Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brennendes Geheimnis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби. Том I

Немска. Първо и второ издание

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактори: Любомир Илиев, София Тоцева

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор януари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат май. 1987 г.

Формат 84×106/32 Печатни коли 38.

Издателски коли 31,92. УИК 33,20

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Мълчание

Безпокойството на Едгар беше вече преминало. Най-сетне и той изпитваше вече чисто, бистро чувство: омраза и открита враждебност. Сега, когато беше сигурен, че има пречки, събирането с тях се превръщаше за него в жестоко, сложно сладострастие. Беше блажен при мисълта, че им пречи, че най-сетне се опълчва срещу тях с цялата огромна мощ на своята враждебност. Показа зъбите си най-напред на барона. Когато същият сутринта слезе долу и минавайки, го поздрави сърдечно със: „Здравей, Еди“, Едгар не стана от фотьойла и без да го погледне, изръмжа сурово: „Добро утро.“

— Слезе ли вече майка ти?

Едгар се загледа във вестника.

— Не знам.

Баронът се стъписа. Какво е пък това сега?

— Какво, зле ли спа, Едгар?

Шегата трябваше да му помогне както винаги досега. Но Едгар пак му подхвърли едно презрително „не“ и отново се задълбочи във вестника.

— Глупаво момче! — промълви баронът на себе си, сви рамене и тръгна нататък.

Враждата беше обявена.

И спрямо майка си Едгар беше хладен и вежлив. Той спокойно отклони несръчния опит да го отпрати на тенискорта. Усмивката, играеща открито върху устните му и леко разкривена от огорчение, показваше, че няма вече да допусне да го мамят.

— Предпочитам да се разходя с вас, мамо — каза той с престорена любезност и я погледна в очите.

Този отговор явно не й хареса. Тя се поколеба малко и изглеждаше, че търси нещо.

— Почакай ме тук — реши най-сетне тя и отиде да закуси.

Едгар зачака. Но подозрението му беше будно. Някакъв неспокоен инстинкт вмъкваше сега между всяка дума на двамата скрита, враждебна цел. Подозрението придаваше (сега) на моменти забележително ясновидство на неговите решения. И наместо, както му беше заръчано, да чака в хола, Едгар предпочете да заеме пост на улицата, отдето можеше да надзирава не само главния изход, а и всички врати. Нещо в него подушваше измама. Но те не биваше вече да му се изплъзнат. На улицата той се сви, както беше чел в книгите си за индианци, зад един пън. И самодоволно се засмя, когато след около половин час действително видя майка си да излиза от страничната врата с букет разкошни рози в ръката, следвана от вероломния барон.

Двамата изглеждаха твърде доволни. Бяха ли си вече отдъхнали, спокойни, че са му избягали, за да останат сами с тайната си? Разговаряйки, те се смееха и се канеха да тръгнат надолу по горския път.

Сега моментът беше настъпил. Едгар излезе спокойно иззад пъна, като че ли случайността го беше довела тук. Тръгна съвсем небрежно към тях, като си остави време, твърде много време, за да може да се наслади напълно на тяхната изненада. Двамата се слисаха и размениха смаяни погледи. Бавно, с престорена естественост, детето дойде по-близко и не откъсна подигравателния си поглед от тях.

— Ах, ето те, Еди, ние пък те търсихме вътре — каза най-после майката.

„Как безочливо лъже!“ — помисли си детето.

Но устните му останаха сключени. Те криеха тайната на омразата му зад зъбите.

Тримата стояха нерешително. Дебнеха се един друг.

— Да вървим тогава! — рече примирено ядосаната жена и разкъса една от хубавите рози.

Около ноздрите й отново се появи онова леко треперене, което обикновено издаваше гнева й. Едгар остана на мястото си, сякаш това не го засягаше, погледна синевата над себе си, почака, докато тръгнаха, и ги последва. Баронът направи още един опит:

— Днес има състезания по тенис, гледал ли си някога?

Едгар само го погледна презрително. Дори не му отговори, а само изду устни, като че ли искаше да свирне. Това беше отговорът му. Омразата му показа зъбите си.

Неговото нежелателно присъствие тегнеше като кошмар върху двамата. Затворници вървят така след пазача си със скрито свити пестници. Всъщност детето не правеше нищо и все пак от минута на минута им ставаше все по-непоносимо със своите дебнещи, влажни от преглътнатите сълзи погледи и със своята възбудена навъсеност, която отблъскваше всеки опит за сближение.

— Върви напред! — викна внезапно яростно майката, неспокойна от неговото непрекъснато подслушване. — Не ми се мотай постоянно пред краката, нервираш ме!

Едгар се подчини, но често се обръщаше, спираше се да ги чака, когато те изоставаха, обгръщаше ги като черния пудел с мефистофелски поглед и ги заплиташе в тази огнена мрежа от омраза, в която те се чувствуваха неспасяемо пленени.

Злобното му мълчание разяде като киселина доброто им настроение, погледът му вгорчи разговора им. Баронът не се осмеляваше вече да проговори нито една подкупваща дума, той предугаждаше с гняв как тави жена отново му се изплъзва, как нейната трудно разпалена страст започна да изстива в страха от това досадно, противно дете. Те постоянно се опитваха да заговорят, но разговорът им непрекъснато секваше. Накрая тримата се помъкнаха мълчаливо по пътя, заслушани само в шепота на дърветата, които се удряха едно в друго, и в собствените си сърдити стъпки. Детето беше удушило разговора им.

