума на никого. И преди всичко, нито дума на Едуард — мога ли да разчитам на теб, Жислен? Ако Едуард научи, че не съм се консултирала с него, той ще се ядоса, а това ще провали всичко…

— Нито дума, скъпа моя, кълна се.

Двете жени се спогледаха и тогава Луиз се усмихна. Много внимателно и отчетливо тя каза:

— „Ролфсън хотелс груп“.

И в главата на Жислен като че ли започнаха да звънят хиляди алармени звънци, и настъпи най-чудното усещане за спокойствие. Тя отведнъж разбра всички предимства, които издаването на тази тайна можеше да й донесе.

На следващия ден Едуард седеше спокоен на бюрото си в своя парижки кабинет. Пред него се намираха страници с цифри. Отсреща му седеше Филип дьо Белфор. Това беше първата им среща, откак Едуард се беше върнал от Ню Йорк предишната сутрин. Тя се състоеше по инициатива на Едуард и бе свикана набързо. Дьо Белфор, обаче, изглеждаше твърде спокоен.

Едуард уморено гледаше цифрите пред себе си. Той се упрекваше за това, че беше загубил един ден. Вчера трябваше да присъства на сто места. Беше изразходвал време да избира подарък за Кетрин, беше прекарал часове да чете в Сен-Клод сценария на Анджелини, а през цялото време беше тиктакала тази бомба със закъснител. Наистина, той трябваше да упълномощи, наистина, този път, строго казано това беше в отговорностите на дьо Белфор и в областта на дьо Белфор — и все пак в основата си това беше негова собствена отговорност. Едуард нервно проследяваше цифрите отново и отново, упреквайки се. Когато пак погледна, гласът му беше много студен.

— Докато аз бях в Ню Йорк, ние бяхме в постоянен контакт. Би ли ми казал, защо тогава не повдигна въпроса?

Дьо Белфор разпери ръце:

— Аз знаех, че ти следиш пазара. Предположих, че знаеш. Ти повдигна въпроса по един повод, ако добре си спомням.

Тонът му беше небрежен, почти обиден. Устните на Едуард се стегнаха.

— Аз повдигнах въпроса и ти ме увери, че досега си го наблюдавал и че ще продължиш да го правиш. Аз тогава бях много зает с преговорите с „Партекс“, както знаеш. Ти беше в Лондон, и боравеше с това. То е твоя отговорност. Вчера — би могъл да ми го кажеш вчера, веднага, щом пристигнах…

— Аз не се свързах с теб вчера или преди това, и то поради една проста причина. Разгледах положението и прецених, че няма причина за тревога. Това продължава да бъде моето мнение.

— Разбирам.

Тонът на дьо Белфор беше станал леко агресивен, какъвто ставаше винаги когато и да се засегнеше преценка. Едуард отново наведе глава към цифрите пред себе си. След малко вдигна глава и погледна дьо Белфор право в очите.

— Значението на цифрите е съвършено ясно. Нещо не е в ред.

— Не успявам да видя какво е.

— Тогава, предлагам да ги прегледаш отново. Сега е май. Цената на акциите на „Ролфсън хотелс груп“ постоянно нараства от февруари.

— Не така драматично — дьо Белфор сви рамене. — Случва се. Нашата безопасност е безупречна, но известни слухове могат винаги да се въртят наоколо. Пазарът става нестабилен…

— Нестабилен. Точно. Това точно бях очаквал. Един пример на покачването и спадането на акциите на „Ролфсън“, това е класически пример на положението преди поемане на управлението от други. И това е примерът, който имаме тук. Виж, постоянно нарастване от февруари насам. Фактически, никакво оттегляне.

— Необикновено е, приемам. — Тонът на дьо Белфор беше презрителен. — Но тези неща невинаги се подчиняват на примерите. Има изключение от всяко правило. Това беше така и при наддаването за „Макинон“ в 1959 година. Ако продължи, приемам, че ние бихме били принудени да ревизираме нашето предложение, като малко го повишим… И дори тогава ще бъде в рамките на допустимите за нас граници. Във всеки случай, аз не мисля, че това ще бъде необходимо. Няма все да продължи да се качва, ще падне. Ние все още имаме повече от седмица, за да продължим.

Едуард се намръщи. Нямаше никакъв смисъл в това, което казваше дьо Белфор, но той все пак знаеше, че онзи бе малко притеснен. След известно време човек добива интуиция за пазара. Едуард беше роден с тази интуиция, а употребата й я беше изострила. Той погледна към цифрите още веднъж и те пак му казаха: „Не е в ред“. Той погледна отново.

— Сигурен ли си, че безопасността е била спазвана абсолютно?

— Напълно. Ние използвахме кодове от самото начало. Не повече от четири или най-много пет души знаят името на компанията или времето на наддаването. Започваме да отпечатваме писмата до акционерите на „Ролфсън“ утре, и тогава ще стане по-трудно, разбира се. Лично аз мисля, че доста от изтичането на информацията вършат печатарите и бих искал да избегна това. Но, ние бяхме много внимателни. Това беше извършено от малка фирма близо до Бирмингам. Ние сме ги използвали, „Монтегю Смит“ са ги използвали, досега никога не е имало неприятност…

— И само тази ли история се е появила в пресата? Нищо друго?

Едуард плъзна изрезката през бюрото. Дьо Белфор едва й хвърли поглед.

— Този боклук? Никой не му обръща внимание. Никой друг не прави заключение от него. Този човек служи за подигравка на лондонската преса. Чиста спекулация от негова страна…

— Разбирам, че той намеква за контра наддаване.

Дьо Белфор въздъхна:

— Ние дискутирахме това. Очевидно това е възможност, която не може никога да бъде абсолютно контролирана. Но по мое мнение, като се има предвид размерът на нашето предложение и времето, определено за предлагане на цената — веднага, след като се появят цифрите за дейността на „Ролфсън“ и ние разберем точно как техните акционери ще им реагират — ние няма от какво да се страхуваме. Аз трябва да приема. — Той се разположи по-удобно на стола си. — Аз не виждам всъщност необходимостта от тревога от наша страна…

— Някой изкупува — прекъсна го Едуард с леден глас. — Ти не си глупак, можеш добре да разбереш това от цифрите, не по-зле от мен. Някой е купувал, за да бъдем по-точни, в продължение на два месеща от февруари, и то на равни интервали, в твърде значителни количества… Може да има само една причина за това. Имало е изтичане на информация по отношение на нашето търговско предложение.

— Не приемам това… — дьо Белфор повиши глас.

Едуард продължи, като че ли онзи не бе изобщо проговорил:

— Някой е изкупувал и някой продължава да изкупува. Има покачване със седем точки само за последните три дни. Което ми подсказва, че някой не само знае за нашето предложение, но те имат и много точни индикации, че ще има и контраоферта. — Едуард се намръщи и гласът му стана много спокоен. — Някой вече е получил големи печалби, ако има контраоферта, тогава те ще държат да спечелят още повече.

— Предстои ни още цяла седмица. — Дьо Белфор се изправи. Лицето му се беше зачервило от раздразнение.

— Тези цифри заблуждават. Аз съм убеден, че ще има спадане в следващите няколко дни. Ние просто трябва да изчакаме до края…

— Аз нямам намерение да направя това.

— Не ми се струва, че имаме голям избор в случая.

— О, във всеки случай съществува избор. — Едуард се изправи. Той изгледа дьо Белфор с дълъг, твърд поглед. После, с все още спокоен глас, каза:

— Аз отлагам нашето предложение.

— Ние не можем да направим това, ние не можем да направим това.

Бледата, с едри черти физиономия на дьо Белфор се обля в силна червенина, която после внезапно изчезна. Той погледна Едуард със своите бледи, почти безцветни очи, с онова студено, като на умряла риба негово втренчване, което Едуард мразеше. Нужна му беше секунда, не повече, за да възстанови контрола си. После той каза тежко:

— Ако направим това, изпускаме инициативата. Правилното темпо ще бъде нарушено. Бих си помислил, че се паникьосваш. Смешно е да се прави. Разваляме всичко, върху което сме работили в продължение на месеци…

Едуард не му отговори. Той се обърна и леко натисна копчето на вътрешния телефон. Каза:

— Свържи ме с „Монтегю Смит“. Самият Ричард Смит.

Настъпи мълчание. Дьо Белфор не каза нищо. Той се обърна настрана и започна с внимание да изучава картините на Ротко. Зад него с много спокоен опасно спокоен глас Едуард каза:

— Тогава, изхвърли го от заседанието. Веднага, бъди така добър…

От прозореца на своя апартамент в „Хотел дю Кеп д’Антиб“ Левис Синклер гледаше отвъд красивите градини, съм Средиземно море. Елен беше излязла. Отново я интервюираха, а Чад се беше настанил в едно кресло зад него и четеше вестник. От време на време прошумяваше страница. Раздразнен, Левис желаеше Чад веднага да се махне. Престоят в „Хотел дю Кеп“ по време на филмовия фестивал в Кан беше свързан с известна престижност. По-низшите смъртни можеха да се боричкат за по-добри апартаменти в „Карлтън“ или „Мажестик“ в самия Кан. „Големите пари“, както се изразяваше Чад отсядаха тук — на около петдесет минути път с кола, в това много красиво и много скъпо място.

— „Сфера“ си покачват цената — каза Чад. — Трябваше да бъдем в „Кеп“. На мене ми е все едно, но е важно за Елен. Тя трябва да бъде виждана на подходящо място.

Бяха тук от четири дни, пристигнаха преди да започне фестивала, така че Чад можеше да се наблъска в колкото се може повече срещи, така че, Берни Алберг, неуморимият представител на Елен в пресата, да дадеше един милион интервюта. И така, Левис, какво точно можеше да прави Левис? Да плува в басейна, да пие и отново да плува в басейна.

Чад прошумя с една страница и Левис го погледна през рамо. Може би Чад забеляза погледа или го почувства, защото за изненада на Левис, малко след това, той се изправи.

— Е, добре. Един бърз душ, после преобличане. Искаме да сме навреме.

Левис не си направи труда да му отговори. Дразнеше го манията на Чад за точност. Какво, ако закъснееха? Какво от това? Беше само още една вечеря, давана просто от следващия от неизброимите посредници, които процъфтяваха в рамките на самия фестивал. В случая беше някакъв предприемач на недвижима собственост, който обединяваше в едно цялата Ривиера, доколко знаеше Левис. Той се беше специализирал в продажбата на големи вили на американци и по време на фестивала имаше добра плячка. Той напомняше на Левис тлъста, добре гледана акула.

— Там ще бъде Сюзън Джеръм.

Чад изглеждаше самодоволен. Сюзън Джеръм беше най-влиятелната американска филмова критичка.

— Е, и? — Левис вдигна рамене.

— И шефът на „Артистс Интернешънъл“. Струва си да се срещнат тези хора, Левис, знаеш.

— Струва си за теб, но не си струва за мен. Сюзън Джеръм се старае напразно.

— Тя харесва нашите филми, Левис…

— Тя харесва твоите филми. Четох последния и панагерик и не си спомням да ме споменава в него.

Чад опечалено промърмори нещо. Левис се обърна и се взря отново в него, и след един-два мига Чад се обади:

— Трябваше да ми кажеш за това, Левис — каза той. — Наистина трябваше. Въпреки всичко, аз съм в съседната врата, а стените са тънки. Не мога да не чувам… Аз съм твой приятел, знаеш, Левис. С кого можеш да разговаряш, ако не можеш да разговаряш с мен?

Нямаше отговор на този въпрос. Левис въздъхна:

— Виж какво, Чад — каза той. — Би ли имал нещо против? Просто се разкарай от тук, окей?

Чад така и направи и Левис си остана там, където беше — до прозореца. Измина доста време. Той можеше да отиде до басейна, можеше да отиде да се разхожда в градината, можеше да слезе в бара, можеше да чете вестник или да спи. Всички тези възможности преминаваха отново и отново през главата на Левис, тъй като нито една от тях не го съблазняваше твърде много, той намираше невъзможно да избере която и да е от тях. Инерцията беше за предпочитане.

След малко той си наля джин, към който прибави доста тоник и доста лед. Върна се в своята позиция до прозореца. Долу в градината една импозантна фигура се олюляваше сред тревната площ на високи като гвоздеи токове. Фигурата беше облечена в полупрозрачна бяла рокля, която като че ли беше ушита, за да подчертава нейните пищни форми. Тя беше увенчана от ярко руси коси и се беше наклонила към ръката на сбръчкано малко човече, което беше главният измежду холивудските деятели. Стефани Сандрели, новата, приличаща на Монро. Левис беше представен и на нея и на деятели — в определен момент, на определено място. Той не си спомняше къде и разбира се, не го интересуваше. Една дълга мъглявина от лица и имена. Наля си друга чаша. Елен закъсняваше.

Когато накрая си дойде, тя се спря на вратата, хвърли един поглед и каза с глас, който той беше започнал да мрази:

— О, Левис.

Упрекът в него беше мек, но Левис все пак го усети и веднага както винаги силно се ядоса.

Той се обърна и тръгна към нея. Елен затвори вратата, после каза:

— Левис, закъснявам, трябва да се преоблека. Няма време Левис, моля ти се, недей. Не сега…

Левис не я чуваше. Той беше внезапно и напълно сигурен, че този път щеше да стане както трябва. Ако той бъдеше бърз, и тя щеше да е бърза. Ако тя, по дяволите, спореше…

Тя се предаде и не спори много. Левис се опитваше да не гледа в лицето й. Държеше главата си, заровена във врата й, и вървеше добре, щеше да свърши работа, този път…

И тогава, точно тогава, той забрави да гледа настрана. Погледна към Елен, и то беше там както винаги — съжалението в израза на лицето й. След това беше безнадеждно: той знаеше и тя знаеше. Тя се опита да го обгърне с ръце и това влоши нещата. Той се изправи и внезапно започна да крещи:

— Това е твоя проклета грешка. Чуваш ли ме? Твоя грешка. Ти можеш да го направиш на сцената, но не можеш, по дяволите, да го направиш в леглото.

Чад беше в съседство и чуваше. Левис беше абсолютно сигурен, че чува. И искаше той да чува, затова викаше.

Най-накрая, той трябваше да каже на някого, и Чад беше неговият най-добър приятел.

На кого би могъл да каже, ако не на Чад?

