Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brennendes Geheimnis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби. Том I

Немска. Първо и второ издание

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактори: Любомир Илиев, София Тоцева

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор януари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат май. 1987 г.

Формат 84×106/32 Печатни коли 38.

Издателски коли 31,92. УИК 33,20

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Слоновете

Майката остана още малко с барона долу на масата, но те не говореха вече за слонове и за лов. След като момчето ги напусна, в разговора им се вмъкна някакво леко напрежение, някакво бързокрило смущение. Накрая те минаха оттатък в хола и седнаха в един ъгъл. Баронът беше по-ослепителен от всякога, тя самата леко разпалена от няколкото чаши шампанско и поради това разговорът скоро взе опасен характер. Всъщност баронът не можеше да се нарече хубав, но беше млад, изглеждаше твърде мъжествен със своето матово, енергично момчешко лице с късо остригана коса и я очароваше с бодрите си, почти невъздържани движения. Тя го гледаше сега с удоволствие отблизо и не се страхуваше вече от погледа му. Но лека-полека в думите му се промъкна дързост, която я обърка малко, която тя усети като посягане към тялото й, опипване и пак оставяне, някакво непонятно жадуване, което заля с кръв страните й. Но след това той отново започна да се смее леко, непринудено, момчешки и това придаде на всичките му дребни желания леката привидност на детинска шега. Понякога й се струваше, че би трябвало рязко да отблъсне някоя дума, но кокетна по природа, тези малки похотливи загатвания само я възбуждаха да чака нещо повече. И увлечена в смелата игра, тя даже се опита накрая да му подражава. Подхвърляше малки, бегли обещания на погледите му, отдаваше се вече в думи и движения, нямаше нищо против сядането му по-близо до нея, близостта на гласа му, чийто дъх усещаше понякога топъл и тръпнещ по раменете си. Като всички играчи, те забравиха времето и толкова се потопиха в палещия разговор, че изплашено трепнаха, когато в полунощ холът започна да тъмнее.

Тя веднага скочи, подчинила се на първата уплаха, и изведнъж почувствува колко далеч се бе осмелила да отиде. Иначе тя не се боеше от играта с огъня, но възбуденият инстинкт й подсказваше сега, че тази игра твърде скоро щеше да стане сериозна. Тя откри изтръпнала, че не се чувствува вече напълно сигурна, че нещо вътре в нея започна да се плъзга боязливо, повлечено от ужасен вихър. В главата й също така бушуваше някакъв вихър от страх, от вино и пламенни слова, обзе я някакъв глупав, безсмислен страх, онзи страх, който бе изпитвала няколко пъти вече в такива опасни секунди на своя живот, но никога досега така шеметно и неотразимо.

— Лека нощ, лека нощ. До утре сутринта — каза бързо тя и искаше да побегне.

Да побегне не толкова от него, колкото от опасността на тази минута и от тая нова, странна несигурност в самата нея. Но баронът задържа с кротко насилие подадената му за сбогуване ръка и я целуна с треперещи устни не само — от почтителност — един-единствен път, а четири или пет пъти, от нежните върхове на пръстите нагоре чак до лакътя, при което тя усещаше върху опакото на ръката си гъдела на неговите остри мустаци като леки студени тръпки. Някакво топло и смутно чувство пропълзя оттам в кръвта, цялото й тяло бе обзето от някакъв палещ страх, който започна да бие застрашително в слепите й очи, главата й пламтеше, страхът, безсмисленият страх се разля сега по цялото й тяло и тя бързо отдръпна ръката си.

— Останете още малко — прошепна баронът.

Но тя беше се спуснала вече с някаква непохватна бързина, която явно издаваше страха и смущението й. В нея имаше вече оная възбуда, която другият желаеше, тя чувствуваше как всичко в нея беше объркано. Подгони я жестокият парлив страх, че мъжът зад нея може да я последва и да я улови, но същевременно, още докато бягаше, тя съжаляваше, че той не го стори. В този час трябваше да стане това, за което тя от години несъзнателно копнееше — авантюрата, близкият лъх на която страстно обичаше, но от която винаги досега бягаше в последния миг, великата и опасна авантюра, не само мимолетният, възбудителен флирт. Но баронът беше твърде горд, за да гони една благоприятна секунда. Той беше твърде сигурен в своята победа, за да похити тая жена в една слаба, зашеметена от виното минута; напротив, само борбата и отдаването в пълно съзнание възбуждаше този изтънчен играч. Тя не можеше да му избяга. Той виждаше, че горещата отрова вече се разлива в жилите й.

Горе на стълбите тя се спря и притисна с ръка задъханото си сърце. Трябваше да почине една секунда. Нервите й не издържаха. От гърдите й се изтръгна въздишка — наполовина успокоение, че е избягнала една опасност, наполовина съжаление; но всичко това беше объркано и се носеше в кръвта й само като някакво леко замайване. С полузатворени очи, сякаш беше пияна, тя напипа вратата си и дълбоко въздъхна, когато най-сетне улови студената дръжка. Едва сега се почувствува в безопасност!

Тя бутна тихо вратата навътре в стаята, но още следната секунда се дръпна уплашена назад. Нещо беше мръднало в тъмното дъно на стаята. Разстроените й нерви изведнъж се изопнаха, искаше да извика за помощ, но отвътре се разнесе тих, съвсем сънлив глас:

— Ти ли си, мамо?

— За бога, какво правиш тук? — Тя се спусна към дивана, върху който лежеше свит на кълбо Едгар, току-що разбуден.

Първата й мисъл беше, че детето е болно или се нуждае от помощ.

Но Едгар каза, още съвсем сънлив и с лек укор:

— Чаках те толкова дълго и най-сетне съм заспал.

— Но защо?

— Заради слоновете.

— Какви слонове?

Чак сега разбра. Та нали беше обещала на детето да му разкаже още днес всичко за лова и приключенията. И ето момчето се е промъкнало в стаята й, това наивно, още детински разсъждаващо момче, чакало я е със сигурна вяра да се върне и най-сетне е заспало. Тая чудатост я възмути. Или всъщност тя усещаше гняв срещу себе си, усещаше някакво леко нашепване за вина и срам, което тя искаше да заглуши.

— Върви веднага в леглото си, невъзпитан хлапак! — кресна му тя.

Едгар я погледна слисано. Защо толкова му се гневи, нищо не й е сторил. Но това слисване раздразни още повече възбудената вече жена.

— Върви веднага в стаята си! — извика разярена тя, защото съзна, че е несправедлива.

Едгар излезе, без да каже дума. Всъщност той беше страшно изморен и само усещаше, объркан от потискащата мъгла на съня, че майка му не беше удържала някакво обещание и че по някакъв начин беше лоша спрямо него. Но не се възбунтува. Умората беше притъпила всичко в него: а освен това много се ядосваше, че беше заспал тук, вместо да чака буден.

„Също като някакво малко дете“ — каза си той възмутен, преди сънят да го обори отново.

Защото от вчера мразеше собственото си детство.