Сега и в тримата бушуваше възбудена враждебност. Детето, спрямо което те бяха постъпили така вероломно, чувствуваше сладострастно как тяхната ярост се изправяше беззащитна срещу неговото пренебрегнато съществуване. То хвърляше от време на време с подигравателно свити очи бегъл поглед към озлобеното лице на барона. Виждаше как той процеждаше ругатни през зъбите си и с мъка се сдържаше да не ги избълва срещу него; забелязваше в същото време със сатанинска наслада надигащия се гняв на майка си и как двамата копнееха само за някакъв повод, за да се нахвърлят върху му, да го отстранят или да го обезвредят. Но то не им даде никаква възможност за това, неговата омраза бе пресметната през дълги часове и не проявяваше никаква слабост.

— Да се връщаме! — каза неочаквано майката.

Тя чувствуваше, че не може вече да се въздържа, че трябва да направи нещо, най-малкото — да изкрещи от това изтезание.

— Жалко — рече спокойно Едгар, — толкова е хубаво!

Двамата забелязаха, че детето ги подиграва. Но не смееха да кажат нищо, защото за два дни този тиранин се беше научил великолепно да се владее. Нито едно трепване по лицето му не издаде острата ирония.

Тръгнаха безмълвно назад по дългия път. И когато двамата останаха сами в стаята, в нея все още кипеше възбудата. Тя ядосано хвърли слънчобрана и ръкавиците си. Едгар веднага забеляза, че нервите й са изопнати и се нуждаят от отмора, но той искаше тя да избухне и затова нарочно остана в стаята, за да я дразни. Тя тръгна напред-назад, седна за малко, пръстите й забарабаниха по масата, после пак скочи.

— Какъв си разчорлен, колко мръсен ходиш! Срамота е от хората. Не се ли срамуваш, не си малък вече!

Без да възрази нещо, детето отиде пред огледалото и се вчеса. Това мълчание, това упорито студено мълчание с трепкаща върху устните подигравка я накара да побеснее. Тя едва се сдържаше да не го напердаши.

— Върви в стаята си! — кресна му тя.

Не можеше вече да понася присъствието му. Едгар се усмихна и излезе.

Как трепереха сега и двамата от него, как се страхуваха, баронът и тя, от всеки час на срещите си, от безсърдечно суровата пронизителност на очите му! А колкото по-неловко се чувствуваха те, толкова повече заблестяваше неговият поглед в сито задоволство, толкова по-предизвикателна ставаше радостта му. Едгар започна да измъчва беззащитните си жертви с цялата, почти животинска жестокост на децата. Баронът още съумяваше да потушава гнева си, защото все се надяваше, че ще може да изиграе момчето, и мислеше само за целта си. Но тя, майката, постоянно губеше самообладание. Изпитваше облекчение, когато можеше да го нахока.

— Не си играй с вилицата! — кресна му тя на масата. — Ти си невъзпитан хлапак, просто не заслужаваш да седиш между възрастни!

Едгар само се усмихваше с малко наклонена встрани глава. Той знаеше, че това викане беше израз на отчаяние, и чувствуваше гордост, че тя се издава така. Погледът му беше станал съвсем спокоен, като на лекар. По-рано може би щеше да се озлоби, за да я ядоса, но омразата ни учи много и бързо. Сега той само мълчеше упорито, мълчеше и мълчеше, докато тя започваше да вика под натиска на неговото мълчание.

Майка му не можеше вече да понася това. Когато станаха от трапезата и Едгар се тъкмеше отново да ги последва, да се залепи естествено за тях като репей, тя внезапно избухна. Забрави се и изкрещя безогледно истината. Изтерзана от неговото дебнещо присъствие, тя се надигна като кон, хапан стръвно от мухи.

— Какво се влачиш винаги подире ми като тригодишно дете? Не искам да се въртиш все около мене! Децата нямат работа при възрастните. Запомни това! Позанимавай се най-сетне един час със себе си. Чети нещо или върши каквото искаш. Остави ме на мира! Нервираш ме с твоето постоянно обикаляне, с твоята противна намусеност.

Най-сетне той изтръгна признанието от нея! Едгар се усмихна, а баронът и тя изглеждаха смутени. Тя обърна гръб и искаше да тръгне, разгневена сама на себе си, че беше признала досадата си на детето. Едгар обаче рече хладно:

— Татко не желае да скитам тук сам. Татко ме накара да му обещая, че няма да бъда непредпазлив и ще бъда все с тебе.

Той подчерта думата „татко“, защото беше забелязал по-рано, че тя упражни известно парализиращо въздействие върху двамата. Значи, и баща му трябва да е заплетен по някакъв начин в тази огнена тайна. Баща му сигурно имаше някаква скрита власт над двамата, която той не познаваше, понеже само споменаването му, изглежда, предизвикваше в тях страх и неловкост. И този път те не отвърнаха нищо. Сложиха оръжията си. Майката тръгна напред, баронът с нея. След тях вървеше Едгар, но не смирен като слуга, а суров, строг и неумолим като пазач. Той невидимо подрънкваше веригите, в които ги беше обвързал и които те не можеха да строшат. Омразата беше закалила детската му сила; той, който не знаеше нищо, беше по-силен от тях двамата, защото техните ръце бяха свързани от тайната.