— Сюзън Джеръм, Грегори Гертц — един нов режисьор, американец. Бързо успяващ. Джо Стейн, шеф на „Артистс Интернешънъл“. Госпожа Джо Стейн — особено интересуваща се от „Мезон Жасмин“. Аз им казах, че тя принадлежеше на Колет, ами тя е прекарала там един уикенд, предполагам…

Очите на Густав Нервал, забележителен търговец на недвижима собственост, примигваха от наслада. Седяха на балкона в неговия апартамент в „Хотел де Кей“ и Нервал, забавлявайки се, изреждаше имената на своите гости тази вечер, давана в чест на очарователната госпожа Белмон-Лаон, и като добър разказвач на приказки, какъвто той самият беше, остави най-хубавото за най-накрая.

— Тадеус Анджелини, вие видяхте „Пряк път“, нали? Той ще спечели „Златната палма“, това е сигурно. И Елен Харт, твърде красивата, твърде грациозна, и аз мисля твърде способната Харт. И нейния съпруг, разбира се.

— Ммм. Много добре. — Жислен любопитно го изгледа. Нисък и набит тъмен мъж, надарен със значителен чар, а когато се касаеше за печелене на пари — с плодотворна енергия. Тя беше чувала за него, разбира се — името му беше станало известно от години в тази частна Ривиерата. И той беше чувал за нея.

Тя подозираше, без да бъде сигурна, че той беше уредил тяхната среща преди няколко дни в дома на общи приятели. Подозираше, макар и да не беше сигурна, че той беше хвърлил око на вилата, която принадлежеше на барон дьо Шавини. Подозираше, без да бъде сигурна, че тя и Нервал биха могли заедно да въртят бизнес и че той знаеше това така добре, както и самата тя. Най-накрая, каква по-добра комбинация от мъж като Нервал, толкова добре специализиран в продажбата на красиви, обширни и често пъти тъжно изоставени вили и Жислен Белмон-Лоан, която можеше така изключително добре да ги разкрасява?

— Вие мислите, че Джо Стейн ще купи? Винаги ли така добре смазвате сделките си?

Нервал се засмя:

— Но, разбира се. Ако един ключ не се превърта, трябва да го смажеш, преди да приложиш сила…

— А другите?

— Украса, ласкаеща украса. Голямата риба обича да среща други големи риби. Никой не е от интерес за нас. С изключение на Елен Харт. Тя този път няма да купи, но следващата година, след две години — тогава, мисля, че може да се заинтересува. Ето, позволете да освежа напитката ви…

Той харесваше американизмите в изразите си, може би защото намираше, че те караха американците да се чувстват по-свободно. Жислен го наблюдаваше как прекосяваше балкона на апартамента си, за да донесе лед. Те и двамата пиеха „Перие“, Жислен се усмихна, изпъна се и подложи лице на слънцето.

Как добре се завърташе всичко, толкова добре, че тя трудно можеше да повярва. Беше настанена в крилото за гости във вилата на Луиз на около шейсет километра оттук. Това не й струваше нищо, живееше и беше обслужвана в лукс. Имаше неизброими приятели в Южна Франция и предоволно свободно време, за да ги среща, докато нейните хора се занимаваха с работата. Тя срещна Нервал, който би могъл да я лансира в съвършено нова фаза от нейната кариера. Беше вложила еквивалента на петнайсет хиляди стерлинги — печалбата си от Ротшилдовата поръчка като акции в „Ролфсън хотел груп“ и наблюдаваше как акциите се покачваха като метеор. Притежаваше информация, заради която, беше сигурна, Едуард би й бил вечно благодарен, тъй като мразеше дьо Белфор и би бил бесен да чуе, че той е съветвал майка му по финансовите дела. И сега, тази нощ тя щеше да се срещне с Елен Харт, по отношение на която беше дълбоко и ревниво любопитна.

Как всичко непредвидено се извъртя! Повечето беше непланувано, и все пак, доста съвършено. Тя щеше да види Едуард следващия път, когато пътува за Париж, щеше да го попита за съвет по отношение на своите вложения в „Ролфсън“, да му изповяда известна тревога по отношение на Луиз… И после ще намери точното време да каже, че работата в Сен-Тропе малко се забавя и че тя ще бъде там, на мястото, в края на месеца, когато Луиз и Едуард трябва да пристигнат…

Съвършено, наистина! Тя рядко се беше чувствала по-щастлива.

— Разкажете ми — каза тя, когато Нервал се върна на своето място. — Той беше толкова полезна личност, си даваше тя сметка, защото знаеше всичко за всеки. — Разкажете ми за Елен Харт. Коя е тя? Защо всички са така внезапно занесени по нея?

— Попитайте Джо Стейн каква печалба докара нейният последен филм. Той сега се опитва да я спечели за „Артистс Интернешънъл“. Той ще ви каже.

— Колко филми е направила? До тази година никога не бях чувала за нея.

— Три, четири може би. Не съм сигурен. Да, четири мисля. Два малки и два големи — той се усмихна. — Вие не сте я виждали в „Лято“? Този беше вторият, мисля. После беше „Неин собствен живот“. — Той нямаше голям успех в Европа, но много нашумя в Америка. Сега е „Пряк път“ и ако тя събере проценти за него ами…

— Мислите ли, че ще събере проценти? — Жислен остро го изгледа.

— Мисля, че тя няма да пропусне нито един трик, така да се каже — Нервал се усмихна. — Жена, която обича да дава най-добрите възнаграждения на най-добрите адвокати — да.

Поради някаква причина това раздразни Жислен. Тя не искаше да мисли за Елен Харт като за проницателна. Предпочиташе да я мисли за наемница.

— И интересното е… — Нервал продължаваше да говори замислено. — И интересното е — няма скандал. Нито следа от такова нещо. Без голи фотографии от дните, когато тя все още е драскала. Без бивши любовници, нетърпеливи да разкажат всичко. Без настоящи любовници, прибавени към тях. Само съпругът — той отново се усмихна. — Може би всички само чакат да излязат от кутийката, кой знае? Говорителят й създава около нея мистерия — досега тя си упражняваше въздействието. Знаеш пресата. Те обичат работи от този род.

Той замлъкна. Жислен се смееше в себе си. Беше приятно, си мислеше, да знаеш един мъничък скандал, който никой не би отпечатал — не дори и Жан-Жак, ако се предположеше, че има достатъчно остър ум да разпознае тази Елен Харт. Не, дори и той би взел всички мерки неговите списания да не изпуснат нито ред — в края на краищата, Едуард беше главният акционер. Нервал се изправи. Той се върна, както винаги, към конкретните неща.

— Във всички случаи — каза той — не трябва да се тревожиш за нея — още не. Елен Харт е само глазурата на тортата…

— А тортата е Джо Стейн? — попита невинно Жислен.

Нервал се приведе и леко постави ръката си върху нейната и цъкна укорително с език.

— Хайде, Жислен, не бъди бавно загряваща. Госпожа Джо Стейн? — той се усмихна. — Съпрузите печелят парите, а съпругите ги харчат.

Възхитително, непредвидено, съвършено, мислеше Жислен.

Двайсет и четири души на партито на Нервал. Двайсет и четири души, разделени на четири кръгли маси, по шест на маса в „Павилион Еден рок“, ресторанта на „Хотел дю Кеп“ с гледка към прочутия басейн и морето отвъд скалите.

На масата на Нервал бяха разбира се Джо Стейн и неговата съпруга. Реда на Жислен да бъде с тях щеше да дойде в края на яденето. До Джо Стейн седеше Елен Харт. Тя беше дошла по-късно и сега седеше с гръб към Жислен. В шума и залисията Жислен успя да избегне представянето. Тя беше доста сигурна, че актрисата не беше я забелязала, и това служеше на нейните цели. Тя имаше намерение да говори с нея преди края на вечерта. Междувременно беше доволна да изчака подходящия случай.

На нейната маса беше преуспяващият режисьор Грегори Гертц, една водеща италианска звезда, Сюзън Джеръм — американска критичка, Чад Анджелини, нисък и дебел гнусен мъж, който изяждаше вече третата си кифла, и най-хубавото от всичко — Левис Синклер. Съпругът. Седящ точно от дясната й страна. Жислен вече беше успяла да забележи нещо стъклено в неговия поглед, известна предпазливост в походката. И заключи, че той вече беше пиян и правеше усилия да го прикрие.

Тя беше позволила на очите си несигурно да се повъртят около гърба и врата на Елен Харт. Проучила я беше вече доста подробно, от своето безопасно разстояние, още когато тя влизаше.

Беше я разпознала незабавно, разбира се. За нещастие, има лица, които човек никога не забравя. Очевидно, късата черна коса от „Пряк път“ беше перука. Сега тя носеше косата си сресана почти така, като в онази вечер, в Лоара, дръпната назад от челото, вързана на хлабав кок в задната част на врата, привързан с широка, черна копринена панделка. Беше облечена в дълга, тясна, черна рокля, която оставяше разголени врата и раменете й, и напълно скриваше нейните гърди. Около врата й имаше огърлица от най-изисканите перли, които Жислен някога беше виждала. Тя изглеждаше смайващо хубава и все още притежаваше това странно качество на неподвижност, което Жислен си спомняше още от Лоара.

Въпреки това, тя се беше променила. Беше сдържана, самоуверена, очевидно добре осигурена. Гласът й беше променен и Жислен си помисли, че и произношението й беше по-различно. Сега беше трудно да се определи нейната националност: английска? Американска? Не, европейска — на една европейка, която отдавна живее извън Европа. Самообладанието й беше завидно, но имаше едно нещо, което Жислен беше забелязала, и то я заинтересува. Елен Харт не снемаше очи от съпруга си през цялото време, докато те си взимаха аперитива. Имаше един миг, много кратък, на колебание, когато тя си даде сметка, че те трябваше да седнат на различни маси. Бързо прикрита секунда на объркване за Левис Синклер. Осъзнавайки същото нещо в същото време, той изглеждаше доволен.

Веднага щом седнаха и преди да пристигне виното, той дискретно повика сервитьора и си поръча сухо мартини.

— Много сухо.

Той изяждаше някои звуци, скъпо добито бостънско произношение. Питието изчезна много бързо.

Вече беше поздравил формално Жислен. Хвърли само много бърз поглед към картите с означените имена по местата.

— Моля, вие трябва да ме наричате Жислен — усмихна се тя. — Трябва да съм ви пропуснала, когато сте пристигнали.

— Да, ние малко закъсняхме. Елен, съпругата ми имаше редица срещи.

Той каза това с равен тон на гласа, въртейки столчето на чашата с мартинито в пръстите си. Жислен предпазливо го оглеждаше.

Красив, изключително красив млад мъж, наближаващ трийсетте си години, предположи тя. Добре образован, с добри маниери, добре облечен. Богат и привикнал да бъде такъв. Тя направи своята обичайна кратка преценка, подушвайки го с цялата си експертност. Гледаше го по-отблизо. Той имаше добре подстригана руса коса, носеше я малко по-дълга, според сегашната английска мода. Очите му, които имаха странен, нефокусиран поглед, държащ се на пияното му състояние, бяха светлокафяви. Техният обичаен израз беше на лека тревога, придружена с предизвикателство. Един или два пъти той погледна дебелата фигура на Чад Анджелини, който седеше срещу него, говореше оживено и после се обърна настрани. Приличаше на дете, помисли Жислен, което проверява родителското одобрение или неодобрение. По същия начин той беше гледал и към своята съпруга.

Жислен изчакваше удобния случай. Синклер сега говореше с италианската актриса от дясната си страна на доста добър френски, защото тя не говореше английски. Жислен приятелски бърбореше с Грегори Гертц откъм лявата си страна, въпреки, че можеше да види, че той; едва ли чуваше и дума от това, което казваше тя, копнеейки да ангажира вниманието на Анджелини. Междувременно, Анджелини говорещ с критичката, която настойчиво му задаваше въпроси. Отговорите на Анджелини, които Жислен можеше да дочуе, съвсем не бяха скромни. Той се готвеше да направи още два филма през тази година, много бързо, по пет седмици всеки, плътно един след друг, работейки колкото може по-просто, с възможно минималния екип, който синдикалните правила разрешаваха. Първият ще се казва „Пъргава стъпка“, заглавието на втория още не беше, решено — тук той погледна през маса към Левис със странна усмивчица. Сюзън Джеръм вмъкна въпрос и Анджелини нетърпеливо кимна. Да, да, разбира се, Елен Харт ще участва и в двата. А после, следващата година той щеше да се прехвърли на съвсем различен проект…

Жислен го гледаше с отвращение. Мономаниак, досадник, реши тя. Той излъчваше специфична, черна, негативна енергия, и тя го усещаше как я насочваше наоколо по масата, всмуквайки ги всички тях, всмуквайки ги в пастта на своята воля.

Жислен нямаше намерение да позволи да бъде манипулирана по този начин. Тя се обърна към Левис Синклер. Беше постъпила предвидливо, като беше гледала „Пряк път“ преди да напусне Париж, и той много силно я беше отвратил. Струваше й се ловко направен и студен. Не можеше да разбере как можеше да бъде толкова на мода. Разбира се, тя пазеше тези свои мнения само за себе си. Сега се обърна към Левис и започна енергично да възхвалява филма, вмъквайки между думите си някои фрази от „Монд“.

Левис Синклер, който беше продуцентът на въпросния филм замълча вместо отговор. Той продължи да гледа през прозореца към скалите и морето, което все повече притъмняваше.

Те ядоха хайвер, после пъдпъдъци. Сега ядяха тънки, крехки парчета говеждо, в което умело бяха втъкани ивици от черен гъши дроб. Бургундското вино беше изключително хубаво и Левис Синклер, премествайки се от шампанско, беше вече на четвъртата си чаша.

— Не е ли твърде необикновено — попита Жислен, несигурна дали е така или не — трима души да са в толкова близко сътрудничество в повече — както е сега — от три филма?

— Четири — поправи я Синклер. — Ние започнахме в 1959 година с евтин филм, „Нощна игра“…

— О, но разбира се — каза Жислен, която никога не беше чувала за него.

— Така че, ние отдавна вървим заедно. Този начин на работа е по-разпространен в Европа, и предполагам, е необикновен за Холивуд…

— Холивуд се променя, американската филмова индустрия се променя. Аз я промених.

Анджелини го прекъсна, правейки това изявление между два големи залъка говеждо. Грегори Гертц му хвърли лека, иронична усмивка. Анджелини се върна към разговора си с американската критичка, като че ли не бе имало някакво прекъсване.

Неговата намеса и фактът, че той беше слушал техния разговор, изглежда беше ядосал Синклер. Той пресуши бургундското в своята чаша.

