Стефан Цвайг
Огнена тайна (14)

Хаотичен мрак

Но после, когато влакът спря в Баден и Едгар се озова сам на перона, дето вече бяха запалени светлините, а сигналите блещукаха зелени и червени в далечината, с тази пъстра гледка у него неусетно се появи внезапна боязън пред настъпващата нощ. През деня той все още се беше чувствувал сигурен, защото наоколо имаше хора, можеше да си почине, да седне на някоя пейка или да гледа във витрините на магазините. Но как ще издържи после, когато хората отново ще изчезнат по къщите си, дето всеки си има легло, има с кого да разговаря и заспива спокойно, докато той ще трябва да се лута наоколо, чужд и самотен, с чувството за своята вина? О, дано по-скоро намери покрив над главата си, дано не стои минута повече под откритото чуждо небе — това беше единственото му ясно чувство.

Той тръгна бързо по познатия път, без да поглежда надясно и наляво, докато най-сетне стигна вилата, в която живееше баба му. Тя беше разположена красиво на една широка улица, но не открита за погледите, а зад пълзящи растения и бръшлян в затулена градина — блясък зад облаци от зеленина, бяла, старинна, приветлива къща. Едгар надникна през оградата като чужденец. Вътре не се движеше нищо, прозорците бяха затворени, навярно всички бяха отишли с гости в задната градина. Той сложи ръка върху хладната дръжка, но стана нещо странно: из един път му се стори, че това, за което от два часа мислеше като за нещо лесно и естествено, сега е невъзможно. Как ще влезе, как ще поздрави, как ще понася въпросите и ще отговаря? Как ще издържи първия поглед, когато ще трябва да каже, че е избягал тайно от майка си? И как изобщо ще обясни чудовищността на своята постъпка, която той самият вече не разбираше? В този момент вътре се отвори врата. Из един път го обзе безразсъдният страх, че някой можеше да излезе и той побягна, без да знае накъде.

Спря пред парка, понеже видя, че там е тъмно и не вярваше да има хора. Там би могъл да седне и най-сетне, най-сетне да размисли спокойно, да си отдъхне и да си изясни своята съдба. Влезе боязливо. Отпред горяха два фенера, които хвърляха върху още младите листа някакъв призрачен воднист блясък на прозрачнозелено; по-назад обаче, дето трябваше да слезе по хълма, всичко се простираше като една-единствена глуха, черна, кипнала маса в хаотичния мрак на подранилата пролетна нощ. Едгар се промъкна боязливо покрай малкото хора, които седяха под светлината на фенерите и приказваха или четяха: той искаше да бъде сам. Но и по-нататък, в сенчестия мрак на неосветените алеи, не беше спокойно. Всичко беше изпълнено с някакъв тих, скрил се от светлината ромон и разговор, в който често се примесваше диханието на вятъра между гъвкавите листа, влаченето на далечни стъпки, шепотът на сдържани гласове и някакви сладострастни, въздишащи, страхливо стенещи звуци, които може би изхождаха едновременно от хора и животни, от неспокойно спящата природа. Беше някакво опасно безпокойство, потайно, застрашително и загадъчно, което дишаше тук, някакво подземно ровене в гората, което може би идваше само от пролетта, но изплаши странно безпомощното дете.

Той се сгуши съвсем на една пейка сред тая бездънна тъмнина и се опита да размисли какво да каже у дома, но мислите му се изплъзваха, преди да може да ги улови; против волята си беше принуден да се вслушва непрекъснато в тия приглушени звуци, в мистичните гласове на тъмнината. Колко страшен беше този мрак, колко хаотичен и все пак колко тайнствено хубав! Животни или хора бяха това или само призрачната ръка на вятъра, която сплиташе този ромон и това пращене, това бръмчене и примамливо подвикване? Той се заслуша. Да, вятърът се промъкваше неспокойно между дърветата, но ето — сега видя ясно — и хора, прегърнати двойки, които идваха отдолу, откъм светлия град, насам и оживяваха мрака със своето загадъчно присъствие. Какво търсеха те тук? Той не можеше да разбере. Не говореха помежду си, защото той не чуваше никакви гласове, само стъпките им скърцаха неспокойно по чакъла: тук-там, на осветените места, техните фигури прелитаха бегло като сенки, но винаги така слети в едно, както по-рано бе видял майка си с барона. Тази тайна, великата, искряща и съдбоносна тайна беше, значи, и тук. Сега той чуваше все по-близо идващите стъпки, а едновременно и приглушен смях. Обзе го страх, че приближаващите се могат да го открият, и се сви още повече в тъмнината. Но двамата, които сега вървяха сякаш слепешката в непроницаемия мрак по пътя, не го видяха. Те го отминаха прегърнати, Едгар вече въздъхна облекчено, но изведнъж стъпките им спряха пред самата пейка. Те притиснаха лицата си една до друго. Едгар не можеше да види нищо ясно, той чу само, че из устата на жената се изтръгна стенание, че мъжът мълвеше пламенни, безумни думи, и някакво знойно предчувствие прониза със сладостен трепет неговия страх. Те останаха така една минута и после чакълът отново заскърца под отдалечаващите се стъпки, които скоро заглъхнаха в мрака.

Едгар изтръпна. Кръвта кипна отново в жилите му, по-гореща и по-буйна отпреди. И из един път той се почувствува непоносимо самотен в тоя хаотичен мрак, завладя го могъщата потребност от приятелски глас, от прегръдка, от светла стая и обични хора. Струваше му се, като че цялата безпомощна тъмнина на тая смутна нощ се е вляла в него и иска да пръсне гърдите му.

Той скочи. Да си отиде, да си отиде по-скоро, някъде у дома, в топла, светла стая, в допир с хора. Та какво можеха да му сторят? Нека го бият, нека го хокат, той не се страхуваше вече от нищо, след като бе почувствувал тази тъмнина и страха от самотата.

Нещо го тикаше напред, без той сам да се усеща, и внезапно се намери отново пред вилата, с ръка върху хладната ръчка. Видя как осветените сега прозорци блещукаха през зеленината, видя в мислите си зад всяко светло стъкло приветливата стая с близките му вътре. Дори тази близост само го изпълни с щастие, дори само това първо, успокоително чувство, че е близо до хора, за които знаеше, че го обичат. И ако сега още се бавеше, то се дължеше само на желанието да се наслади по-силно на това предусещане.

Изведнъж зад него уплашено писна глас:

— Ами че ето го Едгар!

Слугинята на баба му беше го видяла, спусна се към него и го хвана за ръката. Вратата вътре бързо се отвори, куче скочи с лай насреща му, из къщата излязоха хора със свещи в ръцете, той чу щастливи и изплашени гласове, една радостна бъркотия от викове и стъпки, които се приближаваха, силуети, които веднага позна. Най-напред баба му с разперени ръце, а зад нея — мислеше, че сънува — майка му. Той стоеше с разплакани очи, треперещ и боязлив, сред този горещ изблик от възторжени чувства, без да знае какво да прави, какво да каже и още без да съзнава какво изпитва: страх или щастие.