Стефан Цвайг
Огнена тайна (6)

Престрелка

Баронът спа зле. Винаги е опасно да се ляга след прекъсната авантюра: неспокойната нощ, изпълнена със страшни и тежки сънища, скоро го накара да се разкае, че не е уловил тая минута изведнъж твърдо. Когато на сутринта слезе долу, още замаян от сън и недоволство, момчето изскочи насреща му от едно скривалище, прегърна го въодушевено и започна да го измъчва с хиляди въпроси. То беше щастливо, че пак може да има, поне за една минута, големия си приятел само за себе си и няма да бъде принудено да го дели с майка си. То го помоли буйно да разказва занапред само на него, не и на майка му, понеже въпреки обещанието си тя не му разправила нищо от всички ония чудновати неща. Обсипа със стотици отегчителни детинщини своя неприятно стреснат приятел, който не беше в състояние да скрие неразположението си. Освен това то примесваше в тия въпроси бурни засвидетелствувания на своята обич, щастливо, че пак може да бъде насаме със своя тъй дълго търсен и от зори очакван приятел.

Баронът отговаряше намусено. Това вечно дебнене на детето, нелепостта на въпросите му, както изобщо цялата тази нежелана страст започнаха да го отегчават. Беше се уморил вече да обикаля по цял ден наоколо с това дванайсетгодишно момче и да бръщолеви с него безсмислици. Сега не искаше нищо друго, освен да кове желязото, докато е горещо, и да пипне майката сама, което обаче поради нежелателното присъствие на детето ставаше проблематично. Завладя го първото неудоволствие от тази непредпазливо събудена нежност, тъй като в момента не виждаше никаква възможност да се отърве от прекалено привързания си приятел.

Все пак трябваше да опита. До десет часа, часа, който беше уговорил с майката за разходка, той нехайно остави момчето да го залисва с припрения си брътвеж, вместваше понякога една-две думи в разговора, за да не го оскърби, но в същото време прелистваше вестника. Най-сетне, когато голямата стрелка застана почти отвесно, той помоли Едгар, сякаш внезапно спомнил си, да прекоси за един миг вместо него до другия хотел и да запита дали граф Грундхайм, братовчед му, вече е пристигнал.

Нищо неподозиращото дете, блажено, че най-сетне може да услужи с нещо на приятеля си и гордо в достойнството си на пратеник, скочи веднага и се спусна така лудо по пътя, че хората учудено се загледаха подире му. А то искаше да покаже колко е пъргаво, когато му се поверява някаква поръчка. Там му казаха, че графът още не е пристигнал, дори не е известил пристигането си до този час. То отново се спусна стремглаво назад, за да съобщи това. Баронът обаче не беше вече в хола. Тогава похлопа на вратата на стаята му — напразно! Обезпокоено, то обиколи всички помещения, салона за музика и кафенето, после възбудено изтича за майка си, за да поиска от нея сведения: но и нея я нямаше. Портиерът, към когото най-сетне отчаяно се обърна, му каза, за голямо негово смайване, че двамата излезли преди няколко минути заедно!

Едгар зачака търпеливо. Неговото безгрижие не подозираше нищо лошо. Те не могат да се бавят много, беше сигурен в това, защото баронът трябваше да знае дали е дошъл графът. Времето обаче простираше широко часовете си и той бе обзет от леко безпокойство. Изобщо от деня, в който този непознат, прелъстителен човек се беше вмъкнал в неговия малък, безгрижен живот, детето беше през целия ден напрегнато, терзано и смутено. В един тъй нежен организъм, какъвто е детският, всяка страст отпечатва следите си като в мек восък. Нервното треперене на клепките отново се появи, сега дори детето изглеждаше по-бледно. Едгар продължаваше да чака и да чака, отначало търпеливо, после силно възбуден и накрая готов всеки миг да заплаче. Но все още не проявяваше никакво подозрение. Сляпото му доверие в този чуден приятел предполагаше някакво недоразумение, започна да го мъчи таен страх, че може би не е разбрал правилно поръчката.

Но колко странно беше, че сега, когато най-сетне се върнаха, те продължаваха весело да бъбрят и съвсем не се показаха удивени. Изглеждаше, като че ли съвсем не са почувствували отсъствието му.

— Ние излязохме, като се надявахме, че ще те срещнем по пътя, Еди — рече баронът, без да се осведоми за поръчката.