— Фактически — продължи той по-тихо, — аз реших да прекъсна за известно време. Чад е много обвързан точно сега, а аз имам нов проект, който развивам. Да ви кажа истината, не намирам работата на продуцента достатъчно удовлетворяваща. Чувствам, че бих могъл да допринеса много повече за един проект. Съвсем наскоро започнах много да се интересувам от писането. Имам една идея — дойде ми просто светкавично — и сега искам да поработя върху нея. Да я разработя по-нататък — той замълча, леко колебаейки се. — Една промяна в посоката от време на време. Мисля, че това е основно, а вие?

— Абсолютно основно. Подкрепващо — каза Жислен. Тя хвърли поглед и видя, че Анджелини отново ги наблюдаваше, и сведе очи. Един триумвират, помисли си тя, а Левис Синклер е бил освободен от него, интересно.

Сервитьор им взе чиниите и Жислен реши да научи малко повече. Тя продължи да говори, докато сервитьорите се въртяха около тях, осигурявайки си възможността Синклер най-напред да научи коя е тя и какво прави. Той слушаше внимателно, любезно, без голямо оживление.

— Забавно е — каза тя, след като беше пуснала имената на някои от своите основни клиенти, включително името на Луиз дьо Шавини, на което той не реагира. — Забавно, но не истински творческо, разбира се. Не е като работата на вашата съпруга или вашата. Да се правят филми сега, това трябва да е…

— Не се понижавайте толкова. — Той внезапно я прекъсна с остър поглед. — Аз зная вашата работа. Възхищавам й се. Бил съм в дома на Кавендиш в Англия. Вие сте направили това, нали?

Жислен бързо ревизира мнението си за него. Не беше толкова наивен, колкото беше помислила. Не толкова пиян, и с добри връзки. Продължи нататък по-внимателно, загребвайки захаросана праскова, поставена в малко море от топъл малинов сироп.

Зададе толкова въпросчета, колкото дръзна. Къде живееха — в къща над хълмовете на Лос Анджелис, построена за Ингрид Нилсън, голямата звезда на немите филми и пренесена в Холивуд от Англия тухла по тухла.

— Тя е доста нелепа, предполагам, но Елен я харесва.

Не, те не били наели архитект по вътрешно устройство, неговата съпруга сама е свършила тази работа и то много успешно. Жислен слушаше внимателно. Тази информация я раздразни — тя мразеше талантливите аматьори над всичко друго в света.

За Левис Синклер, забеляза тя, беше трудно да започне едно изречение, без да използва името на своята съпруга.

— А интересувате ли се от някаква собственост тук? — попита Жислен и се усмихна. — Сигурна съм, че Густав ще се опита да ви съблазни.

— Трябва да питате моята съпруга. Тя е тази, която се интересува от инвестиране в собственост. Тя има високо развито чувство за бизнес.

Това беше казано съвсем внезапно, с доловима злоба. Когато той осъзна това, веднага се разкая.

— Тя е много способна в тази област.

Той бързо се поправи, казвайки го с по-мил тон, въпреки че възмущението му все още пулсираше.

— Колко находчиво, колко забележително, а тя изглежда толкова млада…

— Не е толкова забележително. Тя работи над него — той се усмихна с кратка, горчива усмивка. — Аз й помагам, разбира се, или й помагах.

— А кажете ми, имате ли семейство, деца? — Жислен му отправи топла усмивка.

— Ние имаме една дъщеря. Да. Тя е точно на две.

— Колко очарователно! Момиченце. А прилича ли тя на майка си?

— Моля? — Той я гледаше с празен поглед, като че ли не беше чул какво бе попитала тя. Жислен за момент се смути.

— Искам да кажа…

— О, разбирам. Не, не съвсем. Не. Тя не прилича ни най-малко на Елен. Съжалявам. Тук е много шумно…

Той отново се оглеждаше за сервитьор, хванал в една ръка дръжката на празната си винена чаша. Необходимостта от още пиене стана изведнъж толкова очевидна и прозрачна, че Жислен почти изпита съжаление към него.

За да облекчи момента, както и всичко друго, Жислен се приведе, и леко притисна ръката му.

— Вие сте щастлив човек. Да имате съпруга, която е красива и толкова изявена. Аз не мога да си представя как…

Тя замлъкна. Левис Синклер й беше обърнал гърба си, изглеждаше разстроен, дали поради нуждата си от пиене или заради комплиментите, отправени към съпругата му, Жислен не можеше да каже. От другата страна на масата Чад Анджелини беше вдигнал тежката си глава, той отново гледаше директно към тях. Светлината мигаше в неговите очила. Левис го погледна, погледна обратно към Жислен.

— О, Елен може да прави всичко — каза той с пренебрежителен тон. Захвърли салфетката върху масата, бутна настрани чашата за кафе и запали цигара.

— Почти всичко — добави той, след като бе размислил.

През масата Чад Анджелини се усмихна.

Жислен изчака почти до момента, когато трябваше да си тръгнат. Бяха се върнали в апартамента на Нервал за коняка. Както беше обещала, тя води дълъг разговор с Ребека Стейн, увери я, че добре говори френски и я завладя със собствения си шик. Тя ще отиде да разгледа „Мезон Жасмин“ със Стейнови и Нервал на следващия ден — би могла дори да ги заведе да погледнат работата, която беше свършена във вилата на Луиз, това би им направило силно впечатление — и после, щеше да отлети за Париж за срещата, за голямата среща с Едуард.

Дали да му каже, че беше срещнала Елен Харт? Не, мислеше тя, не, по-добре да не му напомня. Дали дори да говори с нея, както беше планирала или просто да забрави цялата работа и да си тръгне? Най-накрая, какво представляваше тя? Просто една от бившите Едуардови метреси, а такива имаше много.

Почти беше решила да си тръгне, почти беше променила решението си, когато Ребека Стейн направи своята забележка.

— Не е ли красива? — каза шепнейки тя и погледна нататък, където стоеше Елен Харт и нейният съпруг, който изглеждаше отегчен и навъсен от едната й страна, а Чад Анджелини от другата — цял в усмивки.

— Толкова е хубавичка. — Ребека Стейн поклати глава. — Не би ли дала всичко, за да приличаш на нея? Аз бих.

За момент Жислен едва успя да повярва на ушите си. Тя хвърли на Ребека Стейн злъчен поглед, но групичката като че ли съвсем не осъзна липсата си на такт.

— Разбира се, тя е млада. — Ребека Стейн се усмихна. — Предполагам, че това има значение. В крайна сметка, и двете сме минали четирийсетте, нали?

Четирийсет? Ребека Стейн изглеждаше на петдесет и пет на дневна светлина, и фактът, че тя с такава елементарна сигурност изчисляваше възрастта на Жислен, я изпълни с безсилен гняв. Тя сухо пожела „лека нощ“ и прекоси залата.

Приближи от страна, така че Елен Харт не я видя, докато те не се оказаха една до друга. Жислен се ръкува с Левис Синклер, избърбори няколко шеговити забележки и после се обърна към Елен Харт с това, което според нея беше съвършено пресметнат тон на невинна изненада. Тя говореше обърната наполовина към Синклер, наполовина към неговата съпруга.

— Каква глупост. Извинете. Вие сигурно ме мислите за много голяма грубиянка, но аз едва в този момент си дадох сметка. Вашата съпруга и аз сме се срещали преди…

Елен Харт обърна глава, техните погледи се срещнаха. Жислен топло й се усмихна.

— Вие не си спомняте, добре, и защо ли би трябвало? Това беше преди няколко години, в 1960? Не, в 1959, мисля. На една вечеря в Лоара. Бяхте отседнали при Едуард дьо Шавини — сега спомняте ли си?

Настъпи кратка тишина. Елен Харт се намръщи, после се усмихна и поклати глава.

— Съжалявам. Мисля, че грешите. Никога не сме се срещали, иначе бих си спомнила, сигурна съм.

— О, но вие трябва да си спомните! Не беше толкова отдавна — сега всичко ми се връща в паметта. Вие носехте най-красивата бяла дреха — от „Живанши“, мисля. Алфонс дьо Варенж седеше до вас, а Едуард ви учеше да яздите, така ли беше? Сигурна съм, че беше така, защото си спомням, че Едуард каза…

— Аз трябва да имам близначка или двойница. — Елен Харт се разсмя. — Звучи красиво, но се страхувам, че грешите. Никога не съм престоявала в Лоара.

Беше направено съвършено. Гласът й звучеше толкова естествено, с такъв тон на леко забавление, че за миг Жислен едва ли не й повярва. Тя отвори уста да каже още нещо, но преди да заговори, режисьорът Анджелини направи крачка напред.

— Елен, съжалявам, мисля, че Джо Стейн иска да ти каже няколко думи.

С това той я изключи. Изглеждаше, че почти нарочно го направи. Той поведе актрисата настрани, тя погледна назад с бърза, извинителна усмивка и с повдигане на ръка. Възможността за Жислен беше отминала.

Тя и Левис останаха сами. Спогледаха се. Вярваше ли той на своята съпруга? Жислен не беше сигурна, но мислеше, че й вярва. Той хвърли поглед встрани от нея и лицето му изглеждаше смачкано, измъчено, като на дете, готово да заплаче. Жислен почти съжали за това, което беше направила.

— Колко глупаво от моя страна — бързо каза тя. — Как можах да направя такава грешка?

— Ние всички правим грешки. — Безизразно отвърна той, обърна се към нея и като дете, което внезапно си спомня за добрите маниери, й предложи ръката си.

— Отивате ли си сега? — каза любезно той. — Моля ви, позволете ми да ви съпроводя до вашата кола.

— Ти имаш ли близначка?

— Левис…

— Или двойница?

— Това е глупаво, Левис…

— Разбира се, че нямаш. Ти си уникална. Ние всички знаем това. Елен Харт — най-красивата жена на света. Така те наричат сега, знаеш ли това? Четох го вчера в изрезките от пресата. „Това ли е най-красивата жена на света?“ пишеше там и отдолу беше поместена твоята снимка. Канеха читателите да им пишат и така да гласуват. Сигурен съм, че всички ще гласуват за теб. И аз бих гласувал. Бих изпратил изрязания купон на мястото, само че това беше италианско списание и аз нямах подходящия щемпел.

— Левис, късно е и ти си изморен. — Елен повдигна ръка към него. — Ела в леглото.

— Не мисля, че ще го направя, благодаря. Не точно сега. И е доста странно да мислиш, че съм уморен, защото аз не се чувствам уморен ни най-малко. Чувствам се отлично. Безкрайно се забавлявах. Рокля „Живанши“. Никога не съм знаел, че си имала рокля „Живанши“, преди да ме срещнеш.

— Левис, продължавам да ти повтарям, че тя сгреши…

— Ти постоянно носеше джинси и имаше една синя памучна блузка, която много харесвах. И палтото, което си купи в Лондон тогава. Но не и „Живанши“. Предполагам, че съм забравил за него. Той даваше ли ти също така и бижута? В края на краищата, той с това е известен, нали? С бижутата, които подарява на жени. Спомням си тези истории. Спомням си, че една от моите сестри ми ги четеше на глас. Как той подбирал скъпоценностите според жените. Това й харесваше — на сестра ми, искам да кажа. Тя мислеше, че това е най-романтичното нещо, което някога е чувала. Аз не мисля така. Защо да правиш подобни подаръци, когато можеш да го получиш безплатно?

— Повече няма да слушам това, Левис. Отивам да спя. Трябва да ставам в шест…

— Ти лъжеш много добре, знаеш ли, ужасно добре. Почти успя да измамиш тази жена, Жислен Еди-коя си. И Чад. Мога да се обзаложа, че Чад ти вярва на всяка дума. И аз почти ти повярвах, но не съвсем. Има едно нещичко, което ти правиш — трябва добре да внимаваш, сигурен съм, че би могла да поработиш върху него — то е много тънко, просто нещо в очите. Аз го виждам, защото зная къде да гледам. Имам толкова много практика, предполагам, нощ след нощ, ден след ден. То е там, когато аз те целувам, знаеш ли? Това нещичко в очите, само за секунда преди да се усмихнеш, те като че ли за малко умират. Това е едно от нещата, което ме обърква. Има и други, като например фактът, че не можеш да понасяш, когато те докосвам. Като факта, че си толкова заета, та не можеш да си загубиш по пет минути на ден за мен. Само няколко неща. Нищо особено сериозно. Нищо, което ние да изясняваме. Нищо, за което да се плаче…

Той започна да плаче. Елен усети сълзите в гласа му. Той ги изтри с опакото на ръката си, и после каза с обикновен глас:

— 1959. Това беше хубава година, 1959. Аз наистина я харесвах. Ние направихме филма и срещнахме теб. Беше чудесна Коледа. Помниш ли елхата? Купихме я в навечерието на Коледа и после я украсихме, и после… Той е бащата на Кет, нали? Предполагам, че това е разбираемо. Той те е учил да яздиш и ти си се срещала с всичките му приятели. Той ти е подарил „Живанши“ и ти е подарил Кет. Трябваше да ми кажеш. Не разбирам. Аз не разбирам доста неща, и особено това.

Настъпи дълга тишина. Левис седеше на края на леглото. Той се взираше в празната си чаша и не поглеждаше към нея.

Елен се чувстваше много зле. Тя усещаше като че ли забиваха нещо остро в гърдите й, така че почти не можеше да диша. Сърцето й биеше със страшна бързина, а умът й се стрелкаше едновременно на хиляди посоки. Тя погледна към Левис. Съжалението и чувството й за вина бяха толкова интензивни, че я заболя цялото тяло. „Аз му го направих всичко това. Аз го направих. Това е моя вина.“ — мисълта се въртеше в главата й. Откога всичко тръгна на зле? Защо, независимо какво правеше тя, не можеше да предотврати влошаването му?

След дълга пауза Левис вдигна глава и я погледна. Никога пиянството не повреждаше неговата външност. Понякога само правеше очите му леко безжизнени, като че ли не я виждаше много добре, това беше всичко. Но сега той я гледаше жестоко със своите светлокафяви очи. Изглеждаше леко объркан. Елен се раздвижи. Тя коленичи до него. Погледна го, той също я погледна. И след продължилото мълчание, тя каза:

— Много добре. Истина е. Бях там. Но, това беше отдавна, Левис. Никога не съм го виждала оттогава. Не и откогато ние… Левис, моля те, аз съм омъжена за теб…

— Той е бащата на Кет, нали?

— Левис, не. Не е той, не е той…

Тя повиши глас, Левис хвана ръката й, погледна лицето й, после я остави и каза с равен глас:

— Не ти вярвам. Защо трябва да ти вярвам? Ти лъжеш отново. Ти постоянно лъжеш. Полулъжа, измъкване. Ти дори не разбираш, когато го правиш, мисля…

— Левис, не те лъжа. Вярно е. Не бих лъгала за това. Не бих могла. Левис, моля те…

Тя беше хванала ръката му и я притискаше към гърдите си. Изведнъж й се стори ужасно важно да убеди Левис и за един миг й се стори, че беше успяла да го стори. Лицето му омекна, и тя незабавно усети необикновено облекчение. Тогава лицето му доби отново твърд израз.

— Окей, тогава, кой е?

Елен започна да плаче. Сълзите неочаквано заизвираха от очите й и не спираха. Левис не обърна внимание насълзите, той като чели не ги забелязваше.

— Кой е? — хвана я за ръката и я разтърси. — Мисля, че би трябвало да зная. Мисля, че имам право да зная. Никога не си помислила какво е да живееш с нея в същата къща, да я виждаш ден след ден, да не знаеш и да се питаш… Това ме съсипва. Разнищва ме на парчета. Всичко беше наред, докато тя се роди. Чувствах — беше много глупаво, но чувствах, като че ли тя беше моя. Не зная защо. Може би, защото толкова много те обичах. Мислех, че по някакъв начин тя беше моя. Знаех, че не беше, но я усещах моя. Докато се роди, докато я погледнах. И тогава разбрах. Тя не беше моя, и ти също не беше моя. Ти мислиш за него, който и да е той. И когато правиш това, аз…

Гласът му прекъсна.

Елен спокойно каза:

— Това не е вярно, Левис. Аз не мисля. Опитвам се — тя спря, после пак започна. — Неговото име е Били. Той беше американец. Познавах го от доста време. Той е мъртъв. Умря преди дори да те срещна.

Твърде много й костваше, за да каже това. Тя се принуди да произнесе думите една след друга и те падаха в тишината помежду им като малки, хвърлени във водата камъни. Когато свърши пое дъх и с тих равен глас си каза, че сега беше добре. Беше казала на Левис истината, Левис щеше да й повярва. Тя беше направила всичко, което можеше и сега вече всичко щеше да бъде както трябва.

Но не беше. Левис стисна ръката й, лицето му потъмня от гняв, и той започна да я разтърсва.

— Ти, курво. Ти, ебана курво. Ти беше на шестнайсет години, когато те срещнах. Колко са те минали, за бога, колко са на брой? Колко са?

Тогава той я удари. Един болезнен удар с плоската страна на ръката му, точно през лицето. И преди беше плакал, и преди много пъти се беше ядосвал, но това беше първият път, когато я удари. Това разтърси и двамата.

Жислен Белмон-Лаон беше поискала да го види, било спешно. Самата Жислен бе предложила мястото на срещата — „Вътрешната градина“ на „Парк Риц“. Тя не би могла да знае какви асоциации събуждаше у Едуард това място, но тази вечер както седеше на малката масичка, те нахлуха в него — образите, толкова парливо живи, че понякога той едва чуваше какво говори Жислен.

Той видя себе си, приближаващ масата, където Изобел седеше в рокля в „пармско виолетово“. Видя я как повдига лице към неговото и шокът, който произвеждаха нейните изумрудени очи, изразът им. Видя я как повдига лице към неговото и шокът, който произвеждаха нейните изумрудени очи, изразът им — първо весел, а после тревожен. Вече пет години, откак Изобел беше мъртва. Сега за миг и съвсем отчетливо той чу нейния глас. Леко наведе напред глава и притисна веждите си с ръка. Опитваше да се съсредоточи върху това, което казваше Жислен, давайки си неясно сметка, че се чувства много уморен — едно пресушаващо изчерпване и униние, което в момента беше съвсем непоклатимо. То го придружаваше откакто се беше върнал от Ню Йорк и ефектът от него беше откъсването му от всичко заобикалящо, така че всяко действие изглеждаше безсмислено. Безсмислено беше дори да говори.

Той направи усилие. Вдигна поглед и абстрактно се усмихна на Жислен. Нейната чаша вече беше празна и той поръча нова.

Жислен изглеждаше много напрегната. Тя беше способна, дейна жена, която никога, доколкото той можеше да си спомни, не беше измисляла ненужни драми. Но можеше да си обясни, защо беше толкова настойчива в желанието си да го срещне тази вечер. Беше се облякла особено грижливо. Едуард, който винаги забелязваше какво обличаха жените, отбеляза това: черен костюм „Сен Лоран“, строг, както всички дрехи на Жислен, подчертаващ нейната безкомпромисност, леко мъжки щик. Той направи комплимент за нейната външност докато сервитьорът й донесе питието, защото тя изглеждаше много добре. Едно сухо „Мартини“, както Изобел. Макар и нелогично, той би желал тя да си беше поръчала нещо друго.

Едуард трябваше да се върне в своя офис. Трябваше да се срещне с дьо Белфор и да разговаря с Ричард Смит и той все още се тревожеше по наддаването за прехвърлянето. Въпреки, че любезно се опитваше да скрие факта, че си поглежда часовника, Жислен, която беше съобразителна, усети неговата нетърпеливост. Тя запали цигара, издиша дълбоко и после, като че ли решавайки бързо да премине към въпроса, започна да говори.

— Зная, че си зает, Едуард. Зная, че ти отнемам от времето, но чувствах, че трябва да разговарям с теб. Доста ми е трудно, но аз ужасно се тревожа, това се отнася до теб. И преди бих говорила, но е свързано с доверяване на тайна, свързано е с лоялност. Не бях сигурна, че е правилно да го сторя — тя замълча. — Свързано е с финансовата сфера, отчасти е финансов въпрос. Виждаш ли, беше ми даден полезен съвет, за пазара на ценни книжа, и…

— Жислен, съжалявам, но никога не съветвам моите приятели по отношение на пазара. Обвързан съм прекалено отблизо. Това е правило, което никога не нарушавам…

Жислен го погледна. Едуард точно беше започнал да става нетърпелив, когато тя каза:

— „Ролфсън хотелс груп“.

— Какво каза?

— „Ролфсън хотелс груп“. — Тя се наведе през масата. — Едуард, моля те, бъди търпелив. Толкова ужасно се тревожа. Виждаш ли, това е малко лично, но Жан-Жак и аз ръководим съвсем по отделно нашите финансови въпроси, а аз нямам толкова много мои собствени пари, за да правя вложения. Когато ми беше даден този съвет, това ми се стори една възможност. Така че аз купих известно количество акции. И те драстично повишиха стойността си. Беше толкова вълнуващо, и после, в последните два дни — ами, ти ще научиш може би, започнаха да спадат. И аз съм толкова изплашена. Не зная какво да правя, да продължавам ли да се държа, да продам на загуба или какво…

— Жислен, много съжалявам — лицето на Едуард беше станало затворено и студено. — Не мога да те посъветвам. Би трябвало да говориш с твоя брокер…

— Опитах, той е безполезен. Посъветва преди всичко да не купувам. Бих го послушала, както съм правила винаги досега. Обикновено, Едуард, аз съм изключително предпазлива. Но, виждаш ли, това е още по-комплицирано. Веднага щом купих акциите, си дадох сметка, че не трябваше да го правя. Разбирах, че има нещо нередно. Би трябвало да дойда направо при теб, веднага щом тя ми каза…

Тя замълча. Очите й блестяха. Едуард виждаше, че тя беше наистина ядосана, дотолкова, доколкото би могла, си помисли безжалостно той. „Ролфсън хотелс груп“, по негова преценка, нямаше скоро да фалират.

— Жислен — каза той по-внимателно — за какво говориш? Кой ти даде този съвет?

— Това е ужасната страна на въпроса. Наистина отвратителната част. Тя ми го каза доверително, Едуард, и аз уважавам това. После започнах да разбирам, че има нещо нередно, че тя може би се беше заблудила в доверието си. Виждаш ли, освен че беше разпродала, тя ще загуби също така — и много повече от мене. Тя е вложила много — не толкова, че да й бъдат нанесени сериозни щети, но доста все пак. А аз съм толкова привързана към нея, толкова съм предана на Луиз. Не искам да й бъде сторено нещо лошо.

Настъпи дълга тишина. Лицето на Едуард стана твърдо. Тя никога не го беше виждала толкова ядосан и въпреки съвършено искрената си тревога относно своите собствени инвестиции, тя изпита лека тръпка на вълнение, един малък триумф.

— Моята майка те е посъветвала да купиш тези акции? — За миг той изглеждаше напълно объркан. — Кога беше това?

— Не отдавна. Само преди седмица, може би. Но Луиз е купувала от февруари. Минала по сметка сто хиляди в стерлинги… Едуард, упреквам се. Трябваше незабавно да говоря с теб, но Луиз ме накара да й обещая, че няма да го правя. После започнах да забелязвам колко уязвима е тя. Тя вече не е млада. Винаги е била толкова прибързана, а когато е намесен и мъж…

Щом тя каза това, той вече знаеше. Всички нишки на структурата, която го беше озадачавала в продължение на цяла седмица се събраха на своето естествено, очевидно и неизбежно място.

— Кой е той? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора. И Жислен, докато умът й пееше от радост и триумф, му каза.

Когато тя свърши, той постоя спокойно за момент. После, за нейна наслада, се присегна, и задържа ръката си върху нейната.

— Жислен, ужасно съжалявам, че това е трябвало да се случи. Много е сериозно — много по-сериозно, отколкото можеш да си представиш. Много съм ти благодарен, че направи това. Разбирам твоето затруднение, и искам да знаеш — аз съм ти длъжник — той се поколеба. — Не би трябвало да го казвам, дори сега, но ще го кажа. Ти трябва незабавно да се обадиш на своя брокер да продаде акциите. И тогава, моля ти се — тонът му стана официален и неловък, — ти ще ме известиш за всичките си загуби и аз, разбира се, ще ти ги възстановя.

Той отдръпна ръката си и се изправи.

— Съжалявам. Ако ми простиш, ще трябва да те напусна.

Жислен не си тръгна с него. Тя постоя на масата прекалено опиянена от докосването на ръката му, от загрижеността в гласа му, за да се помръдне. Струваше й се, че би могла да стои там цяла нощ. Беше толкова щастлива, толкова облекчена. Парите, които би загубила… Едуард щеше да компенсира загубата й, но не беше загубата, което я интересуваше. Това бяха всички други загуби, всички унижения и недоволства в нейния живот. Тя усещаше убеденост, абсолютна убеденост, че ако бъдеше много, много внимателна, Едуард щеше да й възстанови и тях!

Нямаше причина да го отрича и Едуард забеляза, че дьо Белфор не направи подобен опит. Той седеше в офиса на Едуард и слушаше, докато Едуард говореше точка по точка.

Нито веднъж не показа никакво чувство — като че ли говореха за хипотетичен случай, за събития от отдалеченото минало. Просто стоеше там, с неподвижни, бледи и тежки черти на лицето. С бледите си очи оставаше твърдо взрян някъде наляво от главата на Едуард. Когато Едуард замълча, лека усмивка прекоси лицето на дьо Белфор и за момент Едуард изпита усещането, че поради някаква тъмна и извратена причина дьо Белфор беше почти радостен, че е разкрит. Разбира се, последствията от неговите действия изглежда не го тревожеха или плашеха. В неговата мрачна непроницаемост, изглеждаше, че само едно нещо можеше да го накара да реагира, и това беше студения гняв на Едуард. Той изглежда, особено много го радваше.

— Може ти самият да си купувал акции. — Едуард се приведе напред, пребледнял от гняв, опитвайки да се контролира. — Можел си да използваш посредник. Една швейцарска банка, дори един брокер, макар че, разбирам, това би било по-рисковано. Защо използва майка ми?

— О, мисля, че това е очевидно — отново се появи смътната, студена усмивка. — Аз нямам този вид капитал, а твоята майка го има…

„И защото тя е моя майка“, инстинктивно помисли Едуард.

— Ние очевидно сме стигнали до някакво споразумение — дьо Белфор изглеждаше почти отегчен. — Шейсет на четирийсет — споразумение за делба на печалбата. Шейсет за мен, четирийсет за Луиз. Тя не беше склонна да се пазари.

Тогава Едуард можеше да го удари. Желанието му да пристъпи, да грабне дьо Белфор за яката и да го блъсне в стената беше почти непреодолимо. Той можеше и да го направи, ако не подозираше, че това би доставило голямо удоволствие на дьо Белфор. Едуард стоеше прав, сега той се върна към бюрото си. Погледна към документите, после към него.

— И ти знаеше, че съществува сериозна възможност от контрапредложение, предполагам, така че акциите биха могли да се покачат още повече.

— О, да. Аз знаех това. Имам приятел в Матесън. Те всички бяха готови да поемат. Когато ние отменихме, тях ги е обляла студена пот. Слухът може да се е разнесъл. Ето защо дяловете започнаха да спадат.

— Разбирам. — Устните на Едуард се стегнаха. Той се взря в дьо Белфор. Дори сега намираше неразбираемо, невероятно, защото, който и да е друг на негово място не би се държал така, както се държеше Белфор. Спокойствието на този човек му се струваше непоносимо. Той дори изглеждаше самодоволен.

— Ти разбираш ли какво си направил? — попита той накрая. — Ти компрометира моята компания, компрометира моята майка и мен. Безвъзвратно компрометира и себе си. Даваш ли си сметка, че вече никой няма да те назначи на работа? Не тук — никъде?

— Аз съвсем не го виждам по този начин. — Дьо Белфор го гледаше с невъзмутима упоритост. — Не всички споделят твоите абсолютни критерии. Не и другите в тази компания. Аз имам своите поддръжници, ти знаеш. Освен това, аз не съм единствената личност, която го е направила. В Англия облагодетелстваната търговия дори не е незаконна…

— За бога — вбесен, Едуард бутна книжата настрана. — Целият въпрос се състои в това, че не съществува закон против този вид експлоатация. Финансовият свят действа на доверие. Сигурно няма нужда да обяснявам това на теб. Ако ти се възползваш от това доверие, ти го мамиш. Ти подкопаваш всичко.

Той спря. Дьо Белфор започна да се усмихва.