А когато детето, съвсем изплашено, че може би са го търсили напразно, започна да се кълне, че е тичало само по главния път, и поиска да узнае коя посока са избрали те, майка му кратко пресече разговора:

— Добре, добре! Децата не бива да приказват много.

Едгар почервеня от яд. Тя вече за втори път така мизерно го унижаваше пред приятеля му. Защо правеше тя това, защо винаги се опитваше да го представи като дете, каквото той — беше убеден в това — отдавна вече не беше? Навярно тя му завиждаше за този приятел и кроеше планове да го привлече към себе си. Да, и сигурно тя е повела барона нарочно по друг път. Но той няма да позволи такова незачитане, ще види тя! Беше готов вече да се опълчи срещу нея. И Едгар реши да не говори днес на масата нищо с нея, а само с приятеля си.

Но това му излезе скъпо. Стана нещо, което най-малко беше очаквал: опълчването му остана незабелязано. Нещо повече, те като че ли дори не виждаха и него самия, него, който до вчера беше средоточие на техния разговор. Те говореха над него, шегуваха се и се смееха, като че ли той беше паднал под масата. Кръвта бликна в бузите му, в гърлото му заседна буца, която го задушаваше. Той съзна с ужас своето страшно безсилие. Трябваше, значи, да седи спокойно тук и да гледа как неговата майка му отнема приятеля, единствения човек, когото той обичаше, и не можеше да се брани другояче освен с мълчание? Струваше му се, че трябва да се изправи и внезапно да удари с двата си пестника по масата. Само за да го забележат. Но се сдържа, остави само вилицата и ножа си и не взе нито залък повече. Но те дълго време не забелязаха и това упорито постене, чак при последното ястие майката видя това и го запита да не би да не се чувствува добре.

„Отвратително — помисли си той, — винаги мисли само дали не съм болен, всичко друго й е безразлично.“

Отвърна късо, че няма апетит, и тя се задоволи с това. Нищо, нищо не можеше да ги принуди да му обърнат внимание. Баронът, изглежда, го беше забравил, не отправи поне един-единствен път някоя дума към него. В очите му бликваха вече все по-горещи и по-горещи сълзи и той трябваше да приложи обикновената детска хитрост — да вдигне бързо салфетката си, преди някой да е съгледал сълзите, които се стичаха по бузите му и мокреха солено устните му. Въздъхна облекчено, когато яденето свърши.

По време на обяда майка му беше предложила да отидат заедно с кола до Мария-Шуц. Едгар беше чул това със стиснати между зъбите устни. Дори една минута, значи, не искаше тя да го остави насаме с приятеля му. Но омразата му кипна още по-буйно, когато на ставане тя му каза:

— Едгар, ти съвсем ще забравиш училището. Би трябвало да останеш един път у дома и да преговориш уроците си.

Той наново сви малкия си детски пестник. Тя винаги се стремеше да го унизи пред приятеля му, винаги напомняше открито, че е още дете, че трябва да ходи на училище и само от снизхождение го допускат между възрастните. Този път обаче намерението й прозираше твърде ясно. Той не отговори, а просто обърна гръб.

— Аха, пак се оскърби — каза усмихнато тя и после се обърна към барона: — Нима е толкова лошо, ако поработи един час?

И тогава — в сърцето на детето нещо изстина и се смрази — баронът, той, който се наричаше негов приятел, той, който му се подиграваше, че е домосед, рече:

— Хм, един или два часа наистина не биха му навредили.

Предварително ли бяха се наговорили така? Действително ли двамата се бяха съюзили против него? В погледа на детето пламна гняв.

— Татко ми забрани да уча тук, татко иска аз да закрепна тук — тръсна то с цялата гордост от болестта си, вкопчвайки се отчаяно в думите, в авторитета на баща си. То изрече това като заплаха. И което беше най-забележително: изглежда, че думите му действително събудиха у двамата неудоволствие. Майката погледна встрани и започна нервно да барабани с пръсти по масата. Между тях се разстла мъчително мълчание.

— Както искаш, Еди — каза накрай баронът с принудена усмивка. — Аз няма да държа изпити, отдавна съм скъсан по всичко.

Едгар обаче не се усмихна на тая шега, а само го погледна с изпитателен, страстно проницателен поглед, като че искаше да стигне до глъбините на душата му. Какво ставаше? Нещо се беше променило между тях, а детето не знаеше защо. Очите му започнаха да се движат неспокойно. В сърцето му удряше бързо някакъв малък чук: първото подозрение.