— А, да. Думите на джентълмена са неговите окови — нещо от този род искаш да кажеш? А, ами те говорят много за това в Лондонското Сити, също така, както говорят и за доверие. Лично аз не вярвам на никого от тях. И не вярвам в доверието. Никога не съм го имал предвид в моите контракти…

— Аз ти се доверих. — Едуард го погледна прямо. — Аз никога не съм те харесвал и ти може би го знаеше, но дяволски добре преодолях това у себе си, за да ти помогна, защото виждах, че си способен, защото преценявах, че си обещаващ. Ти беше повишен. Ти беше добре платен. Ти беше поставен на положение със значителна отговорност и влияние. Минало ли ти е някога през ум, че и ти дължиш нещо на тази компания, на хората, с които си работил, на мен? Това надминава моето въображение, че някой в твоето положение би могъл да направи това.

— Може би е така — отново познатата усмивчица блесна върху лицето на дьо Белфор. — Едно благородно въображение е сериозен недъг. Вашата специфична Ахилесова пета, бих казал.

Той направи бележката спокойно. Тя дълбоко засегна Едуард. Едно въображение, ограничено във възможността си да разбере нечестния — да, той виждаше истина в тази особена бележка. Неговата майка би казала по всяка вероятност съвсем същото.

Той се взираше в колонките от цифри върху хартията пред себе си, цифри, които прибавяха към измамата. И с чувство на отчаяние помисли не за дьо Белфор, а за Елен. Той й беше дал доверието си, беше се доверил на любовта си към нея, сега видя това действие за момент, от циничната гледна точка на дьо Белфор. Едно нелогично, невероятно и упорито доверие. Той го видя, едва тогава, в светлината на обикновения всекидневен смисъл — нещо илюзорно, в което беше вярвал неотклонно.

Знаеше, че дьо Белфор го наблюдава, нетърпелив да види дали думите му са попаднали на място. Нямаше намерение да му направи това удовлетворение. Премести книжата пред бюрото си, събра ги в края, и стана.

— Аз естествено, анулирах нашето наддаване за „Ролфсън хотелс груп“. След това ние не можем да продължаваме. Предполагам, че няма нужда да ти казвам, че си уволнен.

— Ти не можеш да ме съдиш — дьо Белфор повдигна тежките клепачи на очите си към Едуардовото лице.

— Не, за нещастие, не мога да те съдя.

Дьо Белфор въздъхна:

— Питам се какво вашата майка ще има да каже върху това.

— Какво моята майка казва или не, теб не те интересува. Ти повече няма да видиш моята майка.

— Струва ми се, че решението за това принадлежи на нея, не на теб. — За първи път проблесна гняв в лицето на дьо Белфор. Той сви рамене. — На теб може да ти е приятно да заповядваш на хората около себе си, но не можеш да заповядваш на Луиз. Не можеш да заповядваш и на мен. Аз повече не работя за теб, помни.

— Много добре. — Едуард седна още веднъж. Той гледаше студено към дьо Белфор. — Ще ти го кажа по-ясно. Ти няма никога да работиш на каквато и да е ръководна или поверителна длъжност в никоя авторитетна компания — аз лично ще осигуря това. Но ако направиш опит да срещнеш моята майка от тази вечер нататък, също така се опиташ да общуваш по някакъв начин с нея — ще отида по-далеч — той се наведе напред. — Аз ще те отстраня — разбираш ли това? Твоите финансови дела, твоите вложения, доходите, които си декларирал пред данъчните власти, и доходите, които без съмнение си прикрил, разходите, за които си претендирал, твоите прехвърляния в наличие, отвъдокеанските ти търговски връзки — ще ги проуча стъпка по стъпка, едно по едно. Ще те обърна наопаки, за да разбера как да те унищожа. Колко и дълго време да трае това, аз ще го направя — той замълча. — Мисля, че ме познаваш достатъчно, за да вярваш, че ще го направя. Заради самия теб се надявам, че ще ми повярваш. Защото, мога да те уверя, ще го направя без никакво колебание. И ти ще отидеш, където принадлежиш. За много дълго време.

Настъпи тишина. Дьо Белфор изпусна дълга, бавна въздишка:

— О, сигурен съм, че ще го направиш. Не се съмнявам. Виждал съм те да правиш и преди подобни неща. Без съмнение, това ти доставя удоволствие, а в моя случай — особено голямо.

— Така ли мислиш? — Едуард надменно го изгледа. — Колкото и да е странно, грешиш. Може и аз веднъж да съм сгрешил, но не и сега. И ти не си специален случай, твърде много се възвеличаваш.

Устните на дьо Белфор се свиха, това го беше раздразнило. Той се изправи.

— Много добре. В такъв случай, аз ще напусна страната. Както ти казваш, нямам илюзии по отношение на моите шансове тук.

Той се обърна настрани и с ленива стъпка тръгна към вратата. Там се обърна, огледа се е бледия си поглед под тежките клепки. Огледа мебелите, скулптурите, картините. Погледна към Едуард, без израз на омраза, без израз на протест, без израз на каквото и да е чувство.

— Всичко това. — Той повдигна тежката си ръка и посочи към стаята — всички тези неща, къщи, кабинети, компании, филиали, акции, цялата тази работа… Ти нямаш деца — той замълча. — Нищо от това няма да те надживее — предполагам, че осъзнаваш това? Дали някога си мислил, Едуард, как ще се забавляват хората, когато умреш — разграбвайки остатъците? Не, може би не си мислил — той започна да се смее. — Може би това също надминава твоето въображение. Колко жалко. Бих желал ти да мислиш за това поне понякога. — Той отвори вратата. — Предай моите поздрави на майка си — ще го направиш ли?

— Тази прокълната от бога, нацапотена курва е подире ти, Едуард — отбеляза Кристиан с разговорен тон. Той запали цигара, повдигна крака и се облегна назад в стола си. Те седяха на терасата във вилата на Луиз в първия ден на това, което се предполагаше, че ще бъде празник. Кристиан беше поканен от Едуард е последния момент и все още не можеше да реши дали се радваше, че е дошъл.

До лакътя на Кристиан имаше бутилка великолепно „Монтраше“, слънцето грееше, той беше готов да се забавлява. Когато Едуард не отговори на неговото нападение, Кристиан въздъхна. Той знаеше защо беше поканен, знаеше защо беше дошъл. Той беше тук, защото Едуард се намираше в състояние на най-черна депресия и на него му се отреждаше ролята на придворен шут. Понякога тази роля го забавляваше, понякога го изпълваше с протест. Днес той не беше сигурен кое от двете изпитва…

Хвърли поглед към приятеля си. Едуард не даде знак, че изобщо го беше чул. Откъм една от стаите отвъд терасата до тях достигаше гласът на Жислен. Тя ръководеше преместването на различни тежки мебели, единия тук, другия там. От време на време нейните командни нотки бяха прекъсвани от по-мекия глас на Клара Делюк, която надзираваше закачването на шейсет чифта завеси.

— Дори Жислен няма дълго да си губи времето. — Кристиан продължи, решен да не се предава. — Тя би могла да напусне още преди няколко дена. Нарочно отлага. Кризисният момент приближава, Едуард, имай предвид.

— Кристиан, остави ме, моля ти се. Не ме интересува — каза Едуард. Той също се беше обтегнал в креслото си, с поглед отправен към морето.

— Ами, очевидно, че не се интересуваш. — Кристиан язвително настояваше, правейки се нарочно, че не разбира. — Това, обаче, не би я спряло. Тя е толкова суетна, че не забелязва, а ти си толкова заслепен от собствените ти увлечения, че не обръщаш внимание. Честно казано, Едуард, тя се намира в състояние на бясно сексуално вълнение. Всеки друг, освен теб веднага би го забелязал. Това е ужасяващо. Мислиш ли, че нейната възраст е причината? Тя положително тръпне за това, Едуард, една ужасна, черна сласт. Виждам я да гори в очите й всеки път, когато те погледне. Като че ли би искала да те разкъса или самата тя да бъде спасена чрез теб. Не съм съвсем сигурен кое от двете.

— Преувеличаваш, както обикновено. И това, което казваш не е много любезно от твоя страна.

— О, за бога. Защо трябва да съм любезен? Аз не мога да я понасям, никога не съм могъл… — Кристиан неспокойно се изправи. — Виж, защо да не се измъкнем за малко? Бихме могли да покараме до Сен Тропе, да отидем до Сенеклерови и да имаме един шумен обед — той замълча. — Забрави жените, всички жени — поне веднъж.

— Кристиан, съжалявам, не мога. Майка ми пристига всеки момент. Аз трябва бъда тук, когато тя пристигне. — Той леко се поколеба, после вдигна рамене. — Също така, имам да свърша една работа…

— Предполага се, че това е празник. — Кристиан го изгледа неотстъпчиво. — Зная, че ти не признаваш празниците, но трябва да се научиш. Празен мечтател. Постепенно става навик, знаеш…

Той замълча, но Едуард само поклати глава. Кристиан вдигна рамене. Атмосферата в къщата започваше да му действа на нервите, и тя щеше да се влоши с пристигането на Луиз, която Кристиан никога не беше харесвал. Твърде много проклети жени, помисли той. Клара щеше да си замине късно тази сутрин. Луиз вероятно щеше да се отнесе грубо с Жислен, после нещата може би щяха някак си да се оправят. С изключение на това, че Елен Харт сега не само беше в страната, но беше и наблизо — на по-малко от сто километра покрай брега. Дали не беше това причината за невъзможното настроение на Едуард?

Беше имал достатъчно настроение, реши той и вдигна ръка за лек поздрав.

— В такъв случай, ще те видя по-късно. Отивам да играя боулинг в „Плас де Лис“ и ще прескоча до музея, може би. Бих искал да хвърля отново поглед на техния Вюйяр, те имат съвсем съвършен Сьора. Ще се върна следобед. — Той се поколеба и лукаво се усмихна. — И ако Жислен направи ход, искам да чуя всичко за това. Всеки противен детайл, закълни ми се.

— Кристиан, стига, моля ти се. Ако ще вървиш, върви…

— О, добре. — Кристиан въздъхна още веднъж. — Понякога, Едуард — добави той, отдалечавайки се, — понякога твоята неподкупност ме изтощава…

Едуард го наблюдаваше как излиза: висока, тънка фигура в измачкан, но елегантен ленен костюм, сламена шапка, която някога е била нова, закриваща лицето му от слънцето. Панталоните Му бяха пристегнати с неговия стар, ученически колан, а в горния му джоб имаше оцветена с фигурка носна кърпичка. Той се скри от погледа му. Едуард остана още малко на терасата, загледан към морето. Една яхта с бели платна стоеше на успокоения хоризонт. Въздухът миришеше на чистота и на сол.

След малко той внезапно се изправи и пое надолу по пътеката към плажа. Двете й страни бяха обрасли с мащерка, розмарин и лаванда. Както вървеше, той долови техния засилен от слънцето аромат, приятна и остра — миризмата на Прованс.

По пустия бряг Едуард вървя известно време, подритвайки пясъка с крака. Последните думи на Филип дьо Белфор мяха в съзнанието му през цялата седмица. Те и сега се върнаха при него. „Ти нямаш деца“. Това беше толкова приятно, колкото беше и невярно. Той имаше дъщеря, която не можеше да признае, една дъщеря, която никога не го беше виждала. Той обичаше една жена, която сега водеше самостоятелен живот и никога нямаше да се върне при него. А той имаше една празна фикс идея, която вече три години доминираше мислите му. Той гневно се обърна настрана и седна върху една скара, загледан към морето.

Може би трябваше да се ожени отново. Най-накрая имаше и други мотиви за един брак, освен любовта. Той мислеше за това, когато чу стъпки да скърцат в пясъка, и поглеждайки, видя Клара.

Наблюдаваше я как приближава, вървейки малко тромаво по пясъка, вдигнала ръка, за да защити очи от слънцето. Когато приближи, тя се усмихна, и Едуард стана.

— Дойдох да ти кажа довиждане — извика тя, преди да е стигнала до него. Когато приближи и спря, беше малко задъхана. — Най-накрая е готово. Поне моята част. Просто исках да те видя, преди да тръгна. След минута идва кола да ме вземе.

— Трябваше да ме оставиш аз да те закарам…

— Не, защо ти? Луиз пристига всеки момент. Всичко е уредено. И освен това, така е по-лесно — тя внезапно замълча. — Едуард има ли нещо, което не е в ред?

— Не. Нищо. Ела и седни тук за малко. Имал съм нереалистични мисли, това е. Сега всичко си отиде… — говореше леко, усмихвайки й се, държейки настрана ръката си. Клара я взе и той я притегли до себе си. Поседяха мълчаливо за известно време. Клара се облегна назад върху ръцете си, така че да може да го гледа. Той сега отново стоеше, загледан към морето по същия начин, както тя го беше видяла от терасата. Имаше лек бриз, който повдигаше тъмните коси от челото му. Той изглежда уморен, помисли тя в пристъп на привързаност към него, уморен и мрачен. И за момент си спомни за младия Едуард, току-що върнал се от Оксфорд, изпълнен с такава енергия и с такъв оптимизъм, той беше завладял сърцето й, просто ей така! Но дори и тогава, през цялото време беше имал способността да се затваря в себе си — внимателно, скрупульозно и с уважение, което й причиняваше болка, разрешавайки й да се приближи към него точно толкова, и не повече. Никога не я беше лъгал. Никога не й беше давал обещания, които не би могъл да изпълни, и никога не беше й казал, че я обича.

Клара погледна настрана. Тя го беше обичала твърде много, за да спори, твърде много, за да се кара, и твърде много, за да го напусне. Не беше особено горда, помисли си, заради начина, по който беше приела наложените й от него правила, и не беше горда от това, което беше станало по-късно, когато накрая всичко беше свършено.

Тя беше оцеляла, както всички. Но цели пет години преживя в ад, който не искаше повече да се повтори в живота й. Период, в който се презираше и се чувстваше без идентичност или цел. Нейната работа и това че имаше успех в нея я беше повдигнала и извадила от тази особена яма и тя беше решена никога да не се върне пак там. Не искаше никога повече да се влюби — поне не както беше обичала Едуард. Сега, когато свършваше някоя кратка връзка, тя си мислеше: „Аз съм свободна жена“. Животът на жените е по-щастлив без мъжете, беше решила, дори когато мъжете са като Едуард.

Той взе в шепата си малки камъчета и започна лениво да ги хвърля във водата. Внезапно каза:

— Щастлива ли си, Клара?

Въпросът я изненада и тя се поколеба:

— Предполагам, че да — каза накрая. — Да, мисля, че съм.

— Радвам се. — Той се обърна, за да я погледне, замълча, и после с нещо, като че ли останало от старото приятелство, каза: — Аз те направих нещастна. Зная го. Бих искал да не беше така.

— О, Едуард, това беше също така и мой избор, знаеш. — Тя се наведе напред и внимателно притисна ръката му. — Не съжалявам, освен в моменти на слабост. А аз вече нямам такива.

Едуард се усмихна горчиво. Той кимна и пак се обърна настрана. Клара видя израза на очите му, той не го криеше от нея. Тя изпита отново този прилив на безпомощно съчувствие и обич, и импулсивно се приведе към него.

— О, Едуард, какво става с тебе? Какво е това, което търсиш?

— Вече не зная.

Той внезапно и гневно се изправи и захвърли камъка, който държеше. Той полетя във висока. И двамата го наблюдаваха как се издига и после пада.

— Не зная вече — каза той отново. — Някога знаех, поне така ми се струва.

Той тръгна да се връща от плажа и Клара го последва. Тя го хвана за ръката и Едуард се спря. Клара погледна в лицето му, и това, което видя в него я изплаши.

— Светът ми се струва едно ужасно, безформено място. — Той изрече думите, после спря и възстанови контрола си. — Така се чувствах след смъртта на Изобел… Съжалявам. Няма причина да те натоварвам с това. Нека да те изпратя до колата.

Той тръгна отново, а Клара за миг остана, загледана след него. Искаше й се да го хване отново. Искаше й се да го обгърне с ръце и да го разтърси. Искаше й се да му изкрещи: „Животът не е такъв, животът не е такъв“. Не направи нищо. Тя вярваше в тези думи, но знаеше, че биха прозвучали смешно. Един глупав, непокорен вик: Едуард не би се вслушал в него. Тя също не би се вслушала преди няколко години, когато беше изпаднала в своята пустота.

Бавно тръгна след него. Горе, на терасата, Жислен, която ги беше наблюдавала се обърна настрана.

Тази вечер Луиз и Жислен, Едуард и Кристиан вечеряха заедно. Тъй като присъстваше Луиз беше изискана, официална вечеря, за която от всеки беше поискано да се облече подходящо. Атмосферата около масата беше напрегната. Неспособен да разбере нейното подмолно течение, Кристиан обвиняваше за това Луиз, която беше в лошо настроение, и така беше още от момента на своето пристигане.

Тя дойде в своя тъмносин бентли. Зад него вървяха още две коли. В едната от тях пътуваше личната й прислужничка с нейните кутии с бижута, другата беше натоварена с петнайсет куфари „Витон“, чанти и кутии за шапки. От всичко това Луиз се нуждаеше за престоя си от близо седем дни. Жислен се беше присъединила към Едуард, за да я поздрави при пристигането. Но Кристиан реши, че това беше грешка, защото от този момент нататък, след като веднъж Луиз им беше хвърлила дълъг, студен и твърд поглед, беше дала да се разбере, че присъствието на Жислен в нейната къща я дразни. На това обидно налагане Жислен отговори, като се придържаше към полученото преди разрешение да остане още една нощ. Тя си заминаваше на сутринта и този факт също ни най-малко не подобряваше нейното собствено настроение.

Луиз беше поведена на обиколка в завършената къща. Тя безмилостно се оплакваше.

— Сигурна ли си, че аз одобрих този плат, Жислен? Спомням си го доста различен. Много по-мек, в по-деликатни цветове изобщо. Може би причината е начинът на закачването му. Изглежда съвсем отблъскващ. — Тя беше настроена да се кара, почти се беше разплакала, когато видя своята спалня. Другите изобщо не погледна. Билярдната зала беше противна, оранжерията беше развалена, трапезарията — неприятна, когато отново се върна в салона, тя даде воля на своята раздразненост…

— Ами, наистина, Жислен, предполагам, че ти трябва да си ми обяснила, че ще бъде така, но сега, когато го виждам, аз съвсем не съм сигурна. Тук като че ли има толкова малко мебели, и това е твърде очебийно. Това ме кара да постъпвам от отвращение и изключително ме притеснява. И това розово! Обсъждахме ли изобщо розовото? Ами, то е нещо от рода на бежовото. То изглежда толкова отвратително сиво, Жислен, и някак си е отпуснато. Какво е то по-точно?

— Това е сурова коприна, Луиз. — Жислен едва се владееше — ръчно тъкана и ръчно боядисвана. Този специален вид коприна, Луиз, се получава само от известни копринени буби и е много рядка. Аз я взех от един специален доставчик от Тайланд, това е най-последната мода. Всички се опитват да се доберат до това нещо…

— Аз не мога да си представя защо — каза язвително Луиз. — Така или иначе, никога не съм харесвала Тайланд. Значително повече предпочитах Бирма.

Тя беше потънала в едно кресло, сега се изправи отново и нададе кратък, страдалчески вид. Кристиан и Едуард, които се бяха присъединили към големия тур на разглеждането, размениха иронични погледи.

— Стените, Жислен! Какво си направила на стените? Това има възможния най-ужасен ефект върху картините от Сезан. И дори върху картината от Матис, която Ксавие толкова много обичаше. Те изглеждат твърде тъжни, твърде омаловажени. Едуард, Кристиан, не сте ли съгласни?

Кристиан мислеше, че и в мръсния таван да бъде овесен от това Сезан не би се получил атом разлика. Той вдигна рамене.

— Ще бъде малко трудно да бъдат омаловажени, майко — каза Едуард, като ехо от мислите на Кристиан, но по-тактично. На тази забележка Жислен се усмихна. Луиз му хвърли бесен поглед заради предателството.

— Може би, ако малко си беше починала, майко… Трябва да си уморена след пътуването.

— Не съм ни най-малко уморена. Моля те, не се отнасяй към мен като към инвалид. Наистина, Едуард, ти можеш да бъдеш най-учудващо глупав понякога…

Тук тя замълча. Погледна към Едуард, обърна се и погледна Жислен. Погледът й бавно пътуваше от върха на внимателно подредената тъмна коса на Жислен надолу до токчетата на нейните меки и елегантни обувки и отново към лицето й.

— Виждам грешката си — каза хапещо тя. — Аз би трябвало сама да зная, а не да се доверявам на преценката на приятел.

С това тя излезе от стаята, викайки своята прислужничка. Жислен и Едуард, за най-голяма изненада на Кристиан размениха погледи, които може би изглеждаха като виновни и със сигурност бяха конспиративни. Той не можеше да повярва на собствените си очи.

А сега те бяха на вечеря. Една стая из пълнена с огромни вази с цветя: мимози, жасмин, рози, портокалови клонки — миризмата им беше задушаващо сладка. Четири сребърни свещника разположени на разстояние по протежение на масата за ядене. Вечерният сервиз „Лимож“. Четирима души със стиснати устни. Луиз в кадифе и розови перли. Жислен предизвикателна в червено. Едуард мълчалив и замислен. Кристиан в смокингов жакет от зелено кадифе, комбиниран с копринена папийонка в папагалско жълто. Преминаваше един труден час.

Кристиан намираше всичко това абсурдно, едва потискаше смеха си, и затова почти се напи. Тогава той погледна към масата, видя лицето на Едуард и се изпълни с угризение. Веднага спря да пие, но нямаше никаква разлика: пиян или трезв — атмосферата беше ледена, изпълнена с подозрение и враждебност.

На Кристиан се струваше, че Луиз се опитваше да играе нова роля — на властна, непоносимо строга стара жена. Единственият атрибут, който й липсваше, беше бастун със сребърна топка на върха, и Кристиан си представи ужасяващото й видение само след няколко години, чукаща с бастуна по пода, забавляваща се да превръща живота на всички в нещастие. Сега тя беше на шейсет и седем. Нейните любовни афери ставаха все по-спорадични през последните десет години, доколкото Кристиан беше чувал. Вероятно тя знаеше, че нейните чарове изчезваха невъзвратимо и тази й със сребърна топка на върха, и Кристиан си представи ужасяващото й видение само след няколко години, чукаща с бастуна по пода, забавляваща се да превръща живота на всички в нещастие. И тази й нова роля трябваше да дойде като заместител на стария й образ на омайваща съблазнителка. Кристиан я гледаше и си даваше сметка, че за първи път, откакто я беше срещнал, тя започваше да изглежда на истинската си възраст. Тя е стара, мислеше мрачно той, всички ние остаряваме. След две години аз ще бъда на четирийсет — това значи, че половината от живота ми е отминала, а може би и повече.

Той погледна Едуард — с каменно лице, не казващ почти нищо, и си помисли: дори Едуард остарява пред очите ми. Изглежда уморен, нещастен и неприветлив, а аз толкова добре си го спомням в Оксфорд, когато бяхме по на двайсет, когато мислехме, че всичко е възможно, преди нашите възможности за избор да започнат да намаляват…

Кристиан наведе глава. Даде воля на собствената си меланхолия, започна да мисли за гробове, за червеи и епитафии.

Гледайки към него, Едуард мислеше: Кристиан пи прекалено много, става сълзливосантиментален. Жислен и майка му спореха кресливо.

— Скъпа моя, това беше Хариет Кавендиш, и това беше в 1952. Тя беше омъжена за Бинки по това време. В 1948-ма, със сигурност си спомням, тогава тя не беше омъжена за Бинки, а беше омъжена за…

— Бихте ли ме извинили?

Едуард се изправи. Той погледна към масата, където настъпи внезапна тишина, към лицето на майка си, повдигнато към неговото, към пламъците на свещите, които просвятваха и капеха на вадички. Струваше му се, че стаята се разпада на парчета, че се разлага на луди сенки, на произволни късове. Те се изкривиха пред погледа му, после се уталожиха. Едуард гледаше към масата и мислеше — така прекарваме нашия живот. Тази злоба, тази дребнавост, тази безсмисленост. Как го водим и как го завършваме — в губене на време.

Той любезно отстъпи от масата.

— Ами ако ми простите, майко, Жислен, Кристиан. Страхувам се, че ще трябва да ви напусна. Имам спешна работа, която трябва да свърша.

Кристиан си помисли, че щеше направо да излезе, той не го направи, а поспря край стола на майка си с омекнал израз на лицето. Те се погледнаха за момент, после Луиз повдигна ръката си към него. Едуард я взе и официално се наведе към нея. После рязко и без видима причина Луиз издърпа ръката си.

— Ти си толкова ужасяващо егоистичен, Едуард — каза сприхаво тя. — Аз съм тук само от няколко часа, а ти вече не можеш да изчакаш, за да се върнеш към твоята вечно продължаваща работа. Добре, върви, върви. Остави ме сама, както винаги си го правил.

— Ти едва ли си сама, майко — започна Едуард, но Луиз остро го прекъсна:

— Да, сама съм! Сама и старея. Без никого, който да се грижи за мене…

— Майко, моля те. Знаеш, че не е истина, знаеш, че аз…

— Ти? Каква ми е ползата от теб? Кога изобщо си ми бил от полза? Никога. Ах — тя страдалчески изстена. — Точно в такива моменти, като този ми липсва най-много любимият ми Жан-Пол…

Казвайки това, тя се присегна към поръбената с дантела носна кърпичка и я приближи към очите си. Кристиан с ужасено неверие се взря в нея, опитвайки да си обясни, каква бе причината за тази сцена и видя, че тя плачеше.

Едуард не каза нищо. Той леко пребледня, но не издаде никаква емоция. Стоеше сдържано до стола на майка си, гледайки към приведената й глава. После със съвършено равен тон й пожела лека нощ. Направи й, както винаги го беше правил, един усвоен още в детството покорен полупоклон, обърна се и спокойно напусна стаята.

Това стана в десет. Около два часа по-късно Жислен беше извън своята стая, на терасата, гледаше към тъмнината, която сега представляваше морето.

С напускането на Едуард, вечерята беше приключила. Малко след това Луиз набързо се беше отправила към леглото, а Жислен и Кристиан останаха сами. Кафето им беше поднесено в салона и Жислен с надежда поглеждаше към Кристиан. Тя не го харесваше, но знаеше, че той беше по-близък с Едуард, отколкото почти всеки друг и й хрумна, че би било полезно да му задава въпроси. Той беше пил доста, което може би би го направило по-малко предпазлив от друг път.

Но Кристиан не й даде никаква възможност. Със съзнателна грубост той се изтегна върху една от софите, подпря една от новите и изискани възглавници под краката си, обути, забеляза Жислен, в опърпани и старомодни вечерни пантофи от черно кадифе.

— Ах, време е за четене, колко е чудесно! — отбеляза Кристиан. Той смигна на Жислен, грабна една замърсена от прелистване книга и я разтвори. Това беше Пруст, и то на френски. Жислен, която никога не беше чела Пруст, се почувства още по-раздразнена.

— Такова отношение. — Кристиан я погледна над книгата. — Препрочитах я всяко лято. Ами по толкова от нея, по колкото можех за през лятото. Когато бях по-млад, беше „Червено и черно“, понякога „Възпитание на чувствата“, и разбира се, все още много ги харесвам. Но, сега вече съм станал мъж — той въздъхна. — И за такъв мъж на средна възраст намирам, че трябва да бъде Пруст.

— Чел ли си някога английски романи? — попита Жислен с известна хапливост.

— Точно казано, никога — отговори Кристиан. — Какво мога да направя.

Той отегчено прехвърляше страниците, като че не можеше да намери мястото, докъдето беше стигнал. Жислен беше забелязала, че той имаше възмутителния навик да им прегъва ъглите и че специално в този том много от страниците бяха осквернени. Тя сви устни: беше прочела малко книги, но смътно чувстваше, че към тях трябва да се отнасят с повече респект.

— Свърших с „Пътят на Суан“ — Кристиан още веднъж се взря над книгата в нея. — И сега съм на Балбек и Албертин.

— Наистина ли?

— Пруст е великолепен на темата за любовта, не мислиш ли? — Кристиан отново я погледна по начин, който Жислен не харесваше особено, и който я караше да се чувства неудобно. — Къде бях, а тук. О, това е великолепен пасаж — сигурен съм, че си го спомняш. Слушай.

Той прочисти гърло и започна да чете на онзи висок, дрезгав глас, който беше толкова неприятен за Жислен: „Предположил бях много отдавна, на «Шан’з Елизе» — тук ще прескоча малко — че когато сме влюбени в една жена, ние просто й приписваме състоянието на собствената си душа, така че важното в случая е не стойността на жената, а дълбочината на състоянието…“

Той замълча, погледна я и й се усмихна.

— Продължава, разбира се, много повече нататък, но тук е същината, съгласна ли си? Аз често мисля за Едуард, когато чета тази страница, въпреки, че никога не бих му го казал.

Жислен му хвърли студен поглед. Тя имаше отчетливото усещане, че Кристиан се опитваше да й каже нещо и то не беше такова, каквото би искала да чуе.

— Не е много ласкаво за жените — каза накрая тя. — Предполагам, обаче, Кристиан, че същото би могло да бъде истина и обратно. Жените приписват на мъжете всички видове идеи и фантазии… — и тя с известно презрение си помисли за Луиз.

— Така ли? — каза Кристиан с лека усмивчица. — Така ли правят, Жислен? Добре, ти знаеш, разбира се. Аз никога не съм претендирал, че съм експерт по отношение на жените.

И казвайки това, той вдигна книгата пред лицето си, въздъхна щастливо и замълча. Жислен седеше там, пушеше и все още не знаеше защо имаше усещането, че й бе направен намек, който не бе могла да разбере… Тя шумно прехвърляше страниците на едно списание. Изпуши цигара, после друга и накрая, когато не можеше да издържа повече излезе, без да пожелае лека нощ на Кристиан.

Върна се в стаята си, но знаеше, че няма да може да заспи — не след ден като този! Всички събития от последните часове се стрелкаха в съзнанието й. Виждаше Едуард на плажа с Клара и внезапно връхлетялата я, докато ги беше наблюдавала, ужасна ревност. Бързото й уволнение от страна на Луиз, нейните унизителни забележки — о, как Жислен копнееше да й отговори и как би го направила, ако Едуард не беше там.

Крачейки напред-назад, тя внезапно усети, че ако преди да се върне в Париж не видеше Едуард, щеше да полудее. Само да бъде в същата стая с него, само да го слуша като говори, това щеше да бъде достатъчно, въпреки, че нейното въображение внезапно и живо я отнесе много по-далеч. Той беше разстроен, крайно напрегнат, както беше самата тя. Чувстваше, че той се намира в някаква криза, че изживява някаква борба, която се усещаше във въздуха като електричество преди гръмотевица и тя не можеше да повярва, че причина за това изцяло беше Луиз и всичко случило се с Филип дьо Белфор…

Тя се спря. Това беше само едно съвършено извинение. Сигурна бе, че при дадените обстоятелства не би било изненадващо, ако би го попитала.

„Не мога да чакам, помисли си, не мога. В Париж ще минат седмици, преди да се появи възможност като тази. Трябва да го срещна, трябва да говоря с него.“

Тя започна бавно да се движи по терасата по посока на Едуардовата стая. Докато правеше това, странен образ се яви в съзнанието й. Отново беше петнайсетгодишна: по-висока за възрастта си, с широки рамене и малко несръчна. Беше на градинско увеселение в Сен-Клод. Беше в 1930 година. Там видя Ксавие дьо Шавини с хваната за ръката му неговата знаменита съпруга в розова рокля „Шанел“: дребна, деликатна, пленително красива — всичко, което Жислен не беше, а би искала да бъде. Тя ги беше наблюдавала от другата страна на една зелена поляна: Луиз каза нещо, което Жислен не можа да чуе и наклони лице към съпруга си. Той тогава се усмихна — те не подозираха, че някой ги наблюдава — и плъзна ръката си около кръста й, после бавно я придвижи надолу, между нейните слабини. Задържа я за секунда, после те се отдръпнаха и продължиха да вървят.

Лекотата, интимността на жеста бе подействала на петнайсетгодишната Жислен с острата си сексуалност. Тя не знаеше нищо тогава разбира се, не познаваше житейските факти. Но разбра смисъла на този жест, нейното собствено тяло внезапно и агонизирайки й го подсказа. Тя желаеше Ксавие дьо Шавини с цялото си сърце, с целия си ум и въображение и тайно беше продължила да живее с това заслепление до първия си брак, когато то си отиде от само себе си.

Изминали бяха трийсет и три години. Защо тя имаше това странно усещане, че спокойно разхождайки се по терасата в червената си рокля, отиваше на среща, назначена й още тогава?

Стаята на Едуард беше в другия край на къщата. Както нейната спалня, тя имаше широки френски прозорци, гледащи към морето. Външните кепенци бяха отворени, вътрешните — затворени, но не зарезени, вероятно за да възпират комарите и другите насекоми, защото завесите бяха дръпнати и все още имаше светлина.

Жислен застана на известно разстояние. Все още нямаше достатъчно кураж, за да направи нещо повече. Разбира се, нямаше намерение да пристъпва дебнешком по коридорите на къщата и да чука по неговата врата.

Стоя там може би десет-петнайсет минути. Едуард не се появи. Роклята й беше от тънка коприна и започна да й става хладно. Видя, че една сянка се приближава към жалузите на кепенците, и точно реши, да рискува и да извика неговото име, когато чу Едуард да казва нещо неразбираемо, на което Кристиан отговори. Тогава тя повече не се колеба. Внимателно и тихо отиде до притворения прозорец и когато беше достатъчно близко, започна да слуша.

Вътре, в стаята Кристиан беше застанал до вратата с Пруст под мишница. Едуард седеше на масата, отрупана с книжа, добре подредените им купчини бяха недокоснати.

Кристиан гледаше към книжата на своя приятел и клатеше глава:

— Знаех, че няма да заспиш и мога да се хвана на бас, че няма да свършиш никаква работа. Мили боже! Каква вечер! Помислих, че се нуждаеш от малко ободряване.

— С други думи, искаш едно бренди. Добре, седни, ще ти дам.

Кристиан седна, той протегна дългите си крака, кръстоса ги и силете ръце под главата си.

— Господи. Във всички случаи ще бъде по-добре, когато старата вещица си отиде. Може би ще успеем тогава да си починем. Тази вечер за малко имах чувството, че вечерям с Борджиите, не мислиш ли? Какво й става на Луиз?

— Много неща. — Едуард вдигна рамене. — Нито едното от тях не е ново. Трябва само да си търпелив и любезен, ако успееш.

— О, господи. Добре, ще направя усилие. — Кристиан пое чашата, връчена му от Едуард. Той изгледа приятеля си и изкриви лице. — Сигурно знаеш какво не е в ред, предполагам. С теб, искам да кажа. Дойде ми на ум тази сутрин. Ти знаеш, че Елен е във Франция, това е, нали? И не само във Франция, но много близо — един час с кола по крайбрежието — още по-малко, ако ти караш. Ти си тук, а тя е в Кан, и това влошава нещата. Не е хубаво да ме гледаш така и да се мръщиш, защото нямам намерение да ти обръщам внимание. Аз съм укрепен с червено бордо и Пруст, и не мога да бъда залъган.

— Не е точно това. — Едуард седна срещу Кристиан. — Има и други неща. Може би времето минава. Хората говорят безброй неща. Съжалявам, Кристиан. Зная, че не съм много добра компания.

— Не, не си — бодро се съгласи Кристиан. — И знаеш ли защо? Защото не можеш да понасяш инерцията — никога не си могъл. Тя е неестествена за теб. Ти сам се насилваш с нея, но причини, които нямам претенцията, че разбирам, и сега ти е дошло до гуша. Ти губиш вяра — Пруст е много добър по отношение на вярата. Между другото, трябва да го прочетеш отново. Във всички случаи — той седна и се наведе напред, — мисля, че трябва да забравиш всичко това. Или просто да решиш и да приемеш, че всичко е свършено, или да извършиш нещо позитивно. Грабни се с тази твоя ужасна кола, карай я право в Кан или където и да е тя, влез и кажи: „Елен, аз съм тук. Идваш ли с мен или оставаш?“ — Кристиан се засмя. — Не намираш ли, че това е добър сценарий?

Въпреки желанието си, Едуард също се усмихна:

— Има своите привлекателни страни, приемам. В него има известно безразсъдство и превзетост, които ми харесват…

— Разбира се, че ти харесват, защото ти си безразсъден и превзет. Ами, поне безразсъден. Когато искаш да бъдеш, а ти искаш сега да бъдеш, така че, защо не?

— Защото реших да не го правя. Това е. Трябва да бъде неин избор. И във всеки случай, ти забравяш някой и друг детайл.

— Съпругът, искаш да кажеш. — Кристиан направи презрителен жест. — Така, какво за съпруга?

— Кристиан, стига. Зная, че искаш да ми помогнеш, но бих предпочел да не го правиш. Просто остави. Не желая да говоря за това.

— Което е половината от нещастието.

Кристиан пое глътка от своето бренди. Запали една от своите цигари „Блек рашън“, и те останаха известно време в мълчание. Накрая Кристиан погледна и с по-различен, с по-малко насмешлив тон каза:

— Вяра ли губиш, Едуард, или надежда, или каквото и да е, което те крепеше през цялото това време? Кажи ми.

Едуард рязко се изправи и се обърна, той отиде към прозореца и после се обърна отново.

— Понякога — каза той. — Да, понякога я губя. Не е лесно да продължаваш да вярваш в нещо, когато нямаш нищо, което да сте стимулира. Освен спомените. И упорството, разбира се. — Той тъжно се усмихна на Кристиан, после се върна към своето кресло.

— Но ти не се предаваш — каза веднага Кристиан.

Едуард поклати глава:

— Не, не се предавам. Може би не мога. Това би било като… Ами, би приличало катода предам себе си, това е. Не мога по-добре да го обясня.

Те се погледнаха и след малко Кристиан въздъхна:

— О, добре — каза той. — Разбирам. С изключение на това, че аз никога не съм бил силен в постоянството, както знаеш. Такава пеперуда…

— Ти си постоянен по свой начин — отговори Едуард.

Енергично, малко прекалено бързо и защото беше твърде много англичанин, а и започваше да се обърква, Кристиан каза:

— О, по дяволите, може би си прав.

Той загаси цигарата, изпи брендито и стана.

— Така или иначе, стига с това, достатъчно съм стоял буден, отивам да спя — той погледна часовника си. — Минава полунощ. Надявам се, че сега си спасен от Жислен, нали? Тя гледаше доста лудо след вечерята, знаеш, самото олицетворение на климактериална сласт. Беше твърде заплашително. Но не мисля, че нощните посещения са в нейния стил, макар че човек никога не може да бъде сигурен, не е ли така?

— Кристиан…

— О, между другото — какво става между теб и нея? Видях погледа, който разменихте този следобед, когато Луиз се измете. Ти и Жислен. Беше доста конспиративно. Ако не бях напълно сигурен, че дори и със старомодния си вкус на католик, ти не би се разпрострял до прекалено гримирани хищници на определена възраст, щях да бъда доста подозрителен…

— Кристиан, гледай си своята работа, нали? Познавам Жислен отдавна, работили сме заедно, и така се случи, че тя наскоро ми беше много полезна в нещо, свързано с майка ми, а не с теб.

— О, разбирам. Това е мистерията. Но точно колкото си наясно, че тя има известни намерения по отношение на теб.

— Кристиан, не бъди смешен.

— Ти може да го намираш смешно — отговори бързо Кристиан. — Тя — не.

— Сигурен съм, че грешиш. Ти подценяваш Жислен. Тя може да е всякаква, но не е глупава. Ти знаеш много добре, че аз никога не съм й давал и най-малкото основание да си въобразява…

— Кой се нуждае от причина, за да си въобразява? А ти, мой скъпи Едуард, след като не си глупав, можеш да бъдеш съвсем необикновено тъп.

Настъпи тишина. Двамата се погледнаха, после Кристиан започна да се смее. Устните на Едуард леко се извиха.

— Ами, аз искрено се надявам, че грешиш, това е.

— Не греша, никога. Имам непогрешима интуиция за тези неща. — Кристиан приближи вратата, там се спря и лукаво погледна Едуард. — И трябва да приемаш, че каквито и да бяха нейните мотиви по отношение на къщата, Луиз беше права, не мислиш ли? Ужасно добър вкус, и не се преструвай, виждам, че се сепваш…

— Добре, ужасен е — каза Едуард. — А сега, за бога, върви да спиш…

Тръшна се врата. Едуард седна, загледа се в книжата пред себе си, после приведе глава и я обхвана с ръце.

Отвън на терасата Жислен се измъкна на пръсти. Повръщаше й се. Не вдигна никакъв шум.

Тя внимателно се облече за закуска. Сложи ленен костюм в черно и бяло, по-малко грим от обикновено. Погледна се в огледалото и чу гласа на Кристиан: „Прекалено нацапана, климактериална.“ Ужасен, извратен, малък ексцентрик! Колко го мразеше. И колко тя мразеше Едуард дьо Шавини, винаги любезният, винаги галантният Едуард, който не каза нито една дума в нейна защита. Това я нарани повече от коментарите на Кристиан. Едуард, който й се присмиваше.

Закуската беше сервирана на терасата. Жислен първа беше там, чакаше. Луиз беше в леглото. Тя никога не ставаше преди дванайсет на обед. Нищо не би могло да помръдне Жислен, докато не видеше Едуард, докато не му кажеше изречението, което беше упражнявала половината нощ. Тя почопли един кроасан, изпи две чашки кафе и накрая, за своя наслада видя двамата, Едуард и Кристиан да идват с бавна стъпка по терасата. В присъствието на неговия приятел, си помисли тя, дори е по-добре.

Те седнаха на масата. Едуард беше в кремав ленен костюм. Беше добил тен, изглеждаше красив, много по-малко уморен от предишната вечер.

— Добро утро, Жислен…

— Такъв ден… — Кристиан седна и повдигна лице към слънцето.

Жислен чакаше, усмихвайки им се, с надигаща се болка и злоба.

Тя взе нов кроасан, отчупи малко парче и докато Едуард говореше, започна да го маже с мед.

— Можем да отидем да наблюдаваме играта с топки, да обядваме да караме сред хълмовете…

— Каквото и да е, стига само да не доближаваме плаж. Имам антипатия към плажовете…

— Кога трябва да си тръгнеш, Жислен? Колата ти тук ли е?

Едуард, бидейки отново любезен, се преструваше на загрижен. Жислен го изгледа с омраза.

— Колата ми е тук и трябва да тръгна след минута. Ще отида да се срещна с един приятел, той е търговец на недвижима собственост, продава и купува вили по крайбрежието. Казва се Густав Нервал. Срещал си го, може би?

Разбира се, помисли тя, идеята да се срещне с Нервал не беше наистина й хрумвала преди, но можеше да го направи. Да. Нервал, той поне не е лицемер.

— Името е известно… — Едуард поклати глава. — Не, не мисля, че съм го срещал.

— Той е очарователен човек. Би го харесал. О, и аз почти забравих, знаеш ли… Нещо съвсем необикновено — тя замълча. — Той даде малка вечеря наскоро в „Кеп“ за хората на киното. Аз отидох и знаеш ли, там срещнах една твоя приятелка.

— Моя приятелка? — Едуард стана много сдържан.

— Помниш ли, Елен? Жан-Жак и аз я срещнахме веднъж у вас, на Лоара преди много време в 1959, не беше ли?

Сега и двамата мъже гледаха към нея. Жислен почувства своя триумф. Продължи да говори със съвсем обикновен тон.

— Елен Харт се казва сега. Тя прави филми, знаеш ли. Едно съвсем ново лице, така чух, но нали тя е толкова красива. Дори сега е по-красива, отколкото си я спомням, и толкова мила. Много е пораснала. Аз я харесвам изключително… На вечерята седях до нейния съпруг. Един много хубав млад мъж. Много очарователен. Беше дори трогателно, наистина — те са лудо влюбени. До степен, че не могат да отделят очи един от друг. И имат дете — хубаво малко момиченце. Как времето минава!

Тя спря и леко се намръщи:

— Аз й напомних, че сме се срещали, разбира се и — знаеш ли, Едуард, тя въобще не можа да си спомни? Не можа да си спомни за мен, не можа да си спомни за вечерята — дори, когато аз споменах твоето име, за момент изглеждаше съвсем равнодушна. После дойде някой друг, така че нямах възможност да говоря повече с нея. Очаквам, че по-късно си е спомнила — би трябвало. Беше толкова хубава вечер тогава в Лоара и аз винаги мислех… Но, съвсем младите са такива, нали? Намирам, че е застрашителен начинът, по който те заличават миналото, когато за нас то изглежда толкова близко… Ето, ти си тук, и аз мислех, че би искал да знаеш, че съм я видяла.

Тя бутна настрана своята чиния и стана.

— Сега трябва да бързам. Вършейки всичко това за Луиз, бях принудена да изоставя много други неща. Кристиан, недей да четеш толкова много! Едуард, беше толкова приятно да те видя и аз съм сигурна, че Луиз… Добре! Няма да говорим за това сега.

Тя вдигна ръка:

— Довиждане и приятен празник.

После тя се обърна и ги остави, изпълнена с гордост. Добре направено, съвършено направено. Тя се надяваше, че думите й го бяха сразили.

Густав Нервал, мислеше тя, като запали мотора на малката си елегантна кола, е едно подобрение на Жан-Жак във всички случаи. Не е съвсем „красивият идеал“, но все пак… Нервал, защо не?

Кристиан и Едуард слушаха шума на нейната кола, докато изчезна в далечината.

Кристиан каза:

— Тя лъже. Едуард, тя е глупава, отровна курва, и тя лъже.

— Защо ще трябва да лъже? Тя всъщност не знае нищо за това. Срещна Елен веднъж, аз никога не съм споменавал пред нея за Елен, никога.

— Дори и така да е, тя лъже. Тя се забавляваше прекалено много, докато говореше…

Настъпи тишина.

— Така ли? — каза Едуард накрая. — Би могла. От друга страна, би могло да бъде истина. Знаех това, струва ми се, че винаги съм го знаел.

Той се беше изправил, когато Жислен напусна, сега отново седна. Кристиан отвори уста да протестира, а Едуард с неочаквана свирепост, която стресна Кристиан, извика:

— Не, Кристиан…

Кристиан замълча. Едуард наля кафе. След няколко минути, неспособен да се сдържа повече, Кристиан избухна:

— О, за бога, Едуард. Защо трябва да си такъв? Защо не можеш, ох, не зная, да се ядосваш, да говориш, да ми кажеш какво чувстваш, какво мислиш, да излезеш и се напиеш? Което по дяволите би било по-добре от това, от тази ужасна тишина, от това затваряне в себе си…

— Добре.

За изненада на Кристиан, Едуард бутна стола и се изправи.

— Добре, много добре. Хайде да отидем и се напием. Защо не? Много отдавна не съм го нравил. Ако не съм способен да говоря, предполагам, че съм способен да се напия. Нека да направим точно това, Кристиан.

На връщане от Ница щяха да вземат самолет. Филмовият фестивал беше свършил. Лимузината беше широка, но нямаше климатична инсталация, беше много топло. Отзад седеше Чад, който си тананикаше. Левис мълчеше, а Елен се взираше през прозореца.

Когато приближиха летището, те спряха на светофарите и една кола приближи отзад. Елен първа чу нейния мотор — отчетлив, пълногърлен рев. После от страна премина дълга черна спортна кола — един астън мартин.

Като че сърцето й спря да бие. Тя се наведе, проточвайки врат, но това не беше колата на Едуард. Тапицерията й беше различна и я караше някакъв непознат. Светлините се смениха, астън мартинът без усилие ги надмина, тя видя, че имаше швейцарска, не френска регистрация.

Опря глава на стъклото и затвори очи. Стресът, който преживя като видя колата, разруши обичайната й отбранителна система и за момент цялото й съзнание беше запълнено само с Едуард. Тя чу гласа му, усети докосването му, миризмата на тялото и на косата му. Той беше по-близо до нея, отколкото когато и да било от момента, в който го беше напуснала, по-близо дори от колкото в онази нощ, когато се беше измъкнала от хотела и стоя на улица „Сен-Жулиен“ в Париж. Любовта, която изпитваше и копнежът бяха остри, болезнено остри и те я оставиха толкова откъсната и замаяна, че за миг забрави къде беше, коя беше и какво точно се беше случило.

На летището ги забавиха фотографи. „Пряк път“ току-що беше награден със „Златната палма“. Елен беше получила наградата за най-добра женска роля. Фотографите се блъскаха, за да снимат Чад Анджелини. Те забравиха да се приближат до Елен. Левис остана отзад, един непознат.

Фотографите закрещяха на Елен на френски, английски и италиански: светкавици светлина и светкавици от звуци. Те ставаха все по-развълнувани. — Тя сякаш не ги чуваше.

Накрая, Чад я хвана за ръката.

— Те искат да им се усмихнеш — каза той. — Слушай, не чуваш ли. Те искат да ти кажат нещо.

— Какво? — тя го гледаше празно. — Какво? Какво казват?

— Същото, което винаги съм казвал — отговори Чад. — Ти си звезда.

И той леко притисна с един от ноктите си меката кожа на ръката й.

— Ти се държа отвратително, безсмислено, егоистично. Целия ден и половината нощ не се прибра. Чух ви, когато се върнахте. Сигурно са те чули в Сен-Тропе. Бяхте пияни и двамата. Кристиан пееше.

Луиз се беше изкривила от гняв. Едуард беше повикан в нейната стая, в която имаше признаци на опаковане.

— Аз си отивам. Днес се връщам в Париж. Ти можеш да останеш или да си отидеш, както искаш. Но преди да излезеш, любезно ще ми обясниш какво точно се е случило и няма да ме залъгваш с усуквания и извинения. Аз искам… Аз искам да зная точно какво се е случило с Филип. Къде е той? Защо си го уволнил? Защо не мога да го видя? Опитвах се да телефонирам у дома му, а там никой не отговаря. Няма никой, няма дори и прислуга… Аз настоявам да зная, Едуард. Настоявам. — Тя почти плачеше.

— Майко…

— Аз искам да зная, Едуард! Не желая да се отнасят така с мен, като че ли съм дете. Как се осмели да направиш това! Как дръзна…!

— Много добре. — Едуард я погледна и видя, че тя трепереше… Заболя го главата, заболя го цялото тяло, светлината заслепяваше очите му. Той беше небръснат и напиването предишния ден беше безсмислено. След него той се чувстваше по-опустошен от преди, по-отдалечен от самия себе си, отдалечен от живота и на всичкото отгоре, в този момент, отдалечен от своята майка. Гледаше я и дори не изпитваше гняв, само студено отвращение и може би поради това й каза какво се беше случило, какво беше направил и защо. Каза й го по-просто и директно, отколкото би го направил при друг случай.

Когато започна да говори, Луиз седна. Поне веднъж тя не го прекъсваше, а слушаше.

Когато свърши, тя скочи на крака и за миг на Едуард се стори, че щеше да го удари.

— О, глупако! Как можа да направиш това, как можа? Как дръзваш да се месиш? Как дръзваш да взимаш такива решения, без дори да говориш с мен, без дори да ме попиташ! Знаеш ли какво направи? Разбираш ли? Не, разбира се, че не. Защото си прекалено сляп, прекалено арогантен и прекалено глупав…

— Слушай, майко. Това, което направих, беше за добро. То може да е неприятно, но ти ме попита да ти го кажа и аз ти го казвам. Дьо Белфор е използвал моята компания и също така е използвал и теб…

— Мислиш ли, че аз не зная това? — отвърна тя с треперещ от вълнение глас. — Мислиш ли, че съм толкова глупава? Предполагам, че така мислиш. Но не съм. Не съм, чуваш ли? Аз знаех точно какво представлява Филип дьо Белфор и го знаех от първия път, когато го срещнах. Но не ме интересуваше. За мен нямаше значение какви бяха неговите мотиви. Ако той искаше парите ми, ако искаше моето влияние, какво от това? Той не беше първият, който иска тези неща. Това, което имаше значение, беше, че той е там. Той ми купуваше малки подаръци. Изпращаше ми цветя. Обаждаше ми се по телефона. Изпращаше колата си да ме посрещне. Когато бях с него, аз отново се чувствах млада и се радвах. Бях щастлива…

— Мога да си представя, майко, че ако това е всичко, което ти трябва, за да бъдеш щастлива, ти ще бъдеш отново щастлива много скоро…

Тогава тя го удари. Един остър кратък удар през лицето. Трябваше й да се надигне, за да го направи, после отстъпи от него, с падащи от очите сълзи. От главата до петите тя трепереше от ярост.

— Ти не можеш да разбереш. Ти не можеш да разбереш. Ти не разбираш любовта и никога няма да я разбереш. Ти нямаш сърце и въображение, Едуард. Жан-Пол струваше колкото хиляда като теб, въпреки всичките си недостатъци, затова го обичах, затова всички жени го обичаха. Защото беше открит и мил, и щедър, и забавен — не като теб. Каква жена би те пожелала, освен заради името и положението ти? Нито една. Би било все едно да е омъжена за машина, за автомат…

Едуард отстъпи крачка назад.

— Това не е вярно. Ти не трябва… Това не е истина. Изобел…

— О, Изобел! — Луиз тръсна глава. — Дори с Изобел ти не беше много добър…

Едуард се спря. За миг той отново се почувства дете. Луиз винаги беше имала голямата способност да го засегне там, където бе най-болезнено за него и да го доведе до състояние, когато болката и гневът така се смесваха, и така го разтърсваха, че беше неспособен, да говори. Луиз видя, че го е засегнала. Триумф и злоба се появиха по лицето й. В този момент той съвсем ясно го разбра, после устата на Луиз се издаде в едно малко, болезнено „О“.

— Той беше последния ми шанс — каза тя. — Аз вече не съм млада. Филип беше „Моят последен шанс“, и ти го развали така, както развали моя живот, така както разваляш всичко… Мразя теза това, Едуард! Мразя те. И никога няма да ти простя…

Само за миг в очите й блеснаха в сълзи, страните й порозовяха и тя сякаш подмладя. Погледът на Едуард се замъгли, той отново я видя да влиза в детската стая, миришеща на рози, чу крехкия й смях. Прокара ръка пред очите си и видението изчезна.

— Твоят шанс беше моят баща — каза той със студен глас. — И този шанс ти захвърли.

Обърна се и напусна стаята. Луиз започна да се смее.

Излезе от къщата, през терасата и надолу към плажа, и там, съвсем внезапно, като че ли изникнала отникъде ме се яви Елен. Той цялостно я почувства и знаеше, че тя е наблизо. Чу гласа й, усети докосването й, изпита миризмата на кожата и косите й. Това стана безволево усилие от негова страна и той се съпротиви. Преди една минута беше изпълнен със заслепяващ гняв и болка, а следващата тя беше тук. Тя избърса Луизините думи и той отново доби старата абсолютна увереност и старото абсолютно спокойствие.

Страхуваше се да разучава тази увереност, страхуваше се да я анализира по някакъв начин. И гледайки над водата, бързо си каза: „Да бъде“.

Почти очакваше, че това възстановено спокойствие нямаше да трае дълго. Ще бъде в него само за кратко и после, точно както преди, ще изчезне. Но не беше така. Като че ли беше стигнал някаква най-ниска точка, откъдето сякаш нямаше къде по-ниско да пада, и тогава, точно когато беше в отчаяние, се случи нещо чудотворно, като че ли беше издигнат нагоре. Кристиан беше казал, че цярът е голямото нощно пиене. Сега Едуард мислеше, че може би отчасти беше така и отчасти сцената с Луиз. Нейните обвинения бяха толкова злостни, че по някакъв начин го накараха да се усети освободен.

— Аз видях другото лице на любовта. Може би това беше — каза той на Кристиан и той се намуси, като отбеляза, че това беше страна, която за нещастие, той виждаше.

Кристиан беше объркан от промяната в Едуард. Първоначално я посрещна с одобрение, после, когато напусна Сен-Тропе, и изминаха месеци, вече не беше на същото мнение.

Кристиан беше изцяло за промяна, постоянството го правеше неспокоен. Той искаше кризата да бъде преодоляна, но желаеше друга криза да заеме нейното място.

Той срещна Едуард това лято в Париж и Лондон. Срещнаха се веднъж и когато техните посещения на Ню Йорк съвпаднаха. Видя, че неговият приятел възвръща своята енергия и целенасоченост, забеляза странното му спокойствие. Радваше се, че Едуард изглеждаше по-щастлив, но все още нищо не беше променено, нищо не бе разрешено и външната увереност на Едуард нямаше своето вътрешно основание. Беше започнал да губи търпение по отношение на всичко това. Едуард ставаше все по-незаинтересован, беше му го казал, а когато Едуард се беше усмихнал и беше отговорил „не“, означаваше да вярва в предопределеността на съдбата.

— Началото на края — произнесе той. — Едуард, ти трябва рязко да се отърсиш.

Тогава Кристиан току-що се съвземаше от една от своите кратки и размирни любовни връзки. Едуард, който знаеше това, прояви търпение и замълча.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (11)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Едуард

Сали Боуман
Карма